Николай Хайтов
Ламята (18)

Глава осемнадесета
Отмъщението идва

Първото, което Съботин видя…

По-право той видя едновременно няколко неща и всяко от тях стигаше, за да се изправи косата на главата му. Преди всичко ушите му оглуши нечуван вой и ужасен трясък. Воят идваше от сто кучешки гърла, а трясъкът — от съборени стени. Кръвожадните болярски кучета тичаха из двора и хапеха когото завърнат. Някои от войниците и слугите бягаха, други посрещаха озверените псета с копия и мечове. Заедно с това пламъците вече облизваха двореца на болярина и гредите една след друга падаха с трясък, сред облаци от пламък и дим. Ни имаше слуги и войници, които вместо да гасят, биеха се едни с други, главно — стрелците с мечоносците, гонеха се все още по стълбите и коридорите, промушваха се с копията и не преставаха да се хулят с едни и същи викове:

— Вие стрелците сте негодници!

— Вие пък мечоносците — похитители и плячкаджии!

А кучетата продължаваха да гонят и да хапят.

Съботин се опита да си обясни какво търсеха тия кучета на двора. А работата беше проста: когато кучкарите и войниците паднаха заедно с моста, един от кучкарите, който си беше надянал под коженото наметало броня, успя да се довлече до вратата на кучкарницата и да я отвори. Тогава кучетата с лай и ръмжене се спуснаха към двора.

И случи се, пръв Калота да заплати за своята жестокост. Щом воят долетя до ушите му, той се наведе през прозореца да види какво става. Това бе сгоден миг за огорчената болярка: с неочаквана сила тя го ритна отзад и боляринът полетя към устата на озъбените псета. Кучетата се спуснаха и го повлякоха.

— Спрете ги-и-и-и, спрете ги-и-и-и! — закрещя Калота.

Но никой не чу предсмъртните му викове. Ето, това се бе случило, докато Съботин беше в „Змийската зала“. А когато той се появи на двора, от Калота беше останала само едната очукана позлатена броня.

Съботин нямаше време да се радва, нито да тъгува. Кучетата можеха да го връхлетят всяка минута, а той не биваше да умре, преди да е спасил Джонда от устата на сурата ламя.

Първата мисъл на въглищарчето беше да напусне кулата през Главната порта, но когато се огледа, то видя, че и Главната, и двете странични порти са затворени. Единствен Калота можеше да заповяда те да се отворят, а Калота беше вече мъртъв. Както и да го мислеше, Съботин разбра, че единственият изход бе да се прехвърли през високите стени. Но как? Все ще измисля нещо, каза си той и хукна по тесните каменни стъпала. Още при първите скокове му стана ясно, че това няма да е лесно: едни войници слизаха надолу, други се качваха нагоре, трети, вкопчени в бой, се търкаляха по стълбите, а четвърти се биеха по коридорите. Все пак въглищарският син, пъргав като невестулка, съумяваше да се провре и успя да се промъкне до върха на стената. Стори му се, че най-после ужасът се е свършил. Той се огледа за някакво въже и в този миг двама стрелци тръгнаха подире му. Копие профуча край ухото му и го поряза, другото проби ръкава, а третото едва не се заби в прасеца на голия му крак. Лицата на преследвачите му бяха зачервени, очите светеха както очите на Главния гадател, когато пееше своята предсмъртна песен, както на Трътко, когато викаше: „Старци-и-и! Напред!“

Единственото спасение беше в пипера. И Съботин пак си послужи с него. Чуха се няколко „олеле“-та, едно дебело „о-о!“, а след това ругатните заваляха като дъжд.

— Гръмове небесни, какво ни попари?

— О-о, небе, отидоха очите ми! — викаха стрелците и се триеха, а в това време Съботин се беше вече покатерил на ръба.

Първото, което видя отвъд, долу, бяха Стелуд и Бранко, които водеха Джонда. Ламята не се виждаше, но прахулякът, издухван при всеки рев, отбелязваше точното й място — зад едни скали. Подир стражите — подтичваше Панакуди, а те се опитваха да го пропъдят с копията си. Зад Панакуди вървяха Чаталата брада и Пърчови гащи с по една дебела сопа в ръцете, но види се още не бяха събрали смелост да нападнат двамата въоръжени пазачи, които продължаваха да мъкнат Джонда по-нататък.

— Заповед на болярина Калота! Спрете! — изрева Съботин и сам се зачуди откъде излезе тоя силен глас.

Стелуд чу виковете, обърна се и като забеляза изправен на стената мустакат човек с алебарда в ръка, побутна Бранко.

— Заповед на болярина! Спрете! — ревна Съботин отново.

Стражите спряха. Съботин погледна надолу, за да види къде да скочи. И едва сега за беляза, че височината беше ужасна. При това щеше да скочи в защитния ров, да се забие във водата, а още по-вероятно — в дебелата тиня.

Загубил надежда, той напразно се оглеждаше за въже. Край него имаше само котли с катран, а до тях — вързопи суха слама за сгорещяване на катрана. Някои от вързопите бяха развързани, вероятно от стрелците, когато се бяха опитвали да изсипят горящ катран върху мечоносците и така бяха подпалили двореца.

Да, нямаше въже, нито стълба, само тая суха слама — огромни свитки — суха слама, опетлана в конопени върви, които в Трипетли наричаха „вървилники“. Нищо друго. А там долу стражите очаквателно поглеждаха към него и вече се канеха да поведат Джонда нататък. И тогава Съботин се сети: ето с какво ще полети той от върха на кулата към бойния ров, пълен със зеленясала вода! Със сламата! Вървилникът щеше да изплава над водата и да го спаси. На Съботина оставаше само здраво да го прегърне.

Стана това, което той премисли отнапред: вързопът удари зеленясалата вода и се заби надолу, но леката слама бързо изплава и преди „пратеникът на Калота“ да се е нагълтал с вода, той се намери на повърхността.

Радостни възгласи на колибарите поздравиха тоя скок и неколцина се втурнаха да го посрещнат. Те му подадоха кривак и като се хвана за него, Съботин изскочи на брега и затича към Джонда.

— Отвържете момата! — извика той.

— Тайната дума на Калота и — тогава! — рече Бранко и се улови за меча.

За четвърти път през този ден Съботин бръкна в торбичката с пипера, но напипа не пипер, а каша!

— Боляринът е мъртъв! — извика Съботин. — Ако тази дума не ви стига, ще се разкайвате!

Без да отговори, Бранко измъкна меча, а Стелуд насочи копието в ребрата на Съботина, когато една колибарска сопа изсвири във въздуха и копието хлопна на калдъръма. Друга сопа се стовари изотзад върху шлема на Бранко.

— Отведете момичето назад! — нареди Съботин.

Четирима колибари веднага се спуснаха да отведат Джонда, като се мъчеха да и развържат вървите.

Разбрала сякаш, че жертвата й се изплъзва, ламята силно изрева и глухо тътрузене показа, че гладното чудовище се приближава.

— Бягайте! — извика някой.

— Вървете да отбиете реката! — заповяда Съботин. — А другото оставете на мене!

— Кой си ти? — попитаха двама-трима, като се взираха в мустакатия непознат.

— Това е пратеник на небесата! — рече Панакуди и като се спусна уж да прегърне Съботина, успя да му прошепне: — Казвай, че си пратеник на небесата, по-лесно да ти се подчиняват, че няма време за губене!

— А пък от тебе чакам едно магаре идва чувала суха прахан. Само че бързо-о! — рече Съботин.

— Чатала̀та брадо, какво дремеш? Доведи бързо магарето с праханта! — ревна Панакуди. — Пърчови гащи — към реката! Отбивайте реката, както ви е казал „пратеникът на небето“! — продължаваше да нарежда старецът с глас подмладен и силен. — Хайде, че ламята идва! Бързо-о!

Този път нямаше лъжа. Нещо заскрибуца, заскърца и заскриптя, като че триста вериги се влачеха! Показа се гърбът на ламята, извит като могила, покрит в лъскави, дебели люспи, които тракаха една о друга и ужасно скриптяха.

Едни колибари тичаха към реката начело с Пърчови гащи, за да я отбият. Другите бяха отстъпили назад и гледаха какво ще стане; само Панакуди, запазил цялото си спокойствие, продължаваше да вика:

— Скоро, Чатала̀та брадо, скоро-о! Доведи магарето!

Чаталата брада с все сили дърпаше едно магаре, натоварено с два чувала, но проклетото магаре се теглеше, а през това време Съботин и ламята се гледаха и нито чудовището мърдаше напред, нито Съботин отстъпваше назад. Ламята ревна още веднаж, гърбът й се задвижи насам-натам и към небето полетяха камъни и пръст. Както биците, преди да се спуснат в борба, реват и ровят земята с крака, така и ламята ревеше и ровеше, за да сплаши своите противници. Дали се боеше да нападне толкова хора, събрани на едно, или пък вонята, която се носеше от Панакуди, я спираше — това не беше важно. Важното за „пратеника на небето“ бе, че Чаталата брада спечели време, доведе най-сетне магарето и тикна оглавника в ръката на Съботина.

— Тръгваме, дядо! Пали! — рече Съботина на Панакуди.

Предвидливият Панакуди беше си вече приготвил кремъка, джасна в него кривия чакмак и праханта се подпали. Въглищарчето грабна огънчето и го мушна в единия, след това — в другия чувал.

А ламята, сякаш не виждаше нищо друго, освен тлъстото магаре, доволно изрева, когато то, водено от Съботина и подкарвано от Панакуди, тръгна към разтворената й уста.

Изведнаж едно стократно „ах!“ на разочарование и страх се разнесе над Трипетли. Ламята вдигна глава, подуши въздуха и като разтърси шия, ядовито се дръпна и зарева.

Съботин и Панакуди се спогледнаха.

— Ти ли се развоня така, бе дядо? — попита Съботин, като стисна нос и се подпря на врата на магарето, за да не припадне.

— Слънцето ме напече! Затова! — ухили се Панакуди победоносно. — Исках да опитам мога ли прогони ламята само с воня и — ето че можело! Ако имах повече порова мас, аз можеше да видя на ламята сметката само с воня!… Ето, виж!

Панакуди понечи да мине пред магарето, но Съботин го дръпна:

— В името на слънцето, връщай се, дядо! — замоли се той. — Връщай се, инак всичко е загубено.

— Видя ли? — тихо се закиска Панакуди. — Та ние можем да прогоним ламята само с воня! Ама ще ни трябват поне триста пора!

— Връщай се, дядо, инак всичко е загубено! — продължаваше да моли Съботин, помирисал заедно с поровата миризма и миризмата на разгорялата се в чувалите прахан. — Бягай веднага! Бягай назад!

Панакуди макар и неохотно, тръгна, а ламята отново подаде глава. Люспите й отново застъргаха камънака и мощният й гръб отново се изви пред слисаните погледи на колибарите.

Съботин потегли магарето, но то, забило крака в земята, не желаеше да мръдне. Очевидно, колкото и глупаво да беше, дългоухото не искаше доброволно да влезе в устата на ламята. А времето минаваше, димът от подпалената прахан ставаше все по-гъст и подсказваше, че трябва да се бърза. Тогава Съботин придърпа магарето към едно дърво — завърза го за дънера с оглавника и се оттегли заднешком.

— Бягайте, че плашите ламята! — извика Панакуди към колибарите, разбрал какво ще стане, ако чудовището се забави да глътне магарето с подпалените два чувала. — Бягайте и блейте, дяволите да ви вземат! — продължаваше да вика той. — Опитайте се да я подмамите!

Няколко души блейнаха, други ревнаха като говеда, а в същото време изрева и вързаното клепоухо. Това, изглежда, раздразни ламята, та подскочи напред и нещастното магаре най-сетне изчезна в грозно разтворената й уста.

— Слава на небето! — чуха се в настъпилата тишина думите на Панакуди. — На̀ ти сега една мома! — звънтеше неговият глас и всички видяха как старецът изведнаж приклекна и заигра „колибарското“. Той размахваше ръце, подскачаше, ставаше и тананикаше в ритъма на старата игра:

Слава на небето!

Слава и на гръмотевиците!

Но такава сила, каквато се пада на момчето,

няма втора на света.

Да се досети то ламята да подпали с прахан!

О-о, небе, каква глава!

Да скочи то от върха на кулата!

О-о, гръмотевици небесни, какво сърце!

Да прекоси подземията страшни на Калота

и да се върне,

без косъм от главата му да падне,

за да напъха в корема на ламята

два чувала жар от най-добрата!

От най-добрата!

От най-добрата!!!

Така пееше Панакуди и тупаше крака, но никой не гледаше в него, а в ламята. Тя, щом нагълта магарето, се облиза, повлече се назад и скриптенето на коравите й люспи подсказа на колибарите, че ситото чудовище се е отправило към пещерата.

Настъпи тишина, но за кратко. Стърженето на железни вериги откъм кулата оповести, че някой се опитва да спусне висящия мост към Трипетли. Може би някой, който не беше пил от болярското мляко и не искаше да умре, се опитваше да избяга навън.

Разбрал какво означава това, Съботин хукна към Главната порта, като се мъчеше да увлече със себе си и колибарите.

— Давайте греди да залостим вратата, инак кучетата ще ви разкъсат по-бързо от ламята — викаше момчето. — Дайте греди, инак в Трипетли няма да остане жива душа!

Колибарите се спуснаха да влачат греди и да подпират моста. В тази минута страшни удари разтърсиха земята.

Сметнали, че небето се е разцепило, селяните паднаха ничком. Само Съботин остана прав. И Панакуди. Той се вслуша в ужасния грохот и лицето му изведнаж светна.

— Започва-а-а-а!

Така рече Панакуди и без да обръща внимание на куция си крак, покатери се бързо върху една от съседните скали и впери очи в пещерата.

Зарязал гредите, Съботин го последва, и не сбърка, защото гледката, която се откриваше от високата скала, можеше да се види на хилядо години веднаж: една ламя, сура ламя, навярно последната ламя на този свят, гореше извътре, мяташе се и умираше в страшни мъки. Че наистина гореше, се разбираше по дима, който излизаше от устата и ноздрите на трите й глави — пушек тъмносин, примесен с жълтозелени пламъци, които чудовището издухваше напред и подпалваше де каквито храсти и дървета имаше наоколо. Заедно с това ламята се мяташе насам-нататък по дерето, но като не намираше ни капка вода, удряше с опашката си, а огънят около нея все повече се разпалваше. Ето, затова изпрати Съботин Пърчови гащи да отбие реката. Ламята се мъчеше да пропълзи по склона, подпалваше нови храсти и дървета, търкулваше се обратно и биеше ли, биеше с опашката. Биеше с такава сила, че цялата подскачаше във въздуха и с грохот се стоварваше отново върху каменното дъно на дерето. От силните удари и ужасните предсмъртни ревове земята се тресеше. Цели скали се клатеха, събаряха се и като летяха надолу, удряха се в нея и отваряха цели дупки в туловището на чудовището.

Най-сетне, подушила вода, ламята се отправи със страшен рев нагоре по дерето. Тя не пълзеше, а подскачаше и разбиваше с опашката си камъни и скали. Колибарите се разбягаха. Панакуди престана да се смее. Ако побеснялата и подпалена ламя преминеше през Трипетли, огненото й дихание щеше да подпали всичките колиби.

— О-о, небе! — зашепна Панакуди — О-о, небе!

Разбира се, нито небето, нито хората чуваха неговите думи, защото ламята продължаваше да се хвърля, да трещи и да гърми, докато най-сетне приближи до кулата. Водата в бойния ров, макар и блатна, зеленясала, я чакаше! Но тя така се мяташе, че стената на обгорената отвътре стара кула се заклати, наклони се, полетя надолу и ровът с водата се изгуби под грамадата от стари камъни.

В същото време с един отчаян скок чудовището подрипна, стовари се със страшна сила на земята, пръсна се и се разлетя на хиляди парчета!

А колибарите, изпокрити под навеси, камъни и дървета, гледаха занемели и смаяни.

Дълго време от небето валяха люспи, камъни и пръст. Най-сетне, каквото имаше ща пада — падна. И тогава над развалините се понесе радостен и силен вик:

— Свърши се-е-е-е-е! Да ни е честита свободата-а-а-а!

* * *

Радостта нямаше край! Всички, които се страхуваха от ламята, от болярина, от старейшините и от Главния гадател — всички си отдъхнаха. Онези, дето имаха гайди, свирки и кавали — надуха ги, тези, дето не можеха да свирят — запяха и завикаха. А които не можеха нито да пеят, нито да свирят — грабнаха кой стара кратуна, кой ведро и започнаха да ги разхлопват и чукат.

Вдигна се такава веселба и врява, че никой никого не можеше да чуе. Само Панакуди се щураше сред множеството и търсеше „пратеника на небето“. А него никакъв го нямаше.