Стюарт Уудс
Подозренията убиват (1)

1

Болката се беше загнездила дълбоко в гърдите на Стоун Барингтън. Напомняше ту на сърдечна болка, ту на дископатия. Почувства я за първи път в началото на миналата зима, когато Арингтън Картър му се обади по телефона и сложи край на връзката им. Сега вече тя беше омъжена за друг мъж, живееше в неговата къща и гледаше неговия син. Не можеше повече да се вижда с нея, освен заедно със съпруга й; но не можеше да мисли за нея, без да изпитва болката.

Не му се вярваше, че болката ще се запази до следващата пролет. Тя обаче не минаваше. Нещо повече — изостряше се. Той се срещаше по няколко пъти седмично с Дино, винаги в ресторанта на Илейн. Дино му беше най-близкият приятел. Е, не точно. И Илейн му беше приятелка и вечерите с нея и Дино в ресторанта й бяха единствените светли мигове през седмицата. Адвокатските му ангажименти напоследък бяха отегчителни — влачеше едно дело за нанесени телесни повреди, едно кокалче, което му бяха подхвърлили „Удман и Уелд“ само защото по него нямаше толкова месо, че да храни фирма с тридесет съдружници и още стотина сътрудници. Готвеше се за процес, защото очакваното споразумение между страните така и не се осъществи. Отчайващо. Всичко беше отчайващо. И така, болката продължаваше да се обажда, успокояваше я единствено с бърбън. Напоследък доста редовно я смекчаваше с бърбън. Сега пак беше в ресторанта на Илейн, седеше с Дино на маса номер 5 и си поръчваше поредната доза обезболяващо.

— Хайде да отидем на един купон — предложи Дино.

— Там ще си вземеш поредната чаша.

— Нямам ищах за купон на ченгета — отвърна Стоун.

— Не става дума за купон на ченгета.

— Ти нямаш познати, които да не са ченгета — отсъди Стоун.

Дино успя да привлече погледа на келнера и му даде знак, че иска сметката.

— Познавам всякакви хора — каза.

— Кажи ми поне двама, които да не са полицаи или мафиоти.

— Не става дума и за мафиотски купон — избягна отговора Дино.

— Кой организира партито?

— Дава го помощник на окръжния прокурор. — О, в такъв случай ще трябва ние самите да си носим пиене.

— Казва се Мартин Б-р-у-ъ-м — произнесе той буква по буква, — Бруъм. Мисля, че има доста парички.

— Не се ли занимаваше той с процеса на Данте? — Данте беше гангстерски бос; неговият процес се очертаваше като най-важния след този на Готи.

— Днес следобед съдът е произнесъл присъдата на Данте.

— Нямам представа.

— Не следиш ли вече новините?

— Не особено.

— Купонът е в чест на присъдата.

— Как така не го познавам този Бруъм?

— Може би защото той се върти в по-отбрано общество от твоето. И се среща с изпаднали адвокати само в съда.

— Ти кого наричаш изпаднал адвокат?

— На тази маса колко адвокати има?

— Аз не съм пропаднал адвокат, а просто се занимавам с пропаднали дела. Това са съвсем различни неща.

— Както кажеш — отвърна Дино, стана от стола и взе шлифера си. — Хайде да се махаме оттук.

— Хич не ми се иска — изпъшка Стоун.

— Е да, на теб не ти се иска да правиш нищо, отчаян проклетник. Не мога да те понасям повече такъв! Ако сега не си облечеш шлифера и не тръгнеш веднага с мен, да знаеш, че просто ще те застрелям. И никой няма да ме подведе под отговорност, защото ще съм извършил съвършено оправдано убийство.

— Е, добре — съгласи се Стоун, стана неохотно от масата и взе връхната си дреха. — Но само една чаша, ако оня тип предлага прилично пиене, след това изчезвам оттам.

Апартаментът се намираше в квартала Ист Сикстиз, мезонет, който определено надхвърляше представата за жилище на един помощник окръжен прокурор.

— Ти се оказа прав — каза Стоун, след като оставиха шлиферите си на една прислужница. — Явно има парички човекът. Само картините по стените в тази стая струват поне един милион долара.

— Ти какво, да не си му застрахователен агент? — прошепна Дино. — Защо не се опиташ просто да си прекараш добре?

— Кажи ми нещо повече за този тип — каза Стоун.

— Вървят разни приказки, че се готви за главен помощник на окръжния прокурор, а също и че ще се кандидатира за титулярното място, ако старият прокурор реши някога да се оттегли.

— Ще остарее, докато чака това да стане — отбеляза Стоун.

Един хубав мъж на около четиридесет години забеляза Дино и прекоси помещението, придружен от висока блондинка, облечена в костюм от „Шанел“.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Дино — каза, докато се здрависваше. — Нали си спомняш Дана?

Жената подаде ръка на Дино.

— Кой е този господин? — попита тя, като погледна Стоун.

— Това е Стоун Барингтън, Дана. Стоун, да ти представя Мартин и Дана Бруъм.

Стоун се ръкува с тях и механично им каза по едно „Здравейте“.

— Слушал съм за вас, Стоун — каза Бруъм и поведе гостите си към бара. — Нали вие бяхте партньор на Дино в 19-то управление преди време?

— Преди време — отвърна като ехо Стоун. — След моето напускане те бяха направо длъжни да го издигнат, никой не искаше да се качи с него в полицейската кола.

— Сега сте към „Удман и Уелд“, нали?

— Работя като техен юридически съветник — отговори Стоун, — но за разлика от вас, „Удман и Уелд“ едва ли знаят това. — В напълно трезво състояние Стоун със сигурност не би направил подобна забележка.

Бруъм се засмя.

— Какво ще пиете? — „Уайлд търки“ с лед, ако има.

Бруъм взе една кристална гарафа и сипа двойна доза на Стоун:

— Това е „Уайлд търки“, една класа над стандартното.

Стоун опита уискито и веднага отбеляза, че мъжът беше прав. Една бутилка от това питие струваше тридесет долара. Бруъм започваше да му харесва.

— Забавлявайте се, вижте се с хората — каза Бруъм и отиде да посрещне една новопристигнала двойка.

Стоун се огледа наоколо. Помещението беше претъпкано с хора. Някой свиреше доста сносно на пиано.

— Виждам поне четирима полицаи — обърна се той към Дино.

— И какво от това? Освен тях има сума ти цивилни.

— Така е, ако броиш помощниците на окръжния прокурор за цивилни. Кой е високият мъж до камината?

— Том Дийкън, шеф е на следствието в окръжната прокуратура.

— Не ми харесва — отбеляза Стоун.

— Преди това срещал ли си се с него?

— Не.

— Какво ти става напоследък, по дяволите?

— Много му шарят очите.

— Нали е от окръжната прокуратура.

Коктейлът видимо беше започнал по-отдавна, ако се съди по това, че яденето беше свършило и всички присъстващи вече се бяха почерпили с по няколко чаши.

Стоун беше пийнал поне колкото всеки от присъстващите, но далеч не беше така общителен като тях. Потърси да се усамоти в някое тихо ъгълче. Остави Дино в компанията на Дана Бруъм и прекоси няколко помещения, докато стигна до хубаво подредена библиотека. Видя пред веселия огън в камината две дълбоки меки кресла с облегалки за ръцете и се насочи към едното от тях. Настани се, доволен, че е останал сам, и едва тогава забеляза, че другото кресло не беше свободно.

В него беше седнала с подвити под себе си крака кестенява жена в раиран костюм, която четеше на светлината от огъня книга с кожена подвързия. Жената погледна към него, повдигна мъничко чашата си в знак на поздрав и се върна към книгата си.

— Така ще си развалите очите — обади се Стоун.

— Променила си се, мамо — хвърли му бегъл поглед тя.

— Извинявайте. Какво четете? — „Любовникът на лейди Чатърлей“.

— След гимназията не съм я чел — каза той.

— А аз изобщо не съм я чела — отвърна тя.

— Когато бях на шестнадесет, ми се стори страхотно еротична, но тогава всичко ми изглеждаше така.

— Спомням си — тя леко се усмихна, без да вдига очи от книгата.

— Къде сте били на шестнадесетгодишна възраст?

— В „Спенс“. „Спенс“ беше едно от най-изисканите частни училища в Манхатън.

— А след това?

— В „Йейл“.

— Право ли следвахте?

— Да. Работя за Мартин.

— Странно, нямате вид на помощник на окръжен прокурор.

— Нищо по-приятно от това не съм чувала за себе си през тази година.

— Това означава, че не се срещате с подходящите мъже.

— Вие сте не само много галантен, но и прозорлив!

— Но не съм в състояние да отгатна как се казвате.

— Сюзан Бийн.

— От Л.Л.Бийнс ли?

— Не, нито от Мерил, Линч, Пиър, Фенър и Бийнс.

Просто от един обикновен род Бийн. А вие?

— Аз съм Стоун Барингтън.

— Май съм чувала името ви. Предполагам, че сте от великите Барингтън от Масачузетс.

— От малките Барингтън от Масачузетс — тръсна глава Стоун.

— И по какъв начин са оказахте в този голям град?

— Съвсем лесно — тук съм се родил. Родителите ми се преместили от Масачузетс тук преди да се родя.

— Гладен ли сте?

Да, беше, откри за свое учудване; в ресторанта на Илейн почти не беше докоснал яденето си. — Да.

— Тук сандвичите бяха привършили още преди идването ми. Искате ли да отидем някъде да хапнем?

— Съгласен.

Тя стана от креслото и се оказа по-висока, отколкото бе предположил.

Освен това беше много красива.

— Имате ли връхна дреха? — попита я Стоун, след като стана на свой ред от креслото.

— Да.

— Хайде да отидем да я вземем.

Хвана я под ръка и за миг си помисли, че постоянната му болка беше изчезнала. Е, поне малко, не изцяло.

Поведе я към изхода, като се стараеше да избегне сбогуването с домакините. Дино му намигна тайно на изпроводяк. Миг след това двамата излязоха на улицата.

— Почти единадесет часът е — погледна часовника си Стоун. — Не зная дали по това време ще намерим тук някъде отворено заведение.

— Живея само на две пресечки оттук — каза тя, — а наблизо има приятен китайски ресторант, от него можем да си поръчаме храна за вкъщи.

— Чудесно — съгласи се той.

— Е, не е чак чудесна, но ти я доставят вкъщи.

— Нямах предвид китайските специалитети.