Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (3)

Дивна се усмихна дискретно на Стас, който я събуждаше втори път насред часа по астрофизика.

— Правиш впечатление! — изсъска брат й, като едновременно с това се оглеждаше да не го хванат в нарушение.

В Академията всеки се стараеше да бъде незабележим. Преподавателите и ръководството не харесваха проблемни личности. Отклониш ли се от правилника, трябва незабавно да бъдеш „коригиран“. Дивна вече бе чула потресаващата история на един поддал се на емоциите третокурсник, който тръгнал да буни студентите за всеобщ протест. След кратък престой в медицинския сектор, той бил изписан с диагноза „психически нестабилен“ и изпратен на станцията на олигофрените. Най-страшното бе, че родителите му дали съгласие, както за принудителното лечение, така и за отстраняването на „ненормалния“ си наследник от света на нормалните. Дивна потрепери и, макар със закъснение, направи неясен знак с ръка към Стас. Искаше да го успокои, но той изглеждаше все така гневен.

Тя потърси с поглед Питър. Тази сутрин той беше закъснял скандално много, а през повечето време когато присъстваше на лекциите, наистина спеше. Незнайно как обаче успяваше да отговори точно и бързо на всички зададени въпроси. Беше от горния курс на обучение в предварителната програма и трябваше да го изпитват всеки ден, за да покрие минимума точки за преминаване в първи редовен курс. Вече беше на път да разбие всички рекорди в точковата система на Академията, затова съучениците му никак не го обичаха. Това не го смущаваше. С изключение на Марти, всичките му приятели бяха извън редовно обучаващите се студенти.

Все пак, той си беше направил труда да пусне една яркожълта линийка с повторение на въпроса, който Дивна проспа, и да даде знак на Стас да я събуди, за да прочете и препрати верния отговор, преди асистентът да е побеснял. Момичето се справи отлично и получи четиринайсет точки. Добро начало за новобранец.

— Видя ли, Стас, пробил е защитите на Академията и може да подсказва дори в реално време! — възторжено прошепна Дивна. — Знаех, че хакерите подсказват на годишните тестове, нооо…

— Ти по-добре се научи да разпознаваш сигналите за въпрос и отговор — отряза я брат й. — Правиш се на хакер, а не знаеш елементарни неща!

За щастие банките им бяха една до друга и никой не долови зараждащия се спор.

— Бях заспала, Стас! Знаеш, че не си прав. — Очите на Дивна се овлажниха повече от обичайното. Тя не разбираше защо брат й изведнъж бе променил отношението си към нея. Откакто бяха тук, не бе й казал една добра дума.

В този момент жълтата ивица отново светна на екрана й.

— Питър! — усмихна се момичето и забрави притесненията си.

Довечера е първият ти „купон“! Чакай ме след часовете! Марти ще ти обясни какво да правиш… И не се шашкай сега!

Дивна се разсмя на последното и успя да изтрие всичко в мига, в който няколко чифта осъдителни погледи й напомниха, че Академията не е място за емоции.

Казах ли НЕ СЕ ШАШКАЙ!!! Ше те наказвам, да знаеш! — излезе нова лентичка след малко. Дивна с мъка запази самообладание. После надникна отвъд компютъра, потърси с очи Питър и широко му се усмихна. Той само я погледна престорено строго и прати едно:

Не го ли моеш тва?!

Момичето отговори с тъжно кимване.

А така! Ами ся ко праим бе, хлапе?! Трай до после… Ше те науча!

Дивна едва не се разхили отново. Сигурно беше почервеняла чак до шията от усилие да задържи смеха си. После използва учителската линия, за да напише вместо зададен въпрос: Добре, батко!, което асистентът също прочете, но за щастие отчете като грешка и измърмори едно „неграмотници“ под носа си.

Стас усети, че сестра му прави нещо нередно, и се намръщи още повече, но Дивна се отказа да следи настроенията му — часът свърши и тя се втурна да открие Питър в тълпата. Марти ги чакаше отвън, пристъпяйки от крак на крак, и заговори бързо още щом ги видя:

— Татко каза, че вече ни подозират сериозно! Трябва да сме много внимателни… Мислят си, че някой ни плаща… Питър е под наблюдение, откакто се е прочул! От година следят и мен… — Последните две изречения очевидно бяха предназначени за Дивна. — Баща ти знае в какво съм замесен, хлапе!

— Аз… — Дивна объркано сведе поглед. — Мисля, че съм достатъчно голяма, за да решавам сама с кого да общувам… И в какво да се забърквам! Да не би Стас…

— Ааа, не така! Не се съмнявай в Стас! — прекъсна я Марти. — Може да е предпазлив, но не е предател… Друг се е срещнал с баща ви, но това не е толкова важно в момента! Казах го, за да си подготвена.

— Не е новост, че ни следят! А че някой плаща… И не на нас. Отделяме от джобните си, за да поощрим трошачите за помощта им. — Питър снизходително вдигна рамене. — Всеки гледа на света от собствената си звезда. Те не биха правили нещо безплатно… Пък и един ден може наистина да печелим! Това е сериозен труд, какво лошо?!

— Стас още се опъва… Не вярвах, че наистина няма да дойде. — Марти рязко промени темата и прегърна Дивна с замах. — Ще му пишем много черни точки за добре дошъл… Да вървим да те запозная с останалите!

Дивна се чувстваше сигурна, когато той бе наблизо. Бяха го избрали дори в глупавия Висш съвет на Академията. Тя си спомни, че когато беше малко момиченце, а Марти — току-що приет студент, си представяше това място като най-интересното кътче от вселената. Приятелят й умееше да се забавлява навсякъде и винаги разказваше невероятни неща. Опитите на Стас да й обясни правилата на училището и реалностите, които щеше да срещне там, останаха напразни. Дивна подсъзнателно се бе подготвила да влезе в някакво съзаклятие с най-интересните студенти.

„Не очаквах да открия теб!“ — Погледът й само за момент докосна тила на Питър. Той вървеше напред и не се обръщаше нито да ги погледне, нито да се включи в разговора.

— Толкова се радвам, Марти! — Дивна се сгуши задъхана в него, без да чуе какво й отговаря той.

 

 

— Рая е готина мацка! — предупреди Марти, кискайки се хитричко, докато влизаха. — Такива не се срещат всеки ден!

— Не че срещах кой знае кого у дома.

— Еее, мен бе, слънце! Най-големия!

Стаята на Рая Мирова беше съвсем различна от очакванията на Дивна. Тя се почувства изгубена още щом прекрачи прага. Всичко — от слабото осветление до извадените от стените матраци, които бяха подредени на пода и обградени с ефирни червени завеси, закрепени върху лека алуминиева конструкция — излъчваше сладникавост. Ретро плакатите по стените, които показваха Рая и съквартирантката й в костюми на земни кабаретни актриси, бяха открито неприлични. Стопанката, млада мулатка — също. Дори мобикът й беше черен на червени сърчица.

— Казах ли ти? Най-голямата! — Марти смигна на Дивна. Тя му се усмихна плахо и побърза да се оттегли към един от матраците.

Беше й лесно да получи цялата необходима й информация за това момиче, без да задава въпроси. Че Рая е задочничка, разбра от синята й униформа. Червеното „П“ говореше, че е от втори подготвителен курс. Реши, че цветът на собствената й сребристосива униформа е за предпочитане, но това едва ли щеше да й помогне да изглежда толкова екзотично.

— Тази красавица ме помоли да я включа в „купоните“ още преди да съм й казал „добре дошла“! Засрами горкото си братче дотолкова, че му се наложи да се прави на примерен студент… Страхотна е… Дивна — чуйте името само! — бърбореше Марти на останалите в стаята. — Сами ще видите! Ще ви скрие звездите направо…

Дивна стана, защото той се обърна към нея. Усмихна се смутено, докато подаваше ръка на Рая. Не се чу как изрича името си. Усещането, че мулатката плъзга критичен поглед от главата до носовете на обувките й, я ужаси.

Миг след това погледът на Дивна потъна във впечатляващи сини очи. Тони Герг беше загадка, обещаваща приятни изненади. Униформата му показваше, че е от първи задочен курс — само с година по-малък от Марти.

— Ще направя нещо за пиене… Коктейл „Топла кръв“, как ви звучи? Настанявай се, Дивна! — Рая се усмихна очарователно и докосна гърба на Марти, докато си правеше място да мине, а Питър я последва, предлагайки да й помогне.

Дивна си спомни един запис от колектора. По времето на Земята хората се бяха забавлявали в специални барове. Баща й беше показал едно момиче с излъчването на Рая.

„Тези се наричат сервитьорки — беше й обяснил той. — Нещо като нашите психоаналитични роботи… Пиеш си в бара, а като ти се приплаче, можеш да дърдориш, да споделяш на воля. Ще те изслушат. Виж, уж обикновена професия, а всички са впечатляващи. Ето и момчето зад плота. Това е барман! Способен е да удиви всеки, нали?“

Дивна си спомни как момчето подхвърляше чаши и бутилки с главозамайваща лекота. Бляскавата усмивка на Рая, докато украсяваше коктейлите, приготвени от кухненския робот, беше същата като на момчето и момичето от Земята. Движенията й бяха плавни, сигурни и крадяха погледите най-безцеремонно.

— Ще ти хареса — подхвърли Тони, посочвайки с глава по посока на Рая. Дивна разбра, че говори за коктейла, и си позволи да отвърне:

— Съмнявам се.

Той само й се усмихна. Рая пусна в чашите по няколко черешки, забоде ритуално в стъклото по едно червено сърце и се завъртя към седящите на матраците.

— Чаша удоволствие, сладури? Пит, ще ми помогнеш, нали?

— Разбира се!

Той поднесе питието на Тони. Рая приближи Дивна.

— Ще ти хареса… Пиеш ли алкохол?

— Да… понякога — излъга гостенката. После опита коктейла с пресилено желание. — Благодаря, чудесен е!

Усети, че гърлото й се свива. Притвори очи и изчака няколко много дълги секунди, в които се надяваше Рая да се е отдалечила достатъчно.

— Силничък е! — въздъхна до нея Тони. Дивна му се усмихна. Приличаше й на хлапе и мъж едновремено. Гледаше я с интерес и може би със симпатия.

— Наздраве, вампири! — обяви в същия момент Рая, вдигайки чаша над главата си. Тони неодобрително завъртя очи.

— Не й се връзвай, малко се престарава — каза безстрастно.

— Н-няма — заекна Дивна. После отпи дълга глътка. Не знаеше за какво да говори, а Тони не изглеждаше момче, пред което можеше да се каже какво да е.

— Дивна! — Момичето се сепна и спря очи върху лицето на Питър. — Не ти обяснихме къде ще ходим… Ела и чуй! — Той беше спокоен и естествен, както обикновено. — Има едно трасе от търговските пътища, за което се разказват легенди… Това е едно от местата, където според пилотите са се появявали дори представители на чужди цивилизации…

— Наистина ли?

— Глупости! Пилотите обичат да си съчиняват всякакви небивалици, за които се кълнат, че имат доказателства. Никога никой не е видял нещо реално, донесено от техните „чудни пътешествия“… Имах приятел, който стана пилот от търговската флота и ми призна, че си измисля тези щуротии от самота, а и за да не е по-назад от останалите. Първо си мечтаят за разни неща, а после сами започват да вярват в тях. Той нарича това „творчество“ и го сравнява с фантастиката на някогашните писатели. Казва, че ако повярваш на една илюзия дотолкова, колкото вярваш в реалността, то тя вече е реалност за теб…

— Но това е така, Пит! — извика въодушевено Дивна. След това лицето й пламна от неудобство. Тя самата често си позволяваше да живее в свой илюзорен свят, но не искаше Питър да разбере. За щастие той продължи по темата, сякаш не я бе чул. Бяха просто разказвач и слушателка.

— …Идеята ни дойде точно от тези техни измислици… Слушай сега най-важното! Тази вечер очакваме специален „товар“ по трасето „Юг—Запад“, същото, за което говорехме… — Отсъстващият му поглед успокояваше Дивна. Емоциите и страховете й не можеха да го докоснат. — Някакъв химик, самотник от Изтока, произвел за собствено ползване нов наркотик, предизвикващ невероятно бурни халюцинации, при които над определена доза се губи всякакъв контрол. Можеш да си създадеш някаква своя реалност, като при безобидното хапче „фентъзи“, което ползват част от трошачите, и също като тях да си доразвиваш сюжета колкото ти се ще. Ноооооо! Човек, изпаднал под влиянието на този наркотик, може да бъде манипулиран отвън. Нали разбираш колко е опасно? Дават ти дозата и те програмират, като машина… Да чувстваш, виждаш и правиш това, което решат…

— Пит, не е ли твърде много за нас? — плахо попита Дивна, подтискайки желанието си да разбере дали всички прехвалени трошачи не са просто наркомани.

— Кое по-точно?

— Предполагам, че целта е да ги спрем… Не мислиш ли, че ще охраняват този човек повече от президента?

Тя за първи път си бе помислила, че Стас може и да има право, като се страхува. Това не бе игра. Беше незаконна намеса в официалната политика на Северните станции. Но от друга страна звучеше така завладяващо и интересно!

— Скрита охрана непременно ще има. Но това ще са роботи, можем да ги унищожаваме с чиста съвест. У дома не ги чакат жени с по две-три деца… — Питър се усмихна загадъчно. — Виж, Дивна, когато някой не очаква от теб да можеш да летиш, можеш да го направиш направо под носа му. Види ли те, ще затвори очи или ще реши, че се е побъркал… Само не очаквай от него да тръгне да си обяснява как е възможно да го правиш. Разбираш ли? Ако едно нещо е невъзможно за възрастните, то остава такова…

— Невъзможно е деца да станат политици.

— Точно така! А начинът, по който ще го направим ние, е направо абсурден за тях. — Питър се огледа бързо, за да види какво правят другите, и продължи: — Трошачите свършиха своята част от работата. Те не обичат да се разкриват, нито да участват явно в „купона“. Информаторът ми например е покрит дори за техните среди. За съжаление той е много предпазлив. Доверява се само на мен, кой знае защо… Пипа много тънко и не оставя следи. Проникнал е в личната кореспонденция на Северния координатор и е подслушал секретната му линия. Колосор дори не предполага, че може да му се случи такова нещо…

— Как би предположил?!

— На борда на кораба хората са трима. Пилотът, химикът-откривател и един бодигард. Това са животите, които ще трябва да пазим. Никой друг няма да ни безпокои. Мисията е секретна. — Дивна едва открехна устни, но Питър не забеляза намерението й да каже нещо и продължи да обяснява монотонно, като програма от учебния колектор: — Целта е да опазят жив химика, но го пазят всъщност от самия него, защото вече е опитвал да се самоубие. Освен нас, никой не знае за всичко това.

Той повдигна вежди, а Дивна си помисли, че не е трудно да му се довери, и усети топлината, която заля бузите й.

— Какъв е планът? — попита припряно.

— Луд „купон“! — извика Питър. — Ще си направим истинско представление… Тони Герг е сътворил невероятни костюми. Скафандри, имитиращи тела на извънземни! Идеята е да внушим, че можем да излизаме в открит космос направо с телата си… А като видиш формата на кораба му… никой не би се усъмнил, че сме чужд разум. Човек е устроен така, че да го манипулираш удивително лесно, използвайки собствените му страхове… През целия си кратък живот пилотите очакват среща с друг разум и съм сигурен, че моментално ще загубят своя собствен, като ни видят… Тони работи близо година, за да направи този кораб. Ето че първият му полет няма да е просто плитка шега!

— Питър! — възкликна Дивна. — Кой измисля всичко това?!

— Мислим го заедно, но най-откачените идеи са на Марти. Нали не те учудва?

— Не — отговори тя и изведнъж се почувства напълно облекчена от тежестта на съмненията и тревогите. Марти не би могъл да причини зло никому.

— Хайде, Пит! Тони и Марти ни чакат! — Рая кокетно го хвана за лакътя, усмихна му се с цялата си женственост и поглеждайки снизходително Дивна, добави: — Ти също идваш, нали?

— Да.

Дивна излезе бавно след тях. Не искаше да ги слуша. Не се опитваше и да отгатне накъде я водят. Коридорът беше светъл и чист, като всеки друг в Академията. Изведнъж й се прииска да хвърли поне едно боклуче на пода. Претърси джобовете си, но не намери нищо.

Никога не се беше чувствала така. Всеки път, когато се окажеше близо до мулатката, усещаше неприятната тежест на някакво агресивно чувство. Непреодолимо силно й се прииска да предизвика Рая. Но това желание носеше само страх и несигурност.

— Не се шашкай, всичко ще бъде наред… Най-големите сме, знайш! — Марти беше изостанал, за да се изравни с нея, и я прегърна свойски. — Нали няма да забиеш точно сега? Аз съм тук… Кажи нещо де!

— Тони… Герг. — Дивна посочи с глава към момчето, което вървеше най-отпред. — Той…

— Красавец е, но не те съветвам. Малко е странен.

— Не, Марти! — Тя се отдръпна от прегръдката му. — Не го познавам, но съм чувала… Просто питах.

— Забрави това с корабите, то си му е талант… Ходи там, на разните му изложения, конкурси… Най-добрият! — Марти загадъчно повдигна вежди. — Чуй какво е направил онзи ден, в час по механика. Скрил им е звездите отвсякъде!

Дивна отново хвърли поглед към гърба на Тони, но забеляза ръката на Рая около кръста на Питър и усети вкус на метал в устата си.

— Тони закъснявал за час… Всъщност отишъл до медицинския, нещо го боляла главата, и предупредил Миа да каже на асистента, че ще се върне бързо. — Марти забави ход, пусна Дивна от прегръдката си и разпери ръце, сякаш това му помагаше да се изрази по-добре. — Такааа, връща се той. Влиза в клас и какво?

— Какво?

— Всички започват да се хилят! — Марти понижи глас. — Хилят се значи проклетите идиоти, а Тони стои сериозен и ги гледа. Гледа ги и като взел че казал накрая „хо-хо-хо“ с престорен глас… Велико е!

Дивна се поусмихна.

— Не е ли велико? — зачуди й се Марти.

— Да… А те разбрали ли са го? — Тя погледна към Тони с притеснено изражение.

— Те са тъпаци, не ги мисли… Тони е най-големият!

Дивна отново се загледа в пода. Започна да изучава тъмните криволици, които имитираха мраморна настилка. Някои приличаха на човечета, паднали по очи.

— Не заспивай, диваче! Представям ти подземния хангар на Тони! Тадааам! — извика в ухото й Марти. Той сочеше към един отворен капак на пода. — Няма стълби, трябва да се държиш здраво.

Дивна се сепна, намръщи се, защото беше привлякла всеобщото внимание, но пое въжетата, които Марти й подаде. Спусна се долу с лекота.

Подземният хангар на Тони Герг представляваше работилница, разположена в достатъчно широка кухина под лабораториите за студенти със специални интереси. Помещението можеше да побере около пет средноголеми кораба и тъй като една от стените се падаше външна за станцията на Южната академия, тя беше превърната в подвижна платформа за излитане. Дивна веднага прецени, че това е отнело много повече време, отколкото да се складират тайно частите за двата кораба, които едва се различаваха в сумрака.

Тони Герг… Антъни Герг! Ами да! Дивна беше мяркала името му заедно с Питър, докато ровеше във вътрешните регистри на Академията. Бил вписан в „черния списък“ на приятелите на Верелински от началото на учебната година заради контакти с Питър през ваканцията. Освен това… Дивна напрегна памет. Антъни Герг, корабен конструктор, отличаван с най-големите награди на изложенията на Академиите на четирите федерации. „Студент с неговия гений би трябвало да има неограничен достъп до складовете и лабораторията — помисли си Дивна. — И той със сигурност се е възползвал от това си право, още преди да попадне в черния списък!“

Марти затвори капака и скочи при тях. Тони засили осветлението, удряйки с показалец два бутона на таблото в стената.

— Е, представям ви красавицата на великия Герг! — възторжено обяви Марти. По лицето и врата му личаха червени ивици — беше се омотал във въжетата при слизането.

Дивна бавно премести очи и лицето й засия. Що за кораб беше това?! Приличаше на малка сребърна луна. Почти идеален кръг, осеян със стотици кратери. Нищо друго. Дивна така и не можа да открие люка, колкото и внимателно да оглеждаше всяка вдлъбнатина.

— Аз го помня! — обикаляше около кораба Питър. — Но не съм го виждал така… готов за излитане изглежда катооо, катоооо…

— Нещо живо — продължи мисълта му Дивна. — Жива, мислеща луна…

Рая се изсмя, но Марти хареса определението и веднага се хвана за него.

— Чудесно! Защо самият кораб да не е жива материя?! Разум, който е приел форма, удобна за придвижване в открит космос… Така де! Кратерите ще са от астероиди, които са се разбивали в него, докато се е реел в мрака, търсейки себеподобни… Една необяснима за нас жива материя, която не изпитва болка, не се влияе от нищо познато на човека… Как звучи, а?

— На кой ще го обясняваш?! — едва сега успя да овладее смеха си Рая.

— На тези, при които отиваме, разбира се — спря се пред нея Марти. — Не си ли забелязала, че колкото по-абсурдно звучи една история, толкова повече хора й хващат вяра?… Животът ни е по-абсурден от всичко, което може да се завърти в прекрасната ти глава, а и във всяка друга, миличка…

Дивна разглеждаше всичко с широко отворени очи. Впечатленията й се меняха с бясна скорост, а и се усещаше част от нещо важно. Нещо живо! Разбира се, все още мечтаеше да специализира футурология при професор Файнс, но се улови, че в момента усеща тази мечта далечна и неосъществима. Не искаше да се отказва от нея, но точно сега нямаше желание да я приема като повече от мечта.

— Хей, къде си? — Питър размаха ръка пред лицето й. — Марти твърди, че си изключително точен стрелец. Искаш ли да го докажеш днес?

— Участвала съм в десетки турнири — отговори Дивна.

— И?

— Печеля! — усмихна се тя. — Не зная как става, но не пропускам цел.

— Това е само в наша полза. — Питър се отдалечи, озадачено усмихнат. — Виж ти, не пропуска цел?!

Дивна също се развесели. Поне една от способностите й се оказа необходима на тайната организация. За начало беше достатъчно.

Тони обясняваше разпалено екстрите на творението си и тя се приближи до макета на кораба, за да чуе част от тях.

— …управляващият процесор на лазерните оръдия е обновен. Това тук е лазерният генератор, същите размери, а двойно по-мощен… Направих двоен щит на двигателя, финочувствителни сензори за обхват, прицел и определяне на курса… Формата на кораба позволява всичко, защото цялата външна част е нещо като…

— Скъпа, лъскава дрешка, под която се крие чудовище! — Марти се закриви и загримасничи.

— Добро сравнение, поете! — бутна го усмихнат конструкторът. — Но Пит не вярваше, че ще успея… Помниш ли? При това, този кораб има по-малък брат! — Той извади от металния сандък до себе си жълто макетче и описа с него голям кръг над главите им. — Изключително лек и много бърз, но със същите екстри…

— Хех, приятелю, зная, че си маниак! — Питър прокара пръсти по челото си. Беше видимо впечатлен. — Маниак си! Именно затова те понасям, колкото и досаден да си понякога!