Николай Хайтов
Ламята (12)

Глава дванадесета
Защо се усмихваха Пърчови гащи и Чатала̀та брада?

Наистина, защо се усмихваха и ръгаха в ребрата и другите да се усмихват ида викат?

Защото Панакуди ги беше повикал настрани и беше ги попитал: „Искате ли утре да няма тука нито, кула, ни болярин?“ „Искаме и още как!“ — отговорили му бяха двамата приятели. „А искате ли ламята да бъде разкъсана на сто парчета?“ „Искаме и още как!“ — зарадвали се бяха те, но след първата радост лицата им се помрачиха: „Защо да си, говориме за туй, което няма да, го бъде?“ — рекли бяха те на дядо Панакуди, а дядото им беше казал: „Утре това, дето ви казах, ще стане, инак — нека болярските кучета да ме ядат! Само че — бе добавил Панакуди — ще трябва да ме слушате във всичко!“ „Ще те слушаме!“ — казали бяха Чаталата брада и Пърчови гащи. И ето, че го слушаха: викаха и се усмихваха както никога, усмихваха се и викаха: „Да живее боляринът Калота! Нека да живее с орлите-е-е-е!“

А сега пък ние да се попитаме: защо Панакуди рече тия страшни думи? Кога се родиха тези мисли в главата му?

Родиха се, когато Панакуди и Съботин наблюдаваха крамолата между Дерикожа и Калота. „Видя ли? — рече Съботин и сбута Панакуди в ребрата. — Видя ли какво стана? Ако имаше повече грудки, можехме да накараме всички в кулата да се изтрепят! И все пак — с въздъхнало бе момчето — боляринът и стените, за жалост, ще останат…“ „А защо пък да останат?“ — бе отвърнал дядо Панакуди. „Защото няма с какво да ги сринем!“ — казал беше Съботин.

През това време Дерикожа продължаваше да се кара с болярина, но Панакуди сякаш нито виждаше, нито чуваше. Той мислеше, мислеше напрегнато за нещо, сетне дръпна Съботинчо до себе си и му рече: „Кулата не можем да сринем, ала можем да я наводним! Изведнаж се сетих, да, да! — светнаха очите му. — Само че… но после ще говорим за това. А сега ти върви да извикаш, че искаш да се сразиш с ламята! Върви!“

Дерикожа вече беше завлечен при кучетата, когато Съботин излезе пред болярина и се случи онова, което е известно. После, когато въглищарчето се скри от стражите, Панакуди поръча на колибарите да съберат телците за ламята и да го чакат, а той щял да отиде в къщи да изпие три яйца, че да е ясен гласът му, когато разговаря с чудовището.

Тъй рече Панакуди и закуцука към своята колиба, където го чакаше Съботин. Щом го зърна на вратата, момчето скочи и понечи да заговори, ала старецът му махна да мълчи, грабна една кожа от постелките, метна я върху главата си, кимна на Съботин да мушне и той глава отдолу и разговорът се поведе чак тогава.

— Можехме да приказваме на езика „пи-пи“ — забеляза Съботин, като вдъхна от вонливата кожа и сбърчи нос.

— С твоето „пи-пи“ става прекалено дълго, а време за губене няма. Затова, слушай какво ще ти кажа!

Панакуди пое дъх и бързо продължи:

— Работата, за която сме се хванали, е страшна: ако до утре не наводним кулата, Джонда, доброто хубаво момиче ще върви за обяд на ламята, а пък ние с тебе — в устата на болярските кучета.

— Такова нещо няма да се случи! — пресече го Съботин.

— Ти още не знаеш какво има да се прави, а вече казваш „няма да се случи“! Това показва, че мислиш не с главата, а с мустаците, и то преди да са ти поникнали — смъмра го Панакуди.

— Защо бе, дядо? Аз помислих и ще ти кажа какво съм намислил. Ти каза, че кулата можела да се наводнява. Е-е, откъде ще може да се наводни кулата, ако не от реката, която тече край кулата? Не може една кула да не е направена тъй, че ако враговете я обсадят, да не се снабдява от реката с вода. Щом е така, тогава в стените й трябва да има таен проход за водата от реката. А такъв проход има. И аз дори го знам къде е: намира се някъде над водопада, защото там водата, като се блъска в стените — кънти. Забелязах го миналото лято, когато слугата на Главния гадател ни беше изпратил да събираме раци из подмолите. Водата беше дълбока, аз се гмурках и тъй още по-добре се чуваше как стената кънти на празно. Тогава нищо не си помислих — продължи Съботинчо, без да си поема дъх, — но одеве, когато ти ми каза, че кулата можела да се наводнява, спомних си за това. А ти ми разправяш, че съм мислел с непоникналите си мустаци!

— Спри! Спри, че се срамувам! Ти, момчето ми, така хубаво и ясно разсъждаваш, че мене, стареца, ме хваща срам да те гледам. Но все пак работата не е лесна. След като накараме чрез моите грудки всички в кулата да говорят истината и след като там настане голямата бъркотия, ти, момчето ми, ще трябва да проникнеш някак през деветте страшни зали на дългия вход до тайната преграда на водата и да я отвориш. И, разбира се, да не се удавиш! Защото след кулата трябва да се преборим и с ламята, а това, умнико, можеш да сториш само ти! Ето какво те чака. Почти невъзможното!

— Кой в кулата знае как се отваря тайната преграда? — раздвижи се Съботин и кихна, защото при всяко помръдване от старата кожа се сипеше прах, а Съботин не беше навикнал на прахуляци в гората.

— Знаят най-малко двама — отговори Панакуди. — Единият е Калота, ако не е забравил, глупакът му с глупак, защото той мисли само за глигани и за печени овнешки бутове. Вторият — Главният лъжец в Трипетли, който се нарича Главен гадател. Тоя хитрец знае всичко, защото е началник на тайните съгледници и се надява някога да отрови болярина, за да стане болярин той.

— Това ми стига! — рече Съботин. — Смятай кулата за потопена.

— Ти забравяш дългия вход! — подскокна Панакуди като ужилен. — С деветте зали! И всяка една претъпкана с чудесии. В едната са кучетата, както знаеш.

— Кучетата имат само зъби, а пък аз имам и ръце — натърти Съботин. — А на това отгоре и непоникнали мустаци, с които от време на време се опитвам и да мисля. Така ли е, дядо? — засмя се тихо той и три пъти кихна, защото от смеха кожата отново мръдна и отново се посипа от нея лютива стогодишна прах. — Хайде, дядо — рече той, като спря да киха, — остави входа с деветте зали и Главния гадател на мене, а ти върви да намериш колкото може повече грудки. Ето това направи, след като „говориш“ с ламята. Защото грудките единствено ще ми помогнат да стигна до тайната преграда.

— С ламята лесно ще се разговоря. Ще я попитам: „Отговори ли, ламя, с не или да-а!“ Ехото ще отговори „да-а“ и всичко ще бъде в ред. Разбереме ли се с ламята — няма и да ходя при Калота да му го казвам, защото съгледниците на Гадателя ще му го донесат много преди мен. Тъй аз ще бъда свободен и с Чаталата брада и Пърчови гащи ще отидем в гората да събереме грудки. Дано да се намерят колкото ни трябват! Дивите прасета много ги обичат, та ги ровят и ядат.

— Дано! — въздъхна Съботин. — Защото без тях онова, хубавото момиче със златистите коси, току-виж, намерило се в търбуха на чудовището.

— Ти си го май харесал — рече Панакуди, свали кожата и погледна момчето в лицето. — Не! — поправи се той, като го разгледа по-добре. — Ти го май обичаш?! От кога?

— Не помня, дядо! — прошепна Съботин и се опита да се покрие отново, но Панакуди дръпна кожата и тя се свлече на земята.

— Ти на колко си години, бе! Да не си като мене на сто и шейсет, че да не можеш да си спомниш? Аз как помня! Помня Лека, Чубра, Комна, Вейка, Делебона, Чеца… всички помня, а ти — вчера ти се случило и да забравиш!

— Не вчера, а през миналото лято, дядо… Когато беряха боровинките в Меча поляна, тогава я видях през клоните…

— А не ти ли дойде на ума, като знаеш толкова, шепа боровинки да си поискаш?

— Нали ерген не бива да се показвана мома, докато не са му поникнали мустаци!… Нали е все така от стари времена? Аз инак щях да й се покажа не, ами… — Съботинчо сведе поглед и червенината на бузите му се разля чак зад ушите и врата.

— Абе защо не кажеш бе, дядовото момче! — завайка се Панакуди. — Ами че аз имам такъв мехлем, че мустаци като къдели могат да ти пораснат за един ден и една нощ… Ако ги искаш — засукани, ако ги искаш — наведени, или пък увиснали, с тънки краища. Каквито мустаци искаш, мехлемът заиграва и — готово! Казвай какви! Ето ти мехлема! Аз и на Пърчови гащи направих мустаци. Неговите се бяха опърлили, колибата му когато изгоря. А Чаталата брада затова ми е благодарен, защото му намазах с мехлема и брадата, та му израсна чаталата брада. А той я искаше такава, защото му викаха Крадикоч. Не харесваше такова име и поиска чаталеста брада, каквато никой нямал в Трипетли, та по нея да му нагласели друго име. При мене са идвали за мустаци знаеш ли откъде? Чак от Глиганица дойде на болярина момчето и ми плати не с желязо като нашите, а с жълтици, три! Но и аз му направих едни мустаци — дебели, руси, не увиснали надолу, ами засукани като овнешки рога. Я кажи ми, ти какви ще ги искаш?

— Ако сега ме намажеш, кога ще ми изникнат мустаците? — попита Съботин.

— Утре! Като подрипне слънцето една копраля!

— Тогава — слагай, дядо! — засияха Съботиновите очи. — Мустаците ще ми потрябват… Само че направи ги по-големи, за да мога да си ги връзвам през ушите на врата, та зимно време да не мръзна. И да скривам главата си в тях, когато потрябва…

— Мажа те! — пристъпи Панакуди към момчето с една кратунка мас от животно неизвестно. — Правя ти мустаци, каквито искаш, но знай, че мустаците могат и да пречат, каша когато се яде или се пие мляко, тъй че не бива да се правят гъсти.

— Нищо, дядо, аз ще пия млякото със сламка.

— Гледай, гледай! — зачуди се Панакуди, като продължаваше да маже с мехлема под носа на Съботина. — Сто и четиридесет и две години ходя с брада и досега не съм се сетил, че можело и със сламка, а ти, зеленако, си се сетил! Аз едно ще ти кажа — не е за тебе Трипетли! Не е за тебе — не!!! На такава умна глава, ако освен хубави мустаци се сложи и брада каквато трябва, предводителството над старейшините ти е вързано в кърпа. Разбира се, ако не казваш на глупавия болярин, каквото си мислиш, а обратното! Хайде, готово! — мазна последното пръстче Панакуди и добави. — Да ти са честити, момчето ми, и със здраве да ги носиш! Да им се радваш, а с тебе и момичето със златните коси!

— Жив да си, дядо! — благодари му Съботин. — А сега ти върви, а пък аз ще си наточа меча!

— От мене торбата грудки, а по-нататък спасявай ни, както знаеш — рече Панакуди и като махна с ръка, излезе навън с бързи крачки.