Емилио Салгари
Капитан Темпеста (6)

Кървавата нощ

Докато арабинът бързаше към Св. Марковата кула, боят бе в разгара си и целият град бе окръжен от един огнен и железен пръстен. Най-силната атака бе насочена срещу Св. Марко, но и стените между отделните кули на крепостта бяха нападнати от грамадни неприятелски маси.

Еничарите, стари ветерани, които бяха се били вече с венсциянците в Кипър и Негропонте, се катереха по стените с усмивка. Това бе ужасяващата усмивка на гладни чудовища, жадни за християнска кръп, които в своя фанатизъм виждаха, при всяка огнена граната, прекрасните лица на хурите, тия божествено хубави жени в сдема, които Мохамед бе предопределил за наслада на падналите в бой избраници. Какво значеше за тях смъртта, когато ги очакваха с отворени обятия красивите момичета в рая? Нали Мохамед им бе обещал тая награда? И те все напредваха с дивашка ярост и, обхванати от бяс, размахваха ятагани и ножове.

Християните храбро отстояваха на тези диви пълчища. Присъствието на губернатора им вдъхваше кураж и неговият силен глас ги насърчаваше към нечувана храброст.

Това бе един гигантски бой, еднакво страшен за нападателя, както и за нападнатия.

Ел-Кадур, незасегнат от куршумите и гранатите, стигна до крепостта.

Малкото защитници, уморени от тричасовия ръкопашен бой, чувствуваха силите си отслабнали.

Губернаторът стоеше смъртно бледен, без шлем, с разкъсана ризница между военоначалници-те, които бяха твърде оредели.

— Трябва да се задържим до сутринта! — извика храбрият Балионе. За предаване имаме време.

Славонците и моряците изкараха десет топа на платформата, докато венециянците с последни сили отблъскваха неприятеля.

В тази минута се появи Ел-Кадур. Той забеляза и се отправи към Перпиняно, който събираше останалата половина живи войници от отряда на капитан Темпеста и отново ги подреждаше.

— Загубени ли сме? — запита той. Венециянецът, като го видя, запита уплашено:

— Къде е капитанът?

— Ранен, господине.

— Видях, когато го носеше.

— Не се бойте, той е в безопасност. Даже турците да навлязат във Фамагуста, няма да го открият.

— Къде е?

— В каземата на кулата Брагола, която е цяла разрушена. Ако останете жив, елате там да ни дирите.

— Добре. Но пази се, Ел-Кадур, и не се излагай на опасност. Ти трябва да останеш жив, за да спасиш капитана.

Венециянците и славонците се оттегляха към платформата в безпорядък, като се мъчеха да пренесат колкото могат повече ранени.

За щастие, губернаторът на Фамагуста имаше достатъчно време да преустрои останалите войници, към които се бяха причислили и някои граждани. В това време еничарите бяха прехвърлили покритата с трупове крепост и крещяха: „Смърт на неверниците!“

— Огън, артилеристи! — извика губернаторът.

В същата секунда дългобойните оръдия изгърмяха и град от куршуми се изсипа върху безверниците. Цялата първа редица бе повалена, но веднага се появи втората и канонерите нямаха достатъчно време за да заредят оръдията. Венециянците и словенците се втурнаха в контраатака. Настана страшен бой. Капитаните бяха между войниците си и ги окуражаваха да дадат и последните си сили.

Най-после никой не бе в състояние да се противопостави на безбройните неприятелски войски, които изпращаха великият везир и пашите. Храбрите венециянци, изтощени от дълготрайната обсада и недостиг от храна, падаха един след друг върху напоената с християнска кръв крепост.

Борбата със смъртта бе започнала във Фамагуста. Изтокът победи запада. Азия надделя над християнството и с надменна гордост издигна зеленото знаме на Пророка.

Отбраната на Св. Марковата крепост вече бе слаба. Дружините на венециянците и славонците започнаха да се разнищват пред силния напор на еничарите. Никой не слушаше вече командата на губернатора и капитаните. Трупове лежеха над трупове. На мястото на крепостната площадка се издигаше насип от човешки тела.

Една голяма група венециянци се окопаха около църквата, да дадат последен отпор на неприятеля и да запазят, колкото могат, децата и жените, събрани там, чакайки с примирение кървавата касапница. За нещастие, обаче, турската кавалерия бе минала през вратите на Св. Марковата кула и навлязла в града. С оглушителен шум тя препускаше по улиците и косеше всичко пред себе си. Дванадесет арабски полкове стреляха като луди и безмилостно сечеха.

Към четири часа сутринта, когато тъмнината започна да се разсейва и барутният дим да се вдига, турците държеха в ръцете си цялата крепост и няколко от оцелелите къщи. Колкото хора намериха там, обезглавиха ги до един. Така те бяха напреднали до църквата Св. Марко.

Храбрият Балионе стоеше на долното стъпало на църковния вход, заобиколен от малцината останали живи офицери, подпрян на окървавения си меч. Той нямаше шлем на главата си, а ризницата му бе раздрана и опръскана с кръв. Високото му чело бе студено спокойно, а погледът му горд и безстрашен.

Еничарите веднага го познаха и замлъкнаха. Необикновеното спокойствие на този герой, който с месеци държа в шах страшната армия и изпрати повече от двадесет хиляди войници на Полумесеца в рая, им правеше дълбоко впечатление.

Един паша, който носеше три пера на шлема и държеше ятаган в ръката, неспокойно си пробиваше път с коня между еничаритс. Излизайки напред, той извика:

— Наведете главите си под мечовете на моите войници! Вие сте победени!

Една гневна и горда усмивка плъзна по лицето на венецианския военоначалник, и очите му заиск-риха.

— Убийте ни, ако толкова бързате, — каза той и захвърли меча пред себе си. — Но помислете малко: лъвът на Св. Марко с превземането на Фамагуста още не е победен, и един ден неговият рев ще разтърси стените на старата Византия!

После той показа с десницата си отворените двери на църквата и добави:

— Там има жени и деца, които може да убиете. Те няма да ви окажат никаква съпротива. Ако искате, опетнете името на източните войни! Историята ще каже думата си за вас!

Пашата бе онемял. Гордите думи на венецианския вожд го бяха смутили, и той не знаеше какво да отговори.

В тая минута се зачуха барабани и тръби, и редовете на еничаритс изведнъж се раздвижиха да отворят път. Идваше великият везир, придружен от свитата си и албанската гвардия. С изваден меч той идваше към площада пред църквата, гордо въз-седнал богато накичения си кон. Лицето му бе намръщено, а очите му злобно святкаха. Със сабята си той посочи малката група вснециянци и каза на стражата:

— Изведете ги!

Заповедта му веднага се изпълни, без ни най-малка съпротива от венециянците. После той пришпори коня си, възкачи трите стъпала на дверите и влезе гордо в църквата. Жените бяха се сгушили на колене до главния олтар, притиснали здраво до гърди децата си. Вик на ужас се разнесе в църквата и един стар свещеник — може би единствения останал жив — издигна високо над главите на вярващите кръста Господен. Един тържествен и страшен миг!

Достатъчно бе везирът да даде само знак с ръката си, за да навлязат през отворената врата еничарите и да се нахвърлят върху нещастните същества с ятаганите и сабите си.

Великият везир стоеше ням, с втренчен поглед в кръста. Жените ридаеха, децата пищяха, а вън ръмжеха еничарите.

Изведнъж, като че ли по Божие внушение, всички майки издигнаха на ръце децата си, показвайки ги на великия везир:

— Пощади децата ни! Те са невинни! — Главнокомандуващият мохамеданските войски свали меча си, когото бе издигнал за заповед за кървава сеч, и се обърна към войниците си:

— Всички тези принадлежат на султана! Тежко на този, който посегне на тях!