Стюарт Уудс
Подозренията убиват (20)

20

Стоун караше влудяващо бавно в градския трафик. Зад него се движеше колата с двамата полицаи, а на седалката до него Сара усилено изучаваше инструкцията, получена като добавка към техническото описание на автомобила.

— Тук пише, че електрически задвижваните сенници на задните места са изработени от материал, който може да спре всеки летящ срещу него… — Спря да чете и попита: — Летящ какво?

— Просто летящ. Имат предвид куршум или шрапнел. — … Който е успял да пробие задното стъкло — дочете тя, след което откри съответното копче на подлакътника и задвижи с него няколко пъти сенника нагоре и надолу. — Хитро — каза доволна. — А има ли вградени картечници като в колата на Джеймс Бонд?

— Не, разбира се. Явно не трябваше да ти казвам за допълнителното блиндиране.

— О, да знаеш колко ме радва това, че е блиндирана. Предизвиква едно такова приятно, топло вътрешно усещане… Ти сега накъде ме караш?

— Това е изненада.

— И колко ще трае тази изненада?

— Обикновено е по-малко от два часа, но сега имам намерение да спра за малко по пътя.

— И къде ще спреш за малко?

— В Осининг, щата Ню Йорк.

— Уф… Струва ми се, че е ужасно местенце.

— Доста от тамошните жители са на същото мнение.

— И защо ще спираме там?

— Искам да питам нещо един човек. — Стоун зави по западната магистрала и набързо остави потока от коли зад себе си. Натисна педала повечко и веднага усети как ускорението на колата го прилепи плътно към облегалката.

— Боже мили! — възкликна Сара.

— Точно така — каза Стоун, докато наблюдаваше как следващата ги полицейска кола ставаше все по-малка.

После натисна един от запаметените номера на мобилния телефон.

— Кракауер — отговориха му веднага.

— Благодаря ти, Кракауер — обади се Стоун. — Оттук нататък е моя грижа. Можеш да докладваш на лейтенант Бакети, че си ме извел невредим извън града.

— Ясно — каза Кракаеур, — и гледай да не се връщаш.

Стоун изключи линията, задейства антирадарното устройство и се съсредоточи в управлението, внимавайки за полиция. Стори му се, че за по-малко от половината от обичайното време стигнаха до магистралата „Сомил ривър“, по която се насочи на север. Прекоси река Хъдсън по моста „Тапан 3“ и пое по нюйоркската автострада.

— Край това странично стъкло се чува слаб шум — каза Сара. — Струва ми се, че при колко… 120 км в час, не би трябвало да се чува нищо.

— Само, че ние се движим със 180 — поправи я Стоун.

— Уха! Няма ли да ни арестуват?

— Едва ли. — В този момент забеляза в лентата за насрещното движение пътен полицай, който направи обратен завой и тръгна след него. Докато ускори, за да го настигне обаче, Стоун вече беше намалил скоростта до разрешените 100 километра в час. Видя как полицаят започна да пипа нещо по таблото на автомобила си объркан и озадачен израз на лицето, след което направи отново обратен завой и отпраши в южна посока. — Блок. — каза на глас Стоун.

— Какво? — не разбра Сара.

— Току-що блокирах радара му.

— Аз пък си мислех, че неговият радар би трябва да те засече теб.

— Е, да, нормално би трябвало да стане точно както ти казваш.

Малко по-късно Стоун спря на паркинга за посетители пред затвора „Синг Синг“ и отиде на пропуска.

— Мога ли да ви помогна? — попита дежурният.

— Бих искал да говоря с капитан Варковски.

— Изчакайте. — Дежурният вдигна слушалката на телефона, каза нещо и я подаде на Стоун. — Говорете с него.

— Здравейте, капитане — приветства го Стоун. — Аз съм Стоун Барингтън, преди време идвахме тук с лейтенант Бакети.

— Не е възможно да ви забравя — отвърна хапливо Варковски. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих желал отново да се срещна с Хърбърт Мителдорфер. Имам само няколко въпроса към него.

— Боя се, че го изпуснахте.

— Изпуснал ли съм го? Да не е в града за покупки?

— Вчера Хърби беше освободен под гаранция.

— Разбирам. — Не беше особено изненадан. — Дали можете да ми дадете адреса, на който ще пребивава под наблюдение?

— Боя се, че не разполагам с неговия нов адрес.

— Бихте ли ми казали поне кой е наблюдаващият го офицер?

— Няма определен наблюдаващ офицер.

— Моля?!

— Освободихме го безусловно.

— Пуснали сте го на свобода безусловно? След кат има присъда за убийство? За първи път чувам подобно нещо!

— Е, да, рядко става така, но и това се случва. Хърби беше безукорен затворник, много полезен за директора на затвора и за мен самия. Психиатричната експертиза подчертава извода, че няма никаква вероятност той да престъпи отново закона.

— Значи просто сте го пуснали и се надявате да не се случи нищо лошо?

— Толкова по въпроса.

— И не ви е известен никакъв негов адрес?

— Абсолютно никакъв. Свободен е като волна птица.

— Благодаря, извинете за безпокойството.

— Не става и дума за безпокойство — отвърна му Варковски.

Стоун го чу как се изсмя доволно, докато затваряше телефона. Върна се при колата.

— Задачата е изпълнена изцяло, така ли?

— Почти — смънка Стоун. След като излезе от паркинга, подкара внимателно из града, очевидно търсейки нещо. Сравнително бързо го откри и намери място за паркиране наблизо.

— Ще изтичам за минутка — извини се Стоун.

— Скъпи, нима наистина толкова спешно са ти притрябвали канцеларски материали?

— Няма да се бавя. — Стоун излезе от колата и влезе в магазин с надпис КАНЦЕЛАРСКИ СТОКИ „ВИЛХЕЛМ“.

Зад щанда, близо до вратата, стоеше млада продавачка.

— Добър ден — поздрави Стоун. — Дали бих могъл да разговарям с господин Вилхелм?

— За съжаление, излезе за час-два, изпълнява доставки — отговори младата жена.

— Жалко — възкликна Стоун. Тръгна да излиза от магазина, но се върна. — От вас ли е пазарувал Хърбърт Мителдорфер материали за затвора?

— Хърби ли? Ами да. Беше един от най-добрите ни клиенти. Те двамата с господин Вилхелм често си говореха на немски.

— А колко често идваше в магазина ви?

— Ами, всъщност всеки божи ден, дори и тогава, когато затворът биваше блокиран.

— Всеки ден е купувал канцеларски материали за затвора?

— Е, не чак толкова. Първо идваше да си приказват с господин Вилхелм, а после започна да работи тук.

— Работил е за господин Вилхелм ли?

— Не, не за него, господин Вилхелм просто му даде под наем помещение за офис. Той си имаше тук компютър и какво ли още не.

Стоун взе да примигва, мъчейки се да осмисли думите й.

— Известно ли ви е, че вчера е бил освободен от затвора?

— О, разбира се. Хърби беше вчера тук, прибра си нещата и си взе довиждане.

— А много неща ли имаше?

— Ами, няколко чекмеджета с папки, компютъра принтера, горе-долу това беше всичко.

— Бихте ли ми позволили да хвърля един поглед на помещението, в което е работил?

— Негов приятел ли сте?

— Днес дойдох специално да го видя, но в затвора разбрах че са го освободили.

— Разбира се, можете да погледнете, елате с мен.

Стоун последва младата жена покрай складираните пакети, хартия и кутиите с канцеларски материали до стая в срещуположния край на магазина. Жената я отключи и се отдръпна.

— Ето тук работеше.

Стоун огледа мебелите в стаята — бюро, стол и малко канапе с кожена тапицерия.

— Имате ли някаква представа каква е била работата му тук? — попита той.

— Ами, знам, че търгуваше със стоки. Не знам да е правил нещо друго.

Стоун втренчи поглед в жената.

— Искате да кажете, че е играл на стоковата борса, така ли?

— Е да де, търгуваше много активно, всеки ден прекарваше пред компютъра и говореше по телефона с брокера си. Научи и нас с господин Вилхелм на много полезни хитрини и ние наистина си докарахме печалби. Стана ми мъчно, когато Хърби си замина.

— Благодаря — каза Стоун.

— Заповядайте пак при нас. Да предам ли на господин Вилхелм, че сте идвали?

— Не, едва ли има смисъл. Впрочем, дали знаете новия адрес на Хърби?

— Съжалявам, не. И господин Вилхелм не го знае, Хърби само ни каза, че отива някъде на запад.

— Колко далеч на запад?

— Не зная, наистина, каза ни само, че ще ни се обади, след като се установи някъде.

— Разбирам. Разкажете ми как Хърби си прибра компютъра и чекмеджетата с папките.

— Дойде един човек с пикап. Предполагам, че го беше наел.

— Този пикап имаше ли надпис с името на фирмата?

— Не, беше обикновен, черен.

— Можете ли да ми опишете външността на шофьора?

— О, съжалявам, не му обърнах особено внимание, обслужвах клиенти в момента.

— Още веднъж, много ви благодаря за помощта — сбогува се Стоун. Докато се връщаше към колата, го измъчваше въпроса за какъв дявол „Синг-Синг“ ще пуска всеки ден един затворник, който да прекарва следобедите си в борсови спекулации.

— Всичко ли свърши? — попита го Сара в колата.

— Дори себе си довърших — унило отвърна Стоун. А сега?