Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (18)

Дивна напусна академичната библиотека, тананикайки си тихичко. Сърцето й се разтапяше и сякаш бе започнало да се стича надолу. Бяха слушали с Питър някакво доста кърваво фентъзи, чийто край остана неясен, защото беше в повече от десет части, а вечерта бързо напредваше.

— Добре, че дойдох! — замечтано измърка Дивна.

Питър я бе видял да влиза и я повика, за да чуе началото. Привидно обикновена история, в която смел младеж спасява красива девойка от похитители и с това се замесва в тъмна интрига, изпълнена с магии, насилие и шеметни битки. Разбира се, героят се оказа избраник на времето си и притежател на обичайните скрити дарби. Оказа се и законен наследник на най-жестокия си противник, но за Дивна много по-важно беше, че докато слушаха книгата, двамата с Питър седяха толкова близо, че ръцете им се докосваха неволно. На места той спираше записа, за да сподели въодушевлението си от описанието на някое древно оръжие или мистична постройка. Конете го впечатляваха почти колкото драконите. Говореше разпалено, а лицето му, обикновено бледо и почти безцветно, беше придобило руменина и страст. Питър искрено съчувстваше на героя и беше напълно съпричастен към болките и терзанията му, а Дивна от своя страна изпитваше същото към него самия.

„Затова предпочита да е с трошачите — реши тя. — Вътрешно той не прилича на никого от Академията! Опитва се да се държи като тях, защото и бездруго не го харесват… Но те усещат… Мразят го, защото е различен!“

Дивна се усмихна на мислите си. Докато слушаха романа, Питър се бе държал с нея като с приятел-трошач. „Може би когато осъзнае, че и аз не приличам по нищо на студентите, ще ме харесва повече“ — хрумна й, но от това ушите й пламнаха.

Забрави за всички неприятности, които щяха да ги връхлетят веднага след обявяването на деня за второто Събрание на позора, който Старата отрова умишлено отлагаше. Заподскача из празния коридор като щастливо хлапе. Откри, че в някои случаи й харесва да е сама. Само така можеше да се наслади на преживяното щастие в пълнота. По този начин посрещаше баща си, когато бе на около шест години. Отново се разсмя. Видя мислено Стас, който винаги стоеше спокоен зад нея и търпеливо чакаше реда си.

— Добрият, малък Стас! — прошепна в опит да прогони прокрадващата се тъга.

Колкото повече растяха, толкова по-големи и непреодолими ставаха различията помежду им. Дивна се видя отново като малко момиченце. Протегна длан и докосна бузата на брат си. Той се усмихна, прегърна я и двамата се търколиха на пода. Представи си Питър на неговото място и отново се изчерви. Той би я убил, ако можеше да се види в мислите й!

В същия момент погледът й засече един тестер, който бавно се плъзгаше по стената, близо до нея. Правоъгълното роботче проверяваше уплътнението и налягането в стените. Спонтанно и без причина Дивна го хвана, а той издаде писклив звук и изтръгвайки се от ръката й, побягна като нещо живо.

— Вътрешното ми налягане е високо! — пошегува се тя. Беше се спряла до стената, почти в средата на коридора, и си представи как тестерът води цяла армия малки правоъгълни роботи, за да я накажат за лекомислената постъпка.

Глух шум прекъсна фантазиите й. Тя се сепна и се огледа засрамено.

„Ако ме видят така, никой не би ги убедил, че главата ми е наред! Или… о, не… тестерът е подал сигнал за някаква нередност… Защо ми трябваше да го пипам?“

Тя свърна към кабинета на професор Уайт. Реши, че й трябва специално оправдание за мотаенето в тази част от станцията. Извън занятията студентите нямаха навик да се разхождат без основание в учебния сектор и обратното винаги правеше впечатление. Особено по това време от деня.

„Търсила съм Уайт! — подготвяше се наум Дивна. — А ако е самият Уайт?!… Тогава ще го питам зааа… Ще питам за атентата!“

Идеята й се стори подходяща. Баща й се бе обадил веднага, за да ги успокои, че е добре, и вметна да не се впрягат от слуховете. „На мен ми отива да се впрягам… Уайт няма да заподозре нищо. А и да се досети, че не съм съвсем искрена, ще премълчи. Той не е досадник като Старата отрова. Онази душата ти изтръгва, докато не се признаеш за виновен, дори да не си направил…“

Дивна видя сенките и мисълта й спря заедно с дъха. На няколко крачки пред нея, в съседния коридор, двама мъже пристъпваха безшумно, един след друг. Сърцето й подскочи и заби учестено, когато сянката на първия мъж се извърна и замръзна в поза, издаваща изненада. Втората сянка светкавично се изви във въздушен шпагат и просна първата по гръб. Дивна инстинктивно пъхна ръка в джоба си и стисна новия шоков маркер, който Стас й бе намерил.

— Знаех точно как ще дойдеш… и как ще бъдеш спрян — изрече гласът на професор Уайт.

— Господи! — без глас помръднаха устните на Дивна. — Той ще убие любимия ми професор!

Тя бързо прецени ситуацията и реши, че ако се появи, инсценирайки безгрижие, може да изненада нападателя и да забие маркера в гърба му. „А ако не успея?!“ — помисли си, но тръгна. Нямаше време за разсъждаване.

Няколко широки крачки й бяха достатъчни. Маркерът студенееше в ръката й. Можеше и щеше да го използва! Вече го бе правила.

— Дивна?! — Уайт вдигна учуден глава, но срещайки обичайния му спокоен поглед, Дивна се закова на мястото си, изпусна маркера и втренчи неразбиращ поглед в безжизнения непознат на пода.

— Успокой се, жив е! — усмихна се професорът. — Сега трябва само да внимаваме с бомбата. Не я открих. Този тук най-вероятно е камикадзе. Погълнал я е, нямам друго обяснение… Ще се наложи да повикам помощ.

— Аз… мислех, че вие… — Дивна се наведе за маркера и добави объркано: — Забравила бях, че преподавате и бойно изкуство…

— Това шоков маркер ли е? — изненадано възкликна Уайт, но не понечи да й го отнеме, нито да цитира забраната за притежание на подобни предмети на територията на Академията. — Дивна, нима си очаквала да уплашиш терорист с това оръжие?

— Съжалявам, но не… — Тя отново спря.

— Не се тревожи. — Уайт извади визофона си и набра дълъг номер, без да се обажда. Вероятно това бяха координатите на сектора, в който се намираха, и някакъв специален код за спешни случаи. Тя си спомни, че всеки преподавател беше и полицай. — Ще дойдат да го приберат… Не е първият, когото хващаме тук, но е първият, който обядва с експлозиви.

Дивна се втрещи окончателно. Професор Уайт говореше за залавянето на терористи в станцията на Академията като за детска игра! Същият мил и смирен преподавател по религия и древни изкуства, с вид на човек, който има постоянен здравословен проблем. Докато през главата й преминаха няколко бързи страховити картини, заимствани от скоро слушания роман, Дивна усети близко движение. Миг след това цял военен отряд със сиви гащеризони и леки бели шлемове нахлу в тесния коридор и повдигайки тялото на терориста, го отнесе с бързина и безшумност, от които можеше да ти спре дъхът. Все едно роботът-чистач се бе върнал за някоя случайно изпаднала троха в стаята й!

— Нищо не разбирам — изпусна задържания въздух Дивна.

— Всички преподаватели са длъжни да сътрудничат на военните, скъпо дете! — Уайт бащински я прегърна през раменете. — Животът ви е поверен в нашите ръце. Преди малко ти също беше готова да рискуваш, за да ме спасиш. Смела постъпка! Все пак ще те помоля да не го правиш втори път.

— Професоре, аз… — Искаше да го попита за Пазителите и за всичко останало, което терзаеше ума й, но усети, че моментът не е подходящ за подобни въпроси.

— Изслушай ме, Дивна! — Уайт спря топлите си очи върху лицето й. Тонът му изразяваше повече молба, отколкото заповед. — Твоята благородна постъпка би могла да струва живота на всички в тази станция. Този човек нямаше да се двоуми, ако бях допуснал грешка, но аз съм правил това стотици пъти… Обучаван съм да го правя!

— Разбирам! — Дивна отново се засрами.

— Не знам нищо повече от теб, Дивна. Само предполагам, че е свързано с атентата срещу Григ — замислено поклати глава професорът. — Каквото и да са искали да направят, целят да раздвоят вниманието ни. Боя се, че неприятностите предстоят тепърва… Този тук дори не беше професионалист! Едва ли и белята му щеше да е много голяма, но никога не се знае предварително…

— Но тогава… Защо ще се жертва за нещо глупаво?…

— Не разбирам психологията „камикадзе“, ако това имаш предвид. — Уайт се поусмихна, но очите му останаха тъжни. — Може би Колосор им дава достатъчно удоволствия… Достатъчно, за да приемат кратък живот и безумна смърт. Поне на Земята се правеше така и, повярвай ми, Дивна, хората не са се променили чак толкова много.

— Това е безумие!

— Не ми е приятно да го кажа, но се налага да ти забраня да споделяш видяното заради спокойствието на студентите. Трябва да знаеш, че ако се изкушиш да разкажеш нещо на някого, няма да намериш реални доказателства за думите си. Знам, че не е справедливо! — Уайт беше доловил желанието й за протест: — А ти всъщност какво правеше тук по това време?

— Бях в библиотеката. Слушахме фентъзи роман с Пит — механично отговори Дивна, и прехапа устни. Уайт се разсмя на смущението й.

— Фентъзи роман в учебно време — весело повтори той. — Е, децата също не са се променили чак толкова много. На вашите години и аз правех така, а на следващата сутрин се молех да не ме изпитат точно този ден…

Той зарея поглед някъде далеч, сякаш виждаше през сивкавите стени на коридора. Мисълта на Дивна се втурна към Пазителите. На нейните години Херувим Уайт вече е бил детето-експеримент. Думите заседнаха на гърлото й.

— Аз… ъъм, ще тръгвам… — Тя го погледна умолително, а той я пусна без повече въпроси.

— Детството е най-слънчевият период на човечеството! — чу го да казва с носталгия. — Какъвто и където и да си!

 

 

Дивна се прибра тичешком.

— Къде се губиш, по дяволите?! — засече я Стас, още с влизането. Изражението му издаваше повече умора, отколкото раздразнение. — Ако не смяташ да учиш, поне дай тази възможност на мен… Старата отрова бави събранието вече цял месец, но не се надявай, че ще пропусне инквизицията ви! Виждам, че не ти пука за нищо, и ми писна да се тревожа за теб… — Момчето заразтрива челото си с пръсти.

— Ами не се тревожи! — Дивна го изгледа косо. Не й беше до спорове. Искаше й се да мисли за Питър, а професор Уайт и случилото се преди малко не й излизаха от главата.

— Глупава, неблагодарна сестра. — Стас се хвърли по гръб на леглото си и изпъшка приглушено, хващайки се за главата с две ръце.

— Само последната дума е вярна. — Дивна приседна до него, взе главата му в скута си и пренебрегвайки неискрената му съпротива, започна да масажира внимателно челото му. — Много учиш… Тревожиш се за какво ли не, а животът ни се движи със шеметна скорост, Сташек… Не знаем къде ще реши да спре. Просто така, без логика и правила…

— Къде беше? — през въздишка попита брат й.

— При професор Уайт. — Дивна повдигна главата му и започна да разтрива врата му. Стас изохка и се дръпна рязко, но тя притисна горещото му чело със свободната си длан. — Аз също се тревожа за теб…

— Аз се оправям сам… И мразя да ходиш при този откачен професор! Стигат ти часовете, в които го слушаш.

— Прекаляваш с ученето — подмина нападките сестра му. — Озлобил си се и според мен е от напрежението… — Тя положи усилие да го задържи легнал.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто си искам братчето, Сташек! Искам някогашния си добър и отзивчив брат… Ти беше прав, както винаги. Прав беше за Академията… за това, което Марти разказваше, и че аз го разбирах неправилно… Прав си и за Събранието на позора. Отровата знае, че колкото по-късно го направи, толкова по-гадно ще се чувстваме. Опитвам се да не мисля за това… — Дивна разроши косата му и дори се усмихна при мисълта, че би било вълнуващо някой ден в скута й да лежи главата на Питър. Ушите й отново бяха пламнали и тя се изплаши, че брат й може да долови нещо от мечтанията й и да побеснее. — Порастваме… Имаме повече отговорности.

Стас дори не отвори очи. Дивна прокара показалец през челото му, а след това сведе глава и го целуна.

— Имаш температура — каза загрижено.

— Чудо голямо! — Стас се надигна нервно, заоправя косата си и каза вече по-хладно: — Ако не се внедрим в системата, тя ще ни изплюе! На четиринайсет сме. Време е да пораснеш, Дивна.

— И да забравя, че обичам брат си, с когото съм заедно от първия си дъх? — обвинително го изгледа тя. — Да престана да вярвам в нещата, заради които съм живяла досега, само за да съм част от нечия система?!

— Обществената система! — иронично изви устни момчето. — Човек не може да живее сам. Аутсайдерите са интересни само в романите, които слушаме, защото там са главни герои и авторът ни предлага най-вече тяхната гледна точка. Но романите са за забавление. Аз не смятам да ставам клоун, когато порасна!

Той изрече последните две думи с двойно по-силна ирония, но Дивна този път не се ядоса. Спомни си казаното от професор Уайт — терористите непрекъснато се опитваха да откъснат и унищожат някоя част от великата обществена система. А вероятно Питър Верелински отдавна усещаше, че цялата тази система не работи. Марти беше излязъл от нея — изплъзнал се бе по своя си начин.

— Клоуните винаги са ми били симпатични — каза тя и се отправи към своето легло.

 

 

Течеше последният месец от първия учебен семестър и Дивна знаеше много добре какво я очаква. На няколко пъти се хвана в скрито желание Старата отрова да насрочи Събранието на позора възможно най-скоро. Чудеше се има ли някаква вероятност злобната асистентка да пропусне да го направи, или умишлено чакаше края на семестъра. „За мен е все едно, но резултатите на Питър са убийствени! Сигурно е решил да си тръгне с достойнство — с болка си помисли тя. — Аз го провалих!“

— …от този текст разбираме, че Достоевски приема за пагубно унищожението на вярата в безсмъртието. Както сами се убедихте, той посочва, че липсата на вяра убива не само любовта, но и всяка жива сила. Рухва световният ред. Нищо вече не е безнравствено. Всичко е позволено…

— …и всеки от нас е виновен! Виновни сме за всеки човек, за всички и всичко — отрони Дивна, но явно го бе направила достатъчно високо, защото всички глави се извърнаха към нея. Някои от колегите й се подсмихнаха.

— Ооо, вие отново сте с нас, госпожице Барозова! — възкликна асистентът по литературно наследство. Хихиканията се засилиха, а Стас отвърна поглед от сестра си. Питър обаче успя да улови очите й и окуражително й намигна.

— Посещавам часовете по религия и древни изкуства — поясни Дивна малко по-уверено. — Там вече говорихме за Достоевски.

— Професор Уайт несъмнено споделя гледната точка на известния руски писател — хладно заговори асистентът. — Но ние тук, ако сте обърнали внимание, разглеждаме литературните произведения в малко по-различна светлина.

Дивна повдигна рамене, пренебрегвайки явния намек за невниманието си, и хвърли прикрит поглед към часовника на пулта. Оставаха четири минути до края на часа. Тя се усмихна едва доловимо и подаде сигнал, че се нуждае от спешно излизане до тоалетната. Единственият сигнал, на който никой преподавател не можеше да даде отрицателен отговор.

Навън беше пусто. Дивна несъзнателно се отправи към кабинета на професор Уайт. Винаги когато се нуждаеше от утехата или съвета му, той се появяваше отнякъде. Преди да открие тайната му, приемаше тези срещи като случайност, но сега беше убедена, че професорът просто усеща кой се нуждае от помощта му и винаги е на правилното място.

— Аз съм напълно луда — измърмори. — Не си мисля, че ще кажа на Уайт какво знам… Не е възможно да си го мисля! Как ще му обясня откъде съм научила…

Пръстите й се плъзгаха по стената и бяха стигнали един от бутоните за вдигане на щората над илюминатора. Натисна го и познатата звездна карта бавно се отвори пред погледа й.

— Оттук си красив, а не студен и плашещ. Май с всяко нещо е така, когато му се радваме отдалеч! — заговори тя на космоса. — Дори не мога да си представя, че си погребал толкова много хора…

Дивна мушна ръце в джобовете си. Лъскавата й академична униформа отразяваше светлината от вграденото в стените осветление. Така студентите биваха разпознавани лесно, но Дивна се бе убедила, че един свободомислещ хлапак или някой болен ум са способни на доста неприятни изненади. Именно изненади, защото тъкмо за тях никой от възрастните не бе готов.

„Колосор има основание да иска повече контрол — помисли си тя. — На този етап не може да стори нищо по-сериозно от това да реши да ни избие един по един, а то си е доста рисковано начинание, дори за координатор.“

Професор Уайт може би нямаше да я познае веднага. С прибрана в украсен със сребристи лентички кок коса и в униформата, която носеха още най-малко тридесет момчета и момичета, Дивна не се отличаваше с нищо. Все пак, не беше нужно да си Пазител, за да се досетиш кой излиза от час, за да се полюбува на космоса, докато мислено се моли да срещне утешител.

— Мислиш си, че звездите са красиви, когато ги гледаме отдалече, и това е така — започна тихо Уайт, когато я приближи достатъчно.

— Професоре!

Дивна поздрави, кимвайки сдържано, макар да й се щеше да се разкрещи от радост. Не само защото бе успяла да го повика мислено. Винаги изпитваше радост, когато видеше Уайт. Той криеше в очите си толкова жизненост.

— Пак си там, където не бива. — Професорът го каза без укор.

— Напротив — отговори тихо тя. Искаше да смени темата, а за това й трябваше малка пауза. — Сутринта говорих с татко. Той изглежда вече знае, че няма да продължа тук. Най-малко два пъти на ден ми напомнят, че съм смахната. — Тя махна с ръка. — Струва ми се, че не бива да ви говоря така. Днес по литературно наследство разглеждахме Достоевски и си спомних някои ваши мисли за вярата… Ние сме изгубени, професор Уайт! Безвъзвратно изгубени в собственото си безверие… Аз не се обиждам. Зная, че не съм напълно смахната, просто…

— Смахната?! — Уайт отвори още по-широко светлите си очи. — Объркана и може би малко разсеяна — да, но смахната — в никакъв случай. Кой ти внуши подобно нещо, Дивна?! А и откъде ти хрумна да се тревожиш как ще реагира баща ти? Това е излишно. Бих те разбрал, ако той беше просто политик. — Погледът на Уайт се зарея в чернотата на космоса пред тях. — Александър Барозов беше истинска звезда на Земята! Филмът, в който игра… Шоуто, което правеше преди и след това… Сякаш бяха екранизирана подготовка за сегашния ни живот. — Уайт въздъхна и извърна лице. — Знаеш ли, Дивна, в този филм баща ти също имаше близнаци, но бяха момчета. Като две капки вода.

— Не знаех, че познавате баща ми — едва сега успя да проговори Дивна.

— Не мисля, че ще срещнеш човек от нашето поколение, който да не е чувал името Александър Барозов. Баща ти беше средно популярен рок певец, но когато Холивуд го направи звездата на най-грандиозната си продукция, той стана много повече от популярен. Стана супергероят на времето ни… Знаеш ли, може би негативното отношение към теб донякъде се дължи и на това. Очакванията към децата на звездите винаги са големи…

Дивна хлъцна и замлъкна. Понякога истината звучеше толкова нереално, че човек не намираше думи да й се възпротиви. Но След Земята нямаше звезди! Много малко хора оказваха почит на когото и да било.

Да, Уайт беше прав. Тя знаеше, че баща й е звезда от някакъв филм, предсказал унищожението на Земята. Филмова звезда на несъществуващата вече планета!

Но и Питър Верелински също беше звезда. По-реална и от по-ново време. Спомни си какво беше открила за него в колектора.

„Апостол Петър или Питър Пан… Горкият Питър!“

— Не унивай! — Уайт стисна рамото й. — Баща ти стана звезда, без да го търси и иска. След този филм той се отказа от киното и захващайки се с политика, се посвети на една Богоугодна кауза. Там срещнал майка ти. Будно момиче, което било негова почитателка… Вестникарите се избиваха да пишат. — Уайт се усмихна замечтано и очите му възвърнаха живата си проницателност. — Ще ти прозвучи странно, но аз вярвам, че това е мисия с продължение.

— Благодаря — едва чуто изрече Дивна. — Не е най-подходящият момент, но исках да знаете, че само при вас изучаваме нещо наистина важно. Не разбирам защо предметът ви не е задължителен! Нима хората могат да правят каквото и да било, без преди това да са открили откъде идват, защо са тук и накъде са се запътили?

— Мъдри мисли за един смахнат ум — подсмихна се Уайт. — Който търси истината за предназначението си, Дивна, той я намира. Рано или късно… Не е нужно някой да го кара да прави това в посочен в задължителната програма час.

— Не разбирам! — възпротиви се Дивна. — Вие сте… вие ни учите. — Тя се изчерви още по-силно. За малко да се издаде, че знае тайната му. — Учите ни на нещата от истинския живот…

— О, разбирам затруднението ти. Но животът не е съставен от формули. — Уайт погледна към тавана, откъдето се разнесе познатият звън на алармата за край на часа. — Използвай междучасието за нещо по-приятно от философстване с един старец! Има време за всяко нещо.

Дивна стисна устни в гримаса. Искаше да каже на Уайт, че той не е старец, но подобно отношение й се стори твърде непочтително след този разговор.

— Много благодаря — измърмори тя отново не на място и след като осъзна, че изглежда още по-глупаво, хукна обратно към аулата, откъдето вече се изсипваха цял поток студенти от двата подготвителни курса.

— Забави се, Дивна! — строго я изгледа брат й и продължи разговора с приятелите си оттам, където го бе прекъснал: — …а Лиъм ще разплаче Старата отрова. Боя се, че не може да го понася.

— Хосе! — гръмко обяви Пол и сладникава усмивка украси злобното му лице. — Хосе е триста пъти по-голям глупак… Как въобще са приели такъв идиот в Академията?!

Дивна се нацупи и обърна гръб на Стас и приятелите му. Да обсъждат по този начин колегите си й се стори цинично и недостойно. Освен това въпросният Лиъм беше симпатично и благородно момче, поне в нейните очи, а Хосе беше негов приятел.

— Добре ли си?

Питър бе засякъл погледа й и приближи с достатъчно загрижен вид, за да преобразува недоволството й в искрена радост. Макар и с известни угризения, тя си помисли, че ако мисията на баща й наистина се предава генетично, няма начин избраният продължител да е Стас. Той щеше да остане отличник на випуска, а тя и Питър много скоро нямаше да са тук. Тогава сигурно щеше да открие и предназначението си.

— Добре съм — отговори, докато очите й шареха свенливо настрани. — Толкова добре, колкото може да бъде човек, на който му предстои час при Старата отрова!

„ВСЯКА СЕКУНДА ЖИВОТ УВРЕЖДА НЕПОПРАВИМО ВАШЕТО ЗДРАВЕ!“

Йо прочете новото послание, което Ли и тризнаците Рост бяха издраскали с разноцветен музикален спрей, с допълнителни примигващи ефекти. Би било интересно да се изпише нещо върху носещата ска на скайт с подобни букви.

— Музикалният мотив е крайно неподходящ — опита се да възнегодува, но и тя, като всички останали, се радваше на всеки щрих от известните беладжии.

— Готинко е! — приближи Мариуча, следвана от хихикащите Стела и Вики, които бяха навлекли тренировъчните си екипи, макар да беше късно за репетиции.

— Йо, измислихме няколко нови движения. Вики мислеше, че са опасни за изпълнение върху скайт, но вече ги пробвахме няколко пъти. — Стела бе станала сериозна.

— Изглеждате живи и без видими контузии — усмихна се Йо. — Ще ми покажете ли?

— Веднага! — гордо се изпъчи Вики.

— Къде остави Кристъл? — мимоходом попита Мариуча. Йо се сепна.

— Кристъл?! — извика тя. — Не е ли с теб?

— Мислех, че е с теб — обърка се Мариуча. — Всъщност, не… Видях я да говори с Ли, когато той и тризнаците минаха оттук. Сигурно тогава са направили и надписа. Много са бързи…

— Просто си я видяла?! — викна Йо. — Тя е само на пет години, Мариуча! Трябваше да я пазиш!… И защо ще тръгне с Китаеца и тризнаците?

Родителите на Кристъл, най-малката им балеринка, бяха пилоти, на които им предстоеше дълъг полет, и я повериха на Йо. Момиченцето не говореше добре Общия език. Интересуваше се живо от скайт-балет, а първият ден в „Трошачите“ я бе впечатлил дотолкова, че балерините решиха, че няма да имат проблеми с нея. Кристъл беше кротка, не хленчеше и се радваше на всяка малка новост. Много скоро момичетата престанаха да гледат на нея като на петгодишно дете.

— Да се надяваме, че е останала с Ли и тризнаците. — В гласа на Йо имаше повече оптимизъм, отколкото усещаше отвътре. — Мариуча ще дойде с мен! Ще ми покажете новото, като се върнем. Наистина много съжалявам, че не мога да го видя веднага.

— Всичко е наред! — усмихна се Стела.