Емилио Салгари
Капитан Темпеста (23)

Предложението на поляка

Перпиняно, подпомогнат от татко Щаке, още се биеше с шест мохамедани, когато чу гласа, който му се стори познат. Той отскочи и веднага се нахвърли върху капитана — еничарин със здрав юмрук в лицето.

— Проклет вероотстъпник! — извика той. Капитанът почувства като удар от камшик плесницата и изпсува.

— Позна ли ме? — извика той. — За този шамар ще ми платиш. И сега сметката си няма да разчистваме с цехини.

— Лахчински! — извика херцогинята.

— Да, същият. Мечката от горите на Полша.

— Нещастен вероотстъпник! — извика Елеонора. — Ти си петно за християнството.

— Стига сте бръщолевили! — извика неспокойно Метюб. — Заведете тази жена в една кабина, а другите затворете в хамбара.

Виконтът беше поставен на дървена носилка. След като Никола запуши раните му, колкото можа, четири гърци повдигнаха носилката. Той беше в безсъзнание: бледен като мъртвец и със затворени очи. Херцогинята се доближи до носилката, не по-малко бледа от ранения. Тя беше свила вежди и нито една сълза не се отрони от нея. Капитан Темпеста, безразлично дали е мъж или жена, трябваше да засвидетелства, че с гордост носи прослепеното при Фамагуста име. Тя погали само с ръка челото на ранения и го целуна.

— Върви, герою, където Бог пожелае. Елеонора ще отмъсти за теб.

Моряците бяха завързали вече пленения кораб и галерата бавно се заобръща на север. Скоро пред Метюб се изправи полякът.

— Раненият никак не е добре. Не може да се извади куршумът, който е пронизал лявата му гръд.

— Ще умре ли?

— Кой знае! — каза полякът.

— Неприятно е — каза Метюб. — Аз бях обещал на Хараджа да докарам всички живи.

— Ти отдавна познаваш внучката на пашата. Какво ли смята да прави с християните?

— Току-що същото ме пита и младата жена. Опитай се да разбереш характера на Хараджа! Нищо не мога да ти кажа.

— Ще ги убие ли?

— Може би.

— Това няма да й позволя.

Турчинът състрадателно се усмихна.

— Изглежда, че не знаеш, капитане, че Хараджа е под закрилата на великия адмирал, и нито Мустафа, нито някой друг има думата пред нея.

— Тежко й, ако я убие! — извика заплашително Лахчински.

— Не се сгорещявай толкова! — каза хитро турчинът. — Много ли ще ти стане мъчно, ако ги убие?

— Къде е сега жената?

— В третата кабина на бакборда.

— Трябва даговоря с нея.

Нямам заповед да не те пускам при нея — отговори турчинът. — Длъжен съм да ги обърна внимание, че ти нямаш право нито с пръст да я подбутнеш, нито пък да бъдеш неучтив с нея.

С развалено настроение той заслиза по стълбата. На стражата каза да се отдалечи и отключи вратата.

— Свободно ли е?

Херцогинята седеше на малък диван до прозорчето. Тя гледаше морето и беше потънала в тъмни мисли. По големите и клепачи се виждаха сълзи.

— Свободно ли е? — запита отново полякът, мислейки, че тя не го е чула. И този път херцогинята остана неподвижна.

— В името на Пророка и всички турци! — извика сърдито капитанът. — Аз не съм роб!

Херцогинята скочи и загледа полската мечка.

— Не, вие не сте роб. Вие сте вероотстъпник! Един беден роб не се отказва така леко от вярата си, както вие, капитан Лахчински.

— Знаете ли къде ви води Метюб?

— В замъка Хюсиф — отговори Елеонора.

— Или, по-право, при Хараджа.

— Е, и какво?

— Как ще ви посрещне тази жена, която няма равна на себе си в гняв и жестокост?

— Вие сте й открили, че аз съм жена, нали господине?

— Не, това не съм казал — отговори полякът смутено.

— Лъжете като същински вероотстъпник! — извика сърдито херцогинята. — Освен няколкото приятели, които знаеха, че съм жена, и които не ме издадоха, само вие бяхте чуждият, който знаеше това.

— Но стига, дявол да го вземе! Не ме изкарвайте от търпение и ме оставете да говоря. Не дойдох при вас като неприятел, а като приятел, който е готов всичко да стори за избавлението ви.

— Вие?!

— Въпреки, че съм вероотстъпник, мюсюлманите не ме уважават, и макар и капитан, гледат на мен по-зле, отколкото християните.

— И вие сте дошли да ме спасявате?

— Вас и другите.

— И виконта ли?

Полякът замълча една секунда и после каза:

— Ако вие желаете, и ако той остане жив.

— Велики Боже! — извика уплашено херцогинята. — Раната му смъртоносна ли е?

— Смъртоносна не, но много тежка и не зная, дали ще може да оздравее. Тези проклети турци употребяват толкова лошо олово, че когато куршумът се удря в някоя кост, се смачква.

Херцогинята беше покрила лицето си и хълцаше.

— Искам да ви спася, както пече казах.

— И как ще успеете?

— Преди всичко, трябва да се предотврати галерата да влезе в залива на Хюсиф. Ако попаднете в ръцете на Хараджа, всичко е свършено. А аз не искам тази жена да ви убие.

— Какво би означавало това за вас?

— Нещо повече, отколкото вие мислите, херцогиньо.

— Изразете се ясно.

— Още ли не ме разбрахте?

— Не.

— Ако ви спася, излагам се на най-голяма опасност, и ако ме хванат, не ще избягам от набучване на кол.

— Несъмнено — отговори херцогинята, която го слушаше вече с интерес.

— За тази моя отявленост имам право на възнаграждение, нали?

— Пари ли са ви нужни? Аз съм толкова богата, че мога богато да ви заплатя.

Полякът се почувства оскърбен.

— Един наемник капитан е доволен, когато има хубав меч и заплата за живеене. Повече не му трябва. Ако парите не му стигат, той плячкосва, откъдето намери.

— Какво искате тогава? — запита херцогинята страхливо.

— Какво ли искам?… Ръката ви!

Няколко секунди херцогинята стоя смутена, не намирайки думи. После тя се окопити и каза:

— Ръката ми?… Вие се шегувате, господин капитан. Нали знаете, че съм годеница на виконта?

— Тогава добре. Правете каквото знаете.

Херцогинята се замисли малко и заговори решително:

— Казвате, че ме обичате?

— Дявол да го вземе! Обичал съм ви и съм ви мразил същевременно. Обичах ви за красотата, смелостта, грацията и името ви; мразех ви, че вашата шпага бе по-силна от меча на полската мечка. Решете, и още тази нощ галерата ще гори в пламъци и никога няма да стигне до залива Хюсиф.

Елеонора замълча, а в очите й блесна една слаба искра.

— Приемате ли предложението ми? — запита той.

— Да — отговори херцогинята. — Приемам го. Но вие трябва да се закълнете, че ще спасите всички нас.

— Кълна се в кръста и полумесеца! — каза тържествено полякът. — Дайте ръката си!

Тръпки полазиха по херцогинята, но тя я подаде и стисна потната ръка на поляка.

— Още тази вечер галерата ще гори от хамбара до върха на мачтите — каза полякът. — Довиждане, любима! Вие няма да бъдете недоволна от мен.

Той отвори вратата и на пръсти излезе. Херцогинята остана в размишление. Изразът на лицето й беше мрачен и очите й замъглени.

— Мизерен, проклет вероотстъпник! — шепнеше тя. — Ще те излъжа, както излъгах и Хараджа. Аз за нищо не се заклех!