Николай Хайтов
Ламята (2)

Глава втора
Суматоха и тревога в Трипетли

Всички забелязаха как боляринът Калота пребледня и ръката му върху дръжката на меча затрепера, когато за трети път чу думата „ламя“.

— Ти вввидя ли я? — заекна той.

— С очите си видях: една уста нарина изведнаж пет ли, десет ли овце, не мога да ти кажа, защото нямах време да ги броя. А след това една лъскава опашка се навлече в пещерата. Туй видях… А и чух как ламята ревеше.

— Да не би да е някоя вихрушка? — обърна се Панакуди към Калота, но боляринът беше загубил всякакво желание да се шегува. Той седеше неподвижен, като че краката му бяха вкопани в земята, и се чудеше какво да предприеме.

А какво би трябвало да предприеме един болярин, ако имаше ум в главата, при вестта за появяването на ламята? Да събере военен съвет, да вдигне цялата си войска на крак и да пречука тази ламя.

Така трябваше да постъпи един болярин с ум в главата, ала Калота не бе от тях. И вместо да стори това, той се обърна към Бранко и му заповяда да залости портите на кулата.

— И моста прибери, висящия! — викна подире му той, когато Бранко се упъти да затвори портата. — Нека да се приготвят казаните с вряла смола! Да се наточат повече стрели!

С тези думи Калота обърна гръб на колибарите и съпроводен от своите стражници, тръгна към още незатворените врати на кулата.

Като видяха, че боляринът обръща гръб и със своите старейшини и стражници тръгва към кулата, някои от колибарите хукнаха подире му и се понесе разсърден вой от стотици гърла.

— Стоой, болярино! — гърмеше гласът на Гаки над останалите гласове. — Стой, къде вървиш? Вие се затваряте в кулата, а ние, като нямаме кули, в кои тръни ще вървим?

— Тая кула ние сме градили и ние ще влезем вътре! — одързости се един от дърварите, метна брадвата си на рамото и кимна към останалите. — Хайде, след мене!

Десетина души се втурнаха след безстрашния дървар, навалицата цялата се люшна и тъкмо да ги последва, за да нахлуе в болярската кула, силният глас на Гаки ги накара да спрат и да се замислят.

— Ние — вътре, а стадата? — викаше Гаки. — Воловете и овцете какво ще станат? На ламята ли ще ги оставим?

Врявата ставаше все по-голяма: едни бяха „за“, други — „против“ и вече нищо не се разбираше от викове и крясъци, когато сред навалицата се изправи Панакуди.

— Колибари-и-и-и-и — заговори Панакуди, — това, че сте глупави, не е беда! Лошото е, че сте и луди. Побере ви, да речеме, кулата, ами можете ли все вътре да седите, питам ви аз? Вижте се бре, колко сте мъже; съберете се, пречукайте ламята или пък умрете! Ала не от глад в зимника на кулата, а в бой! Под небе! Треперковци-и-и-и — викна още по-високо старецът, — дайте ми лък!

Гласът на Панакуди беше отдавна затихнал, но мъжете стояха засрамени и смълчани, без да вдигат очи. Боляринът се беше прибрал зад кованите с желязо порти и от върха на стражницата наблюдаваше какво ще става по-нататък, а край него се тълпяха неговите съветници.

Пръв от мъжете се окопити Гаки. Той изправи широките си плещи и гласът му се разнесе над Трипетли:

— Прав е старият! Аз ще поведа мъжете и ще отмъстя за моите овце! Тъпанджии, бийте за сбор!

„Ту-тум, ту-тум! Ту-ту-ту-у-у-ум!“ — зазвучаха ударите на бойния барабан от върха на кулата — два бързи, един разтеглен като за война и толкова силни, че мнозина си запушиха ушите.

Усетили война, конете в болярската конюшня започнаха да цвилят, а мъжете, пламнали от бойни чувства, фукнаха да се въоръжават. Жените разплетоха косите си и започваха да оплакват според обичая бъдещите жертви, а децата, накачили се по сламените покриви на колибите, запяха бойната песен на колибарите от Трипетли:

„Вятърът свисти, реката плющи,

вятърът свисти, реката плющи,

ала не е вятърът, не е вятърът,

а свистят нашите стрели.

Не е реката, не е реката,

а плющят

бойните ни прашки

с камъни и какалашки

и летят към враговете

и се забиват във вратовете.

Ра-ра-рам-та, ра-та-та-там!“

Бойната песен имаше още думи, но децата ги знаеха само до прашките, затова допяваха с „ра-ра-рам-та, ра-та-та-там!“ Въпреки това колибарската бойна песен звучеше от устата на децата много добре, защото те се бяха досетили да напълнят няколко стари кратуни със ситни камъчета и ги тръскаха в такта на песента, излизаше нещо хем хубаво и шумно, хем пък и страшно.

Толкова хубаво и страшно, че се позапалиха и възрастните: боляринът Калота, който наблюдаваше от високото какво ще стане, извади меча си и започна да го блъска в щита на един от вратарите в такта на бойната песен. Военните от свитата и старците, за да не останат по-назад, също започнаха да блъскат: старците своите тояги, а военните — своите мечове в ножниците. В това време на мегдана пред болярските порти се събираха все повече мъже, въоръжени с геги, брадви и топузи, с подковани тояги и дълги прашки. Когато се събраха всички, тъпанът млъкна и чобан Гаки отново се изстъпи да говори:

— Колибари-и-и-и — започна той, — нека не се помайваме. Аз, чобан Гаки, се наемам да убия ламята. Който се усеща юнак, да дойде около мен! Готови ли сте? — размаха гегата си Гаки.

— Готови сме, готови сме! — отговориха мнозина и вдигнаха оръжията си, но изведнаж сред навалицата премина ропот.

— Който е готов, да върви! — обади се предводителят на дърварите Брадван. — Ала ние, дърварите, под гега няма да се наредим… Та Гаки ли е най-юнак от всичките мъже под това небе? Ами че той не знае от коя страна се хваща меча.

При тези думи тълпата зашумя и даже се прокраде кикот. Гаки не очакваше такава подигравка, затова гневно разбута мъжете около себе си и се намери до Брадван.

— Ти, „брадво“, излез с меч, аз ще изляза с кривак, че да видим кои ще надвие! — скръцна му със зъби Гаки.

Той не викаше силно като Брадван, но червенината по лицето му говореше, че обидата е смъртна и може да се изличи само с проливане на кръв.

— Хайде, какво чакаш? — повтори Гаки поканата за двубой.

— Да не ме уплашиш? — кипна и Брадван и като измъкна меча, завъртя го над главата си с бойния вик на брадварите: — Ухе-е-е-й!

Миг след това кривакът и мечът се преплетоха над главите на двамата предводители и един от тях непременно щеше да падне ранен или мъртъв, ако силен и страшен глас не беше ги накарал да спрат:

— Стойте, луди хора! — гърмеше гласът. — Дерикожа ви говори, предводителят на ловците!

Гласът на Дерикожа прозвуча като тръба и макар че той самият не беше нито едър, нито страшен в лицето, Гаки и Брадван се спряха.

— Сбили се двама за слама — продължи Дерикожа, когато тишината се възстанови — дървар с овчар! Ако е за борба, всеки знае, че борбата е занаят на ловците в тая гора. Тука трябва стрели да играят, а вие си нямате хабер от стрели. Ето защо предводителят в бъдещата битка с чудовището трябва да е ловец!

— Право е! — подкрепиха го някои от ловците. — Няма да играем „сляпа баба“, ще се бием с ламя!

— Ламята щял да трепе със стрели! — закикоти се Брадван. — Ама ха! Бълхите по ламята ще биеш ти с твоите стрели! Та люспата й прилича на корито, бе хей! Едната й люспа, кожо неодрана! Тука брадва само трябва да играе и затова предводителят трябва да е от дърварите.

— Вярно, вярно! — подкрепиха го неговите хора.

— Ние, овчарите, ще водим, а не брадварите! — инатеха се овчарите.

— Ловците — настрана! Не се смесвайте с тази паплач! — загърмя отново гласът на Дерикожа и лисичата му шапка се заноси из навалицата към групата на ловците.

— Ние ли сме паплач? Ние ли, бе?! — спусна е един дървар подир Дерикожа. — Я да те чукна топора, че да помниш кой е паплач! — ръмжеше той, като се мъчеше да го догони, но все не успяваше, защото десетина ловци се изпречиха на пътя му и като наизвадиха камите, започнаха с дърварите бой. Овчарите и те не останаха мирни, и те развъртяха гегите и скоро джаскането на брадви с ками, на геги с криваци се размеси с крамолни викове и ругатни:

— Дървар подир чобан — не!

— Не дай си боже, ловците — след дървар!

— Брадвари да подсмърчат зад ловците — ни-ко-га!

— Разберете се, дяволите да ви вземат! — дереше се Панакуди. — Не си трошете ребрата за нищо! Така викаше Панакуди, но никой не го чуваше. Най-сетне Чаталата брада си пое дъх и надвика всички:

— Жребий! — изрева той и повтори още по-силно. — Жребий! Хвърлете жребий кой да води пръв! По-добре жребий, отколкото сами да се трепем!

Думите му подействуваха. Мъжете спряха да се бият, запъхтените предводители кимнаха с глави и жребият беше приготвен — три сламки в шепата на Панакуди, с различни дължини. Който изтеглеше най-дългата, той щеше да се сблъска с ламята пръв.

Падна се на Гаки да поведе.

Приготовленията за похода започнаха веднага. Най-напред той събра около себе си овчарите и накара Панакуди да ги преброи: на мегдана се оказаха сто и трима, мъже все мустакати и брадати, въоръжени с криваци и с геги. После започна преглеждането на криваците.

— Тоя е добър, минавай! И тоя си го бива — тежичък. А туй не е кривак, а перце! — лютеше се Гаки. — По-добре е да го хвърлиш! Или не! Чакай! Вържи му камък, ей с тая връв и ще стане боздуган! — съветваше той собственика на кривака-перце и спираше очите си на следващия:

— Ах, виж, ето ти кривак, обкован с кремък! Тоя ще реже! Тоя ще сече като секира! Тоя е буков, не струва, ще се строши! Дряновица, дряновица намери!

С такива думи на укор или похвали чобан Гаки прегледа криваците на своите хора, след това ги нареди по двама и извика с пълно гърло:

— Овчари-и-и! Сто кривака подковани, ако лупнат по ламята отведнаж, тя, кълна се в небето — няма да шавне!

— Няма! Няма! — развикаха се овчарите и заудряха с криваците по калдъръма, та се вдигна страшен грохот.

— Тогава — напред! — вдигна Гаки гегата си и с твърда стъпка ги поведе към леговището на чудовището.

— Вземете си двойни гащи, бре-ей! — подметна зад тях Брадван.

Някои се засмяха, ала овчарите вече пееха бойната песен и не чуха нито закачката, нито подигравателния смях.

Слънцето клонеше на залез. Сенките ставаха все по-дълги и по-страшни. Над колибата се спускаше една пълна с тревожни изненади лятна вечер.