Александър Абрамов, Сергей Абрамов
Пеперудите

Хейлшемският метеорит

За всичко, което е предшествувало събитията в устхотимската тайга, аз не знаех почти нищо. Просто бях чувал някои работи, както се казва, с половин ухо. Може би от някого, може би по радиото в някой колхоз на тайгата или в ловно стопанство. Едва по-късно, когато ние с Панкин вече станахме участници в тези необикновени произшествия, научих накрая всичко, което ги беше предшествувало.

А на пръв поглед беше се случило нещо обикновено и незабележително с нищо.

В края на месец юни, когато ние в тайгата дори и не поглеждаме към небето, по черния небосвод се плъзнали едва забележими звездички — в нощната тъмнина просветнали и изгаснали три златисти искри и това било всичко. Всеки ученик знае какво са метеоритите, тези чести гости от Космоса, които обикновено не достигат до Земята и изгарят в атмосферата. Освен дежурните наблюдатели в пръснатите по целия свят обсерватории никой не знаел, че тези падащи звездички този път не изгорели, а достигнали Земята: едната в Черно море близо до бреговете на Турция, другата сред устхотимските блата в източносибирската тайга, а третата в Англия, в горната част на Темза. Микроскопичните метеорити не заинтересували научния свят: помъчете се да откриете такова камъче някъде си на черноморското дъно или в тинята на безкрайните блата на тайгата.

Но третият камък бил намерен твърде лесно. Градинарят на граф Хейлшем го забелязал сред розариума на имението на дъното на половинметров кратер, обкръжен от рохкава земя. Метеоритът приличал на черно обгоряло яйце от голяма птица. „Мина или снаряд“ — решил градинарят и изтичал да извика полицая. Полицаят, участник в последната война, не се побоял да вземе в ръце падналия от небето „снаряд“, поостъргал го с нокът и под корицата на нагара се открил метал, пробляскващ със светлолилав цвят.

— Ядро — казал градинарят — от оръдие. Може би от самолет.

Полицаят се усмихнал.

— С такива ядра са стреляли само при Трафалгар. И то от малокалибрените.

— А ако изведнъж се окаже мина?

— Откъде-накъде? Не мисля такова нещо. Сега само кожата му опадва. Гледай.

Докато полицаят въртял и опипвал обгорелия метеорит, целият нагар се изронил като черупка на яйце. В ръцете на полицая останал само лилав метален елипсоид, приличащ по-скоро не на яйце, а на малка топка за ръгби.

— В него има нещо — казал полицаят.

В поставения до ухото лилав предмет глухо подрънквало нещо.

— Трябва да се доложи — казал градинарят.

— На кого?

— Ясно е: на началството.

— Та нали престъпление няма, имуществото е цяло, а графът отсъствува.

Решили да предадат лилавия елипсоид на викария, на когото тези дни гостувал неговият племенник — преподавател по химия в Степълтънския колеж. Химикът бил зарадван неописуемо: а какво ли би станало, ако изведнъж се окаже на прага на голямо откритие? Метал с такъв цвят няма, стига само да не е обработен с изкуствени оцветители. А защо? От кого? И как това нещо е попаднало в хейлшемския розариум?

Очевидно това е контейнер с неизвестно предназначение и засега с неизвестно съдържание. Странен бил и металът, от който се състоял този загадъчен елипсоид. А и въобще дали това е метал? След напразните опити на химика да намери в загадъчния предмет разрез, ръб или копче, лилавият метал изведнъж омекнал и заприличал на ципа, която от топлината на ръцете му започнала да изтънява и се топи като сладолед, превръщайки се пред очите му в лилава слуз. А скоро и тази слуз, без да е изсъхнала и без да се е изпарила, изчезнала, без да остави дори следа върху масата, върху която в безформена купчинка се издигало съдържанието на изчезналия контейнер. То представлявало купчинка от дребни зрънца или семенца с различна форма, но с еднакъв цвят.

Химикът ги поразровил, подържал в затворената си шепа и открил ново превръщение; обвивката на „семенцата“ започнала да се променя и да губи формата си. Същият процес, както и при контейнера: метал-ципа-слуз-изпарение. В изчезналите черупчици се оказали спори на неизвестен живот: странна прозрачна паяжинка, разноцветни зрънца-топченца, приличащи на изсъхнали плодове, микроскопични бисерчета с вече съвсем неопределен цвят и някакви миниатюрни червеникави листенца, навити на тръбички.

Химикът разпределил всичко това по близки признаци и се замислил. Разумно ли е да информира за странната находка научната общественост в Лондон? Сега е ваканция и никого няма да намериш на мястото му. А и заслужава ли си? Няма ли да помръкне неговата слава на първооткривател в съзвездието на Кралското научно дружество? Не е ли по-добре да помагьосничества самият той? Да понаблюдава, да почака, докато развитието на откритото от него малко чудо не достигне до стадия, при който вече нито един голям учен няма да успее да заслони скромния учител по химия.

Той веднага поръчал на местния майстор голям колкото бюро правоъгълен сандък от органично стъкло с дупчици и капак за вкарване на въздух. След два-три часа в това съоръжение били настанени при различни условия за развитие всички видове необичаен живот. Една топчица-плодче химикът поставил в колба без хранителна среда. Друга поставил в блюдце с вода, а трета в рохкава пръст, взета от обърнатите лехи на градинаря, четвърта — в парченце тор от съседното блато. Точно така разпределил и останалите видове загадъчно вещество — паяжинки, листенца и тръбички.

Химикът — ако не се лъжа, той се наричал Кросби — естествено разбирал, че неговият опит да проучи зачатъците на извънземен живот може да се ограничи само с визуални наблюдения, и то само в стадия на зараждането. Той дори не разчитал на нищо повече. Сандък от органично стъкло и старичък микроскоп е всичко, с което разполагал. Кросби дори не можел да мечтае да се добере до клетката с нейните микроскопични вътрешни структури, а дори да не говорим за молекулярно-биологичната природа на този живот, белтъчен, силициев или някакъв друг неизвестен въобще на земната наука. Разглеждайки под микроскопа частици от размазана „топчица“ и откъсната с пинцет „паяжинка“, той направо нищо не разбрал, подобно на ученик, за първи път допуснат до тайните на микроскопията. Някакви червени и кафеникави кокалчета, неприличащи на нищо телца, подобни на едноклетъчни, ту се появявали, ту изчезвали, променяйки формата и цвета си, но всичко това не му говорело нищо. Той обаче вече не можел да се откаже от своята самодейност и да призове други учени. Това, което ставало в бюрото на неговия импровизиран виварий, с всеки час го интригувало все повече и повече. Разчупвайки се, „топчиците“ дали кълнове, приличащи на микроскопични храстчета или снопчета черна трева. Всяка тревичка, гледана под микроскопа, завършвала с разклонение, което периодично се раздувало и свивало сякаш „растението“ дишало или получавало невидима храна от въздуха. „Бисерчетата“ дали още по-странни кълнове — тънки, но гъвкави паяковидни крачета, които, допирайки се до пластмасата на вивария, се отблъсквали от нея в свободни скокове, дълги по сантиметър и половина, два. „А бе съвсем като скакалци“ — обяснявал по-късно Кросби. При други видове коренна система също липсвала, но те не подскачали, а се търкаляли по дъното на сандъка като миниатюрни зелени топчета. Те се задържали задълго в локвичките вода, разлети по дъното. „Листенцата-тръбички“ пораснали и непрекъснато се развивали и навивали с променящи се трескави движения.

Кросби стоял с часове пред своя прозрачен сандък или в пълна самота (викарият отказал категорично да има нещо общо с тази нечиста сила), или в компанията на съседския ученик Роди, 15-годишен младеж, проявяващ най-жив интерес към това, което ставало в стъкленото бюро.

— Растения или животни? — питал Роди.

— Не зная — отвръщал Кросби. — Гледай.

— А защо едни подскачат, а други са загинали?

И наистина „семената“, поставени от химика в колбички, не показвали никакви превръщения. Напротив, те се били свили и изсъхнали.

— А с какво ги храните? — интересувал се Роди.

— С нищо. Растението си добива храна от средата, в която расте.

— От каква среда? — не преставал Роди. — Те вече отдавна са излазили от блюдцата.

— Понякога се връщат — неуверено отбелязал химикът.

— Та те нямат дори корени. Да им наловим нещо.

— Какво?

— Ами мухи и червейчета.

„Бисерчетата-скакалци“ се нахвърлили върху червеите като глутница гладни кучета върху подхвърлен им кокал. След една минута „пиршеството“ завършило и „скакалците“ се разпръснали по своите торфени „блатца“. Останалите живи червейчета се сплели в топка, която вече никой не докосвал, а мухите, бръмчейки, се блъскали в прозрачните стени на вивария.

На другата сутрин Роди най-напред се заинтересувал:

— Изядоха ли ги?

— До крак — казал химикът. — Тук, братко, стават такива работи, че ако искаш, можеш да повикаш цялото кралско научно дружество.

Зоопаркът на Кросби поизрасъл. „Скакалците“ достигнали размерите на обикновени полски скакалци, само че били странно тънки, като преплетени високи тревички. Зелените „топчета“ се раздули колкото големи сливи. Сините и жълти „паяжинки“ летели из сандъка като парчета от плетени дамски мрежички, а „листенцата-тръбички“ още повече се подули и пожълтели съвсем като есенни листа, свили се под студения октомврийски вятър.

Червейчета вече нямало. Част от мухите плавали в блюдцата с откъснати глави, а друга част сънно пълзели, мъчейки се да намерят отвор в капака на вивария. Извървявайки по няколко сантиметра, мухите падали надолу вече съвсем мъртви.

— Въздухът — съобразил химикът.

При цялата бедност на неговата домашна лаборатория той все пак успял да вземе проба от въздуха в сандъка и да направи анализ.

— Азот и въглероден двуокис — съобщил той.

— А кислород? — запитал Роди.

— Един-два процента.

— Аз вече казах, че това съвсем не са растения — ликувал Роди. — Те поглъщат кислород и отделят въгледвуокис. Всичко наопаки. Освен това са откъснали главите на мухите и растат като гъби.

Кросби вече сам разбирал, че трябва да сложи край на самодейността си. Сменяйки стъкловидния капак на вивария с гъста метална мрежа, той отишъл с велосипеда си до пощата, откъдето можел да се свърже с Лондон: викарият нямал частен телефон.

Той не успял да се свърже с Кралското научно дружество. Нечий недоволен глас му предложил да се яви лично през следващия приемен ден. Очевидно Кросби бил заподозрян в мистификация. Тогава той позвънил на свой познат репортер от „Сънди таймс“ и му разказал накратко за намерения метеорит и за всичко, което последвало след това. Репортерът веднага надушил сензацията и обещал да пристигне с първия нощен влак.

Когато се върнал в къщи, химикът разбрал, че непоправимото е станало. Цялата лаборатория напомняла зимен двор, покрит с парцали от калнокафяв „сняг“. Това била жълтеникавата пяна на пожарогасителя, търкалящ се пред входната врата. В очите се набивали следите от наскоро загасен пожар: обгоряла етажерка с книги, парчета от обгорели полици. Най-много бил пострадал виварият: неговият метален мрежест капак на няколко места бил разтопен и в него зеели дупки, големи колкото малки чинийки. Пяната покривала дъното на сандъка с всички зачатъци на развиващия се извънземен живот. В кремавото кипене на пяната не се движело нищо.

До вратата, притиснал лице към рамката, беззвучно ридаел Роди.

С много труд от него било измъкнато някакво разбираемо описание на това, което се било случило. От сутринта Роди останал в къщата сам. Викарият отишъл да посети своето църковно началство, а домоуправителката, използувайки това, отишла да погостува на омъжената си дъщеря. Роди седял до прозореца и четял новия роман на Агата Кристи, като от време на време надзъртал в сандъка.

Според неговите думи растенията-насекоми пораснали още повече, а „листенцата-тръбички“ в разгърнат вид вече достигали размерите на чайна чинийка. Червеникавата слуз, която ги покривала веднага щом те се разтваряли, червенеела и се разгаряла като огънчето на цигара, нажежавайки дори металния мрежест капак, до който те се докосвали, като подскачали. В края на краищата в стаята станало горещо, главата му започнала да се върти и да не му достига въздух. „Аз разбирах защо, — обяснил Роди, — те изяждаха кислорода и отделяха въглероден двуокис в такова количество, че се задушавах.“ Той изтичал на улицата, а когато се върнал, замръзнал. Едно от „листенцата“, развивайки се и горейки като разкалено до червено желязо, разтопило мрежестия капак, нахлуло в стаята и се настанило върху етажерката с книги. Когато Роди влязъл, етажерката и завеските вече пламтели. Само още една минута и пожарът би обхванал целия дом. Без да се замисли, Роди откъснал висящия до вратата пожарогасител, ударил в стената предпазния клапан и откъсналата се струя на газа и пяната загасила огъня. Но вратичката на вивария вече се топяла от други пламтящи „листенца“. Наложило се пяновата струя да бъде насочена и към вивария. След минута всичко било свършено. Няколко литра газ и пяна не само предотвратили пожара, но и унищожили неговия източник — чуждия живот, грижливо отгледан от експериментатора-самотник.

Това, че всичко е загинало, станало ясно за Кросби веднага щом измъкнал от пяната с пинцета си онова, което преди имало форма и цвят, растяло и се движело, а сега приличало на кални терлички, разпадащи се при първото докосване.

— Защо са загинали? — питали появилите се скоро след това репортери.

— Вероятно ги е убила комбинацията от основни и кисели разтвори — обяснил обърканият експериментатор.

Но проф. Мак Донел, коментирайки по молба на редакцията на „Сънди таймс“ загадъчната история с хейлшемския метеорит, бил на друго мнение. Той заявил, че химическите разтвори сами по себе си едва ли биха могли да убият попадналия на Земята чужд живот. „Твърде е възможно — писал професорът — срещу него да се окажат безсилни и много други видове оръжие. Съдейки по наблюденията на експериментатора, те са били убити поради изолирането им от кислорода чрез пеногасителната смес. По някаква щастлива случайност в ръцете на човека попаднало изключително ефикасно оръжие — пожарогасителят. Подчертавам именно щастлива, тъй като съм убеден, че ние имаме работа с изключително опасно нахлуване, което би било трудно да бъде отблъснато. Зачатъкът на живот, толкова невнимателно поставен в неконтролирани от нищо условия, се развивал буквално не с дни, а с часове и кой би могъл да каже сега в какъв етап би спряло това развитие. Особена тревога предизвиква стремителното поглъщане на кислорода от неземните видове и също така бурното отделяне на въглероден двуокис. Остава само да се надяваме, че двата други контейнера са изчезнали безследно и няма с нищо да ни напомнят за себе си.“

Появяването на пеперудите

Повтарям, че всичко това научих много по-късно от устхотимските събития; в момента, когато ние със Славко Углич се готвехме да тръгнем из тайгата, нямах дори и понятие, че дочутото някъде с края на ухото съобщение за събитията в Англия ще има за нас най-непосредствено отношение. Цел на нашия заплануван за другата сутрин поход бяха обширните устхотимски мочурища. В този район бяха регистрирани няколко случая на енцефалит и ние със Славко, паразитолог на биостанцията, трябваше да се заемем с издирването на кърлежите, бацилоносители на тази болест. Вземайки микроскопи, епруветки, кутии и бидон със спирт, ние излязохме от село Патьомки първоначално с джип, а след това продължихме с коне, но след Приазьорно вече нямаше дори никакъв път. Изпращайки нашето експедиционно имущество да заобиколи с няколко десетки километра, ние закрачихме из гората и накрая, уморени, измокрени и гладни, се добрахме до Патьомки, където и пренощувахме у местните ловци Прохорови.

Тук за първи път научих за пеперудите.

— По-нататък накъде? — запита ме Семьон — по-старият от Прохорови.

Аз отговорих.

— Тук, при нас, никой не боледува. Може би на север при дървосекачите?

— А в Уст-Хотимск?

— Че то няма никакъв Хотимск — засмя се Прохоров. — Те, блатата, така се наричат.

— И сред блатата има суша.

— Че има, има. Даже е близо. Сред храсталаците има облаци от тези кърлежи. Само че… — Той се поколеба.

— Какво „само че“? През блатата не може ли да се мине?

— Защо да не може да се мине? Ще минем. За тази цел имаме плетени всъдеходки. Нещо като ски. Прохоровски. От край време ги майсторим. През всякаква тиня ще минат — колкото е по-гъста, по-добре. Аз не за това. За пеперудите. Не се ли страхувате?

Не разбрах:

— Какви пеперуди? Тези от семейството на пеперудите-вредители?

— А ако тези пеперуди са по метър и половина? И горят като въглищата в печката. Кучето на Ванка Мотовкин изгоря. Той пиянствува цели три дни без прекъсване.

— Съобщи ли в района?

— Че кой ще повярва на Ванка? Самогонщик и лъжец. И кучето си вероятно сам е застрелял.

— А някой друг видял ли е?

— Пеперудите ли? А бе, говори се. Би трябвало да се провери, ама комшиите се страхуват. А да се иде сам в блатото, няма резон.

— Тогава да идем заедно — зарадвах се аз. Ние имаме и пушки.

— Пушките ще се намерят — замисли се Прохоров, оглеждайки критично нашето снаряжение. — Само че ще тръгнем без багаж. По-лекичко. Дали има пеперуди, или няма, не е важно, а за блатата се иска опит.

На разсъмване вече бяхме на края на гората. Ниско-ниско небе, също така тъмно, както обкръжаващите ни елхи и широколистни дървета, се надвесваше над плътната хлъзгава мъгла. Мъглата поглъщаше и далечината, и близките разстояния, и мътната вода край самия бряг. На гърба на всеки от нас освен ловджийската двуцевка се поклащаха и по чифт блатни ски, къси и широки. Но Прохоров, без да ги надява на краката си, стъпи направо във водата. Ботушите му за разлика от нашите бяха гумени, високи до бедрата и здраво пристегнати отгоре с тънко коланче. Освен това брезентовата куртка на Семьон по-добре предпазваше от дъжда, отколкото нашите градски „балонзайдери“.

— Вървете смело — каза Прохоров, — защото няма да пропаднете. Под краката ни има пътека.

Ние вървяхме по плитката вода, усещайки под краката си плъзгавите трупчета на пътеката, и се мъчехме да не изоставаме от крачещия начело Прохоров. Мъглата сякаш се отдръпваше пред нас, разкривайки стърчащите от водата снопчета зелена блатна трева и хлъзгави мъхове.

— Стоп! — каза изведнъж Прохоров след половин час. — Излизай на брега и се обувай.

Под обуване той разбираше да наденем ските, които достатъчно прилично успяхме да закрепим към нашите накиснати вече с вода ботуши.

— Пътеката ли свърши? — запитах аз.

— Завива, а ние трябва да вървим към острова — каза Прохоров. — Дръжте се близо един до друг, защото щом стъпиш встрани, и ще те всмукне.

Закрачихме със ските, макар че е лесно да се каже закрачихме, защото всъщност пристъпвахме едва-едва, като с мъка ги измъквахме от лепкавата кал, но все пак вървяхме, без да пропадаме. „Прохоровските“ ски защитиха името си: не се разкисваха и изхлузваха. Така вървяхме още половин час, а търсеният от нас остров не изплуваше от мъглата. Близо до нас обаче мъглата се разпръсна съвсем, като разкри картина, която не би съблазнила нито един пейзажист. Под краката ни черна кал, отровнозелени треви и буци с кой знае защо изгорял мъх. После разбрахме защо е изгорял.

— Сега гледайте с четири очи, момчета — предупреди ни Прохоров.

— А какво да гледаме? — отвърна вървящият пред мен Углич. — Тиня и буци — и изведнъж замря с отворена уста.

Пред нас на около 20 метра водата около една буца кипеше и бълбукаше, именно кипеше, а не се вълнуваше от мехурите на подземни газове.

Изведнъж от облака пара във въздуха се издигна нажежен лист, сякаш откъснат от вятъра от покрива на горящ дом. Издигайки се 3–4 метра, той започна бавно да се навива в ръждива тръба, съвсем като коляно на обикновена водосточна тръба. Без да дочаква по-нататъшни изненади, Прохоров стреля и от двете цеви. Знаех, че пушката му е заредена с едри сачми, но те минаха през листа, без да изменят нищо в неговата структура. Сякаш с шепа пясък бяха замерили вълк.

Ръждивата тръба не много бързо, но не и много бавно, подобно на лениво летяща птица, се насочи край вцепенилия се Прохоров към стоящия по-назад Углич. Той даже не успя да стреля, а само вдигна двуцевката си с приклада нагоре и силно удари червено пламтящия лист. Прикладът като секира разряза листа на две и плъзгайки се по ръцете на Углич, двете огнени половинки потънаха в черната каша. Веднага водата закипя, изпускайки два фонтана пара, като от два новопоявили се гейзера. Славко извика, изпусна двуцевката и потопи обгорените си ръце в блатото. Водата наоколо обаче беше много гореща.

— Назад! — извика Прохоров и замаха с ръце. — Отстъпвайте значи! — Аз хванах Славко подръка и ние, куцукайки някак си с изкаляните ски, отстъпихме на петдесет метра.

Двете половинки на нажежения лист се сближаваха и съединяваха по разкъсаната ивица като амеба. — „По-нататък! По-нататък!“ — викаше, отстъпвайки, Прохоров. Но кой знае защо самият той отстъпваше бавно и в ръцете му чернееше нещо като камък или пънче. Листът, издигайки се от катранената кал, се сви и разтвори, сякаш изпробвайки здравината на сварката. Той беше съвсем същият, както преди десет минути, когато прикладът на Углич го разсече.

И в този момент Прохоров хвърли своя черен, приличащ на камък предмет право в центъра на огнения лист, като същевременно пльосна в блатната кал. Грохотът на взрива се блъсна в тъпанчетата на ушите ни. Прохоров вече стоеше на ските си, а пламтящият лист сякаш не беше съществувал — наоколо плуваха само някакви червеникави парцалчета. Но те бавно се привличаха едно друго. Изглеждаше така сякаш ги свързва, подобно на магнит, някаква неизвестна сила и с всяка минута листът постепенно се сглобяваше отново от парцалчетата, така че скоро нарасна до размерите на поничка, каквато обикновено поставят във входните салончета.

— Това беше „лимонка“ — поясни Прохоров. — Запазих я след войната за всеки случай. Малко ли неща се случват по време на лов.

— Този звяр и „лимонка“ не го хваща — казах аз. — Да изгазим по-скоро до в къщи, докато не се е залепил отново, а Славко трябва и в болница да го изпратим. Ръцете му са обгорени здравата.

Връщайки се, мълчахме. Углич пъшкаше, често спираше и потапяше ръцете си в студената тиня на блатото. Вървяхме дълго, като често се оглеждахме дали пеперудата не ни преследва. Но тя не се появяваше. Накрая се добрахме до подводната пътечка. Едва тук Прохоров запита:

— Какво ще правим сега?

— Ще телеграфираме в Новосибирск.

— Там вече знаят. Още преди да дойдете вие, изследваха всички блата с хеликоптери. Не намериха нищо.

— Сега вече не е нужно да се търсят.

— А какво? Да се тровят с газ ли?

— Не зная. Може би и с газ.

За кърлежите забравихме. Беше се появил много по-страшен враг… Той ту се появяваше на края на блатото край совхоза „Ермак“, ту съвсем близо до нашето село в един горски пчелин. В совхоза два кървави листа изгориха един трактор. При това, както говореха очевидците, пламването на горивото не им нанесло никаква вреда: пеперудите изплували от пламъка като плувци от басейн. Когато те долетели до авторемонтната база, наоколо имало много хора, но те се разбягали на всички страни. Непознатите създания, след като се повъртели над очакващите ремонт машини, мимоходом близнали дремещото на слънцето куче, няколко кокошки и се скрили в блатото. В пчелина пеперудите били вече три и причинили истински разгром. Всички кошери били изгорени напълно, а пчелите изчезнали, сякаш издухани от вятъра. Пчеларят бил спасен от предпазната си мрежа. След като пеперудите се докоснали до нея, отстъпили, като само леко обгорили метала й. Но самият пчелар поради това, че лицето му беше обгоряло, се наложи да бъде изпратен след Углич в болницата.

Живеех у Прохоров и заедно с него се вълнувах и нервничех, очаквайки отговор на моята подробна телеграма до новосибирското академично градче. Отговорът не ме накара да чакам. Още на другия ден след нападението на пеперудите върху пчелина на ливадата пред селсъвета се спусна хеликоптер с неочакван товар — пожарогасители. Стоката беше съпроводена от Панкин — домакин на подготвяната експедиция. Той беше изпреварил учените, закъсали някъде по пътя поради лошото време.

Естествено ние се заинтересувахме.

— Защо пък пожарогасители?

— Най-добрият вид оръжие. Проверено е в Англия. Не сте ли чували за Хейлшемския метеорит? — И Панкин ни разказа за извънземния живот, загинал от пожарогасителя на един английски ученик.

— Какво ще правим? — повтори въпроса си Прохоров.

— Ще чакаме — реши Панкин.

— Кого?

— Експедицията. Нима мислиш, че учените идват за тоя, дето духа?

— Докато учените пристигнат, тая пакост ще смачка и тебе, и мене. Лети и лети. С нея няма справяне.

— Има справяне — намесих се аз. — Да не мислиш, че напразно са ни изпратили тая камара пожарогасители? Хората са знаели какво правят. А освен това ние нямаме друг изход. Колкото по-рано започнем, толкова по-малко жертви ще има.

— Няма да позволя — протестира Панкин. — Ще отговаряте.

— Ще отговаряме — каза Прохоров, — но нямаме право да се помайваме. Ще започнем утре сутринта. Десетина чифта ски ще се намерят в селото, ловци също.

Когато вечерта намериха на пътя полуразтопеното колело на Валка пощальонката, а по-късно и самата нея, изпаднала в безсъзнание, Панкин капитулира.

— Добре. На моя отговорност и риск. Взимайте. Само че и аз ще дойда с вас.

Сафари с пожарогасители

На разсъмване до подводната пътека стигнаха седем ловци начело с Прохоров. Под лакътя на всеки от тях се клатушкаше завързан с ловджийски ремък пожарогасител. По-силните бяха взели по два.

— Сафари на Венера — пошегува се Панкин.

Никой не отвърна. Само Прохоров, напипвайки под тинята пътеката с крак, строго му се закани с пръст.

— Стига с тези шеги, младежо. Не отиваме за вълци.

Блатото ни посрещна със същата лепкава мъгла, пронизваща до костите с влагата си, отровнозелените треви и катранената вода в широките като извори локви. Миришеше на тиня и развалени яйца.

— Сероводород — обясни многознайкото Панкин.

И отново никой не му отвърна. Само ботушите тежко шляпаха, отхвърляйки калта, и напипваха внимателно тесния гръб на пътеката. Пеперудите не се показваха. Или бяха отлетели, или пък спяха някъде в кипящата вода. Шарехме с очи наоколо, мъчейки се да открием в разпръскващата се мъгла следите на техните странни гейзери, докато Прохоров, водещ веригата, не извика:

— Вдясно кипи!

Видях същото, каквото и първия път. Ръждивата вода в локвата кипеше като чайник, а след това нещо се нави като тръба и тръгна към нас сякаш върху въздушна възглавница над обгорения камъш.

Прохоров се забави, но вървящият зад него по петите му ловец успя да натисне спусъка на пожарогасителя. Струята на пяната удари право в центъра на огнената тръба. Тя се сви, набръчка и пречупи като стисната в ръка цигара. Пяната направо изяждаше самата тъкан на пеперудата. Онова, което можеше да стане огненочервен лист, потъна в ръждивата вода като стар мръсен парцал. Дори никъде по водата не се вдигнаха мехури.

— Наслука — каза ловецът. Настроението на всички се повиши. Досегашното чувство за беззащитност изчезна безследно. Вече не подводните буци на пътечката отвръщаха на всяка наша крачка, а огъващите се в студената кал самоделни ски-всъдеходки. Освен това близостта на острова вече се усещаше както в сгъстяването на мъгла на сякаш събиращото се отвсякъде тук блато, така и в по-честите храсталаци по буците. Нищо обаче не издаваше присъствието на очакващия ни звяр. А и можем ли да наричаме това нещо звяр? Кой знае, може би на неизвестната за нас планета това са били растителни организми, приличащи на летящи цветя-мухоловки. А огънят в тях? А нима нашата коприва не пари? Само характерът на опарването и неговата сила са превърнали тази летяща коприва в нещо смъртно опасно.

Островът сред блатото представляваше парче суша от торф, отделено от лепкава ръждива тиня със снопчета шавар и водна леща, ярки дори в тези бледи утринни часове. Слънцето беше вече изгряло, макар че не се виждаше от гората, но в парцалите мъгла по брега вече си пробиваха път клоните на храсталака, почти черен в сравнение с блатната зеленина. Блатото ставаше по-плитко, губеше лепкавостта си и плетените ски потъваха под водата. Прохоров ги сне и застана до колене в калта.

— Ските ще оставим ето на тази чучка — той посочи ивица изсъхнала червеникава кал, рязко издигаща се зад гърба му на фона на храстите, облепени с мъгла, както новогодишна елха с памук.

— Ще почнем оттук и тук ще се върнем. Ще вървим във верига, полукръг, както при хайка. Не пропускайте нищо, каквото и чудо да срещнете. Всичко, което се движи.

— А ако не гори? — запита някой.

— Няма значение, поливайте го с пяна.

Ние тръгнахме напряко през храсталаците, като ги чупехме и разтваряхме. Наоколо нямаше никакъв извънземен живот — само бодлив храсталак, през който да се промъкваш с нашето необикновено ловно снаряжение беше адски трудно. Изглеждаше сякаш преодоляваме телените мрежи на силно укрепен участък. Всички мълчаха, сякаш се страхуваха, че невнимателно изпусната дума може да наостри врага.

И едва когато храстите се разтвориха под напора на обрасналите с мъх елхи и борове, Прохоров въздъхна тежко и каза:

— Не мога да разбера едно нещо.

— Какво именно?

— Храсталакът се е разраснал. Само преди три месеца през пролетта скиторих наоколо. Нямаше никакви храсти.

— А и тревата по поляните се е сгъстила, като че ли е торена. В тревата има цветя — някакви бели китки на дебели стебла, а между тях…

— Стой! — извика Прохоров.

Разбутвайки цветята, към нас без всякаква опора бавно плуваха във въздуха, а може би и подскачаха, отблъсквайки се от стеблата и листата, някакви жълти и сини „мрежички“, в каквито домакините носят от пазара зеленчук, само че по-големи и редки, с широки дупки като на хамак. Ту свивайки се, ту раздувайки се, те се приближаваха към нас съвсем безшумно както в любителски филм, който не са поискали или не са успели да озвучат.

Първи с пожарогасителя стреля Прохоров, а след него и аз. Двете струи пяна пометоха странните създания, като объркаха тяхната плетка и угасиха цвета им. Те паднаха в тревата червеникави като ръждивата вода в блатото и се разтекоха в кашица.

— Капут — каза Прохоров. — Да почакаме и да видим какво представляват тези мрежички. Може би ще се появят още. Какво нещо?! Паяжината да се движи сама към мухите.

— А мухите къде са?

— М-да… — огледа се Прохоров — няма никакви насекоми. Нито паяци, нито комари. Вероятно и твоите кърлежи също ги няма.

И наистина гората сякаш беше измряла. Нито едно насекомо не се мяркаше пред очите ни, нито една пеперуда не прехвърчаше от цвят на цвят. Нито водни кончета, ни бръмбари, нито птичи гласове.

— Отделят въглероден двуокис в комплект с атрактанти — каза Панкин.

Все пак знаеше някои неща този новосибирски домакин. Атрактантите са всичко на всичко вещества, привличащи насекомите. Аз знаех това, а Прохоров не запита, а само се намръщи: пожарогасителят на Панкин, както и преди, се люлееше под лакътя му, а в ръцете му бляскаше с обектива си апарат „Зорки“. Аз отдавна бях забелязал фотоапарата, но си мълчах. Засега два пожарогасителя са достатъчни — нека си щрака. Та нали трябва да се представи нещо на научната експедиция вместо жива „мрежа“. А според мен да улови такава не би могъл и най-опитният ловец.

Вдясно някой извика, раздаде се съскането на пожарогасител и отчаян вик: „Дръжте го!“ Веднага от храсталака изскочи някакво странно съоръжение, членестоного и членестотело, ако мога така да се изразя, тъй като всъщност тяло нямаше, а се движеше само някакъв скелет от гъвкави велосипедни спици-тръбички, по които струеше непрекъснато променяща цвета си течност. Новопоявилото се същество нямаше глава или пък тя се намираше в центъра на конструкцията и напомняше никелирана запалка, увеличена десет пъти.

„Зорки“ щракна веднъж, след това още веднъж. Но веднага пяната на моя пожарогасител плисна по странния „паяк“ или „скакалец“, разсече го на две и мигновено превърна останките му в червеникави опашчици, стърчащи от пяната. Апаратът отново щракна.

— Хлапашки номера — неодобрително каза Прохоров.

Но беше мъчно да се смути Панкин. Той знаеше какво прави.

— Това запазва за науката всичко, което вие разрушавате.

А ние разрушихме всичко, което не беше родено от обкръжаващите ни блата и гори. Една след друга две струи пяна смиха в калта още три „скакалеца“. Загина и едно огромно тъмнозелено кълбо, изскочило срещу нас от една изсъхнала елха. Ние вървяхме бавно и внимателно. Ставаше все по-трудно да се диша. Някъде наблизо изсмукването на кислорода от въздуха и притокът на въглероден двуокис ставаше по-бързо, отколкото се възстановяваше природното равновесие.

— Според мен тука е централното огнище — каза Панкин.

— Какво? — не го разбра Прохоров.

— На извънземния живот. Вероятно именно тук е паднал контейнерът.

— Почакайте — наостри се Прохоров, — сега ще предам по веригата. Зная къде е. В Миткиново дере.

Вече не питах откъде е сигурен. Чакахме около пет минути в зловещата тишина на гората, лишена от насекоми и птици, преди Прохоров да се появи безшумно като индиец.

— Обгорен е Ермолай Коротков — през зъби промърмори той. — Объркал се и не успял да го плесне със струята. Добре, че другите му помогнали. Да вървим. — Прохоров се втурна в тъмната редица полуобгорели елхи. Беше ясно какъв пожар е бушувал тук.

До този момент вървях обхванат само от възбуждение и любопитство. Не изпитвах дори и следа от страх. Естествено разбирах къде отиваме, но не можех напълно да осъзная опасността. Сега обаче бесните очи на Прохоров, неговата неохотно подхвърлена със стиснати зъби реплика ме разтърси. Даже сърцето ми се вцепени и ме загложди под стомаха.

Тръгнахме след Прохоров даже без да кажем и дума. Изглежда, че и Панкин беше обзет от същото настроение, защото сне от рамото си пожарогасителя и шепнешком запита:

— Покажете ми как действува. Никога не съм държал в ръцете си такова нещо.

Показах му набързо и се затичах, страхувайки се да не загубя Прохоров в тази изведнъж станала някак си неземна гора. Както се оказа, Миткиново дере се намираше буквално на две крачки — някаква си червеникава падина с диаметър десетина метра и с черна вода на дъното. Пътьом убихме още две скелетни създанийца. Интересно е, че всички те загиваха беззвучно, без да изпищят, без да изохкат, сякаш нямаха органи, способни да възпроизвеждат звуци. Как обаче усещаха нашето приближаване, можехме само да гадаем.

Озовахме се на края на падината, осветена от още ниското и слабо слънце, но мъглата вече беше се разпръснала и всичко се виждаше като на длан. По плиткото плуваха зелени кълба, които съвсем приличаха на дини, само че бяха по-големи два пъти от тях. От двете страни на дерето върху изсъхналия торф съвсем гъсто един до друг се търкаляха навити като килими и килимчета познатите ни червеникави листа. Те бяха трудно различими върху торфената ръждивост. Не преброих колко бяха, но сигурно имаше над десетина. Лежаха беззвучно, но не и мъртво, като от време на време се въртяха и протягаха, като че ли сутрешното ласкаво слънце им доставяше удоволствие. Смятам, че никой не би могъл да каже какво представляват те. Дали това са организми, растителни или животински, и какво ги ръководи — инстинкт или разум, можеше само да се гадае. Беше ясно обаче, че пред нас се намира живот, и то живот враждебен. Всяко от килимите и килимчетата би могло да се развие и да открие своите огнени вътрешности, в чиято прегръдка се топеше дори стоманата.

С пожарогасители в ръце, насочени като автомати, ние стояхме мълчаливо и неподвижно, мъчейки се да не издадем с нищо своето присъствие. Но пеперудите притежаваха някакви локатори, защото не измина дори и цяла минута и „килимите“ и „килимчетата“ започнаха да се издуват. Вероятно нещо както това, което е видял в миниатюра Кросби, наблюдавайки своите „листчета-тръбички“ в пластмасовата камера. Само че той не беше предвидил последиците, а ние ги знаехме и затова не се поколебахме.

Струите на пяната плиснаха едновременно в дерето от две противоположни посоки. Успях да забележа, че Панкин в последния момент смени все пак своя пожарогасител с фотоапарата. Но и без неговата помощ сражението беше спечелено. За някакви си минута и половина-две в локвата сякаш напада сняг.

В неговите парцали кълбата веднага угасваха. Те въобще не можаха да се измъкнат изпод гъстия пласт смъртоносна пяна. Но пеперудите се бореха. Ту една, ту друга, отхвърляйки струите пяна, се развиваха нажежени до червено, но веднага щом в тях удряше смъртоносната струя, листът се свиваше, смаляваше, стапяше и смесваше с белите парцали на пяната. Някои успяваха да се издигнат на около два метра, но тук веднага ги настигаха основата и киселината. Вече отдавна бях взел пожарогасителя на Панкин. Забравяйки всичко, той даже се спусна със своя фотоапарат в локвата и едва не загина, попадайки под огненото крило на една пеперуда. Моят пожарогасител сряза това крило като с нож. То се сви и угасна. А Панкин сякаш нищо не виждаше наоколо, докато струя пяна, изстреляна от някого, не го плисна право в лицето. Кихайки и ругаейки, той се измъкна от локвата, за да смени касетата.

Боят продължи не повече от десет минути.

Сега разказът за всичко това може да изглежда дори смешен. Загасили пожар с десет пожарогасителя. Но тогава на нас не ни беше до смях. „Не сме тръгнали за вълци“ — охарактеризира предстоящия бой Прохоров, който беше разбрал веднага каква заплаха носят тези твари, способни да възстановяват своята структура даже след експлозията на бомба. И кой знае дали нашата наука би намерила така бързо такова просто и сигурно оръжие, каквото случаят беше подсказал на английския ученик Роди.

Когато пяната улегна и престана да прави мехури, покривайки погребаните в нея останки на неродените от земята създания, Прохоров се приближи към мене. Неговите очи светеха вече не от кипящ бяс, а от добродушното тържество на победата.

— Е, как ти се струва? Изглежда, че се справихме. Да прочешем още веднъж островчето и да си вървим в къщи.

Унищожихме още десетина сини и жълти „мрежички“, скрили се в ниските елхи, няколко зелени кълба, дремещи в плитчината, и една пеперуда, кой знае как оцеляла сред парцалите смъртоносна пяна. Тя изглеждаше като малко килимче, което едно друго, много по-голямо, двуметрово беше закрило със себе си. Изчаквайки малко да отмине битката, то изпълзя на торфения плаж, измъквайки се само с две-три нащърбени от пяната парчета. Но Прохоров, който вземаше всичко под внимание, се върна и доуби пеперудата. Обратния път изминахме в мълчание и кой знае защо два пъти по-бързо. Може би защото нищо не ни държеше нащрек, не ни тревожеше и не отвличаше вниманието ни. Оставихме пожарогасителите в двора на Прохоров и се разотидохме по къщите сякаш не беше се случило нищо особено. Само един успешен лов и нищо повече.

Прохоров на прощаване ни предупреди:

— Утре ще пристигнат учените. Никой да не се отдалечава много.

Панкин въздъхна тежко, но не каза нищо. Едва у Прохоров правейки си чай с мед, той проговори, навеждайки очи:

— Мене вероятно ще ме уволнят.

— За какво?

— За своеволие. Аз ви дадох пожарогасителите.

— Ти не си ни ги давал, сами си ги взехме.

— А ти си мислиш, че на вас ще ви се размине? Даваш ли си сметка какво е загубила науката? Да се унищожи единственото огнище на извънземен живот. Според мен дори на съд мирише. Дори на повече от районен съд.

Обърках се, без да зная какво да му отвърна. Изпревари ме Прохоров. Неговите черни очи бяха впити в Панкин с познатия ми вече бяс.

— Ти ми кажи следното. Този извънземен живот враждебен ли е на хората? Враждебен е. Признаваш ли? А за колко дни според теб той би могъл да се размножи?

Панкин броеше, свивайки пръсти като ученик.

— От падането на контейнера според мен са минали около 12 дни.

— А след пет дни те вече излитат и нападат. Колко хора има в болницата? Хубаво е, че се отърваха леко. Ще ми кажеш, че пеперудите изгарят, но не и „дините“. А ти ял ли си такава „диня“? Може би тя самата би изяла тебе, ако те срещне самичък. Извънземен живот! А кой знае защо са ни го подхвърлили? И с каква бързина дава плод. И може ли той да се опитоми или затвори както в зоологическа градина. Твоите учени на тези въпроси също няма да отговорят. Ще гледат твоите снимки и ще гадаят. Ако искаш, вярвай, ако искаш, не, но всичко ще бъде точно така.

Разбира се, не съдиха никой от нас. Панкин не беше уволнен от работа и даже му издадоха похвала за инициативност. Все пак той беше дал на науката изключително ценен материал за изучаване спорите на извънземния живот. Снимките на Панкин, размножени в милиони екземпляри се появиха в печата и по телевизионните екрани на всички континенти, изучаваха се и обсъждаха на симпозиуми и конгреси. Въпреки всичко световната наука въобще не успя даде отговор на въпросите, така простичко формулирани от Прохоров.

Може би единственият безспорен документ стана издадената едновременно в СССР и Англия (не без моето участие) красиво илюстрирана „История на Хейлшемския и Устхотимския метеорит“, от която заимствувам всичко разказано тук, пропускайки многобройните, понякога смели, но едва ли достатъчно обосновани в научно отношение хипотези.