Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (5)

Марти влезе последен. Беше закъснял. Въздушната чанта с багажа му летеше пред него, а той се опитваше да я догони. Когато спря, тя се удари в гърдите му, тупна на пода и всички се обърнаха. Деветима изрядни ученици. Перфектен успех, стъклени физиономии… На фона на сивата стена, Марти ги видя като на стара хартиена снимка.

— Закъсняваш! Обичайно за теб. — Деканът, който беше почти идеално кълбо, прониза момчето с острия си поглед. — Отличник, член на Висшия студентски съвет или…

Всички се разсмяха принудено. Високо, слабо момиче с вързана в строга опашка коса и очила от епохата на Земята се кискаше истерично.

— Стига се подмазва, Амелин — изръмжа Марти. — Госпожица Кихли я няма тук, а господин деканът не те харесва.

Той зае позиция встрани от групата. Госпожица Кихли — дребна жена с мъжка осанка, влезе със замах и пресече назряващия спор.

— Всички ли сте тук? Чудесно! — Тя изгледа студентите и кимна на декана. — Господин Фрайт!

Марти си помисли, че от тях двамата би излязла чудесна двойка, и се опита да си ги представи в леглото.

„Трагикомедия. В едно действие!“

— Заповядайте, седнете! — Госпожица Кихли посочи скамейките от двете страни на катедрата. — Мониторите няма да ви трябват днес, Амелин. Оли, прибери си мобика, ако обичаш!

— Благодаря ви, госпожице Кихли! — угоднически сви плота си Амелин.

Марти седна съвсем в края, до Ран — рижо момче с неясен характер. Не се подмазваше, не протестираше, но и не предлагаше кой знае какви идеи на заседанията. Всъщност Марти не си спомняше Ран да е предлагал нещо изобщо.

Госпожица Кихли беше дала думата на декана.

— Повикахме ви, за да ви обучим по нова програма за опазване на реда в Академията. И тъй като вече сме тук, искам да ви кажа, че не съм очарован от работата ви до момента. Казвал съм хиляди пъти и пак ще повторя, че сте избрани от нас. Избраха ви най-добрите преподаватели в Академията…

Марти се опита да се абстрахира от обстановката. Фрайт хвалеше за нещо Амелин и Тома. Лицата на двамата засияха.

— …освен това искам съветът да не прави нищо на своя глава. Знаете правилника. Ако някой има идея и не сме на обучение, за да я предложи, той трябва да напише писмо до председателя. Арон е съвестен и изключително талантлив студент. Досега не съм го хващал в пристрастие или грешка. Искам да му имате пълно доверие.

Председателят на студентския съвет се поизпъчи на мястото си.

— Вие пишете до него, той уведомява мен… Някои от вас, доколкото имам информация, са се разпуснали до такава степен, че вече не само не са пример — превърнали са се в отрицателен модел за подражание. Знам как да реша и този проблем и ще го реша. Няма да занимавам всички ви с това, но искам да напомня, че мерките спрямо членове на съвета, които общуват с размирници, без да имат изрично нареждане за това, ще бъдат много строги…

„Винаги едно и също!“ Марти издърпа плота си и легна върху него. Ран го изгледа въпросително, но не посмя да му каже нещо. „Защо съм тук? Не съм от тяхната порода… Изобщо не съм най-големият!“

Той се изсмя. Погледите отново се стрелнаха към него. Някои от студентите зашушукаха. Марти се поизправи и се опита да стои нормално на стола си. Лицето му прие сериозен вид.

— Та какво казвате, господине? — попита невинно.

— Ето за какво говоря! Дисциплината отсъства, дори сред вас. Какво да очакваме тогава от състудентите ви, които не са членове на Висшия съвет?! — Лицето на Фрайт беше почервеняло. Той дълбаеше Марти с поглед като острие. — Ти трябва да си пример! Трябва да следиш за реда и доброто поведение. Стани, като ти говоря!

Марти се надигна тромаво, огледа се и запристъпя от крак на крак. Ръцете му леко се поклащаха напред-назад, сякаш искаше да побутне времето да се движи по-бързо.

— Какво да правим с теб? — Деканът погледна към госпожица Кихли. Тя закима неопределено. — Не зная кой те е предложил в съвета, но ще проверя още тази вечер. Моето мнение е, че нямаме нужда от такива като теб.

— Ами тогава довиждане… — Марти разпери ръце и понечи да се устреми към вратата.

— Чакай! Спри се малко бе, келеш! — викна вбесена госпожица Кихли. После прошепна нещо в ухото на Фрайт. Той се намръщи още по-тежко. Изтръгна едно „аха“ измежду зъбите си и измъкна пластмасовата палка, която висеше на колана му. — Брат в съвета… Сестричка — председател на съвета! На какъв се правиш ти? Изтърсак! За какъв се мислиш? Изтъпанил си се тука, два метра олигофрен, да ми губиш времето…

Отново кикот. Този път май беше момичето до Амелин.

— Ами нали казах — довиждане. — Марти повдигна предизвикателно вежди. Деканът приближи до него с пъргава за килограмите си стъпка.

— Момченцеее! — Той мушна силно палката в ребрата му. Марти изохка и отстъпи. Всички се смееха, докато той разтриваше с ръка удареното място и се чудеше не е ли стигнал малко далеч този път.

„Издъних ли се? Не знаех, че трябва и да боли!“

Марти вдигна глава и спокойно се вгледа в хлътналите очи на декана.

— Ще промениш ли поведението си?! Ще престанеш ли да се влачиш с онези там трошачи-мрошачи…

— Тц — изпусна Марти.

— Не те чух. Каза ли нещо? — Деканът отново го мушна с палката. Този път по-силно.

— Леко бе! — изтърси Марти. Присвит на две, той гледаше с пламнало лице декана.

— Пълнолетен си! Всеки пълнолетен гражданин на отговорен пост е полицай! Аз съм полицай. Ти също си полицай… Доколко можем да разчитаме на такъв като теб?!

— Добре де! — Марти отстъпи, защото палката отново се стремеше към ребрата му. Състудентите му злорадо шушнеха. — Обещавам… Вече ще слушкам!

Палката полетя към главата му, но момчето я избегна, хвана я и я задържа.

— Ти си най-големият тук! Ще бъде както искаш — каза с поглед, дълбаещ в очите на декана. — Може ли да седна вече? Няма да ми чуете гласа повече. Няма да имате проблеми с мен… Заклевам се!

Фрайт се отдалечи без коментар. Изчака Марти да седне на мястото си и изгледа поред студентите. После продължи със спокоен тон:

— Настанихте се. Сега ще се приберете да погледнете програмите си. Трябва да знаете, че тази година ще разчитаме на вашата помощ. Изготвили сме списък със задълженията ви… Индивидуален за всеки. Госпожица Кихли ще покаже стаята на закъснелия. Утре в осем часа ви искам тук. Всички до един!

Асистентката погледна към декана, а той само посочи с очи към Марти. Тя се намръщи, но се отправи да изпълни нареждането.

 

 

Лично Северният координатор Кал Колосор бе поискал закрита среща с Александър Барозов. Пристигна навреме и изгони охраната си от кабинета на домакина.

Беше висок, елегантен мъж с лишено от чувства и възраст лице. Очите му бяха тъмни и непроницаеми. Призрачно бледият цвят на кожата му излъчваше хлад.

— По-висок сте, отколкото предполагах — сухо се усмихна той. Малцина го превъзхождаха по ръст. Съветникът на Южния координатор го водеше с около педя.

Барозов проследи с поглед как гостът му се настани без покана в удобния мек фотьойл срещу бюрото му. Сякаш загубил интерес към домакина, Колосор започна да изпробва екстрите на фотьойла.

— Допълнителен бутон за придвижване… — Той се завъртя, плъзна се към вратата, после обратно. — Май е малко по-бърз от моя. Това ще е първото нещо, което ще проверя, щом се върна.

Държанието му предизвика раздразнение, но и интерес у Барозов. Северният координатор беше известен с диктаторското си управление и не искаше срещи, без причините за тях да го засягат лично. Барозов смътно се досещаше, че скорошното посещение на Харисън Хил е свързано с идването на Колосор, а това го тревожеше още повече. Бяха замесени деца, които познаваха неговите близнаци. Но той наистина не можеше да си представи как един съвсем млад човек, почти на годините на Дивна и Стас, ще се втурне да се занимава с политика дотолкова, че да застраши с действията си цял координатор.

— Преди да станете политик, вие сте бил шоумен, господин Барозов — започна разговора Колосор.

— Преди по-малко от двайсет години нашата планета стана жертва на човешката глупост. Воювах с този порок, преди да стана политик, но осъзнах навреме, че нямаш ли власт, превръщаш се в обикновен бунтар, когото политиците преследват от позицията си на избраници — сдържано отговори Барозов. Усещаше как тънката вена на слепоочието му, която се издуваше винаги при напрежение, сега заплашва да се пръсне. Колосор не би пропуснал да я забележи.

— Да не забравяме все пак, че тези глупави политици спасиха почти цялото човечество — иронично се усмихна той.

— Какво значи „почти“, когато става дума за хора? Коя част от човечеството няма да влезе във вашето лично „почти“ при евентуална катастрофа днес? А и сигурно си спомняте, господин Колосор, че стотици хиляди земляни загинаха при атентати и бедствия, още преди глобалната катастрофа? — Барозов зададе въпросите хладно и накрая върна усмивката на госта.

— Не съм дошъл за словесни дуели, Барозов… — Гласът на Колосор стана твърд и това сигнализира, че оттук нататък срещата ще се води по неговите правила или ще приключи на мига. — Спасени бяха толкова хора, колкото първите няколко станции можаха да поемат… Знаете, че после се разделихме на цели федерации, защото строителството на станции се разрасна така спонтанно, че скоро най-заможните имаха по няколко собствени… Вие между другото също имате, нали?

— Да, аз съм от заможните. В шоу-бизнеса се печелеше повече, отколкото в политиката, при това с почтен труд — иронично потвърди домакинът.

— Затова децата ви учат в най-елитното училище на Юга…

Барозов усети смяната на темата.

— Тези понятия само объркват нещата… Какво значат Юг и Север в безкрайната вселена край нас?

— Моля да не се отклоняваме от въпроса — стегна се изведнъж Колосор.

— Не долавям въпрос — отряза го Барозов. — Вие говорехте за децата ми.

— Тук съм именно заради тях — натърти координаторът. Очите му се присвиха.

— Признавам, че успяхте да ме изненадате! — Барозов запази самообладание. Дори се усмихна.

— Не съм убеден, че ви вярвам, но да предположим… — Колосор също овладя гнева си. — Късно снощи пиратска организация е отвлякла мой заложник по изключително странен начин. Този стил ни е познат от други нетрадиционни пробиви в политиката на Северните станции. Всички следи водят до инициатора на прословутата екологична катастрофа: Питър Верелински. Надявам се, знаете вече, че това момче е съученик на децата ви?

— Не бих могъл да познавам всички съученици на Стас и Дивна — парира с все още спокоен тон Барозов. — Започнаха обучението си съвсем скоро, а и са вече твърде големи, за да ги следя.

— Верелински не може да бъде сложен в графа „всеки“, Барозов! — каза Колосор. — Говори се, че дъщеричката ви е новата му сянка…

— Семестърът започна преди броени дни. — Барозов се усмихна искрено. — Дивна обича да се запознава с интересни хора и това, че общува с момче, което е успяло да разтревожи един координатор, не ме учудва. Боя се само, че подозренията ви не са подплатени с нищо реално. Поне аз трудно бих приел подобни теории за истина, докато не се убедя в достоверността им… В Академията се обучават елитни умове, но всички те са още деца, господин Колосор!

— А децата лесно се поддават на вредни влияния! — подхвърли координаторът. — Убеден съм, че Верелински получава добро заплащане за труда си, но не това ме вълнува сега. И ние ще му платим, като му дойде времето… Дойдох да ви предложа сделка. Вие наблюдавате момчето чрез децата си, а аз правя за вас нещо по допълнително споразумение. Знаете, че моята дума е валидна в Юга точно толкова, колкото и на моя територия… Нооо, първо искам да разбера къде се крие Рейнстон!

— Господин Колосор! — Барозов рязко стана от мястото си и подпря юмруци на тежкото си тъмночервено бюро. Това, което мразеше повече от всичко в политиката, бяха опитите на колегите му да открият цената на всеки около тях и да се правят, че сключват нормална сделка. — Няма да позволя да въвличате децата ми в подобна дивотия! Не приемам подозренията ви за основателни и не желая да коментирам повече този въпрос. Ако нямате какво друго да ми кажете, ще ви изпратя.

Той излезе иззад бюрото. Координаторът не показа с нищо, че е засегнат. Въпреки това Барозов знаеше, че рано или късно ще си плати.

— Децата ви са вече въвлечени, Барозов! — Колосор се усмихна премерено, стана и сам се отправи към изхода. — Не съм убеден, че познавате дъщеря си достатъчно… Между другото, предложението остава в сила. Имате време да се успокоите и да помислите.

Намекът за очевидната тревога на Барозов и насмешката в тона на Колосор подсилиха надигналия се страх в душата на бащата. Когато вратата се плъзна зад гърба на нежелания гост, той се върна зад бюрото си и тежко се отпусна в креслото. Децата му бяха замесени! Той сам току-що ги бе замесил с нежеланието си да приеме подкупа, дори думите на Колосор за Дивна да бяха обикновен блъф. А и заплахата за разправа с Питър Верелински никак не му прозвуча добре.

— Трябва да поговоря с Асов отново! — каза си той и зарови пръсти в косата си. — Тази работа стана твърде сериозна…

 

 

Марти се чувстваше като след тежък махмурлук. От три дни не беше виждал алкохол дори на снимка в колектор. Не беше разговарял с никого от студентите, освен служебно. Не закъсняваше за лекциите. Не правеше впечатление. И всичко това го умори до полуда.

— Шоколадче, Ран? — Марти си беше избрал най-безличния от деветимата си колеги и го приклещи веднага след като ги пуснаха в почивка. Умираше да поговори с някого. По време на предишни обучения бе избирал ролята на провокатор и номерът минаваше, защото всички се смееха, а негативите оставаха за негова сметка. Сега обаче, когато Питър Верелински бе обявен за „враг номер едно“ на Академията, Марти ставаше мишена.

— Нали нямаш работа? Да пием по едно шоколадче!

— Ами… аааз…

— Хайде да глътнем по едно афродизиаче, не че има нещо за „оправяне“ наоколо, но ще изтрещя, ако се прибера в стаята. — Ран не посмя да откаже. — Като съм толкова лош, че ме оставиха сам в стая, ще трябва да се боря за всяка дума… Хайде!

Пъхнаха се в първата беседка, която коридорът им предложи.

— Всички са еднакви. Последно бях в такава дупка с едно страхотно гад… момиче. Тя е най-голямата! Не си виждал толкова чисто нещо. Свети, свети…

Ран седна и се заоглежда, като арестант.

— Ще те почерпя, няма да те убивам. — Марти даде поръчката си на „кухнята“. — Ето сега… Джииит… Готово! Джииииит!

Той стовари чашите на масата.

— Лош ли съм, бе? Какво ми има? — Ран прокара показалец по ръба на чашата и го погледна с момичешки свян. Марти се разсмя лудо. — Ха-ха… Не се сърди. Хе-хеее. Виж, това не е нормално, Ран. Мислите мен за откачалка, но ето това не е нормално. Страх те е от мен, нали?

— Амииии, не че…

— Страх те е, а аз не съм ти направил нищо лошо. Оня дебелак — деканът де, той ми преоформи ребрата пред всички вас, а от него по-малко ви е страх. Защо така, бе?

— Виж, човек… — Ран почервеня до ушите и сега рижата му коса изглеждаше руса. — Нямам нищо против теб. Не знам защо го правиш това? Не знам и не ти се бъркам, нали?

— И к’во, и ся к’во? — Марти повдигна рамене. — Не се бъркаш, не те засяга… Аз да не съм някой психопат? Не съм тръгнал да ви избивам, нали?! Галиба!

— Да, но ето! — Ран го погледна обвиняващо. — Как говориш? Какво е това? Гадно звучи.

— Нима?!

Ран го гледаше с кръгли очи.

— Това се нарича жаргон, нищо необичайно, така са говорели в университета на баща ми, език на определен кръг хора. Просто е различен, а вие всички искате да съм като вас.

— Не си като нас — смело каза Ран.

— Никой не е като никого. — Марти въздъхна. — Колкото и да се мъчат да ни направят еднакви.

— Кого трябва да наблюдаваш? — рязко смени темата Ран. — На мен ми дадоха Миа и Тони Герг — оня с корабите.

— Да. — Марти изведнъж окаменя.

— Предпочитах да ми дадат Рая — оная, черната, с големите цици. — Ран се захили. — Миа не е готина. Депресарка е.

Марти изпи шоколада си на екс, за да спечели малко време.

— Тони ти е приятел, нали? Темерут ми изглежда нещо… Мълчи, гледа с тия големи очи. Нямам представа какво си мисли, докато зяпа някого.

— Странен е, но е гений. Всеки си има проблеми.

— Не знам… Не говори с хората, събира ненужни чаркове оттук-оттам… Как изглежда стаята му? Ти си я виждал, човек! Знам, че мъкне какво ли не, остава ли му място да си пусне леглото?

— Баща му е бил пилот. — Марти гледаше в бутоните на кухненския робот. — От онези, които са участвали в авиошоута. На Земята, де! Бил е един от най-добрите, после нещо се случило. Взел жена си и хоп — на станциите, тези около Марс… И моите родители са живеели там, иначе нямаше да си лафим с теб сега.

— Всички сме от Марс…

— Земята си отишла, но се появил Тони. — Марти усещаше, че трябва да завърши историята, но се чувстваше неловко. Говореше за свой приятел пред Ран, който бе получил задача да го следи.

— Това ли са проблемите му? — Ран прозвуча саркастично и Марти извърна поглед към лицето му.

— Донякъде… Майка му е богата глезла, която върти елитни любовници, а баща му станал чистач на транспортен кораб. Известно време… някъде около година-две, Тони живял с него и посещавал някои от общите училища. С този характер, предполагам, е било ад.

— Повече от сигурно. — Ран изглеждаше смутен. — Ти кого ще наблюдаваш?

— Как мислиш?

— Може би Верелински… Но не, ти си най-несериоз… да де, деканът не те харесва и… — Ран се смути отново.

— Като съм шут, не ми ли се полага да наблюдавам царя? — Марти се хилна конвулсивно. — Добре, Ран, най-големият си! Аз те оставям. Беше ми приятно! Иии… внимавай с Тони!

— Знаеш ли, и аз мога нещо… Нещо странно. — Ран стана да го спре.

— Какво странно?

— Оннартс овкак?

Марти се оцъкли неразбиращо.

— Думите ти наобратно. Мога да обръщам всичко, което кажеш.

— Я пак?

— Кап я…

— Това е… Да де, ти ги обръщаш веднага. Толкова бързо?

— Озръб авоклот? Агандев шащърбо иг ит ед ад. Е авот — изстреля Ран.

— Пълен шаш! — Марти се плесна по челото и се върна на мястото си. — Уби ме! Как се научи?!

— Не съм. — Ран се поусмихна. — От малък се усетих. Почнах един път на игра и се получи. Когато ми е скучно, го правя наум.

— Най-добрият си! — Марти вдигна ръка, за да чукнат петица.

— Исках да ти кажа, че не съм дебил. Това участие в съвета ми трябва. Все пак е някакъв старт. Когато се изнервя от другите… подмазвачите и всички там, знаеш ги, правя това.

Марти поклати глава.

— Можеш и ти да се прикриеш с нещо. Не е нужно да предаваш царя, нито да ти личи, че си шут. — Ран отново се смути от думите си.

— Ясно. — Марти чукна с длан по масичката.

— А за Тони — хубаво, че ми каза. Уважавам таланта му, него самия не харесвам, но няма да го закопая, дори да се издъни.

— Благодарско… Я дай наобратно това — вече ще съм кротко и добро момченце. Няма да узнаят какво си мисля за тях!

— Хят аз ялсим ис овкак тяанзу ад амян. Ецнечмом орбод и окторк мъс ещ ечев.

Двамата избухнаха в луд смях.