Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (7)

Малко след като излетя с бързината на скайт от Залата на позора, Дивна се почувства зле и се изплаши, че ще повърне пред всички, които я зяпаха и коментираха. Беше се превърнала във втория герой на деня. Затича се към един страничен коридор и зави в следващия. Там за щастие нямаше никой.

— Всичко е наред! Добре съм и не ми е лошо! — мърмореше си тя.

Хрумна й, че ако отиде до болничното крило, под претекст да я прегледат, ще може да се осведоми за състоянието на професор Уайт, а това я ободри.

— Истински Пазител тук?! — чу се нечий момчешки глас. Дивна замръзна на пръсти.

— Брет каза „роувър“ — прозвуча друг глас, по-самонадеян и остър от първия.

Забързаните стъпки се провлачиха и спряха. Дивна се заслуша и съвсем забрави, че й се повдига.

— Не мисля, че е останал жив Пазител — възрази първият глас. — Измрели са още в първите години След Земята. Може би са били просто доброволци от експерименти или… знам ли…

— Не са били…

— Слушай, това за Пазителите със сигурност е свързано с онези… нано-историите. А те се провалиха. Всичко е нано, но хората не са… Можеш да направиш нано-под, нано-стена… нано-клозет… ха-ха… но човека не може така… Вечен, да бе… Пазителите, телепортът… нано-хората са за Орландо Григ, оня, лудия професор. Да не би той да е станал Пазител, а? Не вярвам! Или Колосор? Вярваш ли, че Кал Коло…

— Отклоняваш се… и говориш глупости!

— Защо, казвам ти, ако погледнем логиката…

— Аз пък ти казвам, че един от тях е в болничното крило и мога да го докажа, ако се поразровим днес… И без това в момента всички се занимават с Верелински!

— Оня, сбърканият… По твоята логика и той може да е…

— Ще ме изслушаш ли, или ще си говорим за Верелински?

— Слушам те! Нейтън Холд… не, Хилд — прекъсна го другият глас, който беше станал рязък и неспокоен. — Това е бил последният жив Пазител…

— Роувър! Последният жив не е Хилд, а някой си Жулиен Капро.

— Не споделям тази теория. Все едно, нямаме асистенти с такива имена… Това вече съм проверил! Казвам ти, че всичко това е…

— Брет не беше сигурна — настояваше по-острият глас. — Това за асистента го изчислявахте по онези справки за годините… „Пазителят им е в спешното! Сега са безсилни.“… Това е хванала, но не знаем още чия е секретната линия…

Дивна се сепна, защото стъпките отново тръгнаха по коридора. Когато двете момчета изникнаха иззад завоя, тя вървеше спокойно, доста пред тях, съжалявайки, че не може да чуе още от разговора им.

„Днес в медицинския сектор стават интересни неща! — помисли си момичето и закрачи бързо натам. — Не че знам какво е Пазител, но обещава да е нещо по-живо от обикновен асистент!“

 

 

В общата приемна я посрещна тъничък медицински робот, който поздрави учтиво с механичния си глас и я помоли да изчака. Не се наложи да остава дълго сама. Скоро от кабинета за общ преглед излезе момиче с посърнал вид, докторът нареди на медицинския робот да го отведе до друг кабинет и се обърна към Дивна:

— Елате да ви погледна, млада госпожице…

Той й направи път и я въведе в помещение, чийто цвят я смрази. Лицето й избледня, докато почти се сля със стените. Всичко вътре — шкафчета, столове, бюро — беше ослепително бяло. Дори сканиращият робот с форма на буре, който се използваше за диагностициране при спешен случай, искреше от белота.

„И напълно здрав човек би се почувствал болен в такава обстановка!“ — помисли си Дивна, макар че като гледаше спокойното изражение на лекаря, май това не важеше за всички.

— Аз… а-хъм… вече съм много по-добре — измънка тя и понечи да се отправи към изхода.

— Тенът ви подсказва точно обратното — учтиво и безстрастно отвърна лекарят. — Ще ви назнача общ преглед, но ще ми помогнете, ако споделите с мен от какво се оплаквате.

„Ако споделя от какво… Господи, как звучи само!“ — помисли си тя.

— Просто ми прилоша, но сега наистина съм много по-добре… Бихте ли ми съдействали да посетя професор Уайт? Разбрах, че е болен, и мисля, че ще се зарадва, ако…

— Професорът ще се оправи скоро, но се боя, че точно в момента не е готов да приеме посетител — рязко я прекъсна лекарят. — Що се отнася до вашето здравословно състояние, не съм убеден, че сте толкова добре, колкото си мислите. Длъжен съм да назнача прегледа, а вие — да се явите в съответния кабинет, за да не създаваме проблеми със спазването на правилника.

Дивна се облещи толкова глупаво, че лекарят най-вероятно се бе запитал кой е приел подобен идиот в Академията.

— Ще спазя свещения правилник — каза театрално тя. — Какво заповядвате да направя в полза на здравословното си състояние, докторе?!

Лекарят се усмихна сковано. Повика медицинския робот, въведе няколко нови команди и се обърна към Дивна:

— Следвайте го!

Тя кимна и се повлече неохотно след скелетестата машина. Всъщност й беше все едно дали ще я прегледат или не. Знаеше, че й няма нищо. Поне физически нямаше никакви оплаквания, а медицината все още не беше открила методи да изследва болките на душата.

„Ако все пак се отклоня и опитам да открия Уайт, дали системата ще го отчете като престъпление? — запита се тя. — Какво може да означава това, че професорът не е готов да приеме посетител? Не звучи никак успокояващо, а лекарят твърди, че щял се оправи скоро…“

— Насам, моля! За нас е удоволствие да се грижим за вашето добро здраве, гражданино! — посочи медицинският робот.

— Благодаря! — неохотно отвърна тя и застана пред указания кабинет. Роботът вече подаваше необходимата информация на външното табло. Скоро някой негов двойник щеше да отвори и да я въведе в друго ослепителнобяло помещение, където някой друг безстрастен лекар трябваше да спази правилника на Академията, установявайки че студентката от първи подготвителен курс е съвършено здрава.

 

 

След като се убеди, че няма здравословни проблеми, и се размина с една безболезнена успокоителна инжекция, Дивна спечели почивен ден, който й се стори справедлива награда за преживените неприятности.

„Докато Стас се върне, трябва да разбера какво е «пазител», «роувър» и всичко, което колекторите знаят за Нейтън Хилд и Жулиен Капро. Подобен прякор би подхождал на Пит! — Дивна се позасрами от мислите си, но не можа да ги спре. — Той е много млад, но по принцип е Пазител, повече от всеки друг, който познавам!“

Умът й я върна в Залата на позора. Дивна усети ледените пръсти на паниката около врата си. Къде ли беше Питър сега? Хрумна й, че трябва да го потърси, но знаеше, че няма какво да му каже. Може би ако откриеше нещо интересно… Нещо за Пазителите…

Когато загуби няколко от така скъпоценните свободни часове в напразно ровене из различни учебни и научни колектори, Дивна се озова отново там, откъдето беше тръгнала.

— Може наистина да са мъртви — измърмори отегчено.

Щеше да отнеме поне още толкова време, ако решеше да ги търси из годишниците на погребалните агенции, затова излезе от последния набран колектор и пусна името Жулиен Капро на обикновена търсачка. В първия момент искаше да посочи период от двадесет и пет години назад, но неволно или по-скоро интуитивно изписа петдесет. Починалите граждани за този период, които бяха носили името Жулиен Капро, се оказаха двадесет и шест. Дивна беше доволна, че са сравнително малко, и се зае да чете кратките досиета на всеки от тях, търсейки нещо необичайно.

В периода „Земя“ попадаха деветнадесет. Първите десет се оказаха все обикновени трудови хора, починали при аварии, катастрофи или от болест и старост. Единадесетият беше художник с транссексуална операция. Ексцентричен, дългокос, лудоок младеж, самоубил се на двадесет и осем години. Дивна се намръщи и повика следващия.

— Жулиен Пол Капро, загинал при самолетна катастрофа на осем години. Тялото му е използвано в сложен експеримент на тайните служби. — Момичето затаи дъх. Това поне беше интересно. — Експериментът неуспешен. Според слуховете името на момчето е било използвано от един от последните „роувъри“…

В препратката за роувър бе дадено кратко обяснение: „термин, заимстван от скаутските движения“.

— А, препратка за скаутски движения! — възкликна Дивна. — Уффф… и без това тази трябваше да е погрешната теория. Детето е починало на осем години, а някой просто е използвал името му. Може би има връзка с експеримента? Но така или иначе, Жулиен Капро е мъртъв твърде отдавна, за да лежи в момента в медицинския сектор.

Тя набра другото име. За неин ужас Нейтън Хилд се срещаше доста по-често и през последните петдесет години покойниците, носили това име, бяха осемдесет и четири. Дивна се зачуди трябва ли да търси втори мъртвец, след като според момчетата поне единият Пазител беше жив. Все пак реши, че си струва да провери всичко. И без това дотук не беше научила много.

Когато петдесет и седем Нейтън Хилда с напълно безлични съдби и кончини преминаха на екрана, тя усети, че е на път да се откаже.

— Нейтън Хилд номер петдесет и осем — изпъшка момичето. — Нейтън Харисън Хилд… Тежко ранен при… самолетна катастрофа ли?! — Дивна извика от удивление. Същата година като тази на Жулиен Капро! Същата катастрофа! Момчето също е било на осем години! И най-важното… — … Родителите дават съгласие смъртоносно раненото дете да бъде взето за секретен експеримент на тайните служби. Тялото на Нейтън Хилд е върнато и погребано седмица след това. Експериментът неуспешен. Името се свързва с последния жив Пазител.

Препратката за Пазител съвсем логично водеше към „съвременни митове и легенди“. Дивна заряза търсенето. Не очакваше да намери истината в колектор. Знаеше го от самото начало, но все пак беше малко разочарована.

— Но как така жив, след като и двамата са били мъртви още на Земята, и то на по осем години?! — силно възнегодува тя.

Нещо не се връзваше. Това нещо обаче имаше много общо с експеримента, колкото и неуспешен да е бил. Или информацията целеше да отвлече вниманието? Тя разбра защо момчетата, които неволно бе подслушала, бяха толкова заинтригувани. Не разбираше само защо предполагат, че Пазителят е точно асистент в Академията. Доколкото беше чула, момчетата и непознатата Брет бяха правили някакви изчисления. Все пак, ако този човек имаше някаква връзка със загиналите момчета от Земята, независимо дали е бил по-голям или по-малък от тях, то той със сигурност щеше да е около четиридесетгодишен, а тя не беше срещала в Академията асистент, по-възрастен от тридесет. С изключение на старата госпожица Пуасон.

— "Трошачите"! — извика момичето и се сепна от силата на гласа си. Не би се учудила, ако се окажеше, че някой от мегаклуба знае повече от всичките колектори във Вселената. Марти й беше разказвал много за трошачите, а още първата вечер тя се бе погрижила да научи от него къде е тайнственият вход към мегаклуба им. — Довечера ще се поразходим! — изтананика развеселена.

Отдавна й се щеше да надникне в нощното убежище на Питър. Досега нямаше никакъв повод за подобно посещение и това я притесняваше. Но сега имаше цел! Имаше много въпроси и знаеше нещо, което не всеки студент в Академията може да научи.

„Може би той вече е там и е добре!“

Дивна се усмихна и се хвърли между успокояващите надувни възглавници на неприбраното си легло. Трябваше да изчака Стас да се върне, за да му каже, че не е отсъствала от задължителните часове на своя глава, но е здрава и той няма за какво да се тревожи. Види ли я в това страхотно настроение, брат й щеше да се запилее някъде из игралните помещения или залите на тренажора за достатъчно дълго време.

— Достатъчно, за да си поиграя и аз тази вечер, Сташек — тихичко изрече тя и отново се усмихна на себе си.

 

 

„Трошачите“ беше шумно, шарено място, където всеки се забавляваше според своите си разбирания за купон. Най-шарени и шумни бяха скайтърите. Те профучаваха на групи над главите на останалите, правеха невероятни въздушни пируети и владееха скайтовете си така, все едно бяха жива част от телата им. Не беше лесно да си новак в това свободно общество. Ако си сам, можеше с часове да се луташ из тълпата, без някой да те заговори. За разлика от Академията обаче, тук човек можеше да поскита абсолютно необезпокояван от критични погледи и неми въпроси.

Изглеждаше невероятно, че правителството на Южната федерация допуска съществуването на такъв мегаклуб на станция, проектирана за висше учебно заведение. Дивна си спомни, че някога на мястото на „Трошачите“ е имало писта. Беше чувала от баща си, че точно там са загинали двеста и седемнайсет студенти, заминаващи на екскурзия с учебна цел. Случаят бил потулен. Била построена чисто нова писта от другата страна на станцията, а старата — напълно изоставена. Никой не охранявал нейния отцепен сектор, а и нямало нужда, защото мястото се считало за опасно и негодно за използване. Първите бездомници попаднали там случайно. Вероятно авария ги принудила да шмугнат скаера си в някакъв отворен люк. След приземяването установили, че ако оправят херметизацията на люковете и позатегнат поддържащите системи, скоро ще могат да дишат без кислороден шлем, и решили да превърнат бившата писта в място за живеене. Южният координатор проявил милосърдие към тях, в памет на загиналите младежи. Настоял за прецизен ремонт на поддържащите системи, които предизвикали предишния инцидент, а също и да се проверяват на няколко месеца. Една от запечатаните врати на сектора била разблокирана, с оглед на евентуални спешни случаи. Този благороден жест подарил на трошачи и студенти „вратичка“, през която всеки аутсайдер можел да премине от другата страна — там, където животът е пълна противоположност на неговия.

Дивна откри, че й харесва да се разхожда безцелно из секторите. Не беше сигурна дали иска Питър да я види тук. Достатъчно й бе да се потопи в неговия свят и да го доизгради във фантазията си.

Беше облякла яркожълта рокля, посипана с оранжеви сфери, и полупрозрачен клин. Ботушите й също бяха от яркожълта кожа. Преди да дойде в Академията, тя използваше този екип като домашно облекло, защото го намираше твърде пъстър, но предположението й, че ще е много подходящ за „Трошачите“, се оказа вярно. Тук почти всички бяха облечени в ярки цветове. Дивна за първи път видя младежи, носещи бижута за лице и „нишани“, които се оказаха просто подвижни татуировки. Момичетата бяха отрупали клепачите и бузите си със ситни звездички, изкуствени цветни камъчета или коронки за чело — нежни метални бижута във формата на корони, които придаваха на лицето екзотичен нюанс. Момчетата пък носеха дракони, черепи и всевъзможни чудовища в миниатюрни и много пъстри варианти. Те украсяваха предимно брадичките или шиите им.

Беше изминал повече от час, когато най-сетне едно слабичко, кривогледо момче се приближи и я заговори:

— Ти си нова, нали? Не съм те виждал.

— Да, идвам за първи път — с ентусиазъм отговори Дивна, защото самотата сред толкова много хора й беше дотежала.

— Откъде идваш? — усмихна се момчето.

— Живея на станцията. Студентка съм — предпазливо каза Дивна.

— Не го казвай втори път! — Момчето стана сериозно. — Тук рядко идват студенти от Академията… Не ги обичаме много. — Той отново се усмихна. — Аз съм Денис.

— Дивна. Защо ми помагаш, като не ни обичате? — Тя изведнъж си припомни за хапчето „фентъзи“ и се усъмни в бистрия ум на момчето.

— Защото си дивна красота — звънко се разсмя Денис. Гласът му звучеше още съвсем по детски. — И името ти е хубаво… Харесваш ми!

— Така изведнъж ли решаваш? — разсмя се и Дивна.

— Ами я се погледни! Толкова си различна… Хубава си, но не като другите хубави… — Той се запъна. Този път му беше станало неудобно. Усмивката му се изкриви и бързо увехна.

— Благодаря, Денис! Ти също ми харесваш. Тук се говори толкова различно… — Дивна се взря в бледото му лице, което отново сияеше. Приличаше й на някой, който рядко откъсва поглед от мобика си.

Тя изведнъж се сети за нещо важно, което в последните дни й беше убягвало. Когато дойде в Академията и се запозна с Питър, й бе хрумнало, че може да се наложи да остане. Да продължи да работи за тайната организация. А това означаваше, че поне в близко бъдеще трябваше да се раздели с мечтата си за футурологията и станцията на професор Файнс. При тази мисъл сърцето й отново се сви болезнено. Трябваше да открие хакер, способен да отключи приемния тест. Искаше да се пробва да отговори на въпросите на удивителния учен, дори никога да не специализира при него. Може би именно Денис щеше да й помогне?

— Замисли се нещо… — Момчето леко докосна лакътя й.

— Загледах се — отрече Дивна и извърна глава. Погледът й несъзнателно потъна в будни, палави очи. Хубост и мистика извираха от тях, а бадемовата им форма придаваше на бялото детско лице особено нежно изражение. Момченцето тръсна назад тъмния си бретон. Лъскавата му коса отрази светлината на изкуствената луна.

— Давай, Ли! Ще ни открият, ако се мотаем наоколо!

Две абсолютно еднакви момичета дръпнаха хлапето за ръкавите и го повлякоха нанякъде. След тях подтичваше друго момче и бърбореше нещо на пресекулки.

— Кои са те? — попита Дивна, изпращайки ги с поглед.

— Не може да не ги забележи човек! Ли Китаеца и тризнаците Рост. Няма трошач, който да не си е патил от номерата им — ухили се Денис. — Талисманите на мегаклуба. Гениални са!

— Ли Китаеца — повтори унесено Дивна. „Това дете прилича на ангел!“, помисли си. — Интересно си живеете тук.

— За някои от нас е и трудно.

— Сигурно е така. — Дивна се канеше да попита как се оправят с храната и ежедневните потребности, когато вниманието й бе привлечено от друга колоритна група. Съставляващите я бяха в толкова различни възрасти и спореха така ожесточено и съсредоточено за нещо, че привличаха вниманието и на други зяпачи.

— Какво правят? — попита тя.

— Разпределят отбори за скайбол. — Денис сключи вежди. — Братовчедите и Крис са много силни играчи, затова се карат непрекъснато преди и след игра… Всеки от тях е свикнал да е в отбора победител. Скайболът е много опасен!

Дивна се спря да погледа разправията, като се надяваше играта да започне скоро, за да види за какво става дума. Там, откъдето идваше, никой не беше споменавал за скайбол.

През това време Денис се постара да я запознае с имената и нрава на спорещите. Най-големият, или поне най-високият от всички, беше Ник. Той се разпореждаше малко безцеремонно с останалите и след всяко изречение крясваше на брат си да не се обажда.

Боби беше най-гръмогласен. Разпределението явно не му допадаше, затова спореше с всички едновременно. Дивна за пръв път виждаше дете с очила, такива, каквито се срещаха само в колекторите. При това те придаваха на Боби някакъв особен чар.

Тя спонтанно хареса и Крис. Мургава, стройна, с дълга до кръста непокорна коса, в която бяха преплетени шарени лентички, тя изглежда имаше жизненост за цял академичен випуск. Беше единственото момиче в групата, но не отстъпваше по нищо на момчетата и дори бе на път да наложи предложенията си.

Отборите най-накрая бяха сформирани. Този, който Дивна подкрепяше мислено, включваше Жоро, Крис, едно съвсем мъничко и слабо момче на име Любо, което не преставаше да бърбори и да подскача около останалите, и Тит, обявен за вратар-играч. Последният носеше много пъстри дрехи и закачлива шапка с козирка по цялата ширина.

В другия отбор влизаха Ник, братята Боби и Колин и едно дребно, набито и много наперено хлапе, което наричаха Васко.

— Без Боби, Любо и Васко, всички останали са играчи в отбора „Тихият гном“, който участва в турнирите — обади се Денис, преди да почне играта. — Истински скайбол отбор включва единадесет играчи, от които вратарят няма право да излиза в нападение или защита… Това тук е просто тренировчица.

Дивна само разсеяно завъртя глава, в знак че го слуша. „Тренировчицата“ беше започнала с особено ожесточение. Но сега тя разпозна играта. Беше чела за нея в „Спортна история на Земята“. Имаше съществени разлики, но правилата бяха запазени.

— Това е просто въздушен футбол — измърмори със задоволство.

— Някои го наричат и така — съгласи се Денис. — Но те обикновено са от по-възрастните.

Въздушният футбол се оказа опасна и деликатна игра. Сърфирането със скайт между играчи, които се борят за леката, подвластна на въздушните течения топка, изглеждаше като опит за самоубийство по малко по-нетрадиционен начин. Дивна усети, че се стяга, когато миниатюрният Любо профуча покрай грамадния в сравнение с него Ник, отне му топката и подавайки си за главичка, я насочи към Крис със завидна лекота. Също с глава, момичето подаде на Жоро, Ник вече беше до него, но Жоро успя да върне топката към Крис. Тя преодоля последователно Боби и Колин, като сърфираше с финес, и вкара първия гол за своя отбор.

— Не е честно! — веднага запротестира Боби. — Тя едва не ме уби!

— Като те е шубе, не играй! — гневно го парира Жоро. — Съвсем честно си беше. Страхотен гол, ако питаш мен!

— Ти не се обаждай! — изръмжа към брат си Ник.

— Никой не те е питал — допълни Боби.

— Винаги се разправяте — викна срещу двамата Любо. — Има гол, и това е!

— Да, бе, да — провикна се от вратата Васко.

— От теб ще е по-добра дори празна врата — ухили се Тит. — Тя поне има греди, които могат да увардят нещо!

— Къде зяпаш? Изобщо не се обаждай! — ядосано допълни Колин.

— Техният вратар да не е по-добър — не му остана длъжен Васко и се намръщи тежко.

Тит излезе от своята врата и се включи в подкрепа на Крис, която според Дивна се държеше най-достойно от всички тях.

— Винаги играете нечестно — викаше момичето. — Винаги сте недоволни, като ви бием!

— Ще играем или ще се караме? — озъби й се без желание Ник.

— Това гол ли беше или не, според теб? — още по-силно му кресна тя.

— Хайде, отговори й на въпроса — подхвана и Тит.

— Гол беше! И то какъв гол, смешни ви направи — вметна Жоро.

— Казах ли да не се обаждаш — отново го пресече брат му. — Още една дума и ще те смачкам! Един на нула не е кой знае каква преднина.

— Да, бе, да! — недоволстваше Васко. — Все аз съм вратар-играч и после на мен си го изкарвате.

— Млъквай или се махай — вбеси се Ник. — Продължаваме играта! Хайде, всички по местата си и внимавайте как летите!

 

 

Дивна стоеше онемяла до Денис. Никога през живота си не бе присъствала на толкова сериозен спор, който приключва така неочаквано приятелски.

— Не се плаши — усмихна се кривогледото момче. — Винаги правят така, но иначе са неразделни.

— Не се плаша — тихо отвърна Дивна. — Просто до този момент не бях виждала истински, живи деца.

Последното си го бе измърморила изпод нос. Денис се накани да я попита какво е казала, но играта привлече и неговото внимание.

Сърфирайки стремглаво, Ник преодоля Жоро, после Крис, Любо го изпусна и той би с ръка, но Тит се изпречи на пътя на топката и я прати далеч в обратна посока. Боби пръв стигна до нея. Подаде на Колин, но той му върна, защото Жоро го следеше неотлъчно. Любо се плъзна покрай Боби и му отне топката. Дивна не се сдържа и изръкопляска. Вратът я болеше да се взира над себе си, макар тренировъчният скайбол да се играеше на височина колкото нормален човешки ръст. Топката отново беше у Ник. Той подаде на Колин, Колин на Боби, Крис се шмугна покрай него, овладя я за момент, опита да подаде на Жоро, но Ник го изпревари. Вратата беше близо. Тит бе излязъл твърде напред и му отне време да се върне. Разсейването му костваше точка за другия отбор.

— Гоооол! — крещеше Васко от своята врата.

— Гооооол! — викаха в хор Колин и Боби, сърфирайки триумфално около Крис и Жоро.

— Един на един, голяма работа — небрежно повдигна слабичките си раменца Любо.

Дивна избухна в смях. Ето още някой, на когото симпатизираше в отбора, избран първоначално заради Крис.

— Следва петминутка за разправии. — Денис я бутна леко.

— Бих искала да познавам всички тук — последва го тя.

Едва сега, когато свали поглед от въздушното игрище, болките във врата й станаха осезаеми и момичето раздвижи глава наляво и надясно, без да престава да се усмихва.

— Не става за един ден. — Денис посочи някъде напред, през многото лутащи се или прелитащи на пръв поглед безразборно младежи. — Искаш ли да видим Йо и балета? И без това пътят ни е натам.

Дивна кимна. Хрумна й да попита къде всъщност отиват, но шарените скайтове над тях отново я разсеяха.

— Ще си загубиш главата някъде — пошегува се Денис.

— Може вече да съм я загубила — усмихна се тя. — Къде са Йо и балетът?

— Тренират в един празен хангар наблизо. Имат изпълнения със скайт и наземни съчетания, но всички са ужасно готини… Убеден съм, че няма да си виждала нещо подобно в Академията!

Денис сви зад стар, запуснат кораб, който беше украсен с графити. Подобни неща имаше в колекторите, когато потърсиш информация за живота на някогашните земляни, но Дивна не предполагаше, че съществуват и сега. Огромното туловище на кораба прикриваше входа на също така изподраскан хангар. Големите жълти букви на стоманената обшивка гласяха: „Стой далеч или танцувай със звездите“.

— Това им е нещо като девиз. — Денис беше проследил погледа й. — Ти ще ги разбереш по-добре… Момичешки работи!

Тя му отвърна с объркан поглед.

— Как си, Ден? — посрещна ги на входа изящно момиченце, с прибрана в опашка гъста коса. Беше облечено в трико от розова кожа, а на челото му проблясваше дискретна розова коронка.

— Мариуча, Дивна — представи ги набързо Денис. — Йо тук ли е?

— Дойде преди малко. Беше нощна смяна в „Данте“. Може би още се преоблича… Ама влизайте де!

Мариуча ги въведе в помещение, което отвътре не приличаше по нищо на хангар. Една от стените беше облицована с пластмаса, в която можеше да се огледаш, макар и с леко замъглен образ. Останалите стени, таванът и подът бяха нашарени в жълти, оранжеви и розови облачета. Седем сребърни скайта, осеяни със златисти звездички, бяха строени в най-близкия ъгъл, а в най-отдалечения край пет момичета репетираха сложно акробатично съчетание срещу огледалната стена.

Дивна разглеждаше с интереса на гост от друга епоха. Светът на трошачите я бе връхлетял подобно ураган. Тук всички дишаха с пълни гърди, живееха истински живот, изглеждаха нормално и естествено, поне според нормите, изградени в представите й. „Професор Файнс би харесал това място, но аз не бих могла да стана като тях… — с тъга си помисли тя. — С единия крак съм в инкубатора, от който идвам, а с другия препускам към свободата. Трябва отдавна да съм се разполовила!“

— Ден, къде се изгуби?

— Йо! — извика Денис. — Не съм идвал скоро в „Данте“… Време ми е да мигрирам към „Улея“ май.

Дивна се сепна и срещна тъмните проницателни очи на непознато момиче. Йо носеше сребристо трико. Но косата й беше разпусната, подстригана на черта под ушите. Лицето й беше красиво и сериозно.

Мариуча се усмихна, представи Дивна и гостенката веднага видя разликата между двете. Йо беше по-скоро лидер, отколкото балерина.

— Мариуча е солистката — потвърди откритието й Денис. — Ако Йо разреши, можем да видим нещо направо от кухнята.

— Кухнята е безинтересна — премерено се усмихна Йо. — Но имаме нещо ново, което ще харесаш, а може би и Дивна също.

Тя смигна на гостенката и повика останалите момичета. И петте бяха в същите сребристи трика. Явно само солистката се обличаше различно.

Балерините се подредиха в права линия. Мариуча излезе пред тях. Когато Йо даде сигнал, солистката направи салто във въздуха и падна в мъжки шпагат с изпънати встрани ръце. Дивна ахна и отстъпи назад. С леки танцови движения останалите момичета заемаха местата си, като се прехвърляха във въздуха по същия начин, но заставаха в различни пози. Мариуча изви талия, прибра грациозно краката си и преди Дивна да успее да разбере какво става, тя бе направила мост, от който се изправи на ръце, направи шпагат във въздуха и скочи отново на крака, за да полети в салто, което я приземи в изящен женски шпагат върху ръцете на другите момичета.

— Виж, звезда! — Денис показваше формата на образувалата се фигура и Дивна едва сега забеляза, че наистина се е получила звезда. Не посмя да си признае, че изобщо не е успяла да проследи голяма част от съчетанието.

— Представяш ли си ги на скайтове — усмихна се срещу й Денис.

— Трудно — смутено отвърна Дивна.

Йо се приближи, след като развалиха звездата.

— Идваш от Академията, нали? — Дивна не знаеше дали трябва да отговори. Денис я бе предупредил, че тук не обичат академиците. — Виждала съм колегите ти, не приличаш много на тях, но учудването ти те издаде. Трошачите са виждали много повече от това. Всички извън Академията са виждали.