Петър Бобев
Куцият дявол (15)

Думата на пирата

Коста Белязания съвсем не се бе отказал от откупа. Толкова мъка бе изстрадал заради тая княгиня, че цял товар злато нямаше да му я отплати. Още вчера прати вест по верен ятак до Добротица. Заплаши го направо, че ако опита пак с коварство, повече няма да зърне дъщеря си. Виждаше хусаринът, та сляп ли беше — че за него няма пощада в Карвунската земя. И с убийството на княгинята, и без убийството й. Да знае Добротица, че сега и пиратите имат кораби, та да не губи време, да не разкарва напусто каторгите си. Перперите да постави в лодката, дето сама ще дойде в пристана. Със същата лодка после Коста ще му проводи щерката. За тия златици, дето чакаше сега, стрели и смола щеше да купи от Хърсград. Вече бе пратил човек при тамошните технитари да уговарят покупката. Уж за боила Звиница ги искаше, да пази Калиакра от хусарите.

Научил бе Коста — славата му се бе разнесла по Великото море, ще речеш чайките я подхвърляха от кораб на кораб. Зоппо Дяволо — тъй го бяха нарекли генуезците. Българите също, та и неговите момчета. Куция дявол! Със страх вече говореха за него по кръчми и разтоварища. Как другояче да си обяснят бедните хорица чудните му подвизи, спасението му от Лобната кула, внезапните появи из водата! И по-добре! Нека приказват! Нека се боят! Той ще им стъкми нови дяволии. Да проумеят кой е Белязания, да се сковават от ужас само щом чуят името му!

Коста Хусарина стоеше на бака и мислеше. Имаше сила да стори всичко с вироглавата болярка: и да й отреже главата, и да я продаде робиня, и да я остави на пиратите си. Ала не го стори. Познаваше Белязания хората. Нямаше да й мигне окото — или него да прободе с камата си, или себе си — само и само нейната да бъде: чиста и непорочна да остане заради своя бог, дето му се бе обрекла.

Беше топла нощ. Долу, пред форщевена, върху основата на тарана беше полегнал Шарко, морският мечок. Преуморил го бе напоследък приятелят му, все навътре в морето го увличаше. А тюлените не обичат да се делят много от брега. Ех, умееше той да си подрямва и във водата. Но сън ли е то — всеки три минути да изплуваш на повърхността за въздух!

И от него се бояха пиратите. Де се е чуло човек да другарува с морска мечка? Не е човек Белязания, право думат всички. Ако не е самият дявол, то от дявола силата си черпи. Ала си траеха, нищо не казваха. Само когато погледнеха към тюлена, додето дреме върху тарана или играе редом с кораба, правеха скришом по един кръстен знак и толкоз. А Батул Безнос бе окачил цяло сребърно разпятие на гърдите си — да го варди от злите сили, сред които се бе заплел. И редом с него — де що муска бе докопал от пленници и мъртъвци. Убиваха му наистина под бронята, ама той си търпеше. И мълчеше. Не споменаваше за срещата им пред Дяволската дупка — хем той да не си спомня, хем на Белязания да не напомня. Мълчаха всички. Защото с дяволска подкрепа или без нея, но добре ги водеше Куция дявол! Ядене и пиене колкото щеш, а и плячка падаше. Какво повече можеха да искат довчерашните роби и гонените като зверове разбойници?

Часовоят от мачтата се провикна:

— Светлина вдясно!

Коста отскочи мигновено към борда. Далече в мрака мъждукаха трите фенера на някакъв кораб, изглежда бойна галера — раздалечени бяха светлините. Който и да беше: и генуезец, и турчин, и византиец, и българин — все враг беше, все плячка. От никого милост не чакаше Белязания. Само на себе си, на своя ум и своите ръце се осланяше.

Той извика боцмана. Боцманът мигом угаси фенерите. После се спусна в трюма. И само след минута оттам занаизлиза върволица от воини, които пътем нахлузваха ризници, нахлупваха шлемове, затягаха ремъците на мечове. Половината се пръсваха по долната палуба, по опразнените пейки на робите, хващаха веслата, всеки на своето място. Другите се покатерваха по дървените кули, по огнеметите, зад парапетите с канджи в ръце. Угасили бяха и фенерите на другата му каторга под началството на Секул. И там се виждаше как тихомълком пиратите се подготвяха за боя. Нов ред бе въвел Белязания. Хрумнал му бе още тогава, когато сам теглеше тежкото весло. Запомнил бе как загина «Санта Барбара», когато робите по негова подкана бяха спрели да гребат. Не искаше Коста и него каторжниците да предадат. На смени бойците му гребяха, биеха се и почиваха. Тъй беше слушал той, в Троянската война ахейците сами размахвали веслата на ладиите си, не са мъкнали със себе си излишен жив товар, излишни гърла. А пиратите умееха да се сражават, умееха и да гребат. Мазолести бяха дланите им, не като изнежените латински благородници и разглезените саксонски наемници.

Тъпанът мълчеше. Тихо, безшумно щяха да приближат до врага. Пиратите сами, без подкана, натиснаха веслата. Артилеристите опънаха ремъците на дървените пружини, накладоха огньовете за запалителните гюлета. Стрелците приготвиха лъковете, мостаджиите измъкнаха абордажните стълби, отметнаха надбордната мрежа, та да могат мигновено отвред да връхлетят над противника, резачите приготвиха тежките ножици за вражите мрежи.

Скрита зад облак, месечината допусна пиратите да доближат жертвата си на два хвърлея с камък. Ако беше изчакала още малко, битката щеше да се реши по-рано. Ала тя внезапно се измъкна, плисна светлика си върху света. Генуезкият наблюдател видя опасността. Удари камбанката. Запищяха свирки, задумка тъпанът, заплющяха бичовете. Веслата загребаха, понесоха галерата лудо напред. Из люковете занаизлизаха тежковъоръжени наемници, чиито брони блестяха на лунната светлина като нажежени. Без суетня, в пълен ред, заеха местата си. Те бяха изкусни бойци, владееха отлично занаята си. Ненапразно получаваха злато за заплата.

Коста се обърна към Батул Безнос, които сякаш се бе превърнал в негова сянка. Не бе свикнал Батул сам да решава. Когато Белязания бе откарал освободените роби на брега и ги бе оставил сами да решат — да останат ли при него или да си ходят — Батул, немислещ, замаян от самоувереността на новия капитан, го бе последвал начаса. А на брега бяха останали Дамян Врача с новия богомил Али, прекръстен Илия, и още двадесетина богомили.

— Напъни гърдите и викай! — заповяда Коста.

Батул знаеше наизуст какво трябва да каже. Пое дълбоко дъх, та гръдният му кош се разпъна като ковашки мех, положи длани до устата си и ревна с цяло гърло:

— Ей, братя роби! Чуйте що казва Белязания! Ако спрете да гребете, ще ви дари свободата! Не щете ли, ще прати кораба на дъното! И вас с него! Мислете, роби!

Още при първите му думи генуезците задрънчаха с мечове по щитовете, та в техния тропот гребците да не чуят подстрекателните думи. И все пак ги чуха. И ги разбраха, макар и произнесени на български. Може би имаше роби славяни, може би по слухове бяха подразбрали какво предлага куцият хусарин. Безредно, колебливо — смелостта не спохожда едновременно всички — най-първо греблата увиснаха. И в настъпилата глъчка, в крясъка на побеснелите надзорници, в свисъка на камшиците им, спряха всички гребла. Този път никой войник не отиде в помощ на надзирателите. Останаха по местата си, готови да срещнат нападателя. Още отдалеч метателните им машини избълваха запалителните си топки и стрели върху пиратските каторги.

Коста не отговори на огъня с огън. Той диреше кораби, плячка, не бойна слава. Само ги обсипа със стрели и сулици. И когато вече оставаха само няколко метра, куките с въжетата полетяха, канджите се протегнаха и се заловиха за абордажната мрежа, за въжетата, за парапетите, впиха се като хищни нокти в снагата на жертвата. Каторгата на Секул се вкопчи в другия борд.

Тогава се приготви и самият главатар. Вече можеше да се чуе и неговият глас. Доближили се бяха достатъчно. При това Батул не знаеше италиански.

— Храбри генуезки воини! — провикна се той — Каквото казах на робите, казвам го и вам. Сложите ли оръжие, ще ви пощадя, ще ви пусна да си идете с мир. Ако се противите, ще ви изколя. Знайте, Белязания не се отмята от думата си!

Те го знаеха. Толкова бързо се носят слуховете, особено когато предводителите се чудят как да им попречат. Куция дявол бе освободил всички пленени войници. Пуснал ги бе само срещу клетва, че друг път няма да воюват срещу него. И освен божата заплаха бе притурил и своята. Който престъпеше клетвата си, ако го хванеше повторно, тозчас щеше да го прати на рибите. Само офицерите, нобилите, бе задържал. И то за откуп, за богат откуп, за всекиго според сана и имането му. В тези жестоки времена, когато победителите режеха на пленниците ръцете и ахилесовите сухожилия, когато им изчовъркваха очите, както Василий Българоубиеца, за да ги извадят от строя, постъпката на Белязания някому можеше да се стори не на място, безсмислено милосърдна. А тя съвсем не беше неуместна, съвсем не беше християнска. Хусаринът не воюваше както другите, не търсеше трайна военна победа. Той искаше кораби, и то веднага, и то препълнени с плячка. Когато войникът знае, че ако бъде пленен, ще загуби живота или силата си, той се бие като звяр. Но обещаеш ли му пощада, и то при една предварително загубена битка, той се замисля. Защо да не сложи оръжие? Нали и ръцете, и очите, и сухожилията му ще останат здрави и читави? Нали няма да тръгне просяк, като хилядите осакатени войници?

Ех, то се знае, не всички наведнъж се предадоха. Мнозина държаха честно да заслужат дукатите, що получаваха. Такива се биеха яростно, наобиколени от по трима-четирима пирата. Ала другите, а те ставаха все по-многочислени, вдигаха празни ръце. В туй време все нови и нови настървени множества прескачаха на генуезкия борд. Сега, когато трите кораба се бяха вкопчили неподвижно в смъртна хватка, и гребците пирати бяха напуснали местата си, бяха грабнали мечовете, за да се хвърлят в боя.

Пред такъв превес никой не устоява.

Нямаше защо да се дават повече жертви. По заповед на войводата си пиратите се оттеглиха назад, оставиха учудените генуезци, струпани накуп. Коста заповяда на двадесет мерачи да опънат лъковете срещу противниковите началници.

— Синьори нобили! — подвикна им той — Правя последно предупреждение! И последно снизхождение! Ако се предадете веднага, ще ви пощадя живота. То се знае, срещу добър откуп. Ако не…

Генуезците мълчаха, стиснали упорито мечове.

— Хвърлете тозчас оръжието! — повтори той.

Генуезкият капитан изръмжа:

— Ела го вземи, разбойнико!

Коста само се обърна към стрелците и рояк стрели избръмча нагоре. В следния миг капитанът се свлече на палубата, надупчен навред, където бе могла да проникне стрела под бронята.

— Питам пак! — рече тихо Белязания, но генуезците успяха да го чуят и тъй. Без да погледнат убития, който се гърчеше в собствената си кръв, сломени, те отпускаха мечовете си до него и слизаха по стълбата при пиратите, които ги връзваха с въжета и ги откарваха на кораба си.

Ковачът вече бе успял да освободи от синджирите робите и те бързаха да се нагиздят с плененото оръжие. Един от тях, червенобрад великан, грабна от купа едно копие и тозчас го заби в гърдите на помощник-надзирателя, преди пиратите да му попречат.

Двамина го отведоха при главатаря си.

— С какво право раздаваш правосъдие на моята каторга? — запита Белязания навъсен — Не чу ли, че им обещах пощада? Или пък искаш за това аз да отрежа твоята глава?

— Имаш право да го сториш — рече робът — И да умра, ще умра задоволен. Отмъстих…

— Я кажи за какво отмъщаваш?

— За предателство, капитане. Проклет беше капитанът ни, бог да го прости. Преварихте ме. Ако го бяхте оставили, аз щях да го смажа. Замислихме да го премахнем, бунт да му направим: помощниците, кормчиите, та и моряците. Предаде ни това куче, помощникът. Излови ни капитанът. Едни избеси, други закова на греблата.

Той отпусна ръце.

— Ей това е! Всичко ти казах. Сега прави с мен каквото щеш.

Белязания го изгледа мълчаливо. Опита да проникне в душата му. Защо да го съди? Та нали и той също така за мъст! Та нали повечето пирати също тъй за мъст хващаха меча?

— Как се казваш?

— Олаф ми е името. Отдалеч съм, от север. Наемник бях на каторгата, кормчия.

Коста му посочи кърмата.

— Имам нужда от добър кормчия, Олафе! Иди, покажи какво умееш! Ала помни — за бунт аз също беся…

Вече се зазоряваше, когато нарасналата пиратска флота продължи пътя си. Близо до делтата на Туна Белязания свали генуезките войници и робите, които бяха отказали да останат при него. Оттук всеки щеше да се оправя, както си знае. А той навлезе в един широк ръкав на реката. И там, в околността на Килия, сред непроходимите блата, обрасли с камъш и тръстика, през чиито тунели никакъв кораб не можеше да мине без местен проводник, пиратите стовариха плячката, която съучастници контрабандисти щяха да разпродадат до следващото им идване, да я превърнат в перпери и дукати. Там затвориха в една изба и пленените генуезки аристократи, да чакат, докато дойде определеният откуп.

После, попълнил екипажа с нови хусари и избягали от болярите селяни, Белязания пое отново на път с трите си каторги. През цялото време княгиня Анна стоеше в каютата си и не излизаше никъде, макар че никой нямаше да й попречи. Стоеше горката и чакаше какво ли ново изпитание й готви Сатанаил в лицето на озлобения разбойник. Вече не плачеше. Бе се примирила.

Наближиха залива на Калиакра посред нощ. Луната още не бе изгряла. Морето лежеше пред тях тъмно и спокойно. В далечината мъждукаха огньовете на стражевите кули. Само те издаваха докъде се е проточил скалистият полуостров.

Коста и друг път бе упражнявал тюлена. И все пак, за сигурност, бе решил да го провери отново. Скочи в едната лодка, подавайки на тюлена въжето на втората. Шарко го захапа и сякаш на игра откара лодката сред залива. Там Белязания приближи до шарковата лодка, прехвърли вътре една торба и отплава встрани. А Шарко тоя път пое назад, към каторгата. Там приятелят му го нахрани за награда от ръка с цял кош току-що уловена скумрия. Белязания отсега си представяше удивлението на калиакренци, когато видят в уреченото време приближаващата празна варка. И когато натоварят в нея откупа, тя си отиде сама, за да върне на същото място освободената княгиня.

Едва изчака да мине пладне. Тогава спусна лодката и подаде въжето й на тюлена. Сякаш теглена от някаква дяволска сила, тя се хлъзна по вълните към запад.

В пълна бойна готовност пиратите чакаха завръщането й. Нямаха доверие в честната дума ни на болярин, ни на деспот. Кой знае къде бе пръснал сега галерите си проклетникът и ги дебнеше, та да ги изтреби? Мигар му бяха малко непокорниците на сушата, та да търпи разбойници и по морето?

И ето, най-сетне лодката се зададе, опря в борда. Коста първо награди тюлена си с риба, после заповяда да извадят торбата, да я отворят, да бръкнат до дъно. Беше пълна. Само злато.

Доведоха княгинята.

— Каква нова мъка си ми измислил, хусарино? — запита тя кротко, но с такава язвителност, че Белязания пламна, едва прикрил гнева си. Стори му се, че ако чуе още нещо от нея, ще отреже главата й.

— Сдържам думата си! — опита с усилие той да подражава на нейния глас — Връщам те в Калиакра.

В първия миг тя трепна. Очите й грейнаха. Но видяла златото, изведнъж потъмня и процеди през зъби:

— Глупачка аз! Помислих, че от добро сърце. А то… Пак заради откупа…

— И бог прави добрините си, ако му платят: бедняците със свещи и дискос, богатите с ктиторства на черкви и манастири. Аз по-добър ли да бъда от бога?

После даде знак на хората си, които се спуснаха и свързаха ръцете й на гърба. Преди да сложат превръзката на очите й, Анна рече, добила предишния си равен глас:

— Сечените от господарите монети са дело на Сатанаила. Направени са — сребърниците от пот и сълзи, златиците от кръв.

— А как ще си купя туй, що ми трябва, княгиньо?

— Истинският човек, а не човекът-звяр, няма нужда от пари, няма защо да гради дома си с чужда кръв и пот.

Батул не се стърпя:

— Нали си болярка — процеди той през зъби — Затуй говориш тъй, защото си имаш колкото щеш злато. Ама я питай нас…

Пиратите превързаха очите й. Спуснаха я по стълбата и я положиха върху седалката в лодката, тиха и примирена. Шарко се хлъзна от мястото си върху тарана, захапа въжето, обърнал умни очи нагоре, в очакване на познатия знак.

Коста стисна зъби. Нещо вътре в него, в сърцето или нейде още по-надълбоко, се превъртя, изпъна се, сякаш щеше да се скъса. Изведнъж разбра, че няма сила да я пусне. Изведнъж разбра, че не можеше да живее без нея, разбра, че не за отмъщение, не и заради откупа я бе отскубнал от Кафа. Не!

— Върнете я! — изкрещя той към пиратите — Не му ща златото! Искам нея! Не я пускам…

Грабна торбата и я понесе към борда.

— Върнете му перперите! Не му ги ща!

Посегна да им подаде торбата, но тя, тежка, както може да тежи само златото, се изскубна от ръцете му и потъна мигновено. Слисаните разбойници го изгледаха зяпнали, онемели от учудване и негодувание.

— Какво се пулите? — изкрещя им той — Друго злато ще ви намеря. Още повече. Само нея върнете…

Тогава така, омотана с въжето, с превързани очи, безпомощна, княгинята ги спря.

— Не ме докосвайте!

И се обърна към гласа на Белязания:

— Чуй ме, хусарино! Ще престъпиш ли дадената дума?

— Хич не ме е еня! — почти простена той.

Тя го прекъсна, както изплющява камшик:

— Досега само ти се гневях. Проклинах те като враг. Нима искаш и да те презирам, да се гнуся от теб?

Недочакал знака от приятеля си, тюленът повлече лодката. Сразен от последните думи на девойката, Белязания не опита да го спре. Извърна се и с празен поглед влезе в каютата си.

Светът бе опустял.