Петър Бобев
Куцият дявол (20)

Саможертвата

Предишната княгиня Анна, а сега сестра Анна, вече беше богослужителка в общиарията, дето се бе заселил и Дамян Врача. От заранта тя бе дошла в Калиакра. Нарекла се бе да измоли от деспота закрила за селяните срещу болярина, дето всяка година заграбваше с войската си някоя и друга мера от селището, а повече, без да го признае — от жал. Домиляло й бе за баща, за брат, за сестра. Ала брата си не свари. Иванко кръстосваше морето. Теодора пък цял час й показваше премяната, с която щеше да прави годежа си. Деспотът, видял така дъщеря си, с чистото, но протъркано богомилско расо, само стисна зъби. Премълча. Съгласил се бе. Даде й хрисовул за спорните земи и войскари щеше да проводи да наложат волята му.

Много новини научи в града сестра Анна. Една от друга по-смутни. За нови турски набези из Тракията, за отвлечени от латинците селяни по крайморието, за размърдалите се татарски орди отвъд Туна, за крамолите на християнските властели. И от всички една най-много я развълнува. Чула бе, че корабът на Коста Хусарина, пламнал от чумата, се скита из морето и заповед има, негласна спогодба между воюващите, който го срещне, да го потопи, та да не стигне до брега с него Черната.

Затова мислеше Анна със сбито сърце, когато чу хорската врява. Ведно с всички и тя се покатери на градската стена. И видя. Влачена бавно откъм север, по Дяволското течение, към Калиакра приближаваше разнебитена каторга с прекършени мачти с натрошени весла. С какви ли стихии бе премерила сили, от какви ли бранни схватки бе успяла да се измъкне! А на палубата й — ни жива душа. Сякаш призрачният кораб от сказанията, срещата с когото вещае гибел.

Две варки приближиха каторгата, няколко моряка закачиха въжена стълба за борда и се изкатериха горе. Ала мигом се врътнаха надире, загребаха лудо към пристана, сякаш ги гонеше цяла глутница дяволи.

Скоро мълвата от уста на уста, от наредените по пристана, по пътя, по стените хора стигна до ушите на Анна. И сърцето й се вледени. Чумавият кораб! Само трупове! И един още жив, само че болен, безсилен — Белязания!

Девойката се измъкна от тълпата, забърза надолу, към кея. На пристана срещна стария кастрофилакс. Спря го почтително:

— Какво има, чичо Звиница?

Той я погледна учуден в това червено расо. Беше слушал за лудориите й, ала сега за пръв път я виждаше така облечена като рушителите на царството.

— Нищо! Ще го запалим! Да опазим градището!

Тя неволно хвана ръката му.

— Как тъй, ще го запалите! Че вътре има живи хора!

— Не живи, а чумави! — пресече я той. — Само един. И то не човек, а разбойник, тат нощен, дето смъртната казън още тегне над врата му.

— Ако беше тук, Иванко нямаше да позволи! Той е Иванков побратим. Става ли Иванко побратим на разбойници?

— Млад и зелен е Иванко, затуй? Не познава хората. Тоя побратимство дири, та да се докопа до Калиакра. Нов Ивайло да става. Трон му се присънва.

— Не е вярно! Разбойник е, ала не за трон се бори!

— Че за какво тогава? — пресрещна я кастрофилаксът.

Тя млъкна. Откъде можеше да знае какво иска Коста Хусарина?

— В душичките им чета аз! — не спираше Звиница — Щом пипнат меч, и за болярство, та и за царство замислят. Ако не е тъй, както аз думам, от бута си мръвка да отрежа.

Наобиколилите ги боляри и болярки се разсмяха гласно, ала простолюдието преглътна смеха си. Кой прост човек дръзва да се присмее на велможа? И то не какъв да е велможа, а кастрофилакс, началник на царската столнина.

— Мое месо! — натърти Звиница ядоса. — Сам ще си го отрежа, ще го опека и ще го изям, ако не стане тъй…

Татарската закана на Звиница издаваше ясно, че хусаринът не биваше да чака пощада. Обречен беше. Звиница щеше да го унищожи, да запази страната и от мор, и от разкол.

Анна виждаше, че старият болярин има право. Тя самата не помнеше, ала бе слушала за последния мор, за бягствата из планините, за човешката мъка, за куповете непогребани мъртъвци, защото вече няма кой да ги заравя. Какво не опитвали хората: и пост, и молебени, и тамян, и ракия, черна магия и тайнствени знаци, и бразди около селищата, изорани от черни биволи близнаци. Нищо. Дето кацне Черната, мъртвилото дохожда. Обезлюдяват градища, села и колиби. Не подбира — ни селяци, ни боляри, ни царе. Всичко наред изпотръшква.

Девойката потръпна неволно, промуши се през множеството и се изправи на самия кей. Крадешком отвърза една лодка, скочи в нея и хвана веслата. Улисани, бойците не я забелязаха. Когато я видяха, беше късно. С всички сили тя гребеше към осъдения кораб. Една-единствена мисъл изпълваше съзнанието й, една-единствена цел, нелепа, луда, самоубийствена — да стигне разбития борд преди войниците, да грабне нещастника, да го спаси. До днес тя не бе подозирала какво струва той за нея. Дори нещо повече — считала го бе враг. И само християнското благочестие й бе пречило да го ненавижда. Тъй си говореше и сега сама: един човешки живот беше застрашен и тя беше длъжна да го запази. Не се запитваше — пак ли щеше да стори това, ако се отнасяше за друг човек. Не мислеше. После щеше да мисли. Само след като го спаси!

Ето и корабът! Върху тарана лежеше обезсилен, с тъжни очи, тюленът Шарко. Вече дни наред не бе мръдвал от мястото, смазан от скръб по изчезналия другар и бог. С животинския си усет бе подразбрал всичко. Отказал се бе от храна, от игри. Лежеше. Тъгуваше както куче, умиращо от скръб, очаква незавърналия се стопанин.

Тя се изкатери по стълбата. И го видя. Ако не беше червеният белег на врата му, нямаше да го познае. Стопен. Скелет, облечен в парцали. С хлътнали затворени очи. Проснат възнак на палубата, безжизнен. Скована от ужас пред гледката на обезобразените трупове, задавена от вонята, Анна пристъпи разтреперана. Това ли беше той, самонадеяният пират, който не признаваше друго божество освен силата, от чиито сиви очи я бе гледал дръзко бесът АЗ — тая безпомощна дрипа, захвърлена сред гнусотата?

Богомилката се надвеси над него. Жив ли беше той? Тъй неподвижен и безчувствен! Гърдите му се повдигаха едва-едва слабо неуловимо. Дишаше, беше жив!

Тя го вдигна на ръце. Белязания и преди това не беше едър мъж. Сега стопен от болестта, беше олекнал като дете. Анна го свали във варката. Нагласи го грижливо на дъното, подложи наметката си под главата му. Хвана веслата.

Внезапно водата до борда кипна. Из пяната изскочи една кръгла глава с кафяви умни очи, източи се дългото овално туловище, предните му лапи опитаха да се заловят о лодката. Разбрал, че ще я прекатури, тюленът тозчас се дръпна, заплува редом, като гледаше влюбено проснатия мъж и скимтеше с някакви неясни, тревожни и в същото време радостни звуци.

Военните галери вече приближаваха с пълна скорост. Метателните машини обсипаха чумавия кораб с огнената си градушка. Пресъхналата, неполивана от дни палуба задимя. Огънят се разпълзя навред, докато накрай се превърна в огромна фучаща клада.

Няколко варки, спуснати на вода, подгониха девойката. Досетили се бяха какво е сторила. Затова бързаха да й пресекат пътя. Анна разбра, че не ще успее да избяга. Слисана какво да стори, беше готова да отпусне ръце. Но не! Нямаше да ги отпусне! По-напред щеше да удави и него, и себе си!

Изведнъж, изумена, тя усети, че лодката й заплава по-бързо, отколкото можеха да я тласкат лопатите й. И го видя. Шарко, макар изтощен от глад и мъка, пред нависналата заплаха бе захапал отново въжето и с последни сили ги бе повлякъл напред. Добила нова надежда, девойката притури силата на греблата си. Лодката видимо взе да изпреварва войниците.

Все по-напред и по-напред! Ето, преследвачите изостанаха, смалиха се. После, убедени в безсмислието на гонитбата, а може би поразени от новото чудо, свърнаха назад, към своите каторги, които не спираха да обстрелват горящия кораб.

 

 

Така, на спокойствие, отпуснала греблата, Анна опита да подреди мислите си. Бе постигнала първото, най-главното. Сега идваше другото, не по-маловажното. Трябваше да го скрие, да го запази. Защото щяха да го търсят. Кастрофилакс Звиница нямаше да се откаже тъй лесно.

На морския бряг, на един час път от нейната общиария, имаше тайна пещера. При опасност там се криеха жените и децата, докато мъжете се сражаваха. В пещерата имаше делви булгур, купове пастърма и чирози. Бликаше бистър като сълза извор. Имаше всичко за дълга обсада. В мирно време никой не ходеше там, да не остават следи, да не примамват алчни грабители. Ако враг не нападнеше селото, никой нямаше да ги безпокои.

Най-сетне при залез се добраха до брега. Анна отново взе болния на гръб, понесе го през долчинката, обрасла с тръстика, бъз и каваци и пое стръмната пътека към пещерата. Задъхана, смазана от умора, накрай се дотътри до хладния отвор, прикрит със завеса от повет. Отметна я, внесе вътре все още живия си товар, който само от време на време промълвяваше в просъница безсмислени думи. Чукна кремъка и запали фитила на масленичето. Накваси кърпа, положи я на пламналото чело.

Тя лежа съвсем малко, колкото да поеме дъх, после припна по скалите да набере билките, що я бе научил да различава Дамян Врача. Свари ги, наложи гнойните рани. Така, както беше в несвяст, капка по капка наля в устата му целебна отвара. После седна, загледа се през отвора навън.

Господи, за добро ли, за зло ли го бе сторила? Дали със спасението на един нямаше да докара гибелта на хиляди? И хиляди щяха да я проклинат, че по нейна вина страдат и гинат… Черната! Напаст божия! Когато фараонът се опълчил срещу предвождания от Мойсея израелски народ, за наказание бог му изпратил чумата. И винаги, когато хората затънеха в грехове, все с чумата всевишният напомняше за своята мощ. Нямаше ли Анна с безразсъдството си да предизвика пак божия гняв?

 

 

Още три дни се бори между живота и смъртта Белязания. Задушаваше се, гърчеше се, стенеше, бълнуваше нечуто. Може би тридесет пъти Анна помисли, че го изпуска. Ала здрава излезе тая дяволска душа! Сякаш от насред път към ада се връщаше назад, вмъкваше се в измършавялото тяло и то отново започваше да стене и да се бори.

На четвъртия ден, когато се върна в пещерата с нов наръч билки, девойката го завари седнал, подпрял гръб о скалата. Гледаше я слисан и невярващ. Устните му опитваха да промълвят нещо, ала силите му бяха толкова малко, че нищо не се чуваше. Тя го нагласи да си легне. Но преди да подложи възглавницата под главата му, Коста отново изгуби съзнание.

След малко девойката чу шепота му:

— Значи ти… Която мъчих… Ти…

— Шт! Не говори сега!

Той не спираше:

— Толкова зло… ти причиних…

Анна сложи ръка на челото му.

— Бог ни е учил да прощаваме.

Млъкна сама. Наистина, само по божия ли закон вършеше това или… Господи, помогни! Дай й сила — само за божия закон!

На петия ден вечерта болният можеше да сяда сам и да говори, а на шестия изпълзя пред пещерата. Морето — тъмно, невидимо и безкрайно — пъшкаше глухо долу и блъскането на вълните достигаше като тътен на далечни гръмотевици.

— Аз съм новороден, Анна! — шепнеше той, загледан в звездното небе. — Умрял бях и се родих. На теб дължа втория си живот.

— Дължиш го на бога. Бог те е спасил, за да му служиш…

— Не, не! Само на теб!

— «Не въздигай кумири!» — е рекъл бог. И сега бог стори чудо. Посочи ти пътя.

Тя понижи глас:

— Ела при нас, Коста! Ела да служиш богу и народу!

Той отново погледна дръзко, както преди.

— За пост и молитва ли е Белязания? За друго е създаден той — за бран, за победи. Силата е богът на Белязания.

Тя стисна пръсти, та чак изпукаха. Пак тоя бог на силата!

— И богомилите знаят да се борят, Коста. Не са безобидни овчици, на които всеки може да пререже вратовете. Не са като безполезните пустинници, които бягат от борбата. Война водим и ние, понявга безмълвна, понявга с бунт и пожари. Бог — това е правдата, сатаната — насилието. Ние се борим със сатаната, докато смажем болярите, които са насилието.

— А царят? А деспотът?

— Сега най-опасни са болярите. Всеки враг на болярите е приятел на народа. Добротица също. Сега сме с Добротица срещу болярите, утре с един властник ще се справим по-леко, отколкото с хиляда.

Белязания размисляше дълбоко.

— Знаеш ли, Анна? За друго съм мечтал. Преди да срещна теб…

Тя неволно притисна ръце към сърцето си.

Той добави:

— Добре! Заради теб и богомил ще стана. Ще поведа богомилите на бран. Както Ивайло…

Анна трепна. Все същият Коста. Не помисля дори, че може да бъде и редник, не предводител. Само за първенство мечтае. Тя поклати глава.

— Не! Не като Ивайло! Докато свинарят се биеше за народа, казват и той бил богомил, народът го следваше и побеждаваше. Но когато замисли за трон и власт, народът се отдръпна от него, изостави го. И Ногай му отряза главата… Не, Коста! Не като Ивайло! Не се откъсвай от народа!

Белязания вирна глава.

— Ако поискам, мога и трон да взема. И богомил да стана. Само моя жена да бъдеш…

Девойката скочи. Не! Не биваше да слуша тия думи! Нямаше право. Беше обречена богу. Снагата си бе покрила с аленото расо на непорочните. Щеше ли да остави плътски думи да оскверняват ушите й?

— Коста, спри! — прекъсна го тя задъхана — Твоя жена няма да бъда! Ничия! Знаеш го…

— Тогава защо ме викаш при вас?

— Не за мен. За теб. За твоето спасение.

Той посегна да улови ръката й. Ала тя я отдръпна като опарена.

— Стига! Изпълних дълга си. С божа помощ ти си здрав. Повече нямаш нужда от мен.

— Какво искаш да кажеш? — задъха се той.

— Отивам си. Не ме търси! Тръгни по своя път! Както бог ти нареди… Или твоят бяс… Твоето АЗ…

Коста опита да се изправи, за да я спре, ала силите му не достигнаха, спъна се и се просна на земята. А тя, пъргава като сърна, побягна нагоре по стръмната урва.

Бяга много, като заобикаляше и криволеше, та да обърка следите си, слушайки непрестанно как той вика името й, побеснял от гняв и отчаяние. Най-сетне достигна второто богомилско скривалище, в друга потайна пещера, само на двеста-триста разкрача на север. Там падна по очи. Господи, доволен ли си? Достатъчна ли беше саможертвата й? Или искаш още?

Остана в тая пещера още три дни. Искаше да се увери, че ще се върне в общиарията здрава, че няма да пренесе смъртния бяс на чумата. И бог я запази.

На другия ден девойката видя как Белязания напусна скривалището, накуцвайки по-силно отпреди, седна в лодката и отплава на север, теглен от тюлена си, който лудуваше от радост, че пак е намерил загубения приятел.

С болка проследи Анна смаляващата се лодка. И с доволство, че бе успяла да победи себе си. Човекът става истински човек, освободен от бесовете на злото, когато успее да превъзмогне желанията си, да укроти плътта си.

Чак на четвъртия ден рано заранта тя се запъти към общиарията. Полето беше повехнало от дългата суша. Ливади и отави бяха прежълтели, слели се с настръхналите ниски стърнища. От време на време вихрушки подгонваха прашуляците по пътя. От далечината се дочуваше тъжна песен на жетварки. В песен изплакваха мъките и тревогите на това размирно време.

Девойката достигна селището, прекоси спуснатия мост над рова и влезе в правата улица. Стражите тозчас пристъпиха към нея и свързаха ръцете й. После я поведоха през опустялото село към стъгдата, покрай оградените с плетища дворове. Вратите тоя път бяха затворени. А те обикновено през лятото, в топлото време, зеят широко разкрити. В общиарията няма място за крадци, защото всичко е общо. От тъмните вътрешности на вкопаните в земята къщи тя чувствуваше, че я стрелкаха невидими гневни и възмутени погледи. Отвред лъхаше някакъв осезаем хлад, осезаема враждебност.

Сред село, под стария бряст, я очакваха с вкаменени лица селските първенци начело с Дамян Врача. Слисана от тоя заплашителен прием, от който през цялото време смътно се бе бояла, девойката се изправи пред съдниците си. Мълчалива. И веднага общината се оживи. Мъже и жени, без никакви деца, с гробно мълчание излязоха от домовете и се струпаха наоколо.

Най-сетне Дамян Врача вдигна очи.

— Сестро! — запита той — Ще кажеш ли на всички тук къде беше досега?

Анна преглътна.

— Ще кажа! Няма защо да крия! Спасих от смърт една човешка душа.

— Коя беше тая душа?

— Коста Хусарина, отче. Болен от чума.

— Знам, дъще. А къде се крихте през цялото време?

— В пещерите, учителю.

Селският старейшина не се стърпя:

— Що чувам? В пещерите? Двама, сами!

— Да! — отвърна тя невинно. — Решила бях, ако ще умра да умра само аз! Не и някой друг!

Дамян Врача отново се намеси:

— А защо стори това, дъще?

— Защо съм го спасила, туй ли чувам? Ами ти, учителю, какво би сторил, ако видиш, че човек, брат, загива? И само ти можеш да му помогнеш?

Старейшината я пресече:

— Ами ако беше друг, а не хусаринът, пак ли щеше да го спасяваш?

Тя се поколеба за миг. Сама беше си задавала тоя въпрос, без да отговори. Наистина, дали за другиго би сторила същата жертва?

— Видя ли! — поклати белобрада глава старейшината. — Смутена е душата ти. Почва да проумява греха, що е сторила.

Анна усети как ледена тръпка полазва по гърба й. Едва сега го осъзна напълно, едва сега разбра от какво се бе бояла най-много. От позора. Строг закон има общиарията, безпощаден. Свещенослужителят, мъж или жена, се отрича от всичко земно: и от брак, и от любов. За такава любов богомилите наказват със смърт както убийците, както вероотстъпниците. И тъй като Тайната книга запрещава да се пролива кръв, ни човешка, ни животинска, освен в бой срещу насилниците, те завързват осъденият за дърво в гората и го оставят там да умре от глад или да го разкъсат зверовете.

— Аз съм невинна и непорочна — изплака тя — Такава влязох в пещерата, такава излязох…

Един от първенците, ковачът, отправи друг въпрос:

— А в помислите си чиста ли остана?

Това само не бе очаквала злочестата девойка. Съвсем объркана, смутена, тя отново замълча. Наистина, чиста ли беше, безгрешна ли бе останала в помислите си? Заради другиго би ли пожертвувала живота, името си?

Очите й се отвърнаха настрана. И всеки поглед, който срещнеше нейния, се свеждаше гузно надолу. Само очите на Ирина, сестрата на Батул и Радинова невеста, не се сведоха, изгледаха я ласкаво, по женски съчувствено. Знаеше Ирина какво е любов.

Задъхана от вълнение, тя изскочи напред.

— Отче, не я съди строго! Тъй знам аз, от тебе съм чувала. Две начала се борят в света: Силата на разрушението и Силата на сътворението. Любовта — това е Силата на сътворението!

Старейшината се извърна, готов да изрече гневни думи. Съдят само първенците, старците, които знаят закона. Тези, що бог е дарил с опит и мъдрост, доживели в благочестие почтената възраст. Ала Дамян Врача го превари. Направи знак и на двамата да мълчат.

Замисли се и той. Стар беше, познаваше живота. И добродетелта, и греха. Очите му бяха свикнали да отделят сламата от зърното, истината от лъжата. Ала сега и неговият поглед се замъгли. От устата на старците говореше законът — скован, изсушен от верската ревност. Фанатизмът е бяс не по-добър от другите. Законите са дело на Сатанаил, тъй учи Тайната книга. Защо тогава богомилските закони да са прави, а болярските — не? Имаше нещо в закона, което той не разбираше докрай. Имаше нещо, което човек трябва да почувствува със сърцето си. И по сърце да реши. Не по закон. А знаеше Дамян Врача, мъдростта го бе напътила — съвсем без закон не може. Тогава кой беше богоугодният закон и кой — сатанаиловият?

Старейшината усети, че епископът се колебае, затова го превари:

— Дори да не е съвсем виновна, каква богослужителка ще бъде, когато всички ще се съмняват? За вярата, за неопетнеността на свещения сан сме длъжни да я поругаем!

Дамян огледа множеството. Само в няколко очи прочете съчувствие. Другите не искаха да прощават. Може би не толкова греха, колкото друго — каквото и да вършеше, Анна беше болярка, княгиня по произход. Това не можеше да й прости народът. И още нещо, може би и страхът от страшния мор. Неволно на всички им се щеше час по-скоро тя да се махне от селото, къде да е, на смърт, та и на свобода, но да се маха!

Дамян Врача разпери ръце.

— Това значи да я пожертвуваме! Братя, вярата си е вяра. Ала не човек е създаден да служи на вярата, а — вярата на човека. Борим се срещу църковните догми. И с право. Защо тогава и ние изграждаме догми?

Дали разбраха мисълта му? По-добре да не бяха я разбрали. Защото дали нямаше тогава и него да осъдят, да превържат и него към дървото, като вероотстъпник и богохулник?

Никой не се обади, ни да порицае, ни да утвърди.

Дамян се приведе към ухото на старейшината, най-лютия съдник:

— Ние живеем на земята, брате. Не забравяй, Анна е дъщеря на деспота!

— Тъкмо за това! — сопна се стареят — Не бива да допуснем и сред нас разврата на болярите. Както допуснахме самите тях. Роденият болярин носи порока със себе си. Аз от Добротица не се боя. Заплел се е той във войната с латинците. И откак се махна Белязания, губи една след друга каторгите си. А в тоя зор хич не му е смутове вътре в страната си да разпалва. Няма сила той и срещу нас да се опълчва. Опълчи ли се, още по-зле за него. По-добре за нас. Народът само туй чака, та да се надигне. Да помете властели и тирани. Народът не ще нов цар, за какъвто се гласи Доброта. Вместо Шишман — Доброта. Един изедник да смени другия. Гладен хищник да измести сития. Хората искат да няма царе и хищници…

Изчакал дългото му слово, Дамян Врача подметна:

— И да дойдат измаелитите, тъй ли, брате?

Старейшината запита:

— А ти какво искаш, владико? Съюз с деспота, слуги ли да му станем?

Тълпата заръмжа неодобрително:

— Не щем да станем отново парици и отроци! По-добре да мрем!

Дамян Врача млъкна. Какво можеше да възрази срещу омразата на роба, натрупана през вековете? Робът не прощава на господарите, дори когато са дошли при него. От пришълците изисква двойно усърдие. А сам първосвещеникът беше изгубил вяра. Не в бога. Бог беше винаги прав — и когато прощава, и когато наказва. А имаше защо всевишният да наказва злочеста България. Всичко бе прогнило в нея. Трябваше да се промени всичко, не само върховете, не само царе и боляри. И попове. И монаси. И клирици. И технитари. Та и селяците. Най-вече селяците. На мястото на прояденото старо дърво да се засади млада фиданка. Не само да се кърпи, не само да се ашладисва. Пробит е изцяло корабът. А има само една кръпка. Закриеш ли една пробойна, откриваш друга. Трябва да смениш кораба. Пък няма друг. Ако хвърлиш зад борда весларите, ще олекне за малко. Но после няма кой да гребе. Хвърлиш ли каменометите и мечовете, ще те оплячкоса първият срещнат. Туй беше България, пробит кораб. И нямаше кой да я спаси. Дано бог се смили, та да прибере първосвещеника си преди това! Дано! И все пак, поне докато беше жив, докато го слушаха, беше длъжен да реди, да напътствува. А когато не слушат, нека бог ги съди. И тоя път той щеше да отстъпи: глас народен — глас божи. Нямаше надежда да ги вразуми. Само го болеше. Болеше го за живия човек, за невинната жертва, която трябваше да изкупи някакъв непонятен грях. И той отново се запита — по кой закон: по божия ли или по сатанаиловия?

Дамян Врача въздъхна:

— Е добре! Кажете, осъждате или опрощавате?

Мълчаливи, със сведени погледи, първенците коленичиха с молитвено вдигнати ръце. Намираха я виновна, а в същото време молеха прошка от бога за престъплението й.

Стражите поведоха Анна, смазана от срам и мъка, откараха я до гората и я вързаха о кривата круша, под която богомилите наказваха своите осъдени.