Емилио Салгари
Борба на борда (8)

Глава VIII
ОБРАТНИЯТ ПЪТ

На дванадесети октомври отидохме да пуснем котва близо до Големия остров и с въжетата се осигурихме добре зад скалите, тъй като се бе вдигнал буен вятър, придружен от пороен дъжд.

През това време провизиите и дървата на борда се бяха свършили, но не можехме дори и да помислим да стигнем до сушата и да подновим запасите при такова развълнувано море.

След два дни вятърът още повече се засили. Дърва, месо и храна липсваха. Положението ставаше критично. Ядяхме мизерен качамак с малко вмирисано сирене. Вечеряхме някаква извънредно некачествена супа. Събрахме малко дърва, които намерихме върху дивия риф. Вятърът ставаше все по-студен и се налагаше да имаме поне малко дърва на борда. Екипажът, озверен, говореше против капитана. А той проклинаше всичко живо и беше постоянно пиян. Бях разбит, отслабнал от умора, от страдания и от лошата храна, която не бе в състояние да ме поддържа. За щастие, имаше сламка и буре!

На петнадесети октомври вятърът още повече се усили. Капитанът искате на всяка цена да се отправим към сушата, но моряците отказаха. Аз влязох в спор с един моряк и капитанът заплаши да избеси всички ни. Положението ставаше все по-страшно. Без кафе, без вечеря, без дърва — беше истинско страдание. О, какво не бих дал, за да се намеря вкъщи, да ям от вкусните гозби, които готвеше добрата ми майка!

Какво плачевно положение!…

Почувствах как страданието, отчаянието и унижението ме обземаха въпреки волята ми и топли сълзи на безпомощност потекоха по страните ми.

Вятърът духаше със страшна сила и лошото настроение на борда растеше…

Най-сетне няколко рибари се появиха и ни продадоха от своята мизерна риба. Бях много доволен, за известно време щяхме да имаме малко по-добра храна…

Но, уви! Много скоро рибата бе изядена с обяснима лакомия и от нея не остана и помен.

За да се постопля малко, аз се отдадох на пантелерийското буре. От изобилното пиене главата ми се въртеше и все ми се спеше. Оттеглих се в кабината и заспах като заклан!

Сънувах, че виждам в морето хиляди чудесни риби и че ги ловя с въдица. Този сън бе истинско откровение за мен и провидение за всички. Когато се събудих, побързах да се изкача на мостика и видях рибарите, които се пазаряха с капитана, а до тях няколко големи риби. Попитах ги дали могат да ми продадат няколко въдици и стръв. Те се съгласиха без много увещания и ми продадоха цяла дузина въдици от всякакви размери, като ме накараха да им ги платя от скъпо прескъпо.

В това време вятърът беше утихнал. Капитанът и двамата моряци се качиха на спасителната лодка и се отправиха към сушата, за да купят храна и да съберат дърва. Поставих стръвта на дванадесетте въдици, завързах ги за едно въже, опънато на задната мачта, и ги хвърлих в морето. Капитанът се върна два часа по-късно с пълна лодка със зеленчуци и дърва. Всичко бе бързо пренесено на борда. Най-сетне нямаше повече да гладуваме!

Тъкмо разговаряхме с капитана, когато юнгата дойде да ме повика. Въжето, на което бяха завързани въдиците, се разтърсваше силно. Изтичах към кърмовата част на кораба и подпомогнат от юнгата, изтеглих една твърде голяма златоперка.

Беше истинско щастие с такъв улов — десет риби, от които четири големи барбуна, една морска змиорка, три златоперки и две трески. Двама моряци, които бяха слезли по рифа, се върнаха с няколко килограма черни вонголи.

И така, вечерта се нагостихме царски и целият екипаж се развесели. След вечерята развързахме платната и излязохме в открито море. През нощта изминахме шестдесет мили.

Изоставям описанието на следващите няколко дни. Бяхме влезли в Куарнеро и благодарение на попътния вятър скоро-скоро забелязахме истрийския бряг.

Най-после на осемнадесети октомври, преди да се спусне нощта, един радостен вик се изтръгна от гърдите на всички ни. Фарът на Триест беше на няколко мили от нас! Триест! Напомняше ми и Венеция, и Неапол, и Соренто. Италия!

Към три часа през нощта влязохме в пристанището и хвърлихме котва. През следващите дни разтоварихме житото и аз се възползвах от този престой, за да се поразвлека малко. Пръснах всичките си скътани пари, но това нямаше значение.

С хубавото си крайбрежие и широките улици, прекосявани от коли и коне, Триест ми напомняте родния град. Обзеха ме мъчителни спомени и необикновено чувство на тъга по родната земя.

Парите се топяха в ръцете ми, неусетно се изплъзваха от тях, но затова пък се повеселих до насита.

В понеделник, към пет часа привечер, се върнахме на борда. Развихме платната и потеглихме. Вятърът беше силен и корабът бързо цепете водната шир. Към единадесет часа заобиколихме връх Саломе, после вятърът затихна и настъпи пълно спокойствие. Вече се приближавахме към края на пътуването.

Не отричам, че броях и минутите, които ме отделяха от хубавата ми Верона. Бях радостен и тържествувах, че бях устоял на изкушението, което много пъти ме беше обземало — да оставя току-така, насред пътя, „Само Италия“ и очарователния й капитан, да взема първия влак и да се върна вкъщи. Ах, какво щях да направя!

Сега обаче се чувствам достатъчно горд, за да мога да кажа:

— Вече съм истински моряк!

На двадесет и шести октомври съгледахме брега на Тенаго — добре обработен и целия покрит с приятни къщурки.

Вятърът отслабваше и ние напредвахме бавно. Съзряхме Даила и насочихме носа натам. Привечер пуснахме котва в Даила, където забелязахме малък манастир, монасите от който бяха нещо като васали на графството и притежаваха огромни богатства. Слязохме на сушата да потърсим дърва, но тъй като лодката заседна на плитко, бяхме принудени да нагазим във водата, за да я изтеглим. В Даила ядохме и пихме отново до насита и се върнахме развеселени на борда. Продължавах да се занимавам с риболов, който от време на време ни доставяше обяда и вечерята — малко по-добри от обикновено.

На двадесет и седми октомври, макар че вятърът беше отслабнал, потеглихме от Даила, но напредвахме едва-едва и затова, след като изминахме само някакви си четири мили, се отправихме към Куето, където пуснахме котва. Посетихме градчето Куето, което се отличаваше със своите варници.

Заранта на двадесет и осми октомври вятърът се засили. В пристанището влезе една голета със счупена мачта. Отидохме да я навестим. Беше венециански кораб. Капитанът й ни разказа как претърпели страшна буря, която всъщност бе счупила мачтата и повредила обшивката дотолкова, че водата нахлуваше през много дупки. Бурята им беше отмъкнала също кърмилото и котвичката. Слязохме на сушата с екипажа на голетата и тръгнахме да се повеселим в някоя пивница.

Докато пиехме, дойдоха и други моряци, чиито кораби също се бяха повредили от бурята, която ги застигнала на няколко мили от Венеция.

На тридесети октомври в два часа през нощта нашата голета вдигна котва и потегли с благоприятен вятър.

На тридесет и първи октомври решихме да пуснем котва във Фазанския канал, понеже вятърът започваше страшно да беснее.

На следващия ден вдигнахме платната под напора на силния студен вятър, който ни караше да потръпваме. Но той отслабна неочаквано, така както се бе появил, и ние решихме да спуснем лодката да ни тегли. Това трая около един час, докато вятърът отново се засили и ние започнахме да цепим вълните с голетата бързо-бързо.

Минахме върха Хетера и привечер потърсихме къде точно да пуснем котва в канала Куза. Но неусетно сме пропуснали селото, затова трябваше да се закотвим в Карница.

Писано било да не мога да поставя думичката „край“ толкова скоро в моя дневник със спомени от първото ми пътуване. Силна буря ни принуди да останем затворени в канала още пели пет дни. След това едно принудително дълго затишие ни задържа за още по-дълго време. Докато най-сетне благословеният вятър ни позволи да се измъкнем от този затвор. Излязохме на открито, цепейки вълните със скорост от петнадесет мили в час.

На двадесет и четвърти ноември забелязахме рибарски лодки и един голям пасаж риба-тон, преследван от акула.

На два пъти се излагахме на опасността да бъдем блъснати първо от голям кораб, а след това от един параход. За щастие, успях да подам отчаяни сигнали с фенера и така се измъкнахме от доста незавидното положение, в което можехме да попаднем.

Бяхме вече отминали Ровиньо, когато забелязахме парахода, който пътува между Венеция и Триест. А това означаваше, че приближаваме нашата цел. Това бе истинско щастие за мен, започнах да скачам от радост и изпратих една въздушна целувка на скъпия предвестник на радостта ми — парахода, който със своето бумтене ми съобщаваше, че най-сетне идва краят на моето мъчение. И все пак нека бъдем снизходителни: това бе първото ми пътуване, а аз бях толкова млад!…

На двадесет и девети ноември сутринта радостен вик, който ми се стори по-мелодичен от песента на сирена, ме събуди рано-рано.

— Фарът се вижда!

Този толкова сладък и мелодичен вик бе знаете ли на кого? На милия ми капитан, който, когато говорете, гласът му напомняше грачене на гарван. Но това, което в този миг ми съобщи пресипналият му глас, беше толкова дълго очаквано от мен, че ми се стори да чувам гласа на славей.

Изкачих се на мостика.

Венеция беше там — хубава, обгърната от блестящата слънчева утрин, която позлатяваше залива с най-радостните отсенки на пурпура — златно-червеното и бледовиолетовото. Виждах я като на стара гравюра, изобразяваща серенада на влюбени…

Поздравих морската царица със страстта на влюбения, който вижда отново, след дълго отсъствие, избраницата си, от която е бил отделен.

Ядем за последен път на борда, докато голетата се упътва да пусне котва в пристанището Маламоко.

Сърцето ми бие усилено. Защо ли? Безкрайно съм развълнуван. А от какво? Чувствам известно съжаление, като напускам тази мръсна платноходка — черната като рог каюта на голетата, която ме приютяваше през тези дълги дни и нощи…

Поздравявам за сетен път моряците… и, трябва да призная, вълнувам се дори когато се разделям със звяра, който се нарича капитан на „Само Италия“.

Беше първото ми пътуване и естествено е впечатленията ми да са дълбоки, а вълнението при раздялата — твърде живо.

Стъпил на суша, аз се отправям към гарата.

Скачам във влака, който полита, изпускайки кълба дим…