Емилио Салгари
Капитан Темпеста (19)

Виконт льо Хюсиер

Робите доведоха херцогинята до една стая в долния етаж. Тъкмо тя прекрачваше прага и чу един познат глас да я вика: „Ефенди!“

Тя бързо се обърна, а придружаващите я веднага извадиха ятаганите.

— Ах, ти ли си, Ел-Кадур? — каза тя и се обърна към робите: — Този човек е довереният ми роб и винаги той спи пред вратата ми. Вървете си!

Двамата негри се поклониха до земята и се отдалечиха.

— Какво искаш, Ел-Кадур? — запита херцогинята.

— Чакам твоите заповеди — отговори арабинът. — Никола Страдиото нетърпеливо чака нарежданията ти. Какво трябва сега да прави?

— Засега нищо. Най-много може да изпрати някого до кораба да съобщи, моряците да бъда готови за път утре.

— Къде? — запита страхливо арабинът.

— За Италия. Утре виконтът ще бъде освободен и целта ми е изпълнена.

Арабинът обори глава на гърдите си.

— Господинът ще бъде свободен! — шепнеше той. — Свободен! Край на всичко! Ел-Кадур няма да преживее щастието на господарката си.

Той бързо измъкна ятагана си и го отправи към гърдите си, но Елеонора забеляза това негово движение и извика заповеднически:

— Какво правиш ти!

— Исках само да опитам, дали лезвието на това оръжие е достатъчно остро за да убие един турчин — отговори арабинът.

— Кой турчин?

— Не мога да кажа, господарке.

— Ще го кажеш, аз искам!

— Добре! Мулай-ел-Кадел!

— Благородният ми избавител? Така ли се отплащате вие арабите на човека, който ви е спасил от явна смърт?

Вместо да отговори, той наведе глава и дълбоко въздъхна.

— Говори! — заповяда херцогинята. Арабинът метна назад бялата си пелерина и горчиво заговори:

— Знаеш какво направи за мен баща ти… знаеш, как аз бдя над дъщеря му… Работата ми се свършва вече. Утре ти и виконтът ще отплувате за родината си. От мене нямате нужда. Съдбата не ме е създала да бъда щастлив. Имам сега само едно желание: да диря смъртта… Остави ме да убия този човек, господарке, който хвърли око на тебе и тайно те обича.

Херцогинята се приближи до арабина.

— Ти мислиш, че той…? — запита тя.

— Ел-Кадур вижда, наблюдава и не се лъже никога. Хараджа съвсем не ме смущава. Тя е луда, като всички туркини, но Дамаският лъв ме безпокои…

— Защо, Ел-Кадур?

— Защото робът прочете нещо и в сърцето на господарката си.

— Християнката, която обича християнин, никога няма да заобича един турчин, кръвен неприятел на расата й.

Арабинът махна с ръце и отговори:

— Съдбата на човека се намира в ръцете на Аллаха.

— Господ не е Мохамед. Силата Му е много по-голяма от тази на Пророка. Лъжеш се, Ел-Кадур.

— Арабинът не се лъже, господарке. Ще видиш сама: турчинът ще надделее над християнина.

— Но стига глупости, Ел-Кадур! Херцогинята неспокойно закрачи из стаята.

— Къде са господин Перпиняно и Никола Страдиото?

— Те са с моряците и робите на Мулай-ел-Ка-дел, настанени в една зала.

— Трябва да ги предупредиш, че утре ще отплуваме. Ако някой от пленените турци избяга — загубени сме. Но стой!…

— Какво има, господарке?

— Ами шебеката? Ако Хараджа изпрати хора да ни придружат до пристанището, как ще обясним загадъчното изчезване на екипажа? — каза херцогинята побледняла. — Убедена съм, че Хараджа ще ни изпроводи до кораба ни с голяма свита… Има ли стража на двора?

— Не вярвам, господарке.

— Тогава извикай ми Никола. Още тази нощ някой ще трябва да напусне замъка и да се отправи към кораба. Шебеката трябва да изчезне някъде, иначе сме загубени.

Когато рано сутринта херцогинята се събуди, двама роби я посрещнаха на вратата и й казаха, че господарката им моли ефенди да го види.

— Християнинът тука ли е вече? — запита Еле-онора със слаб трепет.

— Не зная, ефенди, но навярно някой е дошъл през нощта, защото чух дрънкането на веригите на висящия мост.

Херцогинята се качи на стълбата и влезе в залата, където беше обядвала и вечеряла. Хараджа беше вече там, облечена в червена дреха с широки небесно-сини шалвари. В черните й коси бяха втик-нати чудесни бисери и на ушите й висяха диаманти и големи като орех сапфири.

— Християнинът е докаран — каза тя на херцогинята още при влизането й. — Чака ни пред замъка.

Елеонора храбро владееше чувствата си. Внезапно Хараджа с нескрита страст запита:

— Но ти ще се върнеш скоро, ефенди, нали? Ти ми обеща.

— Да, ако Дамаският лъв не ме убие.

— Тебе да убие! Не, това е невъзможно; не, това не искам! — извика Хараджа.

После тя замълча замислена и тихо прошепна:

— Нима отмъщението ми ще бъде съдбоносно за мене? — А след това разтърси глава, положи десницата си върху тази на херцогинята и продължи: — Не, Дамаският лъв не ще те победи, ефенди. Ти си най-сръчният и най-храбрият, когото съм видяла… Но нали няма да ме забравиш, Хамид, и скоро пак ще дойдеш при мен?

— Надявам се — отговори Елеонора.

— Не забравяй — ти ми обеща! — страшно и с молба каза туркинята.

— Нали знаеш, Хараджа, че животът на всеки човек е в ръцете на Аллаха и неговия Пророк.

— Аллах и Пророкът няма да са така жестоки, че да искат живота на толкова младо и толкова гордо същество… Да вървим. Виждам, че ти с нетърпение искаш да се разделиш с мен.

— Не, Хараджа! Но аз съм задължен да сторя това. Аз съм войник и трябва да се подчинявам.

— Имаш право, Хамид. Да вървим. Конете и свитата ни чакат.