Петър Бобев
Куцият дявол (19)

Корабокрушенецът

Истинският господар, амир-ал-бахр, на турската флота в Черно море, засега само от пет галери, беше Айъ Сюлейман. Ала той не забравяше кому дължи властта си. Затова всяка заран, след утринната молитва, салят ас субх, отиваше на хаджимехмедовия кораб, за да поднесе почитанията си и благопожеланията за дълъг живот на хаджи Мехмед Чолак. И уж да получи нарежданията му за идващия ден. Там винаги намираше, успял да го превари, смръщения Ахмед Османоглу, някогашният заместник на пашата. Айъ Сюлейман се правеше, че не забелязва враждебността на изместения пашовски любимец. Но знаеше, че при първа сгода Ахмед щеше да го унищожи, та да заеме мястото, което според него се полагаше не на потурнак, а на роден правоверен.

Тая сутрин, тъкмо когато бяха привършили благословиите си и вече присядаха сред купчината възглавници под балдахина на кърмата, те чуха гласа на моряка от мачтата:

— Гемия вдясно! Генуезка!

Без да погледне нататък, хаджи Мехмед Чолак се обърна към гавазина:

— Сама ли е или има и други?

Гавазинът се провикна нагоре:

— Сама ли е?

След кратко взиране морякът отговори:

— Няма други. Търговска. Натоварена хубаво. Гази дълбоко.

Чолака се усмихна. Потърка в знак на доволство здравата си ръка в сребърната.

— Аллах акбар! — рече той молитвено. — Велик е аллах!

И се надигна. Помощниците му скочиха преди него да го подкрепят.

— За славата на пророка — пленете я!

Ахмед Османоглу направи поклон, готов да се оттегли, за да изпълни заповедта. Само Айъ Сюлейман се поколеба.

— Амир-ал-бахр, прости ми, че опитвам да ти изясня нещо, вместо покорно да изпълня повелята ти. Не чу ли, че галерата е генуезка? Съюзническа!

Чолака го изгледа снизходително.

— Млад си, сине. Затова. Няма ортаклък между гяур и правоверен. Има само изгода. Нужни ли ни са — ставаме им ортаци. Не са ли — ги изтребваме. Такава е повелята на пророка. Срещу гяурите е простено всичко.

— Ами ако научи Джорджио де Мецано? И ни притисне с галерите си. Де ще се мерим ние с неговата флота?

— Първо, няма да научи. Пленници за откуп няма да държим. Всички ще отидат на пазара. Ще помисли, че е зулум на Топал шейтан. Второ, и да научи, няма що да стори. Рече ли кавга да прави, ще заприщим Хелеспонта и той ще остане в Черно море в капан. Заради търговията ще замълчи. Търговия и достойнство не вървят редом.

— Ами Паоло, кормчията?

— Месер Паоло ще замълчи по-рано! — сви устни пашата. — Нямам вече нужда от него. Днес сме ортаци с Шишман, утре ще го бием и ти ще се прибереш в твоята Карнава, валия на Карвунския вилает. Ортаци сме божем и с генуезците. Вдругиден ще бием и тях. Когато им дойде редът, както им е писано.

Айъ Сюлейман видя самодоволната усмивка върху лицето на Ахмед Османоглу и се опомни.

— Мъдър си, Мехмед паша! — рече той примирен — Мъдро си решил и тоя път!

Но дълбоко в душата му остана впито като кърлеж жестокото правило: «Срещу гяур е простено всичко». Дали и срещу потурчени гяури?

Нямаше нужда да отива на своята галера. Макар и въоръжен, не можеше един търговски кораб да се мери с пет турски галери? Айъ Сюлейман даде заповедите си.

Познал съюзническата ескадра, генуезкият капитан я остави доверчиво да се приближи. Едва когато видя бързия и обход и готовите за абордаж османлии, той пусна в ход катапултите със запалителните гюлета и копията.

— Предай се! — извика Сюлейман бей. — Няма отърване за вас! Защо да гинете мърцина?

— Ела да ни хванеш! — изкрещя червен от възмущение генуезецът. — И бог ще те накаже за вероломството!

Хаджи Мехмед вдигна смирено ръце.

— Да видим мощта на твоя бог! Да видим как ще ти помогне!

Турските кораби бързо стесняваха обръча, обсипвайки със стрели обречената жертва. Не хвърляха огън. Пазеха плячката си. Ето, куките се закачиха в мачти и ванти, канджите впиха нокти като хищни зверове в бордовете, мостовете превърнаха шестте палуби в едно бойно поле.

Съпротивата бе смазана много скоро. Убитите и тежко ранените бяха изхвърлени извън борда, а здравите — навързани и наблъскани в трюма. Гребците роби останаха по местата си. Участта им оставаше непроменена. Вместо едни господари, сега развъртяха камшиците други. И корабите поеха на юг, да разпродадат из Анадолските тържища награбените роби, да предоставят на султан Мурад богатата плячка. Право беше забелязал наблюдателят — дълбоко газеше галерата, трюмът й беше претъпкан. Какво ли нямаше вътре? Суровите и невзискателни турци, още невкусили от разкоша на арабите и европейците, не познаваха много от завладените стоки, нито се досещаха за какво служат. Знаеха само едно, че струват злато, колкото тежат. А със злато се набавяха галери, катапулти, оръжия — всичко, що им трябваше, за да разнасят по света славата на пророка.

Месер Паоло, стиснал зъби, придружаваше капитаните из трюма, като им обясняваше накратко за какво се използват и колко струват струпаните грамади сандалово дърво, слонова кост, молукски карамфил, малабарски чер пипер, кашмирски платове, цейлонски рубини, китайски фарфор, коприни и какво ли не още — всички чудеса, които идваха от тайнствения примамлив Изток, за да дават блясък на знатните от запад, да им дават труфила за снагите и сладост за стомасите.

Хаджи Мехмед Чолак остави писарите с месер Паоло да описват заграбеното богатство, а той излезе на палубата, следван почтително от капитаните си. И вече всички щяха да се разотидат по корабите си, когато отново чуха гласа от мачтата:

— Човек в морето!

Наистина, на триста разкрача напред се люшкаше сред вълните някакъв разнищен сал, върху който лежеше безчувствен човек, превързан с въже да не се отърколи от него. Спуснатата лодка го докара до борда, моряците го вдигнаха и отнесоха пред пашата. Батул Безнос отвори очи, стоплен от слънцето, след като кой знае колко часа бе киснал във водата. Тялото му се разтрепери. Дали от студ или от уплаха при вида на обкръжилите го въоръжени до зъби османлии?

— Този е от катилите на Топал шейтан! — посочи го Сюлейман бей.

Батул се обърна към него. Позна го и в турските дрехи и още повече се разтресе.

— Боляринът Йолпан! — изхлипа той — Господарю, пощади ме!

Чолака запита на турски:

— Кой е този звяр? Отде го знаеш?

— Мой ратай. А сега, чувам, големец бил при хусарите. Гавазин на Белязания. Открадна от житото ми, та му отрязаха носа. Сестра му остана да изплати борча му. Ирина. Онзи ден Топала и Иванко я отвлякоха с другите роби.

— Тъй значи! — рече Чолака и посегна да поглади брадата си със сребърната ръка — Добре е и това! Аллах не ни забравя. Винаги мъдро решава. Само че ние невинаги прозираме в мъдростта му.

Айъ Сюлейман гледаше недоумяващ. С какво бе заслужил толкова вниманието на аллаха един тъпоглав хусар, та тъй се бе зарадвал пашата?

— Слушай, гяур! — обърна се хаджи Мехмед, сега вече на български, към новия пленник — Кажи как попадна тук! Ама нещо да не сгрешиш, че видиш ли ги тези?

И посочи двамата полуголи телохранители с извадени криви ятагани.

Батул заекна от уплаха.

— Милост господарю! Роб бях на каторга. Знаеш ли какво тегло е това? Белязания ме освободи. И не ме пусна. Тъй станах хусарин. Иначе кротък човек съм. Искам в мир да живея…

— Знам, знам! Всички сте мирни, кога видите ножа! Ами казвай какво стана, та се озова на сала?

Батул се прекръсти.

— Ще кажа всичко, както си е! Чума се яви, господарю. Изтръшка хората ни.

— Чакай! — хаджи Мехмед го изгледа втренчено. Тоя не беше чумав. Само премръзнал, гладен, жаден. — Кога напусна кораба?

— В бурята!

Чолака сложи ръце на гърдите.

— Слава на аллаха! Оттогава има една неделя! Опазил те е аллах. Прескочила те е Черната. А сетне?

— Сетне избухна бунт. Кой може да търпи така? Затворихме го там, дето държим смолата. А той се закани да запали кораба. И ние направихме салове. Рекохме да бягаме. Ала бурята, проклетницата, ги обърна. Издави всички. Само аз останах…

Наистина всичко бе казал Батул Безнос. Само едно пропусна — че когато се разкъса салът, за да опази мястото си, той удряше с греблото по главата всеки, който опиташе да се покатери при него. За себе си беше прав. Ако ги пуснеше, дърветата нямаше да ги удържат и не само те, ами и той щеше да се удави. За това. Сигурен беше той, че всеки на негово място тъй щеше да се бори за кожата си. Пък после, който е по-як…

— Добре! — потвърди Чолака. Не го засягаше сами ли се бяха издавили разбунтуваните пирати или с Батулова помощ — А какво стана с Топала? Изгоря ли?

— Додето се виждаше корабът, дим нямаше. А после — не знам…

— Хм! А останалите ви каторги?

— Ще чакат три седмици в Делтата.

— Ти знаеш ли къде се крият?

Батул погледна уплашен пашата, после стария си господар.

— Знам, господарю!

Хаджи Мехмед реши:

— Слушай сега, гяур! И ти си в наши ръце, и сестра ги Ирина…

Айъ Сюлейман го изгледа слисан. Нали Ирина избяга? Сякаш прочете в очите на стария турчин прежната мисъл: «Срещу гяур е простено всичко».

— Ако искаш да си идете по живо по здраво — добави Чолака, — ще послужиш и нам малко, както на Топала.

— Ще служа, господарю! Само ни пусни!

— Ще идеш при твоите катили и ако Топал шейтан е останал жив, ще го затриеш! Дотогава Ирина е залог.

Айъ Сюлейман все още не беше свикнал с всичко, що вършеше пашата. Другояче беше научен той — да се бие лице в лице. Ала вече нямаше избор. Продал си бе душата.

Хаджи Мехмед даваше нова заръка на пленника си. Опознал го бе от пръв поглед, разбрал бе какво може да получи от страхливец като него.

— Ако светът се е отървал от хусарина и без твоя помощ, тогава пък ще излъжеш Секула! Уж те праща Топал шейтан. И ще докараш каторгите му в клопката, дето ще му наредя аз!

Батул неволно хвана главата си с ръце. Каква беше тая негова орис? Защо все върху него спираха избора си, кога е за зло? Защо силните, не тия със силните мускули, ами другите със силната воля все си играеха с него? Не го оставяха на мира. Още от дете. Все някой ще го поведе за пакост, а после Батул яде пердаха. И като малък, и после, като порасна. И тогава, когато надзорникът Йончо му заръча да открадне житото, отрязаха носа на Батул. И сетне, когато го хвана Белязания. И когато го склони към бунт Олаф кормчията. Та и сега…

— Господарю! — промълви тон с пресъхнали устни — Белязания ще ми отреже главата, ако разбере. Не го познаваш ти…

— Ти пък мен не познаваш! — пресече го хаджи Мехмед — Ако не ме послушаш, аз ще отрежа главите на двама ви твоята и на сестра ти.

Батул се отпусна на колене в краката му.

— Пощади ни! Каквото речеш, ще стане!

Тогава видя как месер Паоло плю през борда със светнали от злоба зеници. Страшен човек беше тоя кормчия с кръста на шията.