Николай Хайтов
Ламята (10)

Глава десета
Грудката в действие

Когато Съботин излезе от колибата, навън бе започнало да се разсъмва. Това беше часът, когато млекарите слизаха от мандрите и в кози тулуми отнасяха прясно мляко на болярската кула. Само че не влизаха в кулата. Не. Те разтоварваха тулумите пред високите стени и ги изливаха в големи дървени корита. Улуци отвеждаха млякото вътре и то излизаше през чучурите на две чешми, откъдето всеки знатен, страж или слуга можеше да пие колкото си иска.

Съботин пристигна пред дома на Дерикожа малко преди млекарина и начаса разбра, че работата му нямаше да е лесна, защото дворът на Дерикожа беше заграден с високи и подострени колове. Разбира се, имаше и порта, но тя беше залостена отвътре. А на това отгоре из двора се разхождаха три доста едри кучета. Ведрото пък стоеше зад вратата…

Докато се чудеше какво да прави, чу се хлопатарче и — ето ти и магарето на козарина, който носеше закуската на Дерикожа. Съботнн се престори, че си вади трън от петата, но щом оня го наближи, пъргаво стана.

— Да ти помогна ли? — попита го той, като благо-благо се усмихваше в лицето му.

— Ами помагай! — рече човекът.

Млякото беше в два тулума. Те приличаха на гайди, само че големи и вместо ручило имаха по една запушалка. Млекаринът се залови да разтоварва единия тулум. А пък Съботин, докато уж подпираше другия, ловко отпуши тапата му и пусна грудката вътре. После бързо го запуши и продължи да помага — мило усмихнат, ни лук ял ни лук мирисал.

Млекаринът дръпна една скрита зад дъските връв, вратата се отвори и Съботин с очите си го видя да изсипва тулумите един след друг в едно ведро. Изчака го да затвори вратата, да се качи на магарето и си тръгна чак когато оня му рече едно „да си жив!“ — и сам пое обратно към планината.

Съботинчо уж си тръгна, ала не си отиде, а се залости под клоните на една дива слива и зачака да види какво има да става.

Не чака дълго: най-напред се чу една дълга мечешка прозявка, след туй вратата на колибата с трясък се отвори и на двора застана сам Дерикожа. Щом разтърка очи и видя, че е вече светло, ловецът бързо влезе в колибата и още по-бързо се върна с лък и стрела. Той сръчно сложи стрелата на лъка, опъна тетивата срещу небето и пусна стрелата. Тя свирна и полетя и докато летеше нагоре, а след това надолу към земята — продължаваше все тъй пронизително да свири. Съботин реши, че това ще да е сигнал за „сбор“ и се притули под клоните на сливата, ала пак успя да види как предводителят на ловците се отправя към ведрото, как го вдига и как лакомо пие. Момчето радостно се усмихна. Сега вече нямаше работа тук. Той се измъкна от сливака и като се предпазваше да го не забележи някой, тръгна отначало бавно, а след това се затича презглава към колибата на Панакуди.

* * *

Слънцето изгряваше сънено, червено, едро и едва отворило очи, видя ужасни неща: десет стражи заградиха колибата на Джонда, а други двама нахълтаха вътре, подгониха момичето, вързаха го и го поведоха към мегдана пред болярската кула. През цялото време слисаната Джонда не изрече нито дума. Но писъците на братчето й събудиха Трипетли. От съседните колиби наизскачаха, неумити и несресани, сънените колибари и като видяха какво става, завтекоха се с хули и викове подир стражите.

Дочул врявата, на прозореца на кулата се подаде в ленената си нощница Калота. Той видя настръхналите колибари, но заедно с това и друго: от горния край на Трипетли с твърда стъпка слизаха ловците начело с Дерикожа. Очите на болярина весело засветиха. Той се дръпна навътре и като плясна с пухкавите си ръце, радостно навика:

— Златната броня и звънчатите ботуши!

Слугите припнаха да изпълнят волята му и той започна да се облича, без да бърза, защото знаеше, че Дерикожа ще си свърши работата както трябва.

Ако някой бързаше тая сутрин в Трипетли, това беше Панакуди. Щом чу врявата на колибарите и разбра какво ще се случи, когато пристигнат на мегдана и ловците, той започна да се обува, но тъй припряно, че си размени цървулите, и вместо да надене левия на левия крак, обу десния на левия крак, а левия — на десния, но нямаше време да ги оправя и фукна навън с разменените цървули, а след него — Съботин.

— Кажи, дядо, какво мога да направя вместо тебе! — рече той на стареца, като го видя, че от бързането се задъхва.

— Бягай! — зашушна му в ухото Панакуди. — Бягай, намери Пърчови гащи и Чаталата брада и кажи им да разгласят на всички да мълчат. Никой за нищо да се не обажда, докато не дойда аз. Да викат само „добре дошли!“ — ако много им се ще да викат, и „Какво ще правите, приятели добри?“ — ако много им се ще да питат.

Пъргав и лек, Съботин не се затича, а просто литна и скоро думите на Панакуди — от уста на ухо, от ухо на уста — станаха известни на всички. Колибарите се умълчаха.

В същото време на мегдана се изсипаха, въоръжени от петите до главата, ловците начело с Дерикожа. Той вървеше, стиснал здраво меча, и въртеше очи да намери с кого да подхване крамола, а после да започне и клането, според както го беше научил Главният гадател. Защото Главният гадател три пъти бе накарал Дерикожа да повтори: „Крамола преди клането! На всяка цена!“

И ето, вървеше той през навалицата, настъпваше колибарите по краката с подкованите си ботуши, пулеше се в очите им, разбутваше ги грубо да му сторят път, наричаше ги „свинари-колибари“, обиждаше ги страшно, а те, вместо да викат и да се лютят, както обикновено, посрещнаха го с възгласи „добре дошъл!“

Дерикожа видя болярина да се появява в златно въоръжение на стражевата кула. Сега вече неудържимо му се дощя да разиграе меча, ала проклетите колибари все тъй ухилено го посрещаха с „добре дошъл“ и все тъй покорно му се кланяха.

Най-сетне пред лицето на Дерикожа се изстъпи не друг, а Пърчови гащи.

— Какво ще правите, приятели добри? — извика той, но така, че да го чуят всички, и се наведе пред Дерикожа с дълбок поклон.

— Ще ви изколим! — отговори, без да се замисля Дерикожа.

— Защо-о? — долетя нов въпрос и Панакуди застана до Пърчови гащи. Макар и с разменени цървули, старецът бе смогнал да се яви тъкмо навреме.

— Такава е волята на болярина Калота — отговори пак тъй бързо Дерикожа. — Преди слънцето да е залязло, враговете му трябва да бъдат изклани до крак!

За миг настъпи тишина, а след това едно силно „ах“ се изтръгна от стотици гърди.

Калота не очакваше такива думи. Лицето му побледня, сетне под жарките погледи на колибарите почервеня.

— Лъжеш, зверо! — викна той със страшен глас. — Лъжеш!

Дерикожа чу думите, но нищо в лицето му не трепна. С твърда стъпка той застана в подножието на стражната кула, тупна с ботуша и кресна не по-слабо от Калота:

— Лъжеш ти-и! Не ми ли даде Гадателят пръстена в знак, че волята е твоя? Пръстенът, който е на мене сега? — вдигна Дерикожа ръка и на нея блесна златният болярски пръстен.

— Негоднико! — скръцна със зъби Калота и се улови за меча.

— Негодник си ти! — отвърна Дерикожа, без да мигне. — Аз му убивам глиганите, а той се хвали! Ограбва ловната ми слава от години! Зайци гони, с глигани се връща, а на това отгоре и „негодник“ ме нарича!

— Замълчи! — просъска боляринът вбесен и лицето му стана синьо-червено. — Инак ей сегичка ще те пратя на кучетата! И се кълна в гръмотевиците небесни — ще те одера с кремък!

— Ха-ха-ха! Ще ме плаши той с дране! Мене — Дерикожа! А защо не слезеш да разделим мегдана и да се ударим с меч, че тогава да видим кой е негодник и кой…

Дерикожа не успя да довърши думите си. Едно копие, изпратено от стражната кула, профуча и се заби в гърдите му. Предводителят на ловците се строполи на земята.

— Да се хвърли на кучетата макар и полужив! — изрева Калота. — Да се завлече веднага, докато не е издъхнал! — продължаваше да вика той, обезумял от ярост. — С очите си искам да видя как ще го късат парче по парче… този изменник, дето бягаше от враговете като врабец и се зовеше предводител! Та нали той искаше да паря ламята, глупакът му с глупак! Бързо да се завлече на кучетата, бързо-о!

Три-четирима стражи се бяха спуснали вече към умиращия и като го грабнаха, вмъкнаха го на бърза ръка в кулата. След малко страхотен вой от стотина кучешки гърла оповести на всички, че Дерикожа е заминал през тия същите гърла за оня свят.