Нел Макфадър
Огнени сълзи (16)

Глава петнадесета

Нова година 1989

Събудих се в леглото си, без да знам как съм се озовала в него. Сънят, в който Шон яздеше новата черна кобила, която Диъдри му бе купила, бе прекъснат от почукване по вратата. Отново бях в моя собствен свят в Монкьор.

Влезе Азалия, която ми носеше кафе, плодов сок и един от нейните специалитети — домашен кейк с кафе. За нея закуската в леглото беше проява на човешкия мързел. Това, че ми носеше да закуся в леглото, показваше колко бе разтревожена за мен.

— Честита Коледа — весело изтананиках аз.

Изгледа ме, като че ли бях полудяла.

— К’во става с теб, момиче? Днес е тридесет и първи декември. И ако ме питаш к’во си правила от Коледа, ще ти кажа, че пак си блуждаела по онази планина.

Аз я погледнах учудено.

— Дете, трябва да се погрижиш за себе си. Мистър Деверо забеляза колко си различна през тези дни, откакто сестра ти умря. Той се скара с майка ти заради онзи доктор, при когото ходиш и който явно не ти понася добре.

Аз не се разтревожих. Баща ми беше от хората, които очакваха да получат пълната равностойност на всеки долар, който дават. Сеансите ми с доктор Велкоф не се вписваха в неговия практицизъм.

— Ще помоля сестрата на доктор Велкоф да изпрати на татко пълен отчет от всичките ми разговори. Някой да ме е търсил?

— Имаш предвид от тази планета или от онази, на която си половината от времето? — тя изсумтя презрително. — Доста твои почитатели, но аз им казах, че си почиваш. През цялото време беше като замаяна.

Тя остави съобщенията до таблата със закуската. Не видях нищо, което да ме заинтересува, освен бележката да се обадя на Харисън. Спомних си последния път, когато бяхме заедно, и се усмихнах.

— Кога се обади Харисън? Той все още не ми е дал коледния подарък.

— Каза, че заминава за Джорджия за Коледа и ще бъде там до Нова година, но ще се върне за новогодишната нощ. Щяло да има празненство у тях и би искал да отидеш. Отвърнах му, че не ми харесва да излизаш и да ходиш по места, където се пие, но той ми обеща, че няма да ти дава да пиеш.

Усмихнах се още. Знаех какви планове имаше за мен Харисън.

— Каза ли защо заминава за Джорджия? — никога не бях чувала Харисън да споменава, че има близки там.

— Не, а и аз не съм питала. Не е моя работа.

Допих кафето си и се замислих за отминалия свят. Дали Андре щеше да се завърне и дали щеше да накара Диъдри да напусне Шон? Щеше ли да разбере, че Ерин е негова дъщеря и щеше ли да накара Диъдри да признае, че го обича? Съжалявах Шон, но исках жената да се спаси от този непоносим брак.

Тази сутрин, докато яздех, бях доста замислена. Питах се по какъв начин Диъдри е успяла да купи кон за съпруга си. Гемблър се препъна на един камък край малкото гробище и аз се спрях.

— По-спокойно, приятелю. Не бих искала да си счупиш крака като коня на Шон.

Слязох от Гемблър и се отправих към гробището, в което се виждаха новите надгробни камъни — на сестра ми и на Ройс. Помислих си, че трябваше да донеса малко цветя. Някой ме беше изпреварил. Върху камъка на Селест имаше голям букет от жълти рози, нейните любими цветя.

— Сигурно татко ги е донесъл — казах си аз, но не бях много сигурна в това. Баща ми не обичаше да купува цветя и никога досега не бе подарил на никого дори едно цвете.

Постоях замислено няколко минути. Не можех да се сетя за никого, който би дошъл на гроба на сестра ми и би донесъл любимите й цветя.

Това беше доста тъжна мисъл за такъв прекрасен ден. Потърсих гроба на Диъдри и прочетох надписа върху него от стих на Колридж:

„Спи, ти нежно цвете.“

— Наистина ли лежиш тук? — прошепнах аз. — По някакъв начин ти не си мъртва и аз се чувствам напълно объркана. Защо имам усещането, че съм част от твоя живот?

Отговори ми единствено вятърът, който шумеше в клоните на върбата. Аз се върнах при Гемблър. Гробищата, а особено семейните, пазят тайните си от живите, което може би е по-добре за нас.

 

 

Когато се върнах вкъщи, Азалия ми каза, че Харисън ме е търсил по телефона.

— Той иска да му се обадиш веднага, и че няма да приеме извинения да не ходиш тази вечер у тях.

Налях си чаша бульон, който тя държеше цял ден на печката, за да бъде топъл, и се настаних на масата.

— Азалия, какво мислиш за Харисън? — вярвах на женската й интуиция. Спомних си как се опитваше да ме предпази от Ройс. Казваше ми, че е от онези мъже, които „могат да наранят“. — Ти винаги си критикувала момчетата, с които някога съм излизала, но не съм те чула да казваш нищо за Харисън — нито добро, нито лошо.

— Още нямам мнение за това конте. Има смешна коса. Не съм виждала много мъже с дълги опашки.

Аз се засмях.

— О, хайде, стига. Не те питам за външния му вид. А освен това аз харесвам косата на Харисън. Кажи ми какво наистина мислиш за него?

Азалия седна срещу мен, извади цигарите си и ми подаде машинално една.

— Мисля — започна бавно тя, като издуха дима, — че той ти подхожда най-много от всички, с които си излизала. Начинът, по който те гледа, когато ти не го гледаш… — поклати глава. — Това момче ще те изяде цялата и е готов да те сграбчи веднага.

— Азалия! — изчервих се аз.

— Не се прави на невинна. Знам, че не си девствена, Фейбъл Деверо! Знам какво правиш през всяка минута от живота си и за разлика от баща си, мен не можеш да измамиш.

Аз бързо доизядох супата си и реших да сменя темата — когато Азалия се захванеше да говори за нещо, нямаше да ме остави на мира.

— Какво ще кажеш, ако облека костюма, който мама си купи миналата седмица, но не го е обличала, тъй като татко каза, че е „твърде къс“?

— Мисля, че се опитваш да се измъкнеш от неудобния разговор. Това ти е навик, но не обръщай внимание на „тази стара негърка“ — Азалия ми се ухили. — Облечи новия костюм на майка си, но внимавай — да не стане нужда да ме викаш на помощ.

Аз я прегърнах силно. Тя бе единственият човек, който ми помагаше да не се побъркам окончателно.

— Не се притеснявай, че всички гости тази вечер, са известни личности — ми каза Харисън, когато се изкачих по стълбите на къщата му. — Ей, я да те видя — той се втренчи в новия костюм на майка ми по начин, който ме накара да си помисля, че не съм закопчала някой цип.

— Е, стига, момче! — засмях се весело аз. — Как беше в Джорджия?

Харисън леко се намръщи. Реших, че може би трябва да разбера нещо повече за миналото му, преди да му позволя да стане важна част от моя живот. По-късно, разбира се.

Влязохме в просторния салон, всички ни заобиколиха и започнаха да разпитват над какво работя сега и кой ще е следващият ми хит.

— Коя е следващата ти песен, Фейбъл? — получих целувка от Анди Дикенс, който взе едно банджо и започна да подрънква. — Хайде да пеем заедно и да накараме Доли и Кени да позеленеят от завист.

— Мисля, че е добра идея. Но ми се струва, че повече ще приличаме на Лорета и Конуей. Ей, кой ще ми подаде чаша шампанско?

Забавлявах се чудесно и не усетих кога стана полунощ. Вдигнахме наздравици и изядохме свинското с грах, което домакинът беше приготвил. Чувствах се добре в моя свят. Помислих си, че за Диъдри той би бил твърде непонятен. Стана ми тъжно от тази мисъл. Означаваше ли това, че моят свят се бе отдалечил доста от онзи Юг и от ценностите на Америка?

— Ей, много си сериозна. Една красива жена не трябва да бъде сериозна на Нова година — усмихнах се на пияния мъж, който дишаше тежко в ухото ми. Надявах се да не е някой от административния съвет на компанията ми за плочи. Ако не беше, щях да се отърва веднага от него. Не мога да понасям мъже, които се залепват на Нова година за жени, които не познават, само защото са ги целунали в полунощ.

— Вие певец ли сте? — попитах мило аз.

— Не. Опитай отново.

— Работите в компанията за плочи?

— Ъъ, не. Но познавам Франсис Престън.

„Ха, мога да се обзаложа, че го познаваш.“

— Това не се брои. Всички в Мюзик Сити познават Франсис. Добре, предавам се. Какво правите в Нашвил?

Мистър Лош дъх се оригна.

— Дойдох от Охайо за големия фестивал. Не съм дори и предполагал, че ще се озова на тази сбирка, но видях светлините и колите. Бях на Роудуей и реших да разбере какво, по дяволите, става тук.

— О, вие не сте от гостите? Няма да кажа на никого, че не сте поканен. Виждате ли онзи мъж до бара, който прилича на Хълк Хоган, но е с двадесет години по-млад? — аз посочих към Съни Робисън, който свири на пиано, вдига тежести и е един от най-възпитаните мъже, които познавах. — Той е бодигард в Пърпъл Поудъл и с удоволствие ще ви изхвърли оттук.

Нахалникът се сепна и стана бял като полото си. Истинските почитатели на кънтри музиката никога не носеха пуловери. Обичах всичките си почитатели, които харесваха песните ми и наистина се наслаждаваха на музиката ми. Хората, които идваха в Нашвил за любимия си кънтри фестивал, бяха чудесни, считах ги за солта на земята, но този не беше от тях.

След като му посочих „бодигарда“, той се измъкна.

— Защо ли тези хора не си тръгват най-после? Искам да ти дам коледния подарък — чух гласа на Харисън. Той изглеждаше много секси с бялата си копринена риза и джинсите. — Защо не се приберат у дома? Толкова много искам да остана с теб! Ти си много привлекателна в този костюм. През цялата вечер си представях какво има под него.

— Е, нали си небрежен като домакин, само оглеждаш влюбено гостенките си, щом се очаква от теб да раздаваш наляво и надясно прочутото южняшко гостоприемство — аз тайно се радвах, че Харисън не ме изпускаше от погледа си през цялата вечер. Наоколо беше пълно с жени, готови да го уловят в мрежите си. Беше успял досега да се измъкне от домогванията на безброй звезди и кандидатки за звезди — или поне така твърдяха слуховете.

— Оглеждам влюбено само една от гостенките си. Виж, намерил съм ти едно уютно място пред камината, докато отпратя тази тълпа. Шофьорите им вече ги чакат.

Той се справи много бързо със задачата. Не бях изпила чашата си с шампанско, когато докладва, че е изпратил и последния гост.

— А сега да се върнем на целувката. Не можех да се приближа до теб, откакто часовникът удари дванадесет.

Това съвсем не ми беше неприятно. Харисън наистина умееше да се люби с една жена. Преди всичко знаеше, че жените много обичат да бъдат целувани. Повечето от мъжете не обичат да си губят времето с целувки, след като вече са били в леглото с една жена. Но той не беше такъв. Неговите целувки бяха дълги и бавни и ме докарваха до полуда. И с още едно нещо се отличаваше от всички останали мъже — не преминаваше веднага към еротичната част. Караше ме да се чувствам красива и желана до онази трапчинка на рамото.

Ние вече бяхме на дивана, когато на вратата се позвъни.

Харисън се изправи и изруга.

— По дяволите, този звънец! Ако някое пияно копеле не е могло да се прибере у дома, ще го отпратя в някой мотел.

Той отиде и отвори вратата. На прага стоеше Ланей Форд.

— Съжалявам, Харисън, че те безпокоя толкова късно. Искам само да знаеш, че изчаках търпеливо, докато и последният ти гост си тръгна. Доста от тях бяха пийнали и дано да няма някакви инциденти.

Отвърна му леко раздразнено, но все пак любезно:

— Е, оценявам жеста ти, Ланей, но е доста късно и съм сигурен, че жена ти и децата ти биха искали да си при тях…

Ланей насочи поглед към мен.

— Добър вечер, мис Фейбъл. Всъщност нямаше да позвъня, ако не бях видял колата ви отпред. Трябва да ви кажа нещо доста важно.

Харисън се разтревожи.

— Ланей, да не би да се е случило нещо с близките й? — когато шерифът поклати отрицателно глава, Харисън предложи: — Е, както и да е, мисля, че искате да останете насаме. Аз ще отида да направя кафе.

— Благодаря, Харисън. Едно кафе ще ми се отрази добре — шерифът изчака, докато той излезе, и седна на дивана до камината. Погледна ме разтревожено, като неспокойно въртеше шапката си в ръце. — Не ми е ясно какво точно става, мис Фейбъл, но има нещо и вие по някакъв начин сте замесена.

Аз се наведох напред.

— Свързано ли е това с онзи мъж, който ме следеше или с проникването в къщата на сестра ми?

Ланей кимна.

— ФБР се занимава сега с това. Срещнах един познат от Маями, когато бях на риболов надолу към Кей Уест. Той не беше много склонен да ми разказва каквото и да е, тъй като цялата работа е доста секретна, но ние и преди сме си помагали.

— ФБР? Но защо, Ланей? Те ли ме следят? И ако е така, защо? С какво бих могла да привлека интереса им?

— Не знам подробности, но моят човек ми каза, че навярно чрез теб могат да достигнат до някаква много важна следа. Но не само Бюрото е замесено. Изглежда, има още някой, освен момчетата от ФБР, който се интересува от тази работа.

— Но вие не отговорихте на въпроса ми. Наистина ли ме следят от ФБР?

Ланей ме изгледа остро и след това бързо отклони погледа си.

— Не трябва да ви казвам нищо по този въпрос, мис Фейбъл. Мога да изгубя работата си.

— Няма да изгубите работата си заради мен, Ланей. По дяволите, аз трябва да знам! ФБР ли ме следи? Те ли са били в къщата през онази нощ?

— Да. Те са ви следили непрекъснато, мис Фейбъл — отвърна шерифът и нервно погледна към вратата на кухнята. — Но най-интересното в цялата история е, че ви следи и още някой. Било написано в тайното досие на ФБР, което моят човек е успял да види. Непрекъснато ви следи още някой от нощта, в която избухна яхтата на сестра ви и зет ви.

Аз бях поразена. Какво общо можех да имам с непочтените дела на Ройс, с които той очевидно се е занимавал много преди да се появи в Тенеси?

— Кой? Кой, освен ФБР ме следи? И защо, за Бога?

— Мис Фейбъл, кълна ви се, че ако кажете на някого това, което току-що научихте от мен, ще бъда разпънат на кръст.

Аз се прекръстих тържествено.

— Заклевам се да умра, ако кажа на някого. Продължавайте.

— Изглежда, че вашият зет си е водил бележки, докато е работил към Бюрото за разследвания в Луизиана. Тези бележки могат да бъдат използвани като доказателство срещу онези някои високопоставени личности. Но когато вашият зет изчезва, преди да се появи тук, изчезнали и бележките. Момчетата и от двата лагера си ги искат обратно.

— Затова ли са ги убили? Защото не са могли да ги открият? — това ми изглеждаше съвсем безсмислено. Защо е трябвало да ги убиват, преди да приберат записките?

— Моят човек е на мнение, че Маккол е работил и за двете страни. Той има толкова солидна банкова сметка на Каймановите острови, че направо не е за вярване. Аз мисля, че е прибрал купища пари и от двете страни, преди да избяга във Флорида.

— Но защо са го убили? Нали не са намерили тези записки? Какво биха спечелили и едните, и другите, като взривят яхтата с Ройс, сестра ми и навярно и това, което е било най-ценно за тях?

— Мис Фейбъл, не знам как ще го приемете, нали все пак е била ваша сестра, но момчетата от Флорида имат някаква много налудничава теория.

Запитах се дали и това не е някакъв сън. Селест никога не е била замесена в някакви престъпления.

— Налудничава или не, искам да я чуя.

Той ми разказа какво е споделил с него приятелят му. Аз го слушах вцепенена, като се опитвах да разбера какво ми говори. Когато той свърши, не можах да кажа нищо, защото всичко в главата ми беше объркано.

 

 

— Ланей офейка много бързо след кафето. Поговорихте ли си?

— Да, разговорът беше интересен. Харисън, ако и другата Новата година е като изминалата, сигурно ще се откажа да я празнувам.

Той се намръщи.

— Не бих искал да мисля, че следващата Нова година няма да сме заедно. Хей, прекъснаха ни по средата на нещо много важно — той ме целуна леко и сложи още дърва в камината. — Но нощта е пред нас. Искам да ти дам подаръка.

Не повярвах на очите си, когато отворих големия пакет.

— Харисън — прошепнах аз, докато погалих с ръка каменната стомна, която имаше дата 1862 година и името на Диъдри. — Къде, по дяволите, си я намерил? Мислех, че отдавна вече са изчезнали. Не мога да повярвам, че това е оригинална стомна и при това пълна с уиски.

— Чух от един антиквар, че може да се открие в Джорджия. Както знаеш, бях там. Срещнах се с един приятел, който отглежда щрауси. Той ми даде и втория ти подарък — подаде ми друга кутия. Аз я отворих и видях прекрасни ботуши от щраусова кожа.

— Те са великолепни! — аз го прегърнах буйно и му казах да седне и да ме почака. Отидох да взема моя подарък за него.

Харисън хареса много комплекта от сребърни чаши за джулеп. Върху тях бяха гравирани заглавията на всички хитове, които той бе продуцирал. Някои от тях бяха мои и това го развълнува особено.

— Фейбъл, в сравнение с твоя, моите подаръци изглеждат мизерни. Чашите са чудесни.

— Както и това — аз отново докоснах стомната на Диъдри. — Просто не мога да повярвам, че си я открил. Колкото до ботушите… — аз потърках меката им кожа, — това са най-красивите ботуши, които някога съм имала. Благодаря ти.

Устните ни се сляха.

Харисън слушаше любимите си песни. Една от тях беше „Джентълменът“ на Джим Рийвс. Ние се притиснахме и бавно затанцувахме. Беше ми приятно да чувствам силните му мускули под ризата и да си играе с косата ми. Помислих си за Диъдри и ми се прииска да бяха тази вечер тук с Андре и да танцуват, както танцувахме с Харисън.

— Ти си някъде на хиляди километри — прошепна той. — Искам тази вечер да си тук, с мен, Диъдри.

Аз подскочих, стресната от думите му.

— Харисън, как ме нарече току-що?

Не ми повярва, дори когато му се заклех, че ме е нарекъл с името на моята прапрабаба.

— Това е лудост. Аз не живея с твоите фантазии. Не познавам онази жена, а ми се струва, че вероятно не познавам и теб.

Тази нощ, докато лежах в прегръдките му, аз имах силното усещане, че Диъдри скоро ще се появи.

И не се излъгах. Изведнъж почувствах, че отново се връщам назад, в нейния свят.

 

 

Диъдри се събуди в прегръдките на Андре. Мислеше за войната. Битката при Франклин през ноември бе завършила с пълен разгром за войските на генерал Худ, а битката за Нашвил едва сега започваше. Щеше ли да завърши с ново поражение за Юга или щеше да донесе надежда за страната?

Двамата с Андре се бяха изкачили на планината, за да намерят утеха в прегръдките си и да се откъснат от тътена на оръдията.

— О, Андре, нашата страна никога няма да бъде същата! Атланта е опожарена, а походът на генерал Шърман към морето опустоши всичко по пътя си. Всичко се руши! О, моля се, дано Джулия да успее да се спаси.

— Джулия е от хората, които винаги оцеляват — уверено отвърна той и я притисна към себе си.

Те бяха все още прегърнати, когато се появи Шон. Андре бързо я пусна.

Съпругът й ги изгледа гневно.

— О, Боже! Само се погледни! В мига, в който те оставя, ти отново си с него. Той се върна с нищожна рана, а ти и Аурелия не спирате да се въртите около него. Погледни ме! Погледни това! — Шон посочи отрязания си крак. — Върнах се тук, за да ти докажа, че все още съм мъж и че все още мога да правя това, което мъжете правят…

— Шон, моля те, не си прави прибързани заключения. Нима не разбираш, нима не си чул? Те ще разрушат Нашвил! Погледни небето! — Диъдри посочи към небето, по което се сливаха заревото на залеза и отблясъкът от пожарите. — Шон, не се обръщай срещу нас. Ти си южняк, както всички останали — ти се би и заплати с най-скъпото си. И ти би трябвало да оплакваш заедно с нас края на Юга!

Изгледа ги горчиво.

— Ще ми платиш за това, Деверо. Кълна се във всичко ирландско, което все още е останало у мен, и в кръвта, която все още тече в жилите ми, ще ми платиш! — изрече Шон и ги изгледа с омраза, преди да се отдалечи.

Диъдри извика след него, но той не се обърна.

— Страхувам се, Андре — прошепна тя. — Той те мрази. Страхувам се за теб.

Андре я притисна силно към себе си и погали косите й, в които сякаш се отразяваха пламъците на битката. Тихо прокле и Худ, и всички останали генерали, които бяха прекалено самовлюбени и в плен на собствените си амбиции. Прокле всички, които бяха допуснали Югът да стигне дотук и бяха причината такива хора като Шон Макфий да осакатеят и да се озлобят срещу целия свят.

— Не се страхувай, скъпа! Ние ще оцелеем.

— О, Андре, толкова ме е страх за теб! Видях лицето му. Той знае, че си бил против блокадата. Трябва да се махнеш оттук, и то много бързо!

— Ако го направя, те ще си го изкарат върху семейството ми, може би ще изгорят Монкьор. Не, скъпа моя, мога да се погрижа за себе си — той я целуна страстно. — Ти си тази, която трябва да бъде внимателна. Могат да те заловят заедно с мен — зарови лице в косите й и сърцето му се сви при мисълта, че трябва да се разделят. — Обещай ми — прошепна той, — обещай ми, че ще бъдеш тук, когато се върна. Този кошмар няма да продължи вечно, аз ще се върна и ние ще започнем живота си отново. Обещай ми!

— Обещавам — отвърна Диъдри и сълзите потекоха по лицето й. — О, Андре, вече е време. Трябва да тръгваш. Не мога да понеса мисълта, че ще те изпратят в затвора!

— Аз мога, ако съм сигурен, че ще ме чакаш, докато се върна. Сега трябва да тръгваш. Тръгвай, преди да съм заминал. Няма значение какво ще стане, само да не те видят. Въпреки че Шон не беше на себе си, той никога няма да те предаде. Познавам го добре. А сега, изчезвай по-бързо! Не трябва да те заварят тук с мен — отметна косата от лицето й, целуна я страстно и я отблъсна от себе си. — Хайде, побързай!

— Обичам те! — сподавено прошепна тя, преди да се скрие зад храстите, уплашена до смърт от северняците, които се нахвърлиха с крясъци върху самотния представител на Юга.

Тя затули уши с дланите си и тихо зарида, когато чу как спокойно Андре докладва чина си и номера на полка, към който бе зачислен. Сви се като дете, когато до слуха й достигна резкият глас на капитана от войската на северняците: „… арестувам този военнопрестъпник и враг на Съюза…“

Така й се искаше да улови поне за миг, поне за последен път погледа на своя възлюбен, но знаеше, че не може да си позволи този риск. Трябваше да оцелее на всяка цена, за да дочака завръщането на Андре.

Диъдри изчака, докато падне мрак, и слезе от планината с натежало от последните новини сърце, които трябваше да съобщи на Аурелия и Жан-Пол.

Огорчението от държанието на Шон се преплиташе в душата й с недоволството и от самата нея. Ако го бе обичала, така както той заслужаваше, нямаше да се стигне дотук. Но беше безсмислено да се укорява, това бе невъзможно. Сърцето й завинаги принадлежеше на Андре Деверо. От днес до края на войната всичките й молитви щяха да бъдат за него, да се завърне жив и невредим.