Нел Макфадър
Огнени сълзи (8)

Глава седма

Начинът, по който нашето семейство прие пропадането на Селест на конкурса — не беше успяла дори да влезе в челната десетка — не се поддава на описание. И аз съм израснала сред такива хора!

Двете с Азалия наблюдавахме финала на конкурса по телевизията, така че успяхме да забележим как Селест се нацупи и как баща ми стисна устни и наруга наум глупавите съдии и другите официални лица. Но не очаквахме радикалната промяна, която настъпи в Монкьор, когато се оказа, че на сестра ми не й било съдено да стане коронованата принцеса на Америка.

Майка ми се оттегли в нейния свят на хапчета за отслабване и партии бридж, баща ми насочи вниманието си към своите расови коне, а Селест насочи своето към мен.

Не ми помогна, че постепенно се превръщах в знаменитост. Песента „Тя е чудесно момиче за едно барбекю“, чийто текст Харисън беше взел от един негов приятел, поета Клайд Еджъртън, за да направи запис с мен, се пускаше по радиото по десет пъти на ден. Сестра ми се скъсваше от подигравки по адрес на песента — напомняла й на глупавата шапка с глупав етикет с цената на нея, подобно на старомодната Мини Пърл преди много години.

Това вече наистина можеше да ме вбеси. Сара Кенън, с псевдоним Мини Пърл, е една от най-фините, най-образованите дами в Нашвил и всеки, който я познаваше, я обожаваше безпрекословно. Казах го недвусмислено на сестра ми и добавих:

— Защо не вземеш да се гръмнеш? До смърт се уморих от лошите ти настроения и от маниера ти да принуждаваш всички наоколо да се чувстват нещастни.

Но нямах нерви да й обяснявам, че всяка глупачка може да спечели безброй местни конкурси за красавици и да пропадне на финала. Ала това не й дава право да упреква някого, който жъне успехи в бизнеса с кънтри музиката.

— И аз се уморих да те гледам как се правиш на благочестива. Много добре ми е известно, че се измъкваш навън всеки път, когато татко не те следи… — тя сложи край на това изречение с такива вулгарни думи, че не желая да ги повтарям тук.

— Млъкни, Селест! Просто млъкни.

— Защо да млъкна? Защото ти ми нареждаш? — доближи се до мен и просъска в лицето ми: — Само заради това, че си смъкнала няколко килограма и не си такава мърла, още не означава, че ще се превърнеш в красавицата и любимката на това семейство. Ако пожелая, и аз мога да извикам няколко приятелчета да съчиним някакви песнички и да спечелим почетно място в класациите — зелените й очи блеснаха заплашително. — А колкото до този мъж, с когото се чукаш, мога да го завъртя на пръста си ей така! — и тя щракна под носа ми с дългите си пръсти с яркочервен маникюр.

— Ако можеш да го завъртиш, значи той наистина не струва.

В действителност не мислех така. Тогава единствената ценност в живота ми беше Ройс Маккол и знаех, че ще умра, ако го загубя.

— Ще си поговорим пак сестричке, нали така? — устните й се изкривиха в презрителна усмивка, също както се усмихваше баща ми, и аз изтръпнах.

Мисля, че точно в този момент Селест реши с какво ще се забавлява това лято, за да забрави поражението си в конкурса за красавици.

 

 

Ако сте помислили, че съм се чувствала като нещастно малко сираче, то трябва да побързам да поправя това впечатление. Ние, южняците, се чувстваме много добре в драматична обстановка. Въпрос на темперамент. Няма значение колко презираме някого от близките си — ние сме безкрайно привързани към него. Може да се караме или дори да се мразим вътре в семейството, но ако се появи някой чужд и си позволи същото, ние всички заедно ще скочим срещу него. Веднъж някой ме запита защо южняците са такива хора и трябваше доста да се поизпотя, докато му обяснявам. Имам няколко теории. Едната обяснява факта, че понякога се караме, но винаги сме единни при отбрана, с горещия и влажен климат. Другата теория обяснява това, че изглеждаме смешни на жителите на другите области заради диалекта и бавното ни предвижване с конските фургони, с времето, когато чужденците са се опитвали да ни нападнат, Фокнър описва моралния упадък на южняшката аристокрация, но мисля, че прекалява. Според мен Югът все още се лекува от войната и семейството е като превръзка за незарасналите рани.

Както и да е, омразата между мен и Селест се задълбочи доста преди началото на лятото. Тя беше доста зла, а аз бях наследила буйния нрав на прапрабаба си. Заслужава си да се помисли върху това разпределение на ролите — тя вече беше утвърдената красавица във фамилията, а аз правех първите си стъпки в шоубизнеса. Сестра ми наистина не можеше да понесе насочването на всеобщото внимание към мен. Всичко, което вършех или казвах, пораждаше саркастични коментари и вече си мислех, че ще полудея. Накрая се случи и това, от което се опасявах през цялото лято.

Ройс Маккол и сестра ми Селест бяха официално представени един на друг. Зная, че той от дълго време очакваше тази среща, но Селест въобще не го забелязваше, поне дотогава. Струва ми се, че „самозапалване“ е най-подходящата дума, за да се опише това, което се случи, когато го видя за пръв път, а той я огледа отблизо. Досега се беше ограничавал да я съзерцава само от значителни разстояния.

Сега вече си давам сметка, че Ройс навярно тайно ми се е надсмивал, когато съм се оплаквала от Селест и от нейната опърничавост. Какво перверзно възбуждане трябва да е изпитвал през цялото това време, докато е държал мен в прегръдките си, а мислено е прегръщал Селест. Като свързвам подробностите в една цялостна картина, откривам, че Ройс започна да ме люби много по-страстно, откакто започнахме да говорим за сестра ми.

Всичко това излезе наяве при едно скромно празненство край басейна, което баща ми организира за рождения ден на мама. Ройс зърна Селест, когато тя прекосяваше вътрешната градина, и ме заряза, без да се извини.

Видях главите им, допрели червеникавите си коси пред фонтана от шампанско, и сърцето ми замря. Изглеждаха като двойка викингски божества, готови да изгорят в пламъците и да оставят нас, останалите простосмъртни, да съзерцаваме тази сцена с отворени уста.

Сестра ми можеше да ти грабне сърцето — толкова бе прелестна в оскъдната си рокличка в кобалтовосиньо, едва удържаща трепкащите й гърди. През цялото лято се бе грижила за тена си, бе преминала етапа на зачервената кожа с мехурите и беленето и сега се гордееше с греещата си като старо злато кожа, която великолепно контрастираше с бляскавите й очи и коси.

Ройс Маккол, трябва да призная, изглеждаше безупречно. Наистина той не беше поклонник на прекалените слънчеви бани, но тенът му на човек, работил цяло лято на открито, беше дори по-добър и от този на сестра ми. Появи се само по едни избелели джинси и най-обикновена каубойска риза. Онази вечер мъжкият му чар, винаги в излишък при него, се довършваше от „случайното“ облекло, подбрано така ловко, като че ли бе плод на търпеливото обмисляне на някой опитен дизайнер. Искаше ми се да удуша всички мъже, които ме канеха да танцувам. Винаги, когато погледнех през рамото на поредния си партньор и виждах двете червенокоси глави, допрени една до друга, сърцето ми замираше.

Когато тортата за рождения ден на мама бе разрязана и гостите изпяха „Честит рожден ден“, баща ми се приближи до мен.

— Не знам къде е сестра ти. Гостите помолиха да им попее, а аз не знам какво да им кажа.

— Отиде да покаже конюшните на един от нашите съседи — отвърнах аз. Бях видяла как Селест отведе Ройс и много добре си представях какво щеше да му покаже. — Защо аз да не изпея някоя песен?

Баща ми ме погледна одобрително. Имах чувството, че разбираше какво става.

— Искаш да кажеш, че си съгласна да изпееш една песен за бедния си стар баща и майка си? Би било чудесно.

Баща ми, след като и двете му дъщери го бяха разочаровали, се чувстваше като крал Лир. Двете със Селест бяхме в ролите на Риган и Гонерил, само дето липсваше Корделия.

— Днес е рожденият ден на мама — отвърнах тихо аз — и макар да не е кой знае какъв подарък, за мен ще бъде чест да пея за нея.

И така, аз пях за мама, докато мъжът, когото обичах, правеше Бог знае какво със сестра ми някъде там, в конюшните. Аз пеех, а душата ми плачеше. Разбрах защо хората казват, че кънтри музиката е като вопъл на нараненото сърце.

 

 

Те се ожениха един месец по-късно в Лас Вегас и ни изпратиха телеграма от Сан Франциско, където прекарваха медения си месец. Азалия ми съобщи, че Ройс е освободил наетата от него къща. Жената, която чистеше, й казала, че господарят й купил голяма къща в Хендерсънвил Лейк, точно до къщата на Джони и Джоун Кеш. Поне така се говорело в града. Съкрушена, написах нова песен, за която Харисън ми каза, че е най-доброто, което съм създавала досега. „Остави ми любовта“ се задържа две седмици начело на класациите и аз станах много популярна. Азалия реши, че много съм отслабнала и всеки ден ми приготвяше пържени пилета.

Една вечер тя ме причака и започна да ме разпитва:

— Какво, за Бога, си мислиш, че прайш момиче? Не мож вечно да се прайш, че нищо не се е случило. Майка ти кат че ли полудява, баща ти не мож си намери място, а ето че сега и ти май не си на себе си. Кога мислиш да поговориш със сестра си и да се разберете? Не мога дъ спя и дъ гледъм как полудяваш.

— Азалия, аз не съм луда. Селест може би ми направи добро, като ме отърва от този мошеник. Сега мога да се посветя на моето призвание. Може би все пак ще излезе нещо от мен. А никакъв мъж не може да ми помогне за това. „Е, може би с изключение само на Харисън Джъд“ — помислих си аз.

Тя се хвана за последните ми думи.

— Не говори така за мъжете — укори ме строго Азалия. — Те не са кой знай к’ва стока, но ние се нуждайм от тях, а и те от нас, и на т’ва се крепи живота. Тоз мъж, дето се ожени за сестра ти, нещо не ми вдъхваше доверие, но за едно нещо съм сигурна. Тряба да си опрайш отношенията със Селест, и то много скоро. Подушвам, че иде буря.

Тя се кълне, че има пророческа дарба и винаги предусещала, когато предстои да се случи нещо лошо. Аз въздъхнах и посегнах към една от цигарите й, но жената грабна кутията.

— Ти си певица и т’ва не е добро за гърлото ти. Обещай ми сега, че шъ съ опрайш със сестра си. Баща ти ми каза, че онез твои приятели, Дона и Остин, онова момче от летището, организират празненство. Поканени сте и двете със сестра си. Не искам да се откажиш от таз покана.

— Тя ми отне мъжа, когото обичах, Азалия.

— Е, т’ва да не е краят на света? Да не би само той да се влюбвал в сестра ти? Много мъже праят кат него, но кръвта си е кръв и тя си остава твоя сестра.

— Понякога се съмнявам в това — мрачно заявих аз. — Сигурна ли си, че не съм осиновена?

* * *

Отидох на празненството на Дона и Остин. Ако младоженците се появяха, това щеше да бъде първата среща със сестра ми и нейния съпруг, шест месеца след като бяха избягали, за да се оженят. Дона, да бъде благословена, ме подготви за срещата със Селест.

— Фейбъл, не знам какво става, но нещо не е наред със сестра ти. Ние всички сме много разтревожени за нея.

Аз отпих от коктейла си и погледнах към дивите патици, които всяка пролет се връщаха на езерото.

— Тя не иска да се среща с никого от семейството, затова нищо не знам — свих рамене. — Може би е бременна.

Дона поклати глава.

— Не, има нещо друго. Мисля, че нещо не е наред с брака й. Всъщност ти познаваш ли добре този Ройс?

Аз се засмях, макар че не ми беше весело.

— Не толкова добре, колкото си мислех! Татко все още смята, че той е някакъв таен агент или нещо подобно. Какво е мнението на Остин? Той му беше съсед през всичките тези месеци.

— Ройс ни държеше на разстояние, както и всички останали. Това е първата покана, която двамата със Селест приемат. Купили са огромна, красива яхта и прекарват цялото си време в разходки по езерото… О, почакай, мисля, че това е тяхната яхта — Дона закри с ръка очите си от слънцето.

Аз се стегнах и се приготвих за първата си среща със сестра ми, откакто бе станала мисис Маккол.

Яхтата приближи до пристана. Селест вървеше по палубата и аз я видях. Ахнах от изненада.

— Дона, та тя съвсем се е стопила!

— Нали ти казах — прошепна тя, махна с ръка и весело се провикна към новодошлите: — Хей, къде се бавите! Остин изпи половината коктейли, докато ви чакахме.

Селест обърна лицето си към мястото, където стоях. Беше бледа, с хлътнали очи и тенът от лятото бе изчезнал. Тя ме видя и на лицето й се изписа изненада… и още нещо. Може би срам? Не бях сигурна какво беше.

Ако мостчето бе спуснато, щях да се затичам към нея и да я прегърна, без значение какво се бе случило между нас. Нали все пак бяхме сестри и кръвта вода не става.

Ройс не се виждаше.

Но изведнъж тя се обърна, каза нещо и яхтата внезапно започна да се отдалечава навътре в езерото.

— Защо избяга от мен? — смаяно попитах Дона, която ни познаваше от деца.

Един от лоцманите се приближи към нас.

— Това вашата сестра ли беше? Какво я накара да избяга така? Хей, знаете ли, мисля, че някъде съм виждал този мъж с нея. Беше наемател…

— Грег познава всички — Дона разбираше, че аз все още не можех да се съвзема от бягството на Селест и се опитваше да отвлече вниманието ми. — Грег дели апартамента си в Ню Йорк с три красавици и се опитва да ни убеди, че съжителството им е платоническо, но ние знаем по-добре.

— Ти винаги изопачаваш отношенията ми с жените — отвърна той и ми протегна ръка.

— Къде сте виждали съпруга на сестра ми? — попитах внимателно след размяната на обичайните реплики.

— Не знам. Може би в „Ню Йорк Таймс“. Аз съм абониран за него и го чета подробно.

— Бяхте тук, когато пристигнаха — продължих аз, когато Дона заговори с някого. — Никога не сте виждали сестра ми, така че не може да знаете каква неописуема промяна е настъпила в нея, нали? Как ви се стори тя?

Слънчевата усмивка на лоцмана помръкна.

— Никак не ми е приятно да ви го казвам, но мисля, че вашата сестра я заплашва истинска опасност.

— Кокаин? — прошепнах уплашено.

Нямах нужда от потвърждението му. Виждала съм доста наркомани в Мюзик Роу, така че мога да ги разпознавам.

Но защо? Досега тя се бе интересувала само от конкурсите за красавици.

Може би ключът към загадката бе Ройс Маккол. Време беше да разбера що за човек е мъжът, който не само че бе забил клин между мен и сестра ми, но и я бе въвлякъл в мистериозни развлечения, които я подтикваха към самоунищожение.

 

 

Блуждаещият поглед на Селест ме преследваше и насън. Опитвах се да се свържа по телефона, но телефонният секретар винаги отговаряше, че е излязла и ще се обади, когато има възможност.

Но тя не се обади.

Аз дори отидох до огромната им къща от кафяв камък и кедрово дърво, дълго звъних на вратата, но никой не се появи. Тогава Дона ми предложи да се доближим до къщата от задната страна, с яхта по езерото. Но не можахме да отворим здраво залостената врата на оградата около къщата, предпазваща я от нежелани посетители.

Аз явно спадах към последната категория. Бях сигурна, че макар къщата да изглеждаше необитаема, Селест бе вътре и знаеше, че се опитвам да я видя. Баща ми прояви невероятно коравосърдечие, когато заговорих за нея. Той никога не й прости, че го бе „изоставила“ и никога не прие Ройс като свой зет. Нито се примири с факта, че се бе омъжила против волята му.

— Тя си избра тази участ. И нека сега да се оправя сама. Дори не ни се е обадила, откакто взе това необмислено решение и се омъжи за човек, когото никой тук не познава. Очевидно този Ройс се е оженил за нея заради парите й. Е, много скоро ще разбере, че богатството на Деверо няма да попадне в ръцете на мошеник от Севера.

Баща ми бе човек, който лесно се отказваше от обекта на своята привързаност. След като веднъж се бе убедил, че Селест няма да прослави семейството ни, той изстина към нея.

Мама също не бе по-добра, с тази разлика, че всеки път, когато споменавах името на сестра ми, тя избухваше в плач.

Напълно отчаяна, аз отидох при Харисън Джъд. Знаех, че има познати в полицията.

— Струва ми се, че ще полудея, Харисън. Мисля, че сестра ми е в опасност. Може би някой от познатите ти в полицията ще разбере дали съпругът й не е замесен в търговия с наркотици или нещо незаконно?

Аз си спомних, че Грег, приятелят на Остин, бе казал, че е виждал някъде снимката на Ройс. Разказах на Харисън за това.

 

 

А сега нека ви разкажа за отношенията между мен и Харисън по времето на първите ми успехи в кънтри музиката. Ако тогава не бях влюбена в Ройс, може би щяхме да бъдем по-близки. Но той не допускаше да се смесва работата с личните отношения и тогава му бях благодарна за това. Все пак не съм жена, която може да има връзка едновременно с двама мъже, а и Ройс поглъщаше цялото ми време и енергия. Харисън Джъд знаеше това и се държеше резервирано.

Както ми каза по-късно, той е искал да бъда изцяло негова, без да ме дели с никого.

Винаги, когато бяхме заедно, между нас като че ли прехвърчаха електрически искри, ала и двамата успявахме да се овладеем. Но другите жени не бяха толкова въздържани. Всяко младо момиче, което идваше на прослушване в студиото, полудяваше по него. Той беше много любезен с тях, но ги държеше на разстояние. Понякога го наблюдавах и се учудвах как успяваше да запази дистанция между себе си и младите си обожателки. Може би, реших аз, това се дължи на вида му на професор от колеж — небрежен и леко разсеян, размъкнати дрехи и разчорлена коса.

Като че ли най-много в него ме привличаше походката му. Ходеше с изправени рамене и изпънато тяло, макар че беше много слаб. Щом го видех да крачи из студиото, го оприличавах на гъвкав котарак.

Може би причината да устои на момичетата, бе чудесната му дарба да се шегува. Харисън умее много добре да поставя нещата на мястото им и не прекалява в нищо. Той притежава и още една рядка дарба — да премахва напрежението в студиото. Ако някой от нас изпаднеше в сценична треска, той го поглеждаше напълно сериозно и започваше да си мърда ушите. При тази гледка всеки започваше да се смее.

Никога не напълняваше, макар апетитът му да бе поразителен. Виждала съм го да поглъща цял пакет със сладкиши по време на запис. На незапознатите с култа към кънтри музиката, трябва да кажа, че тези сладкиши с ядки, карамел и шоколад, станаха част от рекламата на кънтри фестивала много преди той да се премести от прочутата зала Риман Аудиториум в долен Нашвил.

Харисън Джъд познаваше всички от бизнеса с кънтри музиката и навярно това беше причината да имам толкова бърз успех. Веднъж се е женил и ми каза, че „това му било стигало за цял живот“.

Любовните истории са често срещано явление в кънтри бизнеса, но мина доста време, преди Харисън да ме целуне. Когато отношенията ни се промениха, той ми призна, че му било доста трудно да поддържа чисто платонически отношения с мен, тъй като бил привлечен от мен още от самото начало. Но се научил да бъде търпелив и знаел, че ако ми даде достатъчно време, аз ще осъзная, че той е мъж тъкмо за мен.

След преживяването ми с Ройс Маккол, аз започнах да оценявам неговата деликатност.

Но да се върнем към загадката със сестра ми. Приятелят на Харисън от полицията ми се обади няколко дни, след като бях видяла Селест на яхтата им.

— Мис Деверо? Обажда се шериф Ланей Форд от Франклин. Имате ли възможност да дойдете при мен и да видите какво съм открил за този Маккол?

Само петнадесет минути ми бяха необходими, за да измина разстоянието от осемнадесет мили от къщата ни до Франклин. Стомахът ми се беше свил на топка от притеснение, преди още да съм видяла какво ще ми покаже шерифът.

Копието на страницата от „Ню Йорк Таймс“, което бе получил по факса, беше неясно и мъжът на снимката беше без брада, но аз веднага познах Ройс Маккол или този, който се криеше под това име. Не познавах хубавата брюнетка до него и според статията във вестника, бе негова съпруга.

— Това е той! — останах озадачена, когато прочетох статията, публикувана преди осем години. — Не разбирам. Това означава ли, че Ройс Маккол е бил член на някаква банда или нещо подобно?

— Истинското му име е Брайсън Дейвис. В къщата, в която е живял под наем, открих старо седло и снех отпечатъци от пръстите му. Той е от Луизиана, но се е преместил в Ню Йорк — Форд посочи към снимката. — Бил е там вече пет години, когато това е станало.

Гледах втренчено снимката и крещящото заглавие с едри букви:

„МЛАДОЖЕНЕЦ ИЗЧЕЗВА ПО ВРЕМЕ НА МЕДЕНИЯ СИ МЕСЕЦ!“

Прочетох статията още веднъж, но не можех да повярвам на очите си.

Ланей Форд запали цигара и предложи една и на мен. Бях толкова шокирана, че приех, макар да бях спряла да пуша от няколко дни.

— Доста странна история, нали? Прилича на телевизионен криминален сериал, в който младоженецът води младоженката в елегантен италиански ресторант и след това изчезва.

— Съпругата му е казала, че е видяла двама мъже, които влезли в ресторанта и се оглеждали, като че ли търсят някого. Преди да го открият, той ги е видял и пребледнял като платно. След това й дал пачка банкноти и й казал да хване първия самолет и да се прибере при родителите си в Канзас. Щял да отиде при нея при първа възможност — и шерифът добави: — Но никога не се е появявал в Канзас.

Аз поклатих глава. Все още не можех да повярвам на думите му.

— И оттогава тя не го е виждала. Той излязъл през задния вход, а онези двамата го последвали. Тя се върнала в Учита. Знаете ли какво е станало с тази жена? Омъжила се за стар приятел, когото срещнала след седемгодишна раздяла. Имат дете. Тя помоли да й съобщим, ако открием нещо за този тип, но имам чувството, че ще се радва, ако не открием нищо. Вече е уредила живота си и съм сигурен, че не би искала да се появи предишният й съпруг.

— Разбирам я. А в полицията в Ню Йорк? Открили ли са нещо за Ройс-Брайсън?

— Да. Ето прочетете това. Той е изпълнявал секретни задачи за Бюрото за разследвания в Луизиана. През цялото време е бил в Ню Йорк. Някои от големите мошеници от Батън Руж са давали подкупи на висши служители и политици в Ню Йорк. Областният прокурор е бил на път да разкрие това престъпление. Но точно тогава изчезва най-важният свидетел — съпругът на сестра ви. Не са могли да го открият няколко месеца. Решили са, че е мъртъв, и са приключили със случая.

— Какво ще правим сега?

Той сви рамене.

— Да правим? Искате ли да подадете оплакване срещу него?

Аз леко се усмихнах.

— Не бих искала да възбуждам следствие. И пет пари не давам за Ройс. Просто искам да помогна на сестра си.

Ланей Форд се замисли и аз разбрах, че се пита дали да ми каже още нещо.

— Има и още нещо, което трябва да ви кажа за сестра ви — почувствах, че стомахът ми отново се сви. — Хората от полицията в Хендерсънвил са доста притеснени. Смятат, че от доста време тя взима наркотици. Все още не са я хванали да ги купува, но вероятно скоро ще го направят. Мисля, че сестра ви доста е загазила.

— Знам — прошепнах съкрушено. — Какво да правя?

— Можете да поговорите с нея и да я предупредите, че се е забъркала с много опасни неща — Ланей Форд се наведе и понижи глас. — Ние така или иначе ще го открием. А защо мислите, че полицията в Луизиана няма да го търси? Както и тази в Ню Йорк?

Аз изтръпнах.

— Тя не желае дори да разговаря с мен по телефона. Мисля, че се страхува — в този момент се чувствах толкова нещастна, както никога досега в моя живот. И внезапно ме прониза ужасяваща мисъл. — Това ваше разследване няма ли да привлече вниманието на онези хора? — ако нещо се случеше със Селест, аз щях да бъда виновна!

Ланей ме погледна с разбиране.

— Момиче, не искам да ви плаша, но ако тази банда реши, много лесно може да открие съпруга на сестра ви. Това, което не съм ви казал, е, че шерифът в Хендерсънвил вече разследва една мистериозна експлозия пред къщата на Маккол миналата седмица. Изглежда, някой е монтирал взривно устройство в колата му. За щастие той е доста предпазлив. Купил си е дистанционно управление за отключване и запалване на автомобила.

Аз ахнах толкова силно, че всички наоколо се втренчиха в мен.

— Значи вече са го открили! Сестра ми е в смъртна опасност! Не можете ли да направите нещо?

Той поклати глава.

— Полицаите са предложили на зет ви да подаде оплакване. Но той е отказал. Заявил, че забелязал изтичане на бензин в колата и това навярно е причинило експлозията.

Излязох си толкова замаяна, че дори не си спомням дали му благодарих за помощта. Мислех само как да спася сестра си.

 

 

Чудех се дали да разкажа всичко на родителите си. Познавах добре баща си и знаех, че може да направи нещо, което само би усложнило положението на Селест. Освен това, ако разбереше, че взима наркотици, щеше съвсем да престане да се интересува от нея. Протестантският му морал не би му позволил да се примири с този факт. Със сестра ми знаехме това много добре. Сигурна съм, че това е било причината тя да скъса със семейството ни. Безсилието ме измъчваше. Не можех да спя, а когато най-после се унасях, сънувах Диъдри, само че това беше всъщност Селест и по някакъв начин — и аз самата. След една такава кошмарна нощ станах в зори, оседлах Гемблър и се изкачих на планината на Диъдри, за да посрещна изгрева. Когато се върнах вкъщи, Азалия вече ме чакаше в кухнята с кана горещо кафе. Тя ми наля една чаша и мрачно заяви:

— Миналата нощ отново видях сивата мъгла. Тоз път покриваше главата ми.

Веднъж тя ми бе казала, че е била потънала до колене в сивата тайнствена мъгла и на следващата седмица умря любимият ни кокер шпаньол.

Селест беше точно половин глава по-висока от Азалия.

— Не знам какво да правим, Азалия. Търсих я по телефона, писах й няколко пъти, дори ходих до дома й. Тя просто не желае да ме вижда — кафето сякаш заседна на гърлото ми. Взех една от цигарите й, но тя не реагира, което показваше колко бе разстроена от тайнственото видение.

— Май тряба да помислиш и за себе си — Азалия ме изгледа критично. — Погледни се само. Косата ти е отвратителна, а очите ти са като две дупки.

Издухах дима от цигарата.

— Е, благодаря ти за съчувствието. И ти не изглеждаш по-добре тази сутрин.

Почувствах прилив на нежност към старата черна жена, която седеше срещу мен. Тя бе единственият човек на този свят, който ме бе обичал с цялото си безкористно сърце. Вече беше доста стара и уморена и аз се тревожех за нея.

Баща ми не ми обръщаше внимание, когато му напомнях, че Азалия не трябва да се преуморява толкова, но макар и неохотно, се съгласи да наеме още една прислужница.

— Сериозно ти казвам. Тряба да си намериш приятел. Не мож само да работиш, тряба да се забавляваш.

— Подходящият мъж само чака да му свирна — отвърнах аз.

Но тя бе права, че не се грижех за себе си. Очевидно не можех да направя нищо, затова трябваше да престана да се тревожа, а да се заема със собствения си живот.

Прекарах следобеда в козметичния салон в Брентуд. Там постигнаха чудеса с външността ми, но не и с душата ми.

Харисън се възхити от прическата и вида ми, когато се срещнахме следващата сутрин на закуска. Разказах му за посещението си при Ланей Форд и за неговите разкрития относно Ройс. Почувствах известно облекчение, че споделих тревогите си с някого. Това беше една незабравима утрин.

Бисквитите и шунката със сос с уиски в този бар бяха друга забележителност на Нашвил, освен кънтри музиката.

Точно тази сутрин се нуждаех от нещо, което да ме накара да забравя всичко.

Харисън беше привършил с аранжирането на песента ми „Тя е сервитьорка с божествени крака“ в стил Роджър Милър и ми каза, че една добра кънтри певица не трябва да пренебрегва традициите, като например закуските в бар като този. Той бе умен мъж и аз го слушах през цялото време, освен когато правеше номера с мърдането на ушите си.