Емилио Салгари
Капитан Темпеста (21)

В открито море

Докато турският капитан и полякът родоотстъп-ник препускаха с все сила, корабът на херцогинята се беше отправил на юг с попътен вятър към залива Суда, за да се запаси с храна за дългия път към Италия. Херцогинята при това беше решила още веднъж да види Дамаския лъв и да му благодари за своя живот и избавлението на виконта.

Веднага след тръгването на кораба херцогинята се отправи към каютата, в която беше затворен виконтът.

Чуха се дълбоки и сърдечни възгласи:

— Елеонора!

— Гастон!

Виконтът с треперещи от вълнение ръце хвана нежната глава на херцогинята, загледа я с очи, пълни с възхищение и радост, и каза:

— Елеонора, аз чух, че ти си в Кипър. И само мисълта, че пак ще те видя, ми даваше сила, за да преживея страшните мъки, на които бях подложен от мохамеданите.

— Ти знаеше ли, Гастон, че съм тук?

— Славата на капитан Темпеста бе проникнала чак в затвора, даже по-далече — чак до блатистите места. Един пленник християнин, докаран от Фамагуста, ми разправи за геройските подвизи на капитан Темпеста. Той ми описа, как изглеждаш и ми каза, че при теб има един роб, който се казва Ел-Кадур. И аз веднага почувствах, че само ти можеш да бъдеш капитан Темпеста, когото всички боготворят.

— Не е ли чудо, приятелю — каза херцогинята, — че ние можем пак да се видим, че ти си свободен, и аз преодолях толкова страхове и ужаси?

— Същински сън. И аз съм неимоверно щастлив, че дължа живота и свободата си на тази, която обичам.

— Да не говорим за това, Гастон. В скоро време аз ще те запозная с моя противник.

— С кого, с Дамаския лъв?

— Ние сме на път към него. Корабът е готов. Спасението си дължа на него. Без негова помощ нямаше да изляза жива от Фамагуста.

— Каква опасност може още да ни дебне, Елеонора?

— Безпокоя се. Страх ме е от отмъщението на Хараджа. Тя е толкова енергична, колкото и жестока, а освен това разполага с бойните кораби на дядо си.

— Доколкото знам, турската флота се намира оше в Никозия — каза виконтът. — Докато тръгнат да ни преследват, ние ще бъдем далече.

— Ще се бавим само, докато намерим кораб, който ще ни отведе на запад.

— Да, Елеонора. Ела на палубата — имам нужда от чист и свеж въздух.

Корабът леко се люлееше по морските вълни и продължаваше в южно направление.

— Добро утро, господин виконт! — чу се един глас.

Виконтът се обърна и видя Ел-Кадур.

Арабинът мълчаливо пристъпи към виконта. Лицето му бе бледо, а на очите му блеснаха сълзи.

— Ти ли си, мой верни Ел-Кадур? — извика виконтът. — Колко съм щастлив, че пак те виждам!

— И аз не по-малко — отговори арабинът, мъчейки се да си предаде радостен израз. — Аз бях сигурен, че ще сполучим да те освободим от робство. Виждаш ли, че си щастлив вече, господарю?

— Да, неизказано щастлив — отговори виконтът, — сега вярвам, че мюсюлманите не ще могат да ме разделят от жената, която обичам.

Една тръпка мина по лицето на арабина.

— Господарю, ти вече не се нуждаеш от моята служба. Аз си свърших задачата и сега те моля за една милост, която отказа да ми даде херцогинята.

— Каква милост?

— Не ме взимайте със себе си в Италия.

— Ел-Кадур! — извика заповеднически херцогинята.

— Бедният роб иска да се върне в родината си — продължи арабинът, като да не бе чул гласа на господарката си. — Животът ми е края; аз се чувствам много уморен и искам да си отида там — в пустините на Арабия. Ден и нощ бленувам безкрайните дюни, зелените палмени оазиси, тъмните шатри, палещото слънце и вълните на Червено море. Ние, децата на пустинята, имаме кратък живот, и когато почувстваме края му, имаме само две желания: една шатричка върху пясъка и сянката на родната палма. Помоли жената, която обичаш, да даде свобода на бедния си роб!

— Значи ти си решил действително да ни напуснеш, Ел-Кадур? — запита със скръб херцогинята.

— Да, ако ми позволиш.

— Но защо ще ни напускаш, Ел-Кадур? Ти израсна и живя с моята годеница, ти й беше водач и защитник в трудностите — запита виконтът. — Неапол е по-красив от арабски град; дворецът на херцозите Еболи е по-хубав от шатра! Говори!

Арабинът затвори клепачите си. Херцогинята знаеше какво го измъчва.

— Настояваш ли, Ел-Кабур? — го запита тя.

— Да, господарке — отговори той тихо.

— И няма ли да ти липсва твоята господарка? Нали от деца сме били заедно?

— Бог е велик, господарке!

— Добре тогава; щом напуснеш Кипър, ти ще бъдеш свободен, верни ми Ел-Кадур.

— Благодаря ти, господарке — каза арабинът. Без думица повече, той се зави в пелерината си и се отдалечи. Виконтът и херцогинята поздравиха Никола.

— Господарке, щях да забравя. Хората, които потопиха шебеката, намерили в нея два големи сандъка, навярно за владетелката на замъка, и ги донесли тук.

— Отворихте ли ги?

— Да, и намерихме чудесни турски женски дрехи. Да ги донеса ли горе? Мисля, че вече няма защо да носите мъжки дрехи. Господин виконтът е при нас и е готов всеки момент да ви защити.

— Харесва ми мисълта да се облека в женски турски дрехи. Нито капитан Темпеста, нито Хамид сега имат основание да съществуват.

— Ти ще изглеждаш още по-възхитителна, Елеонора — каза виконтът, — и не ще забъркваш вече главите на жените. Аз зная, че Хараджа е била влюбена до лудост в теб, смятайки те за чистокръвен мюсюлмански принц.

— Тази идилия твърде много би ме развличала, ако ти не беше пленен — отговори херцогинята. — Ако Хараджа беше разбрала, че съм се подигравала с нея, щях скъпо да заплатя тази игра.

Татко Щаке се беше върнал и дочул разговора.

— Куршум на дявола в ушите — каза той. — Още не сме далеч от нея и не можем да бъдем съвсем сигурни.

— Но кой ще й каже, че аз съм жена?

— Кой знае. Предателите не са малко.

— Но ти много черно пророкуваш, татко Щаке!

— Не, господарке, не съм спокоен, докато не видя бреговете на Италия или най-малко на Сицилия. Капризите на този лек ветрец не ми харесват. Той става все по-тих и по-тих, и ме е страх да не бъдем задържани от пълната тишина, която понякога има в тия места.

— Далече ли сме от Хюсиф? — запита виконтът.

— Около двайсет мили. А това е малко разстояние.

— Тогава заповядай, татко Щаке, да приготвят бяда, а пък аз в това време ще се поровя в сандъците — каза херцогинята.

Виконтът почака, докато херцогинята слезе долу, и хвана после стария моряк под ръка, тръгна с него и го запита:

— Кажете ми истината, кормчийо, страхувате ли се от нещо?

— Не, господин виконт, засега не смятам, че някой турски кораб ще ни преследва, защото ние потопихме шебеката. Но тъкмо това ме смущава. Хараджа е много хитра и подозрителна.

— Тя ще помисли, че шебеката е потънала.

— При такова тихо море?

— Сигурни ли сте, че около Хюсиф няма друг кораб?

— Аз можах да разгледам само една малка част от крайбрежието. Не мога да знам, дали в някое заливче или устие на река няма скрит някой кораб.

— Имаме ли достатъчно оръжие?

— Не е малко за нас. От една шебека не се боя. Корабът ни е добър и може и с бойна платно-ходка да се справи.

— Не вярвам да има такива в тези води — отговори виконтът.

— От тукашните не ме е страх, но да не дойде някой от флотилията на Али… Но, ах, ето че идва и херцогинята. Чудо хубавица! Завъртяла би главата на всички паши, пък и на султана даже!

Действително, херцогинята изглеждаше великолепна. Тя беше избрала един хубав костюм, като тези, които носят в Георгия и Персия. Всичко бе най-скъпо и хубаво, талията й бе пристегната от една черна, обшита със сърма и злато салтамарка, шалварите от свилен брокат, на раменете й висеше тънкотъкан, изпъстрен с бисери шал, а косата й спусната на много плитки.

Льо Хюсиер я гледаше с възхищение, а татко Щаке като че ли бе полудял; хвърляше шапката си във въздуха и викаше:

— Ура! Да живее херцогинята ни!

След него целият екипаж, като под команда, в един глас извика: „Ура, да живее нашата херцогиня!“

Едва радостните викове бяха утихнали и се чу от задния док една ругатня. Никола Страдиото седеше там, вперил поглед на север и стиснал юмруците си.

— Бог да ме убие! — извика възбудено гъркът. — Виждам три разгънати платна до височината на замъка. Ако това не е кораб от венециянската флота, тогава е от турската!…