Емилио Салгари
Капитан Темпеста (27)

Мулай-Ел-Кадел

Към осем часа сутринта на другия ден Бен-Таел, цял примрял от умора, стигна вратите на града.

Бен-Таел се дотътри до квартирата на господаря си.

— Ти ли си? — извика Мулай-Ел-Кадел. — Лошо известие ли ми носиш, Бен-Таел?

— За жалост, да, господарю! Християните бяха пленени от една галера, командвана от един капитан на Хараджа.

— Хараджа! — извика гневно Дамаският лъв. — Винаги ли на пътя ми ще се изпречва тази тигрица, облечена в женски дрехи? Говори! Разкажи всичко!

Без да изпусне и най-малката подробност, Бен-Таел разказа всичко.

— Хараджа трябва да ми даде херцогинята — каза решително Мулай-ел-Кадел. — Дамаският лъв има достатъчно сила, за да укроти една тигрица. Предай заповед да ми оседлаят тридесет най-силни коне и да бъдат готови тридесет от най-добрите ми войници!

Половин час не беше изминал и пред малката врата стоеше оседлан красивият бял кон на Дамаския лъв и тридесет души ездачи.

— Готови сме, господарю — каза Бен-Таел на слизащия по малката стълба Мулай-ел-Кадел. — Ще те следваме, където ни водиш — до края на света.

— Напред, храбреци! — извика той и групата тръгна след него.

— Ако конете издържат — каза Бен-Таел, — още призори сме в Хюсиф, господарю. Ще видим, как Хараджа ще ни посрещне.

В галоп и тръс препускаха цялата нощ. Пред изгрев слънце Бен-Таел посочи на господаря си кулите на замъка.

— След половин час сме вече там, господарю. Да караме по-полека, защото пътят става стръмен.

Едва бяха се изкачили на височината пред замъка и забелязаха голямо движение и тревога по кулите на замъка. След малко беше спуснат висящият мост и едно отделение еничари и моряци зае окопната стена. Мулай-ел-Кадел заповяда на хората си да спрат и сам се отправи към замъка.

Вдигнал високо ръка, той извика:

— Аз съм Дамаският лъв! Идете и кажете на внучката на Али паша, че съм пристигнал!

От стотици гърла се разнесе вик:

— Здраве и живот желаем на Мулай-ел-Кадел! Мулай-ел-Кадел даде заповед на дружината си да тръгне и тържествено мина през моста и влезе в двора.

Дамаският лъв слезе от коня си. В това време беше дошъл вече и маршалът на замъка и с дълбок поклон му каза:

— Господарката ми те очаква, господарю. Бъди любезен да ме последваш.

— Сам?

— Да, господарю, желанието на господарката ми е да се видите сами.

Мулай-ел-Кадел беше въведен в същата зала, в която по-рано бе и херцогинята. Хараджа беше облечена в бяла коприна със сребърни гайтани.

— Ти ли си, Мулай-ел-Кадел? — каза бавно тя и го погледна изпитателно. — Никога не съм си помисляла, че ти някога ще пристъпиш прага на моя замък. Какво те кара да идваш тук?

— Идвам да търся една християнка, която няколко дни ти е била иа гости и която ти преследваш с един от капитаните си.

Очите на Хараджа засвяткаха и лицето й се покри с червенина.

— Говориш за жената, която, преоблечена, ми се представи за капитан? — запита жестоката тур-киня с насмешка.

— Да, за нея — каза твърдо Мулай-ел-Кадел.

— Ах! Така ли? — учудено запита внучката на великия адмирал, не очаквайки такъв отговор.

— Къде е тя? — заплашително попита Дамаският лъв.

— Кой знае!

— Не е ли тук?

— Ако бяха я докарали, не знам дали досега щеше да остане жива, за да я видиш.

— Трябва да знаеш къде е сега. Аз чух, че Метюб е пленил кораба й.

Хараджа трепна.

— Хвана я значи! — извика тя, тържествуваща от злоба. — Ще видим кой ще може да ми я вземе сега!

— Дойдох да ми я предадеш заедно с другите.

— Ти — мюсюлманинът?

— Да! Тя е под мое покровителство.

— Ами свиленото въже от Цариград?

— Цариград е далече — отговори той насмешливо.

— Има бързи кораби, които за шест дни ще отидат дотам и ще донесат въжето.

Мулай-ел-Кадел с мъка се овладя и каза:

— Ще видиш на какво е способен Дамаският лъв. Сбогом, Хараджа, и никога да не се видим!

С тези думи младият воин напусна залата с гордо изправена глава. Едва бе стигнал до прага на вратата, и Хараджа го извика.

— Забравих да ти покажа една дреболия — каза тя, приближавайки се до шкафа с оръжия. — Искам да ти подаря нещо, което ще те зарадва и ще е добър спомен за тебе.

— Какво е то?

— Искам да ти подаря шпагата, с която Хамид, или по-право капитан Темпеста надви най-добрия фехтувач на турската флота. Вземи, и заедно с другата шпага, която свали тебе от седлото, ще имаш два скъпи спомена за любимата.

Докато казваше това, тя протегна ръката си и натисна едно златно копче. Изведнаж подът се про-дъни под краката на Дамаския лъв, и той изчезна в една дупка. Той изруга високо, и Хараджа му отвърна с продължителен смях.

— Сега си в моята власт, горди борецо — каза тя задоволена, след като капакът на отвора се закри. — Аз загубих Хамид, но властвам над Дамаския лъв!

След като се прислуша на пода, тя отиде на терасата, за да прецени дружината на Мулая и, сбръчквайки челото си, каза на себе си:

— Те са тридесет души, моите еничари са много повече, но ще могат ли те да надделеят? Ако бяха и моряците на Метюб, работата би била по-проста и още тази нощ главите им щяха да красят върховете на кулите на замъка. Но Метюб не е далеч!…