Емилио Салгари
Капитан Темпеста (14)

Християните ловят пиявици

Слънцето се бе издигнало високо на небето, когато групата ездачи достигна до една вълнообразна местност, където тук-там се виждаха палми и индийски смоковници. Виждаше се, че някога тази местност е била населена. На места стърчаха развалини от изгорели къщи и огради на дворища. Всичко бе минало през огън при турското нашествие.

Турският капитан не виждаше нищо особено в това, а татко Щаке бушуваше от ярост и мърмореше:

— Разбойническа сган! Опожарили всичко! Няма ли скоро да ги сполети наказание? Републиката ще остави ли неотмъстени тия безбройни жертви? Бога ми, ако не отмъсти Венеция, по-добре е да съм турчин.

След половин час галоп конниците изведнъж се озоваха в една долина, в която се намираха доста големи блата, покрити с жълтеникава гъста тръстика. По бреговете на блатата се виждаха полуголи хора, влезнали над коленете в тинята, да разделят тръстиката с дълги пръти.

— Това са първите ловци на пиявици, господине — каза турчинът, спирайки коня си.

— Пленниците от Никозия ли са? — запита с голямо самообладание херцогинята.

— Не, това са роби от Египет — отговори капитанът. — Не виждаш ли че се пазят само от четири еничари? Виж как работят и ще си представиш какво прави внучката на пашата с християните от Никозия. Не може да се каже, че е приятен занаят. Предпочитам на кол да ме намушкат или въже да окачат на врата ми отколкото да върша това.

Хсрцогинята не отговори. Сърцето й се сви, като си помисли за годеника. Капитанът отиде с коня си до една тръстикова беседка, където четири ужасни еничари бяха наклекали и варяха кафе. Той им заповяда да изкарат робите на работа, за да види синът на пашата от Медина как се ловят пиявици. Еничарите оставиха филджаните си и застанаха за почест пред високия гост, който бе благоволил да види лично, как върви ловидбата в блатата. Един от еничарите свирна и от една землянка изскочиха дузина християни, приличащи на сенки, които се бяха скрили, при появяването на групата конници. Те заскимтяха като болни животни, а турският капитан със злобен цинизъм започна високо да се смее.

— Тези хора са умиращи! — извика ужасена херцогинята.

Турчинът повдигна рамене.

— Те са християни, роби — каза спокойно той. — Ако умрат, не струват за нищо, а сега поне тая работа могат да вършат. Повтарям, че Хараджа е имала чудесна идея да ги използва. Какво може с тях да се прави? Нали храненето им струва пари? Така поне дават и те нещо. От продадените пиявици взимаме четири-пет цехини на ден.

— Нима внучката на пашата се нуждае от такава жалка сума? По-добре би било да ги впрегне в друга работа, която да е по-човешка — каза възбудено херцогинята.

— Хараджа е страшно алчна, господин Хамид. Хайде сега на работа! Нямаме време да чакаме! — извика турчинът.

Войниците вдигнаха дългите си камшици във въздуха и заплющаха към нещастните епирати.

— Марш във водата, дриплювци! Стига сте почивали! Ако не работите добре, довечера няма чаша ракия.

Нещастните наведоха глави и се затътриха към блатото.

Ловенето на пиявици става по един особен начин, останал от старите гърци и персиици, в чиито страни има много блата с пиявици. За уловка на пиявиците служат човешките крака, потопени в блатата и тинята. И до ден-днешен още така ги ловят в Гърция, Персия и особено на островите Крит и Кипър, само че, вместо хора да се потапят в блатата, завързват някоя кранта, кон или добитък — и пиявиците се всмукват в корема му и по кра-сата. Нещастните животни след месец обикновено умират от изтощение. Има обаче, все пак, такива бедняци, които неможеики да си купят някое остаряло животно, сами ловят по стария начин. Тия нещастници така се изтощават от изсмуканата им кръв, че не са в състояние даже да се хранят. Единственото нещо, което употребяват е ракията, която ги зашеметява и притъпява болките им.

Епиратите, около петнадесет души, навлязоха в тръстиката и започнаха с дълги пръти да разравят тинята. След малко се зачуха викове и стенания от блатото. Това означаваше, че пиявиците са започнали да се впиват в месата им. Един от епиратите, по чиито крака се бяха налепили много, поиска да излезе и ги откъсне от месата си, неможейки да търпи повече от болки, но един от еничарите завъртя камшика и извика:

— Стой там, куче! Чакай, докато целите ти крака се налепят, месото ти не е мохамеданско, може да търпи!

Татко Щаке бе слезнал от коня си, за да наблюдава по-добре. Забравил съвсем, че трябва да се преструва, ужасен от гледката, той се спусна към турчина и изкрещя:

— Мерзавецо, не виждаш ли, че не може повече да издържи? Тебе да те хвърли човек в блатото, та ще видиш какво ще ти е!

Мохамеданинът, който не разбра езика му, погледна с учудване изправилия се пред него със стиснат юмрук и извика:

— Християнин!

— Аз съм по-добър турчин от тебе — крещеше татко Щаке, хващайки го за гушата. — И ако посмееш още веднъж да пратиш нещастника в тинята, аз тебе ще те хвърля и ще те оставя там, докато ти изпият последната капчица кръв. Разбра ли ме, мръсно куче? Ти срамиш Мохамеда и всичките му почитатели!

— Какво правиш там? — извика турският капитан.

— Ще те удуша — отговори татко Щаке, хванал здраво за гушата еничара.

— Тук аз заповядвам — извика капитанът. Херцогинята се изправи на стремената си и със святкащи очи погледна капитана.

— Заповядай да излезнат от блатото нещастниците — извика тя със заплашителен тон. — Аз съм синът на пашата от Медина и имам по-голяма власт, отколкото ти и господарката ти. Мене не ме е страх от Дамаския лъв, а камо ли от тебе. Трябва да се подчиниш!

Когато капитанът чу енергичния тон на младия и виждайки, че той вади сабята си, уплаши се и заповяда на еничарите:

— Пуснете ги да си отидат в землянката. Днес обявявам ден за празник. Честваме пристигането на високия гост — синът на пашата от Медина.

Войниците свикнали да изпадат в най-покорно състояние при явяването на големци, хвърлиха камшиците и оставиха ловците на пиявици да се отправят в землянките си. Херцогинята бръкна в кобура, в който бяха поставени парите на Дамаския лъв, хвърли една шепа на земята и извика на войниците:

— Днес всички ще получат двойна порция ракия, двойно ядене, а освен това и по една цехина. Ако не изпълните нарежданията ми, ще заповядам да ви отрежат ушите. Каквото остане от парите, разделете го помежду си.

Погледна после към пленниците, поздрави ги с ръка, пришпори коня си и каза на капитана:

— Води ме сега при внучката на пашата. Веднага искам да я видя.

— Тю бре! — мърмореше татко Щаке. — Тази жена е просто чудо на чудесата. Да бях турски велик адмирал, пак не бих могъл така да респектирам хората.

Конниците потеглиха. Те минаха край други блата, които чакаха своя ред. След десетина минути турският капитан показа една голяма палатка от червена коприна.

— Това е палатката на Хараджа — каза той на херцогинята. — Тя често идва тук да наблюдава пленниците и да ги развлича от мъките им.

— И една такава жена се надява, че може да бъде обичана от Дамаския лъв? Най-благородният и най-храбрият от турската армия?

— Във всеки случай, тя се надява.

— Един лъв не може да бъде съпруг на тигрица!

— Понеже ти казваш това, а ти си приятел на Мулай-ел-Кадел, то вярвам, че тя е сбъркала смет-ките си… Но, ето вече стигаме! Приготви се да поздравиш внучката на пашата.

Те се отправиха към червената палатка, около която имаше няколко по-прости палатки, пълни с войници, въоръжени до зъби.

— Ела, господине — каза капитанът. — Хара-джа сега пие кафе и пуши наргеле. Тя много не пази законите за мохамеданките, както ги е напи-сал Селим. От никого не се бои и си кара, както си иска.

— Заведи ме при нея — каза херцогинята и скочи от коня.

Капитанът направи знак на стражата и влезе в палатката.

— Господарке — каза той. — Тук е пратеникът на Мулай-ел-Кадел.

— Нека влезе! — отговори един металически и твърд глас. — Приятелите на храбрия и непобедим Дамаски лъв са най-добре дошлите гости.