Емилио Салгари
Капитан Темпеста (7)

В каземата

След като Ел-Кадур видя, че Фамагуста е загубена и че по улиците на града няма вече съпротива, изтича по стените на крепостта към кулата Брагола.

Тъкмо по това време турците навлизаха и от тази страна на крепостта и се бореха с последните А защитници. Като антилопа, синът на пустинята скачаше по развалините и навреме достигна до отвора. С четири-пет големи блокове той го запуши, за да не се забелязва отвън светлината на факлата.

Херцогинята лежеше в силна треска и бълнуваше.

Внезапно спокойствие настана след пристъпа на треската. Тя не бе вече възбудена, лицето й доби спокоен израз, и тя се усмихваше; изглежда, че бе изпаднала в дълбок сън.

Арабинът приседна на един камък до факлата, която хвърляше червена светлина по черните, влажни стени. Облегнал глава на дланите си, той неотклонно гледаше болната.

От време на време той дълбоко дишаше и погледът му блуждаеше далеко, като че вижда друг образ. Една особена светлина бляскаше в очите на бедния роб. Челото му, на което обикновено нямаше бръчки, се намръщваше и сълзи закапваха по бронзовите му бузи.

„Години минаха… далечния, светъл небосклон… пясъчните дюни… палатките на разбойниците, които ме грабнаха от ръцете на майка ми… високите палми… камилите, които галопираха по безкрайната пустиня… всичко можах да забравя, даже в най-черното си робство, но не и тебе, сладка, мила Лаглан…“ — шепнеше си той.

„О, бедно дете, което ми откраднаха… кой знае къде в Арабия си ти сега! Очите ти бяха като на господарката ми, устните ти, като нейните, а гласът ти бе най-сладкия в света. Аз щастливо задремвах, когато ти свиреше на миримба и забравях страшните бичове на господаря ми. Виждам те пред себе си мило момиче, как ти донесе вода на бедния роб, когато той бе полумъртъв от камшиците на жестокия нещастник. Виждам те, как ти ме повдигаш от земята и, облегнат на тебе, стигам до сянката на палмите. Ти ме гледаш и ми се радваш. Сега ти си изчезнала; може би си умряла — там на брега на Червеното море, вълните на което ни пригласяха, когато ние говорехме за нашата любов и нашето бъдеще щастие. А сега в моето сърце има друга жена, жена която е много по-силна от тебе. Аз мисля за твоите черни очи, в които с дълбоко щастие се виждах, когато слънцето залязваше и камилите се връщаха от паша. Но другата има бяла кожа, а аз черна; и тя не е робиня като тебе. Не съм ли и аз човек като другите свободен? Не съм ли роден? Баща ми не бе ли храбър воин от рода на Амарцуки?“

Той стана и стисна с ръце слепите си очи. После хвърли пелерината си и се отпусна на камъка.

— Аз съм роб, — каза той с прегракнал глас. — Вярното куче на господарката ми и само тя може да ме ощастливи. По-добре би било куршум да беше ме ударил или сабя да бе ми пронизала сърцето… Щяха да изчезнат и страхът, и мъката на презрения роб.

Той скочи и забърза към отвора, взел някакво отчаяно решение, и започна да изважда камъните.

— Да, — диво каза той. — Ще отида при Мустафа и ще му кажа, че, ако и да съм черен арабин, аз вярвам на Кръста, а не на Полумесеца, че много често съм предавал турците — и той ще заповяда да ме заколят.

Един мъчителен стон, излязъл от устата на хсрцогинята, го стресна. Той се обърна и хвана горещото си чело. Факлата загасваше и хвърляше бледа светлина върху хубавото лице на херцогинята.

— Какво престъпление щях да направя, дирейки смъртта! Ами господарката ми? Аз, страхливецът, исках да я оставя тук сама, ранена и безпомощна… аз; нейният роб, нейният верен Ел-Кадур? Бях полудял, за съжаление съм!

Той пристъпи на пръсти към хсрцогинята. Тя още спеше. Изведнъж тя извика:

— Ел-Кадур, верни ми приятелю, спаси ме! Въздишка на голяма радост озари дълбоките черни очи на сина на пустинята.

— Тя ме вика за помощ, — ридаеше той, а аз исках да си вървя и да я оставя да умре! Господарке! Робът ти не ще умре, преди да те спаси.

Радостта, обаче, не трая много. Херцогинята произнесе друго име:

— Льо Хюсиер… къде си… кога пак ще те видя?

Нова въздишка се откъсна от гърдите на арабина.

— Тя мисли за него, — каза той, без в гласа му да има следа от злоба. — Тя го обича… и той не е роб… Аз съм глупак!

Той намери една нова факла, запали я и седна до главата на херцогинята. Той нищо не чуваше: нито последните гърмежи на топовете, нито крясъка на навлезлите в града турци. Какво значение имаше за него, че Фамагуста е паднала и че е започнала кървава баня, когато господарката му е извън опасност?

Часове бяха изминали, а Ел-Кадур не бе се мръднал. Херцогинята не я тресеше вече и тя спеше дълбоко.

Една лека въздишка изтръгна Ел-Кадур от спомените му. Той стана и отиде при младата жена, която бе отворила очи и искаше да се повдигне.

— Ти ли си, мой верни Ел-Кадур? — запита ранената със слаб глас и се опита да се усмихне.

— От дълго време бдя при тебе, господарке, — отговори арабинът. — Не се мърдай. В момента не ни застрашава никаква опасност. Как се чувствуваш?

— Чувствувам се много слаба, Ел-Кадур, — отговори с въздишка херцогинята. — Кой знае кога ще мога пак да си служа със шпагата.

— Сега това няма в нищо да ти помогне.

Всичко свършено ли е? — попита младата жена и дълбока скръб се изписа по лицето й.

— Всичко!

— А гражданите?

— Навярно убити, като тези на Никозия. Мустафа не прощава на тия, които с месеци храбро се отбраняват. Той няма военни добродетели, господарке — той е тигър!

— И какво стана с военоначалниците?

— Не зная.

— И те ли са убити?

Арабинът заклати глава без да отговори.

— А моя подпоручик? Видя ли го?

— Когато напуснах кулата на св. Марко, той бе жив. Аз даже му казах, че си скрита.

— Значи може да се надяваме той да дойде тук.

— Ако се е спасил от турските мечове, да! — каза Ел-Кадур. — Дай сега да видя раната ти. В моята родина лекуват рани много по-добре, отколкото другаде.

— Няма нужда. Остави я сама да зарасне! Тя не е толкова опасна, както мислиш, — отговори херцогинята. — Защото загубих много кръв, само затова съм така слаба. Дай ми да пия! Имам страшна жажда.

— Не мога да ти дам нито капчица вода, гос-подарке. Тука има само делви с кипърско вино и маслини.

— Тогава дай ми поне малко вино.

Той наля от една голяма делва вино в кожена чаша и го подаде на херцогинята, която го изпи на един дъх.

— Ще намали треската ти, — каза арабинът. По-добро е, отколкото развалената вода от градските чешми.

Херцогинята легна отново и подпря главата си на лявата си ръка.

— Какво ще стане с нас, Ел-Кадур? — запита тя след няколкоминутно мълчание. — Вярваш ли, че ще можем незабелязано да се измъкнем от Фамагуста и да търсим Льо Хюсиер?

Изведнаж арабинът трепна и каза мрачно:

— Остави поне сега настрана господин виконта, господарке. Трябва преди всичко да се загрижим за самите нас и за спасяването ни.

— Аз те питах, дали можем да се спасим?

— Може би с помощта на едного, който единствен между хилядите турци има благородно рицарско сърце.

— Кой може да бъде? — запита херцогинята и го загледа учудено.

— Дамаският лъв.

— Мулай-ел-Кадел?

— Да, господарке.

— Човекът, когсто победих?

— Но на когото ти подари и живота, защото ти имаше право да го убиеш, без никой да те упрекне в това. Той е, може би, единственият, който може да се опълчи срещу кръвожадността на великия везир.

— Но като узнае, че една жена го е свалила от седлото и го е ранила…

— Още по-добре за тебе! Уважението ще бъде още по-голямо.

— А какво искаш да правим?

— Искам да отида при Дамаския лъв и да му опиша положението ни. Този храбър и благороден воин никога не ще те издаде, а ще ти каже някоя скъпа за тебе новина: къде са отвели виконта. Ти вярваш, че може да се намери толкова благородство в един турчин?

— Да, господарке, — каза твърдо арабинът.

Да не я уморява с разговор, Ел-Кадур бе легнал на корем пред отвора и се вслушваше във всеки шум, който идеше от вън. Изглежда, че турците празнуваха победата си, която осигуряваше на Султана владението на остров Кипър.

Когато Ел-Кадур се изправи, бе настанала вече нощта, и херцогинята, изтощена от кръвоизлива, бе отново заспала.

— Колко е красива! — шепнеше той. — А аз съм жалък роб! Защо не умрях от бичовете на жестоките ми господари? Сега нямаше така да страдам!

И той погали потното й чело, опита пищовите си, постави ятагана в пояса и закрачи към изхода с думите — Напред към Дамаския лъв!

Изведнъж той спря и притаи дъх. Чу му се слаб шум да идва отвън. — Дали някой турчин не е открил скривалището ни? — се запита той.

Той извади пищова си, запали фитила от факлата и предпазливо се облегна до отвора, оръжието държеше зад гърба си, за да не се види огъня от фитила. Изведнъж той чу, че се откри един камък и затъркаля надолу, а после слабия шум на спущащ се пясък.

— Кой може да е? — се запита отново арабинът. Ако е турчин, ще го застрелям.

Като лъв, който дебне жертвата си, той легна зад камъните, с пръст върху спусъка на пищова, готов да се хвърли изведнаж върху неприятеля. Шумът не престана. Отново се откъртиха няколко камъни. Непознатият, който търсеше входа, изглеждаше много предпазлив. Дали той искаше да ги изненада, когато спят? Или? може би, това не бе турчин, а някой нещастен християнин, който знае, че тук има каземата?

Тая възможност едва сега дойде в главата на арабина.

— По-добре да не стрелям изведнъж, — шепнеше той, — може би ще убия някой приятел.

Неизвестният все се катереше. Вече бе се изкачил до отвора и предпазливо отместваше камъните. Изведнаж се подаде една глава.

Ел-Кадур в самия миг насочи пищова си и каза:

— Кой е? Отговори или ще стрелям! Тихо, Ел-Кадур! Аз съм Перпиняно!