Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (15)

Светът на трошачите изглеждаше съвсем различно, когато гид беше Питър Верелински. Първоначално Дивна се почувства объркана. Питър я бе завел в помещение, наподобяващо въздушния бар на семейната им станция, но мрачно, мръсно и претъпкано с посетители. Наричаха го „Улея“. Това, естествено, беше поредният гигантски хангар. Множеството безредно разпръснати маси, столове и сепарета, направени от различни корабни части, създаваха усещането за подреден хаос. Повечето посетители бяха по-големи от Дивна и Питър. Тя си помисли, че тризнаците и Ли нарочно са си измислили, че имат работа другаде, като чуха за „Улея“. Сигурна беше, че тук хапчето „фентъзи“ се харчи повече от напитките. Марти също бе отказал да ги придружи, но Дивна го подозираше в съвсем различен мотив — той бе замъкнал Стас почти насила на някакво парти. В последния момент брат й се бе усетил и демонстрира такава неочаквана готовност, че Дивна се разсмя. Но сега й дожаля за него.

— И има защо да се страхува… — отрони несъзнателно тя.

— Каза ли нещо? — подвикна Питър, който поръчваше питиета с особен пурпурен цвят. Музиката кънтеше и рикошираше злокобно в помещението, чийто таван се издигаше на не по-малко от десетина метра над главите им. Дивна трудно би нарекла този монотонен звук „музика“. Според нея това бе просто шум, като от развален вентилационен генератор.

— Какво е? — Тя подуши питието си. — Мирише странно.

— Опитай първо със сламката — насърчи я Питър. — Все пак е за пиене, а не за мирисане.

— Ммм, сладко е! — Тя всмука дълга глътка. В гърлото й се спусна сладостна топлина, която приятно помилва стомаха й.

— Обикновените спекари карат на друсачка, но така се издухваш много бързо, а и не ставаш много по-интересен… — обясни над рамото й едно момиче. След това кимна на Питър и се врътна, отнасяйки в ръка собствения си алкохолен коктейл, разбъркан в дълбока метална чаша.

Дивна повдигна вежди, но не направи опит да коментира жаргона, използван от непознатата, нито мнението й, с което бе склонна да се съгласи.

— Е, тук идват и свестни момчета и момичета — подхвърли Питър. — Виж тези отсреща! Това са „Ветрове“. — Той посочи група приятни на вид момчета, които водеха оживен разговор. — Последната истинска рок-група. Свирят на старинни инструменти, а вокалът им използва истински микрофон, като тези, които са употребявали на Земята. Много здрава идея! Хората от „Улея“ говорят по свой начин. Отначало ще ти изглеждат малко страшнички… Оправят се сами с всичко, това трябва да им се признае.

— Ммм… браво на тях… — запъна се Дивна, но осъзна, че Питър не я чува, и добави по-високо: — Чудесно е! Изглеждат супер!

— Ако идваш по-често тук, ще свикнеш. Може и да чуеш „Ветрове“. Трошачите ги обожават.

— Хае, Пит! — поздрави момче, чиято коса представляваше тежък сноп от зелени и рижи плитчици. Изглеждаше леко резервирано и като че ли преиграваше с широката си усмивка.

— Хае, Рор! — отвърна Питър. И двамата викаха много силно и това помогна на Рор да прикрие донякъде смущението си от срещата и да подмине небрежно нататък.

— Не признава Общия език — поясни Питър. — Говори на някакъв негов английски диалект. Не го разбираме много, но и той не обича да досажда.

Обаче Питър не можа да прикрие разочарованието си. Рор не се беше зарадвал, че го вижда, а бе побързал да отмине, за да не го забележат с Верелински.

Преди Дивна да попита нещо, две набити тъмнокожи момичета, следвани от красива, но учудващо върлинеста японка, спряха пред масата им. И трите имаха на лявата си буза сребристи бижута за лице, изобразяващи астероидите Ромео и Жулиета.

— Загуби се, Пити! Лоши неща дочухме за теб, но ето, че седиш тук, смучеш си коктейла и никой дори не ти се учудва — поде едно от чернокожите момичета.

— А вие защо не сте на стрелбището? Не са ли останали убитаци за трепане? — Питър се ухили иронично и отново се обърна към Дивна. — Учили са задочно в Академията, но направили няколко сериозни гафа и асистентите ги изхвърлили още преди професорите да успеят да се включат в купона. Оттогава правят мишени-убитаци с портрети на всичките ни любимци от Академията. Мисля, че липсва единствено Уайт.

— Разбирам.

Дивна се огледа притеснено. Хрумна й, че би се представила отлично срещу убитак на Старата отрова. Но със сигурност щеше да се чувства по-скоро потенциален убиец, отколкото шампион по стрелба, ако трябваше да използва мерника си срещу такива мишени.

— Е, няма да ти проваляме свалката — смигна другото чернокожо момиче, а японката перна Питър по гърба, докато го подминаваше, и каза:

— И не ни шашкай така друг път!

— Добре е, че са пожалили Уайт — каза Дивна, когато се отдалечиха. Не бе успяла да се поддаде на притеснението, защото името на професора по религия и древни изкуства я върна към някои теми, които я вълнуваха повече от тъмната страна на мегаклуба.

— Тревожи ли те нещо? — попита Питър.

— Чудя се дали Уайт не знае нещо повече за Пазителите и дали би ми казал истината, ако го попитам.

— Предполагам, че знае повече от теб и мен — вдигна рамене той.

— Приятелите ти просто се страхуват, Пит. — Тя докосна ръката му. — Сами са! Нямат родители, нямат роднини… Това е техният единствен дом. Обичат те, но се страхуват…

— Всеки се страхува от нещо. — Питър отмести ръката си и обхвана чашата както се държи съд с ритуално питие.

— За спасението! — Дивна повдигна своята чаша. Двамата отпиха бавно. — Чуваш ли това?!

…а въздушната ни шахта

е непразна, няма спор.

Цял поддържащ генератор

да излиза дава зор.

 

Таз аларма иска нещо.

Тичай въздуха да спреш!

Става тежко, става жежко,

време ти е да умреш!

— Песен на „Чукча“ — усмихна се той. — Текстовете им са адски сдухани, но момчетата са веселяци. — Питър посочи към тъмния ъгъл отсреща. Ръбът на хангара беше използван удачно — рафтове за питиета и грубо сглобени кончета за консуматорите им. — Саша, Игор и Андрей. Седят ей там, в дъното. Не ти трябва да ги познаваш.

Дивна погледна към едричките, гръмогласни момчета, които се надпиваха с прозрачно питие, надигайки малки чашки на екс.

— Иначе бачкат много здраво — додаде Питър. — Изкарват си кредитите като товарачи оттатък… на академичната писта.

— Предпочитам да чуя „Ветрове“. — Тя се намръщи към масата на „чукчите“.

— Те пеят само на живо. Казах ти, че имат истински китари, барабани, цялото озвучаване е в хангара им…

— Надявам се да не пеят за бременни шахти и скорошна смърт. — Погледна към момчетата от последната истинска рок-група. Изглеждаха съвсем нормални. Сякаш мястото им изобщо не беше в „Улея“.

— Пеят за неща, в които вярваш, но трошачите имат нужда и от „Чукча“. Това просто са различни стилове, Дивна — вяло отвърна Питър.

В този момент две познати лица, които също не се вписваха в обстановката на „Улея“, привлякоха вниманието на Дивна. Това бяха Любо — малкият скайбол-голмайстор, и заразително жизнената Крис.

— Питър! — Любо успя да надвика музиката дотолкова, че няколко момчета и момичета от съседните маси се обърнаха и ги заоглеждаха с надменно-изучаващи погледи. Хлапето се хвърли върху Питър и го прегърна мъжки, засипвайки го с лавина от думи: — Казвах им, че ще се оправиш за нула време. Всички те бяха отписали, но аз си знаех… Вчера вкарах седем гола в твоя чест и помолих Крис да победим, за твое здраве… И победихме, Питър!

— Чудесно. Успокой се сега! — Питър разроши острата коса на усмихнатото момченце и подаде ръка на Крис.

— Виждам, че си жив, но здрав не ми изглеждаш ни най-малко, Верелин. — Тя извади отнякъде една тъжна полуусмивка и побърза да си я прибере.

— Не ти се удава да си сериозна, Крис! — Питър я прихвана през талията, смигна й и дори дръпна леко кичур от водопада кестеняви коси. — Как се поддържаш такава без тренажорче под бельото?

— Не ми излизай с опити за хумор! — дръпна се Крис.

— Кажи му онова, тайното — припряно я подкани Любо и заподскача на тънките си, пъргави крачета. Дивна си спомни майсторското му летене върху скайта. Сега, стъпил на твърда земя, й изглеждаше много по-мъничък. Обикновено осемгодишно момченце.

— Марти каза, че ще те открием тук. Носим послание от Денис и Тим. Не знам какво точно означава, но ти трябвало да го разбереш без обяснения…

— Карай направо! — заинтригува се Питър.

— През месеца очакват дете на име Георги. В някои среди бил популярен като Гого. Боя се, че това е прословутият компютърен гений, който работи по някакви сложни поръчки на Южния координатор. Сигурно не си знае кредитите!

— Гого?! — Лицето на Питър просветля. — Трябва да му устроим специално посрещане. Той е славно хлапе! Ще се убедиш сама.

— Сигурно е така — съгласи се Крис. — Тим каза, че ако не сме готови да го посрещнем сега, ще отложим идването му за по-нататък. Предполагам, че се готви нещо специално!

Дивна не успя да попита кой е Гого, но реши, че щом работи за Южния координатор, може да поиска информация от баща си. Той щеше да знае много повече за малкия гений.

— Онзи Стас, който беше с Марти, твой брат ли е? — попита Любо, подсмивайки се.

— Да, близнаци сме…

— Оооо, моята зодия!

— Неее — разсмя се Дивна. — Не говоря за зодии. Родени сме близнаци — в един и същи ден, само с минута разлика.

— Истински близнаци! — извика Любо и престорено се перна по челото. От съседната маса го изгледаха предупредително.

— Всичко е наред, мъжки! — вдигна длан за поздрав детето. С това май спечели одобрението на по-големите момчета и те му отговориха като на равен. — Не си приличате. Той е много откачен. Каза ми, че не хапе и не вие срещу луната нощем… Е, и аз го гледах доста гадничко, но ние не обичаме разни студенти да се навъртат тук — продължи Любо. — Поне да си беше махнал униформата!

— Питър и аз също сме студенти. — Дивна едва сдържаше смеха си. Виждаше, че момченцето просто си играе. — Казал ти е така, защото като малък обичаше да претърсва колекторите за легенди и митове, а най-много си падаше по истории, в които има върколаци. Дори могъщите дракони не го впечатляваха повече от тях. Сега преследва тези гадости в тренажора…

— И аз съм чел. — Любо не спираше да пристъпя от крак на крак и да се криви. — Но ние нямаме истинска Луна. Имаме си само грозните Ромео и Жулиета. А единственият жив върколак управлява Северните станции. Всички, които познавам, се страхуват от Колосор точно по този начин…

— Той е алчен и безкомпромисен — отговори Дивна. — Много по-лош е… Професор Уайт смята, че героите от страховитите легенди, особено тези, които се превъплъщават в нещо зло нощем, са рожби на страха от звяра вътре в нас. Страх, че опознавайки те, хората може да не те приемат и харесат. Тогава зад привидно милото, човешко лице ще надникне чудовището, в което страховете ти те превръщат нощем. Това усещане е присъщо по-скоро на самотника, отколкото на диктатора.

— Професор ли искаш да станеш, като пораснеш?! — повдигна вежди Любо.

— О, аз едва ли ще премина в следващия курс — изпъшка Дивна.

— Че кой тогава ще премине? — още повече се учуди детето. — Я се чуй каква лекция изнесе… Дракони, върколаци, абе ти ги сложи в джоба си всичките! Никое страшилище не би си подало носа и в най-тъмната нощ, ако си някъде наблизо…

— Чудовищата не си падат по психологически анализи — намеси се Питър. — Интересни теми сте подхванали вие двамата!

— Темата идва от Стас — нацупи се Дивна. — Страховете от звяра вътре в теб са присъщи много повече на момчетата.

— Жалко, аз си мисля, че бих била зашеметяващо изкусен вампир. — Крис се озъби театрално, а след това лудо се разсмя. — За съжаление вече никой на вярва в такива работи. Хората от Земята са си живеели далеч по-интересно! Вашите програми са илюзия, от която мозъкът се сдухва, а мускулите атрофират… После си слагате онези електронни джаджи… как бяха? Дето ме караш да ги нося под бельото, Верелин! Те ви моделират съвършена физика. Достатъчно приятна за окото… нооо не става за големи натоварвания, нали?

— Оставете това! — отсече Питър. — Идването на Гого може да се превърне в празненство, което отново да обедини трошачите. Знам, че повечето се страхуват от мен, защото присъствието ми тук носи заплаха, но ни предстоят важни неща! Искам да подготвим шеметен купон, който да се помни много дълго!

— Това е лесно — извика Любо. — Даже ще спретнем един приятелски скайбол! Гого ще е почетен играч в отбора ни и ще бием в негова чест!

— Отпусни се, Верелин! — смушка го в ребрата Крис. — Ще се заемем с купона, а ти върви да се доизлекуваш. Имаш вид на ухапан от вампир…

Дивна трепна, спря очи на бледото лице на Питър и за първи път, откакто го познаваше, си позволи да му нареди със сдържана сериозност:

— Връщаме се в медицинския сектор! Това е единственият начин да оправя кашата, която забърках вчера, да останем извън подозрение и ти да се възстановиш навреме.

— Разбира се! — криво се усмихна той. — Само не знам кой, звярът или човекът в теб, взе това решение?

По пътя се уговориха Дивна да предаде доброволно шоковия маркер и да се признае за виновна. На раздяла баща й бе споменал, че си е поговорил с главния лекар за случая и никой няма да я съди за постъпката й, ако се извини навреме и обясни случилото се като следствие от паниката. Тя се усмихна, но Питър не разбра защо и повдигайки рамене, й направи път към входа за Академията.