Николай Хайтов
Ламята (6)

Глава шеста
Походът на Дери кожа.
Как тръгна той

Дадоха път на ловците и след малко Дерикожа беше заобиколен от стотина мъже с лъкове, колани, кожени колчани на коланите, криви ножове в поясите им забити и с шапки от зверски кожи.

— Вземете си клещи! — започна Дерикожа своите нареждания, щом се събраха всичките ловци. — Клещите ще ни трябват да извадим ноктите от краката на ламята! Вземете и върви, за да нанижем ноктите на огърлици, защото аз, Дерикожа, обещах на всичките жени от тези колиби не по една, а по две огърлици от ламя!

— Че ще има ли толкова нокти по краката на ламята? — обади се един от ловците, с опърлени вежди.

— Ако ноктите не стигнат, ще направим огърлици на жените от ламените зъби! — ревна Дерикожа и тупна с крак.

— Браво, браво-о! — разнесе се от всичките страни. Викаха „браво“ и Калота, и Варадин, и Кутура, и дори военачалниците. Мълчаха само овчарите, дърварите, Пърчови гащи, Чаталата брада и Панакуди. И не само мълчаха; тримата последни, клатеха глави, а Панакуди дори се обади:

— Хайде пък, дано!

Разбира се, тези подробности останаха незабелязани, защото гласът на Дерикожа продължаваше да гърми над колибарския мегдан с нови нареждания и нови заповеди, докато най-сетне започна бойната проверка.

Ловците минаваха пред Дерикожа, а той преглеждаше лъковете, ножовете, стрелите, опипваше здрави ли са коланите, има ли достатъчно лой и овесени питки в торбите, а гласът му летеше над мегдана ту ласкав (когато оръжието беше в ред), ту пък укорителен и строг, когато трябваше.

— На тая стрела перото й да се оправи! — На тая върхът и да се наточи!

— Тази дръжка е от леска — дрянова да си направиш!

И се чуваше пукотът на негодните стрели.

— Тази е добра — минавай! — продължаваше прегледът. — И тази! Тази е ръждясала! Ще ти я забия във врата, глупако! Бързо да я загладиш на точилото и втори път да се научиш да си мажеш стрелите с меча мас!

Така един по един пред Дерикожа се изредиха всичките ловци и дружината можеше вече да се строява за поход.

— Застани-и-и! — гръмна Дерикожовият глас и докато строгата команда да се блъсне в стената на, кулата и да се повърне ехото, ловците се подредиха като под конец.

— Ръката на колчана, хат-хат!

Ловците изпълниха и втората команда точно.

— Стрелите-е-е вън! Хат-хат!

Чу се едно зловещо съскане, нещо като „ззът-зззът“, и във всяка ръка се появи стрела.

— Тетивата опъ-ъ-ъни! — последва новата команда и сега в ръцете на ловците се появиха страшните лъкове, готови да изпратят своите стрели в целта, която Дерикожа им посочи.

— Мирр-но! — разнесе се високо и тържествено командващият глас. Ловците като че се вкамениха. Тогава пред очите на слисаните колибари, които още не можеха да си поемат дъх от невижданите бойни хватки, Дерижока с твърда стъпка се отправи към болярина, спря и като измъкна меча и го издигна над главата си, силно извика:

— Явява се Дерикожа, предводителят на ловците! Дружината ми е готова да се срази с ламята за прослава на болярското ви име!

— Ах, подлец! — чу се ръмжене сред навалицата. — Той иска да се подмаже на Калота!

Ухилен, доволен и щастлив от направената чест, боляринът Калота махна с ръка:

— Убийте ламята! — викна той и без да има защо, измъкна своя меч.

— Ре-ре-рее-е-ей! — дружно отговориха ловците с бойния си вик.

— А сега, напре-ед! — ревна Дерикожа.

При този знак ловната дружина се люшна след предводителя, и за трети път от вчера бойната песен на колибарите се разнесе над пълния с мъже, старци и жени мегдан:

„Вятърът свисти, реката плющи,

вятърът свисти, реката плющи,

ала не е вятърът, не е вятърът,

а свистят нашите стрели.

Не е реката, не е реката,

а плющят бойните ни прашки

с камъни и какалашки

и летят към враговете,

и се забиват във вратовете.“

Накрая вместо рара-рата, ратата-там, ловците допяваха песента с бойния си вик:

„Рере-ре-ей, рере-ре-ей!

Рере-ре-ей, рере-ре-ей!“

Така започна походът на Дерикожа, прославеният предводител на ловците, с десет рани от глигани, три от мечи зъби и десетина от вълци.