Николай Хайтов
Ламята (5)

Глава пета
Преговори с ламята.
Как, узря решението за война

Говедаринът на Трипетли изпълни най-точно наставлението на старейшината. Вместо да тръгне по течението на реката, към пещерата на ламята, той пое към насрещните скали. От това високо място дупката се виждаше много добре, а в същото време беше и безопасно, защото дълбока пропаст делеше пещерата от скалите, както и една река, която се пенеше с грохот в дъното на пропастта.

Гласовитият пратеник избра най-високата скала, качи се върху нея и зовът му се понесе над дерето:

— Е-хе-е-е-е-ей, ламя! Чуваш ли бе, ламя-я-я?

— Я-я! — долетя отсреща ехото.

„Я-я“ в езика на колибарите от Трипетли означаваше „да-да“.

Говедаринът, който не разбираше какво е ехо, повярва, че говори с ламята. Затова продължи да вика с пълен глас:

— Старейшините и боляринът Калота ме пратиха да те попитам: искаш ли ние да те храниме и да си живееме в мир? Искаш ли бе, ламя-я-я-я? — Я-я-я! — долетя отново откъм пещерата.

— Щом е тъй — продължи да вика зарадваният говедар, — я ми кажи ти може ли с кози да те храним, а-а?

— Аха-аха-а-а! — отсече ехото.

— А коне? Ще ти трябват ли коне?

— Не! Не-е-е!

— Гледай я ти, гадната ламя. Не щяла коне, а магаретата на житаря глътна като нищо! — тихо замърмори говедаринът, като чу двукратния отказ. — А телета ядваш ли, а? — отново се разнесе гласът му и отново долетя отсреща утвърдителното:

— Аха-аха-а-а-а!

— Знаела тя какво се яде! Не е вчерашна ламята! — отново тихо промърмори пратеникът, а след това пак се наду и гласът му прехвърли дерето:

— А по колко ще изяждаш бе, ламя? Отговори-и-и!

— Ри-ри-и-и-и! — върна ехото отсреща.

— По три на ден?! — хвана се глупакът за главата. — Майчице, яка ни душа! Да бяха поне волове стари, чеда я задавят, а то — меко, телешко месо.

— А ще искаш ли друго добиче-е-е? — викна пак и ехото отсреща зазвуча като „момиче-е, момиче-е-е!“

Нещастникът изпули очи и заскуба косите си:

— Момиче ли? Добре ли чух? Но това е страшно нещо: момиче да се дава на ламя! Я да попитам още веднаж добре ли чух! — рече той и боязливо повтори:

— Момиче ли бе, ламя-я, момиче ли, а-а-а-а?

— Аха-аха-а — затъркаля се ехото.

— Пуста опустяла и ламята, момиче дето искаш ти — започна да проклина говедаринът. — Аз момиче още не съм докоснал, а тя иска да ги яде.

— Абе ламя-я, може ли момичето да се замени с теле или не-е? — сети се да попита той, което показваше, че не е чак дотам глупав, ала отговорът, както можеше да се очаква, беше:

— Не-е… Не-е-е!

Тогава говедаринът се реши на една последна и много смела хитрост и викна към пещерата:

— А старейшини тлъсти ядат ли ти се бе, ламя-я-я? Ядат ли ти се или не-е-е?

— Не-не-е-е-е!

— Знае си тя — старейшините са корави, а момичетата — крехки! Знае мръсното чудовище, но няма как — избухна момчето, което, макар че имаше диво изражение, беше с добро сърце. И като нарами тоягата, отправи се към Трипетли, не спирайки да си мърмори: „Ще кажа на старейшините каквото чух, пък нека да решат те какво да правят. Ще им кажа…“

Той спря да си припомни какво трябваше да им каже и започна да изрежда на пръсти: „Ще им кажа, значи: кози, три телета и момиче. Всеки ден! Всеки ден! О, небе! — внезапно изохка говедаринът, сякаш го боднаха с меч, и като издигна и двете си ръце, завика със сълзи на очи: — Аз момиче не съм докоснал, а ламята ще ги яде! О-о, небе, защо си тъй несправедливо към мъжете!“

Новината, че ламята иска всеки ден кози, по три телета и по едно момиче, разтревожи колибарите до смърт. Всички се събраха на мегдана и започнаха да викат и да се препират един през друг:

— Момичета — не! — силно и рязко извика Пърчови гащи. — Дори под робството на дебелоглавите не е имало такова нещо — мирът да се заплаща с момичета!

— Кози, телета — може, но момичета — не! — подкрепи го и младият дървар с обелената кожа. Ами ако тоя мир с ламята се проточи да речеме триста дни? Откъде ще и намериме триста момичета, когато се знае, че и сега в Трипетли момичетата не достигат и повечето млади мъже ходят да си крадат от съседните болярства!?

— Ти чу ли добре, че ламята иска да и се дава момиче? — питаше Трътко нещастния говедар вече за трети или за четвърти път.

— Гръмотевицата да ме гръмне, ако не бях го чул ей с тези, двете си уши! — кълнеше се и той вече за трети или за четвърти път. — Аз я попитах не обича ли някакво друго добиче, а тя ми отговори: „Не! Момиче, момиче!“

— А че ламята може ли да приказва, бе! — обади се Панакуди, но Калота го сряза от прозореца на кулата:

— Ами щом с ушите си е чул! При това не с едното, а с двете… Нали с двете, бе? — викна Калота. — Нали чу с двете си уши?

— С двете! С двете! — потвърди говедаринът, но Панакуди си остана недоверчив:

— Та ти не си си мил ушите! — продължаваше да се съмнява той.

Но Калота отново го прекъсна:

— Че не си е мил ушите, това не пречи. Зная го от собствен опит! И тъй, събранието продължава — разнесе се гласът на болярина от прозореца. — Думайте, колибари, и решавайте! Аз момичета нямам.

— А болярката Анна-Мария-Лизекалоте не е ли твоя дъщеря? — запита Брадван.

— Тя е вече сгодена за болярина от Долни брод и в нашите владения тя за мома не се брои! — отговори Калота и очите му светнаха с коварен блясък.

— Айде-е-е-е, пак започна да извърта! — надигна се ропот, двама-трима извикаха „лъжеш!“, но не се показаха открито, а Чаталата брада три пъти изруга: „Шкембе! Шкембе! Шкембе!“

— Накарайте ги да млъкнат! — кресна Калота на своите стражници и въпреки знаците, които му даваше Трътко да остави на него да се оправя с тълпата, продължи да крещи.

Стелуд наду бойния си рог, а останалите стражи приготвиха, лъковете за стрелба, отправиха ги към навалицата и тишината се възстанови. Тогава Панакуди отново се изстъпи по-средата на мегдана и започна да говори:

— Предлагам да заприщим реката! — извика той. — Така водата ще се вдигне и ламята ще се удави…

— Не! — долетя гласът на Калота. — Не! Ако вие заприщите реката, водениците ми ще пресъхнат и колибарите няма къде да си смелят зрънце жито! Та вие ще изпукате от глад, бе, как я мислите?

— Житото може и варено да се яде — чу се глас.

— Жито ако няма, желъд ще съберем и ще ядем! — обади се втори, но и Калота не се предаваше:

— Току-виж, рекли сте и сено да ядете! Но не! Аз няма да позволя да се замени хляба с желъди, за да се каже сетне, че при управлението на болярина Калота народът се е хранил с желъди като дивите прасета.

— По-добре ламята да ни изяде! — подмаза му се Трътко.

— По-добре, по-добре! — подкрепиха то и другите старейшини. — Трябва водениците да се запазят.

— Водениците, водениците, че в тях са на болярина париците! — чу се гласът на Панакуди.

— Рече ли нещо, Панакуди? — попита Калота и със строгия си поглед накара смеещите се да млъкнат.

— Рекох си нещо за паниците! — хитро се измъкна Панакуди.

— За кои паници?

— За тия бе, глинените, дето малко само като ги допреш и се трошат! Такива едни паници правят днешните грънчари.

— Панакуди, душата си кривиш! — погледна го Брадван с укор.

— Не душата, а устата! — отговори Панакуди. — Друго не остана за кривене.

— Да, но ние имаме годеници, имаме жени! — викна Брадван.

— Че като имате, пазете си ги, дяволите да ви вземат!

Думите на Панакуди окуражиха колибарите и се зачуха викове от всички страни:

— Не! Не си даваме момите!

— По-добре война на ламята!

— Изедът ли ни жените — за къде сме!

Глъчката се усилваше:

— Кой ще ражда, ако не са жените?

— Кой ще жъне?

— Кой ще ни завива през нощта?

— Кой градините ще прекопава?

— Кой ще преде?

— Кой, ще ни събува вечер и ще ни обува сутрин?

— Кой софрата ще слага за обед и вечеря?

— Кой ще мете?

— Кой ще пере?

Тези и още много други въпроси заваляха като дъжд, докато всички гласове се сляха в един:

— Не-е-е-е-е! Момите си не даваме, не-е-е-е-е! Защото те са нашите утрешни жени.

— Това ще рече война на ламята! — опита се Трътко да надвие врявата, но дружният отговор не закъсня:

— Война на ламята, война-а-а-а!

— Щом решавате — добре! — махна Калота с ръка. — Но кой ще води?

При тия думи колибарите се запоглеждаха. Едни забиха очи в земята, а други, които бяха по в средата, се отместиха.

— Няма ли желаещи за предводители? — огледа се Трътко. — Карахте се вчера кой да води, а сега?…

— Аз си опитах късмета! — обади се Брадван и като съдра ризата си, откри пред очите на всички кървавите още рани.

— Де е Дерикожа? Де е главатарят на ловците? — развика се Пърчови гащи. — Нали той искаше да стане предводител?

— Да се намери Дерикожа! Да се намери Дерикожа! — чуха се и други гласове и скоро отделните викове се сляха в едно:

— Дери-ко-жа! Дери-ко-жа! Дери-ко-жа-а-а!

Къде беше по туй време Дерикожа? Сред навалицата или в някоя от съседните колиби чакаше изхода на бурното събрание — това не знаем, но като гръмна неговото име, той разблъска тълпата и се появи.

— Ето ме! — изпъчи се той в средата на мегдана, с победоносен поглед.

— Ставаш ли предводител на ловците в борбата с ламята? — попита го Трътко.

След кратко мълчание и размишление Дерикожа вирна глава и отсече:

— Може!… Може! — повтори Дерикожа. — Но имам условия. Ако се върна жив, старините ми да бъдат осигурени. Това — първо. И второ: от всички моми, които ще спасява прославеното ми оръжие — две да избера за себе си, по свой вкус — едната за жена, другата — за нейна помощница.

При тези думи колибарите наведоха глави, но сред момите настъпи оживление, те събраха глави, за шушукаха и една от тях, най-личната и хубавата мома от Трипетли, Джонда, се изстъпи и обяви решението им:

— Ние, момите, сме съгласни! — каза тя. — Но и ние имаме условие: ако на двете си избраници донесеш огърлици…

— По две… дори по три огърлици ще донеса на всяка! — прекъсна я предводителят на ловците.

— Да, но хубаво чуй условието ни, юнако Дерикожа — провикна се Джонда. — То е огърлиците да са не от миди или от черупки, а от ноктите на триглавата ламя! Върнеш ли се с такава огърлица — ето ти момите! Избирай която си щеш! Всяка ще се съгласи да ти стане жена или на жената ти — помощница.

— Браво, момиче! — рече Панакуди, навалицата зашумя, а ловецът побърза да се съгласи:

— Дадено! Дерикожа казва „да“! Огърлиците ще бъдат от ламя… А сега, ловци — обърна се той към ловците, — около мене!