Петър Бобев
Куцият дявол (21)

В собствената клопка

Намерил флотата си в глухия дунавски ръкав, Коста я бе повел отново в бран. След като бе загубил Анна, нищо друго не му оставаше. Ако я бе затворил баща й в Лобната кула, Калиакра щеше да срине, за да я измъкне; ако я бе отвлякъл Джорджио де Мецано, цялата му флота щеше да потопи, за да я освободи; у турците в плен да бе паднала, Анадола щеше да прерови, за да я открие. Само срещу нейната воля беше безсилен. Намерил бе твърдост, равна на своята. Нищо друго не му оставаше — само да громи враговете. Слава да притуря. А защо ли?

Зад гърба му както преди ония кошмарни дни пак стоеше Батул Безнос. Щастие бе имал Батул, че бе закъснял, че бе дошъл няколко часа след Белязания. Ако го бе преварил и бе казал на скритите пирати скроената от Чолака лъжа, че Коста ги чака край Емона, сега вече щеше да се люлее обесен на някоя върба.

Доволен беше Батул и за друго. Затуй че нищо му не спомена за бунта Белязания. Забравил ли бе, грижа ли друга го мъчеше. Срещна го тъй, сякаш не се бяха делили, сякаш не бе имало ни чума, ни метеж.

Щастие бе имал още и за това, че Белязания поведе каторгите си същия ден, за когато Хаджи Мехмед бе заръчал на Батул. И сега сдружени, турци и генуезци дебнеха нейде по пътя им, готови с дружни сили да направят на пух и прах корсарската напаст, да разчистят от нея морето. Наистина не знаеха, че Куция дявол е пак оживял, ала и тъй, с него или без него, хусарските каторги нямаше да оцелеят в битката, що им крояха. Ех, и друга заръка имаше Батул Безнос. Да премахне Куция. Дорде беше жив хусаринът, Мехмед Чолак нямаше да пусне Ирина. Можеше Батул да го ръгне с ножа ей тъй, както седи зад гърба му. И толкоз. Можеше само да го стисне с пръсти за гръкляна. Че колко му е силата на Куция? И то сега, след болестта. Ама не щеше Батул тъй. Разбрал бе вече, убедил се бе — човек като другите беше Белязания. И стрела го ловеше, и чума го тръшваше. Страшна беше човешката сила на войводата — пъргавостта, досетливостта, волята му. От тях се боеше продажникът. Боеше се и от хусарите му. Щяха да го накълцат на парчета, ако посегнеше на главатаря им. По-добре беше да чака. Все щеше да му дойде на сгода. И кога по-сгодно от боя, когато никой не гледа кой удря и къде удря. Та нали тъй правят всички войници, кога рекат да се отърват от омразни десетници и стотници?

Слънцето току-що се бе подхвърлило над опушения кръгозор, разкривено като премазана ябълка. Ослепителната му пътека пърхаше върху развълнуваната повърхност. Отляво, накъдето отправеше поглед — само слънце и вълни, по-право не вълни, а някакъв полудял блясък. Отдясно — ни искрица. Само някак странно черна вода под светлосиньото небе. И там редом с кораба се гънеше и го догонваше като делфин верният Шарко. Разпенената от веслата диря се източваше зад кърмата като белезникав друм сред разлюляна от вятъра тъмнозелена нива. Летяха орляци гларуси, които дебнеха оглушената от греблата риба.

Внезапно Белязания запита:

— А какво стана с другите от саловете?

Батул Безнос усети, че коленете му омекнаха като восък, тъй неподготвен го завари въпросът.

— Те… Те… — заекна той — Удавиха се. В бурята.

— Всичките ли?

— Всичките!

Белязания помълча и добави:

— Глупав си, Батуле. Затуй ти прощавам. Знам те. Друг те подкокороса. От страх го сторихте. И ти. Пък и другите. Ама запомни! Ако още веднъж тъй сглупиш…

Не се доизрече. Загледа се в морето. Остави нещастника да се облива в студената си пот, като си помислеше какво ли щеше да стане, ако Куция се досетеше за сегашната му задача.

Тогава в тишината прокънтя гласът на наблюдателя:

— Отляво галера!

Печалният влюбен в миг се преобрази. Куция дявол отново зае мястото си на командния мостик. Заповедите загърмяха отривисто. Каторгите се разгънаха за бой, устремиха се към генуезкия кораб, както вълци обграждат набелязаната жертва.

Генуезецът изведнъж обърна кърмата, понесе се право на север. Но после свърна към изток. Корсарите го последваха. И скоро разбраха маневрата му. От север се задаваха още три каторги.

— Карвунски! — разпозна ги морякът от мачтата.

Попаднал между два огъня, генуезецът опитваше да се измъкне с бързина. Ала това не му се удаде. Преследвачите го наближиха от две страни, настръхнали, заредени с огън и смърт, отрупани с настървени за абордажа бойци.

Коста го позна. «Сан Лоренцо»! Стори му се, че зърна и Джорджио де Мецано, стегнат в позлатената си броня, размахал меч, опитвайки да вдъхне смелост в разколебаните си войници.

Белязания даде знак и Батул със свито сърце се провикна:

— Роби, не гребете! Куция дявол ще ви дари свободата!

Чули неговия призив, гребците, повечето българи, византийци и московити, отпуснаха веслата. Тоя път де Мецано дори не опита да ги заплашва, нито да ги увещава. И да гребяха и да не гребяха — за него нямаше изход. Той изкрещя заповедта си за атака и се изправи на палубата, готов да се хвърли в абордаж.

— До смърт! — крещеше адмиралът в гнева си. — Умрете като генуезци!

Метателните му машини хвърляха огън, камъни и желязо. Стрелците му обсипваха всеки приближил кораб с облаци стрели и ръбести камъни от ръчните прашки.

И все пак, въпреки смелостта си, въпреки бойната си опитност, не можаха да устоят срещу пристъпа на превъзхождащия противник. Куките и канджите сближиха корпусите, мостовете ги свързаха в едно непрекъснато бойно поле, което се люшкаше и скърцаше под нозете. Българите напредваха с мъка. Насреща си имаха все отбрани воини, личната гвардия на адмирала от генуезци и най-верните наемници, които не можеха да бъдат прелъстени с обещанията на пирата. Звънтяха мечове, трещяха боздугани и секири, срещнали отпора на щита или шлема, ехтяха болезнените викове на ранените и умиращите.

Коста забеляза, че врагът отстъпва. Ала отстъпваше бавно, в ред, задържан от силата и дързостта на предводителя си. И все пак многочислеността надделяваше. Нападателите изтласкваха с кръв защитниците от всяка педя на палубата, сблъскваха ги до мачтата, прореждаха редиците им. Броят на отбранителните намаляваше всяка минута.

Иванко, нападащ от десния борд, се провикна с гръмовния си глас:

— Джорджио де Мецано! Битката е загубена. Предайте се!

И едва свари да отскочи от метнатото насреща му копне, което долетя с гневния отговор:

— Никой де Мецано не се е предавал! Де Мецановци или се бият, или са мъртви!

Но не успя да довърши. Ловко метната кука с въже докопа крака му. Пиратите придърпаха бързо въжето и измъкнаха изпод нозете на слисаните генуезци началника им проснат по гръб. Преди той да се изправи, скован от тежката броня, преди неговите телохранители да си пробият път, за да му дойдат на помощ, корсарите се метнаха отгоре му и го овързаха с въжета.

Докато Батул се колебаеше дали е дошъл моментът да прасне с боздугана по главата войводата си, битката беше решена. Последните бранители отпуснаха оръжия, примирени, готови да заемат местата си на гребните пейки, както се полага на победените.

Куция дявол и Иванко се срещнаха и прегърнаха. Трябваше да решат участта на пленниците. Спогодиха се скоро. Щяха да постъпят, както постъпваше досега Коста Хусарина. Щяха да задържат за откуп нобилите, а простите редници и робите щяха да пуснат на свобода.

Овързан, смазан духом, с клюмнало чело, гологлав, Джорджио де Мецано очакваше своята присъда. Ала накрая не издържа. Вдигна глава. Родът де Мецано имаше злато, товари злато, можеше да откупи всяка своя издънка. Дързостта му се върна.

— Я да чуя, разбойнико! — обърна се той към Хусарина, сякаш не забелязваше Иванко — Какъв откуп ще искаш за мен?

Белязания размени кратък поглед с княза. И поклати глава.

— Твоите злодейства не се изплащат с пари. Дори смъртта ти е малко възмездие. Роб ще седнеш, генуезецо, веслар в каторгата ми. Нека има един де Мецано роб в каторга! Нека поне един де Мецано изпита робската неволя!

Както беше вързан, с последно усилие, осъденият се хвърли встрани, катурна двама от пазачите си и се затъркаля като златна канара към борда. Коста разбра намерението му. Честолюбивият благородник беше предпочел да се удави, отколкото да стане роб.

— Дръжте го! — извика хусаринът и пръв скочи по дирите му.

На самия ръб над водата българите се скупчиха върху пленника си и го върнаха назад, едва удържайки гневно мятащото се, яко, бронирано тяло. Съблякоха го и ковачът прикова глезена му с верига за робската пейка. Нещастникът сякаш бе полудял. Дърпаше се, риташе, хапеше и крещеше като хваната в капан мечка. Удряше главата си в оловната дръжка на греблото, падаше замаян и след малко разбрал, че още е жив, отново блъскаше в нея чело.

Тогава, за жалост твърде късно за него, се зададоха генуезките галери. Внезапната поява на Иванковата флота бе разстроила добре скроения план на Джорджио де Мецано. Неговият кораб, най-бързоходен от цялата ескадра, трябваше да подмами корсарските съдове в устроената ведно с хаджи Мехмед Чолак клопка. Първата причина за неуспеха му беше, че вместо на неопитния Секул бе налетял срещу неочаквано възкръсналия Зоппо Дяволо с неговата магическа власт над гребците роби. Втората причина пък беше появата на Иванко тъкмо там, където не го очакваха. Тези две причини принудиха де Мецано да се отклони и тъй от добре замислена примамка да се превърне в глупав мъченик.

Генуезките галери връхлетяха с гневна настървеност в предчувствие на страшната злополука. И предчувствията им се оправдаха. Флагманският кораб вече носеше българския знак. Без да спират, без да се разгъват в боен ред, ей тъй направо от походна колона, бълвайки огън и камъни, те се стовариха върху пиратската флота, която не свари да се преустрои за новия развой на сражението. Таранът на първата галера блъсна в борд «Сан Лоренцо», който, още непопълнил местата на освободените гребци, не бе успял да се обърне срещу нападателя. Водата нахлу шумно в пробойната. Корпусът взе да потъва бързо, да се наклонява, готов всеки миг да загребе водата. При тая опасност част от българите наскачаха на своите кораби, а други начело с Коста, хванали се с канджи и въжета, се покатериха на вражия кораб, пренесоха там битката.

Тогава от юг се зададе турската ескадра. Планът за съвместните действия предвиждаше друго. Сега, при това безредно сражение, Айъ Сюлейман спря отстрана. Не се намеси, защото генуезките галери му препречваха пътя към общия враг. Не спря и заради друго. Хаджи Мехмед му го бе казал: «Обещавай щедро помощ на неверника, докато го въвлечеш в кавга с другия неверник. После ги остави да се трепят сами — за слава на Пророка!»

Батул Безнос реши, че е настанал неговият час. Промъкна се зад Белязания, който се биеше като истински дявол, като настъпваше куцешком сред враговете. Замахна с боздугана. Ала повече по усет, по някаква вродена дарба за боя, без да го е видял, Коста отскочи встрани. Отслабеният удар на топуза, попаднал върху бронята му, само го отхвърли зашеметен през борда върху потъващата палуба, редом с прикования генуезец.

Останал без главатаря си на чуждата палуба, привлякъл с огромния си ръст силите на генуезците, Батул не издържа, а побягна назад. На три метра зад кърмата стърчеше носът на един от корсарските кораби. Беглецът се засили да прескочи отвъд. Друг път за него това беше шега. Сега кракът му се подхлъзна в локва кръв и нещастникът полетя във водата. Стар рибар, той успя да изплува, макар и с тежката ризница. Тогава видя как, тласкани от вълните, се сближаваха двата корпуса. В следните секунди щяха да го премажат. В отчаянието си Батул опита да ги спре. Опря гръб в единия, запъна крака в другия и напрегна цялата си сила. Успя по чудо. Дали от неговия напън или от променената вълна, корабите взеха да се раздалечават.

На сто крачки от него приближаваше плавно, готова да се намеси в сражението, галерата на Айъ Сюлейман. Батул заплува нататък, забързал да се похвали с подвига си, забързал за наградата.

Внезапно насреща му изскочи някакво едро тяло и го блъсна в гърдите. Батул го позна. Морският мечок! Обхвана го смъртен ужас, припомнил си злото, което му бе причинил. Тюленът нападна повторно. Нямаше друг изход. Батул извади камата. Замахна. Ала в уплахата си не премери точно. Само рани леко противника си, като при удара изтърва и оръжието си. А вече усещаше, че губи сили да плува и да се бие във водата с тежките доспехи, които го увличаха към бездната, натам, където искаше да го прати и морският звяр.

С последно усилие Батул се залови за въжената стълба на най-близкия кораб, без да си дава сметка чий е той. От изтощение пред очите му тъмнееше. Всеки миг можеше да изгуби съзнание.

Тогава пробитият «Сан Лоренцо» вирна кърмата и се килна към дъното, отнасяйки в кипналия си водовъртеж прикования към греблото адмирал с облещени от ужас очи и безчувствения корсарски капитан. Вече нямаше ни Джорджио де Мецано, ни Зоппо Дяволо.

Батул се опомни, когато се видя отново прикован зад греблото в някаква генуезка галера. Редом с нея, на стотина разкрача се извиваше кърмата на турски кораб. Там, изправен, съсредоточен, Айъ Сюлейман наблюдаваше боя, готов да се намеси, ако вземат превес българите. А те, обединени от волята и огъня на Иванко, всеки миг можеха да надделеят.

Батул Безнос изпъна мощния си гръден кош. Гласът му избоботи като гръмотевица, надви трясъка на битката:

— Господарю, Йолпане! Убих го! Спаси ме от робството!

Айъ Сюлейман го чу. Извърна се. И го видя. Тръгна към борда. Ала напреде му се изправи хаджи Мехмед Чолак. Спря го със здравата си ръка.

— Не гневи напразно франките, Сюлеймане! — рече той — Ортаци сме сега… Докато дойде и техният ред… Остави го! На робска душа — робска участ се полага!