Нел Макфадър
Огнени сълзи (14)

Глава тринадесета

Ако трябва да бъда напълно искрена, аз бях доволна, че през следващите седмици почти нямах свободно време и не можех да се виждам насаме с Харисън. Бях разтърсена от нашата първа нощ, но все още не бях готова да се впусна в нова любовна история.

Бях уверена, че Харисън не спира да мисли за случилото се. Щом се срещнехме обаче, не говорехме нищо за това и аз му бях благодарна.

— Някой следил ли те е напоследък? — попита той, когато приключихме с рекламните снимки за новия ми хит.

— Само сянката ми — отвърнах насмешливо, с което прикривах безпокойството си. Измина доста време, преди да преодолея уплахата, която изпитах в дома на Селест и в нощта, когато ме следяха.

Агентката по недвижими имоти, която се занимаваше с къщата на сестра ми, се обади малко преди да напусна студиото.

— Съжалявам, Фейбъл, но сделката се провали. Семейството, с което щяхме да сключим договор, не получи желания кредит от банката и се отказа. Но ще намерим друг купувач, сигурна съм. Просто къщите край езерото са много скъпи! Малко са хората, които могат да платят.

Благодарих й за усилията.

— Добре, Бети-Лу, знам, че мога да разчитам на теб. Само ме дръж в течение.

Тя искаше да ми каже още нещо.

— Фейбъл, била ли си напоследък в тази къща?

Потвърдих, но не й разказах всичко за посещението ми там.

— Защо? Нещо не е ли наред?

— Не съм сигурна. Може би съм видяла отразени светлини от някоя яхта, но мога да се закълна, че миналата нощ, когато отидох да взема проектодоговора, в къщата имаше някой. Видях светлина, която се местеше на горния етаж, като че ли някой изпращаше сигнали.

Ако до този момент не бях сигурна какво означава да „ти се изправят косите“, сега вече знаех.

— Бети-Лу, нали ми каза, че електричеството не е изключено?

— Слушай какво ти казвам. Много купувачи предпочитат да оглеждат къщи, след като се стъмни. Това ме тревожи. Според мен, ако е бил някой, който е имал работа наоколо, щеше да включи осветлението.

— Е, предполагам, че няма да започнеш сама да разследваш всичко!

— О, не. Но аз помолих един от колегите да дойде с мен до къщата тази сутрин, за да проверим дали всичко е наред. Може би сме уплашили някого, ако въобще там е имало някой. Видях няколко кашона с лични вещи на семейство Маккол. Разбира се, не мога да кажа дали нещо липсва. Не личи да са влизали крадци, но има нещо странно в това място.

Отново почувствах страх.

— Странно…

— Просто имам чувството, че там може би има някой, разбираш ли какво искам да кажа?

Разбирах я, но исках тя да ми обясни какво я кара да мисли така.

— Не съм много сигурна, че те разбирам.

— Е, аз от доста време се занимавам с недвижимо имущество. Познавам жилището добре и отвън и отвътре — това ми е работата. Може би е без значение, но забелязах нещо.

Започвах да губя търпение.

— Бети-Лу, аз не съм един от твоите клиенти и не е нужно да го увърташ, докато стигнеш до същността. Казвай направо.

— Някой е бил там и е търсил нещо. Имаше полуотворено чекмедже, вратата на един шкаф беше открехната, не всички вещи бяха на местата си. Била съм в къщата с клиенти много пъти. Познавам я отлично от петната от влага в сутерена до пукнатината в кухнята.

— Никога не си ми казвала за петната от влага и за пукнатината — не ме беше грижа за тях. Интересувах се от инстинктите на Бети-Лу. Не се съмнявах, че някой дебнеше около къщата на сестра ми — някой, който не искаше да бъде видян. Това, което не знаех, беше защо не искаше?

— Мислиш ли, че трябва да уведомим полицията? Ключалката не е разбивана и доколкото видях, нищо не е взето. Може би мистър Маккол е дал ключа на някой свой приятел.

Не вярвах в това, тъй като добре знаех, че сестра ми и нейният съпруг нямаха приятели. А ако беше приятел, то той щеше да знае за нещастния случай.

— Виж какво ще ти кажа: засега няма да съобщавам в полицията. Ще проверя в кашоните дали липсва нещо. А това ми напомня, че трябва да дойда в офиса ти и да ми дадеш ключ. Аз загубих моя. Утре сутрин удобно ли е?

— Чудесно. Сигурна ли си, че не искаш някой да те придружи?

Замислих се над предложението й, но реших, че не е необходимо. Не знаех какво е ставало в онази къща, но бях сигурна, макар и със закъснение, че трябва да направя нещо за сестра си.

— Не. Едва ли някой ще се крие там.

Бети-Лу завърши разговора с напомнянето, че ако някога семейството ми реши да продаде Монкьор, тя би искала да узнае първа. Това беше една стара шега между нас. Бети-Лу много добре знаеше, че семейство Деверо никога няма да продаде къщата си.

Аз продължих представлението.

— Бети-Лу, уверявам те, че ако Монкьор се продава, ти ще бъдеш първата, която ще научиш.

И двете се засмяхме. Но това беше единственото смешно нещо в целия ни разговор. Каквото и да ставаше в бившата къща на семейство Маккол, то не беше смешно, никак не беше смешно.

 

 

През нощта валя силен сняг и когато на другата сутрин се упътих към Хендерсънвил, се облякох добре. Пътищата не бяха заледени и аз благодарих на Бога, тъй като не бях особено добър шофьор.

Красивите къщи около езерото изглеждаха като нарисувани на коледни картички. Минах покрай къщата на Дона и се усмихнах като видях, че тя вече я е украсила с празнични светлини. Съдейки по номерата на колите, паркирани отпред, разбрах, че нейните близки от Остин вече са пристигнали за Коледа.

Този път не изпитвах страх, когато наближих празната къща на Лейк Уолей Роуд. „Е, добре, духове и таласъми, — казах си аз — махайте се оттук! Този път ще разбера какво става в тази къща.“

Качих се по стълбата и влязох в спалнята, където бях оставила двата големи кашона. Отворих ги, за да проверя съдържанието им. Когато свърших, седнах на пода и се замислих над тази нова загадка.

Защо някой се бе промъкнал в къщата и бе взел три неща, които нямаха никаква парична стойност?

Това бяха снимката на Селест от първия конкурс за красота, който бе спечелила, и роклята, с която бе облечена онази вечер. Кому бяха притрябвали тези неща? Третото, което липсваше, бе сватбената снимка.

По обратния път до Хендерсънвил аз се питах кой се бе вмъкнал в къщата и защо. Дали сестра ми и нейният съпруг бяха оставили нещо изключително ценно, преди да тръгнат на онова фатално пътуване? Или може би в къщата имаше тайно скривалище, където Ройс пазеше ценни неща, които биха представлявали интерес за хората, от които той се е криел през всичките тези години?

Достигнах до доста печален извод. Навярно някакви закоравели престъпници бяха принудили съпруга на сестра ми да води тайнствен живот. Може би бяха същите, които бяха взривили колата му, а по-късно и яхтата. Но защо бяха взели снимки без особена стойност?

Главата започна да ме боли, особено щом си спомних за колата, която ни следеше онази вечер с Харисън. Какво общо имах аз с всичко това?

В полицията в Хендерсънвил ми казаха, че няма нищо ново по разследването на експлозията на яхтата. А ако знаеха нещо, не пожелаха да ми го съобщят. Те ме увериха, че ще наблюдават къщата. Попитаха ме дали липсва нещо. „Нищо, което да има някаква стойност“ — отвърнах съвсем искрено аз. Казаха, че ще ми съобщят, щом открият нещо ново. Когато си тръгвах, един от детективите ме извика настрана и като се оглеждаше неспокойно, ме попита:

— Предполагате, че сестра ви е оставила, хм, хероин и някой е знаел за това?

— Кокаин — поправих го аз. Поради някаква причина за мен имаше значение тази разлика. Хероинът ми се струваше нещо още по-отблъскващо от кокаина. — Честно казано, мислих си за това. Но ако тя е била наркоманка, това щеше да е последното нещо, което би оставила, нали? Все още не мога да проумея факта, че сестра ми е взимала наркотици.

Той сви рамене.

— Безотговорните хора правят странни неща. Не искам да обидя сестра ви — добави бързо.

— Няма нищо — нямаше защо да се ядосвам. — Благодаря ви за всичко. Ще чакам да ми се обадите, ако имате някакви новини.

Подкарах колата и се влях в уличното движение. Погледнах в огледалото си за обратно виждане, за да се уверя, че никой не ме следи.

Една лъскава черна кола, която бе паркирана през две коли от моята, също потегли. Няколко пъти свивах по различни улици и тя ме следваше. Намалих скоростта. Колата зад мен също намали. Когато излязох на магистралата, опашката все още беше зад мен. Увеличих скоростта. Колата зад мен също.

Реших, че това ми е достатъчно. Без да включвам мигача, едва не забърсах две коли, плъзнах се между тях и се измъкнах напред. Сигурна съм, че двамата шофьори, които изплаших, доста са ме проклинали, но не ме беше грижа. Мислех само за колата, която ме преследваше. Наруших всички закони за движението, само и само, за да се върна назад до входното платно откъм другата страна и да застана зад онази проклета кола.

Сега си разменихме ролите — преследвачът вече бях аз. Твърдо бях решила да видя физиономията и което беше още по-добре — номера на колата. Един бял кадилак от лявото платно ме блокира и не можах да се приближа достатъчно.

— Мръднете малко, лейди — процедих аз през зъби, но този проклет кадилак се задържа точно там и трябваше само да наблюдавам безпомощно как моят преследвач се отдалечи по скоростното платно и изчезна, докато аз се влачех зад онази костенурка.

— Е, поне сега той разбра, че съм го видяла — казах си аз с чувство на леко задоволство.

Следващия път така ще го подгоня по шосето, че Господ да му е на помощ, и ще го принудя да ми отговори на някои въпроси, макар че и аз самата все още не знаех какви ще бъдат те.

 

 

Управителят, който отговаряше за дестилацията на семейното „Уиски на жената от планината“, едва не умря от радост, когато се съгласих да изпея моя нов хит на празненството по случай Коледа за нашите служители и техните семейства.

— Фейбъл, ние продадохме два пъти повече уиски, откакто излезе плочата с твоята песен — ми каза той.

Баща ми малко или много се бе откъснал от производството на уиски, откакто с него се бе заело Дружеството за производство на уиски. Но хората от управителния съвет все още обичаха да канят членове на семейство Деверо за празници и чествания. Аз обичах да ги посещавам.

Поканих Харисън да ме придружи. Той се поколеба, но се съгласи.

След изпълнението ми ние се измъкнахме от шумното празненство и се отправихме към извора. Разбира се, това не беше същият извор, който Диъдри бе използвала. Новият извор — на няколко мили от Монкьор — бе от началото на двадесети век. От него се откриваше гледка към огромните сгради на спиртоварната фабрика. Докато гледах към водохранилището, резервоарите и сградите, се чудех как ли щеше да се чувства Диъдри, ако можеше да види в какво се бе превърнало нейното малко производство — в едно от най-големите и известни предприятия за дестилация на уиски.

— Погледни всичко това! Диъдри нямаше да повярва на очите си, ако сега беше тук — казах на Харисън.

— Мисля, че сега е тук — поне що се отнася до теб. Тя се е превърнала в нещо напълно реално за теб, Фейбъл.

— Тя наистина е реалност — знаех, че Харисън ме наблюдава. — Тя е толкова реална, колкото съм и аз.

Взе в ръце лицето ми и го обърна към лунната светлина.

— Не и за мен — гледаше ме продължително и нежно каза: — Харесвам лицето ти на лунна светлина, но повече го харесвам на светлината на огъня. Защо не се махнем оттук и не отидем у дома? Искам да ти дам коледния подарък — той се засмя, като видя изражението ми. — Не такъв подарък, макар че не би било лошо. Не, имам предвид истински подарък.

— Не мога — отвърнах с истинско съжаление. — Баща ми ще бъде недоволен, ако не присъствам на традиционния коледен тост след полунощ. Ние винаги вдигаме тост с джулеп за всичките ни прародители и за всички бъдещи поколения, които ще дойдат.

— От всичките ми познати вие сте единствените хора, които пият джулеп. А защо пренебрегвате яйчения пунш?

— Харисън, мислиш ли, че съм полудяла?

— Защото пиеш джулеп, когато падне сняг? Ха! — но той знаеше какво искам да кажа и продължи сериозно. — Не. Мисля, че си преминала през големи изпитания и това е най-добрият начин, по който реагираш.

— Благодаря ти — отвърнах аз и наистина му бях благодарна.

— А аз ти благодаря за това — той се наведе и дълго ме целува. — Искам да приемеш съдбата си, мис Фейбъл Деверо, преди да сме напуснали това магическо място.

— О, говориш като тайнствен заклинател. Каква ще бъде съдбата ми, о, суами^[1]?

— Ще станеш най-известната кънтри певица след Патси Клайн. И ще бъдеш моето момиче.

Аз бях много поласкана от първата част на предсказанието му, но повече ми хареса втората.

— О, искаш да ти бъда гадже? Това ли искаш да кажеш?

— Точно това — Харисън отново ме притегли към себе си и впи устните си в моите по начин, който показваше точно какво има предвид. Беше студена вечер, но и двамата изгаряхме в огън.

— Това беше „целувка за спалнята“, както аз я наричам — промълвих аз.

— Дяволски си права. Точно такава беше. Забрави за коледния джулеп, забрави за баща си. Ела с мен, Фейбъл.

Наистина се изкушавах да го направя. В прегръдките на Харисън се чувствах толкова спокойно и толкова желана, както никога досега в живота си.

— Не мога. Съжалявам. Това е една Коледа, когато за пръв път ще бъдем само трима. Ще бъде трудно за майка ми. И за баща ми също.

— А за теб?

— И за мен също — кимнах аз.

След това се върнахме и пожелахме „весела Коледа“ на всички, аз раздадох плочи с автограф и Харисън ме откара вкъщи. Той ме остави пред входната врата, като отказа да влезе.

— Не мисля, че баща ти би искал да види чужд човек на традиционната ви вечер.

Стоях на верандата и гледах величествената планина, потънала в сняг. Все още чувствах горещите целувки на Харисън и не ми беше студено.

Звуците на „Ти ще бъдеш моето момиче“ нахлуха в главата ми. Отначало бавно и тихо, а после се усилиха. Песента нямаше да се появи на плоча по-рано от следващата година, но тя се роди тази вечер, на верандата, в подножието на планината на Диъдри. От къщата се чуваха „Малкият барабанчик“, но сърцето ми бе изпълнено с новата песен.

Татко и мама ме чакаха в салона, където светеше огромно коледно дърво. Напоследък не се бяхме карали с баща ми, тъй като се стараех да се държа мило и да не давам воля на езика си. Той направи забележка относно моята нова „роля“ и каза, че съм станала „истинска лейди от Юга“.

Не бях сигурна каква съм станала, но не исках да му противореча тази вечер. След това си разменихме подаръците. Татко наистина хареса изящната кутия с дърворезба, която бях открила в един антикварен магазин. Майка ми се възхити на обиците от опал, които й бях купила. Колкото до мен, аз бях доволна от новите четири златни монети, които прибавих към колекцията си, започната, когато съм се родила. Накратко казано, всички се чувствахме чудесно и като че ли никой не забелязваше отсъствието на Селест, която всяка Коледа, откакто бе навършила шест години, пееше „Тиха нощ, свята нощ“, акомпанирайки си на арфата.

Връчих на Азалия парите, които й давахме всяка година за Коледа, и се засмях, когато тя ги сложи в един стар червен чорап и доволно ги подрънка до ушите си.

— Честита Коледа, Пруди — казах аз. — Ето, че всички сме заедно в нашия дом.

Останалите се втренчиха в мен и аз разбрах, че отново съм се върнала в миналото. Огледах се и видях, че все още съм в салона, в настоящето.

— Просто се пошегувах — промърморих. — Азалия, ако все още има от японския ти сладкиш с плодове, бих изяла парче и бих изпила чаша кафе.

Мама също пожела едно парче, баща ми реши да си налее малко бренди и този неудобен момент бързо бе забравен.

 

 

Не знам защо се събудих късно през нощта. Отново усетих онова странно настръхване.

— Е, добре — казах си и аз и се приближих до затворения прозорец. — Сигурно се е съборил малко сняг, не е необходимо да се паникьосваш — погледнах навън. Всичко наоколо бе покрито със сняг. Луната светеше като прожектор. — Е, забрави го! Нищо не е в състояние да ме накара да изляза оттук, колкото и примамливо да свети тази луна.

И тогава я видях. Някой се движеше към планината. Не се виждаше развяваща се рокля, нито развяваща се коса, само някаква сянка. Сърцето ми биеше уплашено. Затворих очи, преброих до десет и ги отворих.

Не видях нищо.

— Така. Значи виждам призраци. Е, добре, този път наистина се връщам в леглото и ще остана там.

Чух как долу, в салона, големият стар часовник на дядо ми отброи два удара и запуших ушите си с възглавницата. Някой ми беше казал, че това е часът на вълците. В него се събуждат всички човешки тревоги и вълнения, нощта се превръща в страшно и тъмно място и човек остава сам със страховете си.

Аз затворих очи и се опитах да се успокоя. Не можах.

Моят скиорски екип и топлите ми ботуши бяха в килера. Може би се бях побъркала, но нямах намерение да измръзна до смърт. Спуснах се безшумно по стълбите, като внимателно избягвах скърцащите места. Майка ми спеше доста леко.

Фенерчето беше на обичайното място на задната врата. Луната все още огряваше планината, но аз го взех. Може би се нуждаех и от оръжие. Ако горе на планината беше Диъдри, тя нямаше да ми стори нищо лошо, но аз не знаех кой е там и дали въобще там имаше някой.

Снегът проскърцваше под краката ми, докато се изкачвах към планината на Диъдри.

Кой ме чакаше там? По необяснима причина страхът ми изчезна и аз нетърпеливо забързах напред.