Нел Макфадър
Огнени сълзи (7)

Глава шеста

Няколко месеца се срещах тайно с Ройс Маккол, преди промените в поведението ми да бъдат забелязани от членовете на семейството ми. Селест бе посветила изцяло вниманието си на подготовката за конкурса за мис Тенеси и за няколко второстепенни конкурса в университета в Кноксвил. Отбиваше се в Монкьор само през някой от уикендите.

При едно от тези случайни посещения, тя ме изненада с поканата да изляза с нея и няколко нейни приятели. Тогава бях във втори курс на колежа в Белмонт и едва се крепях да не бъда изхвърлена за слаб успех. Затова ми оставаше много малко свободно време, като изключим, разбира се, тайните ми срещи с Ройс Маккол.

— Хайде сестричке. Ще се отбием в едно от онези готини местенца, където пеят кънтри, а ти си падаш ужасно по него, нали?

Един от нейните приятели се взря в мен точно когато влизахме през прашната странична врата на „Дъсти Роудс“ — прочуто заведение В Нашвил, толкова старо, че вече никой не помнеше годините му.

— Хей, Фейбъл, та ти страхотно си отслабнала. Изглеждаш превъзходно.

Сестра ми не бе казала нито дума за новата ми елегантна фигура. Сега, когато си припомням онези дни с повече великодушие, отколкото тогава можех да си позволя, наистина допускам, че може би е възможно Селест въобще да не ме е забелязвала. Не беше нейна вината, че изцяло бе погълната от себе си — тя просто бе програмирана така.

Все пак запазих мил спомен за онази вечер. Първо, защото за пръв път излизах със сестра си и с новата си фигура, и второ, в паметта ми все още е запечатано изражението на лицето й, когато се появих на подиума и изпях една от моите песни. Изглеждаше шокирана, или поне така ми се стори, от откритието, че не съм пълно бездарие.

„Дъсти Роудс“ е приятна кръчмичка във второразредните квартали на долен Нашвил, където бяха намерили признание голям брой бъдещи звезди на кънтри музиката. Работата е там, че ако искаш да се проявиш, просто трябва да застанеш на подиума и да започнеш. Повечето от изпълнителите са аматьори и талантът им е по-скоро за пиене, отколкото за пеене. Понякога обаче има и даровити певци, които сега са прочути. Същото е валидно и за аранжорите, и за продуцентите.

В онази вечер представител на това ценно съсловие — агент на едно от най-известните звукозаписни студия от Мюзик Роуд — се намираше в кръчмата. Разбра се, аз и представа си нямах за тази особа, когато се покачих на подиума и се опитах да се направя на клоун със „С мен, самотнико, ще ти провърви.“ Тази песничка бях съчинила през една от онези нощи, когато витаех из синкавите облаци. Забелязах, че мъжът ме следеше с поглед след песента. Някой ме бе поканил да потанцуваме — някакъв тип, толкова натряскан, че не можеше да контролира ръцете си. Бях пийнала малко повечко бира, но не толкова, че да започна да преплитам крака. Схванах, че цялата сценка се разиграва пред погледа на непознатия, който ме следеше от началото на вечерта. Отблъснах партньора си от подновеното ми телосложение и се запътих към дамската тоалетна. Когато излязох от там, моят обожател се беше облегнал на стената. Изглежда, беше решил да прекара нощта в очакване. И всичко това заради мен.

Дотогава единственият мъж в живота ми беше Ройс Маккол, но това не означаваше, че останалите не съществуваха за мен. Имаше нещо в този непознат и когато ме прониза с погледа си, по гърба ми полазиха тръпки. Сякаш той знаеше, че някъде и някога между нас двамата ще се случи нещо — нещо много важно и за двама ни. Предчувствах го и аз.

В онази нощ се държах глупаво и надменно, може би за да му избия от главата всякаква мисъл да ме сваля. Но той не се и опитваше. И двамата го разбирахме добре.

— Знаеш ли, момичетата от моята маса вече прецениха, че си най-готиният тип тук тази вечер. Те мислят, че със загадъчните си черни очи и тази конска опашка приличаш на Стивън Сийгъл.

Той повдигна вежда и още повече заприлича на прочутия киноартист. Но после ме дари с една усмивка и сходството отлетя. С нея започна да разтапя ледената капсула, в която бях обвила сърцето си — но разбрах това по-късно. Доста по-късно. Твърде късно.

— Пуснал съм си дълга коса много преди той да се появи на екрана. Искаш ли да потанцуваме, но всъщност бих предпочел да чуя песента ти още веднъж. След като те видях там, на дансинга, може би съм длъжен да те предупредя да не се залавяш да танцуваш блус с непознати типове.

Внезапно проумях, че това е мъжът, когото търсех, мъж, който да ме респектира, а не някой от многото, които само се влачат от кръчма в кръчма.

— Благодаря. Не за съвета, а за великата идея за нова песен. Дай ми само пет минути и ще те даря с една песен, която ще си тананикаш дори и когато потеглиш оттук.

Казах го на шега, може би само съм искала да бъда забелязана в компанията на един привлекателен мъж, но когато нахвърлих стихчетата и мелодията, нахлули в главата ми по-бързо, отколкото можех да ги запиша, нещата се промениха.

Публиката по масите, изглежда, схвана това. Когато се появих отново на подиума, един кандидат за музикална слава, добре наквасен с джин, ми подаде китарата си. Собственикът на заведението, който навремето беше предоставял подиума си на звезди като Хенк Уилямс и Чет Аткинс, кръстоса ръце и изшътка на клиентелата да пази тишина. И когато започнах „Никога не танцувай блус с непознати“, погледнах право в очите мъжа, който ме бе вдъхновил за песента. Изпях я само за него. „Дъсти Роудс“ се превърна в моята „Казабланка“^[1]. Внезапно притихналата зала напрегнато следеше историята, която се разиграваше пред погледите им. Но не останаха безмълвни и омагьосани. След като свърших, аз се опитах сред разгорещените ръкопляскания и всеобщия тропот да си пробия път до мъжа в дъното на залата, но тълпата не ми позволи и се видях принудена да се отдръпна до моята маса, в компанията на Селест. И когато най-после успях да се огледам, мъжът беше изчезнал. Обаче беше се сетил да ми остави визитната си картичка с едно простичко:

„Обади ми се“

Беше надраскано върху адреса на най-прочутото студио за звукозаписи в Мюзик Роу. Сега поне знаех името му. Имах и доказателство, че се интересува от моето пеене. Харисън Джъд беше мениджър на една от най-известните звукозаписни компании за кънтри музика в цял Нашвил.

Това, което не знаех, беше дали той се интересуваше от мен или от моя талант. Но нямаше време да се замислям над тази загадка — на масата ме посрещнаха като новоизгряла звезда. Вече не бях хлапето, сестричката на Селест.

Наложи ми се да чуя от устата на сестра си една сълзлива изопачена версия на „Подкрепи своя мъж“, като опит отново да стане център на вниманието, но хич не ме бе грижа за това. Дори взех участие в някои от шегите. Натрапчивата мисъл, че тази нощ ще промени живота ми, не ме напускаше.

Мислех си и за Харисън Джъд — и не само за възможностите, които неговата известност на Мюзик Роу можеше да разкрие пред една новооткрита певица.

Ройс беше забелязал старанията ми по отношение на лицето и фигурата. Продължавахме да се срещаме както досега, сред храсталака около кроткото ручейче в края на имението Деверо. Докато Гемблър и Херикейн пасяха един до друг сред пролетните глухарчета, Ройс ме галеше по косата — бях я оставила да порасне и дори наскоро я бях накъдрила.

— Нещо си се променила. Май ще станеш прекалено известна, след като онзи приятел каза, че харесва песните ти.

— Не — засмях се аз. — Харисън Джъд наистина ме прослуша, но не мисля, че ще се прочуя. Селест е тази, на която й е писано да стане известна — изместих се по тревистия бряг, за да се опитам да подмамя една нежна пеперуда да кацне на ръката ми. — Между впрочем другата седмица тя се отправя към Атлантик Сити. Татко е лъснал всички струни на арфата, а мама колко часа загуби да приведе в ред дрехите и на тримата — това вече и аз не бих могла да кажа.

Бих могла, но не желаех. Не желаех Ройс Маккол да разбере колко е смешно семейството ми в последните си усилия около финала на пожизнената кариера на сестричката ми.

Той замислено задъвка стъблото на едно глухарче, а после го затъкна зад ухото ми. Притегли ме към себе си и аз се разтреперих.

— Знаеш ли какво си мисля? — прошепна той, от което аз се разтреперих още повече. — Мисля, че ти си истинския талант в това семейство. Освен това талантът ти не се ограничава само до пеенето.

Целуна ме по такъв начин, който никога нямаше да забравя. Но бях забравила напълно, че съм с мъж, когото родителите ми не познават и вероятно не биха одобрили. Когато ръцете му се заровиха в косата ми и устните му започнаха да милват лицето ми, почти щях да припадна от горещите вълни, които ме обливаха. Не можех дори да гъкна, защото устните му притискаха моите. Чух го само да промърморва нещо, надвесен над гърдите ми, когато свали блузата.

— Толкова си красива — прошепна той.

— Почти ме накара да повярвам в това — прошепнах в отговор.

Той се обърна на гръб и ме притегли върху гърдите си. Усетих как зърната на гърдите ми погалиха кожата му и потръпнах, въпреки стоплящите лъчи на априлското слънце.

— Трябва да имаш по-високо мнение за себе си, Фейбъл Деверо. Струва ми се, че никой от твоето семейство не те подкрепя.

Аз го целунах по върха на носа и очертах с пръст контура на брадата му. Ройс е бил на тридесет години, както узнах сега, и преди това е бил женен. Ако баща ми научеше това, щеше да се сдобие с още два довода срещу връзката ми с него.

— Защото в нашето семейство приказната принцеса винаги е била Селест. Татко постоянно си мисли, че тя е съвършена и възхитителна. Не изпитва необходимост от друга дъщеря, нито от син. Никога не е криел това, дори и от мама, още когато е била бременна с мен. Появила съм се по погрешка и за него аз съм само едно разочарование. Разочарованието обаче е взаимно. Двамата с него не можем да се търпим.

Ройс се заигра с една от моите къдрици и я използва да ми запуши устата.

— Не може сестра ти да е по-прекрасна от теб.

Аз все още се учудвам колко лесно е успявал този мъж да съчинява лъжите си и не мога да повярвам, че съм била толкова наивна.

Надигнах се от гърдите му.

— Ами, как ли не! Та ти никога дори не си виждал Селест. О, слушай какво ще ти кажа! Когато се срещнете, ще се убедиш, че никой не ми обръща внимание в нейно присъствие. Тя е умопомрачителна красавица — зарових пръсти в косата му. — Цветът на нейната коса е като на твоята и стига почти до талията й. Тя е наследила косата на прочутата ни прапрабаба Диъдри. Някога, когато родителите ми са заминали, ще те пусна да влезеш в къщата и да видиш портрета на Диъдри. Тя е била невероятна жена, можеш да ми повярваш.

— И сестра ти прилича на нея?

Тук трябваше да се спра и да се замисля. Много легенди за Диъдри се разправяха в нашето семейство, но никога не бях чувала някой да казва, че е възможно лекомислената ми сестра да прилича на прочутата ни прапрабаба.

— Не мисля. Хей, какво правиш?

— Мъча се да открия проклетия цип на джинсите ти.

— Недей, Ройс — страхувах се не толкова от него, колкото от чувствата си. — Ако татко ни завари тук, ще трябва да напусна Монкьор. Миналата вечер той ме изплаши до смърт. Попита ме дали съм се срещала с теб, дали съм посещавала къщата ти.

Ръцете на Ройс замръзнаха около талията ми.

— И какво му отговори?

— Казах, че сме се срещали случайно, просто като съседи, но, разбира се, не съм посещавала дома ти.

— Как ли ще свърши всичко това?

Долових колко е напрегнат и се зачудих каква ли може да е причината. Трябваше да се зачудя и за много други неща, но нали бях толкова млада и неуверена.

— Е, не — надявах се, че това, което се канех да кажа, няма да го подлуди. — Баща ми се опита да ме разубеди за връзката ми с теб. Каза, че няма да ми донесе много щастие. Накрая побесня и спомена, че е направил някакви проучвания относно „мистериозния ни съсед“.

Ройс остана за миг неподвижен като дълбока вода. После попита:

— И какво е научил?

— Той заяви, че било много странно, когато се оказало, че не се знае нищо за човек, който очевидно притежава достатъчно пари, за да може да стане наш съсед. Каза също, че е чувал за хора, които се опитват да завладеят рекета около конните залагания в Тенеси, и може би това е причината да се появиш тук.

Ройс се успокои и силно се засмя.

— Е, това наистина ми харесва — това, че той си мисли за мен като за член на престъпна банда и че не ме смята за някакъв дребен мошеник, който се опитва с хитрост да проникне в затвореното ви общество.

Сега вече не можах да се сдържа да не му задам въпроса, който не ми даваше мира още от първата ни среща:

— Но наистина, с какво се занимаваш тук, Ройс?

Той се поколеба, но само за миг, преди да ме прегърне и звучно да ме разцелува.

— Точно в този момент се опитвам да се забавлявам с една млада жена, която има бъдеще в кънтри музиката, ако правилно съм разбрал. „Ти си самотна“ не е ли попаднала вече в класациите?

— Все още е доста назад, но все пак не е съвсем на опашката. Харисън Джъд ми каза, че следващата ми песен ще се класира в списъка. В събота вечер.

— А аз мога да кажа, че бях сигурен в твоя успех. Но точно сега искам да науча нещо друго за теб, което не е свързано с пеенето.

Не можах да попреча на атаката му — аз я желаех повече дори и от самия него. Той лесно преодоля слабата ми съпротива, пък и аз нямах нищо против да загубя девствеността си с толкова привлекателен и неотразим мъж като Ройс Маккол. Освен това бях влюбена.

Тази вечер, на тревистия бряг край потока, аз се простих с невинността си. Ройс беше любовник, който с пламенните си целувки не остави нито едно кътче от тялото ми недокоснато. С всяка ласка и целувка желанието ми се усилваше и аз му се отдадох. Все някой ден трябваше да се случи, защо да не бъде с мъж като Ройс?

— Не мърдай — дрезгаво прошепна той, миг преди телата ни да се слеят. — Ще се опитам да не ти причиня много силна болка, но просто не мога да чакам повече.

Той беше доста едър. Когато проникна в мен, ме заболя силно, но така бях обхваната от страстта и радостта, че съм с мъж, който обсипваше с ласки цялото ми тяло, че скоро забравих за болката.

Той беше много внимателен и нежен и пресуши с устни сълзите, които неусетно за мен бяха облели страните ми.

— Извини ме, скъпа. Не исках да ти причиня болка.

Продължи да ме целува и да ми шепне онези чудесни думи, които всяка жена би искала да чуе в миг като този. След това ме люби още веднъж със страст, която ме накара да забравя мъката, че бях изгубила девствеността си. Аз се сгуших в него и затворих очи точно когато слънцето залязваше зад планината на Диъдри.

 

 

— Не мога да повярвам на това, което ми казваш, Фейбъл. Ти няма да дойдеш с нас в Атлантик Сити, няма да бъдеш със семейството си през тази нощ, която е най-важната в живота на сестра ти? — възмути се баща ми, щом влезе в кухнята за закуска.

Яйцата с бекон, които Азалия бе приготвила, заседнаха на гърлото ми, когато той се нахвърли върху мен. Бе облечен за езда, тъй като рано всяка сутрин обичаше да язди любимия си кон Триплет, придружен от ирландските си сетери. Селест щеше да го придружи, но все още се приготвяше.

— Току-що ти обясних, татко. Когато се прибрах снощи…

— Между другото, къде си била? Майка ти ми каза, че не си се прибрала за вечеря, а аз не съм разбрал кога си се върнала вкъщи.

— Бях излязла. Вече съм голяма, за Бога.

— Не споменавай името божие напразно, Фейбъл. А сега ми обясни защо не можеш да дойдеш със семейството си на това пътуване, което може да се окаже най-важното събитие в живота на сестра ти?

Захвърлих ядосано салфетката.

— Опитвам се да ти обясня, по дяволите! И аз имам личен живот, макар че едва ли някой от вас го е забелязал! Обадиха ми се по телефона. Трябва да правя записи утре в десет сутринта. Харисън иска да приключим навреме за фестивала в Нашвил през юни. Той мисли, че една от новите ми песни може наистина да стане хит и той…

— Харисън?

— Харисън Джъд. Не си чувал за него и едва ли познаваш някого от Мюзик Роу, защото те не членуват в глупавите ти клубове и не посещават симфонични концерти… — станах и си налях още една чаша кафе, но разлях част от него върху ленената покривка на масата, когато сядах. Очите ми бяха зачервени от безсъние. Позвъняването на Харисън Джъд ме събуди още в осем часа и ме лиши от малкото време за сън, което ми бе останало след нощта с Ройс. Баща ми присви очи и ме изгледа. Чудех се какво ли щеше да каже, ако му тръснех новината, че по-малката му дъщеря е изгубила девствеността си преди дванадесет часа. — Няма значение. Просто не мога да дойда. Селест няма да се разстрои от това, нито пък мама. Никога не са искали да бъда с тях. Както и ти.

— Значи си въобразяваш, че твоята мизерна кариера на кънтри певица е много по-важна от шанса на сестра ти да спечели най-прочутата титла в Америка?

Изгледах го право в очите с унищожителен поглед и казах с най-бавния, най-студения и най-жлъчен тон, на който бях способна:

— За мен е много по-важна. Между другото, не бих дала и две конски фъшкии за титлата, по която ти и Селест сте полудели.

Баща ми направи нещо, което не бе правил никога дотогава. Надигна се от стола, остави внимателно салфетката, заобиколи масата и се приближи към мен. Плесницата, която получих, отекна в голямата стая. Не знаех кой беше по-шокиран — баща ми, аз или Азалия, която точно тогава влезе с препечените филийки.

Когато бавно се надигнах от стола, без да отделям поглед от очите му, изпитах непреодолимо желание да се спра под портрета на Диъдри Деверо. Картината, рисувана от един от онези „пътуващи художници“, винаги ми изглеждаше по-жива от всичко останало в тази строга и студена стая.

— Видя ли какво се случи? — прошепнах аз на жената, която сякаш ни гледаше спокойно от вечността. — Баща ти е бил само един ирландски картоиграч, но се обзалагам, че никога не те е удрял и никога не се е отнасял с теб като мръсен…

Думите ми замряха, когато видях, че някой се появи на вратата.

— Как ви се струва? — попита Селест и се завъртя в грациозен пирует, като ни демонстрира роклята си, точно копие на онази от портрета. — Ще изпълня един малък номер — южнячка от миналия век, преди Гражданската война — сестра ми целуна баща ни и ме потупа по бузата на път към бюфета. — Добро утро, мили татко, Фейбъл, зачервена си. Наистина съжалявам, че не искаш да дойдеш с нас. Пресни ли са тези яйца, Азалия?

— Какво става с арфата ти?

— Какво искаш да кажеш? — отвърна Селест и отхапа изящно парче от филийката.

— Няма ли да свириш на арфата на конкурса? — искаше ми се да изкрещя, но вместо това въпросът ми прозвуча съвсем спокойно.

— О, да — тя захруска бекона, прекалено шумно според мен. — Това ще бъде част от моя номер — наша предшественичка, която свири и пее, за да развлича дамите. Мисля, че мога да използвам за тази цел песента „Бренди, ох!“, която тя изпълнявала. Така че ти трябва да ме научиш да я пея след закуска, Фейбъл.

Те се втренчиха в мен, очаквайки отговора ми — баща ми с пресилена усмивка, Селест с филийка между красивите си устни, които все още предъвкваха шумно бекона, а аз стоях със зачервена от плесницата буза.

Погледнах към Диъдри и се засмях:

— Ти би ли разрешила да пеят песента ти? Ако разрешиш…

Селест се захили.

— Фейбъл, мисля, че си напълно откачила да говориш на този портрет. Татко, виждал ли си някога нещо подобно?

Но той не се усмихна.

— Сестра ти напоследък върши доста… необичайни неща — целуна я леко по бузата. — Репетирай песента си, тиквичке, а след това иди да доопаковаш багажа си. Ще се видим по-късно.

Той нито ме удостои с поглед, нито ми продума, което беше добре дошло за мен.

 

 

Ако двете със Селест се разбирахме като истински сестри, колко много неща бихме могли да си споделяме! Мислех си за това, което се бе случило между мен и Ройс. Колко много се нуждаех от близък човек, на когото да разкажа за чувствата и мислите, които ме вълнуваха сега, когато вече бях истинска жена.

Но тя бе прекалено заета със собствените си чувства, за да мисли за мен, дори и да имах желанието да споделям с нея. Ние започнахме да репетираме песента, която искаше да изпълни на конкурса.

— Все пак какво означава този отсечен бял дъб? — попита сестра ми нетърпеливо, когато започнах да припявам с нея.

— Няма значение — отвърнах аз и започнахме отначало.

„Кафе израства върху отсечения бял дъб.

Река тече с бренди, ох…

Избери си едното от двете

и то ще остане за теб,

сладко като сладкиш, ох!“

Тя настрои арфата, за да изсвири мелодията, и започна да пее със сладникавото си пискливо сопрано.

— Мисля, че се получи. Прапрабаба ни Диъдри вероятно ще си запуши ушите, ако може да чуе как пея нейната любима приспивна песен — Селест взе китарата ми, дрънна няколко акорда и попита небрежно: — Все пак откъде си научила тази песен?

Погледнах я изненадано не заради въпроса й, а защото не знаех отговора. Внезапно разбрах, че нямам представа откъде съм я научила. Селест ме погледна, както ме гледаше баща ми, когато казваше: „Е, тя наистина не знае какво прави“, така че се постарах да отговоря смислено:

— Предполагам, че съм я научила от Азалия. Нали знаеш, че тя винаги си тананика някакви негърски песнички. Още дедите й са работили в тази плантация.

Сестра ми продължи да подрънква на китарата. Разбрах, че се опитва да налучка мелодията, която онази вечер бях изпяла в Дъсти Роудс.

— Значи ще правиш записи в някакво студио и затова не искаш да дойдеш с нас на конкурса.

Все още лениво подрънкваше на китарата, но аз знаех, че очаква отговора ми с интерес. Разбрах, че бе чула разправията по време на закуската. Почувствах се малко виновна от хапливата си забележка за най-голямата амбиция в живота й да стане мис Америка.

— Съжалявам, че няма да присъствам — но всъщност съвсем не съжалявах, нито пък тя, и двете знаехме това. Сестра ми никога не се бе интересувала дали ще бъда с нея по време на пътуванията й, които бях нарекла „Аз и само аз“. — Колкото до моите звукозаписи, те не са нищо особено. Харисън смята, че мога да се класирам с новата си песен на фестивала.

— На фестивала! — Селест изсумтя подигравателно, което ми показа какво мисли за кариерата ми като кънтри певица. — Ще пееш песента, която измисли вечерта в онази скучна кръчма?

Аз се засмях.

— Тогава бях пияна като пор. Предполагам, че винаги трябва да изпивам по няколко бири, за да получа вдъхновение.

— Мисля, че песента не беше лоша.

— Благодаря ти. Но утре няма да записвам тази песен. Харисън има друга предвид, която смята, че е по-подходяща за мен.

Когато му позвъних една седмица, след като ми бе оставил адреса си, той ме бе поканил на прослушване. След това нещата се ускориха. Харисън ми каза, че иска да пея на живо.

Следващият въпрос на сестра ми наистина ме изненада:

— Мислиш ли, че мога да използвам песента ти в съвременната част от моя номер? Забелязала съм, че състезателките, които обикновено печелят в конкурса за таланти, наистина излизат с нещо свое…

Аз я погледнах втренчено.

— Нима ми казваш, че искаш да изпееш моята песен и да я представиш като твоя?

— О, хайде, сестричке. Не го изкарвай като някакво голямо престъпление. Можеш да надраскаш и друга песен.

Сестра ми почти беше готова да ме моли на колене. Аз наистина изпитах съжаление към нея. Очакваше я най-важният конкурс, за който се бе готвила през целия си живот, и тя се страхуваше до смърт, че може да пропадне.

Какво толкова, по дяволите! Това беше само една глупава песен, която бях написала, за да направя впечатление на приятелите й и на Харисън Джъд.

— Ще ти трябва китара. Ще изглежда смешно да пееш кънтри песен с арфа.

Селест изпищя радостно и се хвърли да ме прегръща.

— Слушай какво имам предвид. В първата част на моя номер аз съм облечена като прапрабаба — дама от Юга и изпълнявам една старомодна балада. След това — изненада! Свалям старинните дрехи и правя фурор с твоята песен.

Трябваше да призная, че идеята беше добра. А Селест беше дяволски добра в тези работи. И Бог ми е свидетел, имаше достатъчно практика.

Седнах до нея и започнахме да разучаваме „Никога не танцувай блус с непознати“, дори й показах и няколко нови хватки на китарата, които би могла да използва.

И ако тя не спечели короната, това не беше, защото бе имала дребнава сестра. Винаги съм се гордяла с това.