Георги Генов
Пратеник на синята планета

Бурята внезапно утихна. Смразяващият вятър като че ли сви крилата си и кацна между хребетите, заслушан и загледан къде да връхлети наново с възобновени сили. Облаците от ръждив пясък, примесен с остър сняг, завъртяха за последен път своите парцаливи кълба и неохотно застлаха сивия мрак на долините. Седем денонощия, пълни с писъци и грохот, седем денонощия на подземни стонове и скалист плач бушуваше южният ураган и необуздаемата смърт опипваше с пръсти своите отдавна завладени пространства. И утихна, защото тук нямаше повече какво да завладява…

На осмото утро небето доби пак своя спокоен виолетов цвят и звездите — приятелския си блясък. Високо над хоризонта дълги мечовидни облаци се обагриха с кръв и слънцето се показа като малка кървава капка над уморената пустош. Всичко замря. Жълти, кафяви и червеникави снежни преспи в нозете на скалите и надвиснали козирки по челата им заискриха с безбройни блясъци. Тъмнината се отдръпна и побягна в далечините, а там, в плахите червени лъчи изплуваха гърбовете на заледени хълмове и острият връх на сребърнобял конус.

Всичко наоколо бе диво и мъртво и така безнадеждно, като че ли слънцето отдавна се бе отказало да стопли тия пространства и небето бе сменило синевата си с лилавия цвят на отчаянието. И върху всичко лежеше печатът на вечна обреченост, но далечният сребрист конус бе някак си друг. Неговият връх бе дързък. Гладката му повърхност имаше просто топла белота, жива сребърна топлина. И основата му — основа широка, полузасипана със сняг и пясък — бе крепко вкопана някъде дълбоко като символ на непоклатимост и ум сред целия хаос на околната сурова и бездушна природа.

Какъв бе тоя странен конус в утихналата пустиня? И как бе устоял на силата, която пропуква скали и ги стрива на пясък?

Слънцето се издигна. Звездите избледняха, но светеха. Ледът хвърляше сини светлини, а камъните — кафяви сенки. Снежен прашец летеше наоколо.

Изведнъж горната част на конуса се отмести встрани като островръх капак и увисна. В зейналия кратер заигра жълта светлина и две същества с големи прозрачни скафандри на главите и бели дрехи, оглеждайки се, предпазливо спуснаха стълба и излязоха навън. Това бе изумителна гледка! В царството на вечната безжизненост нещо светеше и се движеше, нещо дишаше и живееше под напора на топла кръв! Цялата пустиня за миг се превърна на декори, в центъра на които бяха гордият конус, осветеният му отвор и двете човешки същества, разкрачени по господарски…

Техните движения бяха бавни. Ръцете им бяха къси, но чудно ловки и огъваеми, сякаш без стави. Стъпваха тежко, но сигурно и не чупеха кръстовете си при навеждане, а приклякаха. Дрехите им бяха ослепително бели, на гърбовете си носеха някакви кръгли апарати. Прозрачните им каски блестяха.

Те се движеха около конусовидния бункер, спираха и ръкомахаха, подобно на кукли в някакъв фантастичен куклен театър. Нещо ту бръмчеше около тях с тънкото жужене на оса, попаднала в паяжина, ту пък прекъсваше и тогава на широките им колани светваше синя електрическа светулка. Те сигурно разговаряха, но не спореха, работеха, но не се суетяха — обладани от еднакво желание и устремени в една цел. Двамата влизаха и излизаха многократно в своето убежище и изнасяха оттам дълги и къси разнообразно закривени черни пръти, които съединяваха ловко и усърдно. Скоро до конуса израсна чудновата кръгла скеля, а до нея още една със същата форма на полукълбо, отворено към небето. Слънцето светеше над северния хоризонт като дребна медна монетка, неподвижната околност мълчеше, снегът искреше, а двете бели фигури се въртяха около радиолокаторните антени, докато те насочиха своята чувствителна метална паяжина към дълбочините на всемира.

А когато кабелите съединиха антените с вътрешността на сребристия конус, двамата снежнобели люде потънаха в него и островърхият му капак бавно се затвори…

* * *

— Добре! — каза Хунт под шлема си. — За днес стига толкова.

Другият бършеше с длан своето стъкло и отговори неохотно в микрофона:

— И това не е малко.

Асансьорът ги свличаше надолу, в гърлата им горчеше неприятното усещане, че малкият четириъгълен под се мъчеше стремглаво да се откъсне от краката им. Сигналите просветваха на таблото и бележеха етажите. Накрая мек удар ги разтърси и закова в покой.

В една тясна стая ги очакваха две кресла. Двамата мъже се излегнаха на тях и се спогледаха отегчено през скафандрите. Устните на Хунт се размърдаха:

— Заради тази дезактивация не ми се излиза вън. Прозявай се сега тук два часа!…

Другият отговори пак неохотно:

— Може ли без дезактиватор?

После задрямаха. Край тях минаваха кълба от пара. Циферблатите брояха време и радиоактивност. А когато сигналният звънец оповести края, те излязоха в съблекалнята и свалиха костюмите си. Хунт бе по-дребен и млад, а Брил — широкоплещест и на онази възраст, когато зрелостта надвива съвсем афектите. Наобиколиха ги другарите от станцията — изпечени мъже от същата раса: късокраки, ловкоръки, с подвижни очи и ниски чела, мълчаливи и проницателни:

— Какво е станало вън? Свършихте ли?

— Ураганът е променил местността неузнаваемо. Пунктът е полузасипан. Температура 0.60 от абсолютната, радиоактивност с 13 единици по-висока. Построихме космолокатора в безветрие.

Всичко бе казано просто и тихо. Слушаха ги мълчаливо. Това бе ежедневие, обикновен епизод сред хора, принудени да живеят под повърхността на земята и навикнали на смъртен риск. Борбата за живот бе ги направила къртици и техният огромен подземен дом — наблюдателната станция Крайна Южна 7 — действително приличаше на стоманенобетонна къртичина с безбройните си коридори и стълби, малки и големи стаи, командни и апаратни зали. Но тук струеше светлина и въздух, топлина и жизнен шум. С изкуствения климат хората бяха навикнали, както къртиците с тъмнината. Всяко излизане навън бе гмуркане в неизвестността и здрависване със смъртта, но нещастниците не мислеха за нещастието, защото бяха родени в него.

— А какво ново съобщиха от Центъра? — запита Хунт след кратко мълчание.

— Новото е старо — отговори един от околните с дрезгав глас и немигащи очи. — Излязоха от съзвездието 228 на пет градуса и половина със същата скорост. Те наближават и след около десет дни пристигат.

— Пристигат вече… — изкриви устата си друг наблюдател, но това не бе усмивка. В неговата мимика имаше и безкраен интерес, и страх, и жестоко злорадство.

— Ще кацнат ли, когато корабът им е с угасен двигател и в елиптична траектория? — запита възбудено трети, но в този миг металическият глас на стереомикрофоните заповяда: „Внимание! Всички по местата си! Внимание! Всички по местата си! Предава Главният координационен център: пореден бюлетин 716 и доклад на Председателя“.

Тогава с магически знак влезе в действие суровата дисциплина на тия подземни хора. Без шум и суетене те заизкачваха стъпала и отваряха врати, летяха в асансьорите и навлизаха в своите помещения. И колко много бяха те в сравнение с малката група около Брил и Хунт! — подобни на разтревожени пчели в килиите на огромен кошер, над който е надвиснала угроза. Настана тишина и стотици очи се приковаха в белите полета на телевизорите. Предаваше Центърът — далечният мозък на ранената планета. Слушаше го загриженият свят. Гледаше го надеждата.

„От епохата на Великото опустошение до днес ние не познаваме събитие с такова значение и съдбоносни последици. Нашите многовековни предвиждания и теоретични обосновки за населеност на Синята планета се оправдаха по един осезателен начин. Нейните обитатели са не само високо организирани и разумни същества, а държат в ръцете си и завидна ракетна техника. Трудно бе да се очаква, че космогонично по-младата планета, която считахме за обект на нашите възможности, е превърнала нас самите в свой обект. Снимките, с които разполагаме до днес, от нейната повърхност ни сочеха известни промени по разпокъсаната и суша, които може би се дължат на намесата на човешката ръка, но непрекъснатата покривка от облачни маси в действителност е скрила от нашите телескопи най-важното. Ракетният кораб, насочен към нас, без друго е бил предшестван от космически полети, за които не сме осведомени. По телеметрични данни неговият среден размер и периодични радиосигнали, а най-вече целенасочеността на траекторията му говорят за напреднала техника и постоянна връзка с космическите ни съседи. Те са даровити конструктори и разполагат най-малкото с електронни уредби от типа КС, конструирани преди 80 години у нас. Ние не знаем дали насоченият към нас космически обект е снабден с плазмен или ядрен двигател, какво носи във вътрешността си, а най-лошото — не знаем предназначението му. Това е пратеник на Синята планета, но какъв? Приятел, разузнавач или враг? Оправданият ни интерес върви за ръка с оправдана бдителност. Нашите извънредни мерки имат за цел да обезпечат северните надземни райони и областта на Главния канал от всяка евентуалност. Както съобщихме, вчера бе изстрелян шести по ред ракетен разузнавач по посока на идващия от космоса обект и новополучените данни, които ще съобщим след малко, съвпадат напълно с предишните. След 10 денонощия в 27.04 часа космическият гост ще навлезе в 13-ти и 14-ти квадрант над Южното полукълбо на височина 7000 берга, ако запази досегашната си скорост и посока. Всички наблюдателни станции между 2-ра и 14-та Крайна Южна са длъжни да вземат мерките, предвидени в инструкция № 3, независимо от това, че се намират в радиоактивен район.“

Хунт и Брил се спогледаха. Стаята им се стори тясна и задушна, макар че бяха сами срещу екрана и дезодораторите бръмчаха тихо. Спогледаха се много и от техните колеги. Те бяха готови по инструкцията, възобновиха демонтирания в навечерието на урагана радиотелескоп и сега наблюдателите дежуреха неотлъчно по пултовете, а автоматите записваха всичко, което става вън, — и в пустинния кръгозор, и далече във вселената. Всъщност тук хората малко работеха. Вместо тях работеха впрегнатите енергии и достиженията на хилядолетния напредък. Това бяха умни хора, прекалено умни.

Тяхната планета роди безброй гении на науката и културата. Неизброими поколения преобразиха природата й, превърнаха суровата й повърхност в благодатна земя. Те впрегнаха водите на снежните й полюси и напоиха пустините. Достигнаха върхове в изкуствата и науките. Събираха по две реколти. Размножаваха се. Творяха. Творяха непрекъснато. Овладяха спотаените сили на атома, създадоха летателни уреди и ракети, с които победиха и времето, и разстоянията. Нахълтаха в космоса и изпратиха в небето си изкуствени спътници. Две огромни небесни тела, сътворени от човешки ръце и осеяни с наблюдателни станции, осветяваха нощите им и се сменяха едно с друго на черния небосвод. Опитаха се да летят и по-далече — и сполучиха. Изпратиха ракетна станция към северния континент на Синята планета и го улучиха. А сега тя им връщаше визитата.

Умни бяха тези хора, прекалено умни, до безразсъдство умни… защото не бяха добри.

Те воюваха непрекъснато помежду си, на групи, междуплеменно и международно. Избиваха се за земи и блага, а се маскираха с идеали. Ситите тъпчеха гладните в името на бога, а гладните събаряха ситите и ги избиваха в името на правдата. Враждата бе в кръвта им, алчността — в костите им. По време на мир говореха за война, а като воюваха, въздишаха за мир. И се избиваха. Избиваха се безброй хилядолетия: с камъни и брадви, с мечове и стрели, с арбалети и алебарди, с пушки и топове. Откритията си изпробваха върху хора. Жените раждаха войници, а земята — гробове. Бойните поля надвишиха по брой градовете и градовете ставаха бойни поля. Но животът побеждаваше човешките злини и в мирните епохи детски смехове ечаха в изкласилите нивя. Животът винаги възтържествуваше до онзи час, в който учените разбраха огромната сила на ядрените процеси. И тогава настъпи катастрофа. Военачалниците захвърлиха старото оръжие като допотопно и стовариха ядрените си заряди едни върху други в следващата война. Това бе краят. Животът отстъпи. В огромните експлозии горяха не само топлата плът, реколтите и лесовете, но и мраморните спомени на хилядолетията. Войната се прекрати от само себе си, но беше късно. Мирен договор не бе подписан, защото бе излишен. Човешките остатъци се стъписаха, но късно.

Необозрими територии се превърнаха в пустиня, небето и земята се напоиха с радиоактивност. Климатът се промени и забушуваха невиждани тайфуни в отровената атмосфера. Пясък засипа градовете и напоителните канали. Останалите живи майки родиха мъртви деца, а живородените бяха уроди. Загина по-голямата част от планетата, само отделни участъци останаха незасегнати и там се струпаха отрезвелите люде, заклели се да забравят думата война. След години те нарекоха своето време епоха на Великото опустошение, а техните деца и внуци се втурнаха да спасяват пощаденото, да възобновяват съсипиите. Но животът слезе под земята. Там бе безопасно и удобно, а на повърхността на всички меридиани поникнаха белите конуси на наблюдателните станции като паметници на жестока, но заслужена съдба.

Хунт и Брил не проклинаха дедите си за страшното наследство, защото бяха свикнали с тежкия живот на своето съвремие, както всички останали. Тяхната епоха беше нова — и по форма, и по съдържание. Планетата бе смъртно ранена, но все още жива и никому не се искаше да бъде свидетел на последното поколение, което ще измре по космическия и труп. Нейните деца разчистваха и строяха. Възобновиха връзката със спътниците и поправиха щетите върху тях. Създадоха ракетни съобщения, обръщаха очи към космоса и мечтаеха за преселение на друга, неопустошена планета. Живееха наново — не само по-умни, но и по-добри.

И изведнъж долетя новината. От Синята планета към тях се насочи някакъв космически кораб. Станциите го отбелязаха почти от половината път и изчислиха безпогрешно траекторията му. Всред всеобщото удивление зазвучаха гласове на опасения и трезва бдителност: не ги ли нападат? Затова в гласа на Центъра звучеше тревога и образът на Председателя гледаше от екрана така принудено спокойно:

„Ние сме уверени, че пришелецът ще бъде посрещнат, както подобава: подпомогнат от приятелската ни ръка или унищожен на място. Ние имаме възможност за едното и за другото.“

* * *

Десет дни по-късно целият свят бе нащрек. В Крайна Южна 7 хронометрите отбелязваха последния час. На екраните трептеше нещо невиждано. Предаваха образа на междупланетен кораб, дошъл от други светове и построен от неизвестни ръце. Той бе заснеман в момента от космически ракетен наблюдател, летящ в близост с него като почетен ескорт… и като настръхнал патрул. Космонавтът предаде: „Тук АТ 21. Аз съм в непосредствена близост. Аз съм в непосредствена близост. Тук АТ 21“. И той бе действително близко. Личаха подробностите на космическия гост: притъпен челен конус, рогати антени и мрежовидни плоскости на корпуса, кръгли отвори по борда му, подобни на илюминатори. Едната му половина блестеше на слънчевите лъчи с особения отблясък на червен бронз. Наблюдателите от цялата планета, мъже и жени, млади и стари усещаха гърлата си сухи. Имаше нещо в тая гледка, което вдъхваше трепет. Пришелецът от космоса, прескочил разстоянието от Синята планета дотук за четири и половина месеца, бързо приближаваше. Отдолу заповядаха: „Тук Центърът! Космонавт АТ 21 да не се отдалечава! Космонавт АТ 21 да не се отдалечава! Тук Центърът“. Образът в екраните стана по-ясен. Хунт и неговият другар забравиха, че са дежурна група за надземно наблюдение. Те бяха просто сраснали с пода и наблюдаваха телевизора неми, с разтуптени сърца и неосъзната завист към своя колега във висините, който бе така близко до чудния гост. И изведнъж двамата извикаха:

— А!

Цялата планета възкликна удивена:

— А!

От двигателя на космическия кораб избухна виолетов пламък. Образът в екраните се отдалечи.

— Смени курса… увеличи скоростта… — прошепна Брил.

— АТ го настига! — викна Хунт, защото чуждата ракета отново придоби предишното си очертание. Но този път нейното продълговато тяло бавно се завърташе около оста си и очите на хората видяха за първи път в историята писмени знаци на други светове. На корпуса и се чернееха пет знака в хоризонтален ред:

— Това е надпис! — викаше Хунт. — Тя се върти като автоматичен наблюдател!

— Без друго заснема нас — шепнешком добави Брил — и предава на изпращача си снимките.

Отново по цялата планета се разнесе гласът на спикера от Координационния център: „Пратеникът на Синята планета премина в орбитална траектория на височина 8700 берга и с наклон към екватора 66 градуса. Тук Центърът! Космонавт АТ 21 да не се отдалечава! Тук Центърът! Всички крайни южни станции да проведат наблюдения в квадрант 13, 14, 15 и 16 по инструкция №3! Тук Центърът!“

Двамата дежурни от Крайна Южна 7 излетяха с подемника на повърхността. Конусът се отхлупи. Вън бе ясна нощ. Духаше вятър и носеше странни звуци. Пясъците се движеха, а звездите висяха като гроздове над тях. Над далечните скали изгряваше белезникавият диск на втория спътник.

— Ето го! — вдигна ръка нагоре едната сребриста човешка фигура.

Над главите им всред милиардите неподвижни светлини бавно плуваше една светлинка. Тя бе дошла от тайнствената планета, която искреше със синкав блясък всред децата на слънчевото семейство.

Наричаха я Синята планета.

Цели девет нейни месеца учените на един велик народ следяха пътя на своя мирен пратеник. И днес тържествуваха, защото той заснемаше повърхността на Марс.

Беше месец май на 1963 година.