Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (17)

— Ал, търсих те навсякъде! — Мартин Асов приближи с широка крачка. — Как си, Гого? — попита мимоходом и спирайки се пред Барозов, продължи: — Компютрите показват, че цялата лаборатория е унищожена! Разрушенията са отрязали съседните два сектора, там вече няма въздух… Едва ли ще могат да ги възстановят скоро!

— Къде е Орландо? — уж небрежно попита Гого.

— Тук съм, Гого! — Младият учен изскочи иззад широкия гръб на Асов, сграбчи момчето и го прегърна. — Окан ми каза твърде късно… Разбрах, че Барозов се е върнал за теб!

— Отнеси го да си почине! — нареди му Асов и хващайки под ръка Барозов, се запъти с него към административните роботи.

— Плакал си. — Орландо целуна челото на Гого и притисна рошавата му глава още по-силно към гърдите си. — Съжалявам, че ти причиних това. Трябваше да те потърся, още при първата сирена…

— Никога не плача — глухо отговори детето, но нито отхвърли ласките, нито се опита да слезе на пода. — Криеше ли нещо важно в лабораторията? — осмели се да попита, когато се успокои.

— Един вирус, който не представлява интерес за никого, и няколко нови идеи за телепортьора, които вече смятам за глупави…

 

 

Тревогата за момченцето бе напуснала окончателно Орландо, но на нейно място се настаняваше съмнение. Кой и защо бе нападнал именно неговата лаборатория? Вирус, който причинява безобидни алергии, не би могъл да застраши ничий живот. Не беше логично да се предположи, че някой би инсценирал атентат само за да може след това да украси с неприятни пъпки физиономиите на враговете си. Телепортьорът пък беше безполезна играчка! Орландо се усмихна замечтано.

— Понякога сме склонни да посветим живота си на една детска мечта…

— Мислиш, че е невъзможно да телепортираш човек? — учуди се Гого.

— На този етап мисля, че не мога да телепортирам дори бозайник — разсмя се Орландо и отново притисна главата на момченцето към гърдите си. — Искам да ми обещаеш, че при следващия атентат няма да направиш същото… Мога да се грижа за себе си, но не и ако подозирам, че ме търсиш на най-опасното място по време на тревога!

— Атентатите станаха ежедневие. — Гого заговори като възрастен. — Вечер, преди да заспя, се моля да не се събуждам, ако на другия ден ще трябва да се задуша… Орландо, мислиш ли, че хората от Земята са били по-свободни, защото не са очаквали смъртта си непрекъснато?! В книгите, които слушам, се случват толкова дръзки неща, че ми настръхва косата…

— Косата ти стърчи по рождение, а и не обичаш много гребените, така че не се оправдавай. — Гого не каза нищо в отговор на смигването. — Сигурно са вярвали, че са по-свободни — замислено продължи ученият. — А може би са били… Въздухът им е бил безплатен… Слънцето и Луната — истински… Небето не е било холографска проекция… Като се замисля, бих се чувствал по-добре в стария свят! — Той пусна детето на пода и хващайки здраво ръката му, добави: — Да вървим да чуем последните новини! Земята я няма. Интересува ни какво става тук.

 

 

Госпожица Пуасон се страхуваше. Атентатите в Южните станции ставаха все по-често явление. Деца убиваха деца. Деца убиваха майките, бащите, братята или сестрите си. А училищните ръководства бяха длъжни да потулват случаите на насилие, за да не прераснат в епидемия. През последните няколко години подобни случаи в тяхната Академия нямаше и това й се струваше странно. Не намираше логично обяснение за такова спокойствие, а неведението я изпълваше с ням ужас.

Старата асистентка въздъхна на пресекулки при спомена за срещата си с последното дете-убиец, което изпратиха тихомълком на станцията за душевноболни. Все още сънуваше празните му сиви очи, безизразни като метални топчета, едрото му луничаво лице, сплетената в строги плитки жилава черна коса. Дебели груби плитки, тежки като стоманени въжета… Имаше нещо нечовешко и зловещо в това малко момиченце, макар на пръв поглед да й се бе сторило обикновено дете от новото поколение. Деветгодишна убийца, застреляла сестра си и майка си в гръб по време на едно от посещенията в Академията.

„Добре, че не се разчу! — потръпна тя. — Беше ги застреляла в главите, за да има повече кръв… Обясни, че раните от лазерен пистолет не са достатъчно ярки… Да, каза «не са достатъчно ярки», ако не пръснеш мозъка на някого… Всичко е от атентатите!“ Тя спря по средата на коридора, за да си поеме дъх и да разсее доколкото може тежките мисли. „Тази гадост започна още на Земята, но тук ще ни довърши… Всеки ден говорим или слушаме за смъртта, срещаме се с нея, децата ни полудяват…“

Не за първи път изпита облекчение, че самата тя няма деца. Тогава забеляза нечий силует и се стегна. Човекът, който пресече коридора в горния му край, или не я забеляза, или не счете за необходимо да й обърне внимание. Ала всъщност той можеше да даде отговор на най-важния въпрос, който я измъчваше в последните часове.

— Професор Уайт! — Госпожица Пуасон го настигна, подтичвайки. В дните, когато се чувстваше добре, Уайт имаше лека и пъргава походка. Вероятно древното бойно изкуство, което беше овладял в младостта си, бе дало своя принос за това.

— Мога ли да ви помогна? — отзивчиво разпери ръце Уайт и за момент тя се подразни от жеста и ведростта на лицето му.

— Унищожили са лабораторията на Григ — предпазливо поде асистентката. — Разбрах, че е било атентат, но не разбирам защо броят на жертвите…

— О, това ли? — Уайт я прекъсна с усмивка на облекчение. — Премълчават имената на пострадалите или съобщават за евентуални жертви всеки път с различен предполагаем брой… Госпожице Пуасон, ако се боите за приятелите си там, искам да ви успокоя… Жертви няма!

— Но как?!

— Проверил съм, имайте ми доверие… Някой ваш близък ли работи там?

— Брат ми. — Тя се сконфузи, като студент, хванат да върши нещо нередно. — Не поддържаме връзка от години. Исках да се уверя, че е добре…

— Знам че звучи странно, но ви казвам истината… Този път не е загинал нито един човек. Има пострадали, но съм сигурен, че скоро ще бъдат добре!

— Откъде черпите убедеността си? — Госпожица Пуасон изведнъж се наежи, защото думите му й прозвучаха като бълнуване на лунатик. — Ако сте разбрали от приятели, че няма жертви, откъде можете да знаете, че някой от пострадалите няма да умре впоследствие?

— Да приемем, че вярвам в това — невинно се усмихна Уайт.

— Вие… вие сте… вие май не сте с… — Тя замълча с мъка. Щеше да е прекалено дръзко да обиди професор.

— Помирете се с брат си, госпожице Пуасон! Тогава няма да се тревожите излишно за него. Понякога гордостта ни играе лоши номера. Нали знаете, че гордостта е любимият грях на Лукавия — спокойно додаде той.

Старата асистентка го изгледа с нарастващо недоверие и се прокле, че е допуснала слабост пред най-малко уважавания преподавател. Беше чувала, че професорът по религия и древни изкуства често има информация за неща, които другите няма откъде да научат. Някои от по-младите асистенти бяха убедени, че той е луд и че като лудите понякога има прозрения за бъдещи събития. Сега тя беше склонна да приеме тези твърдения. Колкото и да не харесваше асистентите, госпожица Пуасон ги предпочиташе пред Херувим Уайт.

 

 

В хангара на братовчедите цареше хаос. Всеки ремонтираше, боядисваше или доукрасяваше скайта си. Правеха го с такъв ентусиазъм, че някой незапознат наблюдател би си помислил, че им е за първи път.

„На майстора винаги му е кеф!“ — помисли си Тит, който тъкмо се бе вмъкнал през дупката, известна на посветените като заден вход на хангара.

Колин все още накуцваше и с двата си крака. След тежкото падане на една уж безобидна скайбол-тренировка той бе оцелял по чудо, а фактът, че съвсем скоро щеше отново да ходи нормално, правеше чудесата две.

— В първия момент си помислих, че „костенурката“ ми се е повредила — непрекъснато повтаряше той. — Няколко навяхвания и една спукана кост… Очаквах да съм се натрошил целият!

Старите медицински роботи, наричани „сканиращи костенурки“ заради слабата си подвижност, бяха пуснати в мегаклуба по лично настояване на Южния координатор. Дрънченето им и по-големите възможности на новите медицински асистенти ги бяха бракували точно навреме, за да се появят сред трошачите. „Тромавки, ама кърпят добре!“

Скайтът на Колин обаче беше пострадал жестоко и ремонтът му щеше да е повече от сериозен. „Е, на Ник определено не му е кеф — Тит се загледа в нервните движения на едрото момче. — Вместо да заработва кредити, поправяйки нещо чуждо, трябва да губи време със собствените им играчки…“

Той се отлепи от стената и се обади:

— Вече стъпваш по-добре.

— Не зяпай, а ела да помогнеш — навъси се Колин. — Както е тръгнало, ще оздравея много преди да съм оправил тази бракма… Още ме е яд за черния скайт, който ми свиха миналата Коледа. С него можех да се пребия, без дори да го одраскам… Беше единствен!

— Така си мислиш… — Тит приближи и нахлупи с усърдие пъстрата си шапка. — Кормилото не става. — Той заоглежда повредения скайт със сериозност на компетентен монтьор. — Носещата ска е изкривена на осмица… Колин, ще ни е по-лесно да направим нов скайт! Как успя да го блъснеш така?

— Вземи го! — Колин набута кривото кормило в ръцете му. — Вземи го и го блъсни по-добре, ако можеш!

Боби и Жоро се разсмяха лудо, докато Тит правеше неразгадаема физиономия.

— Ей, професоре, защо не отидеш да се натискаш с Крис? — подвикна Ник, без да вдига глава от работата си. — Предполагам, че те бива само за това…

— Не завиждай! — широко се ухили Тит. — Взех онези кецове от Яромир и ги пробутах на Креш за двойно повече кредити. Хах! Тази седмица мога да не бачкам… Ааа… Преди малко срещнах Габи и Денина… Подозират, че Шенай и Меги си падат по някой от братовчедите. Габи има „нишан“ на челото! Скорпион!

— Ехааа… — не се сдържа Боби, докато един от инструментите на Ник профучаваше на сантиметри от ухото на Тит.

— Мисля да си тръгвам — небрежно пъхна ръце в джобовете си Тит. — Колин, ако искаш да ти помогна, ела при мен… Тук е по-опасно, отколкото в лабораторията на Орландо Григ преди атентат.

— Не се бъзикай с това! — ревна срещу му Ник. — Утре може да се стовари и върху твоята празна глава, което, ако питаш мен, няма да е кой знае каква трагедия!

Жоро и Боби се разсмяха отново.

— Аз не съм учен. — Тит вдигна рамене, смигна на Колин, с когото обикновено се разбираше без думи, и довърши в свое оправдание: — И няма защо да се палиш толкова… Нямаше жертви. Сега спокойно можеш да свалиш някое гадже, като му кажеш нещо от сорта: „Баща ти сигурно е терорист…“ И тя като те пита „Защо?!“, й викаш: „Защото ти си бомба!“

— Тит, върви да досаждаш на някой друг! — Ник се изправи и избърса с ръкав потта от челото си. — Виждаш колко работа ни чака!

— Идваш ли? — Тит дръпна Колин за дрехата. — Казвам ти, че поне едно от тези момичета си пада по теб… Атентатите не можем да ги спрем. Ако утре ни убият, как ще разбереш коя е била мераклийката? Шенай е ужасно потайна, а Габи няма и дума да обели… За Меги мога само да гадая, но виж, Денина ще ни каже нещичко, ако я попритиснем малко… Помниш ли, че преди време именно тя издаде Банди, когато ти беше хвърлила око?

Колин се усмихна, погледна през рамо към Ник, който се преструваше, че не ги слуша, и забеляза хитрите усмивки на брат си и Жоро.

— Да ви се намира случайно малко лак за зъби?! — театрално попита Боби, но не се сдържа и се разсмя съвсем истински.

— Случайно имам тук един юмрук за твоите! — Колин повлече скайта след Тит. — Помогни ми! — предаде се накрая.

Тит хвана кормилото и тръгна бавно към изхода. Колин закуцука след него, обяснявайки, че след около седмица ще е напълно здрав, ако не се претоварва.

— Човек не знае от какво ще умре — дълбокомислено прекъсна обясненията му Тит. — Но знам, че напоследък всички се измъкваме на косъм. Ще е хубаво късметът ни да издържи още поне трийсет години…

— Ще ти се — отвърна Колин и усмивката му силно се изкриви. — Това е твърде голям бонус от съдбата… Може да ни отпусне най-много още десетина.

— Ооооо — възрази веднага Тит. — Отказвам офертата! Ще потърся някой по-надежден партньор от съдбата… макар че десет години са си доста време… Като нищо може да ни писне от живота.

Бяха навлезли в слабо осветения въздушен коридор, който свързваше хангарите. Тит потръпна и стисна по-здраво кормилото на скайта. Дори съжали, че бе предпочел да мине отпред.

— Все подхващаме едни теми — каза с виновна усмивка. — Аз исках да довърша за момичетата… Шенай каза, че Габи…

Нещо изпращя и Тит спря, за да огледат носещата ска отдолу.

— Влачи ли се? — попита Колин.

— Сега не, но не чу ли преди малко…

Следващият трясък дойде отгоре. Беше много по-силен и този път момчетата го чуха ясно.

— Какво става? — извика Тит, и заедно с вика му един голям сегмент от тавана се отпра, люшна се към тях и момчето отскочи назад.

Това щяха да са последните им секунди живот, ако секторът се беше разхерметизирал. Дъхът му спря. Може би започваше да се задушава.

— Пълзи обратно! — нареди след малко Колин.

Тит отвори очи в сумрака и забеляза, че таванът виси на сантиметри от тях, но все още не е паднал. Пое си дъх и откри, че диша нормално. Освен това бе започнал да пълзи несъзнателно след приятеля си.

Рамото му се блъсна в нещо. Заболя го, но с онази тъпа болка, която страхът винаги подтиска успешно. Усещаше, че нещо го спира. Беше му все по-трудно да се придвижва напред.

— Колин! — опита се да извика, но го каза много тихо, защото в този момент осъзна, че влачи разбития скайт със себе си. Изправи го с мъка странично и изпълзя покрай него, вече много по-пъргаво. Тъкмо бе решил, че се е измъкнал, когато кракът му се закачи за дръжката на кормилото.

„Господи, ако оживеем, няма да се шегувам повече с това!“ — каза си Тит, дръпна силно крачола си, откъсна част от плата, но се измъкна от хватката и запълзя колкото можеше по-бързо, оставяйки скайта. Сегментът от тавана се люшкаше леко, докосваше гърба му и проскърцваше, като ревматични кости на гигантски звяр.

— Спри тук! Краката ме болят, ужасно. — Колин се облегна на стената, за да си поеме дъх. Бяха излазили от критичната зона. — Май ни се размина!

— Какво е това? — Тит погледна хилядите тънки и дебели проводници, на които висеше повреденият сегмент. — Стара инсталация? Хангарите не са ли към общата регулация на станцията?

— Не знам, но мисля, че това ни спаси живота… — Колин се усмихна облекчено. — Херметизацията трябва да е само на горния слой. Сега оставаме просто без осветление…

— Колин! Тит! — Ник влетя в тъмния тунел, следван от Жоро и Боби. И тримата носеха мощни прожектори.

— Загубихме скайта — с полуусмивка ги посрещна Колин.

— Но главите ни са още тук — облекчено допълни Тит. — Сега ще се наложи да ме търпиш, докато върнем тавана обратно на мястото му.

Ник насочи светлината от прожектора си нагоре, поклати глава и възпирайки с ръка Боби и Жоро, му нареди без желание:

— Първо ще трябва да доведеш още помощ. Повредата е голяма, а е добре да я отстраним още днес. Мини през дупката и потърси Тим. Той ще събере добър екип от по-големите трошачи.

— Разбира се! — повдигна вежди Тит.

— Мегаклубът е стар колкото Вселената… — мърмореше си притеснено, докато се промушваше през тайната дупка. — Някой ден целият може да се стовари върху главите ни… И все пак не можем да се оплачем от липса на късмет напоследък!

 

 

Купонът беше в разгара си. Рая оглеждаше гостите, усмихваше им се, но не забравяше да спусне по някой бърз поглед към пода.

— Ще чистим после — каза към едно момиче, което беше клекнало пред съдържанието на чашата си и се опитваше да го напъха с пръсти обратно. — Не се притеснявай!

Огледа се за място на матраците, но не откри.

„Смешни!“ — помисли си, проследявайки танца на две момчета и едно момиче от горния курс. Смешниците обаче бяха лидери на випуска. Томи имаше суров характер, малко безчувствен, подиграваше се на всеки, когото не хареса за момента, а Лу… Милата, дребничка Лу с очи като цепки, не виждаше някой по-съвършен от себе си.

„Трябват ми!“ — отсече Рая. Притвори очи и видя майка си. Пияна, с чорлава коса, крещяща в истерия. Видя мръсния, лепкав под в дома си и й замириса на спирт.

— Райче, миличка! — Нечий глас я измъкна от спомена и я захвърли във вихъра на купона. — Вдигни си сладкото дупенце от горнището ми…

Рая осъзна, че е седнала върху нещо на пода. Надигна се и го подаде на Марти, който вече се мляскаше стръвно с препило момиче.

— Нааай-голямата! — Той придърпа горнището си, без да я поглежда. Беше лъскава дреха. Твърде цветна за момче, но много подходяща за Марти. Рая изработи една брилянтна усмивка за Томи, който явно си тръгваше в комплект с Лу. После се замисли за Марти. Той беше умен. Беше жив и оригинален…

„Краен!“ — напомни си. Твърде симпатичен и прекалено краен. Давеше проблемите си в безпаметност, а после бързаше да си намери нови. Не, Марти не беше момчето за нея. Мислите й се втурнаха към Стас. Близнакът на порцелановата флегматичка, която успяваше да се почувства наранена дори от въздуха.

„Глезотии…“ — каза си Рая и се завъртя да изпроводи с поглед още едно момче, което си отиваше.

Рая правеше купоните за тях. Някои минаваха само да се разпишат и това я дразнеше.

„Майната им, стаята не е голяма и без това.“

Тя сви устни и кимна за довиждане. Когато завършеха Академията, поне един от тях щеше да си спомни за „момичето с купоните“. Я първо гадже ще си е хванал тук, я на нейното благоволение ще се е надявал…

„Влиятелните познати са най-полезните познати“ — напомни си тя с горчивина.

— К’во е т’ва, Хиро? — Марти беше оставил момичето и се провикваше към момче, стискащо блестяща на синкавото осветление бутилка.

— Саке! — ухили се Хиро.

Рая броеше останалите в стаята купонджии. Изкара ги девет, със себе си.

— Ммм… По-хубаво е от „кръвчица“, честно! — Марти вече бе стигнал до Хиро и бутилката. — Хей, Рая… Ела насам!

Той ръкомахаше бурно насреща й.

— Трябва да го опиташ.

— Честно! — потвърди Хиро.

„Да, бе! — помисли си тя, но ги приближи кокетно. Взе бутилката и пи. — Гадост! Напомняте ми за майка ми.“

— Уникално! — каза с премерена усмивка.

— Най-голямата! — Марти я потупа по гърба.

— Стас не дойде — небрежно вмъкна тя.

— Джътка из тренажора… Върколаци, т’ва-онова. Нали го знаеш, маниак е! — Марти отново се ухили. Този път Рая забеляза напрежението в чертите му.

— Беше един от кандидатите за твоето място… В съвета.

— О, той отказа… Още като разбра. — Момчето махна с ръка и върна сакето на Хиро. — Не трябваше, но е такъв… Най-добрият… за приятел.

— Какво е казал? — повиши тон Рая, защото новият ритъм заглушаваше думите и тя не беше сигурна в това, което успя да чуе.

— Сам се отказа! — ревна Марти и се разсмя, защото всички се обърнаха към тях. — Не от пиенето!

Той сграбчи Рая и я притисна към себе си.

— Да танцуваме! Не му е време да мислим сега.

— Ще дойде ли някога това време?