Петър Бобев
Куцият дявол (24)

Спазеният обет

Примирила се бе сестра Анна с ориста си. Колкото и мъчителна да бе — полагаше й се. Нечестивият бе замъглил сърцето й с помисли не за всички хора, а за един. Дали пък Белязания не беше самият Нечестивец, дошъл да изпита вярата и добродетелта й?

Тялото й, увиснало на въжетата, които я свързваха към дънера на старата круша, я болеше, стегнато до болка, смазано от изтощение, то тежеше, сякаш пълно с олово.

Ала не и това беше най-страшното, не и ужасът на нощната гора, когато в мрака святкаха чифтовете зелени очи, когато всеки миг отгоре й можеше да се метне свирепият рис или прегладнелият вълк, или чакалската глутница. Най-непоносими бяха кошмарите, щом измъченото й тяло потънеше в бездната на краткия унес. Все едни и същи — все някакво двуглаво чудовище с червен кръст върху едната глава и полумесец върху другата. Тя стои на връх Калиакра пред параклиса на свети Никола, а звярът се катери нагоре по отвесната скала, както пълзят по равната стена вечерните гущерчета, пресяга към нея лапи, дъха огън. Достига я, затисва я като черна канара, затисва цяла Калиакра. И всичко почва да се руши, сриват се кули и чертози, пламват църкви, като мравки от мравуняк бягат хората. Тя опитва да се измъкне от това непоносимо тежко туловище, опитва да вика…

И се събужда. И пак отново. Пак мъката на идващата гибел, пак ужасът на прокобата…

Не за себе си се боеше сестра Анна. Сама, доброволно бе надянала тя расото на смъртно осъдените. Щеше да умре. И толкоз. Леден ужас сковаваше гърдите й, като си помислеше какво щеше да стори баща й, като научеше за смъртта й. Глава върху раменете на богомил нямаше да се закрепи…

Как да спаси братята богомили?

Изведнъж тя се сети. Само тъй. Като напише писмо до Добротица, като му каже, че сама посяга на живота си. И да се обеси.

Но трябваше да дойде някой, да я отвърже, та да нагласи писмото. И после…

А никой не идваше. По поляната и в гората не се мярваше жива душа. Строга беше заповедта на първенците. До гибелта й. Едва тогаз щяха да тръгнат насам пастири, щяха да зазвънтят хлопатари, да екнат кавали.

От изток пъплеха бавно облаци като сиви чудовища. Над морето пак валеше. Дали щеше да прекрачи брега, да освежи полето и гората, да разхлади и нейното умиращо тяло. Две дъждовни капки върху пресъхналите устни! Само две!

А това? Тъй ли й се бе сторило? През храстите се прокрадна човек. Осъдената се взря нататък. Наистина — човек, жена, която дебнешком прибягваше от храст до храст.

Анна я позна — дойката Мария! Какво ли си бе наумила? Забравила ли бе закона? Който освободи осъден, заема неговото място…

Мария положи пръст пред устните си. Пропълзя към нея.

— Тихо, дъще! — пошепна тя — Как ще оставя тъй чедото си? И то като знам, че е невинно! Не бива за чиста обич тъй човек да си загива! Има нещо в закона, дето не разбирам. А щом не разбирам — не вярвам…

Тоя ден сякаш всички се бяха наговорили. Още недопряла ножа, старата богомилка зърна Радин, който дотича с Ирина, и двамата задъхани от бързането.

— Марийо! — извика той отдалеч — Чакай!

Облачната завеса беше надвиснала и над сушата. Първите едри капки вдигнаха пушилка по запрашената земя.

Радин пристъпи решително.

— Чуйте! И двете! Праща ме сам Дамян Врача. Скришно от първенците. Тъй ми заръча: «Иди! — рече. — С Ирина! Отвържете Анна и я отведете при деспота! И нея невинната да спасите, и народа ни, още по-невинния, да предпазите от деспотова мъст. Ала никой да не знае! Божем съм ви пратил в Хръсград стрели да закупите, общиарията да браним!»

Забоботиха гръмотевици. Заваля. Отначало под рядката крушова корона беше сухо. После и там прокапа, шурнаха ручеи дъжд като на открито.

Върху съседния дъб тресна мълния. Оглуши ги. Заслепи ги. Зашемети ги.

Когато се опомни, Радин видя нещо страшно, нещо, що никога не бе виждал, а само бе слушал от старите хора.

Валеше кървав дъжд!

Едри червени капки се стичаха отгоре му, нашарваха бялата му кошуля и ризите на жените с ярки алени петна, които бързо се сливаха едно с друго. Дрехите им подгизваха с кръв, сякаш отдолу, по целите им снаги, бяха избликнали дълбоки рани.

А кой не знае? Не е на добро кървавият дъжд! Божа казън е той. За грях, за смъртен грях.

Мария усети как цяла се разтрепери. Устните й зашепнаха.

— Господи, за чие прегрешение пращаш тая поличба? Не ли затуй, що тъкмяхме да сторим? Да престъпим повелята на Тайната книга! Господи…

Пред очите й притъмня. Тя политна. Радин едва свари да я задържи. От другата страна я подхвана Ирина. Обезумели от ужас пред непознаваемото, пред явната божа намеса, двамата повлякоха безчувствената жена по дъжда, направо към общиарията. Забравиха припадналата при това ново бедствие клетница.

Радин остави двете жени в колибата си, а той влетя направо в хижата на първосвещеника, без да се обади, без да попита, както си му бе редно. Завари го седнал върху трикракото столче, обронил беловласа глава в тежка размисъл.

— Отче! — изхриптя Радин. — Кървав дъжд! Отче!

Дамян Врача вдигна глава.

— Господи, помилуй!

Усети се бързо.

— А сестра Анна?

— Побоях се, отче. Не посмях да я развържа. Божи гняв е това, не е шега работа…

Без да го изслуша, старецът излезе навън с решителна крачка. Попрестанал само за малко, дъждът отново бе рукнал. От ошутените, огризани от пролетните гъсеници, а сега повторно облистени клони, ръсеха ярки рубинени капки.

— Преля ли вече чашата на търпението ти, господи? Реши ли вече да ни накажеш, та ни изпращаш и туй знамение? Мор ли, чума ли, нова кървава рат ли ще ни споходи, господи?

Чули гръмкия му глас, хората излизаха от домовете си и се струпваха край него, както овци край пастира. Наръсени с кървави петна, с разширени от страха очи, те не знаеха що да сторят, а само шепнеха «Отче наш».

Дамян Врача извиси глас:

— Божи знак е туй, братя! Сгрешихме ние, нищите духом пред него. Непорочна дева осъдихме. Позор лепнахме на едно чисто име. С позор покрихме и себе си, и децата, и внуците си…

Тълпата зашумя тревожно. Чуха се тръпнещи гласове:

— Що да сторим, владико?

— Просветли ни, отче!

— Покажи ни пътя!

Той се върна в хижата, отметна камъка под огнището и от зиналото скривалище измъкна Тайната книга, увита в боброва кожа да не гние от влагата в земята.

— Сам бог ни показа тоя път — рече той. — Да го последваме! Да поправим злото, що наченахме! Преди да е станало късно…

И тръгна гологлав и бос към гората. Потресени от всичко преживяно, богомилите се повлякоха подире му, ала вече обнадеждени, нетърпеливи да изправят злото, неволния си грях.

Завариха девойката безчувствена, увиснала на въжетата.

Дамян Врача пристъпи като замаян и опипа с тръпнещи пръсти пулса й. Сърцето биеше. Беше още жива.

— Благодаря ти, господи! — той вдигна Тайната книга — Благодаря, че не допусна да стане бедата!

После се обърна към множеството:

— Що чакате, чада мои? Че отвържете я де! Сглобете й носилка да си я отведем у дома! Не видите ли, чудо стори бог да ни отвори очите, че бяхме посегнали на свят човек, на вярна своя служителка? Не грях бе сторила Анна, а подвиг — за благото на ближния, като Добрия самарянин, своя живот бе обрекла…

Селяните сплетоха бързо носилка от вършини, поставиха грижовно девойката вътре и я понесоха назад.

Насред път тя се свести, отвори очи, озърна се.

Както крачеше редом с нея, Дамян Врача положи ръка на челото й:

— Отдъхни си, сестро! И ни прости! Бог стори чудо да прогледнем в себе си. Изгони накрай той от сърцата ни гнусния бяс на неверието.

Богомилите ги следваха, запели тържествени химни. С вдигнати глави. С радостни очи. Радостни, че се бяха предвардили от грях пред бога, още по-радостни, макар да не го признаваха и пред себе си дори, че тъй бяха избягнали едно ново гонение. Сега вече Добротица нямаше да ги преследва. А знаеха те, тежък е гневът на деспота. От много страдания ги бе избавил бог…

И тъй, съвсем не забелязаха, че кървавият дъжд валеше само под дърветата, а не и на открито. Отде можеха да знаят, че белите пеперуди, които преди няколко седмици се бяха излюпили, преди да отлетят, бяха цръкнали върху клоните по някоя и друга червена капчица? А капчиците бяха засъхнали в сушата и едва сега, при първия дъжд, се бяха разтворили и се бяха превърнали в нещо подобно на кръв. Отде, наистина, можеха да знаят всичко това?

Ала ликуването скоро пресекна в гърдите им. Видяха запалените сигнални огньове, чуха тревожните рогове на караулите.

Забързаха. И щом влязоха в селището, подвижният мост над рова се вдигна, затвори прохода в оградата от забити в земята дебели греди със заострени върхове.

В плиткия залив навлизаше флотата на Куция дявол. Каторгите спираха там, додето можеха да газят дълбоките им килове и се построяваха в боен ред, насочили към брега катапултите си.

Палубите бяха отрупани с лъснали на слънцето бронирани корсари, готови да наскачат в лодките и да връхлетят към селото.

Богомилите се засуетиха. Всеки притичваше до дома си, изваждаше оръжието си, надяваше ризницата, ако имаше такава, или предпазния кожух, обшит с железни плочки, нахлупваше шлем или кожен калпак, грабваше меч, сулица или лък със стрели и припваше да заеме мястото си зад дървената ограда.

Белязания слезе с първата варка на брега, ограден от десетина снажни телохранители, и се запъти направо към гората, воден от брат Илия. Под крушата нямаше никой. Само срязаните въжета. Побеснял от гняв и безпокойство, Коста се затича към селото. На един хвърлей от рова се спря и се провикна:

— Къде е княгинята? Ей, ако е мъртва, мислете му! Ще срина селото, ще го запаля от четирите краища и всички ви през нож ще прекарам. Да се знае, да се помни…

Зад коловете се изправи Дамян Врача.

— Чадо! — рече той кротко — Усмири беса на гнева! Ако само за туй си дошъл, ще ти кажа. Няма тук никаква княгиня. Питаш ли за сестра Анна — тя е здрава и читава.

— Я да я видя! Спуснете моста!

Първосвещеникът се поколеба.

— Ами ако си дошъл за грабеж и роби?

Коста се провикна обиден:

— Малко ли ми са генуезците и турците, та ще си мърся душата да грабя сиромаси? И братя… Кълна се в паметта на майка си… Пък ако и туй ви не стига, мога и сам да вляза… Но тогава тежко ви…

Все още недоверчиви, вратарите развъртяха макарата. Мостът бавно легна върху рова. И отвътре се подаде бледата, посърнала девойка.

— Анна! — втурна се Коста насреща й — Що ти сториха тия?

Тя го спря на две крачки пред себе си с властен знак.

— Нищо не са ми сторили. Всичко стана тъй, както бог пожела.

Белязания простря напред ръце.

— Дошъл съм за тебе, Анна! Да те отведа където пожелаеш. Всичко мога да ти дам.

— Коста, злочести! Все същият! Смири своето АЗ, Коста! Повече не ща. Постигнах това, що съм мечтала.

В очите му засвяткаха гневни пламъчета.

— Аз няма да си ида без теб! Туй, що е рекъл Белязания, ще стане. Ако не с добро, силом ще те отведа! И няма власт, ни човек, ни бог, която да ме спре!

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Ти забрави, че аз също имам воля. Ако ме отвлечеш, ще те намразя, защото заради теб ще стана клетвопрестъпничка. Аз съм щастлива, Коста. Вярвай ми! Ако наистина ме обичаш, с мисълта за моя покой и ти трябва да бъдеш щастлив…

— Туй не може да бъде щастие! — извика Белязания. — То е самоотричане, пустинничество, самопожертвуване…

— Всеки посвоему, Коста! Бъди щастлив и ти по твоему! Иди си! По твоя път! Ако ли някога смириш гордостта си, ела при нас! Винаги ще бъдеш добре дошъл. И ако съм тук, и ако ме няма. Но само ако не измениш на делото, ако не забравиш народа, ако не замислиш за трон и власт. Пази се от участта на Ивайло и Момчил…

Той удари с ножницата в земята.

— Ако мислех тъй, сега нямаше да съм тук, а щях да говоря от Калиакра, от бащиния ти трон. Ала не ща. Не за туй се бие Белязания. Дори кастрофилаксът Звиница го проумя с дебелата си глава. Само ти не си. Звиница, както се врекъл, тъй и сторил. Разбрал най-сетне старикът, че наистина не за трон се бори Куция дявол. И отрязал мръвка от бедрото си. Сам на меча си го опекъл в огнището и го изял…

Анна случайно зърна очакващия поглед на Ирина.

— Коста — рече тя — Имам друга молба, не за себе си. Моля те заради Ирина, Радиновата невеста. Тъй каза тя: «Белязания всичко може!» Намери брата й Батул, освободи го от веригата!

Той кимна мълчаливо.

— Добре, щом казваш ти! Ще го намеря!

И млъкна. Никога не се бе чувствувал тъй безсилен. И то навръх могъществото си. Нито като роб гребец, нито като гонен сирак, нито в Лобната кула. Никъде. Само днес, само тук, пред волята за самообричане на тая крехка девойка.

— Анна! — промълви той умоляващ — Последната ти дума ли е това?

Тя не отговори. Само кимна.

— Тогава ще си ида! — добави Коста — Дано с туй разбереш колко те обичам!

Девойката стисна зъби. Дали и той някога щеше да разбере тя пък колко го обича? Но не каза това. Инакви думи, не от сърцето, а от разума, от съвестта, се отрониха през устата й:

— Друго искам от тебе, Коста. Мен остави на бога! Ти пази Карвунската хо̀ра, пази цяла България! Страшни беди я грозят. Напаст божия се е задала, змей с две глави: червен кръст върху едната, полумесец върху другата.

Белязания извади меча си и го целуна:

— Това ми остава вече. Да се бия. Ако нямам сила да смажа всички врагове, поне да унищожа повече от тях. Ако е речено да ни победят, по-скъпо да им струва победата. Да знаят, че са надвили достоен противник. И да ни уважават. Ако ще падне земята ни, Калиакра последна ще падне… Гордо ще падне… Легенди ще се разказват, песни ще се пеят… Кълна се…

Обърна се и тръгна обратно, накуцвайки. Скочи в лодката, която го отнесе към каторгата му. Веслата се размятаха, хлъзнаха плавно корабите му по стихналото море. Една след друга галерите се подреждаха за път, отдалечаваха се, смаляваха се.

Анна слезе на брега. Върху каменния трошляк лежеше тюленът Шарко. Тя седна до него и го погали по главата. Той се отърка непохватно в дланта й. Но не остана за дълго. Неспокоен беше. Душеше. Слухтеше. И ето, изпъна се. Заизвива тяло към водата. Спря. Обърна се разколебан. После, изведнъж решил, се хлъзна сред вълните да догони отминалата флота.

Девойката продължаваше да стои все тъй неподвижна, с отпуснати в скута ръце и замръзнало вкаменено лице, по което се стичаха две бистри ручейчета.

Тя знаеше. Това беше нейното щастие.

Смрачаваше се. Синевата на морето преливаше в сребро — мътно, потъмняло от времето, като огромна старинна монета, по която като мравунки пъплеха каторгите на Белязания.