Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (1)

— Стас, почакай! Глупава чанта… Стааас!

Коридорът, който водеше към люка, беше тесен и неудобен. Багажът не се носеше по него според зададения курс, а се удряше в стените, подскачаше и се премяташе като обезумяла птица.

Момчето спря да хване чантата, овладя залитането си и вдигна лице към момичето.

— Това ли е целият ти багаж, Дивна?! — Изражението му, застинало в някаква мрачна тревога, беше пълна противоположност на настроението й.

— Не ми трябва повече… Там ще получим всичко, което ни е необходимо!

— Не всичко. — Стас свъси вежди още по-ниско. В този момент сиво-сините му очи приличаха на стъклени топчета.

— Стига се цупи! Там е пълно с млади хора — каза Дивна.

— Няма да са твой тип. Марти ти го каза още преди две години.

— Марти е мой тип.

От превъзбудата настроението й се менеше бързо. Изведнъж съжали, задето винаги бързаше да каже на глас какво мисли.

Семейният им кораб беше малък и бърз. Люковете към кабините бяха тесни, а в пилотското и навигаторските кресла, които тримата с баща им щяха да използват, се скачаше буквално от тавана. Стас обичаше този кораб. В началото на годината бе получил позволение да го изпробва на дълги разстояния. Днес трябваше да управлява баща им, но Стас сигурно щеше да отгатва всяко негово движение предварително.

— Скачай, Дивна!

— Уау!

Момичето се приземи малко накриво и удари коляното си, но бащината усмивка й беше достатъчна да се почувства отново щастлива. Толкова рядко се срещаха напоследък! Той ставаше все по-угрижен и все по-зает.

— За малко да те изпуснем, слънчице!

Едрият мъж изпълваше по-голямата част от пилотската кабина. Главата му почти опираше в решетката на усилвателя на сигналната уредба.

— Вътре сме! Тръгвай, тате!

Дивна увисна на раменете на баща си в мига, в който Стас се настани до нея.

— Ще закъснеете… Още първия ден ще закъснеете за лекции, слънчице. Приготви се за излитане! — Барозов-старши отскубна ръцете й от врата си с престорено строго изражение и кимна на Стас да затвори люка. Дивна издърпа задъхана колана си. Закопчалката му удари палеца на лявата й ръка.

— Ох!

— Ужасно непохватна си — подхвърли брат й, без да я поглежда.

— Е, днес ми е простено… Надявам се да се запозная с всички по-интересни колеги още тази вечер! Не е възможно в най-елитното училище на Южните станции да няма…

— Не се навивай толкова сестричке, може да се окаже, че сме единствените живи същества там — с фалшива меланхолия изрече Стас.

— Ще кажа на Марти да те съди за плагиатство! — подсмихна се Дивна. — Той каза веднъж, че са роботи, и ти веднагааа… Вече четвърта година е в Академията и все за нея говори, като ни гостува. И освен това…

— Брат ти иска само да те предупреди, че е опасно да очакваш много от място, което не познаваш — прекъсна я меко баща им, докато задаваше координати на бордовия компютър. — Уж сте близнаци, а сте толкова различни… Напомняте ми за малката масичка в стаята ви!

Този път Стас се разсмя пръв. В съзнанието му вероятно беше изплувала кръглата черно-бяла маса, изобразяваща „ин“ и „ян“. Бе избрал за себе си черната половина. Смяташе, че белият цвят не подхожда на един истински мъж, а и Дивна винаги сядаше откъм бялата страна.

— Аз усещам пулса на това място, татко! — извика тя. — Той бие в ритъм с моя собствен пулс… Знам, че там ме очаква нещо! Нещо ново и хубаво, може би…

— Това вече е поезия — разсмя се бащата. — Дано сте щастливи, слънчице!

Той намести колана си с рутинен жест и почти без да гледа таблото пред себе си, натисна няколко бутона и дръпна една ръкохватка. Стас му помагаше, без да задава въпроси. Гледайки ги, Дивна неволно си помисли, че не иска да превръща нищо от живота си в рутина. Професор Файнс пишеше, че човек е жив, докато чувства света около себе си. В неговите трудове се говореше повече за интуицията, отколкото за чистия разум. Говореше се за живия човек, а не за технологиите, благодарение на които се оцелява.

„Интуицията ми подсказва, че Академията ще ме отведе при Файнс! — с ентусиазъм си помисли момичето. — Значи наистина няма за какво да се тревожиш, татенце!“

 

 

Спомените й се преплитаха с мечтите и превръщаха настоящето в хаос.

Животът на личната им станция, свободният избор на занимания и всичко, което беше семейството й досега, приключваше с този полет. Но Дивна все още се виждаше у дома.

— Отпусни се! — смееше се тя, когато брат й я поглеждаше строго след някое твърде искрено и бурно словоизлияние.

— Излагаш и двама ни — просъскваше Стас в ухото й, но слънчевата й усмивка бързо го обезоръжаваше. — Закъде си без мен, диваче…

— Щастлива съм, че имам брат и бодигард едновременно — две в едно! И това ако не е бонус от съдбата! — гордо отбелязваше Дивна и двамата избухваха в смях, докато си разменяха безобидни удари.

Малка в сравнение с личните станции на другите федерални съветници, станцията на семейство Барозови се отличаваше със светлина и уют. Значителна част от площта й беше заета от закрит спортен комплекс с голям басейн и зали за игри и отдих. Повечето от свободното си време близнаците прекарваха там. Голямата гостна, която представляваше прозрачен балон от стъкло за корабни илюминатори, създаваше усещането, че седиш в бар, плуващ в открит космос. Подвижният под, който правеше пълно завъртане на всеки кръгъл час, поддържаше илюзията.

Стаята на Дивна и Стас беше разделена на две от плъзгаща се врата. Когато бяха съвсем мънички, тя стоеше постоянно отворена. Дивна обичаше да играе в синята половина, заедно с брат си, но беше категорична, че розовото й легло е много по-хубаво от синьото на Стас. Идеята за синьо-розовата стая обаче постепенно се разми. Двамата рисуваха по стените кръгове, спирали и триъгълници до момента, в който всичко се смеси в една обща шарения. Когато близнаците навършиха единайсет, семейството взе решение стаята да се пребоядиса в свежо зелено. В последния момент Стас предложи изпод боята да прозира бамбукова гора, тъй като се бе впечатлил от някаква картина в колектора. Идеята се прие и стаята се превърна в поляна, обградена от бамбук.

 

 

— Какви бяха висшите училища на Земята? — наруши дългата тишина Дивна, а Стас заинтригувано повдигна вежди.

Баща им се сепна от мислите си.

— Малко по-различни. Студентите… — отговори той. — Студентите… не носеха униформи. Нямаше подготвителни курсове, както е сега, но завършвахме средното училище горе-долу на възраст, в която вие ще завършите висше… Нашето детство беше малко по-дълго!

— Тийнейджърство! — поправи го Стас. — А униформите са добър екип за практиките и предпазват от изблици на ексцентризъм през останалото време. Виждал съм тази на Марти и мисля, че е много добра!

— Приемам забележките. Още като тръгнахме, ви пожелах щастие и се радвам, че заминавате с положителна нагласа — усмихна се бащата.

— Завършвали сте по-късно, това по-добре ли е? Не се ли губи много време така? — попита Дивна.

— Време се губи, каквото и да правиш — каза Барозов. — Не знам, човечеството След Земята е много ярко разделено. Не можеш да сбъркаш бедните и богатите… Средна класа няма изобщо. Пренаселените, шумни и зле поддържани общи станции изглеждат съвсем различно от частните и дипломатическите, дори през корабен илюминатор…

— Какво общо има това с времето? — попита Стас.

— Просто разсъждавам на глас — каза баща му. — За какво би могъл някой от вас да използва времето си тук, ако не учи?

— За да помечтае — каза Дивна.

— И това не е загуба? — извърна се към нея Стас.

— От друга страна, децата без финансови възможности се самоотглеждат и самовъзпитават — продължи Барозов. — За тях се грижат по-големите братя, сестри, братовчеди… Обучават се от колектори, общите виртуални училища са пренаселени с всякакви холографски присъствия, там е неприятно дори да се надникне…

— Затова е по-добре да си губят времето? — Стас се намръщи. — Бих учил дори да бях беден. Все ще е повече от взиране в нищото.

— Не съди живота на хора, които не познаваш — каза баща му. — Повечето от тези хлапета наистина опитват, Стас! Някои дори събират кредити…

— О, разчувствах се! И какво си купуват с тях? Дрога?

— Стас, може би аз искам да чуя. Продължавай, тате! — каза Дивна.

— Забележително семейство сме… — Барозов се усмихна замислено. — Та тези, които спестяват, кандидатстват в колежите по изкуства, където може да се изучава вътрешен, корабен или холо-дизайн.

— Звучи интересно… Ох, извинявай, тате! — Дивна се плесна през устата. — Спирам! Бях чела нещо за тези училища и… простооо. Не помня… Продължавай, тате!

— Какво му е интересното. Могат да учат само някакъв дизайн — повдигна рамене Стас.

— Но забележи, повечето колежи — медицинският, този за административни кадри, „Прецизният“, за поддържащи системи и, представи си, колежът по лингвистика, за общия език и мъртвите земни езици… все едно се убивате да ги учите тези езици…

— Определено!

— …и педагогическият, най-евтиното и некачествено образование — те, макар и не напълно безплатни, остават достъпни за голяма част от желаещите да получат диплома…

— Къде е уловката? — повдигна вежди Стас.

— Сложните им имена не ги спасяват от лошата им слава. Училището за пилоти, астронавигатори и корабни техници например не може да подготви по-добри пилоти от изкаралите обикновен тримесечен курс. Курсът излиза значително по-евтино. Ти кое би предпочел?

— И това е избор?

— Стига, Стас! — намеси се Дивна. — Ти постави въпроса така. Ясно е, че ако някой завърши медицина в една от елитните Академии, ще получи веднага добра работа и заплата. Нямам представа къде отиват другите.

— Назначават ги по общите станции — отговори Барозов. — Или още по-лошо, на пътническите кораби.

— Поне не ги отглеждат роботи-бавачки — измърмори Стас.

— Остави това! Мисли за бъдещето! — каза баща му. — След трети курс в Академията ще запишеш Висш военен пилотаж. Това искаше.

— Абсолютно!

Смълчаха се. Барозов изглеждаше замислен и Дивна предположи, че търси нещо интересно за финал.

— Асов-старши твърди… — каза той развеселен — …че снобарите избират за частни преподаватели на децата си величия в някоя област на изкуството… Нещо забравено в наше време. Да речем, театър. Наследниците им нямат ясна представа за бъдещето си, но пък получават впечатляваща диплома, с която могат да се поперчат пред роднини и приятели, като папагали с рядка окраска.

Дивна потърси с поглед илюминатора. Усещаше, че не я свърта на едно място.

Оцелялото човечество пазеше снимки на Земята и Луната, които можеха да се съзерцават с часове под формата на холографски проекции. Най-популярни след тях бяха кадрите на отломки с орбити, близки до някогашната орбита на Земята — астероиден пояс между Венера и Марс. Всички снимки, както и оцелелите хора, бяха дошли от някогашните станции около Червената планета. Само тамошната част от човечеството не бе загинала. Станциите в околоземна орбита бяха унищожени, а съобщенията, изпращани от тях до последния момент, така и не бяха разчетени. „Необяснимо изкривяване на вълните!“ — говореха тогава.

Не й се искаше да мисли за това, но погледнеше ли през илюминатора, се връщаше към спомените от училище, когато през всеки следващ учебен час на мястото на най-големите астероиди изникваха непознати холограми на мрачни конструкции. По-дребните скални късове изчезваха, а по-едрите бързо придобиваха изкуствени форми и заприличваха на космически станции.

Дивна въздъхна, извади мобилния си визофон и опита да поиграе на дама. Холографското табло на играта се разстла пред нея в малко размити цветове, а пуловете силно червенееха.

— Кога ще си оправиш цветовете? — с раздразнение попита Стас.

— Може би никога — отвърна му със същия тон Дивна и с леко докосване придвижи един син пул. — Това дори не е истинско. Не ми се бърника в настройките заради някаква холографска игра…

— Цветовете са едни и същи за всичко. — Стас я погледна. — Представа нямам какъв урод изглеждам на твоя холо-екран!

— Изглеждаш такъв, какъвто си.

— Благодаря.

— Визофоните ви остават при мен, така че спорът е излишен! — Александър Барозов дари наследниците си с много крива усмивка, провери показателите на екрана и се завъртя към тях. — Редът в Академията е малко по-различен от този, на който сте свикнали. Предполагам че отначало ще ви е трудно, но вярвам, че ще се справите. Дивна — обърна се той към дъщеря си, — бих искал да беше по-подготвена за това, с което ще се сблъскаш, защото съм сигурен, че няма да ти хареса. Помни, че преподавателите в Академията са същевременно служители на реда. Знаеш, че всеки възрастен има военен чин и е един вид полицай. Включително и аз.

— Знаех си, че Академията е създадена за мен! — подсмихна се Стас.

Дивна му отвърна с подигравателно нацупване.

— Така че трябва да приемате академичния ред сериозно… — Барозов въздъхна тъжно. — Не сте прегледали както трябва инструкциите. Отивате да учите, а не знаете нищо за Академиите и образованието. Нищо извън предметите, които сте си избрали… Личните визофони са забранени, понеже създават предпоставки за връзки, които не могат да се контролират. Кодирани съобщения на станция, населявана предимно от млади хора, крият известна опасност. — Дивна и Стас размениха неодобрителни погледи. — И все пак Академията е правилен избор! Това е най-доброто училище, с което разполага човечеството След Земята.

— Прегледах учебните програми и на двамата! — натърти Стас. — Инструкциите ще ги кажат там, предполагам.

— Мисля, че много скоро ще разберем — каза Дивна.

Изключи холографската дама и отново потърси с очи илюминатора. Харесваше й да гледа звездите. Обичаше да си представя как някъде там се случва нещо приказно, в което някой ден може да се окаже замесена.

„Някъде там! От гледна точка на момента, всичко е някъде там!“

 

 

Дивна беше уплашена.

Разбра го още в мига, в който Академията ги погълна. Сивото бе навсякъде. По пода, по стените, по лицата… Докато се запознаваха с новия си предварителен випуск, преподавателите изричаха думи, които не казваха нищо. Звучаха по-скоро като заупокойна молитва, отколкото като нещо тържествено.

— …вашите ентусиазъм, упоритост и талант ще бъдат поредната глътка въздух, която дробовете на нашата Академия ще поемат — изцеждаше през мраморните си устни един професор с тънък и остър нос, докато Дивна гледаше към високите илюминатори. Залата, в студен сив металик, без украса, без места за сядане за студентите, с твърде висок и претенциозен подиум, на който зад тежка, тъмносиня катедра се бяха подредили преподавателите, напомняше за съд. Мислено Дивна преименува помещението на „луксозен крематориум за илюзии“. Подобни хрумвания обикновено разсейваха тревогата и напрежението й, но този път не се получи. Дланите й се потяха.

— Къде зяпаш пак? — Стас болезнено стисна лакътя й.

— Ще прочетем инструкциите. После всеки от вас ще ги разгледа много внимателно — нареждаше един асистент, безличен в старанието си да изглежда спретнат.

Дивна се насили да слуша правилника, но се разсейваше на всяка точка. По някое време друг асистент, строг и гласовит, заизрежда местонахождението на кабинетите на преподавателите.

Доколкото беше разбрала, цялото теоретично обучение бе поверено на старши асистентите. С практическите занятия щяха да се занимават професорите и доцентите. Май точно безличният асистент беше натъртил, че това се прави за тяхната сигурност или поради сложността и опасностите, които „практиките“ криеха. По-голямата част от преподавателите бяха на средна възраст, но изглеждаха доста по-стари. Видът на плашещо строгата асистентка по история на човечеството направо отчая Дивна. Тя се надяваше, че поне ще преподава добре, защото обичаше историята. Програмирането и всички математически и астрономически специалности бяха дадени на асистентите с най-неприятно излъчване. Нямаше почти нищо, за което да се хване, за да се почувства добре дошла.

Дивна продължи да се озърта. Никой друг не обръщаше глава. Сребристосивите униформи, за които Стас се беше изказал толкова ласкаво, правеха студентите част от общия академичен пейзаж.

Отпред на катедрата някой съобщаваше дните за посещения от родители и близки.

— Няма ли да чуеш поне това? — Стас отново стисна лакътя й. Този път я заболя повече и Дивна се отдръпна от него с желание да се разкрещи и да го изложи пред всички. Не посмя. Ръцете й бяха мокри и лепнеха.

— Не се разхождай! Говорят и на теб — подметна й през рамо едро момиче. Тя се усмихна конвулсивно и спря да шава и да се озърта. Само топката в гърлото й ставаше все по-тежка.

Все пак, Дивна успя да хареса един слабичък, не много висок професор с къса, рошава коса. Единствен той изглеждаше не на място сред внушителните академични фигури. Това беше преподавателят по религия и древни изкуства. Може би именно непретенциозната му външност бе привлякла вниманието й. Тя неволно се усмихна, срещайки големите му, ясносини очи, които в контраст с повехналото му лице криеха нещо палаво и детско. Професорът също й се усмихна. По-късно я забеляза в суматохата и й каза:

— Изглеждаш объркана и изплашена, но това не бива да те натъжава. Именно смутът в душите ни е първият знак, че порастваме…

— Дивна — представи се тя, усещайки въпроса в усмивката му.

— Професор Херувим Уайт. Надявам се, че ще посещаваш редовно моите часове, Дивна.

 

 

„Чудесно! Само няма пред кого да се похваля… Или не, професор Файнс би ме изслушал. Нали заради него съм тук?“ — Дивна изкриви устни, но не издаде звук. Предпочиташе да продължи въображаемия си разговор, отколкото да спори със Стас.

„И какво да ви кажа, професоре? Правила, забрани, правила… Използват, че родителите ни не са тук, за да ни забранят всичко човешко. Най-често срещаните думи в инструкцията бяха: Обучаващият се няма право… Права имат само преподавателите и Висшият студентски съвет.“ Дивна си спомни, че Марти членува в този съвет. Все пак той едва ли се гордееше много с това! Никога не беше споменавал за работата си там.

„Ако е нужно пътят към професор Файнс да мине през «крематориума», трябва да го приема!“ — опитваше да се успокои тя. Стас и баща им неслучайно я бяха предупреждавали да не храни неуместни илюзии. Трябваше да е подготвена за разочарования. Предмети като „Поддържащи системи и устройства“, „Обща механика“ и „Астромеханика“ й звучаха объркващо още отпреди… И защо баща им не ги беше подготвил от по-рано? Говореше толкова компетентно за всичко. Знаеше къде какво се учи. Защо ги бе оставил сами да търсят информация? Сами да решат кое да научат и с кое да се сблъскат.

— Не изглеждаше така на тръгване, сестричке! — пошегува се Стас.

Дивна поиска да му отвърне нещо, но забеляза скрит страх в очите му и сърцето й се сви още повече. Той изобщо не беше объркан от правилата в новото училище. Страхуваше се сестра му да не го направи за смях!

Отново си припомни най-безумното правило. При особено тежки провинения, към които кой знае защо спадаше и неопределеното „грубо нарушаване на реда и дисциплината“, се свикваше Събрание на позора, на което провинилият се студент биваше изобличен и порицан пред целия курс. По-късно бе станало ясно, че Събрание на позора е свиквано за последен път преди десет години, но самият факт, че в правилника на Академията е заложен един толкова недемократичен метод, окончателно разби илюзиите й.

 

 

Личните стаи на студентите бяха още една неприятна изненада. Точен квадрат с бледосиви стени и под, който не се различаваше от този в коридорите. Входната врата, вратите за банята, гардеробите и перилният шкаф се сливаха толкова деликатно със стените, че първоначално Дивна си помисли, че са се сдобили с празна стая, която трябва да обзаведат. Таблата на бутоните за управление на мебелите едва се забелязваха. Колекторът, сврян между леглата и кухненския робот, можеше да отвори екран, не по-голям от този на мобик. Дивна възкликна, когато установи, че в четирите ъгъла на тавана блещукат клетки на холо-нет.

— Визофоните са забранени! Това вероятно ще е за мрежата на информационния бюлетин на Академията — каза Стас. — Но пък можем да пускаме чипове през системата. Не е чак толкова зле! Защо не помислиш за…

Дивна се отказа да го слуша. Остави го да пусне леглата, да натъпче багажа в шкафовете над тях и да се порови безцелно в колектора. Не премери униформата си, както направи той, и така си спести нуждата да оспори всичките му пресилени реклами на удобството й. Вместо това приседна на едно от леглата.

— Това ли ще е твоето? — попита брат й, но тя се отпусна назад и се опита да забрави всичко от момента, в който бяха стъпили на станцията на Академията.

Вечерта дойде неусетно. Дивна не чувстваше промяна в настроението си. Сякаш някакво мрачно було се беше спуснало пред надеждите й.

— Да не си решила да сваляш компютъра?! — нервно я подкачи Стас, когато забеляза, че тя стои така от доста време, впила стръвен поглед в монитора.

— Подобно обвързване ми се струва подходящо. Връзва се отлично с обстановката. И без това спалните ни приличат на затворнически килии — измърмори в отговор момичето. — И представи си, колегата, с когото ме разпределиха, случайно ми е брат…

— А случайно да си забелязала, че колегата ти в момента вечеря сам? — намръщено парира брат й.

— Не съм гладна, Сташек! — умолително го погледна Дивна.

Беше решила да хакерства до предела на възможностите си. Може би щеше да се почувства по-добре. В границите на Академията това действие бе посочено като наказуемо. Представи си как я изправят пред Събранието на позора. Тя излиза с гордо вдигната глава, изслушва обвинението и го връща гневно върху системата… Усмихна се. Идеята си струваше всички рискове и последствия!

— Но какво е това?!… Стас! — Дивна заряза фантазиите си и стана по-внимателна.

— Ако не си забелязала, Стас още вечеря — изръмжа с пълна уста момчето. Сандвичите с топено сирене, които той обичаше, бяха силно пикантни. Миришеха на нещо развалено. Дивна винаги се дразнеше от тази миризма, но сега не й обърна внимание.

— Трябва да видиш това! — Беше проникнала в някакви закрити дневници, на единия от които имаше малък триъгълен знак. Успя да го отвори и отново повика брат си: — Стас! Не се шегувам!

— Проникнала си в програмата на ръководството?! — Той се отказа да наднича през масата, захвърли гневно салфетката, с която бършеше пръстите си, и приближи. — Дивна, ако те усетят, няма да ни се размине. Ще ни изхвърлят и двамата!

— Погледни тук, брат ми! Какво означават тези знаци?! — Дивна не отделяше очи от екрана.

— Антъни Герг, Рая Мирова, Питър Верелински, Мартин Асов. — С всяко прочетено име гласът на Стас ставаше все по-тънък, а лицето му все по-бледо. — Питър! Този е от нашия курс… Приятел е на Марти.

— Верелински? — изненадано възкликна Дивна. Новината мигновено разсея лошото й настроение. — Геният, който на десет години инсценира екологична катастрофа! Помниш, нали? За да спаси станцията на олигофрените… Съветът на координаторите беше гласувал безумен данък! Значи наистина него съм видяла днес… Сташек, искам незабавно да се запозная с това момче!

— Това е знакът за повишено внимание! Нищо ли не запомни от инструкциите днес? Наблюдават ги! — процеди през зъби той. — Не мога да повярвам, че Марти е замесен в нещо такова.

— Нещо какво? — избухна Дивна. — Знаеш кой е Верелински. Знаеш също, че Марти е най-фантастичното момче, което познаваме! Мислиш ли, че те могат да се замесят в нещо лошо, Стас?!

— Мисля че заниманията ти не ми харесват! — избухна на свой ред той и рязко изключи компютъра, направо от захранването.

— Как смееш?! — нахвърли се върху му Дивна. Двамата се търкулнаха на пода, вкопчени един в друг.

— На някои системи това минава за братска любов, но уви, хлапета, тук е Академията!

Приповдигнатият тон на безшумно влезлия Марти моментално раздели побойниците. Стас се намръщи, а Дивна скочи на крака и се хвърли в прегръдката на госта.

— Марти! Толкова се радвам, че си тук! Вече ще се виждаме всеки ден!

— Съжалявам, че не мога да те посрещна по същия начин, приятелю… — Стас подаде хладно ръка и я остави в шепата на Марти, втренчен в спокойните сини очи на появилото се зад него момче. — Верелински?! — почти отчаяно попита той.

— За икономия на време ме наричат Пит.

Говореше бавно и равно, но гласът му притежаваше някаква странна сила.

— Щастлива съм да се запознаем! — възкликна момичето, отмятайки коси. — Аз съм Дивна и съм безкрайно впечатлена от всичко, което знам за теб!

— Айдеее… Най-големите сте! — Марти се перна през челото.

— Много по-впечатляващо е, че в наше време съществува момиче, способно да се впечатлява.

Питър стисна ръката й и се усмихна точно в мига, в който тя усети лицето си като жарава.

— Видях имената ви в програмата на ръководството… Искам да ме включите в групата си…! Марти може да ми даде препоръка, искам да кажа, че ме познава от бебе… Знам, че малко бързам, но все пак, тъй като с него сме приятели…

— Дивна! — успя да я надвика Марти и побърза да сниши гласа си до шепот. — Каква препоръка, това е тайна организация… Разбира се, че ще ви вземем, но само вас двамата! Нещата са изключително сериозни.

— Аз не желая да членувам в тайни организации! — отсече рязко Стас. Може би очакваше да предизвика Питър — да го накара да поспорят, за да разбере в какво се забърква сестра му. Но момчето срещу него се държеше така, все едно въобще не забелязва реакциите му.

— Създадохме организацията, защото искахме. Никой не е дошъл насила, а и не сме приемали нови членове. — Питър се усмихна загадъчно. — Когато преди пет години измислих онова с катастрофата, не съм предполагал, че ще продължа да го правя…

— Нима? — възкликна Стас.

— Беше удивително, но не се вместваше в ничии представи за реална съпротива срещу властите — продължи Питър. — Те бяха убедени, че има начин да ме купят. Предлагаха ми всичко, освен едно: възможността да се забавляваш, правейки добро. Не мислите ли, че това е най-голямото предизвикателство? Да ти е готино, докато реално спасяваш хиляди човешки животи. Ама истински да ти е готино, с целия купон, който можеш да си представиш!

— Пит! — подскочи зачервена Дивна. — Разкажи ми нещо повече за катастрофата, моля те!

Покани ги с жест да седнат на леглото й, а Стас остана навъсен до стената.

— Мога да разказвам цял живот! — започна Питър. — Същественото обаче е това, което знаят всички… Уцелих най-подходящия момент. Съветът на координаторите заседаваше от месеци. Приемаха глупост след глупост. Тогава реших, че мога да ги стресна малко, и го направих. Оказа се, че никой от управляващите не е готов да реагира адекватно на бедствие!

— Господи, гениално е! — възкликна Дивна.

— За мен беше игра. Хората обаче изпаднаха в паника. Имаха нужда от водачи, затова създадох „виртуални лидери“, които обясняваха правилата за евакуация… Предварително бях изровил правилата от един сайт — „Бедственик“, който много малко се посещава… Играта продължи почти целия ден. Инструкциите завършваха с добрата новина за псевдотревога. — Питър замечтано се усмихна. — Беше невероятно усещане! Властите луднаха. Всички станции живееха заедно, в реално време, а милите душевноболни си направиха истинско шоу на своята. Само те празнуваха… Основното послание беше, че ако това се случи, а то не е невъзможно, ние може да сме едни от тях. После просто задавах въпроси… — Той си пое дъх. — Попитах ги биха ли плащали данъци на хората, виновни за неравностойното им положение, след като е гласувано веднъж против правото им да напускат станцията си. Може ли това да е мярка за сигурността на душевно здравите? И за какви данъци говорим, ако е така? Те си работят и живеят там. Дори междустанционния транспорт не използват…

— Ще те прекъсна, ако позволиш — отегчено изрече Стас. — Според теб това, за което говориш, наша работа ли е?! Няма ли политици… или ти смяташ, че се справяш по-добре?

— Политиците си играят на политика, а ние просто се забавляваме… Разликата е в това, че нашата игра върши много повече полезна работа от техните добре платени манипулаторщини…

— Това е фантастично, Пит! — извика светнала Дивна. — Дори не съм си мечтала…

— А така! Отнемам ти точки, нали минаваше за ненадмината мечтателка?! — Марти вдигна показалец. — Наай-голямата!

Стас ги изгледа криво и се оттегли в леглото си.

— Първите впечатления от живота в Академията са потресаващи! — Питър хвърли ироничен поглед към брат й. — Чувствителните натури трудно оцеляват в днешно време. — Дивна се изчерви, но не се опита да защити Стас. Той се беше държал отвратително. — Ще ви оставя да си се нагледате… Знам, че Марти ви чака отдавна.

Той се обърна и тръгна към вратата, без да се сбогува.

— Пит, не се „трошете“ цяла нощ! Утре ни предстои чуден „купон“ и ще се наложи пак да си отспиваш на лекциите! — Марти го изпрати с крива усмивка и добави към Дивна: — Проспива всички лекции, а нощем е цар! Най-големият е!

— Какво по-точно правят? — Момичето проговори едва когато вратата се плъзна зад гърба на Питър Верелински.

— "Трошачите" е импровизиран мегаклуб в най-забития сектор от станцията на Академията. Там се събират скайтъри от всички станции и си правят невероятни скайт-фиести… — Той размахваше ръце и се кълчеше и извиваше, сякаш потокът от думи не беше достатъчно обяснение. — Пит познава истински богове на скайта и цели групи хакери. Те не са в Академията, но могат неща, за които тук дори не са чували… Изобщо Пит е странно същество, но нещата, които прави, са действително велики!

— Искам да ми разкажеш всичко с подробности, Марти! Остани при нас тази вечер — замоли го припряно тя. В очите му виждаше сянка от желание да постои с тях. Сякаш непознато зверче гризеше душата му. Марти обаче се усмихваше широко и мачкаше ръката й, която неволно беше хванал.

— Какво пък — уж небрежно се съгласи той. — Ще побъбрим яко през нощта, а утре всички ще спим на лекциите… Пит ще оцени високо солидарността ни! Галиба!