Колийн Маккълоу
Цезар (8)

8

Испания, Италия и Рим, Изтока

6 април 49 г.пр.н.е. — 29 септември 48 г.пр.н.е.

 

 

Тази зима в Алпите бе натрупало много сняг, затова Цезар мина с легионите си по крайбрежния път с обичайната си скорост. Тръгна от Рим на петнайсетия ден на април и пристигна в Масилия на деветнайсетия. Разстоянието по този мъчителен, постоянно виещ се покрай брега път беше почти деветстотин и шейсет километра.

Той обаче вървеше с приповдигнато настроение, радостен, че най-после се е върнал у дома — прекалено дълго време бе останал далеч от Рим и връщането му беше свързано с твърде много трудности. От една страна, си даваше сметка колко нужна на града е една силна ръка. Правителството бе по-лошо от всякога: никой не обръщаше внимание на търговията, никой не се грижеше за запасите от зърно. Ако не бяха многобройните му строителни начинания, римските работници щяха да стоят без работа. Храмовете не се поддържаха, паветата по улиците се клатеха, никой не спазваше правилата за движение и той подозираше, че градските хамбари под скалите на Авентина са пълни с плъхове. Държавните пари се трупаха, не се изразходваха по предназначение. От друга страна, никак не му се губеше време да въвежда ред в този хаос. Неблагодарен, изпълнен с пречки, създавани най-често от други магистрати, градът Рим страдаше от много по-нищожни проблеми в сравнение с римската държава.

Самият Цезар не беше човек на града. Животът на открито начело на една силна войска бе далеч по за предпочитане. Колко хубаво, че се налагаше да се заеме с армията на Помпей в Испания, да я обезвреди час по-скоро. Нищо не можеше да се сравнява с това — да водиш една прекрасна войска.

Единственият истински град между Рим и Испания се намираше около великолепното пристанище на изток от делтата на Роданус — Масилия. Основана от гърците, които бяха скитали из моретата надлъж и нашир още преди векове, за да създават колонии, тя бе запазила още самостоятелността си и гръцката си култура. Имаше договори с Рим, но се управляваше самостоятелно — разполагаше със собствена флота и войска (само за отбрана, се казваше в договорите) и достатъчно прилежащи земи, за да й осигурят плодове и зеленчуци от околните градини, макар че внасяше зърно от Галската провинция. Масилците пазеха ревностно независимостта си, макар че не можеха да се противопоставят на Рим, този натрапник в управлявания от гърци и финикийци свят на миналите столетия.

Цезар се установи в околностите на града (като внимателно избра за лагера си необработваема земя) и петнайсетчленният градски съвет на Масилия поиска да се срещне с човека, завзел цяла Галия и подчинил Италия.

Цезар ги прие с големи почести, облечен в цялата пищност на проконсулските одежди и с венеца си за храброст на главата. По време на цялата си кампания в Галия той не беше посетил нито веднъж града и не се беше месил по никакъв начин в масилските дела. Членовете на градския съвет се държаха много студено и надменно.

— Идването ти тук не е много законно — отбеляза Филодем, председателят на съвета, — а нашите договори са сключени с истинското правителство на Рим, представяно от Помпей Велики и онези лица, които бяха принудени да избягат от Италия.

— С бягството си, Филодеме, тези лица се отказаха от правата си. Аз съм истинският управник на Рим.

— Не, не си.

— Това означава ли, Филодеме, че вие ще подкрепите враговете на Рим в лицето на Помпей и неговите съюзници?

— Масилия предпочита да не помага на никого, Цезаре. Макар че — добави Филодем с усмивка — изпратихме пратеници в Епир, за да засвидетелстваме подкрепата си за законното правителство в изгнание.

— Това е както нагло, така и неразумно.

— Дори да е така, не виждам какво можеш да направиш. Масилия има твърде силна войска, за да я поставиш на колене.

— Не ме предизвиквай! — предупреди с усмивка Цезар.

— Върши си работата, Цезаре, и остави Масилия на мира.

— Преди това трябва да получа уверение, че градът ще запази неутралитет.

— Няма да помагаме на никоя от двете страни.

— Въпреки пратениците до Гней Помпей?

— Това беше политически ход без реални последствия. На практика смятаме да запазим пълен неутралитет.

— И по-добре за вас, Филодеме. Ако видя признаци на обратното, ще осъмнете обсадени.

— Не можеш да си позволиш да обсаждаш едномилионен град. Това да не ти е Укселодунум или Алезия?

— Колкото повече гърла има за хранене, Филодеме, толкова по-лесно ще падне градът. Чувал си, предполагам, за римския пълководец, който обсадил един испански град. Градските управители му изпратили дарове от хранителни продукти като доказателство, че имат предостатъчно храна за десет години. Пълководецът изпратил писмо с благодарност за подаръка, в което ги информирал, че смятал да превземе града на единайсетата година. Градът се предал. Знаели, че го мисли сериозно. Затова ви предупреждавам: не помагайте на враговете ми.

Два дни по-късно Луций Домиций Ахенобарб пристигна по море с два легиона етрурски доброволци. В момента, в който корабите му се появиха пред пристанището, масилците свалиха дългата верига пред залива и го пуснаха да мине.

— Гответе се за обсада — гласеше нареждането на градския съвет.

Цезар въздъхна и реши да обсади града, забавяне, не толкова фатално, колкото го смятаха управниците на Масилия — през зимата Пиренеите бяха трудни за преминаване, а морските бури щяха да осуетят прехвърлянето на Помпеевата войска по вода.

* * *

Най-хубавото бе, че Гай Требоний и Децим Брут пристигнаха начело на Девети, Десети и Единайсети легион.

— Оставих Пети край Икауна в силно укрепен лагер — съобщи Требоний, гледайки Цезар едва ли не влюбено. — Хедуите и арверните се нагаждат добре към новия ред и имат способни войници, обучени в римски стил. Можем да ги използваме, ако се наложи да допълваме Пети. Новината за победата ти в Италия накара всички племена да се притаят по-ниско от тревата. Отнася се дори и за беловаките, които още недоволстват. Те вече са изпитали гнева ти. Предвиждам, че тази година Галия ще е мирна.

— Добре, защото не мога да си позволя да оставя повече от един легион. — Цезар се обърна към другия си верен сподвижник: — Дециме, ако искаме да подчиним Масилия, трябва да си осигурим добра флота. Ти си специалист. Според братовчеда Луций в Нарбон имат отлично корабостроене и с готовност ще ни продадат няколко здрави триреми. Иди виж какво предлагат. — Той се изсмя. — Можеш ли да повярваш, че Помпей и консулите са забравили да опразнят хазната, преди да избягат?

Требоний и Децим Брут затаиха дъх от изненада.

— О, богове! — възкликна Децим Брут, към когото бе отправен въпросът. — Аз никога не бих си помислил да служа при друг, Цезаре, но това ме прави истински горд, че се сражавам за теб! О, какви глупци!

— Да, това ни показва колко са объркани и колко са неподготвени за каквато и да било война. Те се перчиха, размахваха юмруци, заплашваха ме, ала през цялото време са си мислили, че няма да посмея да вляза в Рим. Нямат никаква стратегия, никаква представа какво да правят. И никакви пари. Оставих нареждания на Антоний да не пречи на продажбата на нито една собственост на Помпей, да не препятства изнасянето на средства от Италия.

— Защо? — попита Требоний с обичайното си тревожно изражение. — Пресичането на всички източници на средства на Помпей със сигурност ще помогне за безкръвното спечелване на войната.

— О, аз само изчаквам. Това, което Помпей и останалите продадат, за да финансират военната си кампания, няма да им се възвърне. Нашият пиценски приятел е сред тримата най-богати мъже в цялата страна. Ахенобарб сигурно е в челната шестица. Искам да фалират. Безпаричните велики мъже имат влияние, но не и власт.

— Ти май нямаш намерение да ги убиваш, след като ги победиш — отбеляза Децим Брут. — Нито дори да ги осъдиш на изгнание.

— Точно така, Дециме. Не искам да ме сочат с пръст като Сула. И от двете страни няма предатели. Ние просто виждаме бъдещето на Рим по различен начин. Искам онези, които помилвам, да възвърнат общественото си положение в Рим и да продължават да ме предизвикват. Сула сгреши. Никой човек не може да даде най-доброто от себе си, ако няма противници. Наистина не мога да си представя да живея обграден от блюдолизци! Аз ще бъда първи мъж на Рим, но при постоянна конкуренция.

— И ние ли сме блюдолизци? — попита Децим Брут. Цезар се засмя:

— Не, блюдолизците не водят легиони, приятели мои. Те лежат по кушетките и сипят ласкателства. Моите легати не се страхуват да ми кажат, когато греша.

— Трудно ли беше, Цезаре? — попита Требоний.

— Да сторя онова, което предупредих, че ще направя ли? Да прекося Рубикон?

— Да. Чудехме се и се тревожихме за теб.

— Трудно беше и не съвсем. Нямам желание историците да ме споменават като пълководец, нападнал собствената си страна. Аз просто нямах избор. Или трябваше да настъпя, или да се оттегля в доживотно изгнание. А ако бях направил второто, до три години Галия щеше да пламне отново и Рим да загуби всичките си провинции. Време е Клавдиите, Корнелиите и останалите да бъдат спрени в ограбването на поверените им земи. Също и публиканите. Както и хора като Брут, който крие нечистите си сделки зад паравана на сенаторското достойнство. Крайно време е да проведа някои много необходими реформи, след което смятам да настъпя към царството на партите. В Екбатана има седем римски орела. И един велик, но неразбран римлянин чака да бъде отмъстен. Освен това трябва да намерим средства за тази война. Не знам колко ще продължи. Здравият разум сочи няколко месеца, но имам предчувствие, че ще ми отнеме много повече. Аз се бия срещу други римляни — упорити и късогледи. Те няма да се дадат по-лесно от галите, макар че се надявам да е с доста по-малко кръвопролития.

— В това отношение досега се справяш добре — отбеляза Гай Требоний.

— И възнамерявам да продължа така и занапред.

— Нали взе съдържанието на хазната. Защо се тревожиш за разходите по войната? — поинтересува се Децим Брут.

— Хазната принадлежи на римския народ, не на сената. Тази война е между две фракции в сената и няма особена връзка с народа, освен с онези, които участват във войската. Аз взех парите на заем, не безвъзмездно. И ще продължа все така. Няма да оставя войниците си да мизерстват, където няма плячка. Това означава, че трябва да компенсирам за своя сметка. Това са много средства. Накрая ще се наложи да връщам парите на хазната. Как? Мога да се обзаложа, че Помпей ще изстиска всичко, което може, от Изтока, така че там няма да намеря нищо. В Испания също няма пукната сестерция, освен рудните залежи, и всичко отива пак при Помпей. Не в Рим. Партското царство обаче е невероятно богато. Оттам никога досега не сме съумели да точим средства. Ала ще успеем, обещавам ви.

— Ще дойда с теб — заяви бързо Требоний.

— И аз — добави Децим Брут.

— Преди това обаче трябва да се оправим с Масилия и Испания.

— И Помпей — допълни Требоний.

— Всичко по реда си. Искам Помпей да бъде прогонен от Запада напълно. Ако го направим, ще прекъснем част от приходите му.

* * *

Силно укрепена и с достатъчно защитници, особено след пристигането на войската на Ахенобарб, Масилия се държеше много добре срещу сухопътната блокада на Цезар, защото флотата й все още владееше морето. Хамбарите й бяха пълни, по вода се пренасяше добитък, а останалите гръцки колонии по крайбрежието бяха толкова уверени, че Цезар не може да успее, че се надпреварваха да изпращат провизии.

— Чудя се защо никой не може да приеме, че съм способен да се справя с един изкуфял старец като Помпей — сподели Цезар пред Требоний в края на май.

— Гърците никога не са преценявали добре пълководците. Те не те познават. Помпей е жива легенда за тях заради кампанията му срещу пиратите. Цялото крайбрежие стана свидетел на способностите му по онова време.

— Галия Комата не е никак далече.

— Да, Цезаре, но това са гърци! Гърците никога не са воювали с варварите, винаги са предпочитали да се затварят в крайморските си крепости и са избягвали земите на дивите племена. Това важи както за колониите на Евксинско море, така и за Нашето.

— Е, сега ще научат, че са застанали на неправилната страна. Утре сутринта заминавам за Нарбон. Децим би трябвало вече да се връща с флотата. Той ще командва корабите, но ти си началник на цялата войска. Притиснете ги здраво, Требоний, искам Масилия да падне на колене.

— Колко легиона?

— Оставям ти Дванайсети и Тринайсети. Мамура ми съобщи, че е събрал нов Шести в Италийска Галия; изпратих му нареждане да го даде на теб. Обучи го и нека нацапат ръцете си с малко кръв. По-добре гръцка, отколкото римска. Това всъщност е едно от големите ми предимства във войната.

— Кое? — попита с недоумение Требоний.

— Хората ми са от Италийска Галия, повечето от отвъдната страна на Падус. Помпеевите, освен Петнайсети легион, са само от Италия. Знам, че италийците гледат с пренебрежение на италийските гали, но и жителите на Италийска Галия мразят жестоко италийците. Няма никаква братска обич.

— Като се замисля, логично разсъждение.

* * *

Луций Цезар почти се беше натурализирал в Нарбон, гледаше на него вече като на роден град. Когато братовчедът Гай пристигна начело на любимия си Десети, Осми, Девети и Единайсети легион той завари управителя на Провинцията уреден с три любовници, обкръжен от цяла армия отлични готвачи и влюбен в Нарбон.

— Пристигна ли конницата ми? — попита Цезар, докато за пръв път от много време похапваше с наслада. — О, бях забравил колко вкусни и леки за храносмилане са нарбонските калкани!

— Това е защото ми ги готвят по галския начин, с масло вместо в зехтин. Зехтинът е твърде тежък. Маслото карат от земите на венетите.

— Превърнал си се в чревоугодник.

— Но съм запазил все още фигурата си.

— Това е семейна черта, предполагам. Та какво става с конницата?

— Всичките три хиляди, които поиска, са тук, Гай. Реших да ги настаня на пасищата на юг от Нарбон, около устието на Русцинон. На пътя ти за Испания, така да се изразя.

— Предполагам, че Фабий се е установил в Илерда.

— Със Седми и Четиринайсети. Изпратих му няколко хиляди от нарбонската градска стража, за да охраняват проходите през Пиренеите, но когато отидеш при него, ще се радвам, ако ми ги върнеш. Те са добри и верни войници, но не са граждани.

— Афраний и Петрей още ли седят на позициите си?

— От другата страна на река Сикорис. С пет легиона. Останалите два все още са в Отвъдна Испания с Варон. — Луций Цезар се усмихна. — Варон не е толкова убеден в поражението ти, колкото останалите, затова си намира всякакъв повод да се забави. Зимуват на спокойствие в Кордуба.

— Доста далеч от Илерда.

— Именно. Мисля, че трябва да се тревожим само за петте легиона на Афраний и Петрей. Опитай стридите.

— Не, предпочитам калканите. Колко умно от страна на готвача ти да ги обезкости напълно.

— Всъщност те са доста лесни за обезкостяване. Толкова са плоски. — Луций Цезар вдигна очи. — Това, което може би не знаеш, е, че Помпей изпрати кораби от Епир и взе огромни заеми от войниците си в Испания. Те му дали всичко, което притежавали, и се съгласили да изчакат връщането на заема до разбиването ти.

— А! Помпей вече започва да изпитва недостиг на средства.

— Така му се пада. Как може да забрави хазната?

Цезар се засмя:

— Никога няма да си го прости, Луций.

— Научих, че синът ми избрал Помпей.

— Страхувам се, че да.

— Никога не се е отличавал с особена съобразителност.

— Като заговорихме за съобразителност, срещнах един забележителен представител на рода ни във Форми — отбеляза Цезар, докато насочваше вниманието си към сирената. — А е още само на тринайсет.

— Кой?

— Синът на Ация от Гай Октавий.

— Още един Гай Юлий Цезар?

— Твърди, че не е такъв. Нямал талант на пълководец, както ме информира. Голям нахалник, но много умно момче.

— Не е ли склонен да приеме начина на живот на Филип?

— Доколкото забелязах, не. Страшно амбициозен е и голям хитрец.

— Този клон на Октавиите досега не е дал консули.

— Ще даде в лицето на праплеменника ми — заяви уверено Цезар.

 

 

Цезар пристигна на помощ на Гай Фабий към края на юни начело на шест легиона; на нарбонската градска стража бяха изказани благодарности и беше отпратена към дома.

— Луций Цезар каза ли ти, че Помпей взе на заем всички спестявания на войската си? — попита Гай Фабий.

— Да. Това означава, че те ще се стремят с всички сили към победа, нали?

— Така си мислят те. Афраний и Петрей също има какво да загубят.

— Да ги осъдим на сиромашия тогава.

Легендарният късмет на Цезар обаче сякаш му изневеряваше. Зимата дойде рано с непрекъснати порои. От тях Сикорис придойде и отнесе всички мостове. Проблемът за Цезар бе пренасянето на провизиите от другата страна. Тясна, но бърза дори и без дъждове, Сикорис продължи да поддържа високо ниво дълго време, а когато отново спадна, близостта на Афраний и Петрей не даваше възможност мостовете да бъдат възстановени. Дъждовете продължаваха, лагерът тънеше в кал, храната не достигаше.

— Добре, момци — заговори Цезар пред войската си, — ще се наложи да го постигнем по трудния начин.

Трудният начин бе да се придвижи с два легиона нагоре по течението в кал до коленете и там да прокарат мост без знанието на Помпеевите привърженици. Щом го сториха, храната отново беше осигурена, макар че лагерът не ставаше по-малко кален.

— Така е, късметът на Цезар се постига с работа — каза Пълководеца на Фабий. — Сега ще стоим и ще чакаме по-добро време.

Вестоносците, разбира се, не спираха да препускат между Рим, Масилия и лагера на Цезар. Пълководеца не обичаше да изостава от събитията с повече от две нундини. Между многото писма от Рим пристигна и едно от Марк Антоний:

„В Рим се носи слух, че тъпчеш на едно място, Цезаре. Всички мостове на Сикорис били отнесени, нямали сте храна. Когато тази вест стигна дотук, някои сенатори се събраха на тържество пред къщата на Афрания на Авентина. Двамата с Лепид решихме, че ще е забавно да ги погледаме, затова отидохме… не, не съм пресякъл помериума! Имаха певци, танцьорки, акробати, двама много грозни изроди и купища скариди и стриди от Бай. Малко прибързано, решихме двамата с Лепид. Сигурен съм, че вече си разрешил проблема с провизиите и си се разправил с хората на Помпей.

Друга последица от тази новина беше, че сега ще имаш сериозни проблеми със сената — след края на празнуването всички сенатори, които още се колебаеха на коя страна да застанат (около четирийсет), заминаха за Източна Македония при Помпей. Предполагам, че когато пристигнат, тези толкова нетърпеливи да застанат на вярната страна люде няма да изпитват никакви лишения. Помпей се е настанил в двореца на управителя в Тесалоника и разполага с всички удобства.

Нито аз, нито Лепид направихме опит да спрем това преселение, надявам се да сме постъпили правилно. Сметнахме, че без тези нищожества ще ни е по-лесно в Италия, нека Помпей да им се радва. Между другото, позволих и на Цицерон да замине. Той не престана да вдига врява и изобщо не се интересуваше от стила ми на управление. Взех онази страхотна колесница, теглена от четири лъва, и излизах с нея винаги когато той беше наоколо. Честно казано, Цезаре, това возило е ужасно. Лъвовете са мъжки с черни гриви, огромни и много величествени животни. Само че отказват да работят. Мързеливци! На всеки две крачки лягат и заспиват. Взех и две малко по-послушни лъвици, ала въпреки това лъвовете явно не са най-подходящите впрегатни животни. Което ме кара да се съмнявам за Дионис и колесницата му, теглена от леопарди.

Цицерон замина за Кайета около юнските нони, но без брат си Квинт. Както знаеш, синът на Квинт е решил да се присъедини към теб. Под влияние на баща си, предполагам. И двамата Квинтовци предпочетоха да останат в Италия, макар че докога, нямам представа. Цицерон си играе на семейна чест. Преди да замине, вдигна неописуема врява. Когато го видях в началото на май, очите му бяха страшно зле. Знам, че ти искаше да остане тук, но по-добре да го няма. Твърде безполезен е, за да увеличи с нещо шансовете за успех на Помпей (които оценявам на нищожни), а никога няма да застане на твоя страна. Глас като неговия по-добре да бъде изпратен някъде, където няма да се чува. Синът му, Марк, също замина.

Тулия, между другото, роди седмаче през май, момче.

Умря обаче в същия ден на юни, когато почина и Перперна. Представи си! Изтъкнатият сенатор и бивш консул. Да дадат боговете на всекиго да доживее до деветдесет и осем.“

Писмото едновременно зарадва и ядоса Цезар. Кога щеше да се вразуми този Антоний? Лъвове! Двамата с Лепид бяха прави за заминаването на сенаторите — по-добре без тях, само щяха да пречат на прокарването на толкова необходимите закони. Цицерон беше друга работа. Не трябваше да го пускат.

Новините от Масилия бяха добри. Децим Брут и невероятната му дарба да воюва по вода бяха постигнали резултат. Блокадата на пристанището нанесла такъв удар на Масилия, че Ахенобарб изкарал флотата на града на битка. И претърпял поражение с големи загуби. Блокадата продължавала и Масилия започвала да гладува. И жителите й вече не харесвали толкова Ахенобарб.

— Нищо чудно — коментира Фабий.

— Масилия избра грешната страна — отбеляза Цезар и стисна устни. — Чудя се защо всички са толкова убедени, че ще загубя, когато аз не мога да не победя.

— Помпей се слави с много повече успехи, Цезаре. Скоро обаче ще се научат.

— Както Афраний и Петрей.

 

 

Към средата на квинктил Афраний и Петрей започнаха да се тревожат. Макар че досега между двете войски не се беше състояло сериозно сражение, трите хиляди галски конници на Цезар нанасяха силни удари на Помпеевите привърженици. Тъй като не разполагаха с конна войска, за да им отговорят, двамата стари военачалници решиха да се оттеглят на юг към голямата река Иберус, в земи, непознати на Цезар. Местното население беше вярно на Помпей и нямаше да снабдява противника. Сякаш напук на Помпеевите легати, управниците на някои от по-големите испански градове на север от Иберус вече преценяваха шансовете на Цезар като по-големи. Водени от бившата столица на Серторий, Орка, те се обявиха за него, тъй като беше роднина на Гай Марий, а той имаше роднинска връзка със Серторий.

На юг от Иберус такива изненади не можеше да има, време бе да се изтеглят. Марк Петрей тръгна пръв с инженерните си части и група работници, за да прокарат понтонен мост през реката, а Афраний остана в лагера срещу този на Цезар. За нещастие на Помпеевите хора шпионската мрежа на Цезар бе отлична. Той научаваше точно какво става във вражеския лагер. В момента, в който Афраний започна тайно изтегляне, Цезар също поведе тайно войската си нагоре по течението.

Почвата беше изсъхнала, теренът — проходим. Цезар се придвижи с обичайната си скорост и настигна Афраниевия ариергард следобед. Пред Афраниевата колона релефът беше по-насечен, пътят минаваше през един пролом. На осем километра преди него Афраний се принуди да спре и да се укрепи във временен лагер. Лишен от моралната подкрепа на Петрей, той прекара изпълнена със страх нощ; искаше му се да се измъкне, но знаеше, че Цезар има навика да напада нощем. Най-голямата му тревога беше ниският боен дух сред войската — по време на гражданска война предателствата винаги са възможни, а сред легионите му все повече се говореше за преминаване на другата страна. Това, което пропускаше да забележи, беше собствената му нагласа.

От последната истинска битка на Афраний, ако имаше такава, бяха минали много години. На разсъмване Цезар нападна стремително и пръв достигна пролома; Афраний нямаше друг избор, освен да премести лагера си в началото на дефилето. Петрей, който тъкмо се връщаше от Иберус го завари вцепенен и объркан, неспособен да мисли — дори не си беше осигурил водоизточник. Ядосан, Петрей започна да строи укрепления покрай реката.

Докато Петрей, инженерните му части и някои от другите войници вършеха тази работа, повечето от хората на Помпеевите легати бездействаха. Лагерът на Цезар беше толкова близо, че легионерите от двете страни можеха да разговарят. Войниците на Цезар започнаха да призовават противниците си да се предадат.

— Не можете да победите Цезар — повтаряха постоянно. — Предайте се сега, докато сте още живи. Цезар не иска да се бие срещу римски поданици, но повечето от нас умираме за истинска битка и го караме да ни я осигури! По-добре се предайте, докато не е късно.

При Цезар отиде малка делегация от старши центуриони и военни трибуни, между тях синът на Афраний, който помоли Пълководеца да прости на баща му. Всъщност дисциплината бе толкова лоша, че докато се водеха преговорите, някои от войниците на Цезар се разхождаха необезпокоявани из Афраниевия лагер. Когато научиха какво става, двамата военачалници на Помпей останаха сащисани — старшите им командири заедно със сина на Афраний да преговарят с врага! Афраний искаше да изпрати Цезаровите войници обратно в лагера им. Петрей енергично се противопостави и накара испанската си стража да ги избие. Цезар пък изпрати представителите на Помпеевата войска обратно с учтиви слова и предложения за служба в легионите му. Контрастът между неговото поведение и това на Петрей не остана незабелязан — докато Помпеевите легати обсъждаха дали да тръгнат към Илерда, или към Иберус, дисциплината в лагера им продължаваше да се влошава.

Отстъплението към Илерда беше прибързано и хаотично, конницата на Цезар постоянно нападаше ариергарда им. През нощта Помпеевите военачалници се установиха на лагер. Цезар издигна укрепления наоколо и прекъсна водоизточниците им.

Афраний и Петрей предложиха да преговарят.

— Става, стига преговорите да се водят пред двете войски — съгласи се Цезар.

Условията му бяха разумни и приемливи. Помпеевите войници, включително Афраний и Петрей, бяха помилвани. Всеки, пожелал да се запише във войската на Цезар, беше приет. Той обаче не насилваше никого, това би внесло първите наченки на бунт. На войниците на Помпей, които живееха в Испания, бе разрешено да се приберат по домовете си, стига да предадат оръжието си; онези от Италия бяха отведени до река Варус, границата между Галската провинция и Лигурия, и бяха освободени.

Войната в Испания приключи, и отново практически без кръвопролития. Квинт Касий начело на два легиона тръгна към южната част на провинцията, където Марк Теренций Варон, вместо да се готви за война, предпочете да се затвори в Гадес. Преди да го стори обаче, всичките му войници преминаха към Цезар без бой. Варон се срещна с Квинт Касий в Кордуба и се предаде.

Единствената грешка на Цезар бе назначаването на Квинт Касий за управител на Отвъдна Испания. Чувствителният му за благородни метали нос веднага надуши златото и среброто. Квинт Касий махна за довиждане на Цезар и веднага се зае без никакви скрупули с управлението.

Към средата на септември Цезар се върна при Масилия. Точно навреме, за да приеме капитулацията на града. Разочарованите градски управници трябваше да признаят, че Ахенобарб отплавал, изоставяйки ги без никакви сили за отпор срещу блокадата на Децим Брут. И без храна. Цезар позволи на Масилия да запази независимостта си, но без войската и военните си кораби — и почти лишена от земи навътре в сушата. За всеки случай той остави два легиона от бившите Помпееви войски за охрана. Приятна служба в приятно обкръжение — Помпеевите войници щяха да му останат верни. Четиринайсети легион бе върнат в Галия под командването на Децим Брут, който щеше да управлява новата провинция в отсъствието на Цезар. Требоний, Фабий, Сулпиций и останалите щяха да го придружат в Италия и Рим, където повечето да останат като претори.

* * *

Рим се успокои доста лесно. Когато в края на юни Курион изпрати вест, че е установил контрол над Сицилия, всички си отдъхнаха. Орка държеше Сардиния и при добра реколта запасите от жито щяха да са достатъчни. Ако Курион успееше да установи контрол и върху Африка, от глад нямаше да има никаква опасност.

В момента Африка беше в ръцете на Помпеевите привърженици — способният легат Квинт Атий Вар бе отишъл от Корфиниум в Сицилия, а оттам в провинция Африка, където след кратка борба за надмощие с Елий Туберон бе отстранил конкурента си и беше сключил съюз с нумидийския крал Джуба. Единственият африкански легион бе допълнен с войски от римските ветерани, заселили се в Африка, синовете им и голямата пехотна войска на Джуба. Освен това царят разполагаше със знаменитата нумидийска конница, мъже, които яздеха голи, без никакви ризници, и се сражаваха с копия, без да влизат в близък ръкопашен бой.

След изпращането на втората група сенатори от Рим нещата потръгнаха по-добре за Лепид. Той започна да изпълнява нарежданията на Цезар. За начало се постара да намали броя на сенаторите, необходими за създаване на кворум — препоръката лесно бе прокарана през сената, състоящ се сега само от хора на Цезар и неколцина неутрални, и народното събрание не видя причина да не го приеме като закон. И така, сега шейсетте сенатори бяха достатъчни, за да има кворум.

Лепид постоянно поддържаше връзка с Марк Антоний в Италия, който се ползваше с голяма популярност. Ако не се смятат тълпите куртизанки, свитата му от джуджета, танцьори, акробати и музиканти и онази знаменита каляска, теглена от лъвове, обикновените италийци го смятаха за прекрасен човек. Винаги весел, винаги приветлив, винаги отзивчив, винаги готов да изгълта цяло ведро неразредено вино, той успяваше да изпълнява много добре задълженията си… и никога не допускаше грешката да се появи със смехотворното си обкръжение пред войските си. Животът му течеше безметежно между веселби и задължения. Антоний се забавляваше безмерно.

Новините от Африка продължаваха да са добри. Курион се установил в Утика без трудности и се справил умело с Атий Вар и Джуба в серия от сражения.

През секстил обаче събитията в Илирикум и Африка тръгнаха на зле. Средният брат на Марк Антоний, Гай, се установил с петнайсет кохорти на остров Курикта край бреговете на Адриатика, където бил изненадан от Помпеевите адмирали Марк Октавий и Луций Либон. Въпреки куража на някои от хората си Гай Антоний изпратил молба за помощ до адмирала на Цезар в Адриатика. Долабела се отзовал начело на четирийсет бавни и недобре въоръжени кораба. Разразила се морска битка и Цезаровият адмирал бил принуден да напусне плавателните си съдове, флотата била загубена, а Гай Антоний бил пленен заедно с войската си. Прибързано окуражен от победата си, Марк Октавий нападнал Салона на Далматинското крайбрежие, но градът затворил портите си и оказал отпор. В крайна сметка, той се принудил да прекрати нападението и да се върне в Епир, водейки пленения Гай Антоний и петнайсетте кохорти. Долабела успял да се измъкне.

Доста неприятна новина за Марк Антоний, който прокле брат си за глупостта му, сетне се зае с организацията на бягството му. Изля целия си гняв върху Долабела — за какво изобщо беше той, да загуби всичките си кораби? Въобще не искаше да чуе, когато по-опитни хора му обясняваха, че Помпеевата флота е била несравнимо по-добра от коритата под командването на Долабела.

* * *

Фулвия вече свикна да живее без Курион. Не щастливо, но поносимо. Трите й деца от Публий Клодий бяха по-големи от малкия Курион. Публий Младши бе вече на шестнайсет и щеше да навърши пълнолетие на празника на Ювента през декември; Клодия беше на четиринайсет и вече сънуваше момъка на мечтите си; а осемгодишната Клодия постоянно се суетеше около бебето Курион, което скоро щеше да проходи и да проговори.

Фулвия още поддържаше връзки с двете сестри на Клодий: Клодия, вдовицата на Метел Целер, и Клодила, бивша съпруга на покойния Луций Лукул. Двете бяха отказали да се задомят повторно; предпочитаха свободата, от която можеха да се възползват напълно заради големите си богатства. В известно отношение интересите на Фулвия се разминаваха с тези на сестрите на Клодий: тя обичаше децата и да има мъж до себе си. Пък и не се изкушаваше да си търси любовник.

Най-добрият й приятел не беше жена.

— Поне на външен вид — пошегува се тя.

— Не знам защо те търпя още — усмихна се Тит Помпоний Атик. — Аз съм нормален мъж с щастлив брак и имам прекрасна малка дъщеричка.

— Само защото имаше нужда от наследник за цялото това богатство, Атик.

— Може би. — Той въздъхна. — Проклети да са всички тези войнолюбци! Не мога вече да пътувам свободно до Епир, нито да си покажа носа в Атина, която гъмжи от високопоставени привърженици на Помпей.

— Нали поддържаш добри връзки и с двете страни.

— Така е, само че, прекрасна госпожо, за един заможен мъж е по-разумно да се навърта повече около Цезар, отколкото около Помпей. Помпей е бездънна яма за пари — щом усети, че имаш, не спира да ти иска заеми. Освен това смятам, че Цезар ще излезе победител. Следователно заемането на пари на Помпей и привържениците му е все едно да ги хвърляш в морето. Така че — никаква Атина.

— И никакви сладки момченца.

— Ще преживея и без тях.

— Знам. Просто съжалявам, че се налага.

— Също и те — отбеляза хладно Атик. — Аз съм щедър любовник.

— Като заговорихме за любовници, Курион ми липсва страшно.

— Странна работа.

— Кое е странно?

— Мъжете и жените обикновено се влюбват всеки път в един тип хора. Ти обаче си изключение. Публий Клодий и Курион са много различни както по характер, така и по външен вид.

— Е, Атик, така бракът е по-интересен. След смъртта на Клодий брачните отношения много ми липсваха, а Курион все се навърташе наоколо. Никога не съм гледала на него като на мъж. Колкото повече се заглеждах обаче, толкова по-интересни ми се струваха разликите между него и Клодий. Луничките, непретенциозността. Този ужасен непослушен перчем. Липсващият преден зъб. Мисълта, че мога да имам червенокосо дете.

— Видът на децата изобщо не зависи от баща им — отбеляза замислено Атик. — Стигнал съм до извода, че майките им ги оформят в утробата си по свой калъп.

— Глупости! — засмя се Фулвия.

— Не, наистина е така. Ако детето не оправдае очакванията, това е, защото майка му не си е дала достатъчно труд. Когато моята Пилия беше бременна с Атика, тя бе решена да роди момиче с изящни малки уши. Не се интересуваше от нищо друго, освен от пола и тези уши, макар че и в двата ни рода големите уши са наследствен белег. И ето, Атика има малки уши и е момиче.

За такива неща си говореха двамата приятели. Фулвия с интерес слушаше мъжката гледна точка върху женските тревоги, Атик с радост използваше възможността да се държи естествено, без да се преструва. Те нямаха тайни, нито се стремяха да се впечатлят един друг.

Удоволствието на това непринудено събеседване обаче бе прекъснато от Марк Антоний, чиято поява от тази страна на свещената граница на Рим бе толкова неочаквана, че щом го видя, Фулвия пребледня и затрепери.

Той изглеждаше много мрачен, но в същото време необичайно разсеян — не седна, не проговори, погледът му блуждаеше навсякъде, като избягваше само Фулвия.

Тя стисна ръката на Атик.

— Антоний, кажи!

— Курион — промълви той. — О, Фулвия, Курион е мъртъв!

Тя почувства, че й се вие свят, отвори уста, очите й се премрежиха. Изправи се и веднага се отпусна на колене, още не можеше да възприеме думите му.

Антоний и Атик я вдигнаха, поставиха я да седне, разтъркаха безжизнените й ръце.

Сърцето й, какво ставаше с него? Пропускаше, задъхваше се, блъскаше силно, след това замираше. Все още нямаше болка. Тя щеше да дойде по-късно. Нямаше сили да проговори, да диша, да крещи, да тича. Също както при смъртта на Клодий.

Двамата мъже се спогледаха над главата й.

— Как е станало? — попита Атик с треперещ глас.

— Джуба и Вар заложили клопка. Курион се справял добре, но само защото те го оставили, за да се подлъже. Той не беше войник по призвание. Разбили войската му безжалостно, почти няма оцелял. Курион загинал на бойното поле. Сражавайки се.

— Каква загуба!

Антоний се обърна към Фулвия, отметна косата от челото й и погали лицето й с голямата си длан.

— Фулвия, чу ли?

— Не искам да слушам.

— Да, знам, но трябва.

— Марк, аз го обичах!

О, защо беше тук? Трябваше да дойде, със или без империум. Вестта бе предадена на него и на Лепид от един пратеник. Лепид бе препуснал към Помпеевата вила на Марсово поле, където Антоний се беше установил по примера на Цезар в непосредствена близост до Рим. Антоний прие много тежко смъртта на приятеля от юношеските си години, плака за старите дни и за това, което можеше да направи Курион при управлението на Цезар. О, глупчо, с тези лаврови клонки във фасциите! Да загине толкова нелепо.

За Лепид това означаваше отстраняването на един съперник. Амбицията не го заслепяваше, тя само го ръководеше. И смъртта на Курион бе добре дошла. За негово нещастие той не прояви съобразителността да поприкрие задоволството си пред Антоний. Антоний се постара да спре сълзите и се закле да отмъсти на Атий Вар и цар Джуба. Лепид прие тази бърза смяна на настроението за липса на привързаност към Курион и изказа мислите си.

— Добро стечение на обстоятелствата — заяви той със задоволство.

— Какво те кара да мислиш така? — попита тихо Антоний. Лепид вдигна рамене, направи презрителна физиономия:

— Курион беше купен, следователно не можеше да му се има доверие.

— Брат ти Паул също беше купен. Това важи ли и за него?

— Обстоятелствата бяха различни.

— Така е. Курион даде всичко от себе си в замяна на Цезаровите пари. Паул просто ги изгълта, без да му върне никаква услуга, дори без да благодари.

— Не съм дошъл да се караме, Антоний.

— И правилно. Не си в моята категория.

— Ще събера сената, за да съобщя новината.

— Извън помериума, ако обичаш. И ще им я съобщя аз.

— Както искаш. Предполагам, че аз ще трябва да кажа на противната Фулвия. — Лепид се ухили. — Е, нямам нищо против. С удоволствие ще съобщя новината на някого. Особено на личност, която не понасям. Изобщо няма да ми е трудно.

Антоний скочи на крака:

— Аз ще съобщя на Фулвия.

— Не можеш! Нямаш право да влизаш в града!

— Мога да правя каквото си искам! — извика той, тъй като вече не можеше да се сдържа. — Да оставя на една буца лед като теб да й съобщи? По-скоро ще умра! Тя е велика жена!

— Не мога да ти позволя, Антоний. Твоят империум!

Антоний се усмихна:

— Какъв империум, Лепиде? Цезар ми го даде, без да има никакво право на това, единствено с убедеността, че някой ден ще бъде в състояние да го стори законно. Докато не го направи, докато не получа командната си власт със закон, мога да влизам и излизам от Рим, когато си поискам!

Той винаги я беше харесвал, винаги я бе смятал за най-изящното творение на Клавдиите. Седнала под статуята на Гай Марий след онзи страшен бунт на форума; легнала на кушетката, давайки своята лепта за подмолните игри на Клодий; обуздавала неведнъж лудостта на Клодий; дарила Курион с цялата си любов в желанието си да бъде обичана отново; и единствената жена в Рим, която не беше изневерила нито веднъж на съпруга си. Откъде тази жлъч у Лепид — да я нарече „противна“? А, неговата съпруга бе от рода на Сервилиите!

— Марк, аз го обичах! — повтори тя.

— Да, знам. Той беше щастлив мъж.

Сълзите рукнаха от очите й; Фулвия затрепери. Изпълнен с жалост, Атик приближи стола си до нейния и притисна главата й до гърдите си. Погледът му срещна очите на Антоний. Той остави Фулвия на грижите на Атик и си тръгна.

Два пъти вдовица в течение на три години. Въпреки цялото гордо наследство на дедите си внучката на Гай Гракх не можеше да понесе тази нова празнота в живота си. Така ли се беше чувствал Гай Гракх в Луцинската гора под Янукулума преди осемдесет и две години? След провала на всичките му планове, след гибелта на всичките му последователи, преследван от враговете си. Е, той не им бе доставил удоволствието да го видят как умира. Беше се самоубил. Сигурно с радост бяха отделили главата от тялото му и бяха забранили да бъде погребан.

— Помогни ми да умра, Атик — проплака тя.

— И да оставиш децата си сирачета? Така ли гледаш на задълженията си към Клодий? Към Курион? Какво ще стане с малкия Курион?

— Искам да умра! — изстена тя. — Остави ме да умра!

— Не мога, Фулвия. Смъртта слага край на всичко. Ти имаш деца, заради които да живееш.

* * *

Сенатът вече се състоеше само от поддръжници на Цезар (и от предпазливи неутрални мъже като Филип, Луций Пизон и Кота), което означаваше, че повече нямаше да се противопоставя на желанията на Пълководеца. Самоуверен и убедителен, Лепид се зае с изпълнение на нарежданията на Цезар.

— Не искам да говоря за времена, които е по-добре да бъдат забравени — заговори той пред оскъдния състав на сената, — само ще ви напомня, че след битката при Колинската порта Рим бе изтощен до крайност и без никакво правителство. Луций Корнелий Сула бе избран за диктатор по една причина — той беше единственият шанс за възстановяване на Рим. Трябваше да бъдат взети решения, невъзможни за изпълнение в атмосфера на дебат при наличието на много и различни мнения. От време на време в историята на републиката се е налагало съдбата на Рим и всичките му владения да бъде поверявана в ръцете на един-единствен човек. Диктаторът. Силен мъж, приел присърце интересите на държавата. Жалко, че последният диктатор, когото помним, беше Сула. Той не се отказа от поста си в края на законния шестмесечен срок и не зачиташе нито живота, нито имуществото на най-заможните римски граждани. Той въдвори терор.

Сенаторите слушаха мрачно, чудеха се как смята Лепид да убеди народното събрание да одобри решението, което явно възнамеряваше да прокара през сената. Е, те бяха хора на Цезар, нямаха друг избор. Събранията на народа обаче се контролираха от конническото съсловие, което бе пострадало най-тежко от проскрипциите на Сула.

— Цезар — продължи убедено Лепид — не е Сула. Единствената му цел е да установи работещо правителство и да излекува раните от това срамно бягство на Гней Помпей и послушните му сенатори. Търговията запада, икономиката — също, и длъжниците, и заемодателите страдат. Помислете за кариерата на Гай Цезар и ще си дадете сметка, че той не е ограничен фанатик, нито предпочита само своите привърженици. Той ще стори онова, което трябва. Има един-единствен начин да го направи — като го изберем за диктатор. Това решение, което аз, простият претор моля да приемете, не е прецедент. Ала вие много добре го знаете. Имаме нужда от избори, имаме нужда от стабилност, имаме нужда от силна ръка. Не от коя да е ръка, уважаеми сенатори! Ние трябва да обявим Гай Юлий Цезар за диктатор на Рим.

Той прокара решението без затруднения и го представи пред народното събрание, включващо целия народ, разпределен в отделните триби, както патриции, така и плебеи. Може би трябваше да го представи пред центуриатното събрание, но то се доминираше твърде много от конниците. А те щяха да се противопоставят на избирането на диктатор най-енергично.

Времето беше много добре избрано — в началото на септември Рим бе пълен с народ от селата за големите игри. И двамата курулни едили, отговорни за организирането на зрелищата, бяха избягали при Помпей. Като временен управител на града Лепид бе натоварил с тази задача двама сенатори и финансираше игрите със средства на Цезар. Не пропусна да разтръби факта, че курулните едили са обидили великия Юпитер с отказа си да организират игрите и че Цезар е спасил положението.

Когато в Рим присъстваха достатъчно хора от провинцията, гласоподавателите от първата класа не можеха да контролират народните събрания. Жителите на селата въпреки сравнително доброто си благосъстояние имаха навика да гласуват за по-известни личности — а трийсет и едната селски триби представляваха значително мнозинство. Помпей не се беше издигнал особено в очите им, след като тръбеше из цяла Италия, че възнамерявал да въведе проскрипции, докато Цезар бе спечелил доверието им с великодушни жестове по време на военната си кампания. Селските жители обожаваха Цезар. Вярваха му. И гласуваха в народното събрание за избирането му за диктатор.

— Не се бойте — призоваваше Атик останалите плутократи. — Цезар е консервативен човек, не радикал. Няма да отмени плащанията и няма да издава проскрипции. Изчакайте и ще се уверите.

* * *

В края на октомври Цезар пристигна в Плаценция начело на войската си и вече в качеството си на диктатор. Управителят на Италийска Галия. Марк Крас Младши го посрещна.

— Всичко върви добре, ако не броим фиаското на Гай Антоний в Илирикум — обяви той и въздъхна. — Де да можеше да се отдаде на лошия късмет, ала не може. Защо, в името на боговете, избра да се затвори точно на този остров, нямам представа. И местните жители бяха толкова добре настроени! Те те обожават, Цезаре, затова всеки твой легат е добре дошъл. Можеш ли да повярваш, че дори направили сал, за да помагат в отбраната срещу флотата на Октавий? Нямали нищо друго, освен копия и камъни — нито балисти, нито катапулти. Задържали се цял ден. През нощта предпочели да се самоубият, вместо да попаднат в ръцете на врага.

Цезар и легатите му слушаха с мрачни лица.

— Понякога ми се иска ние, римляните, да не отдавахме чак такова значение на роднинството! — изръмжа гневно Цезар. — Знаех си, че Гай Антоний няма да се справи, каквото и да му възложа! Жалко, че където и да го бях пратил, нещата щяха да се развият по абсолютно същия начин. Е, няма да заплача за него, гибелта на Курион обаче е истинска трагедия.

— В Африка претърпяхме поражение, няма спор — съгласи се Требоний.

— Ще се наложи да я оставим до разгрома на Помпей.

— Флотата му ще ни създава главоболия — предрече Фабий.

— Да — изсъска през зъби Цезар. — Време е Рим да признае, че най-добрите кораби в света се строят в източния край на Нашето море. И Помпей има пълен достъп до тях, докато ние трябва да разчитаме на италийски и испански. Взех всички съдове, оставени от Ахенобарб в Масилия, но масилците не правят много по-добри от тези в Нарбон, Генуа и Пиза или в Нови Картаген.

— Либурнийците в Илирикум правят много хубави малки корабчета — отбеляза Крас. — Много повратливи.

— Знам. За жалост в миналото ги произвеждаха за пиратите, нямат организирана индустрия. — Цезар вдигна рамене. — Е, бъдещето ще покаже. Поне знаем слабостите си. — Той погледна Марк Крас въпросително. — Как вървят приготовленията за даване на римско гражданство на всички жители на Италийска Галия?

— Работата е почти свършена, Цезаре. Доволен съм, че ми остави Луций Рубрий. Той проведе преброяването изключително ефективно.

— Ще мога ли да дам гражданските права при следващото ми отиване в Рим?

— Дай ни още месец и ще сме готови.

— Чудесно, Красе. Натоварих моя Луций Росций с подготовката от римска страна, което означава, че трябва да привърша тази задача до края на годината. Тези хора чакат римското си гражданство още от Италийската война, а откакто им дадох дума да им го осигуря, изминаха вече двайсет години. Крайно време е.

* * *

Около Плаценция се бяха разположили осем легиона: новосформираният Шести, Седми, Осми, Девети, Десети, Единайсети, Дванайсети и Тринайсети. По-голямата част от галската войска на Цезар. Воините от Седми, Осми, Девети и Десети воюваха вече десет години и бяха в най-добрата си бойна форма; на възраст бяха на двайсет и седем и двайсет и осем и всичките произхождаха от Италийска Галия. Легионерите от Единайсети и Дванайсети бяха малко по-млади, а тези от Тринайсети — само на по двайсет и една, деца в сравнение с ветераните. Шести, набран по-рано същата година, още не бе участвал в истинско сражение, състоеше се от юноши, които очакваха с нетърпение да изцапат мечовете си с кръв. Както бе отбелязал Цезар пред Марк Требоний, войниците му бяха главно от Италийска Галия, повечето — от отвъдната страна на Падус. Е, скоро на тези хора нямаше да се гледа с пренебрежение.

Когато жителите на Италийска Галия отвъд Падус осъзнаха, че четирийсетгодишната им борба за римски граждански права е към края си, набирането на войски тръгна с още по-голяма сила; Цезар се превърна в герой. Преди да тръгне срещу Помпей на изток, той искаше да събере дванайсет легиона. Мимура, Вентидий и подчинените им бяха изпълнили задачата си и в Плаценция той бе осведомен, че когато стигне Брундизиум, там наистина ще го чакат Петнайсети, Шестнайсети, Седемнайсети и Осемнайсети легион, готови да се натоварят на кораби.

Уверен, че старите му войници са му напълно предани, Цезар се зае със задълженията си на управител. Предприе специално посещение на колонията си в Новум Комум, където преди две години Марк Марцел бе наредил един гражданин да бъде бичуван публично на площада. Оттам отиде в старата колония на Марий, Епоредия, отби се в Кремона и дори се поблазни да продължи още на изток до подножието на Алпите, за да разпространи новината за присъждането на нови граждански права. Това бе голямо постижение, защото, получи ли веднъж гражданство, цялото многобройно население на Италийска Галия щеше да влезе в неговата клиентела.

От Плаценция пристигна вестоносец на Гай Требоний с молба Цезар да се върне веднага там.

— Проблеми — заяви кратко Требоний, щом двамата се срещнаха.

— Какви?

— Девети недоволства.

За пръв път през дългото им съвместно битие Требоний видя Пълководеца потресен.

— Не може да бъде — произнесе бавно той. — Не и моите момчета!

— Страхувам се, че е истина.

— Защо?

— Предпочитам те сами да ти кажат. Следобеда ще изпратят делегация.

Тя се състоеше от старшите центуриони на Девети, водени от главния центурион на Седма кохорта, някой си Квинт Карфулен. Пиценец, не италийски гал. Може би, помисли си Цезар, Карфулен бе клиент на Помпей. Дори да беше така, той не го издаваше.

Пълководеца прие пратениците, десетима мъже в пълно бойно снаряжение, и се настани на курулното си кресло; на главата си носеше венеца от дъбови листа, за да им напомни (ала как можеше Девети да забрави!), че и той се е сражавал на предната линия като тях.

— Какво значи това? — попита Цезар.

— Писна ни — отвърна Карфулен.

Цезар погледна не него, а главния си центурион, Секст Клоаций, и неговия заместник, старшият центурион на първата центурия, Луций Апоний. Двама добри мъже, които очевидно се чувстваха неловко: Карфулен, обрулен стар воин на четирийсет, бе с десет години по-възрастен от тях. Това никак не беше добре, помисли си Цезар, който се сблъскваше с този неочакван проблем за пръв път. Трябваше да накара легатите си да се погрижат за подходящото разпределение на центурионите по старшинство. Квинт Карфулен, един от най-възрастните воини, стоеше с единайсет степени по-ниско в йерархията от Клоаций и Апоний, но въпреки това имаше най-голямо влияние в легиона, предвождан от Сулпиций Руф.

Въпреки привидното си спокойствие, Цезар се раздираше от вътрешни противоречия: тъга, гняв, отказ да повярва. Никога не беше подозирал, че може да му се случи подобно нещо — никога не му бе минавало през ума, че любимите му момчета ще престанат да го обичат, че ще започнат да кроят заговори зад гърба му. Разкритието не го обезсърчи — по-скоро го изпълни с решителност да преобърне нещата, да възвърне доверието на деветия си легион и да стъпче Карфулен и всичките му съмишленици. Да, буквално да ги стъпче. Да ги унищожи.

— От какво ви е писнало, Карфулене? — попита той.

— От тази война. Или по-скоро от това подобие на война. Не ни осигуряваш ни една битка, в която да спечелим дори един денарий. Та нали точно това е военната професия. Заради битките. Заради плячката. Досега обаче ние само вървим, докато каталясаме, мръзнем в мокри палатки и гладуваме.

— Правите го от години в Галия.

— Ами точно това е въпросът, Пълководецо. Правим го от години в Галия. И тази война свърши. Преди две години. А къде е триумфът ни, а? Кога ще минем в триумфалното ти шествие? Кога ще бъдем освободени, за да се заселим на някое хубаво парче земя с целия си дял от плячката и всички спестявания от войнишката заплата?

— Съмнявате ли се в обещанието ми, че ще участвате в триумфа ми?

Карфулен си пое дъх; държеше се агресивно, но въпреки това издаваше известна неувереност.

— Да, Пълководецо, съмняваме се.

— И какво ви води до това заключение?

— Смятаме, че нарочно го отлагаш, Пълководецо. Мислим, че протакаш, за да ни лишиш от това, което ни се полага. Че възнамеряваш да ни закараш на другия край на света и да ни зарежеш там. Тази гражданска война е един фарс, не вярваме, че е истинска.

Цезар протегна крака и погледна безизразно обувките си. Сетне вдигна поглед и се взря в очите на Карфулен, който се размърда неловко; след това погледна Клоаций, който изглеждаше така, сякаш ще потъне вдън земя, после Апоний, който очевидно искаше да бъде навсякъде другаде, но не и тук, последователно, бавно и мъчително спря вниманието си върху всеки от другите седмина мъже.

— Какво ще направите, ако ви кажа, че след няколко дена тръгваме за Брундизиум?

— Много просто — отвърна по-уверено Карфулен. — Няма да тръгнем. Девети няма да мръдне и една крачка. Искаме да ни бъде платено и да бъдем освободени тук, в Плаценция, и бихме желали да получим полагащите ни се земи около Верона. Макар че аз лично предпочитам Пиценум.

— Благодаря ви за вниманието, Карфулене, Клоаций, Апоний, Мунаций, Консидий, Апиций, Скапций, Ветий, Минуций и Пузионе — рече Цезар, показвайки, че знае всеки по име. Той не се изправи, просто кимна. — Свободни сте.

Требоний и Сулпиций, които бяха станали свидетели на тази необикновена среща, стояха безмълвни, предчувстваха назряването на страхотна буря, но не можеха да отгатнат проявлението й. Странно как това самообладание, тази пълна липса на емоции предизвикваше чувство за наближаващ катаклизъм. Цезар бе разгневен, да, но в същото време и потресен. А това никога не му се беше случвало. Как щеше да се справи? Какво щеше да стори?

— Требоний, събери Девети на парадния площад утре заран. Нека първата кохорта на всички останали легиони също да присъства. Искам цялата ми войска да участва в това събитие, макар и само като наблюдатели — нареди Цезар; обърна се към Сулпиций: — Руфе, има нещо много гнило в този легион, чиито двама най-старши центуриона се водят по мнението на командир с много по-нисък ранг. Събери военните трибуни, които са свързани с обикновените войници, и разучи кои от центурионите на Девети имат нужния авторитет, за да изпълняват задълженията на примипилус и пилус приор. Клоаций и Апоний не представляват нищо.

Той отново спря вниманието си на Требоний:

— Гай, легатите, командващи останалите ми легиони, да предприемат същото проучване. Да потърсят размирници. Да видят кои центуриони командват по-старшите си командири. Искам цялата войска да бъде изследвана от най-високите рангове до последния войник.

 

 

Заранта около петте хиляди мъже от Девети легион заедно с четири хиляди и двеста войници от първите кохорти на останалите седем се събраха на главния площад на лагера. Да произнесе реч пред десет хиляди души бе напълно възможно, особено за Цезар, който беше усъвършенствал техниката си още преди тринайсет години като пропретор в Отвъдна Испания. Специално избрани служители с добри гласове бяха разположени между войниците. Най-близките повтаряха речта на Цезар със закъснение от три думи, следващите ги слушаха и препредаваха и така нататък, малко оратори успяваха да следят мисълта си при тези условия, защото от повтарянето се получаваше оглушително ехо. Цезар обаче съумяваше да се абстрахира от страничните звуци.

Войниците от Девети изглеждаха нервни, но решени да отстояват исканията си. Цезар се възкачи на подиума и огледа лицата на всички — за щастие зрението му все още бе достатъчно добро. Изведнъж му мина една мисъл, която нямаше нищо общо с настоящата ситуация: как ли бяха очите на Помпей напоследък? Сула бе загубил остротата на погледа си и това го правеше изключително докачлив. Очите на някои люде изневеряваха още в зрялата им възраст — виж Цицерон.

Макар че Цезар често плачеше пред войската си, днес нямаше сълзи. Той застана леко разкрачен, с отпуснати до тялото ръце, носеше венеца си за храброст и аления си плащ върху красивата си посребрена ризница. Без шлем. Легатите му се бяха разположили от двете му страни върху платформата, военните трибуни — на две групи отдолу.

— Тук съм, за да възстановя една несправедливост — изкрещя той с малко по-висок глас, за който бе установил, че достига по-далеч от обичайния му дълбок тембър. — Един от легионите ми недоволства. Можете да го видите в пълен състав тук, представители на другите ми войници. Девети.

Никой не изрази изненада; слуховете се разпространяваха бързо, макар че войските лагеруваха отделно.

— Девети! Ветераните от цялата Галска война, легион, чиито знамена се превиват под медалите за храброст, чийто орел е бивал окичван с лаври дузина пъти, чиито войници винаги съм обичал като собствени синове. Ала Девети негодува. Те вече не са моите момчета. Те са тълпа, недоволна и насъскана срещу мен от демагози, преоблечени като центуриони. Центуриони! Как тези прекрасни бойци Тит Пулон и Луций Ворен биха нарекли тези мижитурки, които заеха местата им начело на Девети? — Цезар вдигна десницата си и посочи напред. — Виждате ли ги, войници от Девети? Тит Пулон и Луций Ворен! Приели почетната задача да обучават други центуриони тук, в Плаценция, но дошли днес, за да скърбят за безчестието на стария си легион. Виждате ли сълзите им? Те плачат за вас! Аз обаче не мога. Изпитвам твърде голямо презрение, твърде много гняв. Девети отне гордостта ми: вече не мога да се похваля, че никой от легионите ми не е негодувал.

Той стоеше съвършено неподвижно. Ръцете му останаха отпуснати до тялото.

— Представители от другите ми легиони, повиках ви тук, за да станете свидетели как ще постъпя с хората от Девети. Те ме осведомиха, че няма да мръднат от Плаценция, че искат да бъдат освободени тук и веднага и да получат дела си от плячката за девет години воюване. Е, те могат да бъдат освободени, но това няма да стане с почести! Техният дял от плячката ще бъде разпределен между верните ми легиони. Те няма да получат никаква земя и ще бъдат лишени до един от гражданството си! Аз съм диктаторът на Рим. Моят империум надвишава властта на консулите, на управителите. Аз обаче не съм Сула. Няма да злоупотребя с властта си на диктатор. Това, което правя днес, не е злоупотреба с властта. Това е просто едно разумно решение на главнокомандващ, чиито войници са се изправили срещу него. Аз приемам много неща. Не ме интересува дали войниците ми ще миришат на парфюм или ще се задоволяват един друг, стига да се бият като лъвове и да са ми верни до гроб! Ала мъжете от Девети не са ми верни. Мъжете от Девети ме обвиниха, че се стремя да ги измамя, за да ги лиша от това, което им се полага. Обвиниха мен! Гай Юлий Цезар! Своя главнокомандващ в продължение на десет дълги години! Моята дума не е достатъчна за тези хора! Девети се бунтува!

Той повиши глас, закрещя, което никога не беше правил пред войската си:

— НЯМА ДА ТЪРПЯ НИКАКВИ БУНТОВЕ! Чувате ли? НЯМА ДА ТЪРПЯ БУНТОВЕ! Бунтът е най-тежкото престъпление, което може да извърши един войник! Бунтът е най-долната форма на предателство! Аз ще се отнеса към бунта на Девети като към най-тежка измяна! Ще лиша хората му от правата им, от имуществото им, от гражданството им! И ще екзекутирам!

Той изчака, докато думите му бъдат предадени до последните редици на войската. Никой не помръдваше, освен Ворен и Пулон, които плачеха. Всички бяха насочили погледите си към Цезар.

— Как можахте? — закрещя той към Девети. — О, нямате представа колко горещо благодарих на боговете, че Квинт Цицерон не е тук сега! Това обаче не е неговият легион — тези хора не може да са същите, които се държаха срещу петдесет хиляди нервии в продължение на трийсет дни; хората, от които нямаше ни един без рана; които до един боледуваха; които гледаха как храната и имуществото им изгарят… и въпреки това продължаваха да се сражават! Не, това не са същите хора! Тези тук са разглезени, алчни, подли, предатели! Аз не мога да нарека такива хора мои момчета! Не ги искам!

Той вдигна ръце.

— Как можахте? Как можахте да се подлъжете по коварните думи на заговорниците? С какво съм заслужил всичко това? Ял ли съм по-охолно, когато сте гладували? Спал ли съм на по-топло, когато сте мръзнали? Оставил ли съм ви, когато ви е било страх? Крил ли съм се, когато сте имали нужда от мен? Нарушил ли съм някога думата си? С какво съм го заслужил?

Ръцете му затрепериха, той стисна юмруци.

— Кои са тези хора, та им вярвате повече, отколкото на мен? С какви венци са окичени, които аз да не нося? Да не са пратеници на самия Марс? Да не са по-велики от мен? Да не са ви служили по-добре от мен? Да не са ви донесли повече богатства от мен? Не, вие не сте получили още дела си от плячката… но и никой от другите ми легиони не го е получил! Ала въпреки това получихте много допълнително — награди от собствения ми джоб! Аз удвоих заплатата ви! Забавял ли съм някога плащанията ви? Не, никога! Не компенсирах ли липсата на плячка в гражданската война? Какво сгреших?

Той отпусна ръце.

— Отговорът е, че не съм направил нищо, за да предизвикам този бунт, дори бунтът да беше приет като право на войската. Само че той не е ваше право. Бунтът е предателство, дори да бях най-презреният, най-жестокият главнокомандващ в историята на Рим! Вие плюхте на мен. Но аз няма да ви отговоря със същото. Просто няма да ви наричам вече мои момчета!

От тълпата проехтя глас — на Секст Клоаций, облят в сълзи.

— Цезаре, Цезаре, недей! — проплака той и се приближи до подиума. — Бих приел прогонването. Бих приел лишаването от имущество. Бих приел екзекуцията, ако жребият се падне на мен. Ала не мога да понеса да не съм повече от твоите момчета!

Напред излязоха всичките десет мъже, участвали в делегацията на Девети, облени в сълзи, молещи за прошка, готови да умрат, само и само Цезар отново да ги приеме за свои момчета и да им върне старото уважение. Обикновените легионери последваха примера им, заплакаха. Искрено, от все сърце.

„Те са такива деца! — помисли си Цезар, докато слушаше. — Подведени от правдиви думи, изречени от злословни уста. Деца. Смели, корави, понякога жестоки. Ала не мъже в истинския смисъл на думата. Деца.“

Той ги остави да поплачат.

— Много добре — заговори накрая, — няма да ви уволнявам. Няма да сметна всички ви за предатели. Ала имам условия. Искам сто и двайсетте предводители на този бунт. Те ще бъдат прогонени и лишени от гражданството си. И ще екзекутирам една десета от тях. Това означава, че дванайсетте ще умрат според обичая. Предайте ми ги веднага.

Осемдесет от тях бяха цялата центурия на Карфулен, първата на Седма кохорта; сред другите четирийсет бяха близките центуриони на Карфулен. И Клоаций и Апоний.

Глинените гърнета за жребия, чрез който трябваше да се определят дванайсетте за екзекутиране, бяха донесени. Сулпиций Руф бе провел разследването си за определяне на истинските водачи на бунта. Един от тях, центурионът Марк Пузион, не беше сред сто и двайсетте, посочени от войниците.

— Има ли някой невинен тук? — попита Цезар.

— Да! — чу се глас от редиците. — Центурионът му, Марк Пузион, го посочи, ала истинският виновник е Пузион!

— Излез, войнико — нареди Цезар. Легионерът се подчини.

— Пузионе, заеми мястото му.

Карфулен, Пузион, Апиций и Скапций изтеглиха жребий да бъдат екзекутирани; останалите осем бяха редови войници, но със сериозна вина. Присъдите бяха изпълнени начаса. От всеки десет провинили се девет получиха тояги, с които да бият един от осъдените до смърт.

— Добре — заговори отново Цезар, след като това бе изпълнено (ала не беше добре — не можеше вече да се похвали, че войската му не се е бунтувала). — Руфе, ще преразпределиш ли центурионите по старшинство от мое име?

— Да, Цезаре.

— След това преструктурирай легиона си. Днес загубих само двайсет от центурионите си.

— Радвам се, че не загубихме целия Девети — сподели с въздишка Гай Фабий. — Какво нещастие!

— И то само заради един злосторник — отбеляза Требоний. — Ако не беше Карфулен, надали щеше да се стигне до това.

— Може би — съгласи се Цезар, — ала все пак се случи. Никога няма да простя на Девети.

— Цезаре, не всички са предатели! — възкликна Фабий.

— Не, те са просто деца. Ала откъде накъде трябва да им прощаваме? Те не са животни, те са човешки същества. Следователно би трябвало да могат да мислят самостоятелно. Никога няма да простя на Девети. Сами ще установят това след края на гражданската война, когато наистина ще ги освободя. Няма да получат земя нито в Италия, нито в Италийска Галия. Могат да се заселят край Нарбон.

Той кимна в знак, че всички са свободни, Фабий и Требоний се оттеглиха към жилищата си безмълвно. Накрая Фабий наруши мълчанието:

— Требоний, на мен ли ми се струва, или Цезар наистина се е променил?

— Станал е по-строг, това ли имаш предвид?

— Не съм сигурен, че това е точната дума. Може би… да, по-убеден в неповторимостта си. Така ли е?

— Определено.

— Защо?

— О, това е резултат от събитията — отвърна Требоний. — Друг човек би се огънал. Това, което го крепи, е изключителната му увереност в собствената му непогрешимост. Бунтът в Девети обаче пречупи нещо в него. Той никога не го е очаквал. Не е мислил, че може да му се случи. В голяма степен това е по-тежък „Рубикон“ за Цезар от прекосяването на истинската река.

— Той все още е уверен в безгрешността си.

— И така ще бъде до смъртта му. Просто днес тази увереност леко се разклати. Цезар се стреми към съвършенство. Нищо не може да го разколебае.

— Той все по-често пита защо всички смятат, че няма да спечели войната — отбеляза намръщено Фабий.

— Това е, защото все повече се ядосва на глупостта на другите. Представи си, Фабий, какво би било да си сигурен в собствената си непобедимост! Цезар е сигурен. Той може да постигне всичко! Доказвал го е безброй пъти. Иска само да му признаят каквото му се полага. Ала това не става. Той среща противопоставяне, не признание. Тази война се води, за да докаже на всички по света онова, което ние с теб и Цезар вече много добре знаем. Той е вече на петдесет и продължава да се бори за онова, което смята, че му се полага. Нищо чудно, че започва да губи търпение.

* * *

В началото на ноември осемте легиона, събрани в Плаценция, потеглиха към Брундизиум. За изминаването на тези осемстотин и осемдесет километра имаха почти два месеца — след като стигнат Адриатика, те трябваше да продължат по крайбрежието, не да пресичат Апенините, за да не се приближават твърде много до Рим. Изминаваха по трийсет и два километра на ден, като на всеки втори или трети почиваха. За Цезаровите войски това бе истинска разходка, още повече, че го правеха през есента.

От Ариминум, където беше посрещнат с радост, Цезар тръгна по Фламиниевия път за Рим. През прекрасните родни планини с малките укрепени градчета, кацнали над скални откоси; с пожълтялата трева — тучна паша за добитъка; през гъстите гори от смърч, лиственица и бор по склоновете на върховете, предоставящи достатъчно дървен материал за векове напред. Внимателната обработка на земята свидетелстваше за вроденото чувство на италийците за хармония и красота. За Цезар това пътуване имаше един вид лечебен ефект, затова той се движеше малко по-бавно от обичайното, отбиваше се във всяко градче, за да се осведоми как вървят нещата, от какво имат нужда жителите им, какви са пропуските на правителството. Разговаряше с дуумвирите и на най-малкото селце, сякаш бяха не по-малко важни за него от римския сенат. Всъщност, размишляваше той, те бяха по-важни. Както всички големи градове, Рим в известен смисъл имаше изкуствен прираст — както всички подобни общности той сякаш всмукваше хора от всички краища на страната и много често за сметка на по-малочислените и по-незначителни селища, осъдени да го изхранват. Беше като кукувиче в гнездото на Италия.

Благодарение на числеността си Рим имаше най-голямо влияние. Благодарение на числеността му политиците винаги оставяха интересите му на първо място. Благодарение на числеността си засенчваше всичко останало. Той установи също така, че при предишното си посещение в началото на април е имал толкова главоболия, че не е обърнал внимание на самия град. Не и по този начин, по който го виждаше сега — със седемте му хълма, покрити с оранжеви покриви, с проблясъците на позлатените храмове, със стройните кипариси, чадъровидните пинии, арките на акведуктите, сините води на Бащата на реките, Тибър, пресичащ зелените равнини на Марсово поле и Ватикана.

Жителите на града излязоха да го посрещнат с грейнали лица; натрупаха пред краката на коня му истински килим от цветя. Ликуваха, изпращаха му целувки, вдигаха бебетата и малките си деца, за да ги удостои с усмивката си, надаваха приветствени и окуражителни възгласи. И той, облечен в най-красивата си сребърна ризница, с венеца си от дъбови листа на главата, яздеше величествено зад двайсет и четиримата си ликтори с алени тоги и брадви, втъкнати между фасциите си. Усмихнат, махащ за поздрав, най-после признат!

„Плачи, Помпей! Плачи, Катоне! Плачи, Бибуле! Никой от вас никога няма да се наслади на този екстаз. Какво значение има сенатът, какво са конническите центурии? Тези хора са Рим, тези хора още ме обичат. Те ви надминават по брой както звездите няколко мъждукащи лампи. И те са само мои.“

Той влезе през Фонтиналската порта, мина покрай Капитола и Хълма на банкерите, до черните руини на Порциевата базилика, Хостилиевата курия и канторите на сената. Със задоволство отбеляза, че Паул е използвал рушвета си по-пълноценно от консулството си — за завършването на Емилиевата базилика. А и неговата, Юлиевата базилика, на мястото на Оптимиевата и Семпрониевата на срещуположния край на форума, растеше. Тя щеше да засенчи с великолепието си Емилиевата. А също и Юлиевата курия, новата сграда на сената, която щеше да започне веднага щом се срещне с архитектите. Да, щеше да й сложи фронтон като този на Домус Публика, да изгради величествена фасада откъм Сакра Вия и да я облицова отвсякъде с мрамор.

Най-напред обаче той посети Регията, малкия храм на върховния жрец. Влезе сам и установи със задоволство, че празното пространство вътре е чисто, с неопетнен олтар и че двете лаврови дръвчета се развиват добре. Отправи кратка молитва към Опс, сетне се запъти към дома си — Домус Публика. Влезе през входа за личните си покои и затвори вратата пред ликуващата тълпа.

Като диктатор той имаше право да носи военни доспехи в границите на Рим и да бъде придружаван от ликтори с брадви във фасциите. Когато Цезар влезе в дома си, те кимнаха учтиво на тълпата и се прибраха в колегията си зад кръчмата на ъгъла на Кливус Орбиус.

С влизането в Домус Публика обаче официалните задължения на Цезар не свършваха — сега трябваше да влезе в ролята си на върховен жрец и да се срещне с довереничките си, девствените весталки. Те го чакаха в голямото светилище, в което можеше да се влезе и от двете страни на тази разделена на две къща. О, кога бе изтекло толкова време? Преди заминаването му за Галия сегашната главна весталка бе още дете… как само й се подиграваше майка му, задето толкова се тъпчеше! Квинктилия сега бе на двайсет и две. Не беше отслабнала, но тялото й се беше оформило, забеляза Цезар, червендалеста млада жена, разумна и добронамерена. До нея стоеше Юния, не много по-млада, но доста по-красива. А също и любимката му Корнелия Мерула, висока и деликатна осемнайсетгодишна девойка. Зад нея стояха три момиченца, всичките непознати за него. Трите пълнолетни весталки носеха всичките си атрибути: бели роби, бели воали върху задължителните седем продълговати вълнени плитки, със сърцевидните си медальони на гърдите. Децата носеха бели роби, но без воали; вместо тях имаха цветни венци на главите.

— Добре дошъл, Цезаре — поздрави го с усмивка Квинктилия.

— Колко е хубаво да се завърнеш у дома! — отвърна той. Искаше му се да я прегърне, но знаеше, че не е позволено. — Юния и Корнелия, колко сте пораснали!

Те се усмихнаха и кимнаха.

— А кои са малките?

— Лициния Теренция, дъщеря на Марк Варон Лукул.

Да, приличаше му — издължено лице, сиви очи, кестенява коса.

— Клавдия, дъщеря на големия син на Цензора.

Мургава и красива, типично за Клавдиите.

— Цецилия Метела, от Метелите от Капри.

Буйна и горда.

— Фабия, Арунция и Попилия, и трите са си отишли вече! Твърде дълго отсъствах.

— През цялото време поддържахме огъня на Веста — увери го Квинктилия.

— И Рим е в безопасност благодарение на вас.

Той ги освободи с усмивка и се обърна, за да влезе в своята половина на голямата къща. Мъчителна задача сега, когато Аврелия я нямаше.

Тъжна среща, с много сълзи, но сълзи, които трябваше да бъдат пролети. Всички бяха тук, верните прислужници още от дните в Субура: Евтих, Кардикса, Бургунд. Колко бяха остарели! На седемдесет ли бяха? Осемдесет? Имаше ли значение? Те се радваха да го видят! О, всички тези синове на Кардикса и Бургунд! Дори някои от тях бяха побелели! Ала никой, освен Бургунд не можеше да получи честта да свали аления плащ, ризницата и бойната поличка; Цезар трябваше сам да смъкне парадния колан, символизиращ империума му.

Най-сетне той се освободи, за да види жена си, която не беше излязла да го посрещне. Това й бе в природата, да чака. Като Пенелопа, плетейки плащаницата си. Намери я в бившия салон на Аврелия, макар че той вече не носеше и следа от майка му. Бос, той се промъкна безшумно като някоя от котките й; тя не го забеляза. Седеше с рижия си Феликс в скута. Беше ли си дал поне веднъж сметка колко е красива? Явно не. Имаше тъмна коса, дълга и изящна шия, оформени гърди.

— Калпурния.

Тя се обърна рязко.

— Стопанино.

— Цезар, не „стопанин“.

Той се наведе и я целуна, напълно подходящ начин да поздрави съпруга, с която е прекарал само няколко месеца, след което не я виждал с години — целувка на привързаност, уважение, обещаваща. Той седна на един стол до нейния, откъдето можеше да вижда лицето й. С усмивка отметна един кичур от лицето й. Дремещият котарак почувства чуждо присъствие и отвори жълтото си око; извъртя се по гръб и вдигна четирите си лапи.

— Той те харесва — забеляза тя изненадано.

— Би трябвало. Нали аз го спасих от удавяне.

— Не си ми го казвал.

— Не съм ли? Някакъв човек тъкмо смяташе да го хвърли в Тибър.

— Значи и двамата сме ти признателни, Цезаре.

По-късно същата вечер, докато лежеше с глава между гърдите й, Цезар въздъхна и се протегна.

— Много съм радостен, жено, че Помпей отказа да ми даде онази харпия дъщеря си. Вече съм на петдесет и една и съм малко стар за брачни интриги. Ти си идеална за мен.

Макар че тези думи нараниха дълбоко Калпурния, тя видя логиката в тях и осъзна, че са изречени без злоба. Бракът беше въпрос на интереси, дори в нейния случай. Благодарение на обстоятелствата тя бе останала съпруга на Цезар. Онези нундини, откакто баща й я осведоми, че Цезар искал да се разведе, за да вземе дъщерята на Помпей, до деня, в който научи, че Помпей е отказал, бяха изпълнени с тревога и с ужасни терзания. За Луций Калпурний Пизон Цезар просто освобождаваше дъщеря му; за Калпурния това означаваше нов брак, уреден, разбира се, отново от баща й. Дори да не изпитваше любов към Цезар, това щеше да й е противно — преместването, загубата на котките й, нагаждането към един съвсем различен начин на живот. Изолираността на Домус Публика й допадаше, защото й даваше и известна свобода. А когато Цезар най-после я посети, тя имаше чувството, че се люби с някакъв бог, който умее да доставя удоволствие, да направи изживяването неповторимо. Съпругът й бе първият мъж в Рим.

 

 

Публий Сервилий Вация Изаурик беше кротък човек. Верността бе наследствена добродетел в рода му — баща му, велик плебейски аристократ, се беше свързал със Сула и остана сред най-горещите му поддръжници до самата смърт на този труден и противоречив управник. Ала тъй като баща му също беше кротък човек, той лесно се приспособи към Рим без Сула и не загуби огромното си влияние, предопределено от благородния произход и голямото състояние. Вероятно той виждаше нещо от Сула в Цезар, затова го харесваше много преди смъртта си — синът просто продължи традицията. Той бе поел службата на претор по време на квесторството на Апий Клавдий Цензора и Ахенобарб и разсея страховете на добрите люде, като изправи един от Цезаровите легати на съд. Това обаче не означаваше промяна на симпатиите му — Гай Месий не беше важен за Цезар.

Оттогава той винаги заставаше на страната на Цезар при гласуванията в сената и нищо не можеше да го накара да промени поведението си. Нищо чудно, че когато Помпей и голямата част от сената избягаха, Вация Изаурик остана в Рим. Цезар очевидно означаваше повече за него, отколкото бракът му с по-голямата сестра на Сервилия, Юния. Въпреки че когато Цицерон разтръби из цял Рим, че портретът на Юния бил намерен в багажа на един долен похотливец, Вация Изаурик не се разведе с нея. Лоялният човек остава такъв във всяко отношение.

Когато Цезар пристигна в Рим, Марк Антоний му изпрати съобщение, че го чака в Помпеевата вила на Марсово поле, а Марк Емилий Лепид, който бе осигурил избирането му за диктатор, дойде на крака в Домус Публика. Цезар обаче предпочете да се види първо с Вация Изаурик.

— Уви, не мога да остана дълго — сподели той.

— Така и очаквах. Ще се наложи да прехвърлиш войската си отвъд Адриатика преди началото на зимните бури.

— И да я предвождам сам. Какво мислиш за Квинт Фуфий Кален?

— Той ти е легат. Не го ли познаваш добре?

— Той е способен човек, ала за тази кампания срещу Помпей трябва да преструктурирам командването си. Няма да взема Требоний, Фабий и Марк Крас, а имам повече легиони от всеки друг път. Искам да чуя мнението ти за способностите на Кален да командва цяла войска, не само един легион.

— Ако не броим участието му в онази отвратителна афера с Милон и Клодий, смятам, че е идеален за тази цел. Освен това, ако трябва да сме честни, Кален прие да пътува с Милон, без да знае какво е замислил той. Ако не друго, Милон го избра много сполучливо. Никой не може да се усъмни в думата на Кален.

— А! — Цезар се облегна назад и погледна изпитателно събеседника си. — Искаш ли да ти поверя управлението на Рим в мое отсъствие?

Вация Изаурик примигна изненадано:

— Искаш аз да изпълнявам длъжността на началник на конницата?

— Не, не! Аз нямам намерение да оставам дълго диктатор, Вация.

— Така ли? Защо тогава Лепид организира избирането ти?

— За да ми даде диктаторска власт, докато нещата потръгнат отново. Всъщност, докато осигуря избирането си и това на някой друг доверен човек за консули през идната година. Бих искал ти да си ми колега в консулството.

Това очевидно хареса много на Изаурик, той грейна:

— Цезаре, каква чест. — Намръщи се замислено. — Като Сула ли ще направиш: да определиш само двама кандидати за консулските избори?

— О, не. Нямам нищо против конкуренцията.

— Е, сенатът няма да ти се противопостави, но конниците се опасяват, че ще навредиш на стопанството. Изборните резултати може да не оправдаят очакванията ти.

Цезар се засмя:

— Уверявам те, Вация, че конниците ще гласуват с две ръце за нас. Преди изборите възнамерявам да прокарам закон пред народното събрание за стимулиране на икономиката. Той ще разсее страховете, че възнамерявам да анулирам плащанията, да не говорим за други, не по-малко безотговорни актове. Рим се нуждае от добро законодателство, което да възвърне доверието в търговците и да помогне както на заемодателите, така и на длъжниците. Моят закон ще го стори по най-разумния и умерен начин. Ала и човекът, когото ще оставя да управлява Рим, също трябва да е разумен и умерен. Точно затова искам теб за колега. С теб ще съм сигурен, че оставям Рим в добри ръце.

— Няма да те разочаровам, Цезаре.

Сетне Цезар се срещна с Лепид, който имаше съвсем различен характер.

— След две години, Лепиде, възнамерявам да осигуря избирането ти за консул — заяви меко Цезар, без да сваля очи от това красиво и леко обезпокоително лице: лице на високопоставен мъж с безброй слабости.

Изражението на Лепид се промени, лицето му се изкриви от разочарование.

— Не може ли по-рано, Цезаре?

— Законът за избора на магистрати не го позволява. Нямам намерение да нарушавам конституционните норми. Макар че следвам стъпките му, аз не съм Сула.

— Все така повтаряш — измърмори сърдито Лепид.

— Ти произлизаш от много стар патрициански род и имаш големи амбиции да прославиш името му. Избрал си печелившата страна и ще успееш, обещавам ти. Ала търпеливостта, скъпи ми Лепиде, е голяма благодетел. Опитай да се научиш на нея.

— За учене става, Цезаре, ала кесията ми е нетърпелива.

— Това изявление не предвещава добро за Рим. Все пак аз ще ти предложа една сделка.

— Каква? — попита подозрително Лепид.

— Информирай ме за всичко и ще накарам Балб да пуска по нещо в кесията ти от време на време.

— Колко?

— Това зависи от точността на информацията, Лепиде. Внимавай! Не искам фактите да бъдат преиначени в твоя полза. Искам точно отражение на действителността. Няма да си единственият ми осведомител, не съм глупав.

Поуспокоен, макар и разочарован, Лепид си тръгна. Накрая дойде ред на Марк Антоний.

— Аз ли ще съм началник на конницата ти? — бе първият му въпрос.

— Няма да съм диктатор достатъчно дълго, за да имам нужда от такъв, Антоний.

— О, колко жалко! От мен ще стане страхотен началник на конницата.

— Не се съмнявам, ако ще управляваш както досега. Макар че съм твърдо против лъвовете, носилките, куртизанките и смешниците. За щастие догодина няма да имаш възможността да се развяваш като новия Дионис.

Събеседникът му наведе голямата си глава:

— Защо?

— Защото, Антоний, идваш с мен. Италия ще се справи и без теб в ръцете на външния претор, Марк Целий. Имам нужда от теб във войската си.

Кафявите очи на Антоний заблестяха.

— О, това вече е нещо!

„Ето един доволен човек — помисли си Цезар. — Жалко, че Лепидите са толкова придирчиви.“

* * *

Законът на Цезар веднага облагодетелства конниците от осемнайсетте старши центурии, а също и много, много хиляди от по-дребните предприемачи. Действието му се разпростираше не само над Рим, а и върху цяла Италия. Собствеността, заемите и дълговете се регулираха с алинеи, които не даваха предимство нито на заемодателите, нито на длъжниците. Кредиторите, сметнали вземанията си за несъбираеми, имаха право да вземат земя за тях, но цената й се определяше от независими арбитри, назначавани от градския претор. Ако длъжниците изплатят старите си лихви навреме, имаха право на намаляване на годишната лихва от дванайсет процента. Никой нямаше право да взима повече от шейсет хиляди сестерции на заем. Лихвите върху всички нови заеми не можеха да надвишават десет процента. И за огромно облекчение на всички в закона на Цезар се определяше жестоко наказание на всеки роб, разпространяващ информация за господаря си. При Сула робите бяха насърчавани да дават сведения за собствениците си и биваха награждавани богато с пари и свобода. Тази клауза в закона доказа на римските търговци, че Цезар не е Сула. Проскрипции нямаше да има.

Още на следващия ден икономиката започна да се възстановява, защото Цезаровият закон облагодетелстваше както кредиторите, така и длъжниците, всички признаваха, че законът е превъзходен. Беше разумен и умерен. Атик, който от самото пресичане на Рубикон повтаряше, че Цезар не е радикал, започна да се перчи наляво и надясно.

— Казвах ли ви? — не спираше да повтаря и гордо приемаше поздравления за прозорливостта си.

Нищо чудно, че на изборите за всякакви магистрати: курулни едили в центуриите, квестори и военни трибуни в трибите, народни трибуни и плебейски едили в плебейското събрание, — всички Цезарови кандидати (посочени без излишна показност) бяха избрани. На изборите за консули, освен Цезар и Вация Изаурик се явиха още няколко души, но Цезар бе избран за първи, а Вация — за втори консул. Това бе начинът на конниците да му се отблагодарят.

Празните места в колегиите на свещенослужителите бяха попълнени и на Албийския хълм се проведоха закъснелите Латински празненства. Нещата потръгнаха. Ала, спомняха си хората, те винаги потръгваха, щом се намесеше Цезар. И този път Бибул не можеше да му пречи.

Тъй като щеше да встъпи в длъжността си на консул едва на първия ден на следващата година, Цезар запази властта си на диктатор дотогава. С правомощията си той даде пълно гражданство на всички жители на Италийска Галия и така възстанови една стара неправда.

Той възстанови правото на синовете и внуците на обявените извън закона по времето на Сула да заемат държавни постове, така много хора можаха да се върнат от несправедливо изгнание. В резултат на това Авъл Габиний възвърна римското си гражданство и високопоставеното си положение; за разлика от Тит Аний Милон и Гай Вер.

За благодарност към народа Цезар раздаде допълнително хлебно зърно на всеки римлянин, като заплати от това със средствата от една специална съкровищница в храма на Опс. Хазната беше достатъчно пълна, но щеше да му се наложи да вземе нов голям заем от нея за кампанията срещу Помпей в Македония.

* * *

На десетия ден от пребиваването си в Рим той най-сетне успя да отдели повече време на сената, който бе свиквал предните два дни толкова спешно, че сенаторите бяха останали без дъх, докато дойдат. Много от тях бяха забравили какво представлява Цезар, когато бърза.

— Заминавам утре — заяви той от курулния подиум на Помпеевата курия.

Нарочно бе избрал това място. Доставяше му удоволствие да стои под надменната статуя на човека, който вече не беше първи мъж в Рим. Някои го караха да я махне, но той твърдо отказваше с думите, че Помпей Велики трябва да бъда свидетел на делата на Цезар диктатора.

— Ще забележите, че не прокарах никакви закони за отнемане на гражданските права на онези мъже, които ме чакат отвъд Адриатика. Аз не ги разглеждам като изменници заради опитите им да предотвратят избирането ми за консул и да навредят на моята дигнитас. Сега искам да им докажа, че са били объркани, заслепени от грижата за добруването на Рим. Искрено се надявам това да стане без кръвопролития. Аз не се стремя към проливане на кръв на мои сънародници, както вече съм го доказал. По-трудно ще им простя, че изоставиха страната си на хаоса, без надежда да се измъкне от него. Това, че сега положението се нормализира, се дължи изцяло на мен. Цената за това трябва да се плати. Не на мен, а на Рим. Обявих за враг на народа само едного, цар Джуба от Нумидия, заради подлото убийство на Гай Скрибоний Курион. И дадох статус на приятели и съюзници на Рим на царете Бох и Богуд от Мавритания. Колко дълго ще се забавя, не знам, но тръгвам спокоен, защото съм сигурен, че Рим, Италия и западните провинции ще благоденстват под грижите на способни управници. Тръгвам също така с намерението да върна на Рим източните му провинции. Всички земи около Нашето море трябва да бъдат обединени.

Дори вечно изчакващите Луций Аврелий Кота, чичо на Цезар, тъстът му Луций Калпурний Пизон и съпругът на племенницата му Луций Марк Филип бяха тук. Придаваха си вид, сякаш бяха над тези дребни боричкания за власт. Напълно оправдано за Кота, все още полупарализиран от два удара, и може би за Филип, който сякаш никога нямаше собствено мнение. Ала Луций Пизон, толкова висок, толкова мургав и с толкова свиреп вид, че веднъж Цицерон го бе нарекъл варварин, направо го вбесяваше. Пълен егоист, чиято дъщеря беше твърде красива, за да я заслужава. Луций Пизон се изкашля.

— Искаш ли думата? — попита го Цезар.

— Да.

— Имаш я.

Пизон се изправи и заговори:

— Преди да ни въвлечеш във война, Гай Цезаре, не е ли по-разумно да изпратиш делегация при Гней Помпей и да предложиш преговори за мир?

Вация Изаурик отговори вместо Цезар:

— О, Луций Пизоне! Не мислиш ли, че е малко късно за това? Помпей живее в разкош в двореца в Тесалоника от месеци, имаше предостатъчно време да преговаря. Той не желае мир. Дори да искаше, Катон и Бибул нямаше да го позволят. Сядай и мълчи!

 

 

— О, това ми хареса! — възкликна Филип. — „Сядай и мълчи!“ Какъв „деликатен“ изказ!

— Е — усмихна се Цезар, — той май просто реши, че е време да изкаже мнение. Докато ти, негоднико, се носиш по течението като ладията на Птолемей Филопатор.

— Много сполучлива метафора. Как бих искал да видя тази знаменита ладия.

— Това е най-големият кораб за всички времена.

— По шейсет човека на гребло, казват.

— Глупости! — изсумтя Цезар. — С толкова много хора греблата ще действат по-скоро като балисти.

Младият Гай Октавий слушаше с широко отворени очи.

— Ти какво мислиш, млади Гай Октавий? — попита го Цезар.

— Страна, която може да построи такъв голям кораб и да го покрие целия със злато, трябва да е много богата.

— В това няма съмнение — съгласи се Цезар, преценявайки спокойно момчето.

Вече беше на четиринайсет. Бе претърпял някои изменения на пубертета, но от това красотата му не намаляваше. Придобиваше все по-царствен вид и носеше буйните си руси къдрици достатъчно дълги, за да покрият щръкналите му уши. Цезар, който бе доста чувствителен на тази тема, повече се тревожеше за известната… не точно женственост, а по-скоро липса на мъжественост у юношата. За своя изненада установи, че живо се интересува от бъдещето на това момче, искаше да му даде съвет как да улесни кариерата си. Сега нямаше време, но някой път трябваше да говори с Гай Октавий насаме.

 

 

Последното му посещение в Рим бе у Сервилия, завари я сама в салона й.

— Харесват ми тези две бели панделки в косата ти — рече той и се настани на един стол, след като двамата се целунаха като стари приятели.

— Надявах се да те видя малко по-скоро — сподели тя.

— Времето, Сервилия, е коварен враг. Ала очевидно не и за теб. Не изглеждаш остаряла нито с ден.

— Добре ме обслужват.

— Така научих. Луций Понтий Аквила.

Тя застина.

— Откъде разбра?

— Информаторите ми са навсякъде.

— Сигурно много труд са си дали, за да получат тези сведения!

— Предполагам, че ти липсва сега, след като отиде с Помпей.

— Винаги мога да му намеря заместници.

— Не се съмнявам. Чух, че и Брут отишъл на помощ на добрия Помпей.

Малката й, изящна уста се разкриви.

— Не мога да го разбера. Помпей уби баща му.

— Това беше много отдавна. Може би чичо му Катон му е по-скъп от един отдавна мъртъв човек.

— Ти си виновен! Ако не беше развалил годежа му с Юлия, сега щеше да е в твоя лагер.

— Както двама от тримата ти зетьове: Лепид и Вация Изаурик. Ала с Гай Касий и Брут в другия лагер ти винаги ще си на печелившата страна, нали?

Тя вдигна рамене, този хладен тон на разговора никак не й харесваше. Цезар нямаше намерение да възобнови връзката им; поведението му го издаваше. Сега, след почти десет години, тя пак желаеше да попадне във властта му. Да, власт. Това винаги я беше привличало в него. След Цезар всички други мъже й се струваха посредствени. Дори Понтий Аквила, една гнида. Невероятно стар и в същото време млад като при първата им среща, това бе Цезар. С чело, прорязано от бръчки, свидетелства за сражения, лишения, преодолени препятствия. С яко, непроменено от годините тяло. Както и онази част от него, която без съмнение никога вече нямаше да види.

— Какво стана с онази глупава жена, която ми писа от Галия? — попита рязко тя.

Той затвори очи:

— Мъртва е.

— А синът й?

— Изчезна.

— Май нямаш голям късмет с жените, а?

— След като имам толкова много в други, по-важни области на живота, Сервилия, това никак не ме изненадва. Фортуна е много ревнива любовница. Така я омилостивявам.

— Един ден и тя ще те изостави.

— О, не. Никога.

— Имаш врагове. Могат да те убият.

— Ще умра, когато съм готов за това — отвърна Цезар и се изправи.

* * *

Докато Цезар завземаше Запада, Помпей Велики охолстваше в Епир, влажна, неплодородна и планинска област между Македония и Гърция. Не много удобно място за събиране и обучение на войска, както скоро забеляза Помпей. Той се беше установил в сравнително равния район около благоденстващия пристанищен град Дирахиум, убеден, че Цезар няма да му досажда за известно време. Цезар щеше да опита преди всичко да обезвреди испанската му войска. Това щеше да бъде титанична битка между ветерани от двете страни, но на Помпеева територия. Освен това Цезар нямаше да има на разположение всичките си девет легиона: трябваше да осигури охраната на Италия, Илирикум, Галия — и да намери достатъчно войска, за да отнеме зърнодобивните райони от законното правителство. Дори с войниците, които успя да убеди да се присъединят към войската му при Корфиниум, в най-добрия случай щеше да събере пет легиона срещу Афраний и Петрей.

Този оптимизъм за събитията на запад продължи няколко месеца и бе подсилен от ентусиазираната подкрепа, която срещна на изток — никой, от галатийския цар Дейотар и Ариобарзан в Кападокия до гръцките съюзници в Азия, не можеше да си представи великият Помпей да загуби война. Какъв беше този Цезар? Как можеше да сравнява някакви дребни победи срещу онези мизерни гали със славните успехи на Помпей Велики, победител над Митридат и Тигран? Човек, който сваляше и въздигаше царе, покровител на всички. Обещанията за военни подкрепления се сипеха щедро, но придружени с малко, твърде малко пари.

Спокойното държане към Лентул Крус, който бе оставил хазната в ръцете на Цезар, струваше на Помпей Херкулесови усилия. Какво щеше да прави, ако не бяха двете хиляди таланта, събрани от Гай Касий в Кампания, Апулия и Калабрия? Само че те се топяха много бързо. В Дирахиум сеното струваше десет пъти повече от обичайната си стойност, да не говорим за житото, месото, боба, прасетата, кокошките…

Гай Касий тръгна из Епир, за да види какво може да се обере от големите храмове из провинцията, особено в свещената Додона. През това време Помпей събра „правителството“ си на съвещание.

— Някой съмнява ли се, че ще спечелим тази война? — попита рязко.

Последваха недоволно мърморене, приглушени протести срещу този тон. Накрая Лентул Крус се обади:

— Разбира се, че не!

— Добре! Защото, уважаеми сенатори, ще се наложи да сложите малко пари в бойната ни колесница.

Отново мърморене, този път на изненада, забележки за неуместността на тази метафора на такова заседание на сената. Накрая Марк Марцел се осмели да попита:

— Какво искаш да кажеш, Помпей?

— Искам да кажа, уважаеми сенатори, че ще се наложи да поискате от банкерите си в Рим всички пари, които могат да ви осигурят, и ако не стигнат, да започнете да продавате имоти и предприятия.

Последваха възгласи на ужас, приглушени реплики за неприемливостта на това искане. Накрая се обади тъстът на сина му, Луций Скрибоний Либон:

— Не мога да продам имотите си! Ще си загубя сенаторския статус!

— В момента, Либоне — изсъска Помпей, — сенаторският ти статус не струва пукната пара! Приемете го: всеки от вас трябва да бръкне с лепкавите си пръсти в алчното си гърло и да изплюе достатъчно пари, че да можем да финансираме кампанията!

Чуха се възгласи на негодувание, недоволство срещу този тон, този тон! Накрая Лентул Крус отново се обади:

— Глупости! Което е мое, е неприкосновено!

Помпей избухна.

— Ти — закрещя той — носиш цялата вина за недостига ни на пари, Крусе! Ти, нищожество, пиявица, цирей на задника на Юпитер! Ти се подмокри от страх и се изстреля от Рим като стрела на катапулта, като остави хазната претъпкана до пръсване! И когато ти наредих да се върнеш в Рим и да поправиш тази грешка — това осъдително пренебрегване на консулските ти задължения, — ти има наглостта да ми отговориш, че ще го направиш само ако настъпя към Пиценум, за да отблъсна Цезар, така че да не може да те изрита по дебелия, изнежен задник! Ти ли ще ми говориш, че това, което казвам, са глупости? Ти ли отказваш да дадеш своята лепта за финансирането на кампанията? Пикая на грозното ти лице, Лентуле! Пърдя пред изтънчените ти ноздри, Лентуле! И ако не внимаваш, Лентуле, ще те разпоря тук със собствения си меч!

Никой не посмя да мърмори, никой не посмя да негодува. Застинали, потресени от ругатни, които не бяха чували дори от младшите си командири по време на военната си служба, разтреперани от страх, със свити стомаси и сърца, сенаторите го гледаха зинали от удивление.

— Освен Лабиен никой от вас не е способен да се пребори дори с възглавницата на леглото си! Никой от вас няма ни най-малка представа как се води война! Затова — продължи задъхано Помпей — е крайно време да получите такава. Най-важното, което е нужно за една война, са парите. Спомняте ли си какво обичаше да казва Крас? Че един мъж няма право да се нарече богат, ако не може да си позволи да поддържа поне един легион. Когато загина, той остави състояние от седем хиляди таланта, и то след като зарови част от богатството си на място, където никога няма да го открием! Пари! Имаме нужда от пари! Аз вече започнах да продавам имотите си в Лукания и Пиценум и очаквам всеки присъстващ тук да стори същото! Да го наречем инвестиция за щастливо бъдеще — пошегува се той доволен, че е поставил сенаторите там, където им е мястото: под обувката си. — Когато победим Цезар, ние хилядократно ще си възвърнем всичко, което сме вложили. Така че разтворете кесиите и — и изпразнете в общата ни военна каса. Ясно ли е?

Чуха се реплики, че само да са знаели по-рано… Накрая Лентул Спинтер се обади:

— Гней Помпей е прав, уважаеми сенатори. Когато завземем Рим, ние ще си възвърнем вложеното хилядократно.

— Радвам се, че постигнахме съгласие по това — отбеляза по-спокойно Помпей. — Време е да разпределя задачите. Метел Сципион вече тръгна за Сирия, където ще се заеме със събирането на средства и войска. След като се върне с онова, което е успял да събере от гръцките храмове в Епир, Гай Касий ще го последва и ще осигури флота. Гней, сине, ти ще отидеш в Египет начело на друга флота и ще се заемеш с осигуряването на жито. Авъл Павтий в Битиния има нужда от малко пришпорване, това ще е твоя задача, Пизоне Фруги. Лентул Крус, ти ще заминеш за провинция Азия и ще събереш пари, войски и флота. Можеш да вземеш Лелий Валерий Триарий да ти помогнат с корабите. Марк Октавий, вземи кораби от Гърция. Либоне, събери флота от Либурния; те имат хубави малки галери. Искам бързи кораби, покрити и достатъчно големи, за да превозват артилерия — предпочитам триреми, биреми, ако не са много лоши, квадриреми и квинквереми, ако са малки и маневрени.

— Кой какво ще командва? — поинтересува се Лентул Спинтер.

— Това ще реша по-късно. Първо съберете стадата, после се грижете за пастира. — Помпей кимна. — Свободни сте.

Тит Лабиен остана.

— Много добре — отбеляза той.

— Пфу! — изсумтя презрително Помпей. — По-безполезни нехранимайковци не съм виждал! Как е могъл Лентул Спинтер да си въобрази, че може да поведе войска към Египет, докато управляваше Киликия?

— Сред тях няма такива като Требоний, Фабий, Децим Брут, това е сигурно. — Лабиен се покашля. — Трябва да се преместим от Дирахиум, преди зимата да направи Кандавия непроходима, Велики. Да се установим някъде в равнината около Тесалоника.

— Съгласен съм. Март преваля. Ще изчакам април, за да се уверя, че Цезар ще тръгне на запад. И после — към някоя по-слънчева област; дотегна ми от тези дъждове. — Помпей го погледна мрачно. — Освен това, ако изчакам, може да се появят по-способни мъже.

Лабиен се озъби:

— Предполагам имаш предвид Цицерон, Катон и Фавоний.

Помпей затвори очи и потрепери.

— О, Лабиен, моли се на всички богове да не са те! Нека Цицерон си стои в Италия, нека Катон и Фавоний дремят в Сицилия. Или в Африка. Или при хиперборейците. Само да не са тук!

* * *

Молбата му не беше чута. В средата на април Катон и Фавоний заедно с Луций Постумий пристигнаха в Дирахиум, за да донесат вестта за прогонването си от Сицилия от Курион.

— Защо не отидохте в Африка? — попита Помпей.

— Стори ни се по-добре да се присъединим към теб — отвърна Катон.

— Поласкан съм — измърмори Великият с пълното съзнание, че сарказмът му ще остане незабелязан.

Все пак след два дни се появи един малко по-полезен човек — Марк Калпурний Бибул, който се беше задържал в Ефес на връщане от Сирия, за да види как ще се развият събитията. Не че проявяваше повече разбиране от Катон или мърмореше по-малко, просто решителното му противопоставяне на Цезар бе съчетано с желание да помогне, не просто да критикува безсмислено.

— Толкова се радвам да те видя! — посрещна го Помпей. — Тук освен мен и Лабиен никой няма ни най-малка представа как да действаме в тази война.

— Да, това е очевидно — хладно отбеляза Бибул. — Включително и уважаваният ми тъст, Катон. С меч в ръка се оправя добре, ала като водач никакъв го няма. — Той изслуша разказа на Помпей за приготовленията и кимна одобрително. — Идеята ти да се отървеш от Лентул Крус е чудесна. Ала каква е стратегията ти?

— Ще обуча войниците си да мислят като такива. Ще прекараме зимата, пролетта и вероятно началото на лятото край Тесалоника. Той е по-близо до Мала Азия, по-бързо можем да се присъединим към събраните там легиони. Цезар няма да тръгне срещу нас, докато не опита да се справи с испанската ми войска. След като претърпи поражение там, ще прегрупира силите си и ще тръгне насам. Налага се, иначе ще трябва да се предаде, а той няма да го стори, докато има дори един човек на негова страна. Много е важно да постигнем контрол над моретата. Ахенобарб тръгна към Масилия, която, както научих, зачита нашето правителство. Това ще забави Цезар и ще го принуди да раздели силите си. Искам да почувства стария, до болка познат проблем за Рим — недостига на хляб в Италия. Трябва да овладеем моретата между Африка, Сардиния, Сицилия и Италианското крайбрежие. Също така трябва да направим невъзможно прехвърлянето му през Адриатика, независимо кога реши да тръгне на изток.

— А, да — промърмори Бибул, — да го обградим отвсякъде и да накараме Рим да гладува. Прекрасно, прекрасно!

— Мисля да те назнача за главен адмирал на флотата ми.

Това изненада приятно Бибул. Той потупа ръката на Помпей с необичайно приятелски жест.

— Скъпи ми Помпей, това доверие няма да остане неоправдано. Давам ти дума, че ще си върша съвестно работата. Корабите са непозната материя за мен, но ще я овладея. Усилено ще се захвана с учение.

— Да, не се съмнявам, Бибуле — съгласи се Помпей и започна да си мисли, че решението му е правилно.

Катон обаче не беше сигурен в това.

— Уважението към зет ми е много хубаво нещо — рече той надуто, — ала той не разбира абсолютно нищо от лодки.

— Кораби — поправи го Помпей.

— Неща, дето плават по водата и имат гребла. Той по характер е като Фабиите, не като Мариите. Пречи, отлага, шикалкави, но никога не предприема действия. Имаш нужда от по-енергичен човек за главен адмирал.

— Като теб ли? — попита презрително Помпей. Катон отстъпи ужасен:

— Не! Не! Всъщност мислех за Фавоний и Постумий.

— Прав си, ала те не са били консули, а главният адмирал трябва да е бивш консул.

— Да, така е според конституционните норми.

— Може би ще предпочетеш да назнача Лентул Спинтер, някой от Марцелите или да повикам Ахенобарб?

— Не! Не! — Катон въздъхна. — Е, да бъде Бибул тогава. Ще се опитам да го направя по-агресивен. И трябва да говоря с Лентул Спинтер и двамата Марцели. И с Лабиен. О, богове, какъв мръсен човек!

— Имам по-добра идея — спря го Помпей и си пое дълбоко въздух.

— Каква?

— Да заминеш за провинция Азия и да се заемеш със събирането на флота; ще накарам сената да ти даде пропреторски империум. Предполагам, че Лентул Крус, Лелий и Триарий имат достатъчно работа на север. Ти се съсредоточи върху Родос, Ликия и Памфилия.

— Ама… така няма да съм в центъра на събитията, Помпей. Аз трябва да съм в центъра на събитията! Всички са толкова неориентирани! Имаш нужда от мен, за да ги напътствам.

— Да, но проблемът е, че ти си толкова известен в райони като Родос, Катоне, че никой, освен теб, мъдрия, неподкупен и много уважаван Катон, не може да убеди жителите им да ни подкрепят. — Помпей потупа събеседника си по ръката. — Знаеш ли какво? Остави Фавоний при мен. Дай му нареждания. Инструктирай го да прави това, което ти би сторил.

— Това може и да помогне — усмихна се Катон.

— Гарантирам! Тръгвай, човече! Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Прекрасно е, че се отърва от Катон — похвали го по-късно Лабиен. — Само че този негодяй Фавоний още ни виси на врата.

— Папагалът не е като господаря. Ще го насъскам срещу ония, от които искам да се избавя, и ония, които ненавиждам.

* * *

Когато вестта за обсадата на Масилия от Цезар и за увереността на Ахенобарб, че ще го спре там, дойде, Помпей реши да вдигне лагера и да тръгне на изток. Зимата беше настъпила, но разузнавачите му го увериха, че пътищата през Кандавия все още са проходими.

В този момент Марк Юний Брут пристигна от Киликия.

Защо това добродушно, тъжно, лишено от всякаква войнственост лице накара Помпей да прегърне Брут и да заплаче, сврял глава в дългите му черни къдрици, самият той не можа да си обясни. От самото начало на тази неизбежна гражданска война той се сблъскваше само с кавги, поучения, обвинения, неподчинение, съмнения. И изведнъж се появява Брут — една неагресивна и спокойна душа. Брут нямаше да мърмори, нямаше да недоволства, нямаше да опитва да му наложи мнението си.

— С нас ли е Киликия? — попита Помпей, след като се успокои, наля разредено вино за двамата и настани Брут в най-удобното кресло.

— Страхувам се, че не — отвърна мрачно той. — Публий Сестий твърди, че няма да подкрепи открито Цезар, но и няма да направи нищо, за да го предизвика. Няма да получиш помощ от Тарзус.

— О, Юпитере! — възкликна Помпей и стисна юмруци. — Имам нужда от киликийския легион!

— Ще го имаш, Помпей. Когато научих, че си напуснал Италия, бях в Кападокия — цар Ариобарзан беше разсрочил прекалено плащанията си. Не върнах легиона в Тарзус, а го изпратих през Галатия и Витиния до Хелеспонт. Ще дойде в зимния ти лагер.

— Бруте, ти си велик! — Нивото на виното в чашата на Помпей спадна чувствително; той премлясна и се облегна доволно назад. — Което ме навежда на една съвсем различна тема. Ти си най-богатият мъж в Рим, а аз нямам достатъчно средства за тази война. Продавам имотите си в Италия, същото правят и другите. О, не очаквам да стигнеш чак до продаване на дома си в Рим или на всичките си имоти в Италия, но имам нужда от четири хиляди таланта на заем. Щом спечелим войната, ще ги изкарам през носа на Рим и Италия. Няма да загубиш.

Очите на Брут, толкова искрени и добронамерени, се разшириха, наляха се със сълзи.

— Помпей, не смея!

— Не смееш ли?

— Наистина не смея! Майка ми! Ще ме убие!

Помпей зина от удивление.

— Бруте, ти си на трийсет и четири! Богатството ти принадлежи на теб, не на Сервилия!

— Иди й го кажи ти — проплака той и потрепери.

— Ама… ама… Бруте, много е лесно! Просто го направи!

— Не мога, Помпей. Тя ще ме убие.

И така Брут остана непоколебим. Целият облян в сълзи, той изскочи от уютния дом на Помпей и едва не се сблъска с Лабиен.

— Какво му има?

Помпей още седеше с отворена уста.

— Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, Лабиен, този безгръбначен лигав червей току-що отказа да ни заеме дори една сестерция! Той е най-богатият човек в Италия! Ама не, не смеел да отвори кесията си! Майка му щяла да го убие!

Смехът на Лабиен отекна в стаята.

— О, страхотен ход, Бруте! — промълви той през смях и сълзи. — Велики, ти току-що бе разбит от един истински специалист. Какво съвършено оправдание! Нищо на света не може да раздели Брут от парите му.

* * *

В началото на юни Помпей остави войската си на лагер около Верея, на шейсетина километра от Тесалоника, столицата на Македония, и се настани в големия дворец на този велик и силно укрепен град заедно с целия си антураж от сенатори.

Нещата вървяха по-добре. Освен петте легиона, които беше докарал от Брундизиум, сега той разполагаше с един легион римски ветерани от Крит, киликийския легион (с много намален личен състав) и два легиона, които наказаният Лентул Крус бе успял да събере в Азия. Войски пристигаха вече и от други провинции: пехота и няколко хиляди конници от галатийския цар Дейотар; един легион пехота и хиляда конници от затъналия в дългове Ариобарзан от Кападокия (който дължеше на Помпей повече, отколкото на Брут); дребните княжества Комагена, Софена, Осрена и Гордиена изпратиха лековъоръжени войски; Авъл Плавтий, управителят на Витиния и Понт, бе намерил няколко хиляди доброволци; други тетрархии и конфедерации също осигуриха войници. Помпей дори се видя с достатъчно пари, за да изхрани тази войска, наброяваща трийсет и осем хиляди римски пехотинци, петнайсет хиляди други пешаци, три хиляди стрелци с лък, хиляда с бойни прашки и седем хиляди конници. Метел Сципион му писа, че имал два пълни легиона с изненадващо добри бойци, готови да потеглят към Македония, макар че се налагаше да минат по суша поради недостига на плавателни съдове.

Сетне, през квинктил, дойде една изключително приятна изненада. Адмиралите на Бибул, Марк Октавий и Скрибоний Либон, бяха пленили петнайсет Цезарови кохорти на остров Курикта — заедно с Гай Антоний, техния командир. Тъй като всички войници бяха готови да се закълнат във вярност на Помпей, войската му стана още по-голяма. Тази морска битка, при която Октавий и Либон бяха унищожили напълно четирийсетте кораба на Долабела, бе една от многото победи на бързо растящата Помпеева флота. А и Бибул се оказа превъзходен главнокомандващ, учеше усилено и развиваше бързо таланта си.

Бибул раздели флотата си на пет големи флотилии и до септември само една от тях не беше налице. Една от тях, командвана от Лелий и Валерий Триарий, се състоеше от много добри азиатски кораби; Гай Касий се върна от Сирия начело на седемдесет плавателни съда; Марк Октавий и Либон имаха петдесет съда от Гърция и Либурния; а Гай Марцел Големия и Гай Копоний поеха двайсет прекрасни триреми, подарени от Родос на влудяващо настоятелния Катон, който бе отказал да си тръгне без тях. „Готови сме на всичко, за да се отървем от Катон!“ — възкликнаха родоските управници.

Петата флотилия трябваше да се състои от онези кораби, които младият Гней Помпей успее да получи от Египет.

* * *

Надъхан, младият Гней Помпей потегли за Александрия, решен да оправдае доверието на баща си. Тази година навършваше двайсет и девет и ако не беше агресията на Цезар, на следващата щеше да влезе в сената като квестор. Всъщност това не го притесняваше. Гней Помпей не се съмняваше в способността на баща си да смачка тази долна Юлиева хлебарка.

За жалост по време на Помпеевите кампании на изток той не беше достатъчно голям, за да служи. Бе отишъл като кадет в Испания във влудяващо мирно време. Разбира се, беше обиколил Гърция и провинция Азия към края на военната си служба, но никога не бе имал възможността да види Сирия или Египет. Мразеше Метел Сципион колкото мащехата си Корнелия Метела, затова реши да мине за Египет покрай африканското крайбрежие, вместо да се отбива в Сирия. Невъобразимо надути личности, такова бе мнението на младия Гней Помпей за Метел Сципион и дъщеря му. За щастие малкият му брат Секст, роден тринайсет години след него, се разбираше изключително добре с мащехата си, макар че, както и трите деца на Помпей Велики, той беше плакал горчиво за Юлия. Тя бе направила всички в семейството толкова щастливи. Докато, подозираше Гней Помпей, Корнелия Метела дори не можеше да задоволи отдаващия такова значение на общественото си положение негов баща.

Защо си мислеше тези неща, докато, облегнал се на парапета на палубата, наблюдаваше мрачната пустиня на Катабатмос, той нямаше никаква представа. Младата му жена Скрибония му липсваше; сънуваше я ден и нощ. О, тази отвратителна Клодила! Още едно доказателство за неувереността на баща му в собствените си способности, за стремежа му да осигурява само най-високопоставени съпруги и съпрузи за себе си и за децата си. Безинтересно, свито момиче, прекалено младо за женене, толкова безнадеждно лишено от онези качества, които Гней Помпей най-много ценеше. И каква дандания само бе предизвикал, когато спря погледа си върху Либоновата щерка и обяви, че ще се разведе с Клодила, за да вземе, тази изящна латинска птичка с цветна перушина и закръглени форми, за която копнееха тялото и душата му! Помпей използва цялото си красноречие. Напразно. Синът му държеше на решението си с истински Помпеев инат и постигна своето. В резултат на това Апий Клавдий Цензорът трябваше да получи уютната службица на управител в Гърция от името на правителството в изгнание. Там, така гласяха слуховете, той се отдал на нови странности: започнал да се занимава с геометрия на колоните и бълнувал за силови полета, невидими ръце и подобни глупости.

Александрия се отвори пред Гней Помпей като Афродита за света. По-многобройна от Антиохия и Рим, с трите си милиона жители тя бе най-големият дар на Александър Велики за поколенията. Империята му бе просъществувала само в рамките на едно поколение, но Александрия щеше да остане навеки. Беше построена на толкова равно място, че най-високото й възвишение, с невероятната градина на Панеума, издигнато от човешка ръка на двеста стъпки височина, се стори на Гней Помпей като творение на боговете, не на някакви непохватни, смъртни същества. Наполовина с бели, наполовина с разноцветни постройки, засенчени от нарочно посадени дървета, подредени правилно според стройната или пък кръглата форма на короната си, Александрия бе великолепна.

И фарът, огромното светило на остров Фарос! Несравнимо по-висок от всяка друга постройка, която Гней Помпей бе виждал, триетажна шестоъгълна призма, облицована с блестящ бял мрамор, фарът бе едно от чудесата на света. Морето наоколо беше с цвета на аквамарин, с пясъчно дъно и кристална прозрачност, защото големите клоаки, прокарани под града, се изливаха на запад, откъдето теченията отнасяха съдържанието им надалеч. Какъв въздух! Омайващ, галещ. Там пък беше Хептастадиона, мостът, свързващ остров Фарос с континента, проточващо се на два километра бяло величие! С два свода по средата, всеки от тях беше достатъчен за преминаването на най-големия кораб между Евностус и главното пристанище.

Право пред него се издигаше огромен дворцов комплекс, долепен в далечния си край до издигаща се от морето скала, изпълнявала в миналото ролята на цитадела, а сега обградена от подобен на мидена черупка амфитеатър. Това, даде си сметка Гней Помпей, бе същинският дворец. Единствен в света. Толкова огромен, че правеше Пергам да изглежда като колибка. На пръв поглед стотиците му колони изглеждаха дорийски, ала бяха много по-дебели, високи и пищно изрисувани и въпреки това увенчани с обичайните фронтони и метопи, с цялата важност на една гръцка сграда. С тази разлика, че гърците строяха на ниско. Също като римляните, александрийците бяха издигнали двореца си върху триста стъпки високо каменно плато. О, и палмите! Някои бяха стройни, други — ниски и грубовати, трети — с разперени като пера листа.

Замаян от това величие, Гней Помпей изчака корабът му да бъде завързан за царския кей и другите му плавателни съдове да пристигнат, сложи си тогата с пурпурна ивица, символизираща пропреторския му империум, и тръгна след шестте си облечени в алено ликтори с брадви във фасциите към двореца на египетската царица Клеопатра.

* * *

Възкачила се на трона на седемнайсет, тя вече наближаваше двайсетата си година.

Двете години на царуването й бяха пълни с триумфи и опасности: първо величественото й плаване по Нил в позлатена ладия със златовезани платна, когато местните египтяни се хвърляха по очи пред нея и деветгодишният й брат и съпруг, застанал до нея (но една стъпка по-назад); в Хермонтис — откриването на свещения бик Бухис по растящите по особен начин косми на иначе безупречната му козина, ладията й сред море от покрити с цветя салове, а тя — окичена с всички атрибути на фараон, ала само с високата корона на Горен Египет; пътуването покрай разрушената Тива до първия праг на Нил и Слонския остров, за да присъства на първия ден, в който се покачваха водите на великата река. Тогава нивото, измерено на първия нилометър, можеше да предрече степента на наводнението.

Всяка година в началото на лятото Нил се покачваше по неизвестни причини, излизаше от коритото си и наслагваше дебел слой черна, плодородна тиня върху полята на това странно царство, хиляда и сто километра дълго, но само шест на широчина с изключение около страничния ръкав на реката Таше, до Меридовото езеро и Делтата. Имаше три типа наводнения: наводнение на излишъка, наводнение на доволството и наводнение на смъртта. Нивото се мереше на нилометрите — серия разграфени кладенци, изкопани край брега на великата река. За преминаването на наводнението от първия праг до делтата бяха нужни месеци, точно затова първият нилометър, при Слонския остров, бе толкова важен: по него можеше да се определи какво ниво на водите трябва да се очаква в цялото царство. До есента Нил се връщаше отново в коритото си и оставяше бреговете добре напоени и обогатени.

През онази първа година на царуването на Клеопатра нивото на първия нилометър предричаше наводнение на доволството, добро предзнаменование за един нов монарх. Всяко ниво над трийсет и три римски стъпки означаваше наводнение на излишъка, водещо до катастрофално заливане на всичко около реката. Нивата между седемнайсет и трийсет и две стъпки предвещаваха наводнение на доволството, най-доброто — идеалното равнище бе двайсет и седем стъпки. Под седемнайсет стъпки идваше наводнението на смъртта, Нил не се вдигаше достатъчно, за да излезе от руслото си и гладът беше неизбежен.

Онази първа година Египет (истинският, не този около Делтата) сякаш се възроди под властта на новата царица, която бе в същото време и фараон — бог на земята, какъвто баща й Птолемей Авлет никога не е бил. Изключително могъщата гилдия на жреците, които бяха египтяни по произход, контролираше до голяма степен съдбата на управниците на Египет, Птолемеите — потомци на един от пълководците на Александър Велики, първия Птолемей. Царят или царицата можеха да бъдат провъзгласявани за фараони само след изпълнението на истинските религиозни условия и с одобрението на жреците. Защото титлите цар и царица бяха македонски по произход, а фараон — изконна египетска титла от незапомнени времена. Титлата фараон не беше само ключ към религиозното признаване — то бе разковниче за несметните съкровища в подземните хранилища на Мемфис, пазени от жреци, напълно изолирани от Александрия, седалището на живеещите по македонски маниер царе.

Седмата Клеопатра обаче принадлежеше на жреците. Бе прекарала три години от детството си в Мемфис, говореше както официален, така и народен египетски и се беше възкачила на престола като фараон. Това означаваше, че притежава пълна, божествена власт от единия до другия край на Египет… а също така, че има достъп, когато пожелае, до мемфиските богатства. Тази й титла не допринасяше с нищо за авторитета й в неегипетската Александрия. А и икономиката на Египет и столицата не зависеха от съкровищата в Мемфис; официалният доход на монарха бе шест хиляди таланта на година, личният му — още толкова. В Египет нямаше частна собственост, всичко беше на царя или на жреците.

И така, успехите на Клеопатра през първите две години от царуването й бяха свързани повече с Египет, отколкото с Александрия, изолирана встрани от плодородния Нил, в най-западния край на Делтата. Бяха свързани също така с един тайнствен край в източната част на Делтата, земята на Ониас, напълно самостоятелна и нямаща никаква религиозна връзка нито с Македония, нито с останалата част на Египет. Земята около Ониас бе убежище на юдеите, избягали от елинизирана Юдея, след като бяха отказали да приемат един разколен върховен жрец, и все още пазеха еврейската си самоличност. Те даваха на Египет голяма част от войската му и контролираха Пелузиум, другото важно пристанище на държавата на бреговете на „Нашето“ море. И Клеопатра, която говореше перфектно както еврейски, така и арамейски, беше любимка на народа на Ониас.

Първата опасност, с която се беше справила добре, бе убийството на двамата сина на Бибул. Ала настоящата бе доста по-сериозна. Когато дойде време за второто наводнение на царуването й, нилометрите предвещаха наводнение на смъртта. Нил не излезе от руслото си, тинестите му води не се разляха върху нивята и насажденията не изкараха зелените си листа над сухата земя. Защото слънцето печеше безмилостно всеки божи ден от годината над царството на египтяните — животворната вода бе дар на Нил, а не от небето, и фараонът беше божественото олицетворение на великата река.

* * *

Когато Гней Помпей акостира на царския пристан в Александрия, градът беше заплашен от размирици. Нужни бяха две или три поредни гладни години, за да лишат жителите около реката от всички източници на храна, ала в Александрия нещата не стояха така. Тя не даваше почти нищо, освен чиновници, търговци и слуги. Александрия бе най-важният търговски посредник, не произвеждаше никаква продукция, но даваше повечето пари в държавата. Там се изработваха невероятно красиви предмети, като знаменитите разноцветни стъкларски изделия; оттам излизаха най-великите учени; тя бе просветният център на света. Обаче не беше способна да се изхранва сама. Това се очакваше от Египет около Нил.

Народът се разделяше на няколко групи: македонската аристокрация, ревностно пазеща позициите си в държавната администрация; търговци и предприемачи със смесени египетски и македонски корени; значителна еврейска колония в западната част на града, състояща се главно от занаятчии, работници и учени; гърци, заемащи нисшите длъжности в администрацията — писари и дребни чиновници, скулптори и зидари, учители и възпитатели… и гребци както във военната, така и в търговската флота; и дори неколцина римски конници. Официалният език беше гръцки, гражданството не беше египетско, а александрийско. Само около триста хиляди македонски благородници притежаваха пълни граждански права, което водеше до недоволство и неприязън у другите прослойки на обществото. Освен при римляните, които гледаха с презрение на тази досадна неуредица. Да бъдеш римлянин, беше по-престижно от притежаването на каквото и да било друго гражданство, включително александрийско.

За зърно недостиг все още нямаше — царицата купуваше от Кипър, Сирия, Юдея. Причината за обезпокоителното недоволство сред народа бе вдигането на цените. За жалост александрийците, като се изключат миролюбивите и затворени евреи, бяха агресивни хора, изключително независими и непризнаващи никакъв авторитет, дори на фараона. Неведнъж бяха вдигали бунтове, за да свалят един Птолемей от трона и да го заменят с друг, и винаги бяха готови да го направят отново, ако жизненият им стандарт спадне или животът поскъпне.

С пълното съзнание за това царица Клеопатра се приготви да приеме Гней Помпей.

Всичко се усложняваше и от това, че брат й и в същото време неин съпруг вече бе на дванайсет и не можеше повече да бъде пренебрегван като малко дете. Все още ненавлязъл в пубертета, макар че промените на съзряването вече се забелязваха, тринайсетият Птолемей ставаше все по-труден за контролиране. А това се дължеше най-вече на силното влияние на двама мъже: възпитателят му Теодот и главният шамбелан Потин.

Когато царицата влезе в залата за аудиенции, те вече чакаха, което говореше за самоувереност и авторитет, които тя с финото си тяло не излъчваше. Невръстният цар седеше на трона си, по-малък и една стъпка по-ниско разположен от огромния престол от абанос и злато на Клеопатра. Докато не докаже мъжествеността си, като накара съпругата си и негова сестра да забременее, той нямаше да бъде възкачен по-високо. Облечен с пурпурна туника и наметнат с плаща на македонски цар, той бе красиво дете, рус, по-скоро напомнящ трак, отколкото грък. Майка му бе полусестра на баща му, а нейната майка — принцеса от арабската Набатея. За разлика от Клеопатра обаче семитската кръв не се проявяваше у тринайсетия Птолемей. Майка й бе дъщеря на свирепия цар Митридат от Понт, висока, едра жена с тъмноруса коса и жълто-кафяви очи, характерни за Митридатите. Следователно тринайсетият Птолемей носеше повече семитска кръв от сестра си, макар че тя приличаше на семитка повече от него.

Тирийската пурпурна възглавница с вплетени златни нишки и перли помагаше на царицата на Александрия и Египет да достигне с краката си някаква твърда опора, иначе не успяваше да стъпи на тъмнорозовия мраморен подиум под огромния си трон.

— Повикахте ли Гней Помпей? — попита тя.

— Да, господарке — отвърна Потин.

Тя не можеше да определи кого от двамата ненавижда повече: Потин или Теодот. Главният шамбелан имаше по-достолепен вид и представляваше живо доказателство, че не е задължително евнусите да са ниски, дебели и женствени. Тестисите му бяха отстранени на четиринайсетгодишна възраст, малко късно може би и по нареждане на баща му, македонски аристократ с огромни амбиции за детето си. Главен шамбелан беше най-високата длъжност в двора и можеше да се заема само от евнух, странен резултат от кръстосването на гръцка и египетска култура. Даваше се само на човек с чист македонски произход, защото така повеляваха египетските традиции. Коварен и жесток, Потин бе изключително опасен човек. Имаше сивкаворуса къдрава коса, тесни сиви очи, изящни черти. Той, разбира се, кроеше планове за свалянето й от престола и възкачването на полусестра й Арсиное, истинска сестра на тринайсетия Птолемей.

Теодот беше женствен, въпреки непокътнатите си тестиси. Хилав, блед и с измамно тревожно изражение. Нито добър учен, нито способен учител, той бе интимен приятел на баща й Авлет и дължеше службата си на тази щастлива случайност. Това, което учеше тринайсетият Птолемей, нямаше нищо общо с историята, с географията, с реториката и математиката. Харесваше момчета и едно от най-унизителните неща в живота на Клеопатра бе знанието, че Теодот е въвел брат й в сексуалния живот много преди да навърши възрастта, на която можеше да консумира брака си.

„Трябва да се отърва от този Теодот — мислеше си тя. — Ако доживея такава възможност. Той също иска да ме смени с Арсиное. Двамата с Потин знаят, че не могат да ми влияят. Какви глупци! Не разбират ли, че Арсиное е също толкова неподатлива на влияние? Да, войната за надмощие над Египет започна. Кой ще успее пръв да убие другия — те мен, или аз тях? Едно обаче се заричам. Щом дойде денят, когато Потин и Теодот ще се простят с живота си, брат ми също ще умре. Малка усойница!“

* * *

Освен залата за аудиенции в палата имаше отделна тронна зала. Палатът представляваше комплекс от сгради, където имаше помещения, дори дворци в двореца, с най-разнообразни предназначения. Тронната зала би накарала Дори Крас да занемее; залата за аудиенции беше предостатъчна за Гней Помпей. Както външната, така и вътрешната архитектура на комплекса бе гръцка, но египетското влияние също личеше, тъй като голяма част от украсата беше поверена на мемфиски художници — жреци. Залата за аудиенции бе отчасти позлатена, отчасти покрита със стенописи, съвсем непознати за римския посланик. Образи на хора, животни, палми, лотоси. Без статуи, без мебели, освен двата трона на подиума.

От двете страни на платформата стояха по един огромен мъж, за каквито Гней Помпей само бе слушал, че съществуват. Беше виждал само веднъж толкова едро човешко същество — една жена на някакъв панаир в детството си, ала тя бе доста по-красива от тия двама колоси. Те носеха златни сандали, полички от леопардови кожи, пристегнати със златни, украсени със скъпоценни камъни колани, и златни огърлици, от които проблейваха драгоценности. Всеки махаше с по едно голямо, пухкаво ветрило от разноцветни пера с дълга златна дръжка. Ала това бе нищо в сравнение с красотата на кожата им — съвършено черна. Не мургава, а черна! Като черно грозде, помисли си Гней Помпей, макар и покрита с нежен черен мъх. Тирийски чернокожи! Бе виждал лица като техните на малки статуетки — когато някой гръцки или италийски скулптор имаше късмет да зърне някой като тях, той моментално запечатваше образа му в камъка. Хортензий бе притежавал статуетка на момче, Лукул — мъжки бронзов бюст. Ала това бяха само бледи подобия. Тези хора имаха високи скули, гърбави носове, много сочни, но изящно изваяни устни, черни очи със странен разсеян поглед. Косата им беше късо подстригана с толкова дребни къдри като козината на новородено агне от онази бактрийска порода, чиято кожа партските царе толкова ценяха, че само те имаха право да носят.

— Гней Помпей Велики! — възкликна Потин и се втурна напред. Беше облечен с пурпурна туника и носеше наметало със златна верига, атрибут на високия му пост. — Добре дошъл, добре дошъл!

— Аз не съм Великия! — тросна се раздразнено Гней Помпей. — Аз съм само Гней Помпей! Ти кой си, престолонаследникът?

Жената, седнала на по-големия и по-високо поставен трон, заговори с уверен, мелодичен глас:

— Това е Потин, нашият главен шамбелан. Ние сме Клеопатра, царица на Александрия и Египет. От името на Александрия и Египет те приветстваме с добре дошъл. Колкото до теб, Потине, ако искаш да останеш, отдръпни се назад и не се обаждай, докато не ти дадем думата.

„Охо! — помисли си Гней Помпей. — Тя май не го харесва. А и на него явно никак не му е приятно да получава заповеди.“

— За мен е чест, велика царице — отвърна той, застанал с по три ликтора от двете си страни. — А това, предполагам, е цар Птолемей.

— Да — отговори кратко царицата.

Тя не тежеше повече от мокра кърпа за баня, прецени Гней Помпей, и надали имаше пет римски стъпки височина; момиче с нежни малки ръце и тънка шия. Деликатна кожа, леко мургава, но достатъчно светла, та вените й да прозират през нея. Косата й беше светлокестенява и сплетена в необичайна прическа, разделена на няколко кичура с дебелина по два пръста, събрани на тила й; напомняше му на пъпеш. Над челото си носеше диадемата, символизираща царствеността й, и бе облечена скромно, в гръцки стил, макар че робата й бе от най-финия тирийски пурпурен плат. По тялото й нямаше никакви скъпоценности, освен сандалите, с вид, сякаш изобщо не са предназначени за ходене, толкова неудобно изглеждаха с цялото това злато.

Светлината, проникваща през отворите в стената, бе достатъчна, за да забележи, че лицето й е невероятно грозно — само младостта му придаваше малко по-поносим вид. Имаше големи очи, вероятно зеленикавожълтеникави или светлокафяви. Устните й бяха сочни, но презрително стиснати. И нос, който можеше да съперничи на този на Катон, огромен и гърбав като на евреин. Трудно се забелязваха някакви македонски черти в тази жена — бе типичен източен образ.

— И за нас е голяма чест да те посрещнем, Гней Помпей — продължи тя напевно, на перфектен атински гръцки. — Съжаляваме, че не можем да говорим латински, но никога не сме имали възможност да го научим. Какво можем да сторим за вас?

— Предполагам, че дори в този далечен край на Нашето море, велика царице, вие сте чули, че Рим е в гражданска война. Моят баща, който носи прозвището Велик, бе принуден да избяга от Италия заедно със законното римско правителство. В момента са в Тесалоника и се готвят за ответен удар срещу предателя Гай Юлий Цезар.

— Знаем това, Гней Помпей. Нашите най-искрени съчувствия.

— Благодаря — отвърна Гней Помпей с присъщата и за баща му липса на такт, — ала това не е достатъчно. Дошъл съм за материална подкрепа, не за съболезнования.

— Логично. Пътят до Александрия е твърде дълъг, за да идваш за едните съчувствия. Ние дочухме, че си дошъл да молиш за… ъ… материална подкрепа. Каква по-точно?

— Имам нужда от флота, състояща се най-малко от десет превъзходни кораба, шейсет добри плавателни съда, достатъчно моряци и гребци, за да ги управляват, и пълни трюмове с жито и други хранителни продукти.

Невръстният цар се размърда на трона си, обърна глава, също окичена с диадема, и погледна главния шамбелан и слабия, женствен мъж до него. Сестра му, а също така и негова съпруга (какво безобразно кръвосмешение се извършваше в тези източни монархии!), веднага реагира, както би реагирала и всяка римлянка в подобна ситуация. Удари го през кокалчетата със скиптъра си от злато и слонова кост толкова силно, че момчето извика от болка. Отново обърна красивото си, нацупено лице напред и примигна, за да отпъди сълзите.

— За нас тази молба за материална помощ е голяма чест, Помпей. Ще имаш всички кораби, от които се нуждаеш. На пристана в Циботус чакат десет превъзходни квинквереми, предназначени за превозването на много артилерия, снабдени с най-добрите дъбови тарани и изключително маневрени. Екипажите им са отлично обучени. Ще ти отпуснем и шейсет големи, стабилни товарни кораба от нашата лична флота. Всички плавателни съдове на Египет са наша собственост, както военните, така и търговските, макар че нямаме власт над всички търговски кораби в Александрия.

Царицата замълча за миг; изглеждаше изключително сериозна и изключително грозна.

— Не можем обаче да ти отпуснем нито жито, нито други хранителни продукти, Гней Помпей. Египет гладува. Нивото на реката предвещава лоша реколта; нищо не расте. Нямаме достатъчно храна да изхраним собствения си народ, особено жителите на Александрия.

Гней Помпей, който приличаше много на баща си, с изключение на това, че късата му коса бе по-тъмноруса, поклати глава и повиши глас:

— Това не стига! Искам зърно и храна! Няма да приема отрицателен отговор!

— Ние нямаме зърно, Гней Помпей. Нямаме храна. Нямаме възможност да ви обслужим, както вече обясних.

— Всъщност — заяви спокойно той, — нямате никакъв избор. Съжалявам, ако народът ви гладува, но това не е мой проблем. Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика, управителят, все още е в Сирия и има предостатъчно римска войска, за да нахлуе на юг и да смачка Египет като гнида. Ти си достатъчно голяма, за да си спомниш идването на Авъл Габиний и какво се случи тогава. Достатъчно е само да изпратя нарежданията си в Сирия и земята ти ще бъде окупирана. И дори не си помисляй да ми сториш онова, което направи със синовете на Бибул! Аз съм син на Великия. Само косъм да падне от главата ми или от тази на някой от подчинените ми, и ще умреш по твърде мъчителен начин. В много отношения окупирането на Египет ще бъда най-доброто решение за баща ми и правителството в изгнание. Египет ще стане римска провинция и всичките му блага ще отиват директно за Рим. Помисли си пак царице Клеопатра. Ще се върна утре да чуя решението ти.

Ликторите се извъртяха и излязоха с каменни лица, Гней Помпей ги последва.

— Каква наглост! — възкликна Теодот и плесна с ръце. — Не мога да повярвам, че може да има такова нахалство!

— Дръж си езика, възпитателю! — сряза го царицата.

— Мога ли да си вървя? — попита през сълзи царят.

— Да, върви, малко нищожество! И вземи Теодот със себе си!

Двамата излязоха, възпитателят постави ръка върху свитите рамене на момчето, за да го утеши.

— Ще се наложи да се подчините на Гней Помпей — промърмори доволно Потин.

— Много добре го знам, самодоволен червею!

— И се молете, могъщи фараоне, Изида на земята, дъщеря на Ра, това лято Нил да се вдигне достатъчно, за да излезе от коритото си.

— Това и възнамерявам да направя. И не се съмнявам, че ти и Теодот, и вашият слуга Ахил, главнокомандващ на войската ми, ще се молите с не по-малка страст на Серапис Нил да остане на сегашното си ниво! Две сухи години ще пресушат напълно Таше и Меридовото езеро. Цял Египет ще гладува. Доходите ми ще спаднат толкова, че няма да мога вече да внасям. Ако има откъде да се внесе. Сушата е обхванала всички земи от Македония и Гърция до Сирия и Египет. Цените на храната ще продължат да се покачват, докато Нил не прелее. А през това време ти и съучастниците ти ще подготвяте трети вид вдигане — това на Александрия срещу мен.

— Като фараон, о, царице, вие имате ключа към съкровищата на Мемфис.

Царицата го изгледа с презрение:

— Естествено, главни ми шамбелане! Много добре знаеш, че жреците никога няма да позволят съкровищата на Египет да се използват за спасението на Александрия. Пък и защо да го правят? На никой коренен египтянин не е позволено да живее в столицата, камо ли да получи граждански права. Несправедливост, която смятам в скоро време да поправя.

— Не ви се очертава много добро бъдеще, о, царице.

— Не гледай на мен като на една слаба жена, Потине. Това е голяма грешка. По-разумно е да виждаш в мен олицетворение на Египет.

* * *

Клеопатра имаше стотици слуги, но само две от тях й бяха любими — Хармиан и Ира. Дъщери на македонски аристократи, те бяха дадени на царицата още като деца, като компаньонки на втората дъщеря на цар Птолемей Авлет и царица Клеопатра Трифена. Бяха на същата възраст като Клеопатра и трите бяха преживели много несгоди оттогава: развода на Птолемей Авлет с Клеопатра Трифена и пристигането на мащехата й; прогонването на Авлет; трите години изгнание в Мемфис, когато по-голямата му дъщеря Береника управляваше заедно с майка й Клеопатра Трифена; ужасният период след смъртта на Клеопатра Трифена, когато Береника отчаяно търсеше съпруг, приемлив за александрийците; връщането на Птолемей Авлет и възстановяването му на трона; убийството на Береника от собствения й баща; първите две години от управлението на Клеопатра. Толкова дълго!

Те бяха единствените й доверенички, затова тя разказа за срещата с Гней Помпей само на тях.

— Потин става все по-уверен — сподели тя.

— Това означава, че ще се опита да те детронира при първа възможност — отбеляза Хармиан, мургава и много красива.

— О, да. Трябва да предприема пътуване до Мемфис и да направя жертвоприношение на истинските богове. Ала не смея. Да напусна Александрия, ще е фатална грешка.

— Ще ти помогне ли, ако помолиш за съвет Антипатер в двора на цар Хиркан?

— Никаква полза. Той е римска пионка.

— Какъв е този Гней Помпей? — попита Ира, която винаги се интересуваше от личностите, не от политиката; беше руса и също изключително красива.

— От същото тесто като Александър Велики. Македонец.

— Харесваш ли го? — настоя Ира с блеснали очи. Клеопатра я изгледа раздразнено:

— Всъщност, Ира, този човек ми е крайно противен! Защо задаваш такива глупави въпроси? Аз съм фараон. Моята химена е обречена на мъж с равен на моя земен и божествен произход. Ако си харесала Гней Помпей, иди спи с него. Ти си млада жена, време ти е да се омъжиш. Аз обаче съм фараон, бог на земята. Когато се съвкупявам, го правя единствено в името на Египет, не за мое лично удоволствие. — Тя изкриви лице. — Повярвай ми, само заради Египет бих дала девственото си тяло на тази малка усойница!

* * *

В началото на декември Помпей Велики с огромно облекчение тръгна по Игнациевия път към Дирахиум. Съжителството с повече от половината римски сенатори в двореца в Тесалоника бе истински кошмар. Защото, разбира се, всички се бяха върнали, от Катон до възлюбения му голям син, който дойде от Александрия с превъзходна флота от десет квинквереми и шейсет пълни до пръсване товарни кораба. Товарът им трябваше да се състои от жито, ечемик, боб и нахут, но се оказа съставен главно от фурми. Сладки и вкусни за изтънчения език на епикуреец, отвратителни за войската.

— Тази стисната вълчица! — бе изръмжал Гней Помпей, след като установи, че само десет от корабите са натоварени с жито; другите петдесет съдържаха само фурми в гърнета, които той със собствените си очи бе видял да пълнят с жито. — Измамила ме е!

Баща му, изтощен психически от едновременното общуване с Катон и Цицерон, предпочете да погледне на нещата от веселата им страна и се смя до сълзи.

— Нищо — успокои той разлютения си син, — след като разбием Цезар, ще нахлуем в Египет и ще си покрием загубите от войната със съкровищата на Клеопатра.

— С огромно удоволствие лично ще я изтезавам!

— Що за език, Гней? Вече се носят слухове за любовна връзка.

— Предпочитам я изпечена и натъпкана с фурми.

От този отговор Помпей отново избухна в луд смях.

* * *

Катон се беше върнал малко преди Гней Помпей, много доволен от успеха на мисията си в Родос и развеселен от срещата с другата си полусестра Сервилила, бивша жена на покойния Лукул, и сина й Марк Лициний Лукул.

— Не мога да я разбера, както не мога да разбера и Сервилия — сподели намръщено той. — Когато се срещнах със Сервилила в Атина, тя явно смяташе, че ще бъде обявена извън закона, ако се върне в Италия, и се закле никога да не ме напуска. Прекоси Егейско море с мен, дойде на Родос. Започна да се кара със Статил и Атенодор Кордилон, ала когато дойде време да си тръгваме, заяви, че нямало да напусне острова.

— Жени, какво да ги правиш, Катоне — отвърна Помпей. — Хайде сега, остави ме на мира!

— Не и преди да се съгласиш да затегнеш дисциплината сред галатийската и кападокийската конница. Държат се недопустимо скандално.

— Дошли са да ни помагат във войната срещу Цезар, Катоне, не да се учат на морал. Що се отнася до мен, аз нямам нищо против да се задоволяват с женското население на Македония и да пребиват мъжкото. Хайде, махай се!

Следващият му посетител бе Цицерон, придружен от сина си. Цицерон беше изтощен, в плачевно състояние, разочарован от брат си и племенника си, Квинтовците, и Атик, който отказваше категорично да каже дори една лоша дума за Цезар и с готовност прочистваше пътя му в Италия.

— Бил съм заобиколен от предатели! — изрече той пред Помпей, чиито уши вече го боляха да слуша вайкания. — Организирах бягството си с месеци и накрая се наложи да тръгна без Тирон.

— Да, да — прекъсна го отегчено Помпей. — Пред Латинската порта живее една изключителна лечителка. Иди да ти види очите. Веднага! Моля те!

През октомври от Испания дойдоха Луций Афраний и Марк Петрей. Водеха няколко кохорти, което ни най-малко не утешаваше Помпей, потресен от новината за безкръвното разбиване на испанската си войска. На всичкото отгоре пристигането на Афраний и Петрей предизвика паника у хора като Лентул Крус, който междувременно се беше завърнал от Азия.

— Предатели! — закрещя той в ухото на Помпей. — Настоявам сенатът да ги съди!

— Я млъквай, Крусе! — сряза го Тит Лабиен. — Афраний и Петрей поне са пробвали късмета си на бойното поле, което не може да се каже за теб.

— Велики, кой е този нищожен червей? — разпали се Лентул Крус. — Защо още го търпим? Откъде накъде аз, патриций от Корнелиите, трябва да понасям обиди от хора, недостойни дори да ми лижат подметките? Накарай го да се маха!

— Махай се ти, Лентуле! — изсъска Помпей, който едва се сдържаше да не заплаче от яд.

Когато Луций Домиций Ахенобарб дойде с вестта за падането на Масилия, той не успя да спре сълзите си. Цезар вече контролираше всички земи на запад от Италия.

— Имаме обаче доста добра малка флотилия — отбеляза то утешение Ахенобарб. — И възнамерявам да я използвам.

* * *

Бибул пристигна към края на декември, за да завари Помпей блокиран с огромната си войска в проходите на Кандавия.

— Какво правиш тук? — попита нервно Помпей.

— Спокойно, Велики! Цезар скоро няма да акостира в Епир или Македония. Ако не друго, в Брундизиум няма достатъчно плавателни съдове за прехвърлянето през Адриатика. Освен това там са флотата на сина ти и моите две под командването на Октавий и Либон, а Ахенобарб охранява Йонийско море.

— Знаеш, разбира се, че Цезар е обявен за диктатор и цяла Италия го подкрепя, нали? И че няма никакво намерение да издава проскрипции.

— Знам. Ала успокой се, Велики, положението не е чак толкова трагично. Изпратих Гай Касий с онези седемдесет маневрени сирийски кораба в Тосканско море с нареждане да патрулира между Месана и Вибон, за да спре притока на зърно от Сицилия. Присъствието му ще попречи на Цезар да изпрати войски в Епир.

— О, това вече е новина!

— И аз така мисля. — Бибул се усмихна самодоволно. — Ако успеем да го блокираме в Брундизиум, можеш ли да си представиш как ще приемат местните мисълта за изхранването на дванайсет легиона цяла зима? След като Гай Касий пресече източниците му на зърно, Цезар ще се сблъска със сериозни проблеми в изхранването на цивилното население. Освен това Африка също е в наши ръце, не забравяй.

— Така е. — Помпей отново се навъси. — Щях да съм много по-доволен, ако бях получил онези два сирийски легиона от Метел Сципион, преди да напусна Тесалоника. Ще имам нужда от тях, ако Цезар все пак успее да се прехвърли. Осем от легионите му са съставени от опитни войници.

— Какво попречи на сирийските легиони да пристигнат?

— Според последното писмо на Сципион, има проблеми в преминаването на Аманус. Скенитските араби са заели проходите и го принуждават да проправя всяка стъпка от пътя си с бой. Е, ти познаваш Аманус, водил си битки там.

Бибул се намръщи:

— Значи му остава да извърви целия път през Анатолия до Хелеспонт. Съмнявам се да го видим преди пролетта.

— Да се надяваме тогава, че няма да видим и Цезар.

 

 

Напразни надежди. В началото на януари Помпей още прехвърляше войските си през Кандавия, през планините на север от Охридското езеро, когато Луций Вибулий Руф пристигна при него.

— Какво правиш тук? — удиви се Помпей. — Мислехме, че си в Близка Испания!

— Аз съм първият пример за човек, който, след като е бил помилван от Цезар при Корфиниум, му се е противопоставил отново. Той ме плени при Илерда и ме държа там.

Помпей пребледня.

— Искаш да кажеш…

— Да, Цезар натовари четири легиона в корабите си и отплава от Брундизиум в деня преди ноните. — Вибулий се усмихна мрачно. — Никой не му се противопостави и той акостира при Палесте.

— Палесте ли?

— Между Орикум и Коркира. Първото, което предприе, беше да ме прати при Бибул в Коркира, за да го уведомя, че е пропуснал възможността. И да го попитам къде се намираш. Идвам в качеството на посланик на Цезар диктатора.

— О, богове, колко е самоуверен! Четири легиона ли? Това ли е всичко?

— Да.

— Какво ти каза да ми предадеш?

— Че не иска да се пролива повече римска кръв. Че сега време да се обсъдят условията за мир. И двете страни разполагали с равни сили, но още не били ангажирани в бойни действия.

— С равни сили — изрече бавно Помпей. — Четири легиона!

— Това са думите му, Велики.

— А условията му?

— Двамата да се явите пред сената и народа на Рим, за да ги обсъдите. Разбира се, след като и двамата разпуснете войските си. Това трябва да стане три дни след като се върна при него.

— Сенатът и народът на Рим. Неговият сенат. Неговият народ — процеди през зъби Помпей. — Той е избран за първи консул, вече не е диктатор. Всички в Рим и Италия му се възхищават. Наистина той не е Сула.

— Да, управлява честно, без непопулярни мерки. О, голям хитрец е! И всички онези глупаци в Рим и Италия се хващат в клопката му.

— Е, Вибулий, той е героят на деня. Преди десет години такъв бях аз. Народът променя предпочитанията. Преди десет години аз бях пиценското чудо. Сега той е патрицианският принц. — Изражението на Помпей се промени. — Кажи ми, кого остави главнокомандващ в Брундизиум?

— Марк Антоний и Квинт Фуфий Кален.

— Значи в Епир няма конница.

— Много малко. Два-три ескадрона гали.

— Сигурно ще се насочи към Дирахиум.

— Несъмнено.

— Значи е време да събирам легатите си и да поведа войската. Трябва да го преваря, преди да стигне Дирахиум, иначе ще установи контрол върху лагера ми и пътищата към града.

Вибулий прие това за знак, че е свободен, и стана.

— Какво да кажа на Цезар?

— Нека чака! Стой тук и помагай.

* * *

Помпей превари Цезар в Дирахиум, но не съвсем.

На западното си крайбрежие Гърция, Епир и Македония нямаха ясно определени граници. За южен предел на Епир се приемаше северният бряг на Коринтския залив, но това включваше също така и гръцката Акарнания. На север пък този район изобщо нямаше ясна граница. За римляните Игнациевият път, минаващ от Хелеспонт до Адриатика в продължение на почти хиляда и сто километра, лежеше изцяло в Македония. На трийсетина километра от западното крайбрежие той се разклоняваше на юг и на север. Северният му клон завършваше в Дирахиум, а южният — в Аполония. Затова много римски пълководци смятаха двата града за част от Македония, не от Епир.

След като пристигна с нестройната си войска в Дирахиум, Помпей с ужас установи, че цял Епир е преминал на страната на Цезар, а също така и Аполония, южният край на Игнациевия път. Фактически всичко на юг от река Апсус принадлежеше на него. Цезар бе прогонил Торкват от Орикум и Стаберий от Аполония без кръвопролитие и по най-простия начин: местните приветстваха Пълководеца и правеха живота на противниковата войска непоносим. От мястото на дебаркирането му край Палесте разстоянието по зле охранявания и неподдържан път до Дирахиум бе малко над сто и шейсет километра, ала въпреки това той за малко да изпревари Помпей, движещ се по много по-добрия Игнациев път.

И което бе още по-отчайващо за Помпей, Дирахиум също се обявяваше за Цезар. Местните войници отказаха да съдействат на римското правителство в изгнание и започнаха да кроят коварни планове. Със седем хиляди коне и почти осем хиляди мулета, Помпей не можеше да си позволи да остане в тази враждебна страна.

— Нека аз се оправя с тях — заяви Тит Лабиен със злобен пламък в очите, в който Цезар и по-старите му легати веднага биха видели жажда за жестокости.

Незапознат с варварските нрави на военачалника си, Помпей зададе невинния въпрос:

— Как ще се справиш?

Лабиен показа големите си жълти зъби:

— Ще им дам да пробват онова, което всяваше ужас сред треверите.

— Добре тогава — вдигна рамене Помпей, — действай.

След като видяха неколкостотин жестоко обезобразени трупа на свои сънародници, епирците решиха да бъдат по-внимателни в отношението си към Помпей, който, макар че чу не една зловеща история в лагера си, предпочете да не взима отношение.

Когато Цезар се оттегли на южния бряг на Апсус, Помпей установи лагера си непосредствено срещу неговия, на северния, в укреплението преди Игнациевият път да пресече реката към Аполония.

Само някакъв си поток го делеше вече от Цезар… Шест римски легиона, седем хиляди конници, десет хиляди чужди наемници, две хиляди стрелци и хиляда бойци с прашки — срещу четири легиона с ветерани от Галската война: Седми, Девети, Десети и Дванайсети. Помпей имаше огромен числен превес! Разбира се, предостатъчно за победа! Как можеше такава огромна армия да загуби срещу четири легиона римска пехота? Не можеше. Просто не можеше. Той трябваше да победи!

Ала въпреки това Помпей седеше на северния бряг на Апсус, толкова близо до Цезаровите укрепления, че можеше да ги прехвърли с камък и да удари някой войник от Десети легион по шлема. И не мърдаше.

Не спираше да мисли за Испания преди много години и Квинт Серторий, който можеше да се измъкне отвсякъде, да излъже всеки шпионин, да нанесе огромни загуби на доста по-голяма войска от неговата и после отново да изчезне сякаш вдън земя. Помпей си спомни как бе стоял под стените на Лаврон, на Оска, как се беше оттеглил през Иберус, как Метел Пий бе обрал лаврите.

Луций Афраний и Марк Петрей, които трябваше да помогнат с нещо на Помпей, също си спомняха Серторий, а и смехотворно лесната победа на Цезар над войските им само шест месеца по-рано. Нямаше го Лабиен да осмее Цезар по характерния си начин, да вдъхне самоувереност на Помпей. Той бе останал в Дирахиум, за да контролира местното население, заедно с онези непоносими книжни плъхове Катон, Цицерон, Лентул Крус, Лентул Спинтер и Марк Фавоний. Никой в лагера не беше достатъчно проницателен или решителен, за да разсее съмненията на Помпей.

— Не — рече той на Афраний и Петрей след няколко нундини бездействие, — ще изчакам сирийските легиони на Сципион, преди да предприема битка. Междувременно ще останем тук и ще го държим под око.

— Добра стратегия — похвали го с облекчение Афраний. — Той е подложен на лишения, Велики, големи лишения. Бибул прекъсна почти напълно водните му снабдителни пътища, налага се да разчита на онова, което получава по сушата от Гърция и Южен Епир.

— Добре, зимата ще го накара да гладува. Тя идва по-рано тази година.

 

 

Ала не достатъчно рано. Цезар бе взел Публий Вациний. Близостта на двата лагера предопределяше известна възможност за комуникации през реката. Легионерите започнаха да общуват и времето работеше в полза на Цезар. Хората му, прославени с непоклатимата си решителност по време на Галската война, бяха засипвани с безброй въпроси от страна на любопитните Помпееви легионери. След като забеляза това неосъзнато възхищение от успехите му, Цезар изпрати Вациний на най-близката до вражия лагер кула, за да произнесе реч пред противниковите войски.

Защо да проливат римска кръв? Защо да си правят илюзията, че могат да победят непобедимия Цезар? Защо не започваше Помпей битка, ако не се страхуваше, че ще загуби? Какво изобщо правеха те тук?

Когато научи какво става, Помпей веднага повика от Дирахиум главния си специалист по разрешаване на такива проблеми, Лабиен, със специално послание до Цицерон да отиде и да произнесе контра реч.

В резултат на това всички безделници от сената решиха да дойдат (те бяха толкова отегчени!), включително Лентул Крус, който вече доста внимателно се вслушваше в убедителните аргументи на Балб Младши (изпратен от Цезар), представени му под формата на пари. Балб Младши също се промъкна в лагера, молейки се на боговете никой да не го познае.

— Не бъди глупав, Лабиен! — крещеше Вациний. — Преговаряй! Пази живота на хората си, човече, пази живота им!

— Докато аз съм тук, към предателите няма да има милост! — гърмеше гласът на Лабиен. — Ала ако ми изпратите главата на Цезар, мога и да размисля!

— Не си се променил, Лабиен!

— И никога няма да се променя!

Докато всичко това се случваше, Цицерон спокойно си пиеше виното в командната зала на Помпей.

— Изглеждаш много доволен — отбеляза мрачно Великия.

— Имам причини за това — отвърна той, нетърпелив да съобщи добрата новина. — Току-що получих едно много апетитно наследство.

— Сега ли? — присви очи Помпей.

— О, казвам ти, Велики, не можеше да дойде в по-подходящ момент! — продължи весело Цицерон, без да подозира назряващото бедствие. — Дойде време за втората вноска за зестрата на Тулия — двеста хиляди, моля ти се! И още дължа на Долабела шейсет хиляди от първата. Пише ми по писмо на ден по този повод. — Цицерон се засмя весело.

— Явно има предостатъчно време за писане, тъй като е адмирал без флота. Колко ще получиш?

— Един милион.

— Точно от това имам нужда! — възкликна Помпей. — Като твой върховен военачалник и приятел, Цицероне, отпусни ми ги на заем. Не знам вече с какво да плащам на войниците си. Взел съм заеми от всеки римски легионер, а това е немислимо за един командир! Моите войници са мои кредитори. Наскоро научих, че Сципион щял да остане в Пергам до края на зимата. Надявах се да се измъкна от кашата с помощта на сирийските пари, но… — Той вдигна рамене. — Е, твоят милион ще свърши работа.

Цицерон седеше стиснал устни, неспособен да проговори; наказанието му, олицетворено от Помпей, го гледаше с пронизващи сини очи.

— Нали те изпратих при оная знахарка в Тесалоника. Тя излекува ли ти очите?

Цицерон преглътна тежко и кимна:

— Да, Велики, разбира се. Ще получиш милиона. — Той се размърда, отпи малко разредено вино, за да разкваси устни. — Ъ… не може ли все пак да задържа колкото да изплатя дължимото на Долабела?

— Долабела е на страната на Цезар! — възкликна възмутено Помпей. — Това би поставило лоялността ти под въпрос, Цицероне.

— Ще получиш милиона — повтори с пресъхнала уста Цицерон. — О, какво ще кажа на Теренция?

— Нищо, което вече да не знае — ухили се Великият.

— А бедната ми Тулия?

— Да каже на Долабела да иска пари от Цезар.

* * *

Добре разположен на остров Коркира, Бибул се справяше доста по-успешно от колебливия Помпей. Вестта, че Цезар е успял да премине блокадата му, нарани доста самолюбието му. Не беше ли типично за Цезар — да изпрати пленен Помпеев легат, за да го извести? Ха, ха, Бибуле, надхитрих те! Нищо не можеше да раздразни Бибул толкова жестоко, колкото този насмешлив жест. Той винаги бе работил усилено, но след посещението на Вибулий започна да изисква още повече и от себе си, и от легатите си.

Всеки кораб под негов контрол бе изпратен да патрулира в Адриатика. Цезар щеше да изгние, преди да види остатъка от войската си! Първата победа на Бибул беше съпроводена с ненужно разхищение, но за сметка на това бе сладка. Без да излиза в открито море, той забеляза трийсет от плавателните съдове, използвани от Цезар, залови ги и ги изгори. Така! По-малко кораби за Антоний и Кален.

Една от двете главни цели на Бибул бе да направи невъзможно за Антоний и Фуфий Кален да си набавят други кораби в Брундизиум, за да се прехвърлят с легионите си и хилядата германски конници в Епир. За да осигури това, той изпрати Марк Октавий да патрулира покрай италийския бряг на север от Брундизиум, Скрибоний Либон получи района непосредствено около пристанищния град, а Гней Помпей се зае с пътищата откъм Гърция. Независимо дали от северната част на Адриатика, от Гърция или от близките италийски градове, Марк Антоний и Кален нямаше как да си набавят кораби!

Следващата му цел бе да лиши Цезар от всички морски пътища за получаване на провизии, включително на тези, изпращани от Гърция през Коринтския залив и от южната страна на Пелопонес.

Беше чул невероятния слух, че Цезар, уплашен да не се окаже в изолация, решил да отплава сам за Брундизиум с малка открита ладия насред зловеща буря покрай бреговете на остров Сасон. Преоблечен, за да не събуди подозренията на хората си, така гласеше слухът. След като капитанът решил да се върне заради опасното време, Цезар му разкрил самоличността си и го помолил да продължава, защото той щял да му донесе прословутия си късмет. Направили втори опит, но в крайна сметка се наложило да се върне отново в Епир и да оставят Цезар жив и здрав при хората му. Наистина ли? Бибул нямаше представа. Типично за него, да направи такова самонадеяно изказване пред капитана! Ала защо да си дава труда? Какво е мислел, че може да направи в Брундизиум, с което двамата му отлични легати да не успеят да се справят?

Независимо от това подобни слухове караха Бибул да се старае още повече. Когато есенните бури направиха измъкването от Брундизиум невъзможно, той спокойно можеше да си почине. Ала не го направи. Сам, главнокомандващият на флота патрулираше край епирския бряг между островите Коркира и Сасон. Правеше го във всяко време, премръзнал, мокър, недоспал.

През март настина, но отказа да се върне в Коркира, докато силите не го напуснаха. С горящо чело, със замръзнали ръце и крака, със затруднено дишане, един ден той припадна на палубата на командния си кораб. Заместникът му Лукреций Веспилон нареди флотилията да се върне в главното пристанище и там Бибул бе положен на легло.

Когато стана ясно, че състоянието му не се подобрява, Веспилон взе друго важно решение — да извести Катон в Дирахиум. Измъчван от тревоги, че може да е закъснял, известният стоик пристигна с ладия, подобна на онази, описвана в слуха за Цезар.

Катон се увери с ушите си, че Бибул е жив, още преди да влезе в стаята на болния — цялата малка коркирска каменна къща, прислонена в едно заливче, трепереше от тежкото дишане на Помпеевия адмирал.

Толкова беше дребен! Защо го бе забравил? Беше потънал в твърде голямо за ръста му легло с побелели коси и вежди, почти неразличими от обрулената му от природните стихии бледа кожа. Само в сивите му очи, огромни върху изпитото му лице, имаше някакъв живот. Те се спряха върху Катон и се наляха със сълзи. Бибул вдигна немощно ръка.

Катон седна на ръба на леглото и хвана десницата му между дланите си; наведе се и целуна Бибул по челото. Едва се сдържа да не се отдръпне, толкова гореща бе кожата на болния; стори му се, че от сълзите, стичащи се от ъгълчетата на очите му, се чува съскане и започва да излиза пара. Изгаряше! В огън. Гърдите му се повдигаха като ковашки мехове, със силно, сухо хриптене, о, и болката! Там, в разплаканите очи, блестяща през тънкия слой влага, се виждаше обикновена човешка, дълбока любов. Любов към Катон, който за пореден път щеше да остане сам.

— Сега съм спокоен, щом си тук — промълви той.

— Ще стоя колкото искаш, Бибуле.

— Хвърлихме твърде много усилия. Не можем да оставим Цезар да спечели.

— Никога няма да го оставим да спечели, дори да умрем.

— Той ще унищожи републиката. Трябва да го спрем.

— И двамата много добре го знаем.

— Останалите не са достатъчно отдадени. Освен Ахенобарб.

— Старата троица.

— Помпей е изтъпен кинжал.

— А Лабиен е чудовище. Знам. Не мисли за това сега.

— Грижи се за Порция. И за малкия Луций. Той остана единственият ми син.

— Ще се грижа за тях. Ала първо Цезар.

— О, да. Първо Цезар. Той има сто живота.

— Помниш ли, Бибуле, когато беше консул и се затвори у дома си, за да гледаш небето? Колко противно му беше тогава! Ние провалихме консулството му. Принудихме го да наруши закона. Положихме основата на обвиненията в измяна, по които ще бъде съден след края на всичко това…

Естествено грубият, висок, заповеден глас продължи да звучи часове, но толкова нежно, с толкова любов, успокояваше и постепенно унасяше Бибул във вечния му сън. Думите му галеха ушите на болния, извикаха на устните му същата блажена усмивка като на дете, което слуша най-омагьосващата приказка на света. И така, все още усмихнат, все още съсредоточил поглед върху Катон, Бибул премина в света на сенките.

Последните му думи бяха: „Ние ще спрем Цезар.“

Този път не беше както с Цепион. Този път нямаше силна проява на скръб, нямаше отказ да приеме смъртта. Когато последното издихание на Бибул отмина, Катон стана, събра ръцете на мъртвия върху гърдите му и прокара длан над безжизнените му очи, за да ги затвори. Той бе знаел, разбира се, още откакто получи посланието в Дирахиум, затова носеше златния денарий. Пъхна монетата в отворената уста, напрегната все още в това последно издихание, след това бутна леко брадичката нагоре и устните отново се събраха в лека усмивка.

— Да бъде, Марк Калпурний Бибуле. Не знам дали ще унищожа Цезар, но знам, че той никога няма да унищожи нас.

Луций Скрибоний Либон чакаше пред стаята с Веспилон, Торкват и неколцина други.

— Бибул е мъртъв — обяви високо Катон. Либон въздъхна:

— Това прави задачата ни по-трудна. — Кимна учтиво на Катон. — Малко вино?

— Благодаря, много. И без вода.

Той пи доста, но отказа всякаква храна.

— Можем ли да намерим подходящо място за клада в тази буря?

— Вече съм се погрижил.

— Казаха ми, Либоне, че се опитал да измами Цезар, като го поканил на преговори в Орикум. И че Цезар дошъл.

— Да, вярно е. Макар че Бибул не се е срещнал лично с него. Каза ми да му предам, че не смее да остане насаме с него. Надявахме се да отклоним вниманието му от крайбрежието; сега не можем да акостираме заради него.

— Планът обаче не проработил — добави Катон и допълни чашата си.

Либон се намръщи, разпери ръце:

— Понякога, Катоне, ми се струва, че Цезар е безсмъртен. Той ми се изсмя в лицето и си тръгна.

— Цезар е смъртен. И един ден ще умре.

Либон вдигна чашата си и капна малко вино на пода:

— Моля се на боговете, Катоне, да съм жив да го видя.

Катон обаче се усмихна и поклати глава:

— Не, аз няма да отправя такава молитва; имам предчувствие, че ще умра преди него.

* * *

Разстоянието от Аполония до Брундизиум през Адриатика беше хиляда и триста километра. По изгрев на втория ден на април Цезар написа писмо в Аполония. Вълнението спадаше, вятърът от юг почти бе спрял, а до хоризонта на юг не се виждаше ни един кораб, камо ли Помпеевата флота.

По залез в Брундизиум Марк Антоний получи свитъка. Писмото беше писано собственоръчно от Цезар и изключително лесно за разчитане; ясни букви, като последната на всяка дума бе обозначена с точка отгоре:

„Антоний, есенните бури преминаха. Зимата настъпи. Природните знаци показват, че можем да очакваме обичайното затишие. Надяваме се да имаме поне две спокойни нундини преди следващата вълна на лошо време.

Ще ти бъда благодарен, ако се вдигнеш и докараш остатъка от войската ми. Веднага. Които войници не успееш да побереш, ще оставиш. Първо ветераните и конницата, новите легиони — най-накрая.

Живо, Антоний. Омръзна ми да чакам!“

— Старецът става раздразнителен — сподели Антоний пред Квинт Фуфий Кален. — Свири сбор! Тръгваме след осем дни.

— Имаме достатъчно кораби за ветераните и конницата, а и Четиринайсети се върна от Галия. Ще разполага с девет легиона.

— Справял се е с по-силни войски и с по-малко. В момента имаме нужда от флота, за да устоим на Либон.

Най-трудната задача бе натоварването на над хилядата коне и четирите хиляди мулета: седем дни без почивка, на светлината на факли през нощта и при изключителна организация. Тъй като Брундизиум бе голямо пристанище и разполагаше с малки заливчета, осигуряващи защита срещу ветровете, товаренето ставаше там, след което корабите биваха изкарвани навътре в морето и оставаха да чакат на котва. След натоварването на животните свободните места между тях бяха заети от коняри, оръженосци и конници. Колите и артилерията на пехотата отдавна чакаха на корабите, легионерите заеха много по-бързо и безпроблемно местата си.

Флотата потегли доста преди съмване на десетия ден на април; духаше лек югозападен вятър, което означаваше, че платната можеха също да се използват.

— Прекалено бързо ни отнася, за да ни настигне Либон — пошегува се Антоний.

— Да се надяваме, че няма да се разкъсаме — изказа опасенията си Кален.

Цезаровият късмет обаче помогна и на тях… или поне така си мислеха бойците от Шести, Осми, Единайсети, Тринайсети и Четиринайсети легиони, докато корабите се носеха с издути платна на североизток през Адриатическо море. От флотата на Либон нямаше никаква следа, нито едно облаче не засенчваше просветляващото небе.

От остров Сасон една флотилия на Помпей ги забеляза и започна преследване, подпомагана от същия вятър, отнасящ корабите на Антоний встрани от желаното място.

— О, богове, така можем да плаваме до Тергесте — възкликна Антоний, докато отминаваха носа на север от Дирахиум.

Още докато изричаше тия думи обаче, вятърът започна да утихва — сякаш боговете го бяха чули.

— Насочи кораба към брега, когато е възможно — нареди той на капитана, застанал на кърмата.

Старият морски вълк кимна на двамата кормчии на големите управляващи гребла, облегнали се на дръжките им, сякаш опитваха да поместят огромни канари.

— Това е флотата на Копоний — отбеляза Кален. — Ще ни настигнат.

— Не и преди да акостираме.

На петдесет километра на север от Дирахиум се разполагаше Лисус. Там Антоний насочи корабите си с носове към преследвачите, за да представляват по-малка мишена за тараните на Копониевите галери, които се намираха вече на два километра и усилено гребяха с максимална скорост, за да се забият в жертвите си.

Изведнъж вятърът се смени, изви се лека буря от север. С истерично ликуване всички на Антониевите кораби изпратиха галерите на преследвачите зад хоризонта.

Целият Лисус се събра да приветства Цезаровата войска и веднага започна усилена работа, за да им помогне в разтоварването на няколкото хиляди животни на място не по-зле оборудвано за отбрана от Брундизиум.

Изключително щастлив, Антоний позволи на войската да се нагоди отново към живот на сушата, да се наспи и нахрани, след което накара трибуните, центурионите и префектите на конницата да вдигнат хората си за поход на юг, на среща с Цезар.

— Или с Помпей — отбеляза Кален.

Антоний завъртя очи и удари силно бедро с широката си длан.

— Калене, осъзнай се! Наистина ли вярваш, че охлюв като Помпей може да ни достигне по-бързо от Цезар?

* * *

От най-високия хълм около лагера си край Арсус Цезар забеляза флотата си в далечината и въздъхна с облекчение. Сетне, безпомощен да помогне, той видя как вятърът я отнася на юг.

— Вдигайте лагера, тръгваме.

— Помпей също се готви за марш — отбеляза Вациний. — Ще ни изпревари.

— Помпей е традиционалист, Вациний. Първо ще иска да избере подходящо място за битка. Няма да рискува да тръгне на север от Дирахиум, защото не познава добре релефа. Мисля, че ще се оттегли към Генузус близо до Аспарагиум, доста на юг от Дирахиум, само и само да е на Игнациевия път. Освен това трябва да предотврати събирането ни с Антоний, затова защо да не изчака на място, което познава (или си мисли, че познава), откъдето така и така трябва да минем?

— И какво смяташ да правиш?

— Ще го заобиколим, разбира се. Ще прекосим Генузус на шестнайсет километра нагоре по течението, по оня път, който откриха разузнавачите ни.

— А! — възкликна Вациний. — Помпей мисли, че Антоний ще стигне до Аспарагиум преди теб.

— Вярно е, че Антоний ще тръгне към нас. Добре съм го обучил в Галия. Антоний не е глупак. Или, ако мога така да се изразя, доста по-хитър е, отколкото изглежда.

Много точна преценка. Антоний наистина напредваше бързо по страничен път на няколко километра от Дирахиум. Ала не на сляпо. Разузнавачите му бяха достатъчно прилежни. Около залез на единайсетия ден от юни те го осведомиха, че местни жители съобщили, че Помпей се установил на северния бряг на Генузус. Антоний веднага спря, издигна лагер и зачака Цезар.

На дванайсетия ден на юни двете части на Цезаровата войска се събраха.

Антоний подскачаше от радост.

— Имам голяма изненада за теб — рече той на Цезар, щом се срещнаха.

— Не лоша, надявам се.

Като един от фокусниците, които толкова обичаше да включва в свитата си в Кампания, Антоний вдигна ръце към наредените един до друг легати. Измежду тях излезе висок, красив мъж около четирийсетте с руса коса и сиви очи.

— Гней Домиций Калвин! — възкликна Цезар. — Наистина съм изненадан! — Той се приближи до Калвин и стисна горещо ръката му. — Какво правиш в такава неприятна компания? Сигурен бях, че си с Помпей.

— А, не — възрази енергично той. — Признавам, че години наред съм бил ревностен поддръжник на добрите люде. И така до март миналата година. — Погледът му изведнъж стана хладен. — Ала, Цезаре, не мога да сътруднича на група долни страхливци, които изоставят страната си. Когато Помпей и свитата му напуснаха Италия, сърцето ми се късаше. Твой съм до смърт. Ти управлява Рим и Италия разумно, с разумни закони и разумно правителство.

— Можеше да останеш там.

— О, не! Аз съм способен във военното дело. Искам да съм тук, когато Помпей и останалите се предадат. Защото те ще го направят. Сигурен съм!

След скромна вечеря с хляб, зехтин и сирене Цезар даде разпорежданията си. Присъстваха Вациний, Калвин, Антоний, Кален, Луций Касий (пръв братовчед на Гай и Квинт), Луций Мунаций Планк и Гай Калвизий Сабин.

— Имам девет добри легиона в пълен личен състав и хиляда германски конници — заговори Пълководеца, докато дъвчеше една репичка. — Твърде много за изхранване, докато сме в Епир през зимата. Помпей няма да влезе в бой на такъв терен, нито в такова време. През пролетта ще се премести на изток, към Македония и Тесалия. Ако ще се бием изобщо, трябва да го направим тук. Налага се да спечелим Гърция на наша страна, ще се нуждая не само от подкрепа, а и от провизии. Затова разделям войската си. Луций Касий и Сабин, вие ще вземете Седми и ще се отправите към Западна Гърция: Амфилохия, Акарнания и Етолия. Дръжте се много добре. Капене, вземи петте старши кохорти на Четиринайсети и половината конница и убеди управниците на Беотия, че правото е на наша страна. Така ще спечелим и Централна Гърция. Оставете само Атина, не си струва труда. Съсредоточете се върху Тива, Калене.

— Така оставаш с много малко войска срещу Помпей — намръщи се Планк.

— Мисля, че ще успея да измамя Помпей, че имам два легиона в повече. Той няма да предприеме нищо, докато не получи двата сирийски на Метел Сципион.

— Ама това е смешно — възрази Кален. — Ако те удари с цялата си сила, нямаш шансове.

— Знам, но той няма да го направи, Калене.

— Надявам се да си прав!

— Калвине, за теб има специална задача.

— Както кажеш, Цезаре.

— Добре. Вземи Единайсети и Дванайсети и виж дали няма да намериш Метел Сципион и тези два сирийски легиона, преди да са се присъединили към Помпей.

— Искаш да ида в Тесалия и Македония.

— Точно така. Вземи и един ескадрон от галската ми конница. Те могат да ти служат като разузнавачи.

— Така оставаш с един ескадрон галски конници и петстотин германи — отбеляза Калвин. — Помпей има хиляди.

— Които не след дълго ще му изядат и ушите. — Цезар се обърна към Антоний: — Какво направи с трите легиона, които останаха в Брундизиум, Антоний?

— Изпратих ги в Италийска Галия — отвърна той с пълна уста; по устните му се стичаше зехтин. — Помислих, че може да ти потрябват в Илирикум, затова заповядах на Петнайсети и Шестнайсети да тръгнат към Аквилея. Другият ще отиде в Плаценция.

— Скъпи ми Антоний, ти си безценно съкровище! Правилно си постъпил. Вациний, поверявам ти Илирикум. Мини по суша оттук, по-бързо е. — Цезар спря бледите си очи с добронамерен поглед на Антоний. — Не се тревожи за брат си, Антоний, чух, че се отнасят с него добре.

— Радвам се. Глупавичък е, ама все пак ми е брат.

— Жалко, че остави толкова брилянтни легати от Галия в Рим — обади се Калвин.

— Те си го заслужиха. Сигурно предпочитат да са тук, но имат кариери, за които да се грижат. Никой от тях не може да стане консул, ако не е бил претор. — Цезар въздъхна. — Все пак Авъл Хирций ще ми липсва. Няма по-добър организатор.

След края на вечерята за компания на Цезар останаха само Вациний и Калвин; Цезар искаше да чуе новини от Рим и Италия.

— Какво, в името на боговете, му е станало на Целий? — обърна се той към Калвин.

— Дългове — отвърна кратко Калвин. — Мислел, че ще отмениш всички плащания, и тъй като ти не го направи, затъна невероятно. Толкова обещаващ човек във всяко отношение. Цицерон се кълнеше в него. И се справи много добре като едил: принуди собствениците на водопроводите да замразят цените на водата и направи някои много полезни реформи.

— Мразя службата на едил. Всички, които я заемат, включително и аз навремето, хвърлят луди пари за игри и никога не могат да си оправят дълговете.

— Ти оправи твоите — усмихна се Вациний.

— Защото съм Цезар. Продължавай, Калвине. След като нямам контрол над морето, твърде малко сведения стигат до ушите ми. Разказвай.

— Ами, като външен претор Целий явно си е мислил, че ще са му позволени много неща. Опита сам да прокара закон за прекратяване на плащанията в народното събрание.

— И Требоний се опитал да го спре, знам.

— Без успех. Заседанието беше необичайно бурно.

Нуждаещите се от отмяна на дълговете не бяха един или двама и бяха решили на всяка цена да го прокарат.

— Така че, предполагам, Требоний се е обърнал към Вация Изаурик.

— Добре ги познаваш, така че предположението ти е правилно. Вация незабавно предложи въвеждане на извънредно положение. Когато двама народни трибуни се опитаха да наложат вето, той ги отстрани. Много добре се справи, Цезаре, одобрявам действията му.

— И така, Целий избягал в Кампания и потърсил помощ при войските около Капуа. Това е последното, което чух.

— Чухме, че това много те разтревожило — рече с лукаво изражение Калвин. — Дори си се опитал да се прехвърлиш в Брундизиум на открита ладия.

— Богове, тези слухове наистина се разпространяват мълниеносно!

— Твоят племенник, Квинт Педий, беше тръгнал с Четиринайсети към Брундизиум и се оказал в Кампания точно когато Целий се срещал не с друг, а с върналия се от Масилия Милон.

— А-а! Значи Милон си е помислил, че може да вдигне бунт на своя глава, а? Предполагам, че сенатът, Вация и Требоний не са толкова глупави, че да му позволят да се върне.

— Не, промъкнал се нелегално през Сурентум. Двамата с Целий се хвърлили един на друг в прегръдките и си обещали да се съюзят. Целий дори успял да събере три кохорти затънали в дългове Помпееви ветерани — всичките пристрастени към виното и големите идеи. Милон тръгнал да събира още. — Калвин въздъхна, размърда се на стола. — Вация и Требоний изпратили нареждане на Квинт Педий да се оправи със създалото се положение в Кампания от името на сената.

— С други думи, упълномощили са племенника ми да води война.

— Да. Педий тръгнал с легиона си и попаднал на размирниците недалеч от Нола. Започнала битка. Милон загинал. Целий успял да се измъкне, но Квинт Педий го последвал и го убил. Така завърши всичко.

— Способен мъж е този мой племенник. Може да му се разчита.

Вациний въздъхна:

— Е, Цезаре, дано това да са последните размирици в Италия за тази година.

— Искрено се надявам. А и, Калвине, ти много добре знаеш, че оставих най-добрите си легати в Рим. Те са хора на действието, не свадливи бабички.

* * *

Помпей реши да се настани на брега на Генузус край Аспарагиум за по-дълго време, уверен, че главните сили на Цезар все още са на юг и Дирахиум е в безопасност. През това време, също както на река Арсус, Цезар се настани на южния бряг и всячески се опитваше да го предизвика в битка. Доста дразнещо за Помпей, който знаеше, че противникът му разполага само с половината от конницата си и е изпратил три от легионите си да събират храна в Гърция. Не му беше известно обаче, че Калвин е тръгнал към Тесалия, за да пресрещне Метел Сципион, макар че бе научил от няколко писма, че бившият привърженик на добрите люде е на страната на Цезар.

— Не мога да се сражавам! — предадоха думите му Цезаровите шпиони на Пълководеца. — Мокро е, кално е и е студено и условията са твърде мизерни, за да очаквам от войските си да дадат най-доброто от себе си. Ще приема боя, когато пристигне Сципион.

— В такъв случай — рече Цезар на Антоний — да позагреем малко войската му.

Той вдигна лагера с обичайната си удивителна бързина и изчезна. Отначало Помпей помисли, че се е оттеглил на юг поради липса на храна; сетне разузнавачите му го осведомиха, че Цезар преминал Генузус на няколко километра нагоре по течението и се насочил през един планински проход към Дирахиум. Ужасен, Помпей си даде сметка, че ако не направи нещо, ще бъде лишен от пътищата си за снабдяване и големите си запаси от храна. Е, все пак той беше на Игнациевия път, докато Цезар трябваше да прекара войската си (както се изразиха разузнавачите му) по кози пътеки. Да, лесно щеше да победи!

Цезар вървеше напред, заобиколен от ветераните си от Десети.

— О, това вече е нещо, Цезаре! — каза един от ветераните, докато легионът с мъка напредваше през скалистия терен. — Най-после истински поход!

— Петдесет и шест километра, момко, така ми докладваха — отвърна с широка усмивка Цезар. — И трябва да ги изминем до залез. Въпреки че се разхожда по Игнациевия път, искам Помпей да ни диша праха. Той си мисли, че разполага с няколко легиона римски войници. Как само греши. Единствената истинска римска войска служи за мен.

— Така е — намеси се Касий Сцелва, центурион от Десети легион, — защото истинските римски войници служат при истински римски пълководци, а няма по-истински римски пълководец от теб, Цезаре.

— Това тепърва ще си проличи, Сцелва, но благодаря за добрите думи. И така, момчета, не хабете излишни сили в приказки. Ще имате нужда от тях до залез.

В края на деня Цезаровата войска зае възвишенията на около три километра от Дирахиум, непосредствено на изток от Игнациевия път. Даде заповед веднага да започнат да копаят, което означаваше голям лагер с яки укрепления.

— Защо не на по-високите хълмове ей там, наречени от местните Петра? — посочи на юг Антоний.

— О, тях ще оставим за Помпей.

— Ама там теренът е по-подходящ!

— Прекалено близко е до морето, Антоний. Ще изгубим много сили и време в отблъскване на Помпеевата флота. Не, нека той да се настани на Петра.

Помпей се появи на следващата сутрин по Игнациевия път и след като установи, че Цезар му е препречил вече подхода към Дирахиум, зае необезпокоявано възвишенията Петра.

— Цезар щеше да постъпи по-умно, ако беше заел тази позиция — сподели той пред Лабиен. — Тук теренът е значително по-удобен и връзката ми с Дирахиум не е прекъсната, защото имам достъп до морето. — Той се обърна към един от най-способните си легати, зет му Фауст Сула. — Фаусте, изпрати нареждане до всичките ми флотилии в бъдеще да доставят хранителните продукти тук. И да започнат да пренасят всичко, що е в Дирахиум. — Той се озъби. — Не можем да позволим Лентул Крус да се оплаква, че няма пъдпъдъци или рибен сос, с които готвачите му да приготвят шедьоврите си.

— Това е пълна безизходица — изръмжа Лабиен. — Цезар просто иска да ни покаже, че може да ни заобиколи, когато си поиска.

Удивително далновидно изказване. В следващите дни Помпеевите военачалници в Петра забелязаха, че Цезар укрепва една редица възвишения на два километра от Игнациевия път, че издига високи стени около собствения си лагер и го разширява усилено на юг. След това между отделните укрепления бяха прокопани ровове и издигнати насипи.

Лабиен изсъска с отвращение:

— Мръсник! Иска да ни обкръжи. Ще ни притисне към морето и ще ни лиши от пашата за конете и мулетата.

* * *

Цезар събра войската си.

— Ето ни тук, момчета, на повече от хиляда и шестстотин километра от неотдавнашните ни бойни полета в Галия! — изкрещя той, бодър (е, кога не е изглеждал такъв?) и уверен. — Последната година може би ви се е видяла странна. Повече ходене, отколкото копаене! Малко гладни дни! Малко студени нощи! От време на време по някоя бала сено за постеля! Предостатъчно пари! Приятна и кратка морска разходка за прочистване на белите дробове! Направо ще се разглезите! Ала ние не можем да си позволим такова нещо, нали, момчета?

— НЕ! — изкрещяха в един глас войниците, изключително развеселени от тази реч.

— Така си помислих и аз. Време е, казах си, тези мързеливци в легионите ми да се върнат към онова, което правят най-добре! А вие какво правите най-добре, момчета?

— КОПАЕМ! — изреваха легионерите и избухнаха в смях.

— Това е най-важното, което се научава в Цезаровата школа! Да се копае! Явно Помпей може да протака още с години, а ние не можем да ви изпратим в бой, преди да сте прехвърлили няколко милиона коша с пръст, нали?

— НЕ! — изрева войската.

— Това си мислех и аз. И така, ще се заемем с онова, което най-добре умеем! Ще копаем, копаем и копаем! След това ще покопаем още малко. Пред това, което ще направим тук, Алезия ще ви се стори като почивка. Имам намерение да притисна Помпей към морето. С мен ли сте, момчета? Ще копаете ли редом с Цезар?

— ДА! — изреваха те и развяха кърпички над главите си.

— Обкръжаване — произнесе замислено Антоний след това.

— Антоний! Ама ти си спомняш тази сложна дума!

— Как мога да забравя Алезия? Но защо, Цезаре?

— За да накарам Помпей да ме уважава малко повече — отвърна Цезар с характерния си тон, по който бе невъзможно да се разбере дали се шегува или не. — Той има седем хиляди коня и девет хиляди мулета. Тук не е много трудно да се изхранят, тъй като през зимата вали по-често дъжд, отколкото сняг. Тревата не изсъхва. Трябва да лиша животните му от достъп до пашата. Ако го притисна, той ще загази. Освен това при обсадата конницата ще бъда неизползваема. Няма да има място да се разгърне.

— Убеди ме.

— О, ама това не е всичко. Искам да унижа Помпей в очите на съюзниците му. Искам хора като Дейотар и Ариобарзан да си изгризат ноктите, докато се чудят и тревожат дали Помпей ще събере смелост да влезе в битка. Разполага с два и половина пъти повече войска от мен, ала въпреки това не желае да се бие. Ако това продължи още дълго, Антоний, някои от чуждестранните царе и съюзници ще предпочетат да изтеглят войските си у дома. Все пак те дават парите, а когато човек плаща, обикновено очаква резултати.

— Убеди ме, убеди ме! — вдигна ръце Антоний.

— Освен това трябва да покажем на Помпей какво могат да направят пет и половина легиона като моите — продължи Цезар, сякаш никой не го беше прекъсвал. — Той много добре знае, че те са моите ветерани от Галия и че миналата година са извървели три хиляди километра. Сега ще ги накарам да се спукат от работа, за да изкопаят толкова мили, колкото е необходимо. Помпей може би знае, че нямам достъп до достатъчно храна, и ще накара корабите си да патрулират постоянно, а не съм забелязал намаляване на ефективността на флотата му след смъртта на Бибул.

— Това е странно.

— Бибул никога не е знаел къде да спре, Антоний. — Цезар въздъхна. — Все пак с нежелание трябва да призная, че ми липсва. Той е първият от старите ми врагове, който умира. Сенатът няма да е същият без него.

— Положението ще се подобри чувствително.

— По отношение на по-лесната работа, да. Ала не и по отношение на постоянната опозиция, от която има нужда всеки. Ако се страхувам от нещо, Антоний, то е, че в края на тази безсмислена война аз няма да имам никакви противници. Това няма да е добре за мен.

— Понякога — призна Антоний — не те разбирам, Цезаре. Главоболията, които ти причиняваше Бибул, със сигурност не са ти доставяли удоволствие! Сега можеш да вършиш каквото трябва без никакви пречки. Ти винаги взимаш правилните решения. Хора като Бибул и Катон само ти пречеха да направиш най-доброто за Рим. По-добре е да нямаш такива противници, които предпочитат да съзерцават небето, вместо да управляват. Това беше двоен стандарт — едни правила за тях, други за теб. Извинявай, но мисля, че гибелта на Бибул е почти толкова полезна, колкото би била тази на Катон. От единия вече се отървахме, остава още един.

— Значи, ти имаш повече вяра в мен, отколкото аз самият. Самодържавието разваля. Няма смъртен, дори аз, който да устои на изкушенията. — Цезар вдигна рамене. — Е, Бибул така или иначе няма да се върне.

— Синът на Помпей може да се окаже по-опасен начело на онези прекрасни египетски квинквереми. Той разруши военноморската ти база в Орикум и изгори трийсет мои кораби край Лисус.

— Пфу! — изсумтя презрително Цезар. — Те не представляват нищо. Когато се върна в Брундизиум, Антоний, ще се возя в Помпеевите съдове. А какво е Орикум? Мога да преживея и без онези кораби. Това, което Помпей още не разбира, е, че никога няма да успее да се измъкне. Където и да отиде, аз ще съм по петите му и няма да му дам дори минута покой.

* * *

Под безмилостните майски дъждове започна една странна надпревара — и от двете страни се копаеше ожесточено. Цезар бързаше да изпревари Помпей и да го притисне на по-малка територия; Помпей — обратното. Задачата на Цезар се затрудняваше от постоянния обстрел със стрели, камъни от прашки и балисти, но проблемите на Помпей идваха отвътре — хората му мразеха да копаят, правеха го неохотно и само от страх пред Лабиен, който много добре знаеше способността на Цезаровите войски да работят при всякакви убийствени условия. Помпей успя да запази повече от двойното си превъзходство в жива сила, но така и не се осмеляваше да нападне.

От време на време имаше схватки, обикновено с неблагоприятен за Помпей изход — страхът му от бунтове, ако остави достатъчен брой от войските си на влиянието на Цезар, му пречеше ужасно. За пръв път разбра неизгодността на лагер, разположен надолу по течението на единствената река в околността, когато врагът заема изворите. Цезар контролираше източника му на вода.

Едно от успокоенията за Помпей бе да знае, че Цезар не разполага с постоянен път за доставки на храна. Всичко идваше по суша от Западна Гърция; пътищата бяха без каменна настилка, кални, теренът — пресечен, крайбрежието бе под контрола на флотата му.

Един ден обаче Лабиен му занесе няколко лигави сиви кубчета от някаква нишковидна, лепкава материя.

— Какво е това? — попита напълно объркано Помпей.

— Това е храната на Цезар, Помпей. С това се хранят той и хората му. Корените на едно местно растение, намачкани, смесени с мляко и опечени. Наричат го „хляб“.

С широко отворени от удивление очи Помпей взе едно от донесените кубчета и с големи усилия успя да отчупи едното му крайче. Лапна го, задави се, плю.

— Не могат да ядат това, Лабиен! Това не може да се яде!

— Могат и го ядат.

— Махни ги, махни ги! — изскимтя Помпей и потрепери. — Махни ги и ги изгори! И да не си изпуснал и думичка за това пред войниците или легатите ми! Ако разберат с какво се хранят войниците на Цезар, само и само да ме принудят да капитулирам, начаса ще се предадат!

— Не се тревожи, ще ги изгоря и ще мълча. И ако се чудиш откъде съм ги взел, Цезар ми ги изпрати като подарък с най-добри пожелания. Независимо от условията той никога не пропуска възможността да се похвали.

* * *

В края на май положението с пасищата около контролираната от Помпей територия стана критично — той се принуди да прекара с корабите си няколко хиляди животни на по-плодородни земи на север от Дирахиум. Градчето се разполагаше на края на малък полуостров, който се свързваше с континента със съвсем тънка ивица земя на половин миля от пристанището. Игнациевият път преминаваше през тесния провлак по мост. Жителите на Дирахиум посрещнаха тези животни с огромна тревога. Скъпоценните им пасища вече не бяха техни. Само страхът от Лабиен ги караше да си държат езиците и да мируват.

Надпреварата за надмощие продължи и през юни, конете и мулетата на Помпей, които още оставаха в лагера, започнаха да измършавяват, да отслабват, станаха по-податливи на заболявания. В края на месеца вече мряха по толкова много, че Помпей, чиито войници още копаеха отчаяно, не беше в състояние да осигури правилното унищожаване на труповете им. Миризмата на разлагащо се месо се носеше навсякъде.

Лентул Крус се оплака пръв:

— Помпей, не можеш да ни караш да живеем в тази… тази отвратителна клоака.

— В тази миризма не мога да събера сили за нищо — подкрепи го Лентул Спинтер, притиснал кърпичка до носа си.

Помпей се усмихна злорадо:

— В такъв случай предлагам да си съберете багажа и да се върнете в Рим.

Двамата Лентуловци предпочетоха да останат и да продължат да се оплакват.

За Помпей миризмата беше най-малкият проблем — Цезар усилено отклоняваше всички потоци, за да прекъсне източника му на питейна вода.

Когато укрепленията му достигнаха двайсет и четири километра дължина, а тези на Цезар — двайсет и шест, той рече не можеше да продължава — беше обграден напълно. Положението ставаше неспасяемо.

С помощта на Лабиен Помпей убеди група жители на Дирахиум да отидат при Цезар с предложение да заеме града. С настъпването на пролетта времето не се беше подобрило особено и Цезаровите войски продължаваха да живеят на диета от така наречения му „хляб“. Да, помисли си Пълководеца, струваше си да опита да сложи ръка върху Помпеевите запаси.

На осмия ден на Квинктил той нападна Дирахиум. Докато вниманието му бе съсредоточено в това, Помпей атакува укрепленията в средата на обсадната му стена, охранявани от четири кохорти от Десети легион под командването на Луций Муниции Базил и Гай Волкаций Тул. Защитните съоръжения бяха толкова добри, че успяха да задържат петте Помпееви легиона до идването на Публий Сула от главния лагер на Цезар. Сетне Публий Сула успя да предотврати оттеглянето на нападателите зад собствените им укрепления. Блокирани в ничията земя, петте легиона издържаха дъжда от стрели и камъни в продължение на пет дни. Когато Помпей успя да ги прибере, вече бяха загубили две хиляди човека.

Това бе добре дошла победа за Цезар. Той накара четирите кохорти да минат в тържествен парад пред целия Десети легион и накичи знамената им с още военни отличия. След това показа на всички щита на центуриона Касий Сцева със сто и двайсет стрели, стърчащи като иглите на таралеж. Цезар даде на Сцева двеста хиляди сестерции и го повиши на главен центурион на легиона.

На Дирахиум също не му се размина. Цезар изпрати достатъчно войски, за да го обгради, сетне закара конете и мулетата на Помпей на тясната ивица между града и пасищата, които жителите му вече не можеха да достигнат. Поставени в безизходица, обитателите на Дирахиум бяха принудени да ядат запасите на Помпей. Освен това върнаха конете и мулетата му обратно в лагера.

* * *

На тринайсетия ден на Квинктил Цезар навърши петдесет и две. Два дни след това Помпей най-сетне се убеди, че ще се наложи да пробие обсадата, ако иска войниците му да не започнат да умират от жажда и зарази. Ала как да го постигне, как? Колкото и да се напрягаше, той все не можеше да измисли начин за измъкване, без да влиза в битка.

Съдбата му прати отговора в лицето на двама чиновници от хедуйската конница на Цезар, която Пълководеца използваше главно да препуска от единия до другия край на укрепленията, за да разнася послания и нареждания. Двамата мъже бяха злоупотребявали със средствата на ескадрона си. Макар и не римляни, хедуите водеха счетоводството си по римски маниер и имаха спестовен, погребален и разплащателен фонд. Разликата бе в това, че тези средства се управляваха от двама чиновници, избрани специално за това, докато римските легиони имаха доста по-голям счетоводен екип, който се контролираше често и безмилостно. И така двамата хедуи бяха теглили незаконно средства от касата на подразделението още от тръгването им от Галия. Бяха разкрити по случайност и също така по случайност бяха успели да избягат при Помпей.

Те му издадоха точно как са разположени силите на Цезар и къде са слабите точки на укрепленията му.

Помпей атакува на разсъмване на седемнайсетия ден на квинктил. Най-слабата точка в обсадата на Цезар се намираше в най-южния край на укрепленията му, където те завиваха на запад и се спускаха към морето. Още бяха в процес на довършване на втората стена, разположена пред главната. Това предно ограждение оставаше неохранявано, а откъм морето никоя от стените не можеше да се отбранява добре.

Районът се охраняваше от Девети легион на Цезар. Всичките шест римски легиона на Помпей пристъпиха към фронтално нападение, докато всичките му стрелци с прашки и лъкове и част от кападокийската пехота се промъкнаха зад неохраняваната стена и изненадаха защитниците отзад. Малобройните части на Лентул Марцелин, разположени в най-близкия форт, не успяха да помогнат; Девети бе разгромен.

Нещата се промениха, когато Цезар и Антоний пристигнаха с подкрепления, ала Помпей не си беше губил времето. Той установи пет от шестте си легиона извън Цезаровите ограждение и остави шестия в един изоставен лагер наблизо. Цезар изпрати трийсет и три кохорти, за да прогони този самотен легион, но не успя заради едно сложно укрепление на пътя си. Окрилен от победата, Помпей изпрати всички конници, които можа да събере, срещу противника. Цезар се изтегли с такава неочаквана бързина, че Помпей остана с празни ръце. Той предпочете да се откаже и да си отдъхне, вместо да нареди на конницата си да преследва Цезар.

— Какъв глупак! — изръмжа Цезар пред Антоний, след като изтегли цялата си войска на безопасно място в главния си лагер. — Ако беше оставил конницата си по петите ни, щеше да спечели войната още тук и сега. Ала той не го стори, Антоний. Цезаровият късмет е в това, че все ми се случва да воювам срещу глупаци.

— Ще продължим ли обсадата? — попита Антоний.

— Не, Дирахиум вече не ни върши работа. Вдигаме се и се изнасяме през нощта.

* * *

Слепотата на Помпей бе пълна. Той се върна ликуващ в Петра, без да забележи от по-високата си позиция, че Цезар се готви за оттегляне.

На сутринта притихналите укрепления и липсата на дим в Цезаровия лагер му разкриха всичко. Цезар бе отпътувал.

Помпей прояви достатъчна предвидливост и изпрати част от конницата си на юг към Генузус, за да попречи на противника да се прехвърли през реката, но хората му закъсняха. Прекалено самоуверени от победата предния ден, те се прехвърлиха на другия бряг, но само за да се окажат в ръцете на Цезар, с чиято войска никой от тях не си беше имал работа досега — и най-вече с германската конница. Подпомогната от няколко кохорти пехота, тя нанесе на Помпеевата войска сериозни загуби.

При отстъплението си по Игнациевия път те срещнаха самия Помпей, решил да ги последва. През нощта двете войски лагеруваха на двата противоположни бряга на Генузус.

По обяд на следващия ден Цезар продължи на юг. Помпей не го последва. Без да ги е грижа, че Помпей не бива да изостава в преследването на противника, някои от войниците му бяха пренебрегнали заповедите и се бяха върнали в лагера на Петра, за да си вземат някои забравени неща. Постоянно загрижен за численото превъзходство, Помпей остана да ги чака. Той така и не успя да навакса забавянето. Като сянка от отвъдното, Цезар просто изчезна от лицето на земята, някъде на юг от Аполония.

На двайсет и втория ден на квинктил Помпей се върна с войската си на Петра, за да отпразнува голямата си победа и да изпрати новините за нея в Рим и Италия. Няма го вече Цезар! Цезар беше разбит и бягаше панически. И дори някои да се усъмниха, че Цезар (разполагащ още с цялата си войска без хиляда души) е наистина разбит, те запазиха мнението си за себе си.

Войската също празнуваше, но никой не беше по-радостен от Тит Лабиен, който мина триумфално през лагера с няколкостотинте пленници от Девети легион. Пред очите на Помпей, Катон, Цицерон, Лентул Спинтер и Крус, Фауст Сула, Марк Фавоний и много други той показа жестокостта си. Цезаровите войници първо бяха осмени, унижени, бити, след това Лабиен пристъпи към нажежените железа, тънките ножове, клещите и бичовете с бодли. Едва след като всеки пленник до един бе ослепен, лишен от езика и гениталиите си и бичуван, докато не се превърне в пихтия, свирепият военачалник нареди да ги обезглавят.

Помпей наблюдаваше безпомощно, толкова втрещен и отвратен, че сякаш не разбираше, че правомощията му позволяват да заповяда на Лабиен да спре. Той не стори нищо, не каза нищо, нито тогава, нито след това, докато скиташе из Петра като обезумял.

— Този човек е чудовище! — не му даваше мира Катон. — Как можа да му позволиш да върши такива безчинства, Помпей? Какво ти става? Току-що победи Цезар, а не можеш да обуздаеш собствените си легати!

— Аъррх! — изрева Помпей през сълзи. — Какво искаш да направя. Катоне? Какво очакваш от мен? Аз не съм истински главнокомандващ, аз съм марионетка за всеки, който поиска да ме разиграва! Да обуздая Лабиен ли! Защо не опиташ ти, Катоне? Можеш ли да обуздаеш земетресение? Можеш ли да обуздаеш вулкан, Катоне? Как можеш да обуздаеш човек, който всява страх дори сред германите?

— Не мога да продължавам да поддържам главнокомандващ, който търпи легати като Тит Лабиен! — заяви Катон. — Ако не го изгониш начаса, Помпей, няма да ти помагам повече!

— Чудесно! Един досадник по-малко! Прав ти път! — Помпей се сети още нещо и закрещя след оттеглящия се сенатор. — Ах, ти, кретен такъв! Не разбираш ли? Никой от вас не може да води войска! Никой от вас не умее да воюва! А Лабиен може!

Той се върна в къщата си, за да завари там Лентул Крус. О, отвратителен човек!

— Какъв позор — изсумтя презрително Крус. — Скъпи ми Помпей, трябва ли да търпиш зверове като Лабиен? Не можеш ли да направиш нещо? Как може да празнуваш такава победа над Цезар, когато не си способен да обуздаеш този човек? Цезар се измъкна! Какво още правиш тук?

— Да можех аз да се измъкна — процеди през зъби Помпей. — Ако нямаш градивно предложение, Крусе, съветвам те да се върнеш в отоплената си къща и да си събираш златните чинии и рубинените чаши! Тръгваме.

И така, на двайсет и четвъртия ден на квинктил Помпей стори точно това. Остави в Дирахиум само петнайсет кохорти ранени под командването на Катон.

— Ако нямаш нищо против, Велики, аз също ще остана — рече Цицерон. — Страхувам се, че в битка от мен няма много голяма полза, но тук мога да помогна. О, как ми се иска брат ми Квинт да се беше присъединил към нас! Той е способен военачалник.

— Да, остани — измърмори вяло Помпей. — Тук няма никаква опасност за теб, Цицероне. Цезар тръгна към Гърция.

— Откъде си сигурен. Може да се е установил край Орикум, за да предотврати връщането ти в Италия.

— Не и той, Цицероне! Той е пиявица. Досадник.

— Афраний мисли, че трябва да изоставиш тази източна кампания, да измамиш Цезар и да се върнеш в Италия.

— Знам, знам! И след това да продължа на запад и да си върна Испания. Това е една неосъществима мечта, Цицероне. Да оставим Цезар необезпокояван в Гърция и Македония, е самоубийство за нас. Така ще загубя всичките си съюзници на изток и подкрепата на зависимите от Рим царе. — Помпей потупа Цицерон по рамото. — Не се тревожи за мен, моля те. Знам какво да направя. Предпазливостта ме кара да продължавам тази война на изчакване, да не влизам в открит бой, ала другите не го разбират. Сега виждам колко съм прав. Дори с тази пословична скорост Цезар има много път да измине. Ще изостане с дни след мен. Така ще имам време да си набавя нови мулета и коне; купих от даките и дарданите; ще ме чакат в Хераклия. Не колкото ми трябват, но все пак по-добре от нищо. — Помпей се усмихна. — Сципион и сирийските му легиони вече трябва да са в Лариса.

Цицерон не коментира. Беше получил писмо, в което Долабела настояваше да се върне в Италия, и той жадуваше да го направи. Поне в Дирахиум родната земя го делеше само едно море.

— Завиждам ти, Цицероне — сподели Помпей, преди да се сбогуват. — Хубавите дни вече започват, климатът е мек. Единственото, което трябва да търпиш, е Катон. Между другото той ме информира, че ми изпраща Фавоний, за да „крепи здравия ми разум“. Цитирам точно. Това ме оставя сред зли псета като Лабиен, развратници като Лентул Крус, критикари като Лентул Спинтер и жена и син, за които да се тревожа. Да имам само частичка от Цезаровия късмет, може би ще оцелея.

Цицерон се стъписа, погледна го изпитателно:

— Жена и син ли?

— Да. Корнелия Метела решила, че в Рим е прекалено далеч от баща си и от мен. И Секст постоянно я уговарял. Той гори от желание да се присъедини към мен. Чакат ме в Тесалоника.

— Тесалоника ли? Чак дотам ли мислиш да ходиш?

— Не. Изпратих им известие да отидат в Митилена. На Лесбос ще са в безопасност. — Помпей вдигна ръце в странен, патетичен жест. — Опитай се да ме разбереш, Цицероне! Не мога да отида на запад! Ако го сторя, значи да зарежа двата легиона на тъста си на легендарното милосърдие на Цезар. Той ще завладее Изтока и жена ми и детето ми ще попаднат в ръцете му. Решаващата битка трябва да се състои някъде в Тесалия.

Цицерон го изчака да се отдалечи. Изведнъж очите му се премрежиха и той примигна, за да пропъди сълзите. Горкият Помпей! Толкова остарял му се стори изведнъж.

* * *

В Хераклия, разположена на Игнациевия път там, където той излизаше на малко по-равна земя преди родния град на Александър Македонски, Пела, към Помпеевата войска започнаха да се присъединяват онези, които отсъстваха поради други задачи. Хора като Брут, който се стараеше да покаже колко е полезен, като послушно изтича чак до Тесалоника; и Луций Домиций Ахенобарб, който бе тръгнал по море.

В Хераклия Помпей получи доставка от няколко хиляди хубави коне и мулета, достатъчно да попълни загубите си. Водеше ги не друг, а самият цар на Дакия, Буребистас, който чул за разгрома на Гай Цезар при Дирахиум. Царят бе дошъл да сключи договор със световния исполин, разбил могъщия Цезар, царете Митридат и Тигран и някаква си жалка мижитурка от Запада на име Квинт Серторий. Цар Буребистас искаше също така да може да се хвали в родината си, че е пил вино заедно с Помпей Велики. Който наистина беше велик.

Събития като пристигането на цар Буребистас разведряваха Помпей; а също и новината, че неуловимият Метел Сципион и сирийските му легиони лагеруват край Верея и са готови да тръгнат на юг към Лариса, ако получат заповед от Помпей.

Неизвестното за Помпей бе, че Гней Домиций Калвин, начело на Цезаровите Единайсети и Дванайсети легион, наближава Хераклия в дирене на Цезар. Той бе срещнал Метел Сципион при река Алиакмон и беше положил всички усилия да го вкара в битка. След като Сципион не се поддал, а местните жители му отказали всякаква подкрепа, Калвин решил да тръгне по Игнациевия път, сигурен, че Цезар ще мине оттам и че ще дойде преди Помпей. Новините за голямата победа на Помпей при Дирахиум бе стигнала до всички кътчета на Гърция и Калвин очакваше Цезар да отстъпва пред преследвачите си. Разочароващи вести, но недостатъчно, за да накарат Калвин да застане на другата страна, дори войниците му да го искаха. Те именно отказаха да повярват и настояваха да се присъединят към Цезар колкото се може по-скоро. Единственото, от което се нуждаел той, твърдяха те, били всичките му легиони от галски ветерани. Получи ли ги веднъж, щял да разгроми Помпей и всички армии на света.

С Калвин се движеше другият ескадрон от хедуйски конници на Цезар, шейсет мъже; Калвин ги използваше за разузнавачи. Яздейки в компанията на двама хедуи и знаейки, че до Хераклия остават не повече от четири часа, Калвин не спираше да търси признаци за присъствието на Цезар. На един хълм пред себе си видя двама хедуйски конници и взе това за потвърждение. Неговите спътници нададоха радостни възгласи при вида на шаловете на червени и сини ивици и препуснаха към новопоявилите се.

Четиримата хедуи се поздравиха горещо и проведоха кратък разговор, докато конят на Калвин пасеше кротко в очакване. След това двамата му спътници се върнаха в тръс, а другите двама изчезнаха обратно към Хераклия.

— На какво разстояние е Цезар? — обърна се Калвин към Карагд, който говореше латински.

— Цезар не е в Македония. Можеш ли да си представиш, пълководецо? Тези двама мръсници избягали при Помпей с парите на ескадрона си! Толкова са горди с това, че не се стърпяха да ни го разкажат. С Вередорикс решихме да си държим устата и да научим колкото можем повече.

— Боговете са полудели — измърмори замислено Калвин. — Какво знаят?

— Край Дирахиум наистина имало битка и Помпей наистина я спечелил, но победата му не била голяма, пълководецо. Глупаците оставили Цезар да се измъкне с невредимата си войска. Е, изгубил около хиляда души; заловените живи били измъчвани и екзекутирани от Лабиен. — Хедуят потрепери. — Цезар тръгнал на юг. Тези двамата смятат, че се е насочил към Гомфи, където и да се намира това.

— В Южна Тесалия — отвърна машинално Калвин.

— А, както и да е. Войската в Хераклия е на Помпей. Срещнал се с цар Буребистас от даките. По-добре бързо да се изтегляме, пълководецо. Тези двамата са предали цялото разположение на частите на Цезар. С Вередорикс мислехме да ги убием, но после решихме да ги оставим.

— Какво им казахте за нашата войска?

— Че разузнаваме за един отряд, натоварен със събиране на храна. Само две кохорти — отвърна Карагд.

— Добре! — похвали го Калвин и дръпна рязко юздите на коня си. — Хайде, момчета, да се изтегляме по-бързо на юг и да намерим Цезар.

Цезар не се беше отдалечил много през планинските масиви на Западна Гърция и Македония. На юг от Аполония течеше Аоус, една от главните реки, извираща от главния масив. Покрай нея вървеше един много лош път, преминаваше планините Тифе през тесен проход и слизаше в Тесалия по течението на Пенеус. Вместо да прави отбивка от допълнителни двеста и четирийсет километра, Цезар продължи с нормалните седемдесет-осемдесет километра на ден по по-добрите пътища на Епир. На пътя си срещаха само стада и овчари и слязоха в Тесалия много на север от Гомфи, при града Егиниум.

Тесалия бе избрала страната на Помпей. Както всички райони на Гърция тя представляваше сдружение на градове, чийто главен съвет се наричаше Тесалийска лига. След като чул за победата на Помпей при Дирахиум, председателят на лигата, Андростен от Гомфи, бе изпратил нареждания до всеки град да оказва подкрепа само на победителя.

Уплашени от бързото настъпление на стегнатата и добре въоръжена Цезарова войска, управниците на Егиниум разпратиха отчаяни писма до всички градове на Тесалийската лига с вестта, че Цезар е пред вратите им и изобщо не прилича на разгромен. Следващият град, паднал под властта му, бе Трика; Цезар продължи към Гомфи, откъдето Андростен изпрати отчаяно послание на Помпей, в което го уведомяваше, че противникът е пристигнал много по-рано от очакваното. Гомфи падна.

В началото на Секстил лятото още не беше дошло, никъде нямаше зряло зърно, а дъждовете на изток бяха оскъдни. Имаше опасност от известен недостиг на храна. По тази причина Цезар продължи със завземането на Западна Тесалия, откъдето можеше да си набави нужните запаси. Чакаше освен това останалите си легиони. Седми, Четиринайсети, Единайсети и Дванайсети бяха извикани.

След като Луций Касий, Сабин, Кален и Домиций Калвин се присъединиха към него, той продължи на изток по по-добри пътища към Лариса и границата с Македония при Темпе. Най-добрият път бе по течението на Епинеус до Скотуса, където Цезар възнамеряваше да пресече реката и да продължи на север.

На по-малко от шестнайсет километра от Скотуса той устрои яко укрепен лагер на север от Епинеус, близо до селището Фарсалус — беше чул, че Помпей приближава, а около Фарсалус теренът бе добър за водене на битка. Типично за Цезар, той не избра най-удобното място. Винаги си струваше да изтърпиш някоя малко неудобство. Посредствените пълководци (а той смяташе Помпей за такъв) се стремяха да се придържат към всички правила на военното дело, приемаха ги като задължителни. На Помпей щеше да му хареса край Фарсалус. Една редица хълмове се спускаше на север към малка равнина, широка около три километра, завършваща в мочурливите брегове на Епинеус. Да, Фарсалус щеше да свърши работа.

* * *

Помпей получи писмото на Андростен от Гомфи край стария си тренировъчен лагер във Верея. Той веднага промени посоката си на движение и се насочи към прохода към Тесалия при Темпе. Нямаше пряк път — масивът на Олимп и насеченото му подножие не позволяваха да се мине направо. Пред стените на Лариса към него най-после се присъедини Метел Сципион и Помпей си отдъхна с облекчение, и не само заради пристигането на тези два тъй дълго чакани легиона.

Отношенията сред главното командване се бяха влошили още повече след напускането на Хераклия. Всички бяха решили, че е крайно време да поставят Помпей на мястото му, и в Лариса дълго сдържаните омраза и обиди се проявиха едновременно.

Всичко започна, когато един от старшите военни трибуни на Помпей, някой си Акуций Руф, реши да събере главното командване на своеобразен съдебен процес, на който Луций Афраний бе обвинен в измяна за изоставянето на войските си след Илерда. Главният съдия бе Марк Фавоний, който се придържаше стриктно към инструкциите на Катон „да крепи бистрия разум на Помпей“.

Помпей изпусна нервите си.

— Акуций, разпусни веднага това незаконно сборище! — изрева той със стиснати юмруци и разкривено лице. — Хайде, действай, преди да съм обвинил теб в измяна! Колкото до теб, Фавоний, мислех си, че опитът в обществения живот те е научил да избягваш незаконните съдилища! Махайте се! Махайте се! Махайте се!

Съдът бе разпуснат, но Фавоний не се отказваше. Той се притаи и започна да дебне Помпей, да му досажда при всяка възможност с приказки за неблагонадеждността на Афраний, а Афраний, ужасен от евентуалните последствия, го проглуши с молби да освободи Фавоний от служба. Петрей естествено бе на страната на Афраний и също не му даваше мира.

Прякото командване беше поверено на Лабиен, чието най-леко наказание за всяка дреболия бе бичуване; войниците роптаеха и се вълнуваха, крояха планове как да изложат живота на командира си на вражеските копия в първата битка.

На вечеря Ахенобарб реши да нанесе удара си.

— Как е нашият скъп Агамемнон, цар на царете? — осведоми се той на влизане в главната палатка.

Помпей зина и го изгледа в недоумение:

— Как ме нарече?

— Агамемнон, цар на царете — ухили се подигравателно Ахенобарб.

— Какво ще рече това?

— Ами, ти си в същото положение като Агамемнон, царят на царете. Начело на войска с хиляда кораби, начело на група зависими царе, всеки от които има пълно право да се нарече цар на царете. Само че от завладяването на Приамовото царство от гърците има повече от хилядолетие. Човек би си помислил, че за толкова години нещо би трябвало да се е променило, нали? Ала нищо не се е променило. В съвременния Рим ние все още трябва да търпим Агамемнон, царя на царете.

— Ти май се вживяваш в ролята на Ахил, а, Ахенобарбе? Криеш се зад корабите си, докато светът се руши — изсъска през зъби Помпей.

— Е, това не е точно така — възрази спокойно Ахенобарб, отпуснал се удобно на кушетката си между Фавоний и Лентул Спинтер. — Той взе една чепка парниково грозде, специално докарвано от Палена на Халкидики, където това бе сериозен източник на доходи. — Всъщност — продължи той, плюейки семки, — мислех си повече за ролята на Агамемнон, царя на царете.

— Така е, така е — излая Фавоний, търсейки напразно някое по-скромно блюдо, за да си вземе… и изключително радостен, че Катон не може да види в какво охолство живее главното командване на Помпей.

Оранжерийно грозде! Хиоско вино, отлежало двайсет години в амфорите! Морски таралежи, прекарвани от конници от Ризус и полети с екзотичен рибен сос! Малки пъдпъдъци, току-що излюпени, за да изчезнат в гърлото на Лентул Крус!

— Ти май искаш да поемеш командването, а, Ахенобарбе?

— Не съм сигурен, че бих отказал.

— Защо ти е такова главоболие — поиска да узнае Помпей, докато разкъсваше една пита със сирене.

— Главоболията — отвърна Ахенобарб с увенчано с цветен венец голо теме — идват от факта, че Агамемнон, царят на царете, се страхува да влезе в битка.

— Това е най-мъдрата стратегия — възрази Помпей. — Възнамерявам да изтощя Цезар с методите на изчакването. Да го предизвикам да поеме неразумни рискове. Сега преграждаме пътя му към източниците на храна. Когато настъпи лятото, той ще започне да изпитва недостиг. До есента ще е изял всичко, що става за ядене в Гърция. През зимата ще капитулира. Моят син Гней се е настанил толкова удобно на Коркира, че през Адриатика пиле не може да прехвръкне. Гай Касий удържа голяма победа над Помпоний край Месана…

— Дочух — прекъсна го Лентул Спинтер, — че след прехвалената си победа Гай Касий влязъл в сражение със стария Цезаров легат Сулпиций Руф. И че на войниците от един легион на Цезар, които наблюдавали от брега, толкова им омръзнало да гледат неспособността на Сулпиций да се справи, че доплували с лодки до корабите на Касий, взели ги на абордаж и го изхвърлили. Наложило се да скочи през борда на флагманския си кораб, за да спаси кожата.

— А, да, това е вярно — призна Помпей.

— Стратегията на изчакване — отбеляза Лентул Крус, докато преглъщаше една сочна малка сепия в сос от собственото й мастило — е смехотворна, Помпей. Цезар не може да спечели, всички го знаем. Ти все повтаряш, че не ни стигат пари, защо тогава тази тактика на протакане?

— Стратегия, не тактика — поправи го Помпей.

— Както и да е, кого го е грижа. Предлагам, щом видим Цезар, да нападнем. Да приключим това веднъж завинаги. След това да се върнем у дома в Италия и да издадем няколко проскрипции.

Брут слушаше с растящо безпокойство. Личната му заслуга в обсадата на Дирахиум бе нищожна; той бе използвал всеки повод да предприеме пътуване до Тесалия, Атина или където и да било другаде, само да е далеч от това безумие. Даде си сметка за разкола между Помпей и легатите му едва в Хераклия. Там научи и за деянията на Лабиен. Там си даде сметка, че Помпей ще бъде провален от собствените си легати.

О, защо изобщо бе напуснал Тарзус, Публий Сестий и онази предпазлива политика на неутралитет? Как можеше да си събере дълговете и лихвите от хора като Дейотар и Ариобарзан, след като те финансираха Помпеевата войска? Как щеше да успее, ако тези самодоволни свине успееха да въвлекат Помпей в битка, която той очевидно не желаеше? Той бе прав, той бе прав! Тактиката… или стратегията на изчакване щеше да им осигури победата. А не си ли струваше да запази живота на римските войници, да не допуска излишно кръвопролитие? Какво щеше да прави той, ако някой пъхне меч в ръката му и му каже да се бие!

— Цезар е обречен — намеси се и Метел Сципион, който не споделяше възгледите на зет си; той въздъхна доволно и се усмихна: — Най-после да стана върховен жрец.

Ахенобарб подскочи:

— Какво?

— Най-после ще стана върховен жрец.

— Само през трупа ми! — кресна Ахенобарб. — Тази чест принадлежи на рода ми.

— Глупости! — ухили се Лентул Спинтер. — Тебе не те избраха дори за обикновен жрец, Ахенобарбе, камо ли за върховен. Никога няма да успееш.

— Ще сторя онова, което направи дядо ми, Спинтере! Ще се кандидатирам за жрец и за върховен жрец едновременно!

— Не! Изборът ще се извърши между мен и Сципион.

— Никой от двама ви няма шанс! — изсъска Метел Сципион. — Аз ще съм следващият върховен жрец!

Трясъкът от удара на нож по златна чиния стресна всички; Помпей стана от кушетката си и излезе, без да ги удостои с поглед.

* * *

На петия ден на секстил Помпей пристигна с войската си край Фарсалус, за да завари Цезар на северния бряг на реката.

— Чудесно! — възкликна Помпей пред Фауст Сула, когото единствен сред легатите си можеше да изтърпи.

Никога не критикуваше, просто вършеше онова, което му каже тъст му. Е, това можеше да се каже и за Брут. Също добро момче. Ала той така се мръщеше! Все се криеше, отбягваше военните съвети, дори вечерите.

— Ако се настаним на онзи хубав хълм, Фаусте, позициите ни ще са над тези на Цезар и ще му преградим пътя към Лариса, Темпе и Македония.

— Предвиждаш ли битка? — поинтересува се Фауст Сула.

— Не ми се иска, но се опасявам, че е неизбежна.

— Защо толкова държат да се сражаваме?

— О, защото сред тях, освен Лабиен няма ни един истински войник. Нищо не разбират.

— Лабиен също иска да се сражаваме.

— Лабиен иска да си премери силите с Цезар. Умира за такава възможност. Мисли се за по-способен пълководец.

— А такъв ли е?

Помпей вдигна рамене:

— Честно казано, Фаусте, нямам представа. Много години беше дясната ръка на Цезар в Галия. Затова се изкушавам да кажа „да“.

— Утре ли ще бъде?

Помпей сякаш се смали; поклати глава:

— Не, рано е!

 

 

На сутринта Цезар разгърна войските си. Помпей не го последва. След няколко часа чакане Цезар върна легионите си в лагера, на сянка. Беше пролет, но слънцето напичаше и може би заради близостта на реката въздухът бе непоносимо влажен.

Следобед Помпей събра легатите си.

— Реших — обяви той; остана прав, без да покани, когото и да било да седне. — Решаващата битка ще е тук, при Фарсалус.

— О, страхотно! — възкликна Лабиен. — Веднага започвам подготовката.

— Не, не, не толкова скоро! — извика с ужас Помпей. На следващия ден, за да раздвижи войниците си, той ги изпрати на разходка; или поне така си помислиха легатите му, защото той ги разположи на такива места, където само пълен глупак би нападнал — след дълго и стръмно изкачване.

На осмия ден на секстил обаче, след като слънцето се спусна зад лагера, Помпей отново събра легатите си, този път в командната си палатка пред голяма карта, начертана от картографите му върху парче пергамент.

— Утре — заяви кратко той и отстъпи назад. — Лабиен, обясни плана.

— Ще включим основно конницата — започна той, след като се приближи до картата и кимна на останалите да се съберат около него. — Възнамерявам да използвам по-добрата ни кавалерия като основно средство за разгромяване на Цезар, който разполага само с хиляда германски конници. Забележете, че няколкото ни предишни схватки показаха, че той е въоръжил част от легионерите си, както убиите въоръжават пехотата си, сражаваща се между конниците. Опасни са, ала прекалено малобройни. Ще се разгърнем тук, между реката и възвишенията. С девет римски легиона ще имаме числено превъзходство над Цезар, защото той ще е принуден да запази един от своите девет в резерва. Това е предимството ни. Имаме петнайсет хиляди чуждестранни пехотинци в резерва. Теренът също е в наша полза; намираме се малко по-високо от него. По тази причина ще се изтеглим нагоре, по-далеч от предната линия на Цезар. И ще чакаме. Нека хората му се позадъхат, преди да стигнат позициите ни. Ще държим пехотата си в компактна маса, защото поставям шест хиляди конници на левия фланг — тук, до хълмовете. Отдясно слагам само хиляда конници, до реката — там теренът е прекалено мочурлив. Хиляда стрелци с лъкове и прашки ще бъдат разположени между първия легион в левия фланг и шестте хиляди конници.

Лабиен замълча, огледа мъжете около себе си, след това продължи:

— Пехотата ще е разделена на три отделни блока от по десет редици. И трите блока ще нападнат едновременно. Имаме много по-голяма численост от Цезар, който, както ме осведомиха, разполага само с по четири хиляди души на легион поради загубите си в планините на Епир. Нашите легиони са в пълен боен състав. Ще оставим хората му да се изтощят, докато стигнат редиците ни, после ще ги обърнем в отстъпление. Най-хубавото в плана обаче е конницата. Няма начин Цезар да устои на шест хиляди конници, нападащи десния му фланг. Докато стрелците обсипват хората му със стрели и камъни, конниците ни ще се стоварят върху легионите му като лавина, ще отблъснат малобройната му кавалерия, след това ще се врежат в редиците му и ще го обкръжат отзад. — Лабиен отстъпи и се усмихна. — Помпей, твой ред е.

— Е, няма какво толкова да допълня — заговори отново той, изпотен от влагата във въздуха. — Лабиен ще командва шестте хиляди конници на левия фланг. Колкото до пехотата, отляво ще сложа Първи и Трети легион. Ахенобарбе, ти поемаш командването им. Следват петте легиона по средата, между които двата сирийски. Сципионе, ти ще командваш центъра. Спинтере, на теб поверявам десния си фланг, най-близкият до реката. Ще разполагаш с осемнайсет кохорти, не с цели легиони. Бруте, ти ще си заместник на Спинтер. Фаусте, ще помагаш на Сципион. Афраний и Петрей — заместник-командири при Ахенобарб. Фавоний и Лентул Крус, на вас поверявам чуждестранните наемници, оставащи в резерва. Марк Цицероне Младши, ти можеш да вземеш резервната конница. Торквате, поеми резервните стрелци. Лабиен, изпрати някого да командва хилядата конници при реката. Останалите да се разпределят сред легионите. Разбрано ли е?

Всички закимаха тържествено.

След това Помпей се оттегли с Фауст Сула.

— Ето — рече, — получиха каквото искат. Не мога повече да ги сдържам.

— Добре ли си, Велики?

— Отлично, Фаусте. — Той потупа зет си по рамото със същата нежност, с която се бе разделил с Цицерон в Дирахиум. — Не се грижи за мен, Фаусте, наистина. Аз съм един старец. След по-малко от два месеца навършвам петдесет и осем. Идва време… Колко безсмислено е цялото това боричкане, домогване до властта. Винаги има дузина претенденти, които се стремят да съборят първия мъж. — Засмя се тъжно. — Как само се караха кой ще заеме мястото на Цезар като върховен жрец! Сякаш има някакво значение, Фаусте. Никакво значение няма. Всичките ще се провалят.

— Велики, не говори така!

— Защо да не говоря? Утре ще се реши всичко. Не го исках, но не съжалявам. Всеки изход от тези битка е за предпочитане пред продължаването на това положение. — Постави ръка на рамото на Фауст. — Ела, време е да съберем войската. Трябва да им кажем, че утре е съдбовният ден.

Докато войската се събере, за да изслуша задължителната реч преди сражението, нощта се беше спуснала. Като гадател Помпей лично извърши ритуалното жертвоприношение. Тъй като наоколо нямаше крави, обредното животно трябваше да бъде чисто бяла овца; една дузина се гледаха в специална кошара и се държаха винаги готови за опитното око на свещенослужителя. Когато обаче Помпей посочи кроткото животно и помощниците му отвориха кошарата, и дванайсетте овце побягнаха панически навън. След кратко преследване жертвата, окаляна и наплашена, бе заловена и заклана. Това не беше добър знак. Войниците замърмориха тревожно. Помпей си направи труда да слезе от жреческия подиум след жертвоприношението и да навлезе между редовете им, произнасяйки успокоителни слова. Черният дроб на обредното животно беше безупречен, следователно нямаше от какво да се опасяват.

Сетне се случи най-лошото. Докато войниците, все още неспокойни и мърморещи, гледаха на изток към лагера на Цезар, огромно огнено кълбо проряза тъмното небе като комета от бели пламъци. Надолу, надолу, оставяйки следа от примигващи искри, то падна не върху лагера на Цезар, което щеше да е добро предзнаменование, а изчезна в мрака далеч отвъд. Вълненията се възобновиха и този път Помпей не успя да ги успокои.

Той си легна в чудесно настроение, убеден, че каквото и да му донесе утрото, ще е за негово добро. Защо да смята огненото кълбо за лошо предзнаменование? Как щеше да го разтълкува Нигидий Фигул, тази жива енциклопедия на древните етруски пророчества. Дали етруските щяха да го сметнат за добър знак? Римляните гадаеха само по черни дробове и понякога ровеха из вътрешностите на птици, докато етруските следяха всяко явление.

Гърмът го стресна няколко часа преди разсъмване. Той седна в леглото си и се зачуди дали не е подскочил до самия кожен таван на палатката. Поради толкова рязкото прекъсване на съня си той си го спомняше ясно, сякаш все още продължаваше. В храма на Венера Победоносна в горната част на каменния му театър имаше статуя на богинята с красивото лице и стройната фигура на Юлия. Той стоеше там и полагаше трофеите от битката в краката й, докато тълпата навън го приветстваше с радостни възгласи. О, какъв добър знак! Само дето трофеите от битката бяха трофеи от собствената му войска: неговата най-скъпа сребърна броня с гравюра на сцена от битка между богове и титани; огромният рубинен бокал на Лентул Крус; талисманът на Фауст Сула — кичур от яркочервената коса на баща му; шлемът на Сципион, принадлежал на знаменития му предшественик Сципион Африкански и все още носещ онзи прояден от молци гребен от пера на бяла чапла; и най-ужасният — съвършено голата глава на Ахенобарб, набучена на германско копие. С цветен венец.

Разтреперан от студ, изпотен от жега, Помпей отново легна, ярките бели мълнии проблясваха през затворените му клепачи, гръмотевиците кънтяха в ушите му. Когато дъждът забарабани по палатката му, той потъна в неспокоен сън, неспособен да забрави подробностите от онова ужасяващо среднощно видение.

* * *

Утрото дойде с гъста мъгла и пълно безветрие. В лагера на Цезар кипеше усилена дейност: мулетата се товареха, впрягаха се във фургоните, всеки се приготвяше за поход.

— Той няма да влезе в бой! — изръмжа Цезар, когато отиде да събуди Марк Антоний доста преди разсъмване. — Реката е придошла, почвата е подгизнала, войниците са мокри, дрън-дрън… Същият стар Помпей, същите жалки извинения. Тръгваме за Скотуса, Антоний, преди Помпей да се вдигне от дебелия си задник и да ни попречи. О, богове, какъв плужек! Нищо ли не може да го накара да се бие?

От тази гневна тирада съненият Антоний заключи, че старият му пълководец отново е приел нещата прекалено навътре.

В тази сива, бледо озарена мъгла не можеше да се види по-далеч от празното пространство непосредствено под лагера, така че приготовленията за поход продължиха.

И така, докато един хедуйски съгледвач не дотича до мястото, откъдето Цезар доволно наблюдаваше идеално подредените си девет легиона и хилядата си конници, готови да се измъкнат тихо и бързо.

— Пълководецо, Пълководецо! — извика задъхано разузнавачът, докато скачаше от коня си. — Пълководецо, войските на Гней Помпей са извън лагера и се подреждат… подреждат за битка! Наистина изглежда, че сериозно се е решил на сражение.

— Проклятие!

След тази кратка ругатня Цезар незабавно започна да раздава заповеди:

— Калене, цивилните да изкарат всички животни в задната част на лагера! Сабине, всички да започват да събарят предните стени и да запълват рова. Искам да го свършат по-бързо, отколкото бездомната паплач запълва трибуните в цирка! Антоний, приготви конницата за бой. Ти, ти, ти, ти, подредете легионите както го обсъждахме. Ще проведем сражението точно по плана.

Когато мъглата се вдигна, Цезаровата войска чакаше в долината, сякаш не се беше готвила за никакъв поход.

Помпей бе изтеглил предната си линия нагоре, с лице на изток. Това означаваше, че изгряващото слънце щеше да му свети в очите. В левия му фланг бяха съсредоточени много конници, в десния — по-малко.

Макар с по-малка армия, Цезар беше разтеглил легионите си на по-голям фронт, така че пехотата от Десети стоеше пред стрелците на Помпей и част от Лабиеновата конница. Бе наредил силите си отдясно наляво в следния порядък: Десети, Седми, Тринайсети, Единайсети, Дванайсети, Шести, Осми и Девети. Четиринайсети, който бе намалял от десет на осем кохорти след преразпределението на легионите в Егиниум, оставаше скрит зад германската конница на дясното крило. Войниците в него бяха въоръжени по странен начин: вместо обичайните си къси бойни копия носеха дълги обсадни копия с много шипове. Левият му фланг, разположен най-близо до реката, трябваше да се сражава без подкрепата на конница. Публий Сула, умел воин, командваше десния фланг. Центърът бе поверен на Калвин, а левият фланг — на Марк Антоний. Никой не беше оставен в резерва.

Цезар седеше на гърба на бойния си кон върху едно възвишение зад осемте кохорти на Четиринайсети легион по обичайния си начин — настрани, с крака вдигнати върху предния лък. Опасна поза за всеки друг ездач, но не и за него, тъй като можеше да се извърти на която страна поиска, дори в галоп. Той обичаше да демонстрира на войниците си, ако хвърлят поглед назад, че пълководецът им е напълно спокоен, абсолютно уверен.

„О, Помпей, глупак такъв! Оставил си Лабиен да командва вместо теб. Заложил си всичко на три глупави предположения: че конницата ти ще успее да ме заобиколи отдясно и да ме удари в гръб; че пехотата ти е достатъчно силна, за да отблъсне моите момчета; и че ще измориш моите момчета, като ги накараш да тичат нагоре към позициите ти — така се обръщаше мислено Цезар към противника си. Забеляза Помпей върху голям бял кон зад стрелците, точно пред себе си. — Съжалявам те, Помпей. Не можеш да спечелиш тази битка, а тя е решителната.“

Всички подробности бяха измислени три дни по-рано и всеки ден бяха повтаряни. Когато конницата на Помпей тръгна напред, пехотата му остана на местата си. Войската на Цезар настъпи, но на половината на пътя спря за почивка, сетне се вряза в Помпеевата предна линия като клин. Хилядата германи от десния фланг на Цезар се впуснаха срещу конницата на Лабиен, без да влизат в истински сблъсък. Вместо да ги преследва, Лабиен зави рязко надясно веднага щом се изравни със задната една трета на Десети. И кавалерията му неочаквано се натъкна на стена от обсадните копия на Четиринайсети (който три дни бе тренирал да си служи с тези необичайни за открит бой оръжия), насочени в лицата на галатийските и кападокийските конници. Точно както старата гръцка фаланга, мина през ума на Лабиен. Редиците на конницата му се разкъсаха, което послужи за знак на германите да се нахвърлят върху нея като вълци. Десети легион пък зави настрани и изкла безмилостно стрелците, преди и той да се вреже безстрашно сред обърканите, изпаднали в паника конници на Лабиен.

Околностите на Фарсалус приличаха повече на безразборна навалица, отколкото на бойно поле. Това продължи само час. Помпеевите чуждестранни резерви побягнаха в момента, в който видяха поражението на конницата. Много от легионите му останаха на бойното поле, включително сирийските, Първи и Трети, но осемнайсетте кохорти от десния фланг се разпръснаха на всички страни, оставяйки Антоний пълен победител в района около Епинеус.

* * *

Помпей напусна бойното поле в лек тръс веднага щом си даде сметка, че изходът от битката е предрешен.

„Проклет да е Лабиен с презрителното му пренебрежение към войниците на Цезар като недодялани новобранци отвъд Падус! Това там са сработени легиони и се бият като едно подразделение, толкова отдадено и ефективно! Ама какво си е въобразил този Лабиен? Никой не може да победи Цезар на бойното поле. Този човек е най-добрият във всичко. По-добра стратегия, по-добра тактика. Разгромен съм. Към това ли се стремеше през цялото време Лабиен, да оглави цялата войска?“

Той се върна в лагера, влезе в палатката си, седна и се хвана за главата; остана така много дълго време.

— Помпей, ставай — стресна го Фавоний, поставяйки ръка върху сребърната му броня.

Той не продума, не помръдна.

— Помпей, ставай! — изкрещя Лентул Спинтер. — Разбиха ме, разгромени сме.

— Цезар всеки момент ще нахлуе в лагера, бягай! — призова го задъхано Лентул Крус.

Помпей отпусна ръце, вдигна глава.

— Да бягам ли? Къде? — попита апатично.

— Не знам! Където и да било! Моля те, Помпей, тръгвай веднага! — проплака умолително Лентул Крус.

Помпей забеляза, че и тримата мъже бяха преоблечени като гръцки търговци: туники, наметала, широкополи шапки, обувки до глезените.

— Така ли? Дегизирани? — попита той.

— Така е по-добре — отвърна Фавоний. — Хайде, Помпей, ставай, хайде! Аз ще ти помогна да свалиш бронята и да си сложиш тези дрехи.

И така, Помпей стана и позволи да го преобразят от римски пълководец в гръцки търговец. Когато и тази работа бе свършена, той закрачи замаяно из палатката, сетне сякаш дойде на себе си. Усмихна се и последва пастирите си.

Напуснаха лагера през най-близкия до пътя за Лариса изход и отпътуваха, преди Цезар да нахлуе в лагера. Лариса бе само на петдесетина километра, достатъчно близко, за да не се налага да сменят конете си, но когато влизаха през портата откъм Скотуса, и четирите животни бяха изтощени.

Въпреки това новината за победата на Цезар при Фарсалус бе стигнала преди тях. Жителите на Лариса, които подкрепяха горещо Помпей, се питаха каква съдба ще ги сполети, след като пристигне победителят.

— Нищо няма да ви направи — успокои ги Помпей, след като се изправи в центъра на градския площад и свали шапката си. — Вършете спокойно ежедневните си дейности. Цезар е милостив човек; няма да ви стори нищо лошо.

Разбира се, че го познаха, но слава на боговете, никой не се опита да му навреди, задето се е оставил да го разгромят.

„Какво казах веднъж на Сула? — замисли се Помпей, обграден от плачещи привърженици, които му предлагаха помощта си. — Какво му казах на излизане от Беневентум? Толкова ли беше опиянен той? Повече хора боготворят изгряващото, отколкото залязващото слънце… Да, така му рекох. Слънцето на Цезар изгрява. А моето залязва.“

Един наполовина комплектуван ескадрон галатийски конници се присъедини към тях с предложение да ги придружи, накъдето и да тръгнат, стига да е на изток, към Галатия и мира. Всичките бяха гали, част от онези хиляда мъже, които Цезар бе изпратил на Дейотар като подарък, за да е сигурен, че ще останат живи, но няма да правят повече опити да вдигат въстания. Най-вече тревери, научили малко гръцки след заселването им в чуждите земи.

След като си осигуриха отпочинали коне, Помпей, Фавоний и двамата Лентуловци излязоха от Лариса през портата за Тесалоника, скрити сред другите конници. Когато стигнаха река Пенеус на брода при Темпе, те попаднаха на един спускащ се към морето шлеп, превозващ зеленчуци за пазара в Диум, чийто капитан предложи да закара дотам четиримата бегълци. Помпей и тримата му спътници благодариха на галите и се качиха в плавателния съд.

— Така е по-разумно — отбеляза Лентул Спинтер, който се беше осъзнал по-бързо от другите трима. — Цезар ще ни търси по пътищата към Тесалоника, не на шлеп, пълен със зеленчуци.

В Диум, на няколко километра на север от устието на Пенеус, късметът отново се усмихна на четиримата. Там, на един от кейовете, малък римски търговски кораб тъкмо се освобождаваше от товара си от просо и нахут от Италийска Галия. Капитанът се казваше Марк Петиции.

— Няма нужда да ми казвате кои сте — каза той, докато стискаше топло ръката на Помпей. — Къде искате да отидете?

За пръв път Лентул Крус се беше сетил за нещо полезно. Преди да напуснат лагера, бе събрал всеки сребърен денарий и сестерция, които беше могъл да намери, може би като компенсация, задето бе забравил да изпразни римската хазна.

— Кажи си цената, Марк Петиции — рече надуто той. — Помпей, накъде?

— Амфиполис — отвърна Помпей, изричайки първото име, което му дойде наум.

— Добър избор! — похвали го весело Петиции. — Там ще се натоваря добре с кленови греди, в Аквилея много ги ценят.

* * *

За Цезар, победителят край Фарсалус, деветият ден на секстил бе свързан със смесени чувства. Загубите от неговата страна бяха минимални, от Помпеева — шест хиляди мъртви.

— Сами си го търсеха — каза тъжно той на Антоний, Публий Сула, Калвин и Кален. — Пренебрегват делата ми и щяха да ме съсипят, ако не се бях обърнал за помощ към моите момчета.

— Добри момчета — съгласи се Антоний.

— Винаги са били такива. — Цезар стисна устни. — Освен Девети.

По-голямата част от Помпеевата войска бе изчезнала; Цезар не си даде труда да я преследва. Въпреки това едва към залез намери време да влезе и да огледа лагера на Помпей.

— О, богове! — възкликна. — Били са убедени в победата си!

Всички палатки до една бяха украсени, дори тези на обикновените войници. Навсякъде се виждаха доказателства, че е подготвяно голямо празненство: купища зеленчуци; риба, докарана същата сутрин от крайбрежието и оставена на сянка, за да е прясна до края на битката; стотици наскоро заклани и изкормени агнета; планини от хляб; котли с чорба; глинени гърнета с накиснат за омекване нахут и смлени сусамени семена в зехтин и чеснов сос; сладкиши с много мед; делви с маслини; различни видове сирена и нанизи от наденици.

— Полионе — извика Цезар най-младия си легат, Гай Азиний Полион, — няма смисъл да пренасяме цялата храна в нашия лагер. Докарай хората ми тук за пира, устроен в тяхна чест от врага. — Той изръмжа: — Трябва да се състои тази нощ, защото до утре много от продуктите ще се развалят. Не искам войниците ми да се натровят.

Истинската му изненада обаче бяха палатките на Помпеевите легати. По ирония Цезар влезе в тази на Лентул Крус най-накрая.

— Достойно за морския дворец при Гитеум! — възкликна той (сравнение, което никой не разбра) и поклати глава. — Нищо чудно, че не се беше сетил да вземе съдържанието на хазната! С тези богатства последното, за което си е мислел, са били държавните пари!

Навсякъде се виждаха златни чинии, кушетките бяха покрити с тирийски пурпур, възглавниците — с втъкани перли, масичките бяха от безценно кипарисово дърво. В спалнята на Лентул Крус посетителите откриха огромна вана от рядък червен мрамор с лъвски лапи. В кухнята, разположена на открито зад палатката, имаше бурета със сняг, в който почиваха най-изтънчени морски обитатели: скариди, морски таралежи, стриди, калкани. В други пълни със сняг бурета се виждаха птици, агнешки дробчета и бъбречета, колбаси с различни подправки. Хлябът още втасваше, сосовете, подредени в гърнета, бяха готови за подгряване.

— Хъм — измърмори Цезар, — тук ще пируваме тази вечер. И за пръв път, Антоний, ще имаш възможността да ядеш и да пиеш колкото ти душа иска. Въпреки че — добави той с усмивка — утре минаваме на старата диета. Нямам намерение да живея като Сампсицерам, докато водя военна кампания. Крус явно е получавал снега от Олимп.

Придружен от Калвин, той влезе в палатката на Помпей, за да прегледа документите, намерени там.

— Няма да нарушаваме старата максима, че човек трябва да изгори книжата на врага. Помпей го стори веднъж, в Оска след смъртта на Серторий. Ала само глупакът го прави, без да е прочел съдържанието им.

— Ще ги изгориш ли? — попита Калвин с усмивка.

— О, задължително! Това е дело с голяма показност. Преди това обаче ще им хвърля един поглед, Калвине. Ще направим така. Преглеждам всичко набързо и ако нещо ми се стори важно, го давам на теб за по-внимателно прочитане.

Последният от интересните документи бе завещанието на покойния египетски цар Птолемей Авлет.

— Виж ти, виж ти! — промърмори замислено Цезар. — Струва ми се, че този документ ще се спаси от огъня. Може да ни бъде много полезен в бъдеще.

 

 

На следващата сутрин всички спаха до късно, включително и той. Беше останал почти до съмване, за да чете документите. Много интересни наистина.

Когато войниците привършиха с кремацията на труповете и другите неминуеми задължения на победителите, Цезар и легатите му подкараха конете си по пътя за Лариса. Там се натъкнаха на по-голямата част от римските войници на Помпей. Двайсет и три хиляди души молеха за милост, която Цезар на драго сърце им даде. Сетне предложи място в собствените си легиони на всеки доброволец.

— Защо, Цезаре? — попита удивено Публий Сула. — Ние спечелихме войната тук, при Фарсалус.

Очите на Цезар се втренчиха в племенника му с хладна ирония.

— Глупости, Публий. Войната не е свършила. Помпей все още е на свобода. Също Лабиен, Катон, всички командири на Помпеевата флота… и самите им флоти!… и още поне дузина опасни противници. Тази война няма да свърши, докато всичките не ми се подчинят.

— Да се подчинят на теб? — намръщи се Публий Сула. — О! Искаш да кажеш да се подчинят на Рим.

— Аз съм Рим, Публий. Фарсалус го доказа.

* * *

За Брут Фарсалус бе кошмар. Чудейки се дали главнокомандващият си дава сметка за терзанията му, той с радост прие решението на Помпей да го остави като заместник на Лентул Спинтер на десния фланг. Срещу него обаче застана Антоний начело на Осми и Девети легион и макар че вторият бе попълнен с по-неопитни бойци от Четиринайсети, никой не можеше да каже, че левият фланг на Цезар е пожалил врага. След като получи кон и нареждания да се грижи за най-крайните кохорти, Брут се настани на седлото и се втренчи в орела от слонова кост върху дръжката на меча си като мишка, хипнотизирана от змия.

Той така и не го извади от ножницата. Изведнъж настъпи суматоха и поверените му хора уплашено се разбягаха на всички страни. От устата на нападателите звучеше някакъв неразбираем боен вик. Брут с ужас установи, че ръкопашният бой на предните линии не е някакъв величествен дуел между отделни бойци, а едно безумно блъскане между облечени в ризници тела. Мечове дрънчаха и се забиваха, щитовете се използваха като тарани и лостове — как разбираха кой кой е, враг или съюзник? Имаха ли наистина време да погледнат цвета на перата върху шлемовете? Брут остана като хипнотизиран и продължи да ги наблюдава безучастно.

Новината за поражението на левия фланг и конницата на Помпей достигна през редиците по някакъв непонятен за него начин, но хората му престанаха да надават бойните си възгласи. Цезаровият Девети носеше сини пера на шлемовете. Когато жълтите пера на собствените му кохорти сякаш се стопиха в морето от сини, Брут срита коня си и препусна към реката.

Кри се цяла нощ сред мочурливите разливи на Епинеус, без нито за миг да пусне юздите. Накрая, след като победоносните възгласи на Цезаровата войска заглъхнаха и заревото от лагерните им огньове избледня, той се метна на коня си и препусна към Лариса.

Там, след като получи цивилни гръцки дрехи и подслон от един милостив жител на града, Брут седна и веднага започна да пише до Цезар:

„Цезаре, пише ти Марк Юний Брут, навремето твой приятел. Моля те, горещо те моля за прошка, че реших да се съюзя с Гней Помпей Велики и сената в изгнание. От много месеци съжалявам, че напуснах Тарзус и Публий Сестий, чийто легат бях. Изоставих поста си като глупаво момче, жадно за приключения. Тези приключения обаче се оказаха не по вкуса ми. Открих, че съм миролюбив до крайност човек и без никакво желание за големи битки.

Чух слухове, че даваш прошка на всички привърженици на Помпей, стига да не са се възползвали от милостта ти преди. Също така научих, че даваш прошка и за втори път на онези, за които се застъпи някой от твоите хора. Това не е необходимо в моя случай. Аз те моля за милост за пръв път. Ще ме удостоиш ли с благоволението си, ако не заради мен, поне заради майка ми и заради скъпата си покойна дъщеря Юлия?“

В отговор на това писмо Цезар лично отиде в Лариса начело на легатите си.

— Намери ми Марк Юний Брут — нареди той на градския етнарх, който се яви пред него, за да моли за милост от името на съгражданите си. — Доведи ми го и Лариса няма да страда.

Брут се появи в гръцки дрехи, жалък, малък, гузен, неспособен да погледне мъжа върху коня в очите.

— Бруте, Бруте, какво е това? — чу той познатия плътен глас и почувства две ръце върху раменете си.

Някой го прегърна силно и той усети докосването на устни върху челото си. Най-сетне Брут вдигна поглед, за да срещне този на Цезар. Кой друг имаше такива очи? Кой друг имаше толкова могъщество и красота, че да разбие сърцето на майка му?

— Скъпи ми Бруте, толкова се радвам да те видя! — добави Цезар.

Постави ръка върху рамото му и го поведе встрани от легатите си, които ги наблюдаваха насмешливо от конете си.

— Прощаваш ли ми? — попита Брут.

Тежестта и топлината на ръката върху рамото му напомняха на тази на майка му. Непоносимо бреме, убийствено.

— Дори не съм си и помислял, че се налага да ти прощавам, скъпо момче! Къде са ти нещата? Имаш ли кон? Идваш веднага с мен, имам огромна нужда от теб. Както обикновено не разполагам с никого, който да има достатъчно добра памет за факти, числа и подробности. И ти обещавам, че при мен ще си много по-добре, отколкото при помпеянците.

* * *

— Какво смяташ да правиш с бегълците, Цезаре? — попита Антоний същия следобед, след като се върнаха при Фарсалус.

— Ще тръгнем след Помпей. Знае ли се нещо? Накъде се е отправил след Лариса?

— Говори се, че стигнал с кораб до Диум — отвърна Кален, — после го видели в Амфиполис.

Цезар изненадано примигна:

— Амфиполис ли? Значи се е запътил на изток. Ами Лабиен, Фауст Сула, Метел Сципион, Афраний, Петрей?

— Единственият, за когото можем да сме сигурни, Цезаре (освен скъпия ти Марк Брут), е Ахенобарб.

— Така е, Антоний. Единственият от великите мъже, който загина на бойното поле при Фарсалус. И втори от враговете ми, от когото се отървах. Макар че, признавам, ще ми липсва, както ще ми липсва Бибул. Погрижиха ли се за праха му?

— Вече е изпратен на жена му — отвърна Полион, който бе натоварен с тези задължения.

— Добре.

— Утре ли тръгваме? — поинтересува се Калвин.

— Да.

— Възможно е много бежанци да се насочат към Брундизиум — отбеляза Публий Сула.

— По тази причина вече изпратих Публий Вациний за Салона. Квинт Корнифиций ще се оправи засега в Илирикум. Вациний може да се установи в Брундизиум и да отпраща бежанците. — Цезар се усмихна на Антоний. — И не се тревожи, Антоний. Чух, че синът на Помпей е освободил брат ти в Коркира, жив и здрав.

— Слава на Юпитер за това!

 

 

На сутринта Фарсалус отново се превърна в една сънлива, мочурлива речна долина насред тесалийските планини; Цезаровата войска се разпръсна. На път за провинция Азия Цезар взе само два легиона, и двата от доброволци от Помпеевата войска. Собствените му ветерани щяха да се върнат за заслужена почивка в Кампания под командването на Антоний. С Пълководеца тръгнаха Брут и Гней Домиций Калвин, когото Цезар започваше все повече да харесва. Добър човек в трудно положение, такъв беше Калвин.

Преходът до Амфиполис бе извършен с обичайната скорост на Цезар; дори Помпеевите легионери да я намираха малко по-изморителна от тази, на която бяха свикнали, не го показаха. Истината бе, че Цезар умееше да управлява войската си; всеки знаеше точно къде му е мястото.

На сто и трийсет километра източно от Тесалоника, край Игнациевия път и там, където широката река Стримон излиза от Керкинското езеро, за да се влее след броени километри в морето, се разполагаше Амфиполис, корабостроителен и дърводелски център. Дърводобивните райони се намираха далеч навътре в сушата и трупите се прекарваха по Стримон, за да бъдат обработени в Амфиполис.

Там Марк Фавоний чакаше сам преследвачите си.

— Моля за милост, Цезаре — проплака той, когато се срещнаха.

Още един от победените край Фарсалус се беше променил до неузнаваемост. Той вече не говореше с предишната си надутост и не подражаваше на Катон.

— Имаш я, Фавоний. Брут е с мен и гори от нетърпение да те види.

— А, значи, и на него си простил.

— Разбира се. Нямам навик да наказвам достойни люде за това, че са служили на погрешна кауза. Надявам се един ден всички да се съберем в Рим и да заработим заедно за благото му. Какво искаш? Мога да ти дам писмо за Вациний в Брундизиум, което да ти гарантира всичко, каквото си поискаш.

— Искам — проплака Фавоний с насълзени очи — това никога да не се беше случвало.

— Аз също — изрече Цезар.

— Да, разбирам. — Фавоний си пое въздух. — За себе си искам да се оттегля в именията си в Лукания и да заживея мирно и кротко. Без войни, без политика, без амбиции, без кавги. Само мир, Цезаре. Само това искам. Мир.

— Знаеш ли къде отидоха другите?

— Следващата им спирка щеше да е Митилена, но се съмнявам да се задържат там. Лентулите смятаха да останат с Помпей, поне когато се видяхме за последен път. Малко преди да тръгнат, получиха писма от другите. Лабиен, Афраний, Петрей, Метел Сципион, Фауст Сула и още неколцина са се насочили към Африка. Друго не знам.

— А Катон? Цицерон?

— Кой ги знае? Мисля обаче, че след като научи, че другите са тръгнали за Африка, и Катон ще се отправи натам. Все пак в Африка още управляват привърженици на Помпей. Съмнявам се да ти се оставят без бой, Цезаре.

— Аз също. Благодаря ти, Фавоний.

Той вечеря скромно, само в компанията на Брут. На сутринта тръгнаха за Хелеспонт. Калвин яздеше до Цезар, а Брут пътуваше удобно настанен в скромна двуколка заедно с един слуга.

Фавоний излезе с коня си, за да види (за последен път, надяваше се) сребристата колона на римски легион, крачещ по прав и равен римски път. Ала в крайна сметка не можа да отмести погледа си от Цезар, възседнал червения си жребец с лекотата на много по-млад мъж. Нямаше да мине много, след като се загуби от погледа на амфиполийците, знаеше Фавоний, когато щеше да слезе от седлото и да продължи пеша. Конете бяха за битките и парадите. Как можеше човек, толкова уверен в превъзходството си, да стои толкова ниско на земята? Странно същество бе този Гай Юлий Цезар. Рядката му руса коса се ветрееше като снопче панделки от егейския ветрец, яздеше свършено изправен, с отпуснати до тялото яки и жилави ръце. Един от най-хубавите мъже в Рим, макар и не красив като Мемий или деликатен като Силий. Потомък на Венера и Ромул. Е, кой знаеше? Може би боговете наистина обичаха най-много своите си наследници.

„О, Катоне, не се опитвай да му устоиш! Никой не може. Той ще бъде цар на Рим, но само ако самият той поиска.“

* * *

В Митилена също цареше паника. Целият Изток се тресеше от страх пред сблъсъка на двамата римски титани, толкова неочакван, толкова ужасяващ. Защото всеки чуваше по нещо за Цезар, но от втора, трета или четвърта ръка — всичките му провинции бяха на запад, а за действията му на изток не се знаеше почти нищо. В Митилена беше известно, че когато Лукул бе обсадил града по нареждане на Сула, Гай Цезар се беше сражавал в предните редици и бе спечелил венец за храброст. Почти никой не беше чувал за битката му срещу Митридат край Тралес в провинция Азия, макар че там, близо до мястото на битката бяха издигнали малка негова статуя в един скромен храм на Виктория. Сега жителите на Тралес обръщаха особено внимание на тази статуя, грижеха се да е в добро състояние, а храмът — винаги чист. Посетителите със страхопочитание установяваха, че между плочите в основата на статуята е израснало палмово дръвче — предзнаменование за голяма победа. И голямо величие. Тралес се вълнуваше.

Рим бе владял земите около Нашето море толкова дълго, че всеки разкол между великите римски мъже причиняваше поражения във всяка провинция, подобни на цепнатини след земетресение. Какво щеше да стане? Какво щеше да е новото устройство на света? Беше ли Цезар разумен човек от ранга на Сула, щеше ли да облекчи зависимите земи от бремето на алчни управители и бирници? В провинция Азия, съсипана от Метел Сципион, Лентул Крус и един от по-незначителните Помпееви легати, Тит Ампий Балб, жителите на всеки остров, на всеки град и район се втурваха да събарят статуите на Помпей и да издигат на Цезар. Напливът към храма на Виктория край Тралес бе голям, защото само там можеше да се види автентичният образ на новия първи мъж на Рим. В Ефес се събраха делегации от някои крайбрежни градове на Азия, за да поръчат копие на Цезаровата статуя в Тралес от световноизвестните ателиета в Афродизия. Тя бе издигната в средата на централния градски площад и на пиедестала й беше изсечен надпис:

ГАЙ ЮЛИЙ ЦЕЗАР, СИН НА ГАЙ, ПОНТИФЕКС МАКСИМУС, ИМПЕРАТОР, ДВА ПЪТИ КОНСУЛ, ПОТОМЪК НА АРЕС И АФРОДИТА, БОГОИЗБРАН И СПАСИТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ РОД.

Доста силни думи най-вече защото поставяха произхода на Цезар от Марс и сина му Ромул пред родството му с Венера и сина й Еней. Провинция Азия усилено се готвеше да посрещне новия си покровител.

В тази атмосфера на страх, примесен с трескаво угодничество, Помпей и двамата Лентули слязоха в пристанището на Митилена, главния град на Лесбос. Целият остров го беше подкрепил, но да го приеме сега, един победен човек, бе трудна и деликатна задача. Пристигането му означаваше, че той все още не е напълно сломен, че може би ще последва втори Фарсалус. Ала възможно ли бе да излезе победител? Говореше се, че Цезар никога не губел битка („голямата победа“ край Дирахиум вече се приемаше за пълна измислица), че никой не можел да го победи. Помпей се справи добре — облечен все още с гръцките си дрехи, той се срещна с етнарсите и ги увери, че Цезар е известен с милосърдието си.

— Бъдете любезни с него — гласеше съветът му. — Той ще управлява света.

Корнелия Метела и синът му го чакаха. Странна среща, младият Секст се хвърли със сълзи на очи на врата на баща си.

— Не плачи — започна да го успокоява Помпей, галейки кестенявата му права коса; Секст единствен от трите му деца бе наследил тъмната коса на Муция Терция.

— Трябваше да дойда като твой кадет!

— Така щеше да стане, ако събитията не се бяха развили толкова бързо. Ала ти свърши по-добра работа, Сексте. Грижеше се за Корнелия в мое отсъствие.

— Женска работа!

— Не, това е мъжко задължение. Семейството е най-важното нещо за един римлянин, Сексте, и жената на Помпей Велики е изключително уважавана личност. Също и синовете му.

— Няма да се разделя повече с теб!

— Надявам се. Трябва да принесем дарове на ларите, пенатите и Веста, за да се съберем всички някой ден. — Помпей се освободи от прегръдките на Секст и му подаде кърпичка, за да издуха носа си и да избърше сълзите си. — Сега можеш да ми направиш една добра услуга. Започни да пишеш на брат си Гней. Преди да завършиш, и аз ще се включа.

Едва след като Секст, подсмърчащ и стиснал кърпичката, се зае със задачата на баща си, Помпей можа да обърне внимание на Корнелия Метела.

Тя не се беше променила. Имаше все същия високомерен и леко резервиран вид. Сивите й очи обаче бяха зачервени, подпухнали и в тях се четеше тъга. Той се доближи и целуна ръката й.

— Тъжен ден — рече.

— А татко?

— Замина за Африка, струва ми се. Ще се разбере. Измъкна се невредим от Фарсалус. — Колко трудно му бе да изрече следващите думи! — Корнелия, имаш разрешение да се разведеш с мен. Ако го направиш, цялата ти собственост ще остане непокътната. Мога да прехвърля поне вилата на Албийските хълмове на твое име. Не се наложи да я продавам, когато събирах пари за кампанията. Нито тази на Марсово поле. Нито къщата в Карини. Те са мои, Цезар може да ни ги отнеме.

— Мислех, че няма да издава проскрипции.

— Няма. Собствеността на водачите на противниковата войска обаче ще бъде конфискувана, Корнелия. Такава е традицията. Не можем да й се противопоставим. Затова смятам, че е по-безопасно и по-разумно да се разведем.

Тя поклати глава и го удостои с една от редките си и смутени усмивки.

— Не, Велики, аз съм твоя съпруга. И смятам да остана такава.

— Върни се поне в Рим. — Той пусна ръката й и разсеяно размаха своята. — Не знам какво ще стане с мен! Не знам как е най-разумно да постъпя. Не знам къде да отида, но тук също не мога да остана. Животът с мен няма да бъде удобен за теб, Корнелия, аз съм белязан. Цезар знае, че трябва да ме залови. Докато съм на свобода, аз съм центърът, около който ще се събират заговорниците и в бъдеще.

— И аз като Секст не искам да се разделям с теб повече. Разбира се, най-добре е да тръгнем за Африка. Веднага да потегляме за Утика, съпруже.

— Така ли мислиш? — Сините му очи заблестяха. — Корнелия, всичко беше ужасно. Нямам предвид войната или Цезар, а съюзниците ми в тази авантюра. О, не броя баща ти! Той бе здрава опора. Ала през повечето време не беше до мен. Препирните, натякването, постоянното намиране на грешки.

— Те са намирали грешки в теб?

— Непрестанно. Това ме съсипваше. Може би щях да се справя по-добре с Цезар, ако имах контрол над своя щаб. Ала нямах, Лабиен командваше, не аз. Този човек! Как изобщо го е търпял Цезар? Той е звяр. Сигурен съм, че изпитва истински оргазъм от изваждането на очите на някой пленник и… о, от жестокости, които даже не мога да ти опиша! И макар че Ахенобарб загина много достойно на бойното поле, той не пропускаше възможност да ме тормози. Нарече ме Агамемнон, цар на царете.

Тревогите и постоянното местене насам-натам бяха променили много Корнелия Метела — разглезената любителка на науката вече бе в състояние да проявява съчувствие. Тя не прекъсна самосъжалителните словоизлияния на съпруга си. Остана непоклатима, като благородна стара канара пред прибоя.

— Скъпи съпруже, струва ми се, че проблемът е в това, че те гледат на войната като на едно заседание на сената. Още не са разбрали, че между политиката и военното дело няма нищо общо. Въведоха извънредно положение, за да не може Цезар да ги командва. Как ще позволят на теб да ги командваш?

Той се усмихна накриво:

— Това е самата истина. Ето защо не искам да отида в Африка. Баща ти ще е там, ала също Лабиен и Катон. Какво ще се промени в Африка? Там също няма да мога да командвам щаба си.

— В такъв случай потърси убежище при царя на партите. Нали изпрати братовчед си Хир при Ород. Той не се върна, макар че нищо няма да му се случи тук. В Екбатана със сигурност няма да стъпи нито Цезар, нито Лабиен.

— Да, но как ще погледна седемте пленени римски орела? Това значи да живея в сянката на Крас.

— Къде другаде можеш да идеш?

— В Египет.

— Не е много далеч.

— Не, но това ще е само междинна спирка. Можеш ли да си представиш колко са готови да платят владетелите на Индия или Серика на един римски пълководец? Аз мога да подчиня техния край на света от тяхно име. Египтяните знаят как се стига до Тапробан. Оттам сигурно ще намеря някого, който да ми покаже пътя за Индия или Серика.

Тя се усмихна широко:

— Велики, това е блестяща идея! Да, да взимаме Секст и да тръгваме към Серика!

* * *

Помпей не остана дълго в Митилена, но когато научи, че великият философ Кратип е там, поиска да се срещне с него.

— За мен е чест, Помпей — посрещна го старецът, който носеше дълга бяла роба и имаше дълга снежнобяла брада.

— Не, честта е само моя.

Помпей не изяви желание да седне, вгледа се в сълзливите очи на домакина си и се запита защо не вижда в тях никакъв признак на мъдрост. Не изглеждаха ли философите винаги мъдри?

— Да поговорим — предложи Кратип и хвана госта си под ръка. — Градината ми е много красива. В римски стил, разбира се. Ние гърците не сме много добри в градинарството. Винаги съм смятал способността на римляните да ценят природата за израз на вроденото им превъзходство. Ние гърците изкривяваме красотата й в изкуствени творения, докато вие римляните притежавате способността така да вкарвате сътворените от човешка ръка предмети в природата, че да изглеждат част от нея. Мостове, акведукти… Такова съвършенство! Ние никога не сме разбирали красотата на арката като архитектурна форма. Никъде в природата няма прави линии, Гней Помпей. Природата е кръгла като земното кълбо.

— Никога не съм могъл да повярвам, че Земята е кръгла.

— Нима Ератостен не го доказа с измерванията на сенките в долините на Долен и Горен Египет? Плоскостите винаги имат ръб, а защо тогава водите на Океана не се изливат от края на света като водопад? Не, Гней Помпей, светът е сфера, затворен около себе си като стиснат юмрук. Върховете на пръстите се притискат до дланта. И това, както знаеш, е един вид безкрайност.

— Чудех се дали можеш да ми кажеш нещо за боговете — неуверено изрече Помпей.

— Мога, но какво по-точно искаш да знаеш?

— Ами, нещо за формата им. За същността им.

— Мисля, че вие римляните сте по-близо до отговора на този въпрос от нас, гърците. Ние си представяме боговете като смъртни мъже и жени, с всичките произтичащи от това слабости, желания, амбиции и злини. Докато римските богове, истинските римски богове, нямат нито лица, нито пол, нито форма. Вие ги наричате нумина. Въздушни сенки, част от етера. Един вид безкрайност.

— Ала как съществуват те, Кратипе?

Сълзливите очи на философа, забеляза Помпей, бяха много тъмни, ала със светъл пръстен от външната страна на ирисите. Аркус сенилис, знакът на наближаваща смърт, той нямаше да остане още дълго на този свят. На тази сфера.

— Те съществуват сами за себе си.

— Не, на какво приличат!

— На себе си. Не можем да си ги представим, защото не можем да ги видим. Ние, гърците, им даваме човешки лик, защото за нищо друго не можем да се заловим. Ала за да бъдат богове, те трябва да притежават свръхчовешки сили. Аз вярвам, че всички богове всъщност са част от един велик Бог. И тук вие римляните сте по-близо до истината. Вие знаете, че всички богове са част от великия Юпитер.

— И този велик Бог живее във въздуха, така ли?

— Аз смятам, че той живее навсякъде. Над нас и под нас, в нас и извън нас, около нас. Мисля, че и ние сме част от него.

Помпей облиза устни, най-после се престраши да зададе най-важния си въпрос:

— Оставаме ли живи и след смъртта?

— А! Вечният въпрос. Още един израз на безкрайността.

— Боговете, или великият Бог, са безсмъртни. Ние умираме. Ала продължаваме ли да живеем след това?

— Безсмъртието не е същото като вечността. Има много различни видове безсмъртие. Дългият живот на един бог… ала наистина ли е вечен той? Не мисля. Мисля, че боговете се раждат и прераждат многократно. Само безкраят е вечен. Твоето име и споменът за делата ти ще живеят с хилядолетия, след като напуснеш този свят. Това е блазнещата мисъл за всеки смъртен. А не е ли равно това на божественост?

Помпей си тръгна не по-малко объркан от преди. Е, не потвърждаваше ли това собствените му думи? Поискай съвет от грък, да те обърка още повече.

* * *

Той потегли от Митилена с Корнелия Метела, Секст и двамата Лентули и започна да се прехвърля от остров на остров през Егейско море, оставайки само колкото да пренощува. Не срещна познати, докато се заобиколи най-крайната точка на Ликия, за да акостира в големия град на Памфилия, Аталия. Там завари шейсет членове на сената в изгнание. Никой не бе особено изтъкнат, но всички бяха твърде уплашени. Аталия засвидетелства за пореден път верността си към Помпей и му даде дванайсет чисто нови, прекрасни триреми заедно с писмо от сина му Гней, който все още не беше напуснал остров Коркира. Колко бързо се разпространяваше мълвата!

„Татко, изпратих копие от това писмо до много места. Моля те, не се отказвай! От Цицерон научих за неприятностите с висшето ти командване. Той беше тук, но си замина. Този Лабиен! Цицерон ми разказа всичко.

Той дойде с Катон и хиляда ранени войници. Сетне Катон обяви, че ще ги заведе в Африка, ала за един прост претор е недопустимо да поема командването в присъствието на бивш консул (имам предвид Цицерон). Той възнамеряваше да издигне Цицерон като главнокомандващ, но ти много добре познаваш този надут пуяк, за да се досетиш за отговора му. Обяви, че повече не искал да има нищо общо със съпротивата, с която и да е войска или с Катон. Когато осъзна, че Цицерон планира да се върне в Италия, Катон се вбеси и се нахвърли върху него с ритници и юмруци. Наложи се да ги разтървавам. При първата удобна възможност Цицерон избяга в Патрас заедно с брат си Квинт и племенника си. Дотогава те стояха при мен. Предполагам, че тримата в момента продължават да се карат в Патрас.

Катон взе корабите ми (нямам вече нужда от тях) и потегли за Африка. За жалост нямах кого да му дам за навигатор, казах му просто да насочи носовете им на юг и да се остави на ветровете и теченията. За щастие на юг Нашето море мие бреговете на Африка, така че все ще акостира някъде по крайбрежието й.

Това идва да покаже, че войната срещу Цезар съвсем не е приключила. В Африка ще се създаде ново ядро на съпротива, тъй като всички бегълци се насочват натам. Ние все още сме живи и борбени и още контролираме моретата. Моля те, обични ми татко, събери корабите си и ела или при мен, или върви в Африка.“

Отговорът на Помпей бе кратък:

„Скъпи сине, прости ми. Аз вече с нищо не мога да помогна за републиканската кауза. Дните ми са свършени. А и няма да поема каквото и да било командване, ако Лабиен и Катон ще ми дишат във врата. Аз отпаднах от надпреварата. Какво ще правиш, остава твое решение. Ала се пази от Катон и Лабиен. Единият е закостенял идеолог, другият — варварин.

С Корнелия и Секст заминавам далеч, много далеч. Не пиша къде, в случай че писмото попадне във вражи ръце. Ще изоставя двамата Лентули, които ме придружаваха досега, без да разкрия намеренията си. Надявам се да им се измъкна тук, в Аталия.

Пази се, сине. Обичам те.“

* * *

Денят на заминаването дойде в началото на септември — корабът на Помпей се измъкна от пристана на Аталия тайно от двамата Лентули и шейсетте сенатори. Той взе три от триремите, а останалите девет остави, за да бъдат пратени на Гней в Коркира.

Отбиха се за кратко през Сиедра в Киликия, след това прекосиха морето до Пафос в Кипър. Префектът на острова, сега под римско управление, бе един от синовете на Апий Клавдий Пулхер Цензора и с готовност помогна на Помпей.

— Много съжалявам за толкова ненавременната смърт на баща ти — поднесе съболезнованията си Помпей.

— И аз — отвърна Гай Клавдий Пулхер, макар че никак не изглеждаше натъжен, въпреки че той направо се беше побъркал.

— Чух нещо такова. Поне си спести някои разочарования като Фарсалус.

Толкова трудно му беше да произнесе Фарсалус!

— Да. И двамата бяхме твои поддръжници, ала това не може да се каже за целия род на Клавдиите.

— Всички велики фамилии са раздвоени, Гней Клавдий.

— За жалост не можеш да останеш тук. Антиохия и Сирия се обявиха за Цезар, а Сестий, управляващ в Тарзус, никога не е крил симпатиите си към него. Всеки момент очаквам да се обяви открито в негова подкрепа.

— Как са ветровете към Египет?

Гай Клавдий застина.

— Не бих отишъл там на твое място, Велики.

— Защо?

— Има гражданска война.

* * *

Третото наводнение от възкачването на Клеопатра на престола бе най-ниско за всичките около две хиляди години, откакто се водеше статистика. Осем стъпки — това бе дори под най-долното ниво на наводнението на смъртта.

Щом Клеопатра научи, тя веднага си даде сметка, че тази година не може да се очаква никаква реколта, дори в ивицата Таше и около Меридовото езеро. Направи всичко, което беше по силите й, за да предотврати катастрофата. През февруари издаде заповед всички зърнени запаси от Среден Египет да бъдат закарани в Александрия. Среден и Горен Египет щяха да се изхранват, като напояват изкуствено тясната си ивица обработваема земя между първия праг и Тива. Тъй като цялото зърно на Египет бе собственост на царя и царицата, тя имаше пълно право да поиска такова нещо… и да наложи съответното наказание на всеки търговец или чиновник, който не се подчини — смърт и конфискация. На информаторите се предлагаха щедри суми, а ако бяха роби, и свобода.

Реакцията беше незабавна. През март царицата сметна за разумно да издаде нова заповед. С нея уверяваше ползващите се с изключително право за освобождаване от данъци и военна служба, че запазват привилегиите си… при условие, че се включат в обработването на земята. Цялото население извън Александрия трябваше да участва в производството на зърно по най-мъчителния начин — с напояване, но без никакво покачване на Нил.

Скоро дворецът бе затрупан от протестни писма. Също и с искания за сеитбено зърно и намаляване на данъците, които короната не беше в състояние да удовлетвори.

На всичкото отгоре в Александрия назряваше недоволство. Цените на храната се покачваха главоломно, по-бедните граждани продаваха малкото си имущество, за да си набавят средства за прехрана, а по-заможните пазеха ревностно парите и по-трайните си хранителни продукти. Малкият цар и сестра му Арсиное злорадстваха; Потин и Теодот с помощта на пълководеца Ахил пускаха слухове, че недоимъкът бил таен план на Клеопатра за прогонване на по-свободомислещите жители от града, като ги накара да гладуват.

През юни тримата заговорници нанесоха удара си. Александрия се вдигна; на централния площад се събра разгневена тълпа и се насочи към двореца. Потин и Теодот отвориха вратата и тълпата, водена от Ахил, нахлу вътре. Ала Клеопатра я нямаше. Арсиное веднага бе обявена за нова царица и невръстният цар обеща да осигури храна. Хората се разотидоха. Потин, Теодот и Ахил бяха доволни.

Обаче се изправиха пред сериозни затруднения. Нямаше откъде да вземат повече храна. Все пак, щом бяха взели властта, трябваше да я задържат. Потин изпрати флотата да граби хамбарите на Юдея и Финикия. Знаеше, че вниманието на всички е заето с войната между Помпей и Цезар и ако не незабелязани, египетските набези поне щяха да останат ненаказани.

Много скоро си дадоха сметка и за още една трудност. Клеопатра беше изчезнала, а докато бе на свобода, тя щеше неуморно да работи за унищожаването на заговорниците, обединени около малкия цар Птолемей. Къде ли се беше дянала? Всички детронирани Птолемеи бягаха по море! Ала където и да търсеха по крайбрежието, шпионите на заговорниците не можеха да открият доказателства за отплаването й.

* * *

Тя не беше избягала по море. Придружена от Хармиан, Ира и един огромен, чернокож евнух на име Аполодор, Клеопатра бе напуснала царския дворец, преоблечена като заможна жителка на Александрия и възседнала магаре. Минаха през Канопската врата броени часове преди тълпата да нахлуе в двореца, и се качиха на малка ладия в град Схедия, разположен при вливането на канала от езерото Мареотис в Канопския ръкав на Делтата. Разстоянието оттук до Мемфис, намиращ се на бреговете на Нил непосредствено преди разклоняването му в Делтата, бе не повече от осемстотин гръцки стадия — или около шейсет километра.

Мемфис отново се беше превърнал в най-влиятелния религиозен център в страната. Като средище на култа към бога-създател Птах по време на ранното и средното царство тук се помещавали съкровищниците на повечето свещени жреци. При царуването на фараона Сенусрет той отстъпил място на преклонението пред Амон. Религиозната власт се преместила от Мемфис в Тива. А заедно с това и съкровищата. С променливия успех на държавните дела след отмирането на последната истинска фараонска династия обаче култът към Амон също западнал. След това дошли Птолемеите и столицата се преместила в Александрия. Мемфис започнал да се въздига отново, може би защото се намираше много по-близо до Александрия от Тива. Първият Птолемей, един блестящ държавник, съумял да свърже Александрия с останалата част на Египет, като накарал главния жрец на Птах, някой си Манетон, да създаде смесена религия, наполовина гръцка, наполовина египетска, под покровителството на хибридни божества между Зевс, Озирис и Апис и между Артемида и Изида.

Окончателният упадък на Тива дошъл, след като градът се вдигнал срещу управлението на Птолемеите при царуването на деветия представител на династията, наречен Сотер II в официалните документи и Латир (означаващо нахут) от поданиците си. „Нахутът“ качил еврейската си войска на плоскодънни бойни кораби и я изпратил нагоре по Нил, за да даде урок на Тива. Той плячкосал града и го изравнил със земята; култът към Амон претърпял жестоко поражение.

Трихилядолетната жреческа йерархия на Египет обаче имала доста богат опит с грабежите. Всеки фараон, погребан с царски почести сред несметни богатства, ставал неминуемо мишена на мародерите, които не се спирали пред нищо, за да ограбят мъртвите. По време на могъществото на египетската държава грабителите били озаптявани, но след превръщането му в жертва на чужди нашествия почти всички фараонски гробници били ограбени. Само най-скритите останали непокътнати, а също и жреческите съкровищници.

Когато Птолемей „Нахута“ разорявал Тива, търсейки жреческите богатства, тези съкровища вече били преместени в Мемфис. Той отчаяно се нуждаел от пари. Майка му, третата Клеопатра, била фараон, но се погрижила той да не получи тази титла. Тя го ненавиждала, предпочитала по-малкия му брат Александър и в крайна сметка успяла да го качи на трона — катастрофален акт за Египет. След като Александър убил майка си, двамата братя започнали да воюват за трона. След смъртта и на двамата, Сула, диктаторът, изпратил сина на Александър като управник на Египет. Това бе последният законен наследник на тази династия, ала неспособен да даде потомство. Според завещанието му Египет трябваше да стане част от римската държава и оттогава цялата страна живееше в постоянен страх.

* * *

Клеопатра слезе на западния бряг на Нил и отиде с магарето си до западната подпора на едно ограждение. В него се намираше храмът на Птах — комплексът, в който се мумифицираха свещените бикове Апис и който представляваше сгради, предназначени за жреците и различните им задължения — и няколко по-малки храма в памет на отдавна мъртви фараони. Отдолу се разполагаше лабиринт от зали, стаи и тунели, които достигаха до пирамидите на няколко километри по-далеч. В този лабиринт се намираше и помещението за мумифициране, където се съхраняваха всички свещени бикове Апис, както и много балсамирани котки и ибиси. В него се влизаше през една тайна врата от самия храм на Птах, в който беше и входът за съкровищниците.

Върховният жрец излезе да я посрещне заедно с четеца на молитвите, пазителя на съкровищницата, помощниците му и обикновените жреци. Двеста мъже с гладко обръснати глави се простряха пред дребната Клеопатра; допряха смирено чела в гладките червени гранитни плочи.

— Богиньо на земята, дъще на Ра, въплъщение на Изида, царице на цариците — поздрави я върховният жрец, след като се изправи със серия поклони, докато подчинените му останаха прострени на земята.

— Жрецо на Птах, пазителю на свещените богатства, скъпи ми Ха’ем, радвам се да те видя — отвърна с усмивка Клеопатра.

Единственото, по което върховният жрец се различаваше от подчинените си, бе една огърлица. Иначе той също като тях беше избръснал гладко главата си и носеше бяла пола, закрепена непосредствено под гърдите и достигаща до прасците му. Огърлицата му, отличителният белег на върховния жрец на Птах още от времето на първия фараон, представляваше широка златна плочка, простираща се от врата до раменете и гърдите му като горната част на ризница. По ръба беше украсена с лазурити, халцедони, берили и оникси и една доста по-дебела златна ивица, оформена под формата на глава на чакал от лявата и на човешки крака и лъвски лапи от дясната си страна. Две зигзагообразни златни ивици свързваха лазуритите на гърдите му с врата му. Над тях носеше три грижливо подредени златни верижки, завършващи с украсени с халцедон дискове. Над тях имаше още шест златни верижки, на които висяха украсени със скъпоценности златни кръстове — три по-високо, три по-ниско.

— Преоблечена си — установи жрецът.

— Александрийците ме прогониха.

— О!

Ха’ем я поведе към двореца си, четвъртита варовикова постройка, украсена с йероглифи и декоративните надписи на всеки върховен жрец, служил някога на Птах, богът-сътворител, създал Амон Ра. До вратата бяха издигнати статуи на мемфиската троица на Птах: самият бог — права мъжка фигура, увита до врата с белите превръзки на мумия и с череп вместо глава; Сехмед, жена му, с глава на лъвица; и лотосовият бог Нефертем, увенчан със свещени сини лотосови цветове и бели щраусови пера.

Отвътре постройката бе прохладна, с бели стени, украсени с орнаменти и фрески, и обзаведена със столове и маси от слонова кост, абанос и злато. В стаята влезе някаква жена, привлечена от гласовете. Беше с типични черти на египтянка, изключително красива, типична представителка на усъвършенствалата се с хилядолетия каста на египетските жреци. Носеше черна перука, едва докосваща голите й рамене, тръбовидна долна рокля от плътно бяло ленено платно и лека горна рокля от онзи ленен плат, който можеше да се произведе само в Египет — фин и прозрачен.

Тя също се простря по очи пред царицата.

— Тач’а — възкликна Клеопатра. — Майко моя.

— Само за три години — отвърна жената на Ха’ем. — Гладна ли си?

— Имате ли достатъчно?

— Справяме се, дъще на Ра, дори в тези трудни времена. Градината ми се напоява с добър канал от Нил, слугите ни отглеждат достатъчно.

— Можете ли да нахраните спътниците ми? Само трима са, но бедният Аполодор яде много.

— Ще се справим. Седни, седни!

По време на скромната вечеря с плосък хляб, дребна пържена риба, форми и ечемичена бира Клеопатра им разказа за случилото се.

— Какво смяташ да правиш? — попита я Ха’ем.

— Да взема достатъчно пари от вас, за да си наема войска в Юдея и Набатея, а също и във Финикия. Потин възнамеряваше да ограби хамбарите им, така че не вярвам да срещна трудности в намирането на добри войници. Когато Метел Сципион тръгна от Сирия миналата година, там не остана никой способен да се сражава, така че предполагам, че няма да срещна трудности, стига да избягвам крайбрежието.

Тача прочисти гърлото си:

— Съпруже, трябва да обсъдим още нещо с фараона.

— Търпение, жено, търпение! Нека свършим първо с това. Как ще се справим с Александрия? Разбирам съображенията за построяването й и признавам, че не е зле да имаме хубаво пристанище на Средното море, по-добре укрепено и не толкова затънало в кал като стария Пелузиум, ала Александрия е един паразит! Тя изсмуква всичко от Египет, а не дава нищо в замяна.

— Знам. Научихте ме на това още когато живеех тук и ако властта ми беше стабилна, щях да взема мерки за изправянето на тази несправедливост. Знаеш, че Египет не може да се отдели от македонската Александрия, Ха’ем. Вредата вече е нанесена. Ако аз като фараон реша да я изоставя и да царувам в Мемфис, Александрия ще вдигне многочислени войски и ще ни смаже. Египет това е Нил. Не можем да избягаме далеч от реката. Толкова е просто, „Нахута“ не го ли доказа? Ветровете лесно закарват бойните кораби на юг, чак до първия праг, течението на Нил ги връща. Истинският Египет ще се превърне в роб на македонци, мелези и римляни. Защото римските войски скоро ще се появят.

— Това, богиньо на земята, ме довежда до най-съществения въпрос.

Клеопатра присви жълтеникавозелените си очи; намръщи се:

— Наводнението на смъртта.

— Два пъти подред. Последното е само осем стъпки; нечувано! Народът на Нил се вълнува.

— За глада ли? Естествено.

— Не, за фараона.

— Какво по-точно?

Тач’а остана в стаята. Като жрица-музикант на храма и съпруга на върховния жрец тя бе привилегирована.

— Дъще на Ра, говори се, че Египет няма да получи вода, докато царицата не забременее и не роди мъжко отроче. Задължение на жената-фараон е да бъде плодовита, да ни закриля от Крокодил и Хипопотам, да им попречи да смучат водите на Нил през ноздрите си.

— Знам го не по-зле от теб, Ха’ем! Защо си правиш труд да ми повтаряш неща, които си ми набивал в главата още като дете? Тревожа се за това ден и нощ! Ала какво мога да сторя? Съпругът ми е още дете и предпочита истинската си сестра пред мен. Кръвта ми е смесена с Митридатовата, нямам достатъчно от Птолемеевата в жилите си.

— Трябва да си намериш нов съпруг, богиньо на земята.

— Няма достоен. Няма! Повярвай ми, Ха’ем, ще удуша тази малка усойница при първия удобен случай! И Арсиное! Ние сме известни с това, че се избиваме едни други! Ала от династията на Птолемеите останахме само четирима: две момчета и две момичета. Няма други мъже, на които бих отдала девствеността си, а в името на Египет не бих се свързала с човек без божествено потекло! — Тя изскърца със зъби. — Сестра ми Береника опита! Ала римлянинът Авъл Габиний я измами, предпочете да върне на трона баща ми. Береника загина от ръката на собствения ни баща. И ако не внимавам, аз ще последвам съдбата й.

От едно тясно прозорче в стената проникваше сноп светлина; в него танцуваха прашинки. Ха’ем протегна дългите си слаби ръце с разперени пръсти, преплете ги пред светлината във формата науреус, свещената змия.

— Видях странни и настоятелни знаци — заговори той. — Все говорят за някакъв бог, идващ от запад… — бог, идващ от запад. Съпруг, достоен за царицата-фараон.

Клеопатра настръхна, потрепери.

— Бог, идващ от запад ли? От царството на мъртвите? Искаш да кажеш, че Озирис ще се възкачи от царството на мъртвите, за да се съвкупни с Изида?

— И тя да роди мъжка рожба — добави Тач’а. — Хор.

— Как е възможно? — запита Клеопатра като жена, а не като фараон.

— Ще поживеем и ще видим — отвърна Ха’ем; изправи се със серия поклони. — Междувременно, царице на царете, ще се наложи да съберем добра войска.

* * *

Два месеца пътува Клеопатра из Сирия, за да събира наемници. Всички царства на стара Сирия печелеха много, като обучаваха войници, смятани за най-добрите в света наемни бойци. Това бяха идумейците и набатейците. Най-способни обаче бяха евреите. Клеопатра лично отиде до Ерусалим. Там най-накрая се запозна със знаменития Антипатер… и веднага го хареса. С него беше вторият му син, Ирод (за чувствата си към този надменен грозен младеж тя не беше толкова сигурна). Иначе и двамата бяха изключително умни и алчни. Златото й, увериха я те, можеше да купи както подкрепата, така и войските им.

— Виждаш ли — рече Антипатер, изумен, че тази потомка на такава велика династия говори безупречно арамейски, — аз дълбоко се съмнявам в шансовете на Помпей Велики да победи този мистериозен воин от запада, Гай Юлий Цезар.

— Воин от запада ли? — попита Клеопатра, докато отхапваше парченце от един превъзходен нар.

— Да, така го наричаме с Ирод. Досега победите му са само на запад. Време е да видим как ще се справи на изток.

— Гай Юлий Цезар… малко знам за него, освен че продаде статута на приятел и съюзник на баща ми и му помогна да се закрепи на трона. Срещу известна сума. Разкажи ми кой е този Цезар.

— Кой е Цезар ли? — Антипатер се извърна настрани, за да измие ръце в един златен леген. — Навсякъде другаде, освен в Рим той би бил цар, велика царице. Родът му е древен и благороден. Говорят, че е пряк потомък на Афродита и Арес през Еней и Ромул.

Клеопатра изненадано вдигна големите си очи; дългите й мигли бързо се спуснаха, за да прикрият чувствата й.

— Значи е бог.

— Не и за юдеи като нас, но да, може да претендира за известна божественост, предполагам — намеси се лениво Ирод и бръкна с пръсти в една купа с орехови ядки.

„Колко са надменни тези хора от нищожните сирийски царства — помисли си Клеопатра. — Държат се, сякаш пъпът на света е в Ерусалим, Петра или Тира. Ала не са прави. Центърът на света е Рим. А как ми се иска да беше в Мемфис. Или поне в Александрия.“

 

 

С двайсетхилядната си войска, допълнена с доброволци от Ониас, царицата на Александрия и Египет тръгна по крайбрежния път от Рафия, между голямото солено езеро Сирбонис и морето, след това се установи откъм сирийския склон на огромната пясъчна дюна Казиус, само на шестнайсет километра от Пелузиум. Това беше най-подходящото място да се реши кой ще управлява Египет. Клеопатра разполагаше с питейна вода и добър снабдителен коридор към Сирия, където Антипатер и синът му й купуваха хранителни продукти. Взимаха огромна надценка, но царицата нямаше нищо против.

Ахил я пресрещна с египетската войска. В средата на септември той пристигна от пелузийската страна на Казиус и се установи на лагер. Средата на лятото, когато наемниците й започнат да си мислят повече за хладината на родните домове, отколкото за разгорещени битки — това бе най-подходящото време да я смачка.

Средата на лятото! Следващото наводнение! Клеопатра крачеше напред-назад в кирпичената си къща и гореше от нетърпение да приключва с тази работа. Светът наоколо кипеше! Воинът от Запада бе разгромил Гней Помпей Велики при Фарсалус! Ала как, пуснала корени тук, край Казиус, щеше да го убеди да посети Египет? За да го стори, трябваше да установи пълен контрол върху трона и да му отправи официална държавна покана. Римляните обичаха да се разхождат из Египет, умираха да гледат крокодили и да зърнат поне един хипопотам, искаха очите им да бъдат заслепени от злато и скъпоценни камъни, ахкаха пред величието на храмовете. Със сълзи на очи Клеопатра се примири с третата сушава година. Когато Ха’ем гадаеше, всичко се сбъдваше. Гай Юлий Цезар, богът от Запад, със сигурност щеше да дойде. Ала не и преди средата на лятото.

* * *

Помпей пристигна край Пелузиум два дни преди да навърши петдесет и осем и завари това старо, занемарено пристанище претъпкано с военни кораби. Нямаше надежда да слезе на брега, дори да пуснат котва на някой кален, безлюден плаж. Двамата със Секст се облегнаха на парапета и загледаха като омагьосани огромната маса от хора.

— Сигурно има гражданска война — предположи Секст.

— Е, със сигурност не е в моя полза — отбеляза с усмивка баща му. — По-добре да разучим, преди да решим какво да правим.

— Да отидем до Александрия ли имаш предвид?

— Можем да го направим, но тримата ми капитани ми съобщиха, че храната е на привършване, също и водата. Затова ще се наложи да останем тук, докато се заредим.

— Аз ще отида — предложи Секст.

— Не, ще изпратя Филип.

Секст направи обидена физиономия. Баща му го побутна леко по рамото:

— Не се цупи, Сексте, да беше проявил повече упорство в уроците си по гръцки навремето. Изпращам Филип, защото е сирийски грък и може да се оправи. Извън Атика ти няма да разбереш и думичка.

Гней Помпей Филип, едър рус мъж и един от освободените роби на Помпей, дойде, за да получи инструкции. Изслуша внимателно повелителя си, кимна мълчаливо и се качи на една лодка отстрани на триремата.

— Очаква се битка — съобщи той след два часа, когато се върна. — Половината Египет е тук. Войската на царицата се е разположила от обратната страна на Казиус, тази на царя е отсам. В Пелузиум се носи мълва, че всичко ще се разреши в рамките на няколко дни.

— Откъде знаят кога ще е битката? — попита Помпей.

— Малкият цар е пристигнал, това е много рядко събитие. Прекалено е млад, за да командва (някой си Ахил води войската му), ала явно битката няма да има официална тежест, ако не присъства.

Помпей седна и написа писмо до цар Птолемей с молба веднага да бъде приет.

До края на деня не се получи отговор и Помпей размисли върху някои неща. Преди две години това писмо щеше да бъде прието като послание от боговете, направо от Олимп. Сега невръстният цар можеше да протака колкото иска.

— Чудя се колко щеше да му е нужно, за да отговори на Цезар — сподели малко разочаровано той пред Корнелия Метела.

Тя го потупа по ръката:

— Съпруже, не си струва да се безпокоиш и за това. Египтяните са странни хора, сигурно и обичаите им са такива. Освен това тук още може да не знаят за Фарсалус.

— Това не го вярвам, Корнелия. Сигурен съм, че дори и царят на партите знае вече за Фарсалус.

— Лягай си. Отговорът сигурно ще дойде утре.

* * *

Предадено от Филип на един най-обикновен чиновник, на Помпеевото писмо му бяха нужни няколко часа, за да изкачи йерархичната стълбица на египетската бюрокрация. Египет, така казваше пословицата, можел да дава уроци по бюрокрация дори на гърците в провинция Азия. Малко преди залез то достигна секретаря на секретаря на Потин, главния шамбелан. Той погледна странния печат и подсмръкна. Лъвска глава с буквите ГН ПОМП МАГН около гривата й.

— Серапис! Серапис! — възкликна секретарят и изтича при секретаря на Потин, който пък от своя страна моментално се завтече към главния шамбелан.

— Велики шамбелане! — промълви задъхано чиновникът, стискайки малкия свитък. — Писмо от Гней Помпей Велики!

Облечен с ефирната си пурпурна ленена роба, тъй като бе свършил със задачите за деня, Потин скочи от кушетката си, грабна свитъка и се втренчи в него с невярващи очи. Това беше! Не можеше да не е!

— Извикай веднага Теодот и Ахил — нареди той, седна на бюрото си и разчупи крехкия червен восък.

С треперещи ръце разви единствения лист фанийски папирус и с мъка започна да разчита разкривените гръцки букви.

Докато се появят Ахил и Теодот, той бе прочел всичко и седнал на стола си, гледаше през обърнатия на запад, към оживеното пристанище на Пелузиум, прозорец.

— Какво има? — попита Ахил, египетско-македонски мелез с ръста на македонските си предци и тъмната кожа на египетските.

Дребен мъж към четирийсетте и професионален войник, откакто се помни, той много добре съзнаваше, че рано или късно трябва да разгроми войската на царицата, ако иска да се спаси от изгнание и разорение.

— Виждате ли онези три кораба? — посочи Потин.

— Строени в Памфилия, както личи от носовете им.

— Знаете ли кой се намира на един от тях?

— Нямам никаква представа.

— Гней Помпей Велики.

Теодот изписка и се отпусна тежко на един стол. Ахил стегна мускулите на голите си ръце, скръсти ги на гърдите си върху твърдата кожена ризница и възкликна:

— Серапис!

— И аз така казвам — съгласи се главният шамбелан.

— Какво иска?

— Аудиенция при царя и безпрепятствен достъп до Александрия.

— Трябва да повикаме царя — предложи Теодот и стана. — Аз ще го доведа.

Потин и Ахил не възразиха: каквото и да решат, трябваше да е в името на царя, който засега слушаше всичко, което му кажеха съветниците му. Той, разбира се, нямаше думата, ала все пак имаше право да ги чуе.

Тринайсетият Птолемей се беше натъпкал със сладкиши и не се чувстваше особено добре. Щом обаче научи кой чака на борда на тези три триреми, гаденето му веднага изчезна и се смени с любопитство.

— О, ще го приема ли, Теодоте?

— Това тепърва ще се решава — отвърна възпитателят му. — Сега сядай, слушай внимателно и не прекъсвай… велики царю.

Потин седна на стола си и кимна на Ахил:

— Кажи ти първо мнението си, Ахиле. Какво да правим с Гней Помпей.

— Ами, писмото му не ни казва много, просто моли за аудиенция и за безпрепятствен достъп до Александрия. Разполага с три кораба, без съмнение и с известен брой войници, но нищо, от което да се притесняваме. Смятам, че трябва да го приемем и да го изпратим за Александрия. Предполагам, че е тръгнал към приятелите си в Африка.

— Да, ама междувременно ще се разчуе, че е дошъл тук, помолил е за помощ и я е получил — възрази Теодот. — Той загуби при Фарсалус! Можем ли да си позволим да предизвикваме победителя му, великия Гай Цезар?

Потин изслуша внимателно и двамата.

— Засега — отбеляза той — тезата на Теодот е по-силна. Ти какво смяташ, велики царю?

Дванайсетгодишният цар на Египет се намръщи сериозно:

— Съгласен съм с теб, Потине.

— Добре, добре! Продължавай, Теодоте.

— Помислете, моля ви! Помпей Велики изгуби борбата за запазване на властта си в Рим, най-могъщата държава на запад от Партското царство. В завещанието си покойният цар Птолемей Александър обрече Египет на Рим. В съгласие с това завещание ние в Александрия въздигнахме на трона бащата на настоящия ни цар. Марк Крас се опита да анексира Египет. Ние успяхме да го избегнем, като подкупихме същия този Гай Цезар да потвърди правото на Авлет върху престола. — Слабото, гримирано, болнаво лице на Теодот се изкриви от тревога. — Ала сега този същият Гай Цезар е, така да се каже, владетел на света. Как можем да си позволим да му нанесем такава обида? Той може с едно изщракване на пръстите да вземе каквото е дал — независимостта на Египет. Нашето благоденствие. Да стане господар на богатствата и живота ни. В момента вървим по ръба на бръснач! Не можем да си позволим да обидим Рим в лицето на Гай Цезар.

— Прав си, Теодоте — съгласи се Ахил и потърка устни с кокалчетата на ръката си. — Ние си имаме наша война тук, тайна война! Не можем да привличаме вниманието на Рим. Я си представете, че Рим изведнъж реши той да уреди проблемите ни! Това старо завещание още е в сила. Все още е в Рим. Предлагам утре сутринта да изпратим известие на Гней Помпей, че няма да получи нищо. Да го отпратим веднага.

— Ти какво мислиш, велики царю? — попита Потин.

— Ахил е прав! — извика тринайсетият Птолемей, сетне въздъхна дълбоко. — О, как ми се искаше да го видя.

— Теодоте, имаш ли нещо да допълниш?

— Имам, Потине. — Възпитателят стана, отиде зад момчето и прокара пръсти през гъстата му руса коса и по тънката му шия. — Не мисля, че предложението на Ахил е достатъчно изгодно за нас. Разбира се, могъщият Цезар няма да тръгне да преследва Помпей лично. За това си има флоти и войски, легати със стотици. Както знаем, сега той обикаля провинция Азия като същински цар. Къде ли е в момента? Носи се мълва, че е в родината на дедите си, Илион, древната Троя.

Малкият цар затвори очи; облегна се на Теодот и задряма.

— Защо — продължи Теодот — не изпратим на могъщия Цезар подарък от името на царя на Египет? Защо не му подарим главата на врага му? — Той раздвижи кокетно дългите си мигли. — Казват, че мъртвите не хапели.

Четиримата се умълчаха.

Потин събра ръце върху бюрото си и се втренчи замислено в събеседниците си. Сетне вдигна големите си сиви очи:

— Прав си, Теодоте. Мъртвите не хапят. Ще изпратим главата на врага на Гай Цезар.

— Ала как ще го направим? — попита Теодот, горд, че той пръв се е сетил за този план.

— Оставете на мен — обади се бързо Ахил. — Потине, пиши на Помпей от името на царя, че ще получи аудиенция. Аз лично ще му го занеса и ще го примамя на брега.

— Може би ще поиска да дойде с охрана — предположи Потин.

— Несъмнено. Виж, аз случайно познавам един човек, един римлянин, когото и Помпей познава. И ще му се довери.

* * *

На заранта Помпей, Секст и Корнелия закусиха корав хляб и възсолена водица.

— Да се надяваме — отбеляза Корнелия, — че ще можем поне да се заредим с провизии в Пелузиум.

В каютата влезе Филип, освободеният роб, с грейнало лице.

— Гней Помпей, писмо от царя на Египет! На най-фин папирус!

След като счупи печата и разгъна свитъка — наистина най-фин папирус! — Помпей прочете кратката бележка на гръцки, мърдайки беззвучно устни.

— Е, ще имам аудиенция. След час ще дойде кораб да ме вземе. — Той вдигна стреснато поглед. — Богове, трябва да се обръсна… и официалната ми тога! Филипе, повикай веднага слугата ми.

След известно време той вече стоеше в цялото си величие на проконсул на Рим заедно с Корнелия Метела и Секст от двете си страни и чакаше някой величествен, позлатен кораб да излезе от пристанището и да го вземе.

— Сексте — обади се неочаквано той.

— Да, татко?

— Какво ще кажеш да си намериш някакво занимание за известно време?

— А?

— Иди пикай от другия борд на кораба, ако щеш! Или си почисти носа! Каквото искаш, само ни остави малко насаме с мащеха ти!

— О! — усмихна се Секст. — Да, татко. Разбира се, татко.

— Добро момче — отбеляза Помпей, — само малко бавно схваща.

Преди три месеца Корнелия Метела би намерила цялата тази размяна на реплики за скандална; сега се засмя.

— Снощи ти ме направи много щастлив мъж, Корнелия — рече Помпей и се притисна до нея.

— А ти ме направи много щастлива жена, съпруже.

— Може би, любов моя, трябва да предприемаме повече дълги презморски плавания заедно. Не знам какво щях да правя без теб след Митилена.

— И без Секст — добави бързо тя. — Той е прекрасно момче.

— Той е по-близък по години до теб, отколкото аз! Утре навършвам петдесет и осем.

— Аз го обичам много, но Секст е дете. Харесвам повече зрелите мъже. Всъщност стигнах до заключението, че ти си на най-подходящата възраст за мен.

— В Серика ще е прекрасно!

— Щом казваш.

Те продължиха да разговарят приятелски, докато Секст не се върна намръщен.

— Един час вече мина, а царският кораб никакъв го няма — отбеляза той. — Само онази лодка.

— Идва насам — обяви Корнелия Метела.

— Може би това е — предположи Помпей.

— За теб? — попита хладно жена му. — Не, никога!

— Не забравяй, че вече не съм първият мъж в Рим. Просто един уморен римски проконсул.

— Не и за мен! — изсъска Секст през зъби.

Лодката, всъщност не чак толкова малка, вече се беше доближила до триремата. Облеченият с ризница мъж на кърмата вдигна глава.

— Търся Гней Помпей Велики! — провикна се той.

— Кой го търси? — попита Секст.

— Ахил, главнокомандващ войската на царя.

— Качи се при нас! — покани го Помпей и му посочи една въжена стълба.

Корнелия Метела обаче стисна дясната ръка на мъжа си. Помпей я погледна изненадан:

— Какво има?

— Съпруже, това не ми харесва! Каквото и да иска този човек, отпрати го! Моля те, да вдигаме котва и да се махаме! Предпочитам да ям корав хляб през целия път до Утика, само и само да не оставам тук!

— Не се безпокой, няма нищо страшно.

Помпей се освободи от ръката на жена си и излезе да посрещне Ахил. Приближи се към него с усмивка:

— Добре дошъл, Ахиле. Аз съм Гней Помпей Велики.

— Виждам. Всеки познава лицето ти. Твои статуи и бюстове могат да се видят из целия свят! Дори в Екбатана, ако вярваме на мълвата.

— Няма да е за дълго. Сигурно вече ги събарят и издигат Цезарови.

— Не и в Египет, Гней Помпей. Ти си истински герой за нашия невръстен цар, той жадно поглъща книгите за бойните ти успехи. Толкова е възбуден от възможността да се срещне с теб, че не е спал цяла нощ.

— Не можа ли да намери нещо по-добро от тази лодка? — озъби се Секст.

— О, това е заради хаоса в пристанището — не се смути Ахил. — Пълно е с военни кораби. Един от тях се блъсна по невнимание в царската ладия и я проби. Виждате сами какъв е резултатът.

— Нали няма да си намокря тогата? Не мога да се явя мокър пред царя — пошегува се Помпей.

— Суха е като стар кокал — успокои го Ахил.

— Съпруже, моля те, недей! — прошепна Корнелия Метела.

— Съгласен съм, татко, не приемай тази обида! — подкрепи я Секст.

— Наистина, това неудобство е следствие на нещастно стечение на обстоятелствата — оправда се с усмивка Ахил, показвайки дупката от липсващите си два предни зъба. — Даже докарах един познат, за да разсея подозренията. Виждаш ли онзи човек с униформа на центурион?

Зрението на Помпей вече не беше особено добро, но той беше установил, че ако присвие очи, все пак ще успее да познае човека. Той го направи и нададе характерния пиценски възглас на радост (галски, би го нарекъл Цезар).

— О, не мога да повярвам! — той се обърна към Секст и Корнелия Метела с грейнало лице. — Знаете ли кой е този долу? Луций Септимий! Един от фимбриевите главни центуриони от старите времена в Понт и Армения! Награждавал съм го неведнъж, след това заедно стигнахме пеша почти до Каспийско море. Върнахме се, защото ни хвана малко страх. Хей! Луций Септимий!

След това вече щеше да е грубо да разваля настроението му и Корнелия Метела се примири да го изпрати с предупреждение да внимава. Секст се обърна към двама центуриони от Първи легион, които бяха настояли да ги придружат от Пафос.

— Дръжте го под око — предупреди той шепнешком.

— Хайде, Филипе, побързай! — извика Помпей и прескочи ловко парапета въпреки официалната си тога.

Ахил, който вече беше слязъл, го настани на носа.

— Тук е най-сухо — обясни.

— Септимий, стари негоднико, сядай зад мен! — призова Помпей стария си познат, докато се настаняваше удобно. — О, как се радвам да те видя! Какво всъщност правиш в Пелузиум?

Филип и робът му седнаха между двама от шестимата гребци, зад тях се настаниха двамата центуриони, Ахил зае кърмата.

— Оттеглих се, след като Габиний остави известна войска около Александрия — обясни Септимий, побелял ветеран, сляп с едното око. — Всичко пропадна след спречкването със синовете на Бибул. Е, ти трябва да си чул. Обикновените войници бяха изпратени в Антиохия, водачите на бунта — екзекутирани. Ахил обаче реши да задържи центурионите. Така че, ето ме тук, начело на легион само от евреи.

Помпей поговори още известно време с него, но пътуването бе твърде бавно и той започна да се тревожи за речта си — съчиняването на красноречиво слово на гръцки към едно дванайсетгодишно дете не беше лесна работа. Той се обърна от носа и извика на Филип:

— Би ли ми подал речта?

Филип му подаде свитъка. Той го разгърна, преви рамене и започна отново да преговаря словото си.

Брегът се появи неочаквано — Помпей толкова бе погълнат в четене.

— Надявам се това чудо да излезе достатъчно на сушата, за да не си накалям обувките! — пошегува се той със Септимий и се приготви за сблъсъка.

Гребците се справиха добре, лодката излезе върху мръсния, тинест плаж.

— Хайде! — каза си бодро Помпей.

Чувстваше се необичайно весел. Нощта с Корнелия беше прекрасна, тепърва му предстояха още такива, а и Серика го чакаше — нов живот за стар воин, да учи войниците на една екзотична страна на римски тънкости. Говореше се, че там имало хора, чиито глави излизали направо от гърдите; хора с по две глави; с по едно око; морски змейове… О, какво ли щеше да види отвъд изгряващото слънце?

„Можеш да задържиш Запада, Цезаре! Аз отивам на изток! Към Серика и свободата! Какво знаят в Серика за Пиценум? Какво ги е грижа за Рим? В Серика една пиценска издънка като мен ще се ползва със същото уважение както един Юлий или Корнелий!“

Нещо се разкъса, изпращя и се счупи. Вече наполовина слязъл от лодката, Помпей се обърна и забеляза Луций Септимий непосредствено зад себе си. Топла течност потече между краката му. За момент той си помисли, че е изпуснал мехура си, но скоро позната миризма достигна до ноздрите му. Кръв. Неговата ли? Ала нямаше болка! Краката му се подкосиха и той се стовари по очи в тинята.

„Какво е това? Какво ми става?“

Той по-скоро почувства, отколкото видя Септимий да се изправя над него, да замахва с меча.

„Аз съм римски благородник. Те не бива да виждат лицето ми, докато умирам, не бива да виждат тази част от мен, която ме прави мъж. Трябва да умра като римски благородник!“

Помпей направи последно, конвулсивно усилие. Едната му ръка дръпна свенливо диплите на тогата му над бедрата, другата заметна част от нея върху лицето му. Мечът проникна в гърдите му, забит със сила и умение. Той не помръдна повече.

Ахил беше наръгал двамата центуриони в гърбовете, но да убиеш двама мъже едновременно е трудна задача. Започна схватка, задните гребци се притекоха на помощ. Вцепенени на местата си, Филип и робът му осъзнаха, че е дошъл смъртният им час. Те изскочиха от лодката и побягнаха.

— Аз ще ги довърша — изръмжа запъхтяно Септимий.

— Двама глупави гърци — изсумтя презрително Ахил. — Какво могат да сторят?

Наблизо чакаха роби с голям глинен чиреп в краката. Ахил им махна и те вдигнаха съда (изглеждаше много тежък) и се приближиха.

Междувременно Септимий беше смъкнал тогата от лицето на Помпей — то беше спокойно, непокътнато. Допря острието на меча си до туниката с широка пурпурна ивица през дясното рамо и я разряза от врата до кръста. Вторият удар бе сполучлив — беше улучил сърцето.

— Така трудно се реже глава — отбеляза Септимий. — Някой да ми намери парче дърво.

Веднага му донесоха. Септимий го пъхна под врата на Помпей, вдигна меча и отново го стовари. Гладко и чисто. Главата се изтърколи малко встрани, тялото се отпусна пак в калта.

— Никога не съм предполагал, че аз ще го убия. Странна работа… Такъв добър пълководец… Все пак жив не ми е от никаква полза. В гърнето ли да я сложа?

Ахил кимна; той изглеждаше по-развълнуван от този римски центурион. Когато Септимий вдигна главата за гъстата прошарена коса, египтянинът си даде сметка, че не може да свали поглед от нея. Обзеха го мисли… но какви?

Гърнето беше пълно догоре с природна сода, разтворът, в който балсаматорите киснеха с месеци изкормените тела, преди да ги мумифицират. Един от робите вдигна дървения капак; Септимий пусна главата вътре и се отдръпна бързо, за да не се изпръска с прелялата течност.

Ахил кимна. Робите вдигнаха гърнето за въжените му дръжки и тръгнаха пред господаря си. Гребците бяха вкарали лодката отново във водата и вече се отдалечаваха. Луций Септимий заби меча си в изсъхналата тиня, за да го почисти, прибра го в ножницата и тръгна след останалите.

* * *

След няколко часа Филип и робът му се върнаха при обезглавеното тяло на Помпей на безлюдния плаж; тогата му бе станала тъмнокафява от съсирената кръв.

— Изоставени сме в Египет — обади се робът. Облян в сълзи, Филип вдигна апатично очи:

— Изоставени ли?

— Да, изоставени. Нашите отплаваха. Видях ги.

— Значи освен нас няма кой да се погрижи за него. — Филип се огледа и кимна. — Поне има изхвърлени клони. Нищо чудно, че са избрали точно това място; толкова е пусто.

Двамата мъже обикаляха плажа, докато не натрупаха клада с височина шест стъпки. После качиха тялото върху й — нелека задача, но се справиха.

— Нямаме огън — отбеляза робът.

— Иди вземи от някого тогава.

По здрач робът се върна с малка метална кофичка, от която излизаше дим.

— Не искаха да ми дават кофата, но им казах, че е за Гней Помпей Велики, и склониха.

Филип разпръсна живите въглени между побелелите от морската вода клони, провери дали тогата е добре загърната около тялото, сетне се отдръпна, за да види дали огънят ще се разгори.

Отне им известно време, но накрая изхвърлените от морето дърва пламнаха изведнъж, достатъчно силно, за да изсушат сълзите на Филип.

Изтощени, те легнаха на известно разстояние от огъня. На сутринта от кладата бе останала само пепел, те я поляха с вода и я разровиха, за да търсят тленните останки на Помпей.

— Не може да се познае кое е от него и кое е от дървата — отбеляза робът.

— Има разлика — обясни търпеливо Филип. — Дървото се разпада при докосване, костите — не. Питай, ако имаш съмнения.

Те сложиха каквото намериха в кофата.

— Какво ще правим сега? — попита робът, бедно създание, чиято единствена работа досега бе да мие и да търка.

— Ще тръгнем за Александрия.

— Нямаме пари.

— Гней Помпей ми даде да му нося кесията. Ще имам за храна.

Филип вдигна кофата, хвана роба си под ръка и тръгна по плажа, далеч от размирния Пелузиум.