Емил Зидаров
Знакът

Вятърът подухваше от юг и при всяко полюшкване на опънатото въже голямото черно расо се издуваше като платно на пиратски кораб. Младежът го гледаше, но мислеше за съвсем друго нещо, защото пиратските кораби отдавна бяха престанали да го интересуват.

Старецът го докосна с костеливата си ръка.

— Така е навсякъде, докторе! Не е само във вашата болница!

— Не! — възрази младежът, без да сваля очи от расото на простора. — Не е така навсякъде!

— Млад си! — поклати глава старият човек. — Когато косите ти побелеят като моите…

— Зная! Ще поумнея!

— Ти и сега си умен…

— И още какво?

Отец Ангеларий се замисли. Искаше да подбере подходяща дума, защото за болната, обидена душа няма по-добър лек от хубавата дума. Обичаше той този рус исполин. Обичаше го заради кротката му тромавост, заради мекия му глас и най-вече заради онзи необуздан пламък, който бе горял и в неговите собствени очи преди половин столетие.

— Слушай, отче, ти вярваш ли в бога?

Старият монах трепна.

— Как можеш да питаш такова нещо? Разбира се, че вярвам! Както ти в медицината!

— А можеш ли да вярваш в нещо и все пак да се съмняваш в тия, които му служат?

Старецът не разбра уловката. Беше мъничко суетен и думите на младежа го засегнаха.

— Духовенството днес не е на мода — каза тъжно той.

Още един напън на вятъра и расото се откачи от въжето. Ангеларий го отнесе в стаичката. Когато се върна, беше забравил, че трябва да се сърди на доктора.

— Какъв си силен! — помилва го той по рамото. — Трябвало е да станеш хирург, а не психиатър. С такава здрава ръка…

— Понякога болните буйствуват, отче, и трябва да ги усмирявам.

— И новият ли буйствува?

— Не! Той не буйствува.

— И според тебе не е болен?

— Не, разбира се!

— Каза ли това на главния лекар?

— Казах му.

— А той?

Младежът сви презрително рамене.

— Началниците не обичат да бъдат получавани. Отче, ти не ми отговори! Имам ли право да се съмнявам в ония, които се представят за жреци на моята вяра?

Зад манастирската ограда — оттам, откъдето започваше покритият с плочи двор на психиатричната болница — се чу тенекиен звън. Той проряза въздуха, провря се през порутената камбанария на църквицата и като направи завой, хукна към гората. Поеха го склоновете на отсрещния баир, завъртяха го между назъбените си пазви, после го подхвърлиха на реката.

— Ще пропуснеш вечерята — каза кротко старецът.

— Да, чувам!

— Ако искаш, ела после пак!

— Тая нощ съм дежурен!

— Добре, ела когато можеш!

— Ще дойда, отче. Лека нощ!

Ангеларий почака, докато фигурата на младежа изчезна зад завоя, след това придърпа в скута си големия манастирски котарак.

Беден беше старецът, беден и самотен като тая църквица, където бе преминал целият му живот. Нямаше го някогашното великолепие, нямаше я и огромната манастирска земя. Сега гората принадлежеше на горското стопанство, а върху ширната мера държавата построи психиатрична болница с високи каменни стени и решетки по прозорците.

„Осемдесет години! — мислеше старецът, докато ръката му гладеше копринената козина на котарака. — Не са малко! Ще ми признае ли някой това?“

Тайно в себе си Ангеларий очакваше някой да отбележи търпеливото му съществуване с нещо подходящо. Но на шест километра оттук нямаше жива душа и старецът се плашеше от самотата си.

Той вдигна муцуната на котарака.

— Сироти сме ние с тебе, Крумчо! Сироти! Поне ти да беше отишъл оттатък, а? Ще те хранят добре! Я виж какъв си станал — само кожа и кости!

Животното пъхна глава в широкия ръкав на дрехата му.

— Ела! — прегърна го старецът. — Ела да видим какво става там!

Всяка вечер, щом звънецът на болницата удареше за храна, Ангеларий се изкачваше на камбанарията и оттам оглеждаше съседния двор. С двора, с болните и с русия доктор приключваше целият му мъничък свят — толкова малък, че можеше да се обходи с един поглед. Като постоеше така известно време, той се връщаше в стаичката си и полегнал на малкото дървено одърче, чакаше да дойде сънят. Но той беше стар и сънят често бягаше от очите му и в такива часове старецът измъкваше от сандъчето под одъра пожълтяло издание на „Богомилски легенди“. Нямаше си той други книги. Осемдесет години бе чел от голямата книга на живота и това му стигаше.

На плочника пред главния вход на болницата се белееха три престилки. Ангеларий напрегна слабите си очи, за да познае кои са. Човекът отляво приличаше на неговия доктор.

— Нашето момче трябва да е, Крумчо? А другият сигурно е главният. Ами третият кой ли е?

После се сети, че докторът бе споменал за инспектор от министерството, когото очаквали всеки момент. Видя и бежовата „Волга“, паркирана до будката на портиера.

— Сигурно е той, Крумчо! Голямото началство от София. Хайде, дано нашето момче разкаже на инспектора за новия, дето не е луд, а го държат насила. Може да му повярва!

С притиснатия до гърдите котарак Ангеларий заслиза по стълбата. Дървените стъпала скърцаха, щом ги настъпеше, и той много пъти се бе канил да помоли доктора да ги притегне, защото когато стълбата въздишаше под краката му, той се сещаше за собствената си немощ и за това, колко страшно е, когато вещите започнат да напускат господаря си.

Но сега мислите му бяха заети с доктора и с болката му. И с думите, които младият човек каза за вярата.

„Всеки трябва да вярва в нещо! — мислеше старецът. — Само ония там нямат вяра! Само те не вярват в нищо! Затова ги държат под ключ!“

И в стаята, когато остана насаме с полумрака, мислите за доктора не го напуснаха. При светлината на газената лампа те все още бяха някак подредени, но щом превъртя фитила, те се спуснаха отгоре му, обвиха го с лепкавите си лапи и със съсредоточеността на садист започнаха да се впиват във възбуденото му въображение.

Вярата! Защо бяха заговорили за нея? За тази вяра Альоша Карамазов бе станал отцеубиец! В нейната сянка лежаха амбициите на цяло едно поколение, израснало като кърваво цвете върху напуканата нива на робството. Нали сам той, Ангеларий, бе частица от това поколение!…

Вярата! Догмата!

„Всеки си има догма!“ — мислеше старецът и знаеше, че не е така. Десетилетия бе служил той на своя бог и някога, като младеж, се бе залъгвал от мисълта, че носи в сърцето си оная съвършена добродетел, която тогава наричаха морална устойчивост на нравствеността. А после!… После дойде професията… Шестдесет години бе упражнявал той тая своя професия…

От плътно затворените капаци на прозореца се изцеждаше един-единствен лъч — нежен и безплътен като дух. Старецът го гледаше, както го бе гледал много нощи подред и ако душата му не беше смутена от разговора с доктора, той би лежал с опряна о ръката глава, докато светлото петънце върху пода се изместеше чак до ъгъла. Но сега лентичката, прорязала тъмното пространство пред него, му приличаше на стълба, по която се бяха свлекли годините, а заедно с тях и цялата купчина думи — същите ония думи, заради които бе станал монах.

Дори и пред себе си Ангеларий не смееше да признае колко много се бе отдалечил от тържествения портал с надпис „Търпи и ще се спасиш!“, под който някога бе минал с пламнало сърце. Сега в потайните гънки на сбръчканата от годините съвест се гушеха гнойни капки и той не знаеше дали това е съмнението или просто старческа умора. Десетилетията се изнизаха край него, без да го засегнат — керван от камили: еднакви, безшумни и малко враждебни. Те криеха в коремите си живителната влага на новите идеи, но той никога не протегна шепата си към тях. Чужди му бяха те и неразбираеми, защото бе дал обет да не се поддава на миражи…

„Миражи ли бяха наистина тия десетилетия?“

Когато построиха болницата, поискаха да му прекарат електричество. Той не се съгласи. Остана си със свещите, с фитилите на кандилата, с газената лампа и с призрачния лъч, промъкнал се през капаците на прозореца. Ангеларий се боеше, че електрическите крушки ще изсушат нежния ореол на Спасителя в сърцето му, ще изтрият смирения му поглед и ще открият едно непознато лице, от което той нямаше нужда. Но трепкащата светлина на свещите не успя да запази ореола в сърцето му. Той бледнееше и чезнеше неусетно, както гаснеха неусетно и другите свещи, заради които се бе отрекъл от света. Не се появи и непознато лице. В сърцето на Ангеларий вече нямаше нищо…

„А обичта към хората?“

Той обичаше хората. Както се обичат роднини — разумно, търпеливо и безкомпромисно. Някога бе търсил контакт с тях. Търсеха го и те. Но времената се промениха и сега хората му приличаха на иконите от църквата. Те съществуваха, без да му носят радост.

„И все пак — мислеше старецът — не е възможно над нас да не стои някой, който да ни направлява, да ни съди и да ни прощава!“

Много пъти той бе насочвал мисълта си към тоя „някой“. През годините, когато му служеше всеотдайно, Ангеларий бе приемал съществуването му като нещо очевидно и единствената му грижа бе да следва църковните канони. А те бяха строги и изискваха да се изпълняват точно. После разбра, че това не са закони, писани от бога, защото бяха несъвършени. Някой си бе послужил с божието име, за да въведе угоден нему порядък. И всички следваха тая безсмислена поредица от пости, молитви и въздържание, без да протестират. Не протестираше и самият бог. Дали той ги одобряваше?

Тъй казваха всички: „Бог одобрява!“

А русокосият доктор му бе казал:

„Бог не протестира, защото не съществува. Ако съществуваше, щеше да се намеси!“

„Не иска, не иска да се намеси!“ — клатеше в тъмнината глава Ангеларий и мислите му спираха дотук, както бяха спирали дотук много нощи подред, защото зад този праг от разсъждения се криеше голямото нищо, което го плашеше повече от самотата. Той вече не търсеше истината. Нямаше нужда от нея. Искаше само да запълни черната язва на съмнението, поразила всяка клетка на повяхналото му въображение.

„Нима не съм достоен за неговото откровение? — мислеше монахът. — Защо не ми даде знак? Съвсем малък знак!“

От десет години той очакваше бог да му се открие. Не го чакаше от суета. Контактът с небето му беше нужен повече от коравия хляб, който три пъти на ден топеше в блудкавия липов чай. Той щеше да му върне вярата. Щеше да бъде оправдание за целия му живот…

„Нима съм толкова грешен? — редеше Ангеларий мислите си и знаеше, че зад този банален упрек се криеше само умишлено бягство от едно друго разсъждение, до което не смееше да се допре. — Пък и да съм грешен, няма ли прошка? Един съвсем малък знак!…“

О, как би служил той на своята вяра, ако бог му се откриеше!

Старият човек не знаеше как точно ще стане чудото. Може би ще чуе глас или ярка светлина ще заслепи очите му, а върху варосаната стена на стаичката невидима ръка ще изпише огнени слова. Дали бог ще дойде сам или ще изпрати вестител? А може би просто ще го вземе при себе си и после пак ще го върне на земята?

Но божеството не се показваше и това огорчаваше дълбоко търпеливия служител.

— Смили се, господи! Не се отвръщай от мене! Не ме оставяй да се явя пред твоя съд като неверник! Това е последната ми възможност! Не ме оставяй!

Ангеларий се свлече на пода с прегънати колене и с ръце, прибрани за молитва. Опрените му в одъра лакти потръпваха от слабост и той прихлупи глава. Върху мръсния сламеник паднаха няколко сълзи. Старецът ги усети, когато опря бузата си в грубото зебло.

Притихнал в молитвена поза, той се мъчеше да не мисли за нищо. Не посегна и към дървеното разпятие, окачено над възглавницата. Монахът гледаше светлото петно върху пода с разсеян поглед, а от отпуснатите му мускули се изцеждаше умората. После, когато притвори очи, той почувствува необикновена слабост. Раменете му се свиха напред и колкото да се мъчеше да ги изправи, те бягаха към одъра.

— Какво става с мен? — разтревожи се той. — Как бързо ме унася!

Неочаквано бодростта му се върна, но това беше някаква чужда, непонятна нему бодрост, сякаш в него се бе вселил друг човек — млад, енергичен, с млада душа и младо сърце.

— Господи! — прошепна Ангеларий, като се изправяше. — Нима си ти?

Той хвана главата си с двете ръце.

— Знакът! Аз съм простен! Господи… благодаря ти!

Старецът притича до прозореца и вдигна капаците с неподозирана за годините сила.

Защо го направи? Не можа да си обясни. Знаеше само, че трябва да го стори, както трябваше още да излезе вън и да се изправи срещу луната.

Ангеларий затича по поляната с вдигнати ръце.

— Къде ме водиш, господи? Къде?

Доктора! Трябва да отиде при русия доктор! Тъй иска бог!

Завоя! И будката на портиера! Отец Ангеларий ситнеше по плочника на психиатричната болница с високо вдигната глава, вървеше замаян от тази неочаквана поличба, която отново му откриваше пътя към вечната истина. Сам бог се бе смилил над грешника и се бе показал, за да изтрие от наранената душа съмнението…

Доктора! Входа! Коя стая!

Ето! Дежурен лекар! Тук е неговият доктор!

Ангеларий не разбра кога е отворил вратата. Дали небесната сила не бе натиснала сама дръжката?

Неговият доктор беше вътре. С ония двамата в бели престилки, дето ги бе видял от камбанарията: главния лекар и очилатия инспектор от министерството. И още един човек имаше там. В болничен халат. Той седеше на един стол, но лицето му не се виждаше, защото бе закрито с бяла кърпа.

— Изумително! — каза инспекторът, когато разтрепераният Ангеларий застана на прага. — Изумително!

Другите двама също гледаха към вратата с широко отворени очи. Само оня с покритото лице спокойно свали кърпата, която му пречеше да гледа.

Монахът се облегна на стената. Силата го напускаше тъй неочаквано, както се бе вселила в него. Тая чужда, млада сила…

Русият го хвана под ръка.

— Седни, отче! Ето тук! Седни и много те моля, прости ни!

Върху възбуденото лице на стареца се мерна уплаха. После светлата искрица в очите му започна да гасне и погледът му стана безкрайно тъжен.

— Това не е ли… знакът? — шепнеха пресъхналите му устни. — Докторе, аз…

Младежът коленичи до него.

— Не го направих за себе си, отче, а за онзи там. — Той посочи към човека в болничния халат. — Нали ти казах, насила го държат. Не е болен. Мозъкът му е по-особен. Има свойствата да се налага над по-слабите от него, да ги командува от разстояние като по радио. Нужен ни беше експеримент, за да го пуснат оттук. Той трябва да служи на науката! Прости ни, отче… Прости и на мен, загдето не те предупредих!

Ангеларий наведе глава.

— Експеримент, казваш! На науката трябвал!

— На науката, отче! — намеси се инспекторът. — Не се сърди! Това беше много важен експеримент.

Ангеларий се опита да се изправи. Трябваше да му помогнат. Главният лекар го потупа по рамото.

— Хайде, попе, със здраве! Пък утре ще наредя да ти донесат топла чорбица да си похапнеш. И ти си човек, нали така…

Лекарите проследиха с поглед стареца до вратата, после се надвесиха над купчината книжа върху бюрото. Чакаше ги много работа. И те съвсем скоро забравиха за отец Ангеларий, който, седнал на стълбите пред входа на болницата, плачеше в шепите си.