Иля Варшавски
Роби

Преди няколко месеца празнувах своята петдесетгодишнина.

След многото наздравици, в които се превъзнасяха моите достойнства и се премълчаваха недостатъците ми, стана с чаша в ръка началникът на лабораторията по радиоелектроника Стрекозов.

— Давам думата за приветствие — каза той — на най-младия представител на нашата лаборатория.

Погледите на присъствуващите кой знае защо се насочиха към вратата.

В настъпилата тишина ясно се чуваше как някой драска отвън по вратата. След това се отвори и в стаята влезе робот.

Всички заръкопляскаха.

— Този робот — продължи Стрекозов — принадлежи към групата на самообучаващите се автомати. Той работи не по предварително дадена програма, а сам си изработва програма в съответствие с изменящите се външни условия. В неговата памет са вложени повече от хиляда думи, при това този речник непрекъснато се попълва. Той чете свободно печатан текст, може самостоятелно да съставя фрази и да разбира човешката реч. Захранва се с акумулатори, сам ги зарежда от електрическата мрежа в зависимост от нуждата. Ние работихме над него всяка вечер в продължение на една година, за да ви го подарим в деня на вашия юбилей. Роби, поздравете вашия нов стопанин — каза той, обръщайки се към робота.

Роби се приближи до мен и след малка пауза изрече:

— Ще ми достави удоволствие, ако вие бъдете щастлив да ме приемете за член на вашето семейство.

Това беше казано много мило, макар да ми се стори, че фразата не е съставена съвсем правилно.

Всички наобиколиха Роби. Но всеки все искаше да го разгледа по-добре.

— Недопустимо е — каза тъща ми — да ходи така гол из квартирата. Непременно ще му ушия халат.

Когато се събудих на другия ден, Роби стоеше до моя креват, явно очакващ разпорежданията ми. Това беше извънредно интересно.

— Бъдете така добър, Роби — казах аз, — да ми лъснете обувките. Те са в коридора до вратата.

— Как се прави това? — попита той.

— Много просто. В долапа ще намерите кафява боя и четки. Намажете обувките с боя и ги лъснете с четката до появяване на блясък.

Роби послушно се отправи към коридора.

Беше много любопитно как ще се справи с първата си задача.

Когато се приближих до него, той довършваше намазването на обувките ми с кайсиевото сладко, което жена ми пазеше за някакъв особен случай.

— Ох, Роби — казах аз, — забравих да ви предупредя, че боята за обувки се намира в долната част на долапа. Вие сте взели друг буркан.

— Положението на едно тяло в пространството — каза той, като наблюдаваше невъзмутимо как се мъчех да изтрия обувките — може да се определи с трите координати в Декартовата координатна система. Неточността при определяне на координатите не трябва да превишава размерите на тялото.

— Правилно, Роби. Сгреших.

— За начало на координатите може да се избере която и да е точка от пространството, включително и ъгълът на тази стая.

— Всичко е ясно, Роби. Ще имам пред вид това за в бъдеще.

— Координатите на телата могат също така да бъдат дадени в ъглови измерения, с помощта на азимута и височината — продължаваше да мърмори той.

— Добре! Да не говорим за това.

— Допустимата неточност в разглеждания случай, като се има предвид съотношението на размерите на телата и дължината на радиус-вектора, не трябва да превишава двехилядната част от радиана по азимута и една хилядна от радиана по височината.

— Стига! Прекратете всякакви разговори на тази тема — избухнах аз.

Той действително замлъкна, но целия ден ходеше по петите ми и се опитваше да ми обясни с жестове особеностите при преминаването от правоъгълната в остроъгълната координатни системи.

Право да си кажа, много се уморих през този ден.

На третия ден вече се убедих, че Роби е създаден повече за интелектуална дейност, отколкото за физическа работа. С прозаични неща се занимаваше съвсем без желание. Но едно трябва да му се признае: смяташе виртуозно.

Жена ми казва, че ако не е страстта му да изчислява всичко с точност до хилядна част от копейката, то помощта му при изчисляване на домакинските разходи би била неоценима.

Жена ми и тъща ми са уверени, че Роби притежава изключителни математически способности. На мен пък знанията му ми се струват твърде повърхностни.

Веднъж през време на чая жена ми каза:

— Роби, вземете тортата от кухнята, разрежете я на три части и я поднесете на масата.

— Това е невъзможно да се направи — каза той след кратко размишление.

— Защо?

— Единица не може да се раздели на три. Частното от делението представлява периодична дроб, която не може да се изчисли с абсолютна точност.

Жена ми безпомощно ме погледна.

— Изглежда, Роби е прав — каза тъща ми, — чувала съм и по-рано нещо подобно.

— Роби — казах аз, — става дума не за аритметично деление единицата на три, а за деление на геометрична фигура на три еднакво големи площи. Тортата е кръгла и ако вие разделите окръжността на три части и от точките на делението прекарате радиуси, то по този начин ще разделите тортата на три равни части.

— Глупости! — отговори той явно раздразнен. — За да се раздели окръжността на три части, трябва да зная дължината й, която е произведение на диаметъра, умножен с ирационалното число „пи“. Задачата е неразрешима, тъй като, в края на краищата, представлява един от вариантите на задачата за квадратурата на кръга.

— Съвършено вярно — подкрепи го тъща ми. — Това сме учили още в гимназията. Нашият учител по математика — всички бяхме влюбени в него — веднъж, като влезе в клас…

— Извинявайте, ще ви прекъсна — намесих се отново аз. — Съществуват няколко начина за деление на окръжността на три равни части и ако вие, Роби, дойдете с мен в кухнята, готов съм да ви покажа как става това.

— Не мога да допусна да ме учи на математика същество, което трябва да прибегне до помощта на молив и лист, за да умножи две жалки шестозначни числа — предизвикателно отвърна той.

Това не можа да понесе дори жена ми. На нея не й харесваше, когато странични лица се съмняваха в моите умствени способности.

— Как не те е срам, Роби?!

— Не чувам, не чувам, не чувам — задърдори той, демонстративно изключвайки приемника си от блока за акустичните възприятия.

Нашият пръв конфликт започна с дреболия.

Веднъж на обед разказах анекдот:

„Срещат се в парахода двама търговски пътници.

— Къде отивате?

— В Одеса.

— Вие казвате, че отивате в Одеса, за да помисля, че не пътувате за Одеса, но вие наистина отивате в Одеса. Защо лъжете?“

Анекдотът се хареса.

— Повторете началните условия — раздаде се гласът на Роби.

Да се разказва два пъти анекдот на едни и същи слушатели, не е много приятно, но макар и без желание, аз го повторих.

Роби мълчеше. Знаех, че в минута той може да извършва около хиляда логически операции и разбирах каква огромна работа извършва той през време на продължилата пауза.

— Задачата е абсурдна — най-после наруши мълчанието той. — Ако действително е пътувал за Одеса и казва, че отива в Одеса, то той не лъже.

— Правилно, Роби. Но именно поради тази абсурдност анекдотът изглежда смешен.

— Всеки абсурд ли е смешен?

— Не, не всеки. Но именно тук се е създало такова положение, при което абсурдността на предположението изглежда смешна.

— Съществува ли формула за намиране на такива положения?

— Наистина не зная, Роби. Съществуват много смешни анекдоти, но никога не съм ги разглеждал от такава гледна точка.

— Разбирам.

През нощта се събудих. Някой ме бе хванал за раменете и ме бе накарал да седна в кревата.

— Какво се е случило? — запитах, като търках очи.

— „А“ казва, че хикс е равен на игрек. „Б“ утвърждава, че хикс не е равен на игрек, понеже игрек е равен на хикс. Към това ли се свежда вашият анекдот?

— Не знам, Роби. За бога, не ми пречете с вашите формули.

— Няма бог — каза Роби и се оттегли в ъгъла си.

На следващия ден, когато седнахме на масата, Роби неочаквано заяви:

— Трябва да разкажа един анекдот.

— Карайте, Роби — съгласих се аз.

— Купувач идва при продавач и го пита, каква е цената на единица от продаваната стока. Продавачът отговаря, че единица от продаваната стока струва една рубла. Тогава купувачът казва: „Вие казвате, че цената е една рубла, за да помисля, че тя не е една рубла. Но цената наистина е една рубла. Защо лъжете?“

— Много мил анекдот — обади се тъща ми. — Трябва да се постарая да го запомня.

— Защо не се смеете? — запита Роби.

— Но, Роби — казах аз, — анекдотът ви не е много смешен. Положението не е такова, при което случката може да изглежда смешна.

— Не, смешна е! Настоявам да се смеете! Длъжни сте да се смеете! Изисквам да се смеете, защото това е смешно! Изисквам, предлагам, заповядвам незабавно, веднага, мигновено да се смеете! Ха-ха-ха-ха!

Роби беше явно не на себе си.

Жена ми остави лъжицата и каза, като се обърна към мен:

— Никога не ни оставяш спокойно да се нахраним! Намери с кого да се захващаш! С твоите глупави смешки докара бедния робот до истерика.

Изтривайки сълзите си, тя излезе от стаята. След нея мълчаливо, с високо вдигната глава се оттегли и тъща ми. Останахме насаме с Роби.

Сега той прояви с пълна сила истинските си възможности.

Думата „глупави“ извлече от недрата на магнитната му памет лавина от синоними. Той крещеше с цялата мощ на своите високоговорители.

Не искам да описвам подробно тази безобразна сцена. Боя се, че не се държах като истински мъж. Обсипван с град от ругателства, стиснал юмруци в безсилна ярост, аз хихиках боязливо, мъчейки се да успокоя излезлия от релсите робот…

На другия ден лекарят ме сложи на легло поради силен пристъп на повишено кръвно налягане.

Роби беше много горд със своята способност да разпознава зрителни образи. Той притежаваше изумителна зрителна памет, позволяваща му да познае между стотиците сложни рисунки тази, която веднъж е зърнал случайно.

Стараех се да развивам у него тези способности.

През лятото жена ми замина в отпуск, тъща ми гостуваше при сина си и ние с Роби останахме сами в квартирата.

— Спокойна съм за теб — каза на прощаване жена ми. — Роби ще се грижи за теб. Гледай да не го обиждаш.

Имаше големи горещини и както винаги по това време аз си обръснах косата.

Щом се върнах от бръснарницата в къщи, повиках Роби. Той веднага се появи.

— Бъдете така добър, Роби, дайте ми да обядвам. Умирам от глад.

— Всичката храна в тази квартира, както и всички вещи, намиращи се в нея, освен предметите за комунални услуги, принадлежат на нейния собственик. Не мога да изпълня вашето искане, тъй като то представлява опит за присвояване на чужда собственост.

— Но нали именно аз съм собственикът на тази квартира!

Роби се приближи до мен и внимателно ме огледа от краката до главата.

— Образът ви не съответствува на образа на собственика на тази квартира, който се пази в клетките на моята памет.

— Аз просто си остригах косата, Роби, но въпреки това съм същият. Нима не помните гласа ми?

— Гласът може да се запише на магнетофонна лента — сухо забеляза Роби.

— Но има стотици други белези, които свидетелствуват, че аз — това съм аз. Винаги съм ви считал способен да осъзнавате такива елементарни неща!

— Външните образи представляват сами по себе си обективна реалност, независеща от нашето съзнание.

Надутият му високомерен тон започна да действува на нервите ми.

— Отдавна искам да поговоря сериозно с вас, Роби. Струва ми се, че би било много по-полезно за вас да не си натъпквате паметта със сложни понятия, а повече да мислите за изпълнението на вашите основни задължения.

— Предлагам ви да напуснете това помещение — изрече на един дъх той. — Да напуснете, да се оттеглите, да изчезнете, да си отидете. Ще употребя спрямо вас физическа сила, насилие, принуда, удари, побой, набиване, наранявания, рани, осакатявания.

За съжаление аз знаех, че щом Роби започне да се изразява по такъв начин, да се спори с него е безполезно.

Освен това, съвсем не ми харесваше перспективата да получа от него някоя плесница. Ръката му беше тежка.

Три седмици живях у приятеля си и се върнах вкъщи чак след като пристигна жена ми.

През това време и косата ми вече малко порасна.

Сега Роби се чувствува в квартирата ни съвсем като у дома си. Всяка вечер стърчи пред телевизора. През останалото време се рови до захлас в своята схема, подсвирквайки си високо някаква мелодийка. За съжаление конструкторът не беше го снабдил с музикален слух.

Боя се, че стремежът на Роби към самоусъвършенствуване взема уродливи форми. Задълженията си към домакинството той изпълнява съвсем без желание и крайно небрежно. Отнася се с явно пренебрежение към всичко, което няма отношение към неговата особа, и разговаря с всички с покровителствен тон.

Жена ми се опитваше да го използва за преводи от чужди езици. Той зазубри с удивителна лекота френско-руския речник и с упоение поглъща купища криминална литература. Когато го помолят да преведе прочетеното, отговаря небрежно:

— Нищо интересно. Прочетете сами.

Научих го да играе шах. Отначало всичко вървеше гладко, но после направеният логически анализ, изглежда, му показа, че нечестната игра е най-сигурният начин да печели.

Той използва всеки удобен случай да размести незабелязано фигурите ми по дъската.

Веднъж в средата на партията открих, че царят ми е изчезнал.

— Къде дяна царя ми, Роби?

— На третия ход вие получихте мат и аз го махнах — нахално заяви той.

— Но това теоретически е невъзможно! В течение на първите три хода не може да се даде мат. Поставете моя цар на мястото му.

— Трябва още да се учите как се играе — каза той и събори фигурите от дъската.

Напоследък той проявява интерес към стиховете. За съжаление този интерес е едностранчив. Готов е с часове да изучава класиците, за да открие лоша рима или неправилен израз. И ако това му се удаде, цялата квартира се тресе от оглушителния му смях.

Характерът му се разваля с всеки изминат ден.

Само елементарната порядъчност ме въздържа да не го подаря на някой друг.

Освен това не ми се иска да огорчавам тъща си. Те чувствуват с Роби дълбока симпатия един към друг.