Колийн Маккълоу
Цезар (2)

2

Галия на дългокосите (Галия Комата)

Декември 54 г.пр.н.е. — ноември 53 г.пр.н.е.

 

 

— С тези осем легиона в Портус Ициус ще останем без зърно още преди края на годината — говореше Тит Лабиен. — Пратениците ни се върнаха с празни ръце. Имаме предостатъчно осолено свинско, сланина, зехтин, сладък цвеклов сироп и изсушени плодове, но зърнените храни, от житото до нахута, са в много ограничени количества.

— Не можем да караме войниците да се сражават, без да им осигурим хляб — въздъхна Цезар. — Сушата е поразила всички земи едновременно. Не можем да купим зърно или варива от Испания и Италийска Галия, защото и те са засегнати. — Той вдигна рамене. — Е, тогава ни остава само един изход. Да разквартируваме легионите и да се молим на боговете за добра реколта догодина.

— Жалко, че флотата не остана цяла — обади се нетактично Квинт Титурий Сабин. — Тук наистина всичко е изсъхнало, но в Британия реколтата беше добра. Ако всичките ни кораби бяха здрави, можехме да докараме много жито.

Останалите легати застинаха. Корабите бяха грижа на Цезар и макар че бяха разбити от природните стихии, засягането на въпроса пред съвета беше доста неразумен политически ход — Цезар можеше да го разтълкува като критика или упрек. Сабин обаче имаше късмет, вероятно защото Цезар го бе сметнал за бъбрив глупак още от самото му постъпване на служба. Непредпазливият легат беше удостоен само с презрителен поглед.

— По един легион на област — продължи Цезар.

— Освен в земите на атребатите — предложи бързо Комий. — Сушата не ни засегна толкова жестоко като другите области. Можем да изхраним два легиона, ако ни изпратиш някои от цивилните си, за да помогнат в оранта и сеитбата през пролетта.

— Ако вие — намеси се саркастично Сабин, — галите, не смятахте, че да застанеш зад ралото, е под достойнството ви, нямаше да изпитвате толкова трудности в земеделието. Защо не впрегнете тази тълпа безполезни друиди в работа?

— От известно време не съм забелязал и римски благородник на полето, Сабине — вметна търпеливо Пълководеца, усмихна се на Комий: — Добре! Това означава, че тази зима можем да установим щаба в Самаробрива. Няма обаче да ти оставя Сабин. Мисля… че… Сабин може да отиде в земите на ебуроните… с Кота като равностоен командващ. Може да вземе Тринайсети легион и да се установи в Атватука. Войниците са малко неопитни, но съм сигурен, че Сабин ще се справи.

Всички изведнъж сведоха глави и вдигнаха ръце към устните си, за да скрият усмивките си. Цезар изпращаше Сабин в най-лошия район за разквартируване в Галия в компанията на най-омразния си човек като „равностоен командващ“ на легион от новобранци, носещ на всичкото отгоре и фаталния номер тринайсет. Малко несправедливо за бедния Кота (Аврункулей, не Аврелий), но някой трябваше да отиде със Сабин и всички, освен нещастния Кота си отдъхнаха, че не са на негово място.

Присъствието на цар Комий, разбира се, обиждаше хора като Сабин. Той не можеше да разбере защо Цезар е поканил на военния съвет един гал, независимо колко е услужлив и надежден. Нищо, че на съвещанието се обсъждаха само проблемите с храната и разквартируването на войските. Може би ако бе малко по-приятен и привлекателен, Комий щеше да спечели още по-голямо разположение. За жалост обаче той не беше нито приятен, нито привлекателен. На ръст бе нисък за белг, с остри черти и странно потайно поведение. Сламенорусата му коса, груба като метла, тъй като (както всички галски воини) я миеше с варов разтвор, бе вързана на опашка и беше в крещящо несъответствие с яркия кървавочервен цвят на безвкусния му кариран шал. Легатите на Цезар винаги го отминаваха с презрение: смятаха го за блюдолизец, навъртащ се винаги около важните мъже, без да спира да натяква, че точно той е царят на силния и войнствен белгски народ. Белгите в северозападните области не се бяха отказали от царете си, за да избират ежегодно вергобрети. Всеки аристократ обаче можеше да оспори властта на царя. Този сан се придобиваше със сила, не се унаследяваше. А Комий управляваше атребатите от доста време.

— Требоний — продължи Цезар, — ти ще зимуваш с Десети и Дванайсети легион в Самаробрива и ще охраняваш имуществото. Марк Крас, ти ще се установиш недалеч от Самаробрива, на около четирийсет километра, на границата между беловаките и амбианите. Вземи Осми. Фабий, оставаш в Портус Ициус със Седми. Квинте Цицероне, взимаш Девети и отиваш при нервните. Росций, за теб съм предвидил мирно и тихо местенце; изпращам те с Пети легион на чучулигите при езубиите, просто да напомним на келтите, че не сме ги забравили.

— Очакваш неприятности от белгите — намръщи се Лабиен. — И аз съм съгласен, че напоследък са прекалено тихи. Искаш ли да отида при треверите както обикновено?

— Не чак в Трев. Пак при треверите, но близо до ремите. Вземи конницата и Единайсети.

— Ще се установя тогава на бреговете на Моза близо до Виродунум. Ако не натрупа много сняг, там има предостатъчно паша.

Цезар се изправи, знак за край на съвещанието. Бе свикал легатите си веднага щом стъпи на галския бряг, което означаваше, че искаше осемте легиона незабавно да напуснат Портус Ициус към местата си за зимуване. Въпреки това всички легати вече знаеха за смъртта на Юлия. Новината бе изпратена в много писма. Никой обаче не продумваше за това.

— Ще си прекараш спокойно и удобно — рече Лабиен на Требоний, докато излизаха; усмихна се, показвайки големите си конски зъби. — Глупостта на Сабин не спира да ме изумява! Ако си беше държал устата затворена, той щеше да се уреди на спокойно и удобно място. Представи си какво е да прекараш зимата там, недалеч от устието на Моза, под бушуващите ветрове, с наводненията, между скалистите хълмове, солниците и торфищата и при постоянната заплаха от германите, ако случайно ебуроните и нервните се държат прилично.

— Могат да ходят до морето за риба, змиорки и яйца от морски птици — отбеляза Требоний.

— Не, благодаря, ще се задоволя и със сладководна риба, а прислужниците ми могат да гледат кокошки.

— Цезар определено очаква размирици.

— Или това, или си измисля оправдание да не се връща в Италийска Галия за зимата.

— А?

— О, Требоний, той не може да понесе да се срещне с всички онези римляни. Ще се наложи да приема съболезнования от всички, от Салона до Оцел, и цяла зима ще живее в страх, че нервите му няма да издържат.

Требоний спря, в тъжните му сиви очи се четеше изненада.

— Не знаех, че го разбираш толкова добре, Лабиен.

— С него съм, откакто дойде при дългокосите.

— Римляните обаче не смятат за срамно един мъж да плаче!

— В младите си години той също не го смяташе за срамно. Ала тогава беше Цезар само по име.

— А?

— То вече не е име — обясни търпеливо Лабиен. — Това е символ.

— О! — Требоний отново закрачи. — Липсва ми Децим Брут! — възкликна изведнъж. — Сабин не може да го замени.

— Ще се върне. На всички им домилява за Рим.

— С изключение на теб.

Първият легат на Цезар изръмжа:

— Знам кога ми е добре.

— Аз също. Самаробрива! Представи си, Лабиен! Ще живея в истинска къща с подово отопление и вана.

— Глезльо — пошегува се Лабиен.

* * *

Писмата от сената бяха многобройни и Цезар трябваше да се занимае с тях преди всичко останало. Това му отне три дена. Около дървената къща на Пълководеца войските се изтегляха без много шум и объркване, така че документите можеха да бъдат обработени на спокойствие. Дори тромавият Гай Требаций се беше хванал за работа, защото Цезар имаше навика да диктува на трима писари едновременно; крачеше пред прегърбените над восъчните си плочки служители, изстрелваше по едно-две бързи изречения пред един, преди да се премести при следващия; никога не объркваше мислите си. Тази невероятна работоспособност бе спечелила уважението на Требаций. Трудно бе да мразиш човек, който може да готви толкова много гозби наведнъж.

Най-сетне дойде редът и на личната кореспонденция, тъй като писма от Рим идваха всеки ден. От Портус Ициус до Вечния град имаше хиляда и триста километра, главно по реки през Галия на дългокосите, след това по Домициевия и Емилиевия път през планините на Провинцията. Цезар имаше група куриери, сновящи постоянно по суша или вода между Рим и лагера му, където и да се намираше. Така получаваше най-пресните новини от Рим за по-малко от две нундини и се грижеше отдалечеността му от столицата да не вреди на политическото му влияние. А то се увеличаваше пропорционално на богатството му. Британия не му донесе много, но Галия трупаше планини.

При Цезар работеше един освободен германски роб, Бургунд, когото бе наследил на петнайсетата си година от Гай Марий. Този човек го следваше неотлъчно. Преди около година заради напредналата му възраст Цезар го беше оставил в Рим да се грижи за земите му, за майка му и жена му. Бургунд бе от племето кимври и макар че бил дете, когато Марий разгромил кимврите и тевтоните, знаеше добре историята на предците си. Според него богатствата на кимврите и тевтоните били останали при родственото им племе атватуки, при които зимували, преди да нахлуят в Италия. Само шест хиляди от тях се завърнали. Атватуките пък наброявали три четвърти от милиона и така оцелелите от клането на Марий се установили при тях и се слели с народа им. По този начин племенните съкровища на кимврите и тевтоните останали.

На втората година от навлизането си в Галия на дългокосите Цезар бе предприел поход срещу нервните, които се сражаваха пеш и обитаваха земите около Моза по-надолу от владенията на ебуроните, където понастоящем трябваше да замине сърдитият и нещастен Сабин заедно с Тринайсети легион и още по-сърдития и нещастен Луций Аврункулей Кота. В сражението нервните бяха предпочели да умрат на бойното поле, вместо да живеят като победени. Цезар обаче милостиво разреши на жените, децата и старците им да се завърнат необезпокоявани по домовете си.

Атватуките живееха нагоре по течението на Моза. Макар че бе претърпял сериозни загуби, Цезар реши да продължи настъплението си и се премести към техните земи. Атватуките се оттеглиха в столицата си Атватука, крепост на едно възвишение срещу великия Ардвенски лес. Цезар обсади и превзе крепостта, но атватуките нямаха късмета на нервните. Тъй като се бяха опитали да го измамят, той събра победените на едно поле близо до изравнената със земята крепост, свика всички търговци на роби, които винаги се движеха след римската войска, и продаде цялото племе наведнъж на онзи, който предложи най-изгодна цена. Петдесет и три хиляди уплашени, плачещи и безправни атватуки бяха поведени през земите на другите племена към големия пазар на роби в Масилия, където бяха разделени и продадени отново.

Това бе хитър ход. Всички останали племена бяха готови да се вдигнат, всички очакваха нервните и атватуките да разгромят римската войска. Керванът от роби обаче говореше друго. Въстанието така и не избухна. Дългокосите гали започнаха да се чудят каква е тази римска войска, сравнително малка, но с идеално подготвени и оборудвани войници, които се биеха като един и не се нахвърляха върху врага като безредна, яростно крещяща тълпа. Страхът от римската армия се предаваше с поколенията като приказките за чудовища.

В столицата на атватуките Цезар откри съкровищата на кимврите и тевтоните, безброй златни предмети и кюлчета, донесени преди векове при бягството им от богатите на злато, смарагди и сапфири земи на скитите и след това оставени в Атватука. Пълководеца имаше право да задържи всички средства от продажбата на роби, но военната плячка трябваше да бъде разделена между съкровищницата и всички членове на войската, от главнокомандващия до последния войник. Въпреки това след завършването на описа и след като пленените богатства потеглиха със строго охраняван конвой към Рим, Цезар празнуваше — знаеше, че никога повече няма да се тревожи за пари. Продажбата на атватуките в робство му беше донесла две хиляди таланта, а делът му от съкровището възлизаше на още по-голяма сума. Войниците му бяха богати, легатите му имаха достатъчно пари, за да станат консули.

А това бе само началото. Галите копаеха сребро и промиваха злато от пясъка на реките, спускащи се от Цебенския масив. Те бяха ненадминати занаятчии и способни ковачи — дори пленените каруци с обковани с железни обръчи колела и здравите им бъчви носеха пари. И всяка сестерция Цезар изпращаше в Рим, за да увеличава личния си дял в благосъстоянието на обществото — своята дигнитас.

Болката от загубата на Юлия никога нямаше да намалее, а и Цезар не беше Крас. За него парите не бяха самоцел, а средство за повишаване на популярността му, вечна придобивка, в чиято жизнена важност се бе убедил през всички тези години на възход по стълбицата на властта.

Това, което увеличаваше неговата популярност, въздигаше и славата на покойната му дъщеря. Беше един вид утеха. Благодарение на неговите усилия и нейния талант да спечелва любовта на другите тя щеше да бъде споменавана с добро; защото тя беше дъщерята на Цезар и съпругата на Помпей Велики. И когато той се върне в Рим, щеше да организира в нейна памет игрите, които сенаторите й бяха отказали. Дори ако, както веднъж бе казал пред тях, се наложи да смачка гениталиите им, за да постигне целта си.

* * *

Имаше много писма. Някои бяха по делови въпроси, като онези от най-верния му съмишленик Балб, испанския банкер от Гадес, и от Гай Опий от Рим. Сега имуществото му се управляваше от един още по-способен финансист — Гай Рабирий Постум. Постум беше премахнал хаоса в египетската обществена счетоводна система. Обаче, вместо да му благодарят, цар Птолемей Авлет и александрийските му слуги го бяха съблекли чисто гол и го бяха натоварили без пукната пара на един кораб за Рим. Цезар му даде заем, за да започне наново. И му се беше зарекъл някой ден да отиде в Египет и да му върне загубените пари.

Имаше писма от Цицерон, пълни с молби и въпроси за благосъстоянието на по-малкия му брат Квинт. Изпращаше и най-искрени съболезнования за Цезар; въпреки суетата си и надутостта си Цицерон бе изключително мил и състрадателен човек.

А! Един свитък от Брут! Тази година навършваше трийсет и бе на път да влезе в сената като квестор. Цезар му беше писал непосредствено преди заминаването си за Британия с молба да се присъедини към него като личен квестор. По-големият син на Крас, Публий, му бе служил на този пост в продължение на няколко лета, а тази година службата се изпълняваше от малкия брат на Публий, Марк Крас. Прекрасна двойка. Основното задължение на квесторите бяха финансите и Цезар бе сметнал, че синовете на Крас би трябвало да са способни в тази област. Очакванията му обаче не се оправдаха. Макар и незаменими на бойното поле, двамата братя не можеха да съберат две и две. За разлика от тях Брут бе плутократ в сенаторски одежди и имаше талант да печели пари и да управлява финанси. В момента счетоводството се водеше от Требаций, но това не му влизаше в непосредствените задължения.

Брут… Дори след толкова години Цезар все още изпитваше вина към него. Брут толкова бе обичал Юлия, търпеливо я беше чакал десет години, докато стане на възраст за женене. Обаче Цезар неочаквано бе получил невероятен дар от боговете — Юлия се влюби лудо в Помпей Велики, както и той в нея. Пълководеца веднага анулира годежа й с Брут (известен тогава под името Сервилий Цепион) и я омъжи за Помпей. Нелесно решение, сърцето на Брут бе разбито. Майката на младежа, Сервилия, беше любовница на Цезар от години. Да я умилостиви след тази обида му струваше една перла на стойност шест милиона сестерции.

„Благодаря ти за предложението, Цезаре. Много мило, че си помислил за мен и си се сетил, че от тази година мога да бъда избиран за квестор. За жалост още не съм сигурен, че ще получа квесторството, тъй като изборите още се отлагат. Надяваме се да стане известно през декември, когато се говори, че народът в трибите щял да избере квесторите и военните трибуни. Съмнявам се обаче, че тази година ще има избори за висши магистрати. Мемий отказва да отстъпи от кандидатурата си за консулство, а чичо Катон се е зарекъл, докато Мемий не се откаже, да не разрешава курулни избори. Между другото, не давай ухо на тези зловредни слухове за развода на чичо Катон с Марция. Чичо Катон не може да бъде купен.

Отивам в Киликия като личен квестор на новия управител за следващата година, Апий Клавдий Пулхер. Сега той е мой тъст. Преди месец се ожених за най-голямата му дъщеря, Клавдия. Прекрасно момиче.

Отново ти благодаря за любезното предложение. Майка ми е добре. Както разбирам, тя лично ще ти пише.“

„Виж ти! — Цезар остави свитъка и примигна изненадано. — В продължение на шест години Брут отказва да се ожени. Дъщеря ми умира и той се задомява само след няколко нундини. Явно надеждата е живяла през цялото време. Чакал е да й омръзне да живее с един старец, който има само военна слава и пари. Без знатен произход, без известни предци. Колко ли още е бил готов да чака? Тя обаче намери истинската любов в Помпей, а и той я обичаше. Винаги съм се упреквал, задето нараних Брут, макар че късно си дадох сметка какво означава Юлия за него. И все пак това трябваше да се направи, независимо кой и колко силно щеше да бъде наранен. Съдбата ме дари с дъщеря, достатъчно красива и умна, за да омае единствения човек, от когото имах нужда. Как обаче да задържа Помпей Велики сега?“

Също като Брут, Сервилия бе написала само едно писмо, за разлика от четиринайсетте послания на Цицерон например. И не беше дълго. Странно бе чувството да държи папируса, който е докосвала и тя. Сякаш писмото бе пропито с отрова, проникваща през кожата. Той затвори очи и се опита да си я представи, да си спомни вкуса й и онази разрушителна, жестока страст. Какво ли щеше да почувства, когато я види отново? Между тях имаше почти пет години разлика. Сега тя щеше да е на петдесет, а той на четирийсет и шест. Ала вероятно щеше да е все така красива — тя се грижеше за външния си вид, поддържаше косата си винаги катраненочерна, също като сърцето й. Защото не Цезар бе виновен за случилото се с Брут; отговорността за Брут падаше изцяло върху майка му.

„Сигурно вече си получил отказа на Брут. Ти винаги си обичал всичко да е по реда си, така че първо мъжете. Сега поне имам снаха от патрициански род, макар че не е лесно да живея в една къща с друга жена, която не ми е родна дъщеря и следователно не е свикнала с мен и странностите ми. За щастие Клавдия е свита като мишка. Не мога да си представя как щяхме да живеем с Юлия, имайки предвид нейната гордост и чувствителност. Жалко, че не беше надарена с твоята твърдост. Точно затова умря, разбира се.

Брут избра Клавдия за своя жена по една причина. Тази пиценска издънка Помпей «Велики» преговаряше с Апий Клавдий да вземе момичето за своя син Гней. Във вените му може да тече наполовина кръвта на Муций Сцевола, но това не личи нито от лицето му, нито от характера му. Той е Помпей Велики, лишен от ума си. Вероятно още си играе да лови мухи и да им къса крилцата. Изглежда, Брут е решил да открадне жената на човека, който му отне годеницата. И го стори. Апий Клавдий не е Цезар. Посредствен консул и от догодина ще е продажен управник на бедната Киликия. Той претегли наследството на моя Брут и безупречното му потекло срещу политическото влияние на Помпей и фактът, че по-малкия му син Секст има по-големи изгледи да се издигне по стълбицата на властта, наклони везните в полза на момчето ми. В резултат на това Помпей Велики изпадна в един от знаменитите си пристъпи на ярост. Не мога да разбера как ги понасяше Юлия. Ревът и крясъците му се чуваха из цял Рим. Тогава Апий постъпи много хитро. Предложи му втората си дъщеря Клодила за Гней. Още няма седемнайсет, но Помпей никога не е изпитвал скрупули да взима невръстни деца. Така че и вълкът е сит, и агнето — цяло. Апий се сдоби с двама зетьове с благосъстояние колкото държавната хазна, две ужасно дебели и безлични момичета се задомиха в знатни семейства, а Брут спечели една малка победа срещу първия човек в Рим.

Надяват се тази година да заминат за Киликия, макар че сенатът не гори от желание да пуска Апий Клавдий в провинцията му толкова рано. Апий отговори, че ако се наложи, ще замине и без да получи империум по куриатния закон. Окончателно решение още не е взето, макар че моят полубрат Катон все призовава за специални привилегии на патрициите. Лоша услуга ми направи ти, Цезаре, като отне Юлия от сина ми. Той се е сближил твърде много с Катон. Не мога да търпя как ми се хвали Катон, че синът ми слушал повече него, отколкото мен.

Такъв двуличник е този Катон. Постоянно се обявява за защитник на републиката, за уважение към предците и за отпадането на старата управляваща класа, а винаги намира оправдание за постъпките си. Най-голяма полза от философията, струва ми се, е възможността, човек винаги да намери оправдание за действията си във всяка ситуация. Виж развода му с Марция. Казват, че всеки човек си има цена. Вярвам, че наистина е така. Също мисля, че дъртакът Хортензий е улучил цената на Катон. Колкото до Филип, е, той е епикуреец, а цената на безкрайното блаженство е висока.

Като заговорихме за Филип, бях на вечеря у тях преди няколко дни. Добре, че твоята племенница Ация не е някоя уличница. Доведеният й син, младият Филип (много хубав и добре сложен младеж), през цялото време я гледа като бик крава зад ограда. О, тя забеляза, но се правеше, че не разбира. Младежът няма да получи насърчение от нея. Само се моля Филип да не забележи. Защото уютното гнезденце, което си е намерила Ация, ще лумне в пламъци. След края на вечерята тя ми показа единствения обект на любовта й — сина й Гай Октавий. Твой праплеменник, такъв би трябвало да ти се пада. Точно на девет години е, беше на рождения му ден. Трябва да призная, че е възхитително дете. О, де да изглеждаше и моят Брут така, Юлия никога нямаше да се увлече по Помпей Велики! Красотата на това момче накара дъха ми да секне. Толкова приличаше на Юлия! Ако кажеш, че е твой син, никой няма да се усъмни. Не че прилича много на теб по външен вид, просто има… не знам как да го изразя… носи нещо от теб. Нещо отвътре, не във външността. Със задоволство все пак мога да отбележа, че малкият Гай Октавий не е съвсем съвършен. Ушите му са щръкнали. Посъветвах Ация да му пуска малко по-дълга коса.

Това е всичко. Няма да ти изразявам съболезнования за смъртта на Юлия. Не можеш да заченеш добро дете от долен мъж. Два неуспешни опита, а вторият й отне живота. Ти я даде на този урод от Пиценум вместо на човек с благороден произход като нейния. Сега понасяш последствията.“

Това може би бе израз на цялата жлъч, събирана през годините. Цезар остави писмото и стана, за да измие ръцете си.

„Струва ми се, че я мразя повече дори от гнусния й полубрат Катон. Това е най-безскрупулната, жестока и зла жена, която някога съм познавал. И все пак, ако я срещна утре, любовната ни връзка вероятно ще продължи. Веднъж Юлия я нарече змия, добре си спомням онзи ден. И това бе много точно определение. Онова нейно нещастно, жалко, безгръбначно момче сега е нещастен, жалък, безгръбначен мъж. Лицето му е обезобразено от грозни струпеи, а духът му е обезобразен от един гноен цирей, наречен Сервилия. Брут не отказва предложението ми заради Юлия или от вярност към чичо си Катон; не, той твърде много обича парите, а моите легати получават доста. Не, Брут отказа, защото не иска да отиде в провинция, където се води война. Така може да се наложи да участва в битка. В Киликия цари мир. Може да се разхожда спокойно и да дава незаконни заеми на местните управници, без да се опасява от наострените копия от другата страна на Ефрат.“

* * *

Оставаха му още две писма, след това щеше да нареди на прислужниците си да се приготвят. Време бе да тръгва за Самаробрива.

„Приключвай вече, Цезаре! Прочети писмата от жена си и от майка си. От техните думи на обич ще те заболи повече, отколкото от най-жлъчната обида на Сервилия.“

И така, той пак седна мълчаливо в личните си покои, скрит от чужди погледи, остави свитъка от майка си върху масата и разгъна писмото от съпругата си Калпурния. Той почти не я познаваше — бе прекарал едва няколко месеца заедно с нея, с незрялата, доста стеснителна млада жена, приела рижавото коте, което й бе подарил, със същата радост, с която Сервилия прие перлата за шест милиона сестерции.

„Цезаре, всички казват, че аз трябва да ти предам тази вест. О, как ми се иска да не беше така. Аз нямам нито достатъчно мъдрост, нито опит, за да избера най-правилния начин да я поднеса, затова прости ми, ако с невежеството си ти причиня допълнително болка към онази, която и без това знам, че ще изпиташ.

Когато Юлия почина, сърцето на майка ти бе разбито. Аврелия обичаше Юлия като своя дъщеря. Тя я е отгледала. И толкова се радваше заради брака й, заради щастието й.

Ние тук, в Държавния дом, домът на девствените весталки, водим много безгрижно съществуване. Макар че живеем насред форума, вълненията и събитията почти не ни засягат. Така ние, Аврелия и аз, стоим далеч от скандали, подозрения и упреци. Юлия обаче, когато ни посещаваше в Рим, носеше духа на широкия свят. Клюки, смях, шеги.

Когато тя почина, сърцето на майка ти бе разбито. Аз стоях до смъртното ложе на Юлия и станах свидетелка как майка ти сдържа чувствата си заради Помпей, но и заради Юлия. Бе толкова мила! Толкова разумна във всичко, което казваше. Усмихваше се, щом сметнеше за необходимо. Държеше едната ръка на Юлия, докато Помпей стискаше другата. Точно тя прогони лекарите, когато видя, че няма да успеят да я спасят. Тя й осигури спокойствие и уединение, за да изживее последните си часове. И след смъртта й тя отстъпи мястото си на Помпей, остави го сам със съпругата му. Тя ме избута от стаята и ме върна вкъщи, в Държавния дом.

Разстоянието не е много голямо, знаеш. Тя не пророни нито дума. А щом вратата се затвори зад нас, нададе ужасяващ писък и започна да вие. Не бих го нарекла плач. Тя виеше, отпусната на колене, сълзите й течаха като река, тя се удряше в гърдите и скубеше косите си. Виеше. Дереше лицето и врата си до кръв. По-големите весталки притичаха и всички със сълзи на очи се опитахме да я вдигнем, да я успокоим, но сами не можехме да спрем сълзите си. Струва ми се, че накрая всички паднахме на колене на пода край нея, прегърнахме се едни други и сме останали така много часове. Аврелия виеше от най-ужасното, най-непоносимо отчаяние.

Но и това свърши. На сутринта тя събра сили да се преоблече и да се върне в дома на Помпей, за да му помогне в подготовката на погребението. И след това бедното малко бебенце също умря. Помпей отказа дори да го погледне, да го целуне, затова се наложи Аврелия да уреди и неговото малко погребение. Погребаха го същия ден и тя, аз и големите весталки бяхме единствените свидетели. Той нямаше дори име, а никоя от нас не знаеше името на праотеца от третото коляно в рода на Помпей. Знаехме само Гней и Секст. Затова се спряхме на Квинт, звучеше добре. На гроба му ще пише Квинт Помпей Магнус. Докато го подготвят, прахът му ще стои при мен. Баща ми ще се грижи за гроба, защото Помпей няма да го погледне.

Няма да ти пиша за погребението на Юлия, тъй като знам, че Помпей ти е написал.

Сърцето на майка ти обаче бе разбито. Тя вече не беше с нас, тя тлееше. Знаеш каква беше, толкова енергична, жива, а сега просто тлееше. О, ужасно е! Независимо коя от нас срещнеше — перачката, Евтих, Бургунд, Кардикса, някоя весталка или мен — тя спираше, поглеждаше ни и питаше: «Защо не се случи на мен? Защо трябваше да е тя? Аз не съм нужна на никого! Защо не се случи на мен?» Какво можехме да й отговорим? Как да не плачем? И след това започваше да вие. И да повтаря: «Защо не се случи на мен?»

Това продължи два месеца, но се държеше така само пред нас. Когато идваха хора да изкажат съболезнованията си, тя се взимаше в ръце и се държеше както подобава.

След това тя се затваряше в стаята си и сядаше на пода, започваше да се клати напред-назад и да си тананика. Понякога изкрещяваше силно и отново започваше да вие. Трябваше да я мием, да я преобличаме. Опитвахме се да я убедим да си легне, но тя отказваше. Не искаше да се храни. Бургунд стискаше носа й, а Кардикса й наливаше разредено вино в гърлото, но повече не можехме да направим. Самата мисъл да я държим и да я храним насила ни ужасяваше. С Бургунд, Кардикса, Евтих и весталките се събрахме и решихме, че ти не би позволил да я храним насила. Ако сме сгрешили, молим те, прости ни. Всичко сме направили с най-добри намерения.

Тази сутрин тя почина. Не беше трудно, тя изобщо не се мъчи. Попилия, главната весталка, твърди, че това е избавление от страданията й. От много дни не беше разговаряла смислено с нас, но точно преди да угасне, отново заговори разумно. Думите й бяха главно за Юлия. Помоли всички ни (възрастните весталки също бяха там) да принесем жертви за Юлия на Магна Матер, Юнона Спасителката и Бона Дея. Бона Дея сякаш я тревожеше най-много; тя ни накара да обещаем, че никога няма да забравим Бона Дея. Заклех й се, че ще принасям всяка година в жертва на змиите на Бона Дея яйца и мляко. Аврелия твърдеше, че в противен случай някакво ужасно зло щяло да те сполети. Не продума името ти до последните минути на живота си. Последното, което промълви, бе: «Кажете на Цезар, че всичко това ще възвеличи още името му.» Тогава склопи очи и дъхът й секна.

Това е. Баща ми ще се погрижи за погребението й и ще ти пише, разбира се, но настоя аз първа да ти изпратя вестта. Толкова ми е мъчно. Аврелия ще ми липсва винаги.

Моля те, пази се, Цезаре. Знам какъв удар е това за теб, да я загубиш толкова скоро след Юлия. Бих искала да разбера защо се случват тези неща, но никога няма да го проумея. Боговете измъчват най-жестоко онези, които обичат най-много. Всичко това ще възвеличи още името ти.“

И при тази новина Цезар не пророни сълзи.

„Може би вече съм знаел как трябва да завърши всичко това. Майка ми да живее без Юлия? Невъзможно. О, защо трябва жените да изживяват такава непоносима болка? Те не управляват света, нямат никаква вина. Защо тогава трябва да страдат така?“

„Техният живот е толкова скромен, изпълнен с любов към децата, към дома, към съпруга. Такава е природата им. И няма нищо по-жестоко за тях от това да надживеят децата си. Тази глава от живота ми е затворена завинаги. Аз никога повече няма да отворя тази страница. Нямам вече близък човек, който да ме обича повече, отколкото една майка обича сина си или една дъщеря баща си, а бедната ми малка съпруга е чужда жена, която милее за котките си повече, отколкото за съпруга си. И защо не? Те й правят компания, те й дават някаква любов. А аз никога не съм край нея. Аз не знам нищо за любовта, освен че трябва да се завоюва. И макар че душата ми е съвсем пуста, чувствам силата в мен да расте. Това нещастие няма да ме погуби. То ме направи свободен. Каквото трябва да направя, аз ще го направя. Вече няма кой да ми казва, че не мога.“

Той взе трите свитъка: на Сервилия, на Калпурния и на Аврелия.

Сметта от толкова много мъже, местещи се от едно място на друго, означаваше много огньове и Цезар бе доволен от това. Последните живи въгленчета, от които имаше нужда, обикновено се намираха случайно — в горещината хората рядко палеха огън. Винаги имаше вечен огън, но той принадлежеше на Веста и да вземеш пламък от него за ежедневни нужди, изискваше определени ритуали и молитви. Цезар бе понтифекс максимус — върховен жрец — никога не би осквернил тази святост.

Но и сега намери огън. Първо изгори писмото на Сервилия с иронично изражение, след това загледа с безизразно лице как пламъците обгръщат свитъка от Калпурния. Накрая дойде ред на това от Аврелия, все още неотворено, но той не се поколеба. Каквото и да бе казала, каквото и да беше написала, вече нямаше значение. Заобиколен от танцуващи сажди, Цезар покри глава с подшитата си с пурпур тога и произнесе думите за пречистване.

* * *

Сто и трийсет километра лек път деляха Портус Ициус от Самаробрива: първия ден — по-набразден от коловози път през вековна дъбова гора, втория — сред обширни голи пространства с ниви или тучни пасища, на които се угояваха остригани галски овце и говеда. Требоний бе потеглил с Дванайсети легион доста по-рано от Цезар, който напускаше последен пристанището, Фабий остана със Седми и вече бе свалил укрепленията на лагера, достатъчно голям за осем легиона. Сега заграждаше по-малка площ, колкото само за един. След като се увери, че предният пост на армията е достатъчно добре укрепен, за да издържи вражеска атака, Цезар взе Десети и се насочи към Самаробрива.

Десети бе любимият му легион, обичаше да го командва лично. Това беше първият му легион в Отвъдна Галия. След стремглавото препускане от Рим през онзи март преди пет години (когато бе преодолял хиляда и двеста километра за осем дена и беше отворил пътя си с бой през един проход на високите Алпи) в Генава той завари точно Десети легион под командването на Помптин. Докато Пети (на чучулигите) и Седми пристигнат след дълъг поход под ръководството на Лабиен, Пълководеца и воините от Десети се опознаха. И типично за Цезар не в битка. Най-разпространената шега за Цезар сред легионерите бе, че за всяка военна акция той карал армията да изкопава по десет хиляди коли пръст и камъни. И случаят в Генава не правеше изключение. Там Десети легион (с помощта по-късно на Пети и Седми) натрупа насип, висок шестнайсет стъпки и дълъг трийсет и шест километра, за да спре набезите на хелветите в Провинцията. Битките, така се говореше сред войниците, били наградата на Цезар за цялото копане, трупане, сечене и бъхтене. И никой друг легион не беше извършвал тези дейности повече от Десети, и никой не бе водил толкова храбро и умно тези толкова редки сражения. Защото Цезар влизаше в бой само когато беше неизбежно.

Свидетелства за този усилен труд на Десети легион личаха и сега, когато дългата и стройна колона от войници минаваше през земите на морините около Портус Ициус. Защото набразденият път през гората вече беше укрепен — на сто крачки от двете му страни се издигаше стена от повалени дъбове, преплетени като мрежа.

Две години по-рано Цезар бе повел три легиони и няколко кохорти срещу морините, за да отъпче пътя си за похода към Британия. Имаше нужда от пристанище, колкото се може по-близо до тайнствения остров. Макар че изпрати послания с предложение за съюз, морините не излъчиха посланици.

Нападнаха го насред приготовленията на лагера и едва не го разгромиха. Ако имаха по-добри пълководци, Галската война щеше да приключи тогава със смъртта на Цезар и войската му. Преди обаче да нанесат последния си удар (Цезар не би се поколебал да го направи), те се изтеглиха в дъбовите си гори. И когато събираше и изгаряше загиналите си войници, Цезар бе обхванат от онзи характерен за него хладен и безстрастен гняв. Как да даде на морините да разберат, че той ще победи? Че всеки загубен живот от неговата армия, ще бъде отмъстен с ужасни страдания?

Реши да не се оттегля. Продължи напред през засолените блата до брега на морето, но не по тясната пътека с надвиснали от двете страни вековни дъбове, идеално убежище за белгските орди. Не, той щеше да преведе войската си по широк, огрян от слънцето, безопасен път.

— Морините се кланят на друиди, момци! — бе изкрещял той пред редиците на войската си. — Те вярват, че всяко дърво има душа? И чия душа е най-свещена? На немер! На дъба! От кое дърво са свещените гори неметон! От немер! От дъбове! Върху кое дърво се покачва друидът под пълната луна, за да събере имел със златния си сърп? Върху немер! Върху дъба! От клоните на кое дърво висят скелетите в жертва на Ез, техния бог на войната, и потракват от вятъра? От тези на немер! На дъба! Под кое дърво поставя друидът олтара и завързва човешката жертва, за да разцепи гърба й с меч и по мъките й да гадае за бъдещето? Под немер! Под дъба! Пред кое дърво друидите поставят дървените си клетки, натъпкани с пленници, и ги изгарят в прослава на Таранис, техния бог на гръмотевиците? Пред немер! Пред дъба!

Той замълча и се усмихна. Алената му мантия се спускаше на правилни гънки върху бойния му кон. Уморените му войници му отвърнаха с усмивки, чувстваха как силата им се възвръща.

— Вярваме ли ние, римляните, че дърветата имат душа? Вярваме ли?

— НЕ! — изреваха войниците.

— Вярваме ли в знанието на дъба и в магията на дъба?

— НЕ! — изреваха войниците.

— Вярваме ли в човешките жертвоприношения?

— НЕ! — извикаха отново войниците.

— Харесваме ли тези хора?

— НЕ! — изреваха войниците.

— Тогава ние ще пречупим волята им и ще им дадем да разберат, че Рим е по-силен и от най-могъщия дъб! Че Рим е вечен, а дъбът не! Ще освободим душите на дъбовете и ще ги изпратим да преследват морините, докато свят светува!

— ДА! — изреваха войниците.

— Хващайте се тогава за брадвите!

Километър след километър през дъбовия лес Цезар и хората му отблъскваха морините към блатата им, вървяха с фронт от хиляда стъпки, сечаха дъбовете и трупаха дънери и клони на висока стена от двете страни на просеката, а грохотът от сриването на всеки вековен дъб отмерваше напредъка им. Почти обезумели от ужас и скръб, морините не можеха да се противопоставят. Отстъпваха, докато се скриха в блатата, оплаквайки гибелта на свещените дървета.

Небето също заплака. Когато армията на Цезар стигна мочурищата, заваля и продължи така, докато римските палатки не подгизнаха; войниците се намокриха и започнаха да зъзнат. Все пак беше направено необходимото. Доволен, Цезар нареди на войските си да се оттеглят към уютния зимен лагер. Слухът за похода му обаче плъзна навсякъде; белгите и келтите бяха покрусени от скръб, питаха се как може такива убийци на дървета да наричат себе си хора, да спят през нощта и да се смеят през деня.

Само римските богове бдяха над тях и никакви тъмни крила не забулваха съзнанието им, затова римските войници продължаваха да маршируват и да пеят по пътя от Портус Ициус към Самаробрива, необезпокоявани между рухналите гиганти.

И Цезар, крачещ редом с тях, гледаше стената от убити дъбове и се усмихваше. Овладяваше нови начини за водене на война — да поразява духа на врага. Вярата му в себе си и във войниците беше безгранична, но победата бе най-сигурна, щом е постигната в разума на противника. Така той никога нямаше да успее да се отърси от робството. Галия на дългокосите щеше да се огъне, Цезар — не.

* * *

Гърците твърдят, че няма нищо по-грозно от една галска крепост. И това, уви, бе вярно за Самаробрива. Крепостта се разполагаше на брега на река Самара насред тучни поля, поразени от сушата на много места, но все още достатъчно плодородни в по-голямата си част. Тя бе главният град на белгското племе амбиани, свързани тясно с Комий и атребатите, техни съседи и родственици от север. На юг и изток земите им граничеха с тези на беловаките, жесток и войнствен народ, които се бяха покорили, но продължаваха да причиняват размирици.

Красотата все пак не беше най-ценното нещо за Цезар — Самаробрива напълно отговаряше на потребностите му. Макар че Белгска Галия не беше богата на каменен материал и галите не бяха особено усърдни в добиването му, стените бяха каменни, високи и лесни за преустройване в римски стил. Сега от тях се издигаха кули, от които вражеската армия можеше да се види на километри, имаше няколко врати, преградени с насипи. Лагерът беше напълно подготвен за отблъскване на нападение.

Пространството, заградено между каменните зидове, бе широко, но не твърде внушително. Там обикновено не живееше никой — крепостта служеше повече за съхраняване на провизии и съкровищата на племето. Нямаше истински улици, тук-там бяха разпръснати складове без прозорци и високи силози. В ограждението все пак имаше една голяма двуетажна дървена постройка — във време на война там живееха царят на племето и благородниците му, а иначе служеше за племенни събрания. Там на горния етаж се настани Цезар, далеч по-скромно от Требоний, който при предишното си пребиваване тук си бе построил каменна къща с подово отопление и голяма вана; не беше пропуснал да си осигури и любовница.

В онези времена селищата не разполагаха с подходящи нужници, снабдени с течаща вода от потоци, които да отмиват екскрементите в помийни ями или реки. В това отношение войниците на Цезар бяха по-добре, защото Пълководеца нямаше зимен лагер, който да не разполага с такива удобства. Помийните ями бяха подходящи за бойните лагери, стига да бяха изкопани по-дълбоко и всеки ден да бъдат покривани с пръст и вар, но дори през зимата ямите носеха зараза, защото замърсяваха подпочвените води. Войниците трябваше да са в добра форма, а не да боледуват. Този проблем не вълнуваше галите, защото те никога не се събираха в големи градове, предпочитаха да живеят в малки села или единични, разпръснати колиби. Провеждаха военните си акции за няколко дена и взимаха със себе си жените и робите. Само крепостниците и друидите живееха на постоянно място. Дървеното стълбище за втория етаж на сградата за племенни събрания се намираше от външната страна и беше покрито с малък навес. Под него Цезар бе наредил да се изкопае клозет, толкова дълбок, че достигаше подпочвените води, след това един хоризонтален тунел го свързваше с река Самара. Не беше особено задоволителен, но бе най-доброто за настоящите условия. Требоний също го използваше. Честна замяна срещу използването на банята му от Цезар.

Покривът в началото беше сламен, обичайно за повечето галски сгради, но като всеки римлянин Цезар изпитваше панически страх от пожари, а също така и ужас от плъхове и птичи въшки, които явно смятаха, че сламените покриви са създадени единствено за тяхно забавление. Поради тази причина сламата бе свалена и заменена с каменни плочи, докарани чак от подножието на Пиренеите. Затова в къщата бе студено, влажно и задушно, още повече, че малките прозорци бяха покрити със солидни дървени кепенци, вместо с италиански щори, позволяващи свободната обмяна на въздуха. Цезар се задоволяваше с това, тъй като не се задържаше в Галия през шестте месеца на почивка на войската. При нормални обстоятелства той оставаше в зимния лагер на армията си само няколко дена, след което заминаваше за Италийска Галия или Илирикум, където се наслаждаваше на изключителен лукс, осигурен му от най-богатия човек на съответния град.

Тази зима щеше да е различно. Той нямаше да се върне в Италийска Галия или в Илирикум — Самаробрива щеше да е негов дом за следващите шест месеца. Не можеше да понесе да му изказват съболезнования, особено сега, след смъртта на майка му. Кой щеше да е третият?

Макар че, като се замислеше, в живота му смъртните случаи вървяха по два, не по три. Гай Марий и баща му. Цинила и леля му Юлия. Сега Юлия и майка му. Да, по двама. Пък и кой беше останал?

Освободеният роб Гай Юлий Тразил, който беше на служба при него, се показа на прага на горния етаж, усмихна се и се поклони.

— Ще прекарам тук цялата зима, Тразиле. Как можем да направим това място по-добро за живеене?

Цезар подаде аления си плащ на Тразил. Други двама прислужници чакаха да свалят кожената му ризница и горната му поличка от кожени ленти, но преди това той трябваше да се освободи от аления си параден колан, белег на империума му. Само той имаше право да го докосва. Цезар го разкопча, сгъна го внимателно и го прибра в кутията за скъпоценности, която му поднесе Тразил. Долните му дрехи бяха от ален ленен плат с вълнена подплата, пришита под формата на ромбовидни фигурки, достатъчно дебела, за да попие потта при ходенето и да му топли при по-хладно време. Много пълководци предпочитаха туники при придвижването на войската дори когато се возеха с двуколка, но при поход войниците трябваше да носят десеткилограмови брони, затова Цезар държеше на кожената си ризница. Прислужниците свалиха ботушите му и му обуха чехли от лигурски филц, след това отнесоха бойното му облекло.

— Съветвам те да си построиш истинска къща като Гай Требоний, Цезаре — рече Тразил.

— Имаш право, ще го сторя. Утре ще си избера място.

Той се усмихна и се оттегли в голямата стая с кушетки и друга римска мебелировка.

Тя не беше там, но гласът й се чуваше зад другата врата, говореше на Оргеторикс. По-добре да я свари заета, за да не го обсипе с твърде много ласки. От време на време това му се нравеше, но не и тази вечер. Душата му бе натъжена.

Ето я. Отпуснала се на леглото, с буйна грива от огненочервена коса, разпиляна пред лицето й, така че той виждаше от сина си само две пурпурни чорапчета. Защо все обличаше детето в пурпур? Той бе изказвал неведнъж недоволството си, но тя сякаш не разбираше — истинска принцеса. За нея детето бе бъдещият цар на хелветите; затова трябваше да носи пурпур.

Тя не го чу, но усети присъствието му и рязко се изправи. Намръщи се при вида на брадата му.

— Тати! — изгука момченцето и протегна ръце.

Приличаше повече на леля си Юлия, отколкото на Цезар, и само този факт бе достатъчен да размекне сърцето на Пълководеца. Същите големи сиви очи, същата форма на лицето и за щастие същия блед тен вместо яркорозовата, изпъстрена с лунички кожа, типична за галите. Косата му обаче си беше характерна само за него, същия цвят като на Сула, нито червена, нито руса. И напълно си заслужаваше името Цезар, което означаваше дълга, гъста коса. Как само го осмиваха враговете заради оредялата му коса! Жалко, че момченцето никога нямаше да носи това име. Тя го бе кръстила на баща си, царя на хелветите — Оргеторикс.

* * *

Тя бе главна съпруга на Думнорикс в дните, когато той се спотайваше встрани от политиката, сърдит на брат си, главния вергобрет на хедуите.

Когато оцелелите от опита за преселение хелвети се завърнаха по родните си алпийски пасбища и Цезар се разправи със свевския крал Ариовист, Думнорикс обиколи земите на хедуите, за да се сближи с народа си. Те бяха келти, но романизирани, и бяха най-многобройното и богато племе в Отвъдна Галия. Благородниците им говореха латински и бяха приятели и съюзници на римския народ. Освен това от техните редици се попълваше римската кавалерия.

Докато препускаше към Генава, Цезар възнамеряваше да сложи край на опитите за преселение на хелветите и германските набези през Ренус. След като изпълни тази задача, щеше да започне поход по Данубиус през целия път от изворите до устието. Към края на първото му нашествие в Галия обаче плановете му се промениха. Данубиус щеше да почака. Първо трябваше да осигури безопасността на западните граници на Италия, като въдвори мир в цяла Отвъдна Галия, да я превърне в преграда между Нашето море и германите. Тази коренна промяна бе предизвикана от германеца Ариовист — ако Рим не завладееше и не романизираше напълно всички галски племена, те щяха да попаднат под властта на германите. А Италия беше следваща.

Думнорикс кроеше заговор да измести брат си като най-влиятелен мъж сред хедуите, но след поражението на хелветските си съюзници (бе скрепил съюза с брака си) той се оттегли във владенията си край Матискон. Точно там откри Цезар, когато се връщаше в Италийска Галия, за да възстанови войските си. Бе посрещнат от един камериер, осигуриха му лични покои и го оставиха да си почине. Когато пожелаеше, можеше да се присъедини към Думнорикс в приемната зала.

Той обаче се появи в залата в най-лошия възможен момент — тъкмо когато една едра жена, изричаща грозни ругатни, вдигаше яката си бяла ръка и удряше на Думнорикс такава плесница, че зъбите му изтракаха. Той се просна възнак на пода, а жената, с фантастичен облак от червена коса, развяваща се около главата й като плащ, започна да го рита. Той се изправи несигурно, но отново бе повален и нападателката продължи да го рита. Друга, също толкова едра, но по-млада жена притича в залата, но и тя не постигна по-голям успех срещу червенокосата. Получи силен удар с юмрук, който я изпрати в несвяст на пода.

Развеселен, Цезар се облегна на стената и продължи да наблюдава.

Думнорикс успя да се измъкне от нападателката и се надигна на коляно с убийствен поглед в очите. В този момент забеляза Цезар.

— Не ми обръщайте внимание — успокои го римлянинът.

Червенокосата ядно ритна безжизненото тяло на втората си жертва, след това се изправи, поклащайки пълните си гърди, и загледа презрително с тъмносините си очи облечения с парадна тога с пурпурна обшивка римлянин.

— Аз не… те очаквах… толкова скоро! — заекна Думнорикс.

— Така предположих и аз. Тази жена е по-добър боксьор от атлетите на спортните игри. Все пак, ако искаш, мога да се оттегля пак в покоите си и да те оставя да разрешиш семейните си проблеми в мир. Ако „мир“ е точната дума.

— Не, не!

Думнорикс се изправи, изтупа ризата си и вдигна шала си, за да установи, че е бил издърпан толкова силно, че брошката, придържаща го към лявото рамо, е разкъсала ръкава му. Той се закани с юмрук на червенокосата:

— Ще те убия, жено!

Тя презрително сви устни, но не отговори.

— Мога ли да разреша спора ви? — предложи Цезар. Отдалечи се от стената и зае стратегическа позиция между Думнорикс и червенокосата.

— Благодаря, но не, Цезаре. Току-що се разведох с тази вълчица.

— Вълчица. Ромул и Рем са били отгледани от вълчица. Предлагам да я включиш във войската си. Ще направи германите на пух и прах.

При тези думи тя се ококори, приближи се до Цезар и гордо вдигна брадичка.

— Аз съм една онеправдана жена! — проплака. — Той вече не може да извлече изгода от народа ми, тъй като воините ни бяха победени и прогонени обратно в земите си, затова ме изрита! Не съм невярна, не съм бедна, и не съм досадница! Изхвърля ме без справедлива причина! Аз съм една онеправдана жена!

— Това ли е конкуренцията? — посочи Цезар момичето на пода.

Червенокосата отново присви презрително устни:

— Пфу!

— Имаш ли деца от тази жена, Думнориксе?

— Не, тя е ялова! — изкрещя той.

— Не съм ялова! Да не мислиш, че бебетата се пръкват от олтара на друидите? С толкова вино и курви, Думнориксе, не ти остава време да направиш дете на собствената си жена!

Тя вдигна заканително юмрук. Думнорикс отстъпи крачка назад.

— Само посмей да ме докоснеш, жено, и ще ти прережа гърлото!

— Не и сега — предупреди го Цезар. — Убийството си е убийство и по-добре да не се върши пред римски проконсул. Ако обаче решите да продължите двубоя, мога да послужа за съдия. С равностойни оръжия, Думнориксе, освен ако жената не предпочете нож.

— Да! — изсъска тя.

До това обаче не се стигна, защото младата жена на пода застена и Думнорикс, очевидно безумно влюбен, притича и коленичи до нея.

Червенокосата се обърна и го загледа, Цезар продължи да я наблюдава с внимание. О, беше жена, и то каква! Висока и едра, но в същото време стройна и женствена. Талията й, пристегната със златен колан, бе тънка между едрите й гърди и ханш. А краката й, те допринасяха най-много за величествения й ръст. Това, което го омагьосваше в нея обаче, бе косата й. Тя се спускаше като огнен поток върху раменете и по гърба й чак до коленете, толкова гъста, че сякаш беше отделно живо същество. Повечето галски жени имаха прекрасни коси, но никога толкова бляскави като на тази.

— От хелветите ли си? — попита той.

Тя се извърна към него и изведнъж сякаш забеляза нещо повече от обшитата с пурпур тога.

— Ти Цезар ли си?

— Да. Но ти не ми отговори на въпроса.

— Баща ми е цар Оргеторикс.

— А, да. Той се самоуби преди нашествието.

— Принудиха го.

— Това означава ли, че ще се върнеш при народа си?

— Не мога.

— Защо?

— Мъжът ми ме прогони, сега никой няма да се ожени за мен.

— Да, заслужава си да му отмъстиш с някой и друг удар.

— Той ме напуска несправедливо! Не съм го заслужила!

Думнорикс бе успял да вдигне по-младата жена и стоеше до нея, подкрепяйки я през кръста.

— Изчезвай от дома ми! — изрева той на червенокосата.

— Не и преди да ми върнеш зестрата!

— Аз ти давам развод, имам право да я задържа!

— О, хайде, Думнориксе — намеси се любезно Цезар. — Ти си богат човек, нямаш нужда от нейната зестра. Жената казва, че не може да се върне при племето си; поне можеш да й осигуриш достоен живот. — Той се обърна към червенокосата: — Колко ти дължи?

— Двеста крави, два бика, петстотин овце, леглото и завивките ми, масата ми, креслото ми, бижутата ми, коня ми, слугите ми и хиляда златни монети — изреди тя.

— Върни й зестрата, Думнориксе. — Тонът на Цезар не търпеше възражения. — Аз ще я изведа от земите ти в Провинцията и ще я настаня някъде далеч от хедуите.

Думнорикс закърши ръце:

— Цезаре, не мога да ти създавам такива неприятности.

— Не са неприятности, уверявам те. Така и така ми е на път.

Така и стана. Когато напускаше земите на хедуите, Цезар бе придружен от двеста крави, два бика, петстотин овце, една кола с мебели и ракли, малка група роби и червенокосата, възседнала горд италийски жребец.

Независимо какво мислеха за този цирк, приближените на Цезар го запазиха за себе си, доволни, че Пълководеца не препуска в галоп в подскачаща двуколка, диктувайки на двама от тях едновременно. Вместо това той яздеше спокойно до новата си спътница и разговаря с нея през целия път от Матискон до Араузион, където й помогна да закупи достатъчно земя за изхранването на двеста крави, два бика и петстотин овце и я настани заедно с прислугата й в една просторна къща близо до имението.

— Само че сега нямам съпруг, нямам защитник! — оплака се тя.

— Глупости! — засмя се той. — Това е Провинцията; тя принадлежи на Рим. Мислиш ли, че в цялата област на Араузион има човек, който да не знае кой те е настанил тук? Аз съм управител. Никой няма да те докосне. Напротив, всички ще се надпреварват да ти помагат. Ще се избият да ти предлагат услугите си.

— Аз принадлежа на теб.

— Точно така ще си помислят.

По време на пътуването тя не бе престанала да се муси, но сега се усмихна широко, показвайки прекрасните си зъби.

— А ти как мислиш? — попита.

— Мисля, че мога да използвам косата ти вместо тога.

— Ще я среша.

— Не. — Той възседна походния си неподкован кон. — Измий я. Затова съм се погрижил в къщата ти да има хубава баня. Научи се да я използваш всеки ден. Ще дойда да те видя напролет, Рианон.

Тя се намръщи:

— Рианон ли? Това не е името ми, Цезаре. Много добре знаеш как се казвам.

— Има прекалено много „кс“-та, за да доставя удоволствие за ушите, Рианон.

— Това означава…

— Онеправдана жена. Точно така.

Той пришпори коня си и препусна надалеч, но напролет се върна точно както беше обещал.

Така и не се разбра какво мислеше Думнорикс, когато прокудената му съпруга се върна в земите на хедуите с войската на Цезар, но със сигурност го заболя. Особено след като сред хедуите започнаха да се разпространяват подигравателни слухове за него — прокудената съпруга забременя доста скоро и на следващата зима дари Цезар със син в къщата си в Араузион. Това обаче не й попречи да се присъедини към войската му през следващата пролет и лятото. Когато той установеше главния си щаб, тя се нанасяше там и го чакаше. Така Цезар я виждаше достатъчно рядко, за да не му омръзне, а тя помнеше думите му и винаги поддържаше себе си и детето чисти.

* * *

Той вдигна детето от леглото и го целуна, задържа малкото му, подобно на цвете лице срещу своето, прорязано от бръчки и белези, след това вдигна ръчичката му и я целуна.

— Позна ме въпреки брадата.

— Мисля, че ще те познае дори да смениш цвета на кожата си.

— Дъщеря ми и обичната ми майка са мъртви.

— Да. Требоний ми каза.

— Няма да го обсъждаме.

— Требоний каза, че ще останеш през зимата тук.

— Искаш ли да се върнеш в Провинцията? Мога да изпратя някого да те придружи.

— Не.

— Ще построим къща, преди да падне снегът.

— Чудесно.

Те продължиха да разговарят тихо, Цезар закрачи напред-назад с детето в ръце, галейки червено-русите му къдрици, нежната кожа, дългите мигли, розовите му бузи.

— Той заспа, Цезаре.

— Значи трябва да го оставя в леглото.

Цезар погледа за известно време сина си в креватчето, завит с меко пурпурно одеяло, положил глава върху пурпурната възглавница, след това хвана Рианон за ръка и я изведе от стаята.

— Късно е, но съм поръчала вечеря, ако си гладен.

Той повдигна един кичур от косата й.

— Винаги огладнявам, щом те видя.

— Първо вечерята. Ти не обръщаш достатъчно внимание на храната, така че сега ще се постарая да те натъпча с колкото се може повече вкусни неща. Печено еленско и свинско с препечена кожичка. Хрупкав хляб, още топъл от пещта, и шест различни вида зеленчуци от градината ми.

Тя бе прекрасна домакиня, много по-различна от римлянките. Въпреки благородната си кръв не се срамуваше да се грижи сама за зеленчуците си или сама да си оправя леглото, което пътуваше навсякъде с нея, както и масата и креслото й. Стаята бе затоплена от няколко мангала, наредени по ъглите, по стените висяха мечешки и вълчи кожи, за да спрат студа, проникващ през пролуките между дъските. Навън вятърът свиреше, макар че същинската зима още не беше настъпила. Ядоха седнали един до друг на една кушетка, сближени по-скоро от приятелски чувства, отколкото от плътски копнеж, след това тя взе лирата си и засвири.

Може би, помисли си той, това бе една от причините, поради които още я обичаше. Толкова хубаво свиреха тези дългокоси гали, пръстите им танцуваха по струните, мелодията беше едновременно буйна и нежна, страстна и прочувствена. И, о, как само пееха! Тя запя някаква нежна и жална песен. Италианската музика бе по-мелодична, но там нямаше толкова импровизация; гръцката беше ритмична, отмерена с математическа точност, но й липсваше чувство. В тази песен думите нямаха значение. И Цезар, който обичаше музиката повече от литературата и изобразителното изкуство, заслуша в екстаз.

След това като продължение на музиката те се любиха. Той бе като вятъра, пътник през океана от звезди… намерил покой в песента на тялото й.

* * *

Отначало изглеждаше, че назряващите размирици в Галия ще бъдат причинени от келтите. Цезар живееше вече месец в уютната си каменна къща, когато се понесоха слухове, че старейшините на карнутите, подтикнати от друидите, убили царя си Тазгеций. При други обстоятелства тази новина не би била повод за тревога, но в тогавашната ситуация бе доста притеснителна — Тазгеций беше издигнат като цар благодарение на влиянието на Цезар. Карнутите заемаха особено значимо положение и не само заради броя и богатствата си, а и защото центърът на друидската мрежа, оплела Галия, се намираше именно в техните земи, в Карнутум, пъпа на друидските владения. Не беше нито крепост, нито град, а представляваше разпръснати дъбови, калинови и лескови горички, в които бяха разположени малки друидски поселения.

Съпротивата на друидите срещу Рим не преставаше. Рим олицетворяваше един нов, различен, привлекателен ред, противопоставящ се и заплашващ с унищожение друидското общество. И не заради походите на Цезар. Тази тенденция отдавна беше утвърдена, галските племена на юг бяха подложени вече двеста години на романизация. Гръцкото присъствие в Провинцията се чувстваше отдавна, но те се бяха ограничавали само в района на Масилия и предпочитаха да не обръщат внимание на варварите. Римляните обаче се стремяха да наложат начина си на живот навсякъде, където минеха, и имаха навика да удостояват с прехваленото си римско гражданство всички, които ги подкрепяха и им служеха добре. Провеждаха бързи военни кампании за премахване на някои нежелани обичаи като взимането на глави като трофеи (любимо забавление на салувиите, населяващи земите между Масилия и Лигурия) и винаги се връщаха да довършат започнатото, ако първата война не е довела до желания резултат. Гърците бяха донесли виното и маслините, а римляните превръщаха местното население в римски мислители — хора, които вече не почитаха друидите и изпращаха синовете си да учат не в Карнутум, а в Рим.

Затова идването на Цезар бе кулминация, а не начало на този процес. Тъй като той беше понтифекс максимус, тоест главен римски жрец, върховният друид бе помолил за аудиенция по време на пребиваването му по земите на карнутите през първата година, след като Рианон започна да го придружава в походите му.

— Ако говориш арвернски, можем да отпратим преводача — бе започнал Цезар.

— Знам, че говориш няколко от езиците ни, но защо точно арвернски? — поинтересува се върховният друид.

— Майка ми имаше една прислужница, Кардикса, от арверните.

— Робиня — не скри презрението си друидът.

— Отначало да, но не за дълго.

Цезар огледа върховния друид: хубав русокос мъж около четирийсетте, облечен само с дълга бяла ленена туника; бе гладко избръснат и без никакви накити.

— Как ти е името, върховни друиде?

— Катбад.

— Очаквах да си по-стар, Катбад.

— Същото мога да кажа и аз, Цезаре. Косата ти е руса като на гал. Това не е ли необичайно?

— Не. Всъщност за римлянин е по-необичайно, ако е много мургав. За това може да се съди по третите ни имена, те често говорят за определени физически характеристики. Руф, което означава червенокос, е често срещан прякор, Флав или Албин, означава рус човек. Мъж с черни очи и коса се нарича Нигер.

— Ти си върховният жрец, нали?

— Да.

— Този сан наследствен ли е?

— Не, бях избран за понтифекс максимус. Титлата е доживотна както при вашите свещеници и жреци, подлежащи на избор. Магистратите ни обаче се избират само за година.

Катбад примигна бавно:

— Аз също съм избран. Значи ти водиш свещените ритуали на народа си.

— Когато съм в Рим.

— Точно това ме обърква. Ти си бил главен магистрат на народа си, сега си пълководец, а в същото време си и върховен жрец. За нас това е едно противоречие.

— Народът и сенатът на Рим не смятат двете неща за несъвместими — отбеляза Цезар. — От друга страна, както научавам, друидите представляват особена група в племето. Могат да бъдат наречени още интелектуалци.

— Ние сме жреци, лекари, адвокати и поети — заяви Катбад.

— А, интелигенцията! Обучавате ли се допълнително?

— Малко, особено онези, които искат да лекуват. Всички обаче познаваме закона, ритуалите и песните на народа си. Иначе няма да сме друиди. Двайсет години са нужни, за да станеш такъв.

Разговаряха в главната зала на централната обществена сграда в Ценабум съвсем сами, тъй като Цезар бе отпратил преводача. Беше избрал тогата и туниката си на върховен жрец, великолепна дреха с широки пурпурни и алени ивици.

— Доколкото научавам — продължи Цезар, — вие не съхранявате никакви писмени свидетелства. Ако всички друиди в Галия бъдат избити, знанието ви ще се загуби. Не е възможно обаче да не пазите мъдростта си някъде, върху бронз, камък или пергамент! Знам, че писменото слово не ви е чуждо.

— Сред друидите писмото не се използва, макар че всички умеем да четем и пишем. Не оставяме нищо от знанието си написано. Всичко се запаметява. Затова са нужни двайсет години.

— Много хитро! — одобрително възкликна Цезар. Катбад се намръщи:

— Хитро ли?

— Това е съвършен начин да запазите живота и властта си. Никой не би посмял да ви навреди. Нищо чудно, че един друид може да навлезе безстрашно в разгара на битка и да я прекрати.

— Не го правим за това! — възрази Катбад.

— Знам. Но все пак е хитро. — Цезар реши да премине на друга чувствителна тема: — Друидите не плащат никакви налози, нали?

— Не плащаме, вярно е — призна спокойно Катбад.

— И не служите във войската?

— Не служим като войници.

— Не цапате ръцете си с никаква работа.

— Тук ти си хитрецът, Цезаре. С думите си искаш да ни изкараш паразити. Ние служим на народа си и получаваме заслужено възнаграждение. Вече ти казах, ние сме жреци, лекари, адвокати и поети.

— Жените ли се?

— Да, женим се.

— И трудовите хора ви изхранват.

Катбад не оставяше да го подведат:

— В замяна на услугите ни, които са незаменими.

— Да, разбирам. Много хитро!

— Очаквах по-голяма тактичност от теб, Цезаре. Защо ни обиждаш?

— Аз не ви обиждам, Катбад. Просто търся фактите. Ние в Рим знаем много малко за устройството в галските племена, с които досега не сме имали контакти. Полибий пише съвсем малко за вас, друидите, и малко други историци споменават за вас. Мое задължение обаче е да изложа тези подробности пред сената и най-добрият начин да ги узная е като попитам. — Цезар се усмихна хладно; лицето на Катбад остана безизразно. — Разкажи ми за жените.

— За жените ли?

— Да. Забелязал съм, че жените, също както робите, могат да бъдат измъчвани. Също виждам, че многоженството е разрешено.

Катбад се изправи рязко.

— Ние имаме различни степени на брак, Цезаре — заяви надуто. — Това ни позволява известна свобода по отношение броя на жените, които може да има един мъж. Ние галите сме войнствен народ. Много мъже загиват в бой. Вследствие на това в племената жените са повече от мъжете. Законите и обичаите ни са създадени за нас, не за римляните.

— Несъмнено.

Катбад си пое шумно въздух:

— Жените имат своето място. Също като мъжете и те имат души и преминават от нашия свят в отвъдния. Имат си жрици.

— Не друиди.

— Не, не друиди.

— Във всяко различие има прилика — усмихна се Цезар. — Ние избираме жреците си, това е прилика. Не разрешаваме на жените си да заемат свещенически служби, важни за мъжете — още една прилика. Разликите са в задълженията на мъжете: военна служба, обществени длъжности, плащане на данъци. — Усмивката му се стопи. — Катбад, Рим няма нищо против боговете и вярванията на другите народи. Ти и санът ти не сте застрашени от Рим. Освен в едно отношение. Човешките жертвоприношения трябва да спрат. Хора се избиват взаимно навсякъде и във всеки народ. Но никой народ в земите около Нашето море не убива хора, за да угоди на боговете си. Боговете не желаят човешки жертвоприношения и жреците, които вярват, че го искат, се заблуждават.

— Хората, които принасяме в жертва, са или военнопленници, или роби, доставени точно с тази цел! — възрази Катбад.

— Въпреки това то трябва да спре.

— Ти лъжеш, Цезаре! Ти и Рим заплашвате да унищожите галския начин на живот! Искате да пречупите душите на народа ни!

— Без човешки жертвоприношения — повтори Цезар. Така още няколко часа двамата мъже се опознаваха взаимно. След края на срещата обаче Катбад беше твърде разтревожен. Ако Рим продължаваше да влияе върху живота в Галия на дългокосите, всичко щеше да се промени. Друидизмът щеше да замре и да изчезне. Затова римляните трябваше да бъдат прогонени.

 

 

След тази среща Цезар встъпи в преговори за издигане на Тазгеций на трона на карнутите, който в момента бе празен. При белгите такива решения се взимаха в битка, но при келтите (включително карнутите) старейшините се събираха на съвет под зоркото наблюдение (и влияние) на друидите. Тазгеций спечели със съвсем малко мнозинство, и то благодарение на безупречното си родословие. Цезар се беше спрял на него, защото в детството си Тазгеций бе прекарал четири години в Рим като заложник и съзнаваше опасностите от замесването на народа му във война.

Сега всичко това се беше провалило. Тазгеций бе мъртъв и Катбад, върховният друид, ръководеше съветите на старейшините.

— Е — обърна се Цезар към легата си Луций Мунаций Планк, — ще се опитаме да предотвратим размириците. Карнутите имат доста сложни политически отношения, тъй че не е задължително убийството на Тазгеций да предвещава война. Може да са го убили заради някакви вътрешноплеменни интриги. Вземи Дванайсети и иди в столицата им Ценабум. Устрой зимния си лагер на най-близкото парче суха земя пред стените им и наблюдавай. За щастие там горите не са много и няма да могат да те изненадат. И бъди готов да се справиш с размириците, Планк.

Планк също бе от клиентите на Цезар и както Требоний и Хирций разчиташе много на подкрепата му, за да напредва в кариерата.

— Ами друидите? — попита.

— Остави тях и Карнутум необезпокоени, Планк. Не искам във войната да се намесват и религиозни проблеми, това ожесточава съпротивата. Аз лично ненавиждам друидите, но предпочитам да не ги закачам, доколкото е възможно.

И така, Планк замина с Дванайсети легион, а Цезар остана с Десети в Самаробрива. За момент го поблазни идеята да повика Марк Крас с Единайсети, който беше наблизо, но се отказа. Все още предчувствието му говореше, че назряващите размирици ще дойдат от белгите, не от келтите.

И не се излъга. На света се бе появил страшен и способен противник. Казваше се Амбиорикс и беше един от двамата управници на ебуроните, същото племе, на чиято територия бе разквартируван съставеният от новобранци Тринайсети легион, в крепостта Атватука под „напълно равноправното“ командване на Сабин и Кота.

Галия на дългокосите не бе единна, особено когато станеше дума за съюз между полугерманските, полукелтските белги от севера и южните племена с чист келтски произход. Липсата на съгласие работеше в полза на Цезар и той пак щеше да се възползва от нея през настъпващата година на кървави сражения. Защото Амбиорикс не търсеше съюзници сред келтите, обърна се единствено към белгите. И така се наложи Цезар да се сражава с множество разпокъсани племена вместо с една единна войска.

От атватуките бяха останали една шепа хора — след като Цезар продаде цялото племе в робство, там не можеше да се търсят никакви съюзници. Амбиорикс не можеше да разчита и на атребатите с тяхната римска марионетка Комий, стремящ се с помощта на римляните към титлата „цар на всички белги“. Нервните бяха претърпели тежко поражение само преди няколко години, но оставаха многочислен народ, способен да даде огромен брой воини. За жалост те се биеха винаги пеш. С общи усилия можеха да нанесат сериозни поражения на врага, но отказаха да се подчинят на конник, Амбиорикс се нуждаеше от треверите, в чиито редици конниците заемаха ръководните постове; освен това бяха и най-многобройното и силно племе сред белгите.

Амбиорикс бе мъж с остър ум (не особено обичайно явление сред белгите) и обаятелна външност. Висок като чистокръвен германец, той имаше твърда сламеноруса коса, стърчаща като ореола на бога Хелиос, имаше големи златисти мустаци, а лицето с ясните му сини очи имаше благородно излъчване. Тесните му панталони и дългата му риза бяха черни, а триъгълният шал, закачен с брошка на лявото му рамо, беше с характерните за ебуроните черни и алени карета на яркооранжев фон. Малко над лактите си носеше две дебели като змии златни гривни, на китките — още две, украсени с бляскави кехлибари, на врата му висеше огромна златна огърлица с по една конска глава от всяка страна, а брошката за шала му представляваше голямо парче кехлибар, обковано със злато; коланът и презраменният му ремък, както и ножниците за меча и кинжала му, бяха изработени от златни плочки с инкрустации от кехлибар. От всичко във външния му вид лъхаше царственост.

Преди обаче да събере достатъчно мощ, за да убеди други племена да се присъединят към ебуроните му, Амбиорикс имаше нужда от една спечелена битка. Не му се налагаше да търси много далеч. Сабин, Кота и Тринайсети легион му се явиха като дар божи в собствените му земи. Проблемът беше в лагера им. Горчивият опит бе научил галите, че овладяването на един добре укрепен римски зимен лагер е практически невъзможно. Особено когато, както беше в случая, той е построен на мястото на яка галска крепост, превърната в непревземаема твърдина. А и с обсада надали щяха да постигнат нещо — римляните се бяха погрижили и за това. Атватука разполагаше с източник на добра питейна вода, предостатъчни хранителни запаси и санитарни приспособления, предотвратяващи разпространението на болести. Амбиорикс трябваше да подмами римляните вън от Атватука. За да го постигне, реши да предприеме лъжливо нападение над крепостта, без да излага воините си на истинска опасност.

Това, което не очакваше, бе, че Сабин ще му даде идеална възможност, като изпрати пратеници с питане какво е намислил царят. Амбиорикс побърза да отговори лично.

— Нима наистина ще се срещнеш с него? — възмути се Кота, докато Сабин подготвяше бронята си.

— Разбира се. И ти като равностоен командващ трябва да ме придружиш.

— И дума да не става!

И така, Сабин отиде сам, единствено с преводач и един почетен страж. Срещата се състоя пред самите врати на Атватука, а Амбиорикс водеше по-малко хора и от римлянина. Никаква опасност, абсолютно никаква опасност. От какво се опасяваше Кота?

— Защо нападна лагера ми? — попита гневно Сабин чрез преводача си.

Амбиорикс вдигна рамене, разпери ръце и се ококори изненадано:

— Какво се чудиш, благородни ми Сабине, аз просто постъпвам като всеки друг цар или вожд по цялата територия на Галия Комата.

Сабин усети как лицето му побледнява.

— В какъв смисъл? — попита и нервно облиза устни.

— Галия Комата е във въстание, благородни Сабине.

— Докато самият Цезар зимува в Самаробрива? Глупости!

Белгът отново вдигна рамене:

— Цезар не е в Самаробрива, благородни Сабине. Не си ли чул? Още преди месец промени решението си и замина за Италийска Галия. Още с отпътуването му карнутите убиха царя си Тазгеций и въстанието започна. Самаробрива е подложена на такава тежка обсада, че всеки момент се очаква да падне. Марк Крас е убит, Тит Лабиен е под обсада. Квинт Цицерон и Девети легион са изтребени до крак, а Луций Фабий и Луций Росций се изтеглиха в Толоза в Римската провинция. Ти си сам, благородни Сабине.

Пребледнял, Сабин кимна нервно:

— Разбирам. И благодаря за откровеността, царю Амбиорикс.

Той се обърна и почти тичешком и с треперещи колене побърза да съобщи наученото на Кота. Кота го изгледа зинал от удивление:

— Не вярвам и на една думичка от това!

— По-добре повярвай, Кота. В името на боговете, Марк Крас и Квинт Цицерон са мъртви, хората им са избити!

— Ако Цезар беше променил решението си и бе заминал за Италийска Галия, Сабине, щеше да ни уведоми — продължи да упорства другият.

— Може да го е направил. Може би посланието му не е стигнало до нас.

— Повярвай ми, Сабине, Цезар е още в Самаробрива! Излъгали са те, за да ни принудят да се оттеглим. Не слушай Амбиорикс! Той се опитва да ни измами.

— Трябва да се изтеглим, преди да се е върнал! Веднага!

Единственият друг присъстващ на този разговор бе старшият центурион на Тринайсети легион, известен като Горгон, тъй като погледът му смразяваше войниците. Беше побелял ветеран още от походите на Помпей срещу Серторий в Испания и бе получил командването на Тринайсети легион заради способностите си да обучава млади войници и строгостта си.

Кота се обърна за подкрепа към него:

— Горгоне, какво мислиш ти?

Той поклати главата си, увенчана с внушителен шлем с голям напречен гребен:

— Луций Кота е прав, Квинте Сабине. Амбиорикс лъже. Иска да се уплашим и да побегнем. В лагера не може нищо да ни направи, но напуснем ли го, ставаме уязвими. Ако останем тук през зимата, нищо няма да ни се случи. Ако побегнем, сме мъртви. Нашите момчета са добри, но са още неопитни. Трябва им голяма битка с много подкрепления, за да се обиграят. Ако обаче се наложи да се бият без подкрепата на легион от опитни воини, ще претърпят поражение. Не искам да ставам свидетел на такова нещо, Квинте Сабине, защото те са добри момчета.

— Заповядвам отстъпление! Веднага! — изкрещя Сабин. И нищо не можеше да го разубеди. След час убеждаване и спорове той все още настояваше за отстъпление. Кота и Горгон също не отстъпваха. След още един час те все още настояваха Тринайсети легион да остане в зимния лагер.

Сабин напусна демонстративно и Кота и Горгон останаха вцепенени от ужас.

— Ама че глупак! — изкрещя Кота, без да се интересува, че обижда легат в присъствието на центурион. — Ако не го разубедим, ще причини гибелта на всички ни.

— Проблемът е — отбеляза замислено Горгон, — че той спечели една битка съвсем сам и сега си въобразява, че знае учебника по военно дело по-добре от самия Рутилий Руф, който го е написал. Венелите обаче не са белги, а Виридовикс бе типичен тъпоумен гал. Амбиорикс нито е типичен гал, нито е глупав. Той е много опасен противник.

Кота въздъхна:

— Значи, трябва да продължим да го убеждаваме, Горгоне.

И продължиха. Настъпи нощ и двамата все още убеждаваха Сабин, а той все повече се гневеше и държеше на своето.

— О, стига толкова! — изкрещя накрая Горгон. — В името на Марс, опитай се да помислиш разумно, Квинте Сабине! Ако напуснем лагера, всички сме обречени! Ако ти си готов да умреш, аз не съм! Цезар е все още в Самаробрива и боговете да са ти на помощ, ако узнае какво се разиграва тук през последните дванайсет часа!

Човек, който не може да понесе присъствието на цар Комий на военния съвет на Цезар, в никакъв случай не би понесъл такъв език от един прост центурион, пък бил той и старши на целия легион. С почервеняло лице Сабин се хвърли върху му с вдигната ръка и му зашлеви плесница. От това на Кота му дойде до гуша, той пристъпи между двамата и повали Сабин на земята, след това скочи отгоре му и започна да го налага безмилостно с юмруци.

Горгон с мъка ги разтърва:

— Моля ви, моля ви! Да не мислите, че войниците са глухи, неми и слепи? Те знаят какво става тук! Решавайте каквото искате! Ала тези свади няма да помогнат с нищо!

С налети със сълзи очи Кота погледна проснатия на земята Сабин:

— Добре, Сабине, печелиш. Сам Цезар не може да излезе наглава с теб, щом си наумиш нещо.

* * *

За подготовката на оттеглянето бяха нужни два дни. Войниците, всичките млади и неопитни, не можеха да бъдат убедени от центурионите си да не претъпкват багажа си с ценности и сувенири и да натоварят личното си имущество и излишното си въоръжение в колите на обоза. Малките им съкровища не струваха и пукната сестерция, но бяха ценни за седемнайсетгодишните юноши, нетърпеливи да съберат свидетелства за едва започналата си военна кариера.

Когато най-после започна, походът бе мъчително бавен; суграшицата и студеният вятър допълнително ги затрудняваха. Пътищата бяха разкаляни и заледени и колите все хлътваха в коловозите без надежда да бъдат измъкнати. Въпреки това към края на деня възвишенията около Атватука вече се губеха в далечните мъгли. Сабин започна да злорадства над Кота, който вървеше здраво стиснал зъби.

Амбиорикс и ебуроните обаче дебнеха в студения дъжд.

Планът на Амбиорикс успя. Той не можеше да позволи на римската колона, движеща, се покрай Моза, да се отдалечи твърде много от Атватука и да се срещне с хората на Квинт Цицерон, тъй като както той, така и воините, от Девети легион бяха живи и здрави. В момента, в който Сабин превеждаше Тринайсети легион през едно тясно дефиле, Амбиорикс изпрати пешаците си да блокират пътя на римляните отпред и хвърли конницата към опашката на колоната, за да направи невъзможно бягството им от тесния пролом, напълно подходящ за целите на белга.

Първоначалната реакция, след като ревящите орди на ебуроните изникнаха в двата края на дефилето без яркожълтите си шалове, така че да приличат на черни сенки от подземното царство, бе сляпа паника. Неопитните войници от Тринайсети легион зарязаха строя си и се втурнаха да бягат. Още по-зле бе Сабин. Страхът и отчаянието изтриха всички велики военни планове от главата му.

След преминаване на първоначалната уплаха обаче легионерите отново стегнаха редиците си, за да се предпазят от клането, което ги чакаше в двата края на пролома. Нямаше накъде да се отстъпва и щом Кота, Горгон и центурионите им възстановиха дисциплината; войниците възвърнаха куража за отпор срещу врага. Безнадеждността на положението повдигна духа им по странен начин и те се приготвиха да умрат, но не сами. И докато войниците в двата края на колоната удържаха ебуроните, онези в средата, подпомагани от цивилните и робите, започнаха да издигат защитни стени.

Малко преди залез Тринайсети легион бе намалял значително, но не беше победен.

— Нали ти казах, че момчетата ми са добри? — похвали се Горгон на Кота при една кратка почивка; ебуроните се бяха оттеглиха, за да се прегрупират за нова атака.

— Проклет да е Сабин! — изсъска Кота. — Те наистина са добри момчета! Но всичките ще загинат, Горгоне, а заслужават да живеят и да носят гордо бойните си орли!

— О, Юпитере! — възкликна Горгон.

Кота се обърна и занемя. Размахвайки пръчка със завързана на края бяла кърпичка, Сабин си проправяше път сред мъртвите към изхода на дефилето, където Амбиорикс се съвещаваше с пълководците си.

Амбиорикс, с ярък жълт шал, тъй като беше от военачалниците, го забеляза и излезе няколко крачки напред с изваден и насочен към земята меч. До него пристъпиха двама от пълководците му.

— Примирие, примирие! — извика, заеквайки Сабин.

— Приемам примирието, Квинте Сабине, но само ако предадете оръжие.

— Пожали онези, които са останали, моля те! — проплака Сабин и хвърли демонстративно меча и кинжала си.

Отговорът бе неочаквано замахване с меча. Главата на Сабин се търкулна на земята, шлемът му отхвръкна във въздуха. Един от съплеменниците на Амбиорикс пристъпи напред и го хвана във въздуха, но царят на ебуроните изчака главата на римлянина да спре да се търкаля, преди да се приближи и да я вдигне.

— О, тези остригани римляни! — възкликна, след като не успя да я хване за косата; стисна късите косми с два пръста. — В атака! — закрещя. — Вземете им главите, вземете им главите!

Не след дълго бе убит и обезглавен и Кота, но Горгон остана жив достатъчно дълго, за да види как аквилиферът умира, отпуснат на колене, как събира последни сили и размахва свещения си сребърен орел, за да го запокити зад огъващите се римски редици.

Ебуроните се оттеглиха по залез и Горгон обиколи момчетата си, за да провери колко от тях още се държат на крака. За жалост бяха малко: около двеста от пет хиляди.

— Добре, момци — заговори той пред групичката, — извадете мечовете. Убийте всеки паднал, който още диша, и пак се върнете.

— Кога ще се върнат ебуроните? — попита едно седемнайсетгодишно момче.

— На разсъмване, момко, но няма да заварят нито един жив, за да го изгорят в дървените си клетки. Доубийте ранените и пак елате при мен. Ако откриете някой от цивилните или робите, дайте им право на избор. Да тръгнат веднага и да се опитат да се доберат до земите на ремите или да останат и да умрат с нас.

Докато войниците му изпълняваха задачата, Горгон взе сребърния орел и се огледа, очите му бяха свикнали с тъмнината. А, ето! Той издълба дълъг жлеб в меката, напоена с кръв почва и зарови орела не много дълбоко. След това затрупа мястото под купчина тела, седна на един камък и зачака.

След около половин час войниците от Тринайсети легион се самоубиха до един, за да не бъдат изгорени в дървените клетки на ебуроните.

* * *

Много малко цивилни и роби оцеляха от битката, тъй като повечето бяха взели мечове от мъртвите легионери и се бяха сражавали. Онези, които бяха останали живи обаче, минаха безпрепятствено пред редиците на врага и така късно на следващия ден Цезар научи за съдбата на Тринайсети легион.

— Требоний, грижи се за нещата тук — заръча той, след като завърза аления си плащ на раменете.

— Цезаре, не можеш да отидеш без охрана — проплака Требоний. — Вземи Десети. Аз ще изпратя вест на Марк Крас да дойде с Осми в Самаробрива.

— Амбиорикс отдавна се е оттеглил — успокои го Цезар. — Той знае, че скоро ще изпратим наказателен отряд и няма да иска да разваля радостта от победата си. Пратих послание до Дорикс от ремите да стяга войската си. Няма да отида без охрана.

И така стана. Когато достигна бреговете на Сабис малко под изворите й, Цезар бе посрещнат от Дорикс и десетхилядна ремска конница. Цезар яздеше начело на един ескадрон от хедуиската си конница заедно с един от новите си легати, Публий Сулпиций Руф.

Възкачиха се на едно възвишение и погледнаха събраната ремска войска. Руф затаи дъх:

— О, Юпитере, каква гледка!

— Хубави са на външен вид, а? — изсумтя Цезар.

Шаловете на ремите бяха на яркосини и тъмночервени карета, с тънка вплетена жълта нишка. Панталоните им бяха със същия рисунък, ризите им бяха тъмночервени, а конете им — покрити с яркосини чулове.

— Не знаех, че галите имат такива хубави коне — призна Руф.

— Нямат. Това са реми. От няколко поколения вече отглеждат италийски и испански коне. Именно затова ме посрещат с такава радост и такъв израз на приятелство. Те с мъка опазваха конете си; съседните племена извършваха постоянни набези върху стадата им. Отстояването им ги направи прекрасни войници, но въпреки това продължаваха да губят много коне. Принуждаваха се да пазят жребците си в истински крепости. Треверите са им съседи и постоянно се изкушават да крадат ремски коне. За ремите аз бях дар от боговете, аз съм символ на трайната римска власт в Галия. И така, в замяна на конете им аз изпращам Лабиен да плаши треверите.

Сулпиций Руф потрепери; много добре разбираше какво иска да каже Цезар, макар че знаеше за Лабиен само от слуховете, които се разпространяваха в Рим.

— Какво им има на галските коне? — поинтересува се той.

— Не са много по-големи от понита. Местната им порода, ако не се смеси с друга, дава понита. Много неудобни за високи мъже като белгите.

Дорикс се изкачи на хълма, за да поздрави Пълководеца, след това спря дългогривия си кон редом с неговия.

— Къде е Амбиорикс? — попита Цезар, който бе запазил спокойствие и от научаването на новината не беше издал с нищо чувствата си.

— Не е около бойното поле. Разузнавачите ми докладваха, че било пусто. Водя роби, за да изгорят и погребат труповете.

— Много далновидно от твоя страна.

Лагеруваха през нощта, а на сутринта потеглиха.

Амбиорикс бе откарал своите мъртви войници, из пролома бяха разпръснати само римски трупове. Цезар слезе от коня и даде знак ремите и личната му конница да останат на място. Сулпиций Руф тръгна редом с него. Изведнъж от очите на Пълководеца потекоха сълзи.

Първо се натъкнаха на обезглавения труп на Сабин, нямаше как да го сбъркат в легатската ризница — дребен човек, Кота бе доста по-висок.

— Амбиорикс е взел главата на римски легат, за да украси портата си — отбеляза Цезар, сякаш не беше забелязал сълзите си. — Е, няма да й се радва дълго.

Почти всички трупове бяха обезглавени. Като много от галските племена ебуроните взимаха главите като трофеи и ги окачваха за украса над вратите си.

— Някои търговци печелят несметни богатства от продажбата на кедрова смола на галите — продължи тихо Цезар.

— Кедрова смола ли? — попита Руф; той също плачеше, а разговорът му се струваше доста странен.

— За да балсамират главите. Колкото повече глави има един мъж около дома си, толкова по-висок е военният му сан. Някои оставят месото им да се разложи и се задоволяват само с черепите, но истинските благородници балсамират главите в смола. Ще познаем Сабин, щом го видим.

Видът на мъртви тела на бойното поле не беше нещо ново за Сулпиций Руф, но досега той бе водил битки само на изток, където, даваше си сметка сега, нещата стояха съвсем различно. Цивилизовано. Това бе първото му идване в Галия, беше пристигнал два дена преди Цезар да му нареди да го придружи в това пътуване сред мъртвите.

— Е, поне не са се оставили да ги изколят като беззащитни жени — успокояваше се Цезар. — Оказали са ожесточена съпротива.

Той спря рязко.

Бяха стигнали до едно място, където войниците очевидно се бяха самоубили. Главите им стояха на местата си и ебуроните очевидно ги бяха заобиколили, вероятно уплашени от тази храброст, чужда за племето им. Да загинеш в битка, бе славно. Да сложиш след това сам край на живота си, беше ужасяващо.

— Горгон! — промълви Цезар и изгуби напълно самообладание.

Коленичи до белокосия ветеран и взе тялото му в ръце, приведе се и допря лице до безжизнената глава, потънал в скръб. Тя нямаше нищо общо със скръбта за майка му и дъщеря му. Пълководецът оплакваше воините си.

Сулпиций Руф продължи напред; бе потресен да види колко млади са били войниците, повечето още не са се бръснели. О, каква мъчителна задача! Той местеше очи от лице на лице с надеждата да види в някое от тях искрица живот. И я зърна в очите на един центурион, все още стискащ дръжката на меча, който сам бе забил в корема си.

— Цезаре! Цезаре, тук има един жив!

И така те научиха историята за Амбиорикс, Сабин, Кота и Горгон, преди центурионът да ги напусне навеки.

Сълзите на Цезар още не бяха изсъхнали, когато той се изправи на крака.

— Няма го орелът — възкликна той, — а трябва да е тук. Аквилиферът го е хвърлил зад отбраняващите се редици, преди да умре.

— Сигурно ебуроните са го отнесли. Претърсили са всичко, освен онези, които са се самоубили.

— Горгон сигурно се е досетил, че ще стане така. Трябва да е някъде тук.

След като отместиха телата около Горгон, те откриха бойния сребърен орел на Тринайсети легион.

— В цялата си дълга войнишка кариера, Руфе, никога не съм виждал легион, изтребен до последния човек — сподели Цезар, когато се запътиха обратно към търпеливо чакащия Дорикс и ремите му. — Знаех си, че Сабин е глупак, но тъй като се представи добре срещу Виридовикс и венелите, сметнах, че е способен. Не съм подозирал, че и Кота може да допусне такова нещо.

— Не е имало как да го предвидиш — промълви Сулпиций Руф, който не се сещаше какво друго да каже.

— Не, нямаше. Но не постъпката на Сабин не можех да предвидя. А появата на Амбиорикс. От редиците на белгите излезе невероятен пълководец. Трябвало е да ми нанесе поражение, за да докаже на останалите, че е достоен да ги предвожда. В момента сигурно се умилква около треверите.

— Ами нервните?

— Те са пешаци, безполезни са за белгите. Амбиорикс е конник. Затова ще преговаря с треверите. Какво ще кажеш за една продължителна езда, Руфе?

Сулпиций Руф примигна:

— Не съм надарен с твоята издръжливост на седлото, Цезаре, но съм готов да изпълнявам каквото кажеш.

— Добре. Аз трябва да остана тук за погребалния ритуал. Главите на войниците липсват и следователно те няма как да платят на Харон. За щастие аз съм понтифекс максимус. Имам власт да помоля Юпитер Оптимус Максимус и Плутон да дадат необходимата сума на Харон за всички мъртви.

Напълно разбираемо. Римляните, лишени от главите си при нормални обстоятелства, губят и правата си на римски граждани — да нямаш уста, в която да държиш монетата за сала през река Стикс, означаваше, че сянката на мъртвеца (не душата му, а някаква жалка останка от съществото му) ще скита вечно по земята, а не в подземния свят. Ще бъдат невидими и безпаметни, като живите безпаметни, които скитат от място на място, получават храна и дрехи от състрадателни души, но никога покана да останат; никога не познават уюта на домашното огнище.

— Вземи конницата и тичай при Лабиен — заръча Цезар. — Той е край Моза недалеч от Виродунум. Дорикс ще ти даде двама водачи от ремите. Кажи на Лабиен какво е станало тук и го предупреди да внимава много. И му кажи… — Цезар си пое шумно въздух — … кажи му, никаква милост.

* * *

Квинт Цицерон не знаеше нищо за съдбата на Сабин, Кота и Тринайсети легион. Разпънали лагера си в земите на нервните без закрилата на крепост като Атватука, малкият брат на Цицерон и Девети легион се бяха помъчили да си осигурят максимални удобства и да се установят колкото се може по-далеч от края на горите и на голямо разстояние от брега на Моза.

Положението не беше чак толкова лошо. Един ручей осигуряваше прясна питейна вода в лагера и отмиваше отходните води към Моза. Храна имаха предостатъчно, и то много по-разнообразна от очакваното от Квинт Цицерон след унилата атмосфера на онзи военен съвет в Портус Ициус. Дърва за отопление не беше трудно да се доставят, макар че отрядите, които отиваха да ги набавят от гората, се движеха винаги тежковъоръжени, стояха постоянно нащрек и носеха средства за сигнализация, в случай че имат нужда от помощ.

Най-доброто на този зимен лагер бе, че наблизо имаше село с приятелски настроено население — местният белгски благородник Вертикон беше голям поддръжник на римското присъствие в Белгика, тъй като смяташе, че белгите имат най-голям шанс да се предпазят от германите, ако се съюзят с Рим. Вследствие на това той с готовност помагаше и дори осигуряваше жени за римските легионери. Стига войниците да си плащат, разбира се. Квинт Цицерон отминаваше всичко това с усмивка и се задоволяваше да пише на големия си брат в Рим, като обсъждаше в посланията си дали да не поиска комисиона от парите, които Вертикон несъмнено печелеше от отзивчивите си съплеменнички.

Девети легион се състоеше от опитни войници, събрани в Италийска Галия по време на последните пет месеца от консулството на Цезар. Бяха прокарали пътя си с бой, както сами обичаха да казват, от река Роданус до Атлантическия океан и от Гарумна в Аквитания до устието на Моза в Белгика. Въпреки това всичките бяха около двайсет и три годишни, упорити млади мъже без никакъв страх. По народност бяха близки до хората, срещу които се биеха, защото Цезар ги бе събрал отвъд река Падус в Италийска Галия, обитавана от потомци на галите, попаднали под римско владичество няколко века по-рано. Затова повечето бяха високи, руси или червенокоси и със светли очи. Кръвното родство обаче в никакъв случай не ги караше да се чувстват близки с дългокосите гали — те ги мразеха, независимо дали бяха келти или белги. Един войник може да изпитва уважение към врага, но никога любов или дори жалост. Омразата е най-важното чувство за добрия воин.

Квинт Цицерон нямаше абсолютно никаква идея за съдбата на Тринайсети легион; също така не подозираше, че Амбиорикс води преговори с нервните, за да прецени какви поражения може да нанесе по пътя си към земите на треверите. Задачата му бе лесна — след като научи, че жените на нервните продават плътта си за пари (нещо, до което рядко имаха достъп) в зимния лагер на Девети, той без усилие възбуди недоволството у мъжете им.

— Нима можете да се примирите, че някой римски войник е оставил семето си преди вас? — попита той с широко отворени от изненада очи. — Децата ви наистина ли са ваши? На нервийски ли ще говорят, когато пораснат, или на латински? Вино ли ще пият, или бира? Масло ли ще мажат на хляба си, или ще го топят в зехтин? Ще се вслушват ли в мъдростта на друидите, или ще предпочетат римския цирк?

Няколко дена по-късно Амбиорикс постигна своето. След това предложи на Квинт Цицерон да се срещнат, за да му изиграе същия театър както на Сабин, но Квинт Цицерон не беше Сабин — той дори не пожела да погледне пратениците на Амбиорикс и след като те продължиха да нахалстват, им отговори чрез посредник, че нямал намерение да разговаря с който и да било дългокос гал, независимо за колко важен се мисли, да се разкарат (всъщност изказано с не толкова деликатни изразни средства) и да го оставят на мира.

— Самата любезност — ухили се старшият центурион Тит Пулон.

— Пфу! — изсумтя Квинт Цицерон и размърда хилавото си тяло в курулното си кресло от слонова кост. — Дошъл съм да върша работа, не да се влача подир някакви въшливи диваци. Ако искат да преговарят, да отидат при Цезар. Преговорите са негово задължение, не мое.

— Странното на Квинт Цицерон — сподели по-късно Пулон пред един от старшите си центуриони, Луций Ворен, — е, че след като е изказал такива хули, се обръща към човек като Вертикон и от устата му потичат мед и масло, а той изобщо не усеща колкото неуместно е държанието му.

— Е, той харесва Вертикон — отбеляза Ворен. — За него Вертикон не е въшлив дивак. Щом Квинт Цицерон веднъж те приеме за приятел, вече няма значение какъв си.

В общи линии това пишеше Квинт Цицерон и в писмата до по-големия си брат. Кореспондираха си от години, тъй като всеки образован римлянин имаше навика да пише старателно до други образовани римляни. Дори обикновените войници пишеха редовно до семействата си за заниманията си, за битките и за другарите си. Доста голяма част бяха грамотни, а онези, които не бяха, използваха времето в зимния лагер за обучение. Особено при пълководци като Цезар, който като дете бе седял на коляното на Гай Марий и беше попивал всяка негова дума, включително за ползата от грамотните легионери.

— Това е равносилно на умението да плуваш — бе промърморил Марий през изкривените си устни. — Може да се окаже животоспасяващо.

Странно, мислеше си Квинт Цицерон, как с увеличаване разстоянието между двамата, брат му ставаше все по-поносим. От зимния лагер сред нервните той му се струваше почти съвършения голям брат. Макар че когато бяха близо един до друг на Виа Таскулана (и той често се появяваше на прага му без предупреждение), Цицерон бе като таралеж на подекса, сипеше мъдри съвети, които никой не искаше да слуша, докато Помпония не преставаше да крещи от другата страна, а Квинт с мъка пазеше добро поведение пред брат й Атик и копнееше за малко спокойствие в собствения си дом.

Не че в писмата на Цицерон липсваха поучения, но при нервните изобщо не се налагаше да ги следва и дори да ги чете. Квинт се бе усъвършенствал да разпознава с точност до сричка къде започват проповедите на брат му и къде свършват и благодарение на това пропускаше безбройните листа с празнословия и четеше само интересните части. Цицерон, разбира се, беше удивителен целомъдреник, който не бе дръзнал дори да погледне друга, освен съпругата си Теренция през целия си двайсет и пет годишен брачен живот. Затова в негово присъствие Квинт трябваше да проявява невероятна въздържаност. Сред нервните обаче нямаше кой да надзирава малкото братче Квинт. И малкото братче Квинт не изпускаше нито една възможност. Белгските жени бяха яки и можеха да повалят мъж с един удар, но всичките копнееха за вниманието на скъпия дребен пълководец с префинени маниери и щедро отворена кесия. В сравнение с брака с Помпония (която също можеше да го повали с един удар) животът с белгийките бе истински Елизиум.

Ден след отказа му да приеме пратениците на цар Амбиорикс и грубото им отпъждане обаче Квинт Цицерон почувства странно безпокойство. Нещо не беше наред, но какво, той не можеше да определи. След това левият му палец започна да го сърби и да изтръпва. Той изпрати да повикат Пулон и Ворен.

— Очакват ни неприятности — заяви — и не ме питайте откъде знам, защото не мога да обясня. Нека обиколим лагера и да видим как ще подобрим укрепленията.

Пулон погледна Ворен, след това и двамата се обърнаха към Квинт Цицерон с нескрито уважение.

— Изпратете някого за Вертикон, трябва да го видя.

След като това бе направено, тримата пълководци, придружени от група центуриони, се заеха с оглед на лагера.

— Още кули — предложи Пулон. — Имаме шейсет, трябват ни два пъти по толкова.

— Съгласен съм. И стените да се вдигнат с още десет стъпки.

— Още пръст ли да насипем, или да използваме трупи? — попита Ворен.

— Трупи. Пръстта е подгизнала и заледена. С трупи ще стане по-бързо. Просто ще издигнем брустверите с още десет стъпки. Изпрати за дърветата веднага. Ако ни нападнат, няма да успеем да отидем до гората, така че нека го направим сега. Просто ги отсичат и ги довличат. Могат да ги обработят и тук.

Един от центурионите веднага се зае със задачата.

— Да поставим още колове на дъното на рововете — предложи Ворен, — тъй като не можем да ги направим по-дълбоки.

— Разбира се. Как сме с въглищата?

— Имаме малко, но няма да стигнат, ако искаме да заякчим повече от две хиляди заострени кола на бавен огън — отвърна Пулон. — От дърветата ще вземем нужните клони.

— Да видим тогава колко въглища може да ни отпусне Вертикон. — Пълководецът подръпна замислено долната си устна. — Отбранителни копия.

— Дъбовото дърво не става — отбеляза Ворен. — Трябва да намерим бук или клен, които изкарват прави клони.

— Още камъни за артилерията — вметна Пулон.

— Изпратете един отряд до Моза.

Още неколцина центуриони се втурнаха да изпълняват задачите.

— И последно — обади се Пулон, — няма ли да уведомим Цезар?

Квинт Цицерон трябваше да обмисли това предложение. Благодарение на големия си брат, който хулеше Цезар още откакто се беше обявил срещу екзекуцията на участниците в заговора на Катилина, Квинт също нямаше доверие на Пълководеца. Не че тези чувства попречиха на Цицерон да помоли Цезар да приеме Квинт като легат и Гай Требаций като трибун. Нито пък накараха Цезар, който много добре знаеше за отношението на Цицерон, да откаже. Услугите между консули бяха нещо като обичай.

Тази семейна ненавист към Цезар обаче доведе до това, че Квинт Цицерон не познаваше военачалника си толкова, колкото повечето му други легати, а и още не се разбираше много добре с Пълководеца. Не знаеше как ще реагира Цезар, ако получи тревожно писмо от един от висшите си легати без друга причина, освен сърбеж на левия палец и смътни предчувствия за размирици. Той бе придружавал Цезар в Британия — интересно преживяване, но не достатъчно, за да разбере каква свобода позволява Пълководеца на легатите си. Цезар беше ръководил лично целия поход.

От отговора, който щеше да даде на Пулон, зависеше много. Ако вземе грешно решение, нямаше да му позволят да остане в Галия още някоя и друга година — щеше да сподели съдбата на Сервий Сулпиций Галба, който се беше провалил в похода си през високите Алпи и не бе помолен да остане. На сенатските послания не можеше да се вярва — всичките бяха пълни с хвалебствия за Галба. Всеки с достатъчно опит във военното дело обаче щеше да се досети от тях, че Галба не е оправдал очакванията на Пълководеца.

— Не мисля — отвърна накрая той на Пулон, — че ще навреди, ако Цезар научи. Ако греша, ще приема порицанието, което заслужавам. Ала някак си, Пулоне, аз знам, че не греша! Да, веднага ще пиша на Цезар.

В последвалите събития имаше известна доза добър и известна доза лош късмет. Хубавото бе, че нервните още не бяха загубили уменията си за боравене с оръжие и затова не виждаха нужда да разузнават около лагера; просто предположиха, че животът в римската войска продължава да тече с нормалния си ход. Това позволи на Квинт Цицерон да насече необезпокоявано дървета и да издигне допълнително стените и още шейсет кули около лагера. Също му позволи незабелязано да се запаси с голямо количество кръгли двуфунтови камъни за метателните си машини. Лошото бе, че нервийският военен съвет беше решил да постави стража на пътя за Самаробрива.

Носено от обикновен вестоносец, доста нерешителното и пълно с извинения писмо на Квинт Цицерон незабавно бе конфискувано. След това куриерът беше убит. Някои от нервийските друиди можеха да четат латински, така че посланието бе предадено на тях. Писмото обаче беше на гръцки, още една предохранителна мярка, наложена от сърбящия пръст на Квинт Цицерон. Едва по-късно той си даде сметка, че сигурно е чул забележката, направена веднъж от Вертикон, че друидите на северните белги се обучавали на латински, не на гръцки. В други части на Галия можеше да е обратното — зависи кой език им вършеше по-добра работа.

Вертикон се съгласи с Квинт Цицерон: назряваха размирици.

— Аз съм толкова известен като привърженик на Цезар, че в днешно време не ме допускат до военните съвети — говореше тревожно нервийският вожд. — Ала на няколко пъти през последните два дена мои слуги забелязват войници, преминаващи през земите ми заедно с щитоносците и товарните си животни, сякаш отиват на военен сбор. По това време на годината не е възможно да са тръгнали на война към други земи. Мисля, че вие сте целта им.

— В такъв случай — намеси се рязко Квинт Цицерон, — предлагам ти и хората ти да се преместите в лагера. Може да е малко пренаселено и не толкова комфортно, както си свикнал, но ако успеем да удържим укреплението, и вие ще сте на сигурно място. Иначе ти може да се окажеш първата жертва. Приемаш ли?

— О, да! — възкликна с огромно облекчение Вертикон. — И няма да ти хабим провизиите: ще донесем жито от хамбарите си, кокошки и добитък и колкото искаш въглища.

— Прекрасно! Ще се възползваме от всичко.

* * *

Нервните нападнаха лагера пет дена след убийството на вестоносеца. Разтревожен, тъй като за това време трябваше да получи отговор, Квинт Цицерон изпрати второ писмо, но този вестоносец също бе заловен. Преди да го убият обаче, нервните го изтезаваха и научиха, че римляните усилено укрепват лагера си.

Войската се беше събрала и нападна моментално. Придвижването им бе коренно различно от стройните колони на римляните — нервните тичаха на големи скокове. Всеки воин се придружаваше от щитоносеца си, личния си роб и по едно дребно конче, натоварено с копия, ризницата му, ако имаше такава, храна, бира, карирания му в тъмнозелено и охра шал и една вълча кожа за нощувките; двамата слуги носеха личните си вещи на гръб. Нервните не познаваха никакъв строй. Най-бързите пристигаха първи, по-бавните — последни. Най-последният обаче не стигаше до битка — биваше принесен в жертва на Ез, бога на войната, и тялото му биваше увесвано на някой клон в свещената дъбова гора.

Цял ден бе нужен на нервните да се съберат около лагера. През това време римските легионери работеха усилено; стената и брустверите бяха почти готови, но шейсетте допълнителни кули все още се строяха и много хиляди заострени колове се закаляваха на сто огъня, заемащи всяко празно пространство в ограждението.

— Добре, имаме цяла нощ за подготовка — рече доволно Квинт Цицерон. — Няма да нападнат веднага. Преди това имат нужда от добра почивка.

Добрата почивка отне на нервните не повече от час. Малко след залез многохилядните им орди заляха лагера, затрупваха рововете с покрити с листа клони, използваха натруфените си с пера копия, за да се прехвърлят през стените. Римляните обаче ги чакаха. По двама придържаха дългите отбранителни копия и пробождаха нервните, щом се появяха. Други стояха върху още незавършените кули и хвърляха късите си копия със смъртоносна точност. А балистите от вътрешността на лагера засипваха многолюдната белгийска тълпа пред укрепленията с речни камъни.

Спусналият се пълен мрак доведе до спиране на атаките, но не намали бойния дух на нервните. Те беснееха и крещяха около лагера. Светлината от двайсет хиляди факли разсейваше мрака и огряваше кълчещите се силуети, голите им гърди, рошавите им като лъвски гриви коси, бляскавите им очи и зъби, сякаш хвърлящи искри. Нервните ликуваха: скачаха във въздуха, ревяха, крещяха, хвърляха факлите си и ги ловяха като жонгльори.

— Не е ли чудесно, момци? — казваше Квинт Цицерон из лагера, докато оглеждаше огньовете, трудещите се артилеристи, съблекли ризниците си, товарните животни, които пръхтяха и тропаха с копита, разтревожени от силния шум. — Не е ли чудесно? Нервните ни осигуряват светлината, необходима да завършим кулите си! Хайде, момци, не се помайвайте! Това да не ви е харемът на Сампзицерам?

Изведнъж гърбът му се вдърви, болката обхвана левия му крак и той закуца. „О, не и това! Не сега, не нов пристъп!“ Болката го поваляше с дни на легло, превръщаше го в един скимтящ парцал. „Не сега!“ Как можеше да допълзи до леглото си, след като всичко зависеше от него? Какво щеше да стане с бойния дух на войниците, ако пълководецът се огъне? Затова Квинт Цицерон стисна зъби и продължи да куцука из лагера, като от време на време събираше сили да отвори уста, да се усмихне, да се пошегува, да увери хората си колко добре се справят, да отбележи колко е хубаво, че нервните осветяват околността…

* * *

Нервиите нападаха всеки ден, запълваха рововете, опитваха се да превземат стените и всеки ден Девети легион ги отблъскваше, вадеше клоните от рововете и избиваше нервии.

Всяка нощ Квинт Цицерон пишеше ново писмо на гръцки до Цезар, намираше роб или гал, желаещ да го пренесе срещу огромна сума пари, и го изпращаше в мрака.

И всеки ден нервиите извеждаха вестоносеца на едно видно място, размахваха писмото, подскачаха и крещяха, докато куриерът бъдеше подготвен за мъчения с клещи, с ножове или с нагорещено желязо, след това млъкваха и оставяха писъците на нещастника да отекват над скованите от ужас римски редици.

— Не се поддавайте на чувствата! — повтаряше Квинт Цицерон, докато обикаляше накуцвайки войниците си. — Не доставяйте това удоволствие на тези мръсници!

И войниците му отговаряха с усмивка, махваха с ръка, осведомяваха се как е кръстът му, наричаха нервиите с имена, при чието споменаване големият му брат Цицерон би припаднал, и продължаваха да се сражават.

Един ден до него се приближи Тит Пулон с мрачно изражение.

— Квинте Цицероне, имаме нов проблем.

— Какъв? — попита пълководецът, опитвайки се да скрие тревогата в гласа си и да стои изправен.

— Отклонили са потока. Вече няма вода.

— Знаеш какво да правиш, Пулоне. Започвай да копаеш кладенци. Над клозетите. И помийни ями. — Квинт Цицерон се усмихна. — Бих се включил и аз, но сега не съм в настроение за копане.

Пулон се поразведри. Къде другаде щеше да намери такъв духовит пълководец като Квинт Цицерон, пък макар и с болен кръст?

Двайсет дена след първото нападение на нервните те все още атакуваха всяка сутрин. Желаещите да бъдат вестоносци свършиха също като водата и Квинт Цицерон трябваше да се примири с мисълта, че нито едно от посланията му не е минало отвъд вражеските редици. Е, нямаше друг избор, освен да продължават да се отбраняват. Да се сражават през деня, а през нощта да оправят пораженията и да прибират от бойното поле онова, което би им свършило работа — и да се питат колко време им остава, преди да се появяват дизентерията и другите болести. О, какво наказание само щеше да измисли на нервните, само да се измъкне жив! Мъжете от Девети легион все още бяха в добро здраве и присъствие на духа, все още работеха усърдно и се сражаваха с жар.

Дизентерията и тифът започнаха, но изведнъж изникнаха по-тежки проблеми.

Нервните построиха няколко обсадни кули — далеч от ефективността на римските, но все пак достатъчни, за да се използват като площадки за стрелба с копия. Освен това започнаха да обстрелват укреплението с камъни.

— Откъде са взели тези метателни съоръжения? — изкрещя пълководецът на Ворен. — Ако това не са истински римски балисти, да не съм малкият брат на великия Цицерон.

Ала тъй като нито Ворен, нито Квинт Цицерон знаеха, че артилерията е от изоставения лагер на Тринайсети легион, появата на римските балисти бе просто една допълнителна тревога — означаваше ли това, че в цяла Галия е пламнало въстание, че другите легиони са разбити, че дори вестоносците да бяха преминали безпрепятствено, отговор нямаше да се получи?

Камъните бяха поносими, но нервните ставаха изобретателни. Непосредствено преди поредното нападение, започнаха да обстрелват укреплението със запалени наръчи сухи клонки. Дори болните участваха в отбраната на стените, така че във вътрешността на лагера имаше малко хора, които да се справят с пожарите сред дървените постройки. Огънят подплаши товарните животни и те запрепускаха на открито. Робите, цивилните и хората на Вертикон опитаха да се разделят на две, за да се справят и с това ново бедствие, без да зарязват останалите дейности, спомагащи за запазването на боеспособността на войската. Бойният дух на воините от Девети легион обаче бе толкова силен, че те дори не обърнаха внимание на изгарящите скъпоценни запаси от храна в пожарите, раздухвани от зимния вятър. Останаха по местата си и не позволяваха на нито един нервни да прескочи стената.

Насред най-ожесточеното сражение Пулон и Ворен се обзаложиха кой от двамата е по-смел и помолиха войниците си да отсъдят. Една от обсадните кули бе докарана толкова близо, че се допираше до стената, и нервните започнаха да я използват като мост, за да скачат върху защитниците на укреплението. Пулон взе факла, показа се иззад щита си и я хвърли; Ворен взе друга, изправи се още по-високо над щита си и също я запрати към обсадната кула. И така факла след факла, докато обсадното съоръжение избухна в пламъци и нервните се разбягаха с опърлени коси. Пулон грабна лък и колчан със стрели и показа на какво са способни критските стрелци, не пропусна нито веднъж. Ворен пък взе наръч къси копия и започна да ги хвърля с не по-малка бързина и грация… и точност. Нито един от двамата центуриони не получи и драскотина и когато врагът се оттегли, войниците заклатиха глави. Не можеха да отсъдят.

— Това е повратният трийсети ден — рече Квинт Цицерон след спускането на нощта, когато нервните се оттеглиха като безредна тълпа.

Той свика малък съвет: той, Пулон, Ворен и Вертикон.

— Искаш да кажеш, че ще победим, така ли? — изненада се Пулон.

— Искам да кажа, че ще бъдем разгромени, Тите Пулоне. Те стават по-силни с всеки изминал ден и някак си са се сдобили с римско въоръжение. — Квинт Цицерон изръмжа и се удари ядно по бедрото. — О, богове, трябва някак да изпратим писмо през редиците им! — Обърна се към Вертикон. — Няма да питам за доброволци, но някой трябва да отиде. И сега трябва да измислим как да направим така, че вестоносецът ни да не бъде разкрит дори да го заловят и да го претърсят. Вертиконе, ти си нервий. Как да го постигнем?

— Мислих по този въпрос — заговори той неуверено на латински. — Преди всичко трябва да е някой, който може да мине за нервийски войник. Сега срещу нас се бият и менапии, и кондрузи, но няма как да си набавим шалове със съответните шарки. По-добре би било нашият човек да може да мине за един от тях. — Той замълча за момент и въздъхна. — Колко храна остана след пожарите?

— Ще стигне за седем-осем дни — отвърна Ворен, — защото хората ни са толкова болни, че не ядат много.

Вертикон кимна:

— Значи, трябва да стане така. Ще изпратим човек, който може да мине за нервийски войник, защото самият той ще е нервий. Бих отишъл сам, но ще ме познаят веднага. Един от крепостните ми иска да отиде. Той е умен мъж, умее да мисли.

— Това е добре! — изръмжа Пулон; лицето му бе кално, много метални плочки от ризницата му липсваха. — Виждам логиката ти, но това, което ме тревожи, е претърсването. Пъхнахме последното писмо в ректума на вестоносеца, но онези мръсници все пак го откриха. О, Юпитере! Може твоят човек да мине и без да го хванат, но ако го забележат, непременно ще го претърсят. Ще открият писмото, където и да се намира, а ако не го намерят, ще измъчват вестоносеца.

— Вижте — рече Вертикон и вдигна едно нервийско копие от земята наблизо.

Не беше римско оръжие, но бе добре изпипано, с дълга дървена дръжка и голямо, плоско острие на края. Тъй като дългокосите гали обожаваха украшенията, дръжката не беше гола. На мястото за хващане бе покрита с тъкана лента в цветовете на нервиите, тъмнозелено и охра, от лентата висяха три гъши пера, оцветени в същите краски.

— Разбирам защо посланието трябва да е писмено. Цезар може да не повярва на устно съобщение от нервийски войник. Напиши обаче писмото си с възможно най-дребни букви на най-тънкия папирус, Квинте Цицероне. А докато пишеш, аз ще накарам жените си да свалят лентата, която изглежда износена, но не прозира. След това ще увием писмото около дръжката и отново ще сложим лентата. — Вертикон вдигна рамене. — Това е най-умното, което мога да предложа. Те претърсват всеки отвор на тялото, всякак гънка на дрехите, всеки кичур коса, но ако тъканата лента е добре прилепнала, мисля, че няма да се сетят да я свалят.

Ворен и Пулон се съгласиха; Квинт Цицерон закуцука към все още непокътнатата си дървена къща. Седна, взе най-тънкия си папирус и започна да пише с дребни гръцки букви:

„Пиша на гръцки, защото те знаят латински. Спешно. Вече трийсет дни сме под обсада на нервиите. Водата е лоша. Хората са болни. Не знам още колко ще издържим. Няма да е много. Нервиите имат римски оръжия, обстрелват ни с огън. Храната гори. Изпрати помощ или сме мъртви. Квинт Тулий Цицерон, легат.“

Крепостният на Вертикон бе роден за воин; при малко по-високо обществено положение от него би излязъл отличен боец. Крепостните обаче бяха просто малко по-издигната класа роби, можеха да бъдат подлагани на мъчения и никога не им се позволяваше да се сражават. Задачата им бе да обработват земята — бяха достатъчно нисши, за да орат с рало. Въпреки това този мъж стоеше изправен и изглеждаше спокоен. „Да — помисли си Квинт Цицерон, — от него можеше да излезе добър воин. Жалко за нервните, че не позволяват на нисшите си съсловия да се бият, и добре за мен и легиона. Той ще успее.“

— Добре — рече пълководецът, — ще изпратим това писмо на Цезар, но как ще получим отговора му? Аз трябва да уверя хората си, че идват подкрепления, иначе ще загубят всяка надежда. На Цезар сигурно ще му е нужно време, за да събере достатъчно войска, но поне трябва да ни увери, че идва.

Вертикон се усмихна:

— Получаването на писмо не е толкова трудно, колкото изпращането. Ще кажа на крепостния си, когато се върне, да закачи едно жълто перо на копието с посланието на Цезар.

— То ще стърчи! — възкликна Пулон.

— Надявам се да е така. Все пак не мисля, че някой ще обърне голямо внимание на копията, летящи към лагера. Не се тревожи, той ще прикачи перото малко преди да хвърли копието — усмихна се Вертикон.

* * *

Цезар получи копието два дена след като нервият се промъкна през обсадата.

Тъй като горите около лагера на Квинт Цицерон бяха твърде гъсти, вестоносецът се принуди да върви по пътя за Самаробрива. Той бе охраняван толкова строго, че нямаше начин да не го спрат. Вестоносецът успя да заобиколи първите три поста, но на четвъртия го задържаха. Съблякоха го, провериха отвърстията на тялото му, косата и дрехите му, но лентата на копието бе толкова добре прилепнала, че писмото мина незабелязано. Вестоносецът беше търкал челото си с парче кора, докато не заприлича на рана от удар. Той започна да се клати, да мърмори неразбрано, да върти очи, остави се да го претърсят без съпротива, след което се опита да целуне началника на стражата. Войниците го сметнаха за обезумял и го изпратиха със смях да продължи на юг.

Пристигна рано вечерта в Самаробрива, изтощен до крайност. В крепостта незабавно закипя трескава дейност. Веднага бе изпратен вестоносец до Марк Крас, лагеруващ наблизо, със заповед да се яви моментално в Самаробрива с Осми легион, за да удвои охраната на укреплението в отсъствието на Пълководеца. Втори вестоносец препусна към Портус Ициус при Гай Фабий със заповед да вдигне Седми легион и да тръгне към земите на атребатите; Цезар щеше да го срещне на река Скалдис. Трети пратеник тръгна към лагера на Лабиен край Моза, за да го уведоми за развоя на събитията, но Цезар не нареди на заместника си да се присъедини към похода му. Остави решението на него, тъй като Лабиен можеше да се намира в същото положение като Квинт Цицерон.

На разсъмване колоните на Марк Крас вече се виждаха в далечината. Цезар веднага потегли начело на Десети легион. Два легиона, това бе всичко, което можеше да изпрати на помощ на Квинт Цицерон. Девет хиляди незаменими мъже, опитни воини. Край с глупавите грешки. Ала колко бяха нервиите? Няколко години по-рано петдесет хиляди бяха умрели на бойното поле, но все пак те си оставаха едно от най-многобройните племена. Да, можеше да има още петдесетина хиляди около обсадения лагер на Девети. Добър легион. О, само да не загуби и него!

Фабий бързо стигна до Скалдис; срещна Цезар, сякаш бяха на сложно тактическо учение на Марсово поле. Не се наложи нито един от двамата да чака другия. Оставаха им още сто и трийсет километра. Но все пак, колко бяха нервиите? Девет хиляди войници, независимо колко опитни, не можеха да ги победят на открито.

Нервийският крепостен бе изпратен напред в двуколка, тъй като не умееше да язди. След това той продължи пеша до обсадения лагер и точно според нарежданията изпрати копието с жълтото перо в укреплението на Квинт Цицерон. Той направи всичко възможно, но селянинът не е воин. Копието се заби между брустверите и дървената ограда и стоя там незабелязано в продължение на два дена.

Квинт Цицерон го получи малко преди прашният облак зад дърветата да извести за приближаването на Цезар. Той почти бе загубил надежда, тъй като никой не намираше копието с жълто перо, макар че всеки войник се взираше, докато очите му не започнат да сълзят, във всеки предмет, чийто цвят дори малко наподобяваше жълто.

„Идвам. Само девет хиляди воини. Не мога да нападна веднага. Трябва да разузная и да намеря местност, където девет хиляди могат да победят по-многочислен противник. Да избера втори Акве Секстие. Колко са те? Изпрати ми подробности. Гръцкият ти е добър, изненадващо правилен. Гай Юлий Цезар, император.“

Жълтото перо накара изтощените войници от Девети легион да ликуват, а Квинт Цицерон се просълзи от радост. Бършейки калното си лице с не по-малко мръсни те си ръце, той седна, забравил болежките в кръста и крака си, и започна да пише на Цезар, докато Вертикон подготвяше ново копие и нов вестоносец.

„Около шейсет хиляди. Цялото племе е тук, сериозна войска. Не всички са нервии. Има много менапии и кондрузи. Ще издържим. Търси спокойно своя Акве Секстие. Галите стават все по-непредпазливи, вече си представят как ни изгарят в дървените си кафези. Все повече пият, ентусиазмът им намалява. И твоят гръцки не е лош. Квинт Тулий Цицерон, легат, оцелял.“

Цезар получи писмото около полунощ; нервиите се бяха събрали за нападение, но мракът ги спря, а и тази нощ отрядът, натоварен със залавянето на вестоносци, не си вършеше работата. Десети и Седми легион се готвеха за сражение, но Цезар не бързаше да ги хвърля в битка, докато не намери подходящо място за лагер, подобен на онзи, край който Гай Марий и трийсет и седемте му хиляди воини бяха разбили сто и петдесет хилядната тевтонска войска около петдесет години по-рано.

Два дена му бяха нужни, за да открие подходящото място, но след като го направи, Десети и Седми легион разбиха нервиите… и ги изтребиха без пощада. Квинт Цицерон бе прав: дългата обсада бе навредила на бойния дух и хладнокръвието им. Те пиеха много и се хранеха малко, макар че двете им други съюзни племена се представиха по-добре пред Цезаровия Акве Секстие.

Лагерът на Девети легион бе в развалини. Повечето постройки бяха изпепелени; мулета и волове скитаха гладни и с рева си увеличаваха шума от ликуването, посрещнало Цезар при влизането му в укреплението. Нямаше един войник без рана и всички бяха болни.

Десети и Седми легион с готовност се заеха за работа. Отново пуснаха потока, за да осигурят прясна вода за лагера; разрушиха допълнителните укрепления и стъкнаха огньове, за да подгреят вода за баня; взеха мръсните дрехи на другарите си и ги изпраха, погрижиха се за гладните животни и набавиха храна от околните земи. Пристигна керван с достатъчно провизии за хора и животни и Цезар строи Девети легион пред Седми и Десети. Не носеше медали, но въпреки това ги награди: Пулон и Ворен получиха златни огърлици и фалери.

— Ако можех, Квинте Цицероне, бих те наградил с венец, задето спаси легиона си от гибел.

Квинт Цицерон кимна с грейнало лице:

— Не можеш, Цезаре, знам. Правилата са си правила. Войниците ми сами се спасиха от гибел; аз само малко им помогнах. О, но не са ли прекрасни момчета?

— От най-добрите.

* * *

На следващия ден трите легиона се изтеглиха. Десети и Девети се насочиха към безопасната Самаробрива, Седми — към Портус Ициус. Дори при най-добро желание лагерът в земите на нервиите не можеше да бъде запазен. Земята бе отъпкана и кална и по-голямата част от племето бяха мъртви.

— Ще се оправям с нервиите напролет, Вертиконе — рече Цезар на поддръжника си. — Ще реша проблемите в Галия веднъж завинаги. Няма да загубиш, като ми помагаш, това мога да ти обещая. Вземи всичко останало тук, с него ще преживееш зимата.

И така, Вертикон и хората му се върнаха в селото си: царят да продължи царуването си, а крепостният да се залови отново за ралото си. Защото сред този народ нямаше обичай човек да се издига над общественото положение, което бе наследил, независимо какви подвизи е извършил; традициите бяха твърде силни. Пък и крепостникът не очакваше награда. Той продължи да служи на господаря си, както и преди, денем вършеше полската работа, а вечер седеше мълчаливо с жена си и децата си. Всичките си мисли и чувства пазеше дълбоко в себе си.

* * *

Цезар яздеше нагоре покрай Моза с малък отряд конници. Бе оставил легатите да се прибират сами с легионите си. Вече на всяка цена трябваше да се види с Тит Лабиен, който го беше известил, че треверите били твърде неспокойни, поради което нямаше възможност да помогне срещу нервиите, но още не можели да съберат кураж, за да го нападнат. Лагерът му се намираше на границата с ремите, което означаваше, че има съюзници наблизо.

— Цингеторикс се опасява, че влиянието му сред треверите намалява — рече Лабиен при срещата им. — Амбиорикс усилено вербува благородниците да застанат на страната на Индуциомар. Разгромът на Тринайсети облагодетелства много Амбиорикс. Сега той е герой.

— Разгромът на Тринайсети създаде и илюзии за непобедимост у келтите — съгласи се Цезар. — Току-що получих известие от Росций, че армориките започнали да се събират веднага щом научили новината. За щастие им оставало още път до лагера му, когато чули за поражението на нервиите. — Той се усмихна. — Изведнъж загубили всякакъв интерес към лагера на Росций. Обърнали се и се прибрали по домовете си. Рано или късно обаче ще се върнат.

Лабиен се намръщи:

— А зимата едва започва. Настъпи ли пролет, ще сме загазили сериозно. А вече сме и с един легион по-малко.

Двамата стояха на слабото слънце пред уютната дървена къща на Лабиен, обърната към три редици казарми. Къщата на пълководеца винаги се намираше в средата на северния край на лагера, като зад нея се разполагаха само складови постройки.

Този лагер беше кавалерийски, така че бе доста по-голям от укрепление, предназначено само за пехота. Правилото за пехотата беше един квадратен километър на легион при зимни условия (временните бойни лагери бяха на една пета от този размер) и по десет човека в постройка, осем войници и двама цивилни прислужници. Всяка центурия от осемдесет войници и двайсет цивилни заемаше малка редица от къщи с тази на центуриона в единия край и обор в другия — за десетте мулета на центурията и осемте мулета или вола, които теглеха единствената й кола. Домовете на легатите и военните трибуни се разполагаха покрай Виа Принципалис (главната улица) от двете страни на къщата на главнокомандващия, заедно с тази на квестора (която беше по-голяма, защото той се грижеше за провизиите, счетоводството и погребалните разходи на легиона), обградена с достатъчно празно пространство за колите с провизии. Друго празно пространство зад къщата на главнокомандващия се използваше за форум, където се строяваше войската. Всичко бе изчислено с такава математическа точност, че всеки знаеше точно къде да отиде, и това важеше и за временните лагери за пренощуване, и за бойните; дори животните знаеха местата си.

Лагерът на Лабиен се разполагаше на площ от четири квадратни километра, тъй като, освен Единайсети легион той командваше и две хиляди хедуиски конници. Всеки конник разполагаше с два коня, коняр и товарно животно, тъй че укреплението на Лабиен трябваше да побере четири хиляди коне и две хиляди мулета в закътани зимни обори и двете им хиляди собственици в удобни къщи.

Лагерите на Лабиен винаги бяха мръсни, защото той управляваше подчинените си чрез страх, не с разум. Не го бе грижа дали оборите се чистят веднъж на ден и дали улиците са затрупани с боклук. Разрешаваше, освен това и на жени да се заселват в зимните му поселения. Цезар не възразяваше срещу това, както и срещу раздърпания вид и вонята на шестте хиляди мръсни животни и на още десет хиляди некъпани мъже. Тъй като Рим не можеше да си позволи собствена конница, налагаше се да използва наемници от провинциите, а чужденците винаги живееха според собствените си обичаи. Това пък означаваше, че на римската пехота също трябваше да се разрешат жени; иначе зимният лагер би се превърнал в кошмар от сърдити римляни в постоянни препирни със самодоволни жители от провинциите.

Цезар предпочиташе да мълчи. Безпорядъкът и страхът съпътстваха Тит Лабиен навсякъде, но той беше добър командир. Никой, освен самия Цезар не умееше да води по-добре конницата от него, а задълженията на Пълководеца не му позволяваха да командва кавалерия. Лабиен се справяше отлично и с пехотата. Да, той бе много ценен човек и отличен заместник. Жалко, че не успяваше да обуздае варварина в себе си. Наказанията му бяха толкова сурови, че Цезар никога не му даваше един и същи легион два пъти подред. Когато научиха, че ще прекарат тази зима с него, войниците от Единайсети зароптаха, след това се примириха да се държат добре и да се надяват, че следващата година ще бъдат под ръководството на Фабий или Требоний, строги пълководци, но не толкова безмилостни.

— Още щом се върна в Самаробрива, ще пиша на Мамира и Вентидий в Италийска Галия — обяви Цезар. — Изпитвам недостиг от седем легиона, а и Пети, на чучулигите, е под голямо напрежение, тъй като от него попълних загубите в другите. Ако ни предстои тежка година на битки, имаме нужда от единайсет легиона и четири хиляди конници.

Лабиен се намръщи:

— Четири легиона новобранци? Това е над една трета от цялата войска! Те само ще ни пречат.

— Само три ще са с новобранци — успокои го търпеливо Цезар. — В момента имаме един легион опитни войници в Плаценция. Не са оцапали още ръцете си с кръв, признавам, но са добре обучени и с нетърпение чакат първата си битка. Толкова се отегчават, че започват да недоволстват.

— А! Шести. Събран от Помпей Велики в Пиценум преди година, но все още не е мръднал от Испания. О, богове, колко е бавен! Прав си за скуката, Цезаре, но те са на Помпей.

— Ще му ги поискам на заем.

— Ще се съгласи ли?

— Предполагам. Помпей не е поставен под голям натиск в Испания, защото Афраний и Петрей управляват и двете провинции добре. Лузитаните са спокойни, също и Кантабрия. Ще му предложа да обуча хората му в битки вместо него. Това ще му се понрави.

— И как не? Две неща са сигурни за този Помпей: никога не влиза в битка, ако няма числено превъзходство, и никога не използва неопитни войски. Какъв страхливец! Ненавиждам този човек, винаги съм го презирал! — След кратка пауза Лабиен попита: — Ще съставиш ли нов Тринайсети, или ще отидеш направо на Четиринайсети?

— Ще съставя нов Тринайсети. Аз съм не по-малко суеверен от всеки нормален римлянин, но мисля, че е важно хората да започнат да мислят за тринайсет като за обикновено число. — Цезар вдигна рамене. — Освен това, ако имам Четиринайсети, а нямам Тринайсети, войниците от Четиринайсети ще знаят, че всъщност те са Тринайсети. Ще остана с новия легион през цялата година. И в края й, уверявам те, бойците в него ще смятат тринайсет за свое щастливо число.

— Вярвам ти.

— Както разбирам, Лабиен, ти смяташ, че мирните ни отношения с треверите са на път съвсем да се развалят — отбеляза Цезар и закрачи по Преторската улица.

— Сигурен съм в това. Треверите винаги са искали война, но досега са се бояли от мен. Амбиорикс промени положението; той е блестящ оратор, знаеш ли? Благодарение на него поддръжниците на Индуциомар постоянно се множат. Не мисля, че Цингеторикс ще удържи. Не можем да подценяваме нито Амбиорикс, нито Индуциомар, Цезаре.

— Ще успееш ли да удържиш лагера през зимата?

Лабиен оголи конските си зъби:

— О, да. Имам един малък план как да подмамя треверите на битка, която не могат да спечелят. Най-важното е да ги предизвикаме към прибързани действия. Ако чакаме лятото, ще си имаме работа с още хиляди и хиляди от тях. Амбиорикс постоянно снове през Ренус и опитва да убеди германите да го подкрепят. Ако успее, неметите ще решат, че земите им са защитени от германски нашествия, и също ще се присъединят към треверската войска.

Цезар въздъхна:

— Надявах се Галия на дългокосите да се вслуша в здравия разум. Боговете са ми свидетели, през всичките години бях търпелив! Ако съм се отнасял с тях справедливо и съм ги задължавал да спазват законите, то е, защото смятах, че ще се подчинят на Рим. И нямаше да са първите. Галите от Провинцията опитваха да оказват съпротива цял век, а погледни ги сега. Никога не са благоденствали толкова.

— Говориш като Цицерон — отбеляза Лабиен. — Те са прекалено твърдоглави, за да разберат кое е добро за тях. Ще се сражават, докато останат без сили.

— Страхувам се, че си прав. Точно затова с всяка изминала година положението става все по-тежко.

Те спряха, за да направят път на дълга колона от коне, водени от неколцина слуги към тренировъчната площадка.

— Как смяташ да подлъжеш треверите? — попита Цезар.

— Имам нужда от малко помощ от теб и от ремите.

— Искай и ще ти дадат.

— Искам да се пусне слух, че събираш ремите на границата им с беловаките. Кажи на Дорикс да направи така, че да излезе, че изпраща спешно всичките си хора натам. Искам обаче четири хиляди от тях да се скрият някъде наблизо. Ще ги прекарам тайно в лагера си, по четиристотин на нощ. Десет дена ще са ми достатъчно. Преди това обаче ще убедя разузнавачите на Индуциомар, че съм се уплашил и смятам да започна отстъпление заради изтеглянето на ремите. Не се тревожи, знам кои са шпионите. — Лабиен изкриви зловещо тъмното си лице. — Всичките са жени. След като започна да вкарвам ремите, бъди сигурен, че няма да са в състояние да предадат нито едно послание. Ще са твърде заети да пищят от болка.

— И след като вкараш ремите?

— Треверите ще дойдат да ме нападнат, преди да съм се изтеглил. Ще са им нужни десет дни, за да се съберат, и още два, за да дойдат. Ще успея навреме. След това ще отворя портите си и ще оставя шестте хиляди хедуи и реми да ги избият.

Цезар замина за Самаробрива доволен.

* * *

— Никой не може да те победи — говореше нежно Рианон.

Развеселен, Цезар се извъртя настрани, подпря главата си с ръка и я загледа.

— Това радва ли те?

— О, да. Ти си баща на сина ми.

— Можеше Думнорикс да му е баща.

Зъбите й проблеснаха в мрака.

— Никога!

— Интересно.

Тя издърпа косите си изпод тялото си, нелека и в известно отношение болезнена задача; разпиля ги между себе си и него като огнена река.

— Заради мен ли заповяда да убият Думнорикс? — попита.

— Не. Той кроеше заговор против мен, докато бях в Британия, затова му наредих да се присъедини към мен. Той си помисли, че искам да го убия там, далеч от всички, които могат да ме упрекнат за това. Затова избяга. Тогава му показах, че ако исках да го убия, можех да го направя пред всички. Лабиен изпълни задачата на драго сърце. Никога не е обичал Думнорикс.

Тя потрепери:

— Не харесвам Лабиен.

— Нищо чудно. Той принадлежи към онези римляни, които смятат, че единственият добър гал е мъртвият. Това важи и за галските жени.

— Защо не възрази, когато казах, че Оргеторикс ще бъде цар на хелветите? Той е твой син, а ти пак нямаш син! Когато раждах Оргеторикс, не съм имала представа колко знаменит и влиятелен си в Рим. Сега знам. — Тя се надигна и постави ръка на рамото му. — Цезаре, вземи го! Да си цар на силен народ като хелветите е завидна съдба, но да си цар на Рим е нещо несравнимо.

Той отблъсна ръката й, очите му проблеснаха.

— Рианон, Рим няма да има цар! Никога няма да позволя Рим да има цар! Аз ще стана първият мъж в Рим, но това не е като да си цар. Царете са отживелица, дори вие, галите, започвате да го осъзнавате. Народът живее по-добре, ако се управлява от група хора, които се сменят чрез избори. — Той се усмихна накриво. — Изборите дават на всеки способен човек възможност да бъде най-добрият… или най-лошият.

— Ти обаче си най-добрият! Никой не може да се сравнява с теб! Цезаре, ти си роден за цар! — възкликна тя. — Рим ще процъфтява под твоята власт, накрая ще станеш цар на света!

— Не искам да съм цар на света, а само първият мъж в Рим, пръв сред равни. Ако съм цар, няма да имам съперници — тогава къде е удоволствието? Без Катон и Цицерон да изострят сетивата ми, умът ми ще дегенерира. — Той се наведе и целуна гърдите й. — Остави нещата такива, каквито са, жено.

— Не искаш ли синът ти да е римлянин? — попита тя и се притисна до него.

— Това не е въпрос на желание. Той не е римлянин.

— Ти можеш да го направиш такъв.

— Синът ми не е римлянин. Той е гал.

Тя започна да го целува по гърдите, да го гали с косите си по слабините.

— Аз обаче съм принцеса — прошепна. — Кръвта му е по-благородна, отколкото можеше да бъде, ако майка му бе римлянка.

Цезар се извъртя върху нея:

— Кръвта му е само наполовина римска, и то тази половина, която не може да бъде доказана. Името му е Оргеторикс, не Цезар. И ще остане такова. Когато му дойде времето, изпрати го при народа си. Идеята синът ми да е цар ми харесва. Ала не цар на Рим.

— Ами ако бях велика царица, толкова велика, че дори Рим да ме признае?

— Дори да беше царицата на света, мила моя, пак нямаше да е достатъчно. Ти не си римлянка. Нито жена на Цезар.

Каквото и да смяташе да отговори тя, остана неизказано — Цезар запуши устата й с целувка. Тъй като той я облада, тя остави разговора недовършен, предпочете плътското удоволствие, но тайно се зарече да засегне темата някой друг път.

Не беше писано да стане тази зима, тъй като великите римски легати не спираха да влизат и да излизат през каменния праг на Цезаровия дом, обръщаха кратко внимание на сина й, излежаваха се по кушетките и говореха безспир за войски, легиони, провизии, укрепления…

„Така и не мога да разбера — мислеше си тя, — а и той не желае да ми обясни. Кръвта ми е далеч по-аристократична отколкото, на която и да е римска жена! Аз съм дъщеря на цар! Синът ми трябва да стане цар на Рим, не цар на хелветите. Цезар непрекъснато ми дава неясни отговори. Как мога да разбера, като той не ми обяснява? Трябва ли някоя римлянка да ме научи? Може ли римлянка да ме научи?“

И така, докато Цезар организираше приготовленията за всеобщото галско събрание в Самаробрива, Рианон седна с един хедуиски писар и му продиктува писмо на латински до известната благородна римлянка Сервилия. Избор, доказващ всемирното разпространение на сплетните от Рим.

„Пиша ти, уважавана Сервилия, защото знам, че дълги години си била интимна приятелка на Цезар и когато се върне в Рим, той без съмнение ще възобнови това приятелство. Или поне така се говори в Самаробрива.

Аз имам син от Цезар, вече е на три години. Кръвта ми е царска. Дъщеря съм на цар Оргеторикс на хелветите и Цезар ме взе от бившия ми съпруг Думнорикс на хедуите. Когато синът ми се роди обаче, Цезар каза, че трябва да бъде възпитан като гал в Галия и настоя да носи галско име. Нарекох го Оргеторикс, но бих предпочела да беше Цезар Оргеторикс.

В нашия галски свят е абсолютно задължително един мъж да има поне един син. По тази причина благородниците имат по повече от една жени, в случай че някоя се окаже ялова. Защото какъв смисъл има животът на един мъж, ако няма син да го наследи? И все пак Цезар няма син, а той не иска и да чуе моето момче да го наследи в Рим. Попитах го защо. Той ми отговори само, че защото не съм била римлянка. Че не съм достойна, това имаше предвид. Дори да съм била царицата на света, щом не съм римлянка, пак нямало да съм достойна. Не разбирам и съм ядосана.

Благородна Сервилия, можеш ли да ми го обясниш така, че да разбера?“

Хедуиският писар взе восъчните плочици, за да прехвърли късото писмо на Рианон върху папирус, и направи копие, което даде на Авъл Хирций за Цезар.

Случи се Хирций да му го предаде, когато му съобщаваше за пълната победа на Лабиен над треверите.

— Сразил ги е — обяви Хирций с безизразно лице. Цезар го погледна подозрително:

— И?

— И Индуциомар е мъртъв.

— Странно! — изненада се Цезар. — Мислех, че и белгите, и келтите вече са се научили да пазят водачите си далеч от бойната линия.

— Ами… те са го пазили. Лабиен издал заповед. Независимо от цената Индуциомар да му бъде представен. Ъ… не целият. Само главата.

— О, Юпитере, този човек е истински варварин! — гневно възкликна Цезар. — Войната има малко правила, но едно от тях е да не се лишават войските от предводителите им посредством убийство! О, и тази новина ще трябва да увивам в тирийски пурпур, за да я представя пред сената! Да можех да се размножа на толкова легати, от колкото имам нужда, и да им върша сам работата! Не стига ли, че Рим окичва рострите с римски глави? И главите на враговете си ли трябва да показваме за назидание? Той я е изложил на показ в лагера, нали?

— Да, на крепостната стена.

— Хората му сигурно са го посрещнали като император.

— Да, на бойното поле.

— Значи е могъл да залови Индуциомар и да го задържи за триумфалното си шествие. Вождът пак е щял да умре, но след като му бъде оказана честта на римски гост и след като разбере цялата мощ на Рим. Достойно е да умреш на триумфа на пълководеца, но това е било подло… срамно! Как да му придам приемлив вид в посланието си до сената, Хирций?

— Съветът ми е да не се опитваш. Представи го точно както е било.

— Той е мой легат. Дясната ми ръка.

— Вярно е.

— Какво му става на този човек, Хирций?

Хирций вдигна рамене:

— Той е варварин, който иска да стане консул, също както Помпей Велики се стремеше към консулството. На всяка цена. Не според традицията на дедите ни.

— Още един пиценец!

— Лабиен е много полезен, Цезаре.

— Полезен, да. Очаква да го избера като колега, когато стана отново консул след пет години.

— Да.

— Рим ще ме избере, но аз няма да избера Лабиен.

— Да.

Цезар закрачи напред-назад:

— Трябва да размисля насаме.

Хирций се изкашля:

— Има още нещо.

— О?

— Рианон.

— Рианон ли?

— Писа на Сервилия.

— С помощта на писар, тъй като сама не умее.

— А той ми даде копие от писмото. Не съм пуснал още вестоносеца с оригинала, преди да си го одобрил.

— Къде е?

Хирций му подаде папируса.

Още едно писмо стана на пепел, този път в мангала.

— Глупава жена.

— Да изпратя ли оригинала в Рим?

— О, да. Погрижи се обаче да видя отговора, преди Рианон да го получи.

— Това се подразбира.

Пълководеца смъкна аления си плащ от закачалката.

— Трябва да се разходя — обяви и си го наметна, сам го завърза; сетне погледна Хирций замислено. — И накарай някого да следи Рианон.

— Има и добра новина, Цезаре.

Цезар тъжно се усмихна:

— Имам нужда от такава! Казвай.

— Амбиорикс още не е постигнал никакъв успех с германите. Откакто ти построи моста на Ренус, те са доста предпазливи. Всичките му молби и ласкателства бяха напразни, нито един германец не е преминал в Галия.

* * *

Зимата бе към края си и всеобщото галско събрание наближаваше, когато Цезар поведе четири легиона към земите на нервиите, за да сломи завинаги съпротивата на племето. Късметът му бе на негова страна — цялото племе се беше събрало в най-голямото си укрепление, за да обсъжда дали да изпрати посланици на галската конференция в Самаробрива. Цезар завари нервиите въоръжени, но неподготвени, и ги разби безмилостно. Онези, които оцеляха от битката, бяха предадени в плен на хората му заедно с неизброима плячка. От тази акция Цезар и легатите му не извлякоха никаква изгода, всичко отиде за легионерите, включително приходите от продажбата на роби. След това той опустоши нервийската земя, изгори всичко, с изключение на владенията на Вертикон. Пленените вождове бяха изпратени в Рим за триумфалното му шествие. Щяха да го чакат, както бе казал пред Авъл Хирций, заобиколени с удобства и уважение. Щом дойдеше денят на триумфа, вратовете им щяха да бъдат прекършени на Тулианума, но дотогава щяха да имат време да разберат своята нищожност пред мощта на Рим.

Всяка година от пристигането си в Галия на дългокосите Цезар провеждаше всеобщо галско събрание. Първите бяха организирани в Битракт в земите на хедуите. Тази година за пръв път щеше да го провежда в крайния запад и до всяко племе бе изпратено нареждане да назначи делегати. Цезар искаше да говори пред племенните вождове, били те царе, съветници или законно избрани вергобрети, и да ги убеди, че Рим има само една цел — победа.

Тази година се надяваше да има по-добър успех. Всички, воювали срещу него през последните пет години, бяха разгромени, независимо колко бяха многобройни и за колко непобедими се смятаха. Дори загубата на Тринайсети легион се бе оказала от полза. Галите със сигурност вече виждаха неизбежното!

Въпреки това в навечерието на конференцията надеждите на Цезар не се оправдаха. Три от най-многочислените племена не бяха изпратили делегати: треверите, сеноните и карнутите. Неметите и трибоките никога не пращаха представители, но това бе разбираемо — земите им бяха на брега на Ренус, точно срещу владенията на свевите, най-жестоки и най-гладни сред германите. Те бяха толкова заети да отбраняват собствените си домове, че почти не оказваха влияние върху събитията в Галия.

Огромната зала със стени, покрити с мечешки и вълчи кожи, бе пълна, когато Цезар с обшитата си с пурпур ослепително бяла тога се възкачи на трибуната пред многоцветната тълпа. Събранието беше необичайно пъстро, посланиците на всяко племе носеха традиционните си отличителни атрибути: алените карета на атребатите, представени лично от цар Комий, оранжевите и смарагдовите петна на кардурките, тъмночервените и сините на ремите, алените и сините райета на хедуите. За съжаление липсваха жълтото и аленото на карнутите, индиговосиньото и жълтото на сеноните, тъмно и светлозеленото на треверите.

— Нямам намерение да обсъждам съдбата на нервиите — заговори високо Цезар, — защото всички знаете какво се случи. — Той погледна Вертикон и кимна. — Присъствието на този нервий днес е свидетелство за здравия му разум. Защо да се съпротивлявате срещу неминуемото? Запитайте се сами кой е истинският ви враг! Рим ли? Или германите? Римската закрила на Галия Комата е само за ваше добро. Римското присъствие ще осигури запазването на галските ви обичаи и традиции. Рим ще държи германите от тяхната страна на Ренус. Аз, Гай Юлий Цезар, във всеки договор, сключен с вас, съм се задължил да ви браня от германите! Защото вие не можете да ги удържите без помощта на Рим. Ако се съмнявате в думите ми, попитайте пратениците на секваните. — Той посочи няколко души с червено-розови одежди. — Цар Ариовист на свевите ги убеди да му позволят да се засели върху една трета от земите му. Тъй като те искаха мир, решиха да направят този приятелски жест. Но ако подадеш пръст на германите, те не само че ще ти отхапят ръката, ами ще завземат цялата ти страна! Нима кардурките смятат, че няма опасност да споделят тази съдба, защото земите им са далеч на югозапад на границата с аквитаните? Това ще сполети и тях! Помнете ми думите, това ще сполети и тях! Ако не приемете властта на Рим, това ще сполети всички ви!

Арвернските делегати заемаха цял ред, защото арверните бяха изключително могъщо племе. Отдавнашни врагове на хедуите, те населяваха планинските райони на Цебена около изворите на Елавер, Карис и Вигемна. Може би затова ризите и панталоните им бяха в бледобежово, а шаловете — с бледосини, бежови и тъмнозелени карета. Трудни за забелязване на фона на снега или скалите.

Един от тях, млад и гладко избръснат, се изправи.

— Кажи ми каква е разликата между Рим и германите? — попита той на карнутски диалект, който бе общ език на всички друиди. Цезар също го говореше.

— Не, ти ми я кажи — поиска Цезар.

— Аз не виждам никаква разлика, Цезаре. Чуждото владичество си остава чуждо владичество.

— Има огромни разлики! Фактът, че сега стоя пред вас и говоря на вашия език, е една от тях. Когато дойдох в Галия Комата, аз говорех хедуиски, арвернски и воконтски. Досега без труд съм научил друидски, атребатски и още няколко диалекта. Да, имам дарба да уча езици, това е вярно, но аз съм римлянин и съзнавам, че хората могат да се разберат само ако разговарят пряко, когато няма опасност преводачът да изкриви думите им. И въпреки това аз не съм накарал никого от вас да учи латински. Докато германите ще ви принудят да говорите на техните езици и накрая вие ще забравите своите.

— Хубави думи, Цезаре! — възкликна младият арверн. — Ала това показва най-голямата опасност от римското владичество! Вие управлявате с хитрост. Германите не са толкова изкусни политици. Затова на тях можем да се противопоставим по-лесно.

— Това явно е първото ти участие в общогалското събрание, затова не знам името ти. Как се казваш?

— Версенжеторикс!

Цезар излезе в най-предната част на трибуната.

— Преди всичко, Версенжеторикс, вие галите няма как да не се подчините на нечия чужда власт. Светът става все по-тесен. Започна да отеснява още откакто гърците са се разселили из цялото море, което Рим сега нарича Наше. След това на сцената излезе Рим. Гърците никога не са били обединени в една нация. Те бяха много малки народи, които също като вас воюваха помежду си, докато изтощят страните си. Рим също беше град — държава, но той постепенно обедини цяла Италия в една нация. Рим това е Италия. И въпреки това властта на Рим над Италия не зависи от една-единствена личност, от някой цар. Цяла Италия избира римските магистрати с гласуване. Цяла Италия участва в управлението на Рим. Цяла Италия дава войници за римската войска. Защото Рим е Италия. И Рим расте. Италийска Галия на юг от река Падус вече също е част от Италия и участва в избора на римски магистрати. И скоро цяла Италийска Галия на север от Падус също ще стане част от Рим, защото аз съм се зарекъл да го направя. Аз вярвам в единството. Вярвам, че единството прави силата. И аз ще дам на Галия Комата единството на една нация. Това ще е подаръкът на Рим. Ако Галия Комата попадне под властта на германите, тя ще се върне назад. Те нямат система за управление, нито организирана търговия, нито организация, която да позволи на народа да се уповава на една-единствена централна власт.

Версенжеторикс се изсмя презрително:

— Вие изнасилвате, вие не управлявате! Няма разлика между Рим и германите!

Цезар отговори без колебание:

— Както казах, разликите са много. Вече изтъкнах някои. Ти не ме слушаш, Версенжеторикс, защото не искаш да ме чуеш. Ти се вслушваш в чувствата, не в разума си. Това ще ти спечели много поддръжници, но и ще ти попречи да им осигуриш онова, от което най-много се нуждаят — мъдра преценка. Помисли за ставащия все по-тесен свят. Помисли за мястото, което би заела Галия Комата, ако се свърже с Рим вместо с германите, помисли за вътрешните борби между народите й. Аз не искам да воювам с вас, което обаче не означава, че ме е страх да воювам. След пет години римско присъствие в лицето на Гай Юлий Цезар това трябва да ви е ясно. Рим обединява. Рим носи граждански права. Рим носи по-добър живот. Рим носи мир и изобилие. Рим носи възможности за търговия, за развитие на занаятите, за разпространение на стоките ви из всички владения на Рим по света. Вие, арверните, правите най-добрите глинени съдове в Галия Комата. Като част от римската държава вашите съдове ще стигнат много по-далеч от Британия. Със закрилата на римските легиони вие можете да увеличите продукцията и богатството си без страх от чужди нашествия, без грабителства… без изнасилвания.

— Празни слова, Цезаре! Какво стана с атватуките? С ебуроните? С морините? С нервиите? Грабежи! Робство! Изнасилване!

Цезар въздъхна, вдигна дясната си ръка, пъхна лявата под тогата.

— На всички тези народи им бе дадено право на избор — отвърна спокойно. — Те нарушиха договорите ни, предпочетоха война пред покорство. Покорството щеше да им струва малко. Един данък срещу сигурен мир. В замяна на това нямаше да има повече германски нашествия. Щяха да започнат да водят по-добър живот. Щяха да продължат да почитат боговете си, да запазят земите си, свободата си, живота си!

— Под чуждо владичество — добави галът. Цезар наведе глава:

— Това е цената, Версенжеторикс: отпуснати юзди в ръцете на Рим или държани изкъсо от германите. Това е изборът. Няма вече самостоятелност. Галия Комата вече влезе в сферата на Нашето море, всички трябва да го осъзнаете. Няма връщане. Рим е тук. И Рим ще остане. Защото Рим трябва да задържи германите зад Ренус. Преди петдесет години в Галия Комата нахлуха три четвърти милион германи. Всички страдахте от нашествието им. Тогава пак ви спаси Рим, в лицето на Гай Марий. И сега пак ще ви спаси Рим, този път в лицето на племенника на Гай Марий. Приемете покровителството на Рим, искрено ви моля! Ако приемете Рим, много малко неща ще се променят. Запитайте някое от племената в Провинцията ни: волките, воконтите, хелвиите, алоброгите. Те не са станали по-малко гали от това, че са и римляни. Живеят в мир и благоденстват.

— Ха! — изсумтя Версенжеторикс. — Хубави думи! Те просто чакат някой да ги поведе, за да се спасят от чуждото владичество!

— Не е така, знаеш го. Иди говори с тях, да видиш, че съм прав.

— Когато отида да говоря с тях, няма да е, за да ги питам. Ще им предложа да вдигнат копията. — Версенжеторикс се изсмя и поклати глава. — Надяваш се да победиш? Вие сте само шепа хора! Рим е една огромна илюзия! Народите, с които сте се сблъскали досега, са малодушни, глупави и страхливи! В Галия Комата има повече воини, отколкото в цяла Италийска Галия и Италия, взети заедно! Четири милиона келти, два милиона белги! Научих за вашето преброяване, вие нямате толкова хора! Три милиона, Цезаре, нито човек повече!

— Числата не са важни — възрази Цезар, който явно се забавляваше от спора. — Рим притежава три неща, с които нито келтите, нито белгите разполагат: организация, техника и умение да попълва ефективно загубите си.

— О, да, прехвалената ви техника! Каква полза от нея? Помогнаха ли стените, издигнати от вас, за да преградите океана, да превземете някоя от крепостите на венетите? А? Не! Ние също сме изобретателни хора! Питай легата Квинт Тулий Цицерон! Използвахме обсадни кули срещу него, научихме се да използваме римската артилерия! Ние не сме малодушни, не сме глупави, не сме страхливи! От идването ти в Галия Комата, Цезаре, ние си взехме поуки! А и не всички римски пълководци са като теб! Рано или късно ти ще се върнеш в Рим и Рим ще изпрати някой глупак в Галия Комата! Друг като Касий в Бургидала! Други като Малий и Цепион в Араузион!

— Или друг като Ахенобарб, който разби на пух и прах арверните преди седемдесет и пет години — усмихна се Цезар.

— Сега арверните са много по-могъщи, отколкото преди идването на Ахенобарб!

— Версенжеторикс от арверните, чуй ме. Аз свиках подкрепления. Още четири легиона. Това са общо двайсет и пет хиляди души. Четири месеца след сформирането им те ще са годни да се сражават. Всички ще носят железни ризници, изкусно изработени мечове и кинжали на коланите си, шлемове на главите си и копия в ръце. Ще бъдат така обучени, че ще могат да се сражават дори насън. Ще имат артилерия. Ще умеят да строят обсадни съоръжения и укрепления. Ще могат да изминават най-малко по петдесет километра на ден без почивка. Ще бъдат предвождани от блестящи центуриони. Те ще дойдат с желание да намразят теб и всеки друг гал, и ако ги нападнете, те ще ви намразят. Ще имам Пети, Шести, Седми, Осми, Девети, Десети, Единайсети, Дванайсети, Тринайсети, Четиринайсети и Петнайсети легион! И можеш да прибавиш към тях още четири хиляди конници от хедуите и ремите!

Версенжеторикс иронично се изсмя:

— Колко си глупав, Цезаре! Току-що ни издаде с какви сили ще разполагаш през идната година!

— Така е, само че не го направих от глупост. А като предупреждение. Казвам ви го, за да бъдете разумни и да внимавате. Не можете да победите! Защо изобщо да опитвате? Защо да съсипвате живота си за една обречена кауза? Защо да оставяте жените си толкова сами и земите си толкова пусти, че да ме принудите да оставя ветераните си сред тях, да се оженят за тях и да им направят римски деца?

Изведнъж Цезар загуби желязното си самообладание; наведе се заплашително напред. Версенжеторикс неволно отстъпи.

— Тази година ще бъде година на пълно изтребление, ако ме предизвикате! — закрещя Цезар. — Изкарайте ме на бойното поле и ще бъдете смазани! Никой не може да ме победи! Никой не може да победи Рим! Запасите ни в Италия са толкова големи, че мога да запълня всички загуби, които претърпя, преди да успееш да мигнеш! Ако пожелая, мога да увелича двойно тази войска от петдесет и четири хиляди воини! И да ги въоръжа! Предупреждавам ви, правете си сметка! Съобщавам ви това не за днешния ден, а за бъдещето! Римската организация, римската техника, римските запаси сами по себе си са достатъчни, за да ви разгромят! И не хранете празни надежди за деня, когато Рим ще изпрати по-малко способен управник на Галия Комата! Защото дотогава вие няма да съществувате! Цезар ще ви унищожи!

Той слезе от трибуната и гневно напусна залата, оставяйки галите и легатите си вцепенени.

— О, този буен нрав! — възкликна Требоний.

— Трябваше да им го каже в лицето — отбеляза Хирций.

— Е, мой ред е — въздъхна Требоний и се изправи. — Как мога да говоря след такова избухване?

— Дипломатично — посъветва го с усмивка Квинт Цицерон.

— Няма значение какво ще каже Требоний — намеси се Секстий. — Цезар вече им взе страха.

— Този Версенжеторикс се готви за война — предположи Сулпиций Руф.

— Млад е — отбеляза Хирций. — А и не се ползва с авторитет сред останалите арвернски делегати. През цялото време стискаха зъби и го гледаха сърдито.

* * *

Докато течеше срещата в голямата зала, Рианон седеше в каменната къща на Цезар с хедуиския писар.

— Чети — нареди тя.

Той счупи печата (който вече бе счупен, а след това отново бе споен с герба на Квинт Цицерон, тъй като Рианон нямаше представа как изглежда печатът на Сервилия), разви малкия свитък и дълго се взира в него, движейки беззвучно устни.

— Чети! — нетърпеливо повтори тя.

— Само да разбера какво пише — отвърна той.

— Цезар не прави така.

Писарят въздъхна и вдигна поглед:

— Цезар си е Цезар. Никой друг не може да чете от пръв поглед. И колкото повече говориш, толкова повече време ще ми е нужно.

Рианон се примири и задърпа златните нишки, вплетени в тъмночервената й роба, изгаряше от нетърпение да узнае отговора на Сервилия.

Накрая писарят вдигна очи от свитъка:

— Готов съм.

— Ами, започвай!

„Е, не мога да кажа, че съм очаквала да получа такова писмо, написано на доста странен латински от галската любовница на Цезар, но трябва да призная, че е забавно. Значи, ти имаш син от Цезар. Аз пък имам дъщеря от него. Също като сина ти и тя не носи името на Цезар. Така е, защото по онова време бях омъжена за Марк Юний Силан. Негов далечен роднина, друг Марк Юний Силан, тази година е сред легатите на Цезар. Затова дъщеря ми носи името Юния, и тъй като е третата Юния, я нарекох Тертула.

Твърдиш, че си принцеса. Варварите имат такива, знам. Съобщаваш ми този факт като нещо много важно. Ала той няма никакво значение. За римлянина единствената кръв, която има значение, е римската. Римската кръв е най-благородна. И най-долният просяк по римските улици е по-добър от теб, защото носи римска кръв. Никой син, чиято майка не е римлянка, не може да бъде скъп на Цезар, в чиито жили тече най-благородната римска кръв. Никога не се е смесвала с друга кръв, освен с римска. Ако Рим има цар, той ще бъде Цезар. Предците му са били царе. Ала Рим няма цар и Цезар няма да позволи да има такъв. Римляните не подвиват коляно пред никого.

Няма на какво да те уча, варварска принцесо. За един римски мъж не е необходимо да има син от своята кръв, та да наследи общественото му положение и да продължи рода му, защото може да си осинови. Изборът се прави много внимателно. Осиновеният трябва да притежава необходимото потекло и да приеме името на осиновителя си. Моят син е осиновен. Казва се Марк Юний Брут, но когато чичо му, моят брат, бе убит без наследници, Брут бе осиновен по негово желание, записано в завещанието му. И прие името Квинт Сервилий Цепион. Това, че след години предпочете да се нарече отново Марк Юний Брут, се дължи само на гордостта му от предшественика си Луций Юний Брут, който свали последния римски цар и установи републиката.

Ако Цезар не се сдобие със син, той ще осинови момче от рода на Юлиите с безупречно римско потекло. Такива са римските обичаи. И с тази мисъл Цезар ще живее спокойно. Ако не бъде дарен със син, носещ неговата кръв, той ще уреди нещата в завещанието си.

Не си прави труда да ми пишеш повече. Намекът ти, че си една от жените на Цезар, ми е противен. Ти си само временно увлечение.“

Писарят пусна свитъка и той се нави на руло.

— Това поставя нас, варварите, на мястото ни, нали? — възкликна гневно той.

Рианон дръпна писмото от ръцете му и започна да го къса на парченца.

— Махай се! — изръмжа.

От очите й рукнаха сълзи и тя отиде да види Оргеторикс, оставен под надзора на една от личните й прислужнички. Детето дърпаше по пода макет на Троянския кон. Цезар му го бе подарил и му беше показал как да го отвори, за да извади гърците — петдесет изящно издялани дървени фигурки, всяка, носеща собствено име: червенокосият Менелай; червенокосият късокрак Одисей; красивият Неоптолем, син на мъртвия Ахил, и дори един Ехион, чиято глава падна, щом се удари в плочите. Цезар започна да разказва легендата на момчето и да му изброява имената на героите, но Оргеторикс нямаше нито нужната памет, нито желание да попие знанието на Омир, и баща му се отказа. Ако детето харесваше подаръка, то бе по чисто детски причини: играчката беше красива, движеше се, съдържаше скрити неща, които можеха да се вадят и да се прибират, и извикваше възхищение и завист у всеки, който я видеше.

— Мама! — извика момчето, пусна връвчицата на коня и вдигна ръце.

Сълзите на Рианон вече бяха пресъхнали; тя взе сина си, занесе го до едно кресло, седна и го постави в скута си. Допря буза до блестящите му къдрици и зашепна:

— Теб не те е грижа. Ти не си римлянин, ти си гал. Но ти ще бъдеш цар на хелветите! И въпреки всичко си син на Цезар! — Стисна зъби. — Проклета да си, благородна Сервилия! Той никога повече няма да е твой! Тази вечер аз ще отида при жрицата в кулата на черепите и ще ти купя проклятие за дълъг живот без никаква радост!

* * *

На следващия ден пристигна вест от Лабиен: Амбиорикс най-сетне бе постигнал успех сред свевите, а треверите се стягаха за война.

— Хирций, искам с Трог да продължите конференцията — рече Цезар, докато подаваше парадния си колан, символ на империума му, на Тразил, който събираше багажа му. — Четирите ми нови легиона достигнаха земята на хедуите и аз им изпратих заповед да продължават към сеноните, за да ги сплашат. Тръгвам с Десети и Дванайсети, за да ги пресрещна.

— Ами Самаробрива? — поинтересува се Хирций.

— Требоний може да остане да я пази с Осми, но мисля, че не е зле да преместим конференцията на някое по-малко удобно място за липсващите ни приятели карнутите. Нека делегатите отидат в Лутеция при паризиите. Тя е на остров и затова се отбранява по-лесно. Опитай се да налееш малко здрав разум на галите и вземи Пети легион със себе си. Също Силан и Антистий.

— Предвиждаш ли голяма война?

— Надявам се, не. Мисля, че ще имам време да извадя по няколко кохорти от новите легиони и да вмъкна от моите опитни воини. — Цезар се усмихна. — Може да се каже, ако цитираме думите на младия Версенжеторикс, че смятам да създам една голяма илюзия. Макар че се съмнявам галите да го видят по този начин.

Времето летеше, но той трябваше да се сбогува с Рианон. Завари я в стаята… но не сама! Версенжеторикс бе с нея. „О, Фортуна, ти винаги ми носиш късмет!“

Той спря все още незабелязан на вратата; за пръв път имаше възможност да разгледа Версенжеторикс отблизо. Общественото му положение личеше от големия брой масивни златни огърлици и гривни, украсените със сапфири колан и презраменен ремък и от големината на сапфира върху брошката му. Фактът, че лицето му бе гладко избръснато, изненадваше Цезар, тъй като това не беше характерно за келтите. Измитата му с варовита вода коса бе почти бяла и разресана като лъвска грива, а лицето му — само кожа и кости, почти като гол череп. Черни вежди и мигли — о, той бе различен от другите гали! Тялото му също беше слабо, явно беше твърде неспокоен човек, помисли си Цезар, докато влизаше. Индивидуалист. Много опасен.

Лицето на Рианон светна, след това веднага посърна при вида на кожената ризница на Цезар.

— Цезаре! Къде отиваш?

— Да посрещна легионите си.

Той подаде десницата си на Версенжеторикс, който се беше изправил в целия си ръст от шест стъпки като на всеки типичен келт. Погледна подозрително подадената ръка с тъмносините си очи.

— О, хайде! — подкани го Цезар. — Няма да се отровиш, ако ме докоснеш!

Галът подаде дългата си, слаба ръка и двамата мъже се здрависаха по приетия в цял свят обичай, без да се опитват да го превърнат в премерване на силите. Стиснаха ръце силно, но за кратко, без да удължават излишно поздрава.

Цезар вдигна вежди и се обърна към Рианон.

— Познавате ли се? — попита, без да сяда.

— Версенжеторикс ми е първи братовчед. Майките ни са сестри. Арверни. Не съм ли ти казала? И двете се омъжиха за царе. Моята за цар Оргеторикс, неговата за цар Целтил.

— А, да. Целтил. Бих казал, че той по-скоро се опита да стане цар. Арверните не го ли убиха, Версенжеторикс?

— Да. Ти имаш добро отношение към арверните, Цезаре.

— Дойката ми беше арвернка. Кардикса. Настойникът ми, Марк Антоний Гнифон, бе наполовина салув. А на горния етаж на дома на майка ми имаше наематели хедуи. Може да се каже, че съм израсъл сред гали.

— През първите години лесно ни заблуждаваше, когато използваше преводач.

— Бъди справедлив! Не говоря нито един германски език, а през по-голямата част от първата си, година се занимавах с Ариовист. Освен това не разбирах много добре и секвански. Беше ми нужно време, за да науча белгски езици, макар че друидският беше лесен.

— Ти не си такъв, какъвто изглеждаш — отбеляза Версенжеторикс и отново седна.

— Че кой е? — отвърна Цезар и изведнъж реши да седне; колко минути, прекарани с Версенжеторикс, можеха да са му от полза.

— Вероятно никой, Цезаре. Какъв мислиш, че съм аз?

— Млада буйна глава. Смел си и доста интелигентен. Липсва ти тактичност. Не е разумно да поставяш в неудобно положение старейшините си на такова важно събрание.

— Някой трябваше да се обади! Иначе всички щяха да седят и да те слушат като ученици велик друид. Аз изказах мислите на много от тях — заяви самодоволно Версенжеторикс.

Цезар поклати глава:

— Така е, но това не е разумно. Една от целите ми е да избегна кръвопролития, не ми доставя удоволствие да проливам реки от кръв. Трябва да обмислиш нещата, Версенжеторикс. В крайна сметка Рим ще победи, не си прави илюзии. Така че защо да се съпротивляваш? Ти си мъж, не глупав кон! Имаш способността да убеждаваш хората, да си печелиш поддръжници. Затова води мъдро народа си. Не ме принуждавай да предприемам мерки, които не желая.

— Да вкарам народа си във вечно робство, това ли искаш да кажеш, Цезаре?

— Не, не това. Да ги поведеш към мир и благоденствие.

Версенжеторикс се наведе към римлянина; очите му заблестяха със същата светлина като сапфирената му брошка.

— Аз ще поведа народа си, Цезаре! Но не към робство. А към свобода. Към старите времена, към времената на царе и на герои. И ние ще подминем с презрение Вашето море! Едно вярно нещо каза вчера. Галите трябва да станат един народ, да не се делят. Аз мога да го постигна. И ще го постигна! Ние ще те надживеем, Цезаре. Ще прогоним теб и всички, които опитат да те последват. И аз казах една истина. Казах, че Рим ще постави някой глупак на твое място. Така работят демокрациите, издигат безумци като кандидати и после народът се чуди защо го управляват само глупци. Народът се нуждае от царе, не от хора, които се сменят при всяко мигване. Една група се облагодетелства, после друга, но никога целия народ. Царят е единственият изход.

— Царят никога не е правилен изход.

Версенжеторикс се изсмя; висок, писклив звук.

— Ти обаче си цар, Цезаре! Това личи по походката ти, по погледа ти, по държанието ти. Ти си Александър Велики, по случайност избран от народа. След теб всичко ще се превърне в пепел.

— Не — усмихна се Цезар. — Аз не съм Александър Велики. Аз съм само един участник в триумфалното шествие на Рим. Важен участник, съзнавам го. Но все пак само един участник. Когато Александър Велики умря, Македония умря. Страната му изчезна от лицето на земята заедно с него. Той се отрече от гръцката си кръв и преряза пъпната връв на империята си, защото мислеше като цар. Той бе причината за величието на държавата си. Правеше каквото си поиска и ходеше, където си поиска. Той мислеше като цар, Версенжеторикс! Той се олицетвори с една идея. За да я направи вечна, трябваше и той да живее вечно. За разлика от него аз съм само слуга на страната си. Рим е по-велик от всеки мъж, когото е издигал. Когато аз умра, Рим ще продължи да издига велики мъже. Аз ще направя Рим по-силен, по-богат. Постигнатото от мен ще бъде използвано и подобрявано от моите наследници — и глупци, и мъдреци, и това е по-добро, отколкото може да даде, която и да било царска династия. Защото на всеки велик цар има десетина мижитурки.

Версенжеторикс се облегна назад и затвори очи.

— Не съм съгласен — рече след известно време. Цезар се изправи:

— Да се надяваме тогава, Версенжеторикс, никога да не се наложи да разрешаваме спора си на бойното поле. Защото в такъв случай, победеният ще си ти. — Тонът му стана по-мек: — Работи с мен, не срещу мен!

— Не — отвърна младежът, все още със затворени очи. Цезар излезе и отиде при Авъл Хирций.

— Рианон става все по-интересна — сподели Пълководеца. — Младият лудетина Версенжеторикс се оказва неин пръв братовчед. В това отношение галските благородници са точно като римските. Всички са роднини. Дръж ги под око, докато ме няма, Хирций.

— Това означава ли, че тя трябва да дойде в Лутеция с мен?

— О, да. Трябва да й предоставим колкото се може повече възможности за срещи с братовчед й Версенжеторикс.

Хирций се намръщи и вдигна умолително кафявите си очи:

— Наистина, Цезаре, не смятам, че тя би те предала, независимо кой й е роднина. Тя те обожава.

— Знам. Ала тя е жена. Говори и върши глупости, като да пише на Сервилия — надали мога да си представя по-голяма глупост! Докато отсъствам, не позволявай да научава за неща, за които няма нужда да знае.

Както всички посветени в тайната Хирций умираше от любопитство да разбере какъв е бил отговорът на Сервилия, но Цезар го бе отворил насаме, след това го беше запечатал отново с герба на Квинт Цицерон, без да даде възможност на друг да го прочете.

* * *

Когато Цезар се появи начело на шест легиона, сеноните се огънаха и се предадоха без бой. Дадоха заложници и помолиха за милост, веднага изпратиха пратеници в Лутеция, където галите под не особено строгия надзор на Авъл Хирций се караха, плетяха интриги, пиеха и пируваха. Изпратиха също и тревожно послание до карнутите, изплашени от бързата поява на тези четири нови легиона, от увереното им държане, от бляскавите им доспехи, от усъвършенстваната им артилерия. За сеноните пред Цезар се бяха застъпили хедуите; сега ремите го помолиха да пощади карнутите.

— Добре — рече той на Кот от хедуите и Дорикс от ремите. — Ще бъда великодушен. И как иначе мога да постъпя? Никой от тях не вдигна меч. Макар че бих бил по-доволен, ако можех да съм сигурен, че говорят искрено. Само че аз изобщо не им вярвам.

— Цезаре, дай им време — молеше го Дорикс. — Те са като деца, които досега не са били ограничавани за нищо, а сега имат побащим, който иска покорство.

— Как пък не, деца — вдигна вежди Цезар.

— Изразих се метафорично — заяви с достойнство Дорикс.

— Не е време за шеги. Разбрах те добре. Все пак ще ги следим изкъсо, приятели мои. Бъдещето им зависи от това, дали ще спазят договорите, които подписаха. Това важи главно за сеноните и карнутите. Треверите за мен са безнадежден случай; ще се наложи да бъдат подчинени със сила. Келтите в Централна Галия обаче са достатъчно интелигентни, за да разберат значението на договорите и поведението, което следва от тях. Не ми се ще да екзекутирам хора като Акон от сеноните и Гутруат от карнутите, но ако ме предадат, ще го сторя. Помнете ми думата, ще го направя.

— Няма да те предадат, Цезаре — успокои го Кот. — Както сам каза, те са келти, не белги.

Цезар неволно вдигна ръка да подръпне косата си, както правеше винаги, когато бе нервен, но се усети и я прокара по лицето си. Нищо не биваше да разваля вида на грижливо сресаната му рядка коса. Той въздъхна, отпусна се в креслото си и погледна двамата гали:

— Да не мислите, че не си давам сметка, че всяко използване на сила от моя страна се разглежда като погазване на правата им от страна на Рим? Аз си правя неимоверен труд да им угодя, а в замяна на това те ме мамят, предават ме, отнасят се към мен с презрение! Сравнението с деца изобщо не е подходящо, Дориксе. — Той си пое дълбоко дъх. — Предупреждавам и двама ви, защото и двамата дойдохте да се застъпите за други племена: ако тези нови договори не се спазят, ще предприема крути мерки. Нарушаването на договори, скрепени с клетва, е изменничество! И ако римски граждани загубят живота си, аз ще екзекутирам виновниците, както Рим екзекутира всички предатели и убийци: ще ги бичувам и обезглавя. И не говоря за обикновените войници. Ще екзекутирам вождовете и старейшините като главни виновници за предателството. Ясно ли е?

Той не изпусна този път нервите си, но атмосферата в стаята бе много потискаща. Кот и Дорикс се спогледаха и промърмориха:

— Да, Цезаре.

— Тогава се погрижете да предадете думите ми. Особено на водачите на сеноните и карнутите. — Той се изправи. — А сега е време да насоча цялото си внимание и енергия към треверите на Амбиорикс.

* * *

Още преди да напусне главния си щаб, Цезар научи, че Акон, вождът на сеноните, вече е нарушил договора, подписан от него броени дни преди това. Какво може да направи човек срещу благородници без чувство за достойнство? Хора, които пращат други да молят за милост вместо тях, а след това нарушават току-що подписания договор? Какви точно бяха разбиранията на галите за достойнство? Как Можеха хедуите да гарантират за доброто поведение на Акон, след като Кот със сигурно е знаел, че той не държи на думата си? Ами Гутруат от карнутите? И той ли бе такъв?

Преди всичко обаче трябваше да се справи с белгите. Цезар отиде със седем легиона и един керван с провизии в Неметоцена в земите на атребатите на Комий. Изпрати два от легионите и кервана на Лабиен на брега на Моза. Комий и останалите пет го придружиха на север покрай Скалдис към земите на менапиите, които избягаха без бой сред солените си блата покрай Германско море. Наказанието бе ужасяващо. Безброй манапийски дъбове бяха отсечени и всички менапийски къщи без изключение лумнаха в пламъци. Наскоро засятото жито беше изскубано, добитъкът — изклан. Легионите пируваха, за менапиите не остана нищо.

Те помолиха за мир и изпратиха заложници. В замяна Цезар остави цар Комий с атребатската си конница да пази района — ясен знак за Комий, че получава към земите си и тези на менапиите.

* * *

Лабиен си имаше свои проблеми, но докато Цезар пристигне с петте си легиона, той вече бе удържал голяма победа над треверите.

— Нямаше да се справя без двата легиона, които ми изпрати — призна той пред Цезар, знаейки, че това няма да помрачи славата му на блестящ пълководец. — Амбиорикс предвождаше треверите и бе готов за нападение, но когато видя двата нови легиона, се оттегли да изчака германските подкрепления.

— А те дойдоха ли?

— Ако са дошли, сигурно бързо са подвили опашка и са се върнали незабелязано. Аз естествено изобщо нямах намерение да ги чакам.

— Естествено — повтори Цезар с лека усмивка.

— Подмамих ги. Не спирам да се учудвам, Цезаре, как се хващат всеки път на една и съща клопка. Направих така, че треверските шпиони сред конницата ми да си помислят, че съм се уплашил и смятам да се изтегля. — Той поклати удивено глава. — Този път обаче наистина предприех поход. Те нападнаха колоната ми в обичайната си безразборна тълпа, хората ми се обръщаха, хвърляха копия, след това взимаха нови. Избихме хиляди. Всъщност толкова много, че се съмнявам повече да ни създават главоболия. Останките от треверската войска ще са твърде заети на север да отбиват нашествията на германите.

— А Амбиорикс?

— Избяга през Ренус с някои от роднините на Индуциомар. Цингеторикс отново взе властта.

— Хм — изсумтя замислено Цезар. — Е, Лабиен, докато треверите се възстановяват, няма да е зле да построим друг мост през Ренус. Ходи ли ти се в Германия?

— След толкова месеци в този смрадлив лагер, Цезаре, бих приел и поход до Хадес!

— Много точно се изрази, Тите, тук има толкова много фъшкии, че с тях могат да се торят нивите на цялата околност в продължение на десет години. Ще кажа на Дорикс да ги откара, преди да са ги взели треверите.

* * *

Цезар, който винаги пристъпваше с ентусиазъм към всяка голяма строителна задача, нареди да се прокара мост през Ренус малко по-нагоре по течението спрямо онзи, който бяха изградили две години по-рано. Трупите от предишния строеж още стояха на брега и тъй като бяха дъбови, нямаха много поражения.

Ако първият мост бе яка конструкция, вторият беше още по-стабилен, защото този път Цезар нямаше намерение да го разрушава след изтеглянето си. Войниците работиха осем дни, забиваха колове в речното корито, издигаха колони, обграждаха ги с подпори от горната страна, за да ги защитят от силното течение.

— Има ли нещо, което да не знае? — чудеше се Квинт Цицерон.

— Ако има, на мен не ми е известно — отвърна Гай Требоний. — Може дори да накара жена ти да те напусне и да отиде при него, ако я хареса. Едно от големите му разочарования е, че галите още не са му дали повод да обсади Нуманция, за да им покаже, че вратите й са отворени като на бордей. Ако се съмняваш в знанията му, можеш да го попиташ за обсадата на Картаген от Сципион Емилийски: ще ти каже точно къде е сгрешил Сципион.

— Всичко това помага за развитието на ума му — намеси се с усмивка Фабий.

— Мислиш ли, че ще ми отнеме Помпония, ако я види? — попита с надежда Квинт Цицерон.

Требоний и Фабий избухнаха в смях. Марк Юний Силан мрачно ги изгледа:

— Мен ако питате, това е пълна загуба на време. Трябва да се прехвърлим с лодки. Мостът не допринася за нищо друго, освен за славата му.

Старите легати се обърнаха и го изгледаха презрително — Силан бе от онези, които нямаше да бъдат поканени да останат.

— Да-а, можем да се прехвърлим с лодки — съгласи се замислено Требоний. — Ала след това ще се наложи и да се върнем с лодки. Какво ще стане ако свевите или убите изскочат с милионните си пълчища от гората? Цезар никога не поема глупави рискове, Силане. Виждаш ли как е наредил артилерията на галския бряг? Ако се наложи да се изтегляме спешно, той ще разбие моста на трески, преди и един герман да успее да премине. Това е една от тайните за бързото придвижване на Цезар. А другата е, че е готов за всякаква ситуация.

Лабиен душеше въздуха с гърбавия си нос.

— Подушвам продажниците! — заяви тържествено. — О, как само им се иска да го изгорят в някоя дървена клетка!

Преди другите да измислят подходящ отговор за тази реплика, към тях се приближи Цезар с широка усмивка:

— Събирайте войската, момци! Време е да прогоним свевите в горите им.

— Как така да прогоним? — поинтересува се Лабиен. Цезар се засмя:

— Ако не се лъжа, Тите, до нищо по-сериозно няма да се стигне.

Легионите минаха в обичайните си колони по осем по огромния мост, дебелите греди трепереха под едновременните удари на хиляди крака, звукът отекваше над водата отдолу. Несъмнено идването им се чуваше на километри напред. Убийските старейшини чакаха, но зад тях не се виждаха никакви германски войници.

— Не бяхме ние! — изкрещя вождът им, чието име, разбира се, бе Херман. — Цезаре, кълна ти се! Свевите изпратиха подкрепления на треверите, не ние! Нито един убийски войник не е преминал реката, за да помага на еверите, кълна се!

— Успокой се, Арминий — обърна се към него Цезар с тинския вариант на името му чрез преводача си. — Ако казваш истината, няма от какво да се бойте.

Редом с убийските предводители стоеше и друг благородник, по чиито черни одежди личеше, че е от херуските, могъщо племе, населяващо земите между владенията на сугамбрите и река Албис. Цезар не можеше да отмести погледа си от него. Бяла кожа, червени къдрици и благороден поглед като на Луций Корнелий Сула. Който, както му бяха казали, шпионирал навремето за Гай Марий сред германите заедно с Квинт Серторий. На колко години бе този мъж? Трудно беше да се определи възрастта на германите, чиято кожа оставаше винаги млада. Можеше да е и към шейсетте. Да, много вероятно.

— Как се казваш? — попита Цезар чрез преводача си.

— Корнел — отвърна херускът.

— Имаш ли брат — близнак?

Бледосините очи на германа се разшириха от изненада:

— Имах. Брат ми загина в битка срещу свевите.

— А баща ти?

— Велик вожд, така казваше майка ми. Беше келт.

— Как се казваше?

— Корнел.

— И сега ти предвождаш херуските.

— Да.

— Смятате ли да воювате срещу Рим?

— В никакъв случай.

Цезар се усмихна и пак се обърна към Херман:

— Успокой се, Арминий! Вярвам ти. Ако наистина говориш истината, оттегли се в укреплението си, пази храната си и не прави нищо. Аз искам Амбиорикс, не война.

— Новината се разпространи по реката още докато строеше моста си. Амбиорикс отиде при своя народ, ебуроните. Свевите все това повтарят.

— Много мъдро от тяхна страна, но предпочитам да проверя сам — усмихна се Цезар. — Та, като съм дошъл, Арминий, имам едно предложение за теб. Убите са конници, говори се, че сте най-добри от германите и далеч по-способни от кое да е белгско племе. Дали не са ме заблудили?

Херман се изпъчи гордо:

— Не, Цезаре, не са.

— Само че добри коне се намират трудно, нали?

— Много трудно. Повечето взимаме от Херсонезе, където старите кимври са отглеждали огромни животни. А набезите ни в Белгика рядко са за завземане на територия. Най-често търсим италийски и испански коне.

— В такъв случай може аз да ти помогна, Арминий.

— Да помогнеш на мен!

— Да. Когато наближи следващата зима, изпрати ми четиристотин от най-добрите си ездачи във Виена в Римската галска провинция. Не си прави труда да им даваш добри коне. Там ще ги чакат осемстотин от най-породистите ремски животни. Ако дойдат навреме, ще могат и да ги обучат. Освен това ще ти изпратя и подарък от хиляда ремски коне с много породисти жребци за разплод сред тях. Ще платя на ремите от собствения си джоб. Интересува ли те това?

— Да! Да!

— Чудесно! Ще говорим по-подробно на връщане.

След това Цезар се приближи до Корнел, който заедно с другите старейшини и главния преводач на Пълководеца, Гней Помпей Трог, чакаше на почетно разстояние.

— Има още нещо, Корнеле. Имаш ли синове?

— Двайсет и трима от единайсет жени.

— А те имат ли синове?

— Онези, които са достатъчно големи, да.

— О, колко щеше да се зарадва Сула! — засмя се Цезар. — А имаш ли дъщери?

— Шест оставих живи. Най-красивите. Затова съм тук. Едната трябва да се омъжи за най-големия син на Херман.

— Прав си — кимна Цезар. — Шест са достатъчни, за да сключат подходящи бракове. Колко си далновиден! — Внезапно отрезвял, той се изпъна като струна. — Стой тук, Корнеле. На връщане към Галия Комата искам да сключа мирен договор с убийте. И ще направя огромно добро в памет на един много велик и отдавна мъртъв римлянин, ако сторя същото и с херуските.

— Но ние вече имаме такъв, Цезаре.

— Наистина? Кога е сключен?

— Малко преди или след раждането ми. Още го пазя.

— Значи не съм си научил урока. Нищо чудно, че е закачен на стената в храма на Юпитер Феретриус, точно където го е оставил Сула. Освен ако не е изгорял в пожара.

Германският син на Сула гледаше с недоумение, но Цезар нямаше намерение да го осведомява. Вместо това той се огледа с престорена изненада:

— Не виждам обаче сугамбрите! Къде са те?

Херман преглътна тежко:

— Ще са тук, когато се върнеш, Цезаре.

* * *

Свевите се бяха оттеглили в дълбините на Баценския лес, безкрайно пространство, обрасло с букове, дъбове и брези, преминаващо в още по-огромната Херцинска гора, която се простираше на километри чак до Дакия и изворите на митичните реки, вливащи се в Евксинско море. Говореше се, че човек можел да върви шейсет дена и пак да не стигне дори средата й.

Където имаше дъбове и жълъди, там се въдеха и свине — в тези непристъпни дебри живееха грамадни и невероятно свирепи глигани със страшни бивни. Вълци бродеха навсякъде, ловуваха на глутници и нямаха страх от нищо. В горите на Галия, особено около Ардвена, също имаше глигани и вълци, но в Германия за тях се разказваха легенди, тъй като хората още не ги бяха прогонили на изток. Ужасяващи същества скитали там! Огромни лосове, които трябвало да се облягат на дърветата, за да спят, толкова тежки били рогата им, зубри с размерите на малки слонове и грамадни мечки с нокти, по-дълги от човешки пръсти, със зъби, по-големи от на лъв, мечки, по-високи от човек, ако застанат на два крака. Елени, диви говеда и диви овце съставляваха храната им, но те не се отказваха и от човешко. Германите ги убиваха заради кожите им, ценени високо заради топлината им.

Нищо чудно, че войниците гледаха със страхопочитание границата на Баценския лес и обещаваха щедри дарове на Сол Индигес и Телус, ако внушат на Цезар да не влиза там. Защото те щяха да го последват, но с огромен страх.

— Е, германите не са друиди и следователно няма смисъл да сечем дърветата им — рече Цезар на разтревожените си легати. — Пък и нямам намерение да причинявам такъв ужас на войниците си. Показахме ноктите си и това е достатъчно, струва ми се. Да се връщаме в Галия.

Този път обаче мостът не беше срутен напълно. Само двеста стъпки откъм германския бряг бяха съборени. Цезар остави останалата част, издигна силно укрепен лагер, снабден с кула, достатъчно висока, за да се вижда от нея в Германия на десетки километри, и остави като охрана Пети легион, на чучулигите, под командването на Гай Волкаций Тул.

 

 

Беше краят на септември, все още в разгара на лятото. Белгите бяха поставени на колене, но за пълното прекратяване на белгската съпротива, трябваше да се проведе още една военна кампания. От моста през Ренус Цезар поведе войските си на запад във вече опустошените земи на ебуроните. Ако Амбиорикс бе там, трябваше да бъде заловен. Ебуроните бяха неговият народ, ала беше невъзможно един цар да управлява, ако няма поданици. Затова те трябваше да изчезнат от лицето на земята. Начинание, което цар Комий на атребатите посрещна с радост — земите му се увеличаваха бързо и той имаше хора, с които да ги насели. Титлата „цар на всички белги“ бе по-близко от всякога.

Квинт Цицерон обаче нямаше такъв късмет. Тъй като той лесно намираше общ език с войниците, Цезар му повери командването на Петнайсети легион, единствения, съставен все още от неопитни бойци, неучаствали в битка. Вестта за изтребването на ебуроните беше преминала през реката в Германия и сугамбрите решиха да помогнат тайно на Цезар. Преминаха с лодки в Белгика и допълнително усложниха положението на белгите. За нещастие видът на една нестройна и недостатъчно сработена римска колона бе изкушение, на което трудно можеше да се устои. Сугамбрите се нахвърлиха върху Петнайсети легион и войниците изпаднаха в такава паника, че Квинт Цицерон и трибуните му не успяха да сторят нищо.

Две кохорти бяха избити в суматохата, но преди сугамбрите да успеят да убият още, Цезар пристигна начело на Десети легион. Със смесени викове на триумф и уплаха сугамбрите оставиха Цезар и Квинт Цицерон да възстановят реда. Това им отне цял ден.

— Аз те разочаровах — промълви Квинт Цицерон със сълзи на очи.

— Не, не си. Те са неопитни и неуверени. Заради този проклет германски лес. Случват се и такива неща, Квинте. И аз да бях с тях, надали щях да се справя по-добре. Грешката е в лошите им центуриони, не в моя легат.

— Ако ти ги беше предвождал, щеше да видиш недостатъците и да предотвратиш суматохата — продължаваше да се тюхка Квинт Цицерон.

Цезар постави ръка на рамото му и го разтърси леко:

— Може би, но не е сигурно. Така или иначе, можем да проверим. Вземи Десети. Петнайсети ще остане с мен за доста време. Тази есен искам да прекося Алпите в Италийска Галия и ще ги взема със себе си. Ще преминат много километри под моето командване, накрая ще са като на пружини. Включително и ленивите центуриони.

— Това означава ли, че заминавам със Силан?

— Искрено се надявам да не е така, Квинте! Ще останеш с мен, докато ти кажа. — Цезар стисна по-силно рамото на легата си. — Виждаш ли, Квинте, аз вече започвам да мисля за теб като за големия брат на великия Цицерон. Той е в състояние да произнася прекрасни слова във форума, но на бойното поле не може да се пребори и с дете. Всекиму своето. Ти си онзи Цицерон, който предпочитам да ме придружава по всяко време.

Тези думи Квинт Цицерон запомни до края на живота си, думи, които щяха да причинят много болка, големи противоречия и страшен разкол в рода на Тулий Цицерон. Защото Квинт никога нямаше да може да ги забрави, нито да престане да обича човека, който ги беше произнесъл. Кръвта е най-важна. Ала въпреки това сърцата могат да страдат. О, може би по-добре щеше да бъде, ако никога не бе служил при Цезар! Ала ако не беше, великият Цицерон щеше да диктува всяка негова мисъл и Квинт никога нямаше да стане самостоятелно разсъждаващ мъж.

* * *

И така, тази наситена с битки година завърши за Цезар. Той разквартирува легионите си за зимата много рано: два с Лабиен в един нов лагер при треверите, два в земите на винаги верните лингони покрай река Секвана и шест около Агединкум, главната крепост на сеноните.

Подготви се за заминаване за Италийска Галия. Смяташе да придружи Рианон и сина си до вилата й в околностите на Араузион, а също и да намери учител на момчето. Какво му имаше? Каква бе тази липса на интерес към гръцката обсада на Илион в продължение на десет дълги години, към съперничеството между Ахил и Хектор, към лудостта на Аякс и изменничеството на терзитите? Ако беше попитал Рианон, тя щеше да му отговори троснато, че Оргеторикс още няма четири години. Той обаче не можеше да разбере, че синът на гений може да бъде съвсем обикновено момче.

В края на ноември той свика ново общогалско събрание, този път в главния град на ремите, Дурокорторум. Целта на това събиране беше обсъждане. Цезар обвини вожда на сеноните, Акон, в заговор за въстание. Проведе официално римско съдебно дело, макар и само в едно заседание: свидетели, кръстосан разпит на свидетелите, двайсет и шестима съдебни заседатели римляни и двайсет и петима гали, адвокати за обвинението и защитата. Цезар сам председателстваше съда, заедно с Кот от хедуите, който се беше застъпил за сеноните.

Всички келти и някои от белгските племена изпратиха представители, въпреки че ремите надвишаваха по брой всички останали делегати (и имаха шестима от двайсет и петимата съдебни заседатели). Арверните се водеха от вергобретите си Гобаницион и Критогнат, но сред пратениците беше („нищо чудно“ — помисли си Цезар) и Версенжеторикс. Той моментално предизвика съда.

— Ако този съд ще бъде честен — обърна се той към Цезар, — защо римляните имат един съдебен заседател повече от галите?

Цезар отвори широко очи:

— По традиция съдебните заседатели трябва да са нечетен брой, за да се избегнат безизходни ситуации. Беше теглен жребий, сам видя, Версенжеторикс. Освен това за целите на този съд всички съдебни заседатели трябва да се разглеждат като римляни, за да има гласът им еднаква тежест.

— Как може да има еднаква тежест, когато римляните са двайсет и шест, а галите — само двайсет и пет?

— Ще бъдеш ли по-доволен, ако сложа още един гал сред съдебните заседатели? — попита спокойно Цезар.

— Да! — тросна се той, давайки си сметка, че римските легати вече му се присмиват.

— Така да бъде. Сядай сега, Версенжеторикс.

Гобаницион се изправи.

— Да? — подкани го Цезар.

— Извини поведението на племенника ми, Цезаре. Няма да се повтори повече.

— Благодаря ти, Гобаниционе. Сега можем ли да продължаваме?

Съдът продължи с изслушване на свидетелите и адвокатите (Цезар със задоволство прие прекрасната защитна реч в полза на Акон от Квинт Цицерон — нека недоволства сега Версенжеторикс) и завърши с произнасяне на присъдата; заседанието продължи почти цял ден.

Трийсет и трима съдебни заседатели гласуваха „кондемно“ (виновен), деветнайсет — „абсолво“. Всички римляни, шестимата реми и един лингон предопределиха присъдата. Деветнайсетте от галите обаче, между които и тримата хедуи, гласуваха за оправдаване на подсъдимия.

— Присъдата следва автоматично — заключи с безизразен глас Цезар. — Акон ще бъде бичуван и обезглавен. Веднага. Който желае да присъства на екзекуцията, може да отиде. Искрено се надявам това да послужи за урок. Никой вече да не смее да нарушава договорите ми.

Тъй като цялото заседание протече само на латински, Акон осъзна каква е присъдата едва когато от двете му страни се изправи по един римски войник.

— Аз съм свободен човек в свободна страна! — изкрещя той, стана и напусна залата между двамата войници.

Версенжеторикс се захили злорадо, но Гобаницион му удари силна плесница:

— Мълчи, глупако! Това не ти ли стига?

Версенжеторикс излезе от залата, мина през преддверието и продължи да върви, докато престана както да вижда, така и да чува онова, което вършеха с Акон.

— Той каза същите думи, каквито произнесе Думнорикс, преди Лабиен да го посече — отбеляза Гутруат от карнутите.

— Какво? — попита Версенжеторикс; лицето му бе плувнало в студена пот. — Какво?

— „Аз съм свободен човек в свободна страна!“, изкрещял Думнорикс, преди Лабиен да го съсече. А сега жена му мърсува с Цезар. Това не е свободна страна и ние не сме свободни хора.

— Няма нужда да го казваш на мен, Гутруате. Собственият ми чичо ме удари в лицето пред Цезар! Защо го направи? Да треперим от страх ли трябва, да паднем на колене и да молим Цезар за пощада?

— По този начин Цезар ни дава да разберем, че не сме свободни хора в свободна страна.

— О, в името на Дагда, Таранис и Ез, кълна се, че ще окача главата на Цезар на вратата си за това! Как смее да представя действията си в такава изкривена светлина?

— Смее, защото е блестящ пълководец на велика войска — изсъска през зъби Гутруат. — Той кръстосва владенията ни пет години, Версенжеторикс, и ние нищо не можем да му направим! Може да се каже, че той напълно разгроми белгите и единствената причина да не е разбил и келтите е, че ние не се вдигаме на война като тях. Освен бедните арморики, виж ги сега! Венетите са продадени в робство, езубиите са изтребени почти до крак.

Появиха се Литавик и Кот от хедуите. Лицата им бяха мрачни. Луктерий от кардурките и Седулий, вергобрет на лемовиките, се присъединиха към тях.

— Точно това е проблемът! — изкрещя Версенжеторикс. — Вижте белгите. Цезар ги разгромяваше племе след племе, поотделно. Никога наведнъж. Първо ебуроните, после морините, нервиите, беловаките, атватуките, менапиите, дори треверите. Едно по едно! Какво обаче щеше да стане с Цезар, ако само нервиите, беловаките, ебуроните и треверите се бяха съюзили и го бяха нападнали заедно? Да, той е блестящ пълководец! Да, командва велика войска! Ала, в името на Дагда, ако се бяха съюзили, той щеше да бъде победен веднъж завинаги.

— Какво искаш да кажеш? — попита бавно Луктерий. — Че келтите трябва да се съюзят?

— Точно това искам да кажа.

Кот се намръщи.

— И под чие командване? — попита троснато. — Да не би да очакваш хедуите да се бият за някой арвернски пълководец, например за теб, Версенжеторикс?

— Ако хедуите искат да станат част от новата държава Галия, да, Коте, очаквам те да се бият за който и да било предводител. — Тъмносините очи и подобното на череп лице заблестяха под странните черни вежди. — Може би предводителят ще съм аз, арверн, един от вековните врагове на хедуите. Може да е хедуй и в този случай аз очаквам всички арверни да му се подчиняват, както ще му се подчиня и аз. Коте, Коте, отвори си очите! Не виждаш ли? Точно разделението, старите ни вражди ще ни поставят на колене! Ние сме по-многочислени от тях! По-смели ли са те? Не! Те са по-добре организирани, това е всичко. Те действат като някаква огромна машина: спират, завъртат се, строяват се в квадрат, хвърлят копия, нападат, вървят в крак! Е, това не можем да го променим. Нямаме време да се научим като тях. Ние обаче ги превъзхождаме по брой. Ако се съюзим, многочислеността ни не може да загуби!

Луктерий си пое дълбоко дъх.

— Аз съм с теб, Версенжеторикс! — рече неочаквано.

— И аз — обади се Гутруат. Усмихна се. — И знам кой още ще те подкрепи. Катбад от друидите.

Версенжеторикс го погледна изумен:

— Катбад ли? Тогава говори с него веднага щом се прибереш, Гутруате! Ако Катбад успее да организира всички друиди от всички племена, половината работа е свършена.

Кот обаче придоби още по-тревожен вид, Литавик изглежда се колебаеше, Седулий гледаше нервно. Кот тежко преглътна:

— За вдигането на хедуите ще е нужно нещо повече от думите на друидите. Ние приемаме много насериозно положението си на приятели и съюзници на римския народ.

Версенжеторикс изсумтя презрително:

— Ха! Значи сте глупци! Не е изтекло много време, откакто същият този Цезар засипа онази германска свиня Ариовист с дарове и го обяви за приятел и съюзник на римския сенат! Макар че много добре знаеше, че Ариовист граби земите на приятелите и съюзници хедуи; крадеше кравите им, овцете им, жените им, земите им! Загрижи ли се същият този Цезар за хедуите? Не! Той искаше само провинцията му да е спокойна! — Версенжеторикс стисна юмруци и ги размаха към небето. — Казвам ти, всеки път, щом започне да изтъква тържественото си обещание да ни брани от германите, аз се сещам за това. И ако хедуите имат поне капка здрав разум, и те ще си извадят поука от него.

Литавик си пое въздух и кимна:

— Добре, и аз съм с теб. Не мога да говоря от името на Кот, той е по-висш от мен, да не споменавам вергобрета за следващата година, Конвиктолав, но аз ще поддържам каузата ти, Версенжеторикс.

— Не мога да обещая — добави Кот, — но аз поне няма да ти преча. И няма да предупредя римляните.

— Засега повече не очаквам от теб, Коте — отвърна Версенжеторикс. — Само помисли. — Той се усмихна мрачно. — Има много начини да се победи Цезар без сражение. Той има пълно доверие на хедуите. Щом щракне с пръсти, очаква да изпълнявате: дайте ми още жито, дайте ми още конници, дайте ми още от всичко! Не мога да разбера как стар човек като теб, Коте, не иска да вдигне меч. Ако държиш обаче да бъдеш свободен човек в свободна страна, трябва да помислиш за други начини за борба срещу Гай Юлий Цезар.

— И аз съм с теб — обади се последен Седулий. Версенжеторикс протегна малката си ръка с дланта нагоре. Гутруат постави своята върху нея, след това Литавик, Седулий, Луктерий и най-сетне, Кот.

— Свободни мъже в свободна страна — рече Версенжеторикс. — Съгласни ли сте?

— Съгласни — отвърнаха те в хор.

* * *

Ако бе забавил отпътуването си с ден или два, някакви сведения за този заговор можеха да стигнат до ушите на Цезар от устата на Рианон. Изведнъж обаче Галия на дългокосите се превърна в последното място, на което му се искаше да бъде. На разсъмване на следващия ден той потегли за Италийска Галия, следван от злочестия Петнайсети легион и от Рианон върху гордия й италийски жребец. Тя не се беше срещнала с Версенжеторикс, а и не разбираше какво прави Цезар толкова рязък и сдържан. Друга жена ли имаше? При него винаги се случваше! Ала никоя от тях нямаше значение за него, а и никоя не му беше родила син. Оргеторикс пък се возеше с дойката си в една каруца и стискаше троянския си кон колкото сили имаше. Не, той изобщо не се интересуваше от Менелай или Одисей, от Ахил или Аякс. Троянският кон обаче бе най-чудният звяр на света и принадлежеше на него.

Не бяха пътували и ден, когато Цезар избърза много напред, полетял като вятър в дърпаната от четири задъхващи се мулета колесница. В движение диктуваше на един прежълтял писар известие за сената, на друг — послание до големия брат Цицерон. Нито веднъж не се обърка: доста по-образно представяше на Цицерон значително съкратения вариант за сената за премеждията на Квинт Цицерон със сугамбрите. Всички сенатори бяха глупаци, затова спестяваше доста от истината.

Той диктуваше, спираше търпеливо, докато някой от писарите повръща извън колесницата, беше готов да прави всичко, стига да забрави съдебната зала в Дурокорторум, да забрави Акон и последните му думи, повтарящи тези на Думнорикс. Не искаше да осъжда Акон за назидание, но как иначе да научи тези диваци на законност и цивилизованост? Говоренето не даваше резултат. Добрият пример не даваше резултат.

„Как иначе да накарам келтите да научат урока, който дадох на белгите с писма, изписани със собствената им кръв? Защото аз не мога да оставя задачата си недовършена. Не мога да се завърна в Рим, без да съм постигнал пълна победа. Сега аз съм по-велик герой от Помпей Велики и целият Рим е в краката ми. Ще направя каквото трябва, независимо от цената. Ала споменът за извършените жестокости ще ме преследва до края на дните ми!“