Нел Макфадър
Огнени сълзи (5)

Глава четвърта

На следната сутрин мадам Джулия направи нещо безпрецедентно.

Тя занесе подноса със закуската на Диъдри в розовата стая. Стъпваше на пръсти, понеже очакваше да я завари заспала.

Обаче намери младото момиче вече будно и облечено, застанало до прозореца, смеейки се на котката на мадам, която се опитваше на балкона да достигне някаква шумна птица. Когато влезе в стаята, Диъдри се извърна.

— О, елате да видите, мадам Джулия! Чонси пак се е заел да преследва малките птичета. Истински убиец!

Жената остави подноса и се приближи към прозореца.

— Ще си получи заслуженото той, дърт, тлъст мошеник. Достатъчно е охранен, за да тършува из гнездата на птиците — погледна внимателно младото момиче. — Очаквах да спиш до късно тази сутрин.

Диъдри се засмя и протегна ръце, като че ли искаше да обгърне всичко наоколо в тази чудесна сутрин. Взе чашата чай от ръката й и вдъхна благоуханния аромат.

— Хм… Колко е приятно! Благодаря ви — и протегна ръка към нежната роза на подноса. — О, каква красива роза! Мадам Джулия, вие сте толкова добра с мен!

Мадам леко въздъхна. Събитията не се развиваха според нейните планове. Навярно сега Диъдри О’Ший нямаше лесно да се съгласи с нея, че животът в публичния дом не е подходящ, защото сега мислите й се бяха насочили в съвсем друга посока, към нови и по-лесни начини за осигуряване на благополучието. По дяволите, Андре Деверо с неговата неочаквана намеса!

— Диъдри, късно снощи видях Андре — започна тя. — Върнах му парите, които си му дължала. И му заявих, че повече не е желан в моя дом.

Не спомена за пистолета. Сега, в ранната сутрин, вече съжаляваше за лекомислената сцена снощи. Все пак Андре Деверо винаги се бе държал като истински джентълмен по време на редките си посещения при Лилиан и използваше влиянието си по цялото поречие на Мисисипи, за да изпраща клиенти на мадам Джулия.

— О! — момичето бавно постави розата отново върху подноса. — Значи… няма да го видя отново? — изчерви се, като разбра колко непрофесионално звучат думите й. — Искам да кажа… надявам се, че той не се е оплакал от мен.

— Не, той не се е оплакал от теб — спокойно отвърна мадам. — Диъдри, миналата нощ е станала ужасна грешка. Разбираш ли, аз никога не съм имала намерение да изпращам Андре Деверо при теб…

Момичето мълчаливо изслуша разказа й.

— Разбирам. Сигурно е помислил, че аз работя за вас като Лилиан и другите момичета, откакто напуснах кораба.

Затова Андре се държеше с нея като с проститутка.

Е, отсега нататък трябваше да привиква с това отношение на мъжете. С ужас си помисли, че вече при нея ще идва Джефри Маркет, а не Андре Деверо! Мисълта за усилията, които беше положила мадам да я предпази от този живот, я накара да избухне в сълзи.

— Мадам, вие наистина ли не искате да работя за вас като проститутка?

Черните очи на Джулия светнаха и тя поклати глава.

— О, скъпа моя, само ако знаеш колко неподходящ е този живот за теб! Сърцето ти е изпълнено с нежност, готово да се влюби в мъж като Андре Деверо и да изгори в тази любов! Съжалявам за болката, която ще трябва да изпиташ занапред.

Диъдри вече предусещаше тази болка. Мисълта, че няма да види повече младия мъж, мисълта за всички глупости, които беше казала за публичния дом — от това я заболя ужасно.

— Мадам Джулия, имахте право да ме съветвате да се откажа. Аз… аз разбрах това снощи, когато си помислих, че доктор Джефри Маркет почука на вратата на стаята ми. Не мога да го направя. Не мога да бъда като Лилиан или Пеган, колкото и да се старая.

Добрата жена посрещна думите й с радостна усмивка и я прегърна с неподправено облекчение.

— О, Диъдри, прелест моя! Не знаеш колко щастлива се чувствам сега!

А когато приключиха с прегръдките и целувките, мадам Джулия заговори практично:

— Е, ти няма да работиш в кухнята и градината до края на живота си. Но докато не се появи истинският мъж в живота ти, можеш да останеш тук и да ми помагаш както досега.

След няколко минути, когато двете допиваха чая и привършваха кифлите, тя избухна в смях.

— Ох, скъпа моя, току-що ми мина през ума — ами как ще обясня, за Бога, внезапното изчезване на красавицата с гарвановочерна коса от моя салон? — но тя бързо забрави за ползата да поддържа легендата за „мистериозната дама“, развълнувала цялата клиентела на „Второ авеню“.

Изминаха няколко седмици. Диъдри се трудеше упорито. Подменяше ленените завивки във всички стаи, грижеше се цветята в салона да бъдат винаги свежи, пазаруваше, готвеше, помагаше на момичетата при подбора на тоалетите преди настъпването на вечерта и не след дълго се оказа най-търсената от всички обитателки на веселия дом.

Една пролетна сутрин, след като бе работила предишния ден до тъмно в градината, не можа дори да стане от леглото. Мадам Джулия веднага се разпореди да й занесат горещ пилешки бульон.

— Надявам се, че не си болна от круп, любов моя. Сръбни поне една лъжица от това — аз съм го приготвила. Наистина се преуморяваш.

Джулия следеше напрегнато състоянието й през последните две седмици. Тъмните сенки под очите на Диъдри, както и някои други промени, я тревожеха.

Молеше се болестта на Диъдри да не потвърди нейните опасения. Тя седна до леглото на момичето, като се опитваше да реши дали вече е настъпил моментът да й зададе няколко важни въпроса.

От миризмата на бульона Диъдри почувства, че й се повдига и пред погледа й затанцуваха черни кръгове.

— Аз… струва ми се, че нищо не мога да поема, но все пак ви благодаря.

Едва стигна до леглото с балдахина и се подпря на колоната, украсена с изящна дърворезба. Лицето й пребледня, тя вяло се усмихна.

— Надявам се само да не сте се заразили от мен, каквото и да съм хванала.

— Не мисля, че има такава опасност — отвърна сериозно Джулия и остави купата с бульона върху масичката. Не беше сгрешила — не можеше да не направи връзка между зачестилите напоследък прилошавания на Диъдри и още един смущаващ факт:

— Не забелязах да си била неразположена този месец, дете мое.

Младото момиче скри лице в шепите си. Очите я боляха от светлината.

— Малко ми закъсня. Но може би след няколко дни… — внезапно се отпусна на леглото с разширени от страх очи. — О, Боже мой! Джулия, да не би да мислите, че съм…! Не! Не може да бъде!

Жената бавно кимна и тъжно отрони:

— Да, бременна си. Ох, скъпа моя, страхувам се, че е точно така! Но ще изчакаме още няколко дни, преди да започнем да се тревожим истински. Все пак още не е станало много късно. Както казваш ти самата, преживяла си толкова събития, че…

Тя замълча, когато погледите им се срещнаха. И двете знаеха, че думите й са само опит за утешение.

Диъдри зарови лице в завивките.

— О, Господи! Ох, мили Боже, какво да правя сега?

— Мисля, че е време — твърдо заяви мадам — да ти намерим за съпруг някой ирландски хубавец.

Замисли се за трудолюбивите млади мъже, които познаваше. Но нито един не й се струваше подходящ за нейната любимка.

В Нашвил все още строго осъждаха смелчаците, дръзнали да нарушат общоприетите морални норми. Бе изпитала презрението на обществото, когато бе на възрастта на Диъдри. Не желаеше подобна участ да сполети това нежно и красиво момиче.

Диъдри повдигна обляното си в сълзи лице. Страхът, който се четеше в очите й, разкъсваше сърцето на мадам.

— Искате да кажете, че ще потърсите някой, който е достатъчно глупав, за да се ожени за мен? Защо, Джулия? Дори и ако можех да си намеря кандидат, не бих могла да го излъжа за бебето. Просто не мога да направя това.

Те се спогледаха. И двете си мислеха за едно и също. Детето беше рожба на Андре Деверо.

Отгатнала мислите на мадам Джулия по израза на лицето й, тя бавно поклати глава:

— Не! — отсече бързо. — Не мога. Не мога да търся Андре Деверо. Просто не мога!

„Е, но аз мога!“ — каза си Джулия и присви устни. Освен това тя добре познаваше този мъж.

Мадам изчака още една седмица, за да се увери, че момичето наистина е бременно, след което написа писмо на Андре Деверо.

Изминаха още две седмици и тя започна да се тревожи от липсата на отговор. Не беше абсолютно сигурна, че младият мъж ще й пише, но бе хранила известни надежди. Когато Андре бе заговорил за Диъдри, нещо в гласа му я бе накарало да помисли, че той наистина е загрижен за нея.

— Е, това е положението. Налага се да опитаме нещо друго — промърмори тя на себе си, докато обмисляше как да помогне на бедното ирландско момиче. — Мъже! Когато трябваше наистина да се погрижат за една жена, цялата им превзета почтеност се изпаряваше като дим!

Не спомена пред Диъдри за писмото си до Андре.

— Мила моя, време е сериозно да обмислим нещата. Необходим ти е съпруг. Не ми казвай, че това е измама. Това е просто начин за оцеляване в един свят, в който сме изоставени на благоволението на мъжете. Бог ми е свидетел, но мъжете в този техен свят толкова често мамят нас, жените, че твоята малка тайна е просто дреболия в сравнение с техните измами.

— Предполагам, че имате право — призна нещастното момиче след продължителен размисъл. — Все пак, ако успея да си намеря съпруг, няма ли опасност той да разбере, че детето не е негово?

— Не, освен ако не му кажеш — отвърна Джулия, зарадвана, че тя най-после бе започнало да се вслушва в здравия разум. — Но ние тук само си губим времето в брътвежи как да ти намерим съпруг, а не сме се огледали наоколо както трябва! Изглежда, ще се наложи да се разтършуваме из целия град.

Но не бе съдено на Джулия да открие кандидата за ръката на Диъдри О’Ший. Шон Макфий сам я намери. От мига, в който очите на младия ирландски треньор на коне видяха Диъдри, останалите девойки престанаха да съществуват за него. Въпреки остриганата коса, тя бе най-красивото момиче, което бе срещал в живота си.

А и Диъдри бе забелязала високия рус младеж, който я гледаше очарован, със зяпнала уста, когато се бе запътила един ден към магазина на Мортън. Той тъкмо влизаше в параходната агенция, чиято кантора беше до магазина, когато внезапно видя момичето с къси, бляскави къдрици, които като че ли бяха уловили слънчевото зарево.

Когато младежът излизаше от параходната агенция, отново срещна момичето — това бе щастливо съвпадение, от което Шон Макфий побърза да се възползва.

— Мис! Моля да ме извините за дързостта да ви заговоря, но отскоро съм в този град и улиците са толкова объркани и въобще… че дори и Дъблин…

Диъдри се усмихна. Харесаха й яркосините очи на младежа и добре оформената му брада.

— Дъблин? Вие идвате от Дъблин?

Обясни му, че нейното родно село е само на двадесет мили. Усмивката й смути бедния Шон до такава степен, че той забрави какво искаше да я попита.

— Не е ли чудесно тук? И картофите… — тя посочи пазарската чанта. — Представяте ли си? Могат да се купят едва ли не с тонове — Диъдри направи очарователна физиономия. — Не знам какво мислите вие, но що се отнася до мен, бих била щастлива до края на живота си, ако не се налага да се ровя в някоя нива с картофи.

Пазарската й чанта по някакъв начин се озова в силните ръце на Шон и те, бъбрейки си като стари приятели, тръгнаха по „Второ Авеню“. Стигнаха до къщата на мадам Джулия. Младежът стискаше здраво чантата, сякаш, ако я пуснеше, щеше да изгуби завинаги надеждата да види отново това прекрасно момиче.

— Вие… вие живеете тук? В тази красива къща?

Диъдри мислено отправи гореща молба дано някое от момичетата на мадам Джулия не избере точно този миг да се покаже от прозорците на горния етаж, за да се полюбува на свежата утрин.

— Тя не е моя. Аз живея с една… стара приятелка, мисис Джулия Постън.

— Може би някой ден ще ме запознаете с нея — пламенно изрече той. — Не познавам никого тук, освен вас, разбира се.

Мадам Джулия подрязваше краищата на букет от рози до вратата и най-безсрамно подслушваше. Диъдри не подозираше, че тя е толкова наблизо.

— Не бъди невъзпитана с един от твоите сънародници, скъпа моя. Покани го на чаша чай — тя приближи, за да се запознае с младия ирландец. Черните й очи го огледаха със задоволство и тя кимна одобрително към Диъдри. — И може би мистър Макфий ще приеме да вечеря с нас, още повече, че няма никакви познати в този град.

— Джулия, а какво ще стане с, хм, гостите, които очаквате за вечеря? — разтревожено попита младото момиче.

Мадам Джулия се усмихна мило. Много добре знаеше какво искаше да каже Диъдри.

— О, забравих да ти кажа тази сутрин, преди да излезеш да пазаруваш. Вечерята се отменя. Всъщност през следващите две седмици няма да приемам никого, защото ще подновявам обзавеждането на салона, както всяка година.

Въздъхна с облекчение. Бе дочула разговорите на момичетата за годишната им отпуска, но не бе усетила кога са напуснали къщата рано тази сутрин. Ето защо не бе видяла нито една от тях на прозорците!

Както че ли самата съдба се бе погрижила къщата да бъде празна точно когато се запозна с Шон Макфий. Изгледа крадешком младия мъж, който учтиво слушаше мадам Джулия. Беше симпатичен, с добри маниери, може би произхождаше от почтено семейство. Беше млад, може би не повече от двадесет и четири годишен. Имаше решителна брадичка и това й хареса.

Сините му очи изненадващо се насочиха към нея и Диъдри се изчерви. За щастие, Шон не можеше да прочете мислите й.

— А вие какво ще кажете, мис О’Ший?

Младото момиче се опита да си припомни за какво става дума.

— За какво говорехте — за новата драперия или за килима, който мадам Джулия иска да купи?

Шон и Джулия се засмяха.

— Вашата приятелка току-що ми даде ценен съвет. Според нея бих могъл много по-лесно да си намеря хубава работа към някоя конюшня, ако съм женен. Хората извън големите градове предпочитат да наемат сериозни, семейни мъже, а не неулегнали хлапета.

Мадам Джулия изглеждаше доволна от себе си, но избягваше да погледне Диъдри в очите.

— Аз само казах на мистър Макфий, че е по-добре да постои известно време в Нашвил, преди да започне да си търси работа. При нас са най-хубавите момичета в цял Тенеси.

Той погледна с възхищение към момичето, като че ли искаше да я изпие със сините си очи. Вече не изглеждаше толкова срамежлив.

— Вече се убедих в това, мадам, след като се запознах с вашата приятелка.

— Е, вие навярно има за какво да си поговорите. Слушай, защо, вместо да пием чай, не покажеш на Шон онзи приятен магазин до реката? Ето, вземи… — тя извади няколко монети от джоба си и ги подаде на момичето. — Почерпете се двамата с онези нови шоколадови сиропи, за които наскоро чух.

Шон стисна устни и любезно, но твърдо заяви:

— Аз ще почерпя, мадам. Благодаря Ви много, но по-добре приберете парите си.

— Е, вие очевидно сте един доста горд млад мъж, мистър Макфий, и аз се радвам, че се запознах с вас. Между другото, къде сте отседнали?

— Все още не съм се настанил, но параходната агенция ми даде няколко адреса…

— За щастие точно сега, разполагам със свободна стая за няколко дни. О, няма да е безплатно — добави бързо тя, като си припомни навреме колко горд бе младият мъж. — Но можете да бъдете сигурен, че ще бъде по-евтино и по-чисто от всички други квартири.

Шон отново погледна с копнеж към Диъдри. Тя се усмихна и кимна в знак на съгласие.

— Имате късмет, мистър Макфий, че тази лейди ви хареса от пръв поглед. Мадам Джулия не би направила такова предложение на всекиго. „Не, ако не платят скъпо и прескъпо за някое от нейните момичета!“ — помисли си Диъдри с насмешка.

— В такъв случай с удоволствие ще наема стаята, мисис Постън, и от все сърце ви благодаря за любезното предложение — лицето на младия мъж светеше от щастие при мисълта, че щеше да живее в една и съща къща с момичето на неговите мечти. — А сега с Диъдри ще отидем да опитаме онези… шоколадови сиропи, нали така казахте?

Той не каза „мис О’Ший“ и като че ли бе преодолял смущението си. Шон Макфий вече бе решил, че когато напусне Нашвил, Диъдри О’Ший щеше да бъде негова съпруга!

 

 

Мадам Джулия махна развълнувано с ръка, когато Шон се опита да протестира за колата, която тя им бе предоставила.

— Приемете я само за сватбената нощ. Били Акин от странноприемницата „Холи Геп“, където ще прекарате първата брачна нощ, обеща, че ще я изпрати обратно, когато се установите някъде.

Диъдри се обърна, махна с ръка и извика:

— Ще ви пиша, Джулия, веднага щом Шон си намери работа! И обещавам, че ще дойда да ви видя!

Джулия изтри сълзите си. Диъдри О’Ший щеше да й липсва дори повече от родна дъщеря, каквато тя никога не бе имала. Знаеше, че вече няма да срещне такова момиче, и сърцето й се изпълни с неописуема тъга.

— Бог да те пази, дете мое — прошепна тя, когато колата зави зад ъгъла и изчезна от погледа й. — Бог да благослови и теб, и детето, което носиш. Ще се моля младият ти съпруг никога да не узнае истината. Тя само би наранила и двама ви.

Бе проницателна жена по отношение на мъжете. И макар да бе разбрала, че Шон Макфий е с добро сърце, все пак бе усетила, че той е доста твърд и непреклонен. Не беше мъж, който би приел с лекота една измама. Мадам се помоли още веднъж и се прибра в къщата. На следващата сутрин момичетата щяха да се завърнат и всичко щеше да продължи както обикновено.

Но малката къща на „Второ авеню“ никога вече нямаше да бъде същата без Диъдри и нейния весел нрав.

 

 

Това беше първата й брачна нощ. Шон щеше да дойде всеки момент с халбите бира, която той бе предложил да изпият в чест на сватбата им. Диъдри стоеше до прозореца на спалнята в странноприемницата „Холи Геп“ и гледаше към хълмовете. Бяха красиви тези хълмове на Тенеси, заобиколили долината. Вдъхваха сигурност и покой, каквито досега тя никога не бе изпитвала.

Макар че нямаше намерение да му разкрива цялата истина, знаеше, че съпругът й ще бъде наранен и ядосан, когато открие, че не е девствена. Трябваше да му каже преди сватбата, но не можа да намери подходящ момент.

Повече не можеше да отлага, тъй като той щеше и сам да разбере. Диъдри се изпълни с решителност, когато вратата се отвори и Шон влезе със сияещо от щастие лице.

— Е, това не е като шампанското, скъпа, но тъй като се налага да пестим…

— И бирата е достатъчна — отвърна тя, взе халбата и подаде лице за целувка. — Шон, ти си толкова мил с мен. Имам чувството, че ти само ми даваш, а аз само взимам.

Той се усмихна дяволито.

— След тази нощ няма да бъдем вече същите, любов моя.

Ръката му нежно погали меката коприна на пеньоара й. Джулия й беше подарила този изящен пеньоар и красива наметка с ръчна бродерия.

— Ти си толкова красива, Диъдри. Видя ли как те погледна Били Акин, когато влязохме? Всеки мъж, който те види, ми завижда за щастието.

— За щастието — промърмори тя, изпълнена с чувство за вина. Сложи глава на рамото му. Бяха седнали на канапето до огъня и Шон я бе прегърнал със силните си ръце. — Шон, има нещо, което трябва да ти кажа. Трябваше да ти го кажа преди сватбата, но…

Устните му нежно потърсиха нейните.

— Хмм, ти си толкова вкусна, колкото и хубава. Какво е трябвало да ми кажеш преди?

Младата съпруга затвори очи, когато устните му докоснаха шията й. Припомни си как Андре я бе докоснал точно там с върха на езика си и я бе накарал да се разтрепери.

— Шон — прошепна Диъдри, — аз… аз вече веднъж съм била с друг мъж.

Почувства как той застина и устните му се отдръпнаха.

— Веднъж? Само веднъж ли?

Тя отвори очи. Съпругът й я гледаше замислено, но не бе така шокиран, както очакваше.

— Да. Никога няма да мога да ти го обясня, само ще ти кажа, че…

Постави пръст на устните й.

— Шшт. Това е било, преди да се срещнем, нали? — той й се усмихна. — И аз имах момиче в Ирландия, заради което прескачах оградите, но това беше преди да те намеря. Така че няма защо да говорим повече за това.

Диъдри се засмя и го прегърна.

— Шон, ти си забележителен! Сега разбирам защо позволих да ме убедиш толкова бързо да се оженим.

Младият съпруг я притисна страстно до себе си.

— Не можах да повярвам, когато се съгласи. Но аз не исках да ти дам възможност да размислиш или да се появи някой друг и да те отмъкне под носа ми.

— Шон — прошепна Диъдри и го погали нежно с пръст по устните и по къдравата брада. — Ти говориш прекалено много.

Устните му потрепнаха от допира на пръстите й, а след това ги захапа. Тя почувства влажния му език и възбудата, която се бе надигнала в нея, се примеси с чувство на вина.

— Ти си толкова сладка, всичко в теб е толкова сладко! — прошепна младият съпруг. — Искам тази нощ да остане незабравима за нас двамата. Моля те, кажи, че и ти ме желаеш, Диъдри, любов моя!

Гърлото й болезнено се сви. Връхлетяха я спомени за нощта, прекарана с Андре. Диъдри се опита да се отърси от тях. Сега бе началото на новия й живот с един мъж, който наистина я обичаше. Съпругът й беше добре сложен и беше привлекателен. Бе се оказало много по-лесно, отколкото си мислеше, да отвърне на чувствата му. Все пак той беше нейният съпруг, а Андре бе много далеч и вече нямаше право да мисли за него.

— Желая те, Шон — прошепна тя, бавно отдръпна ръката си от устните му и започна да се разкопчава. — Ти си най-чудесният съпруг, а аз съм твоята съпруга. Искам да ти бъда добра жена, така както и ти си добър към мен.

Той хвърли жаден поглед към полуразголеното й тяло и затвори очи.

— Да бъдеш добра с мен? — простена Шон, обзет от силна страст, и бързо свали дрехите си. Никога досега не бе срещал момиче като Диъдри. Беше имал няколко краткотрайни връзки с млади селянки из картофените ниви в Ирландия, но те нямаха нищо общо с истинската любов. Младият мъж почувства, че сърцето му ще се пръсне от желанието, което го изгаряше.

Озоваха се в леглото с преплетени тела и страстта му постепенно надделя над нейната свенливост. Погали красивите й гърди и почувства как тялото й откликва на горещите му ласки. След това ръцете му се плъзнаха по стройните й бедра и нежно ги разтвориха. Всичко в него сякаш избухна в огнена наслада и телата им се сляха в едно…

Диъдри остана будна дълго след като той беше заспал на гърдите й. За разлика от нея, Шон изглеждаше спокоен и щастлив.

Тя се беше опитала, наистина се бе опитала да отвърне на страстта му, да му даде от себе си толкова, колкото и той й даваше, но не бе успяла.

— Щастлива ли си? — бе попитал съпругът й, след като всичко бе свършило и тя бе останала незадоволена и изпълнена с копнеж. — Мога ли да направя още нещо за теб, за да бъдеш щастлива? За Бога, Диъдри, искам да бъдеш толкова щастлива, колкото съм и аз.

Тя го бе успокоила с тези полулъжи, които знаеше, че той очаква да чуе от нея. Шон заслужаваше да получи всичко, което един мъж желае и очаква от първата си брачна нощ. Но Диъдри не можа да забрави Андре Деверо нито през тази нощ, нито през всички останали нощи.

— Ти ме направи щастлива, скъпи — бе отвърнала. — А сега спи. Утре ще бъде много дълъг и труден ден. „И много, много дълга и трудна нощ за мен“ — прошепна младата жена, когато той вече беше заспал.

Но скоро и тя заспа. Брачната нощ беше свършила и с нея отлетяха и мечтите й на невинна девойка, които нямаха място в живота на една омъжена жена.

 

 

Диъдри току-що бе приключила със закуската от бисквити, яйца и конфитюр, когато съпругът й се втурна в трапезарията на странноприемницата. Той неохотно бе оставил младата си съпруга в компанията на Тенси Акин, жената на собственика на странноприемницата, и бе отишъл да види дали в конюшнята няма някой кон с паднала подкова.

— Диъдри, моята сладка съпруга! — той я прегърна буйно, повдигна я и я целуна звучно. — Не можеш да си представиш какъв късмет имах! Винаги си заслужава да извършиш добро дело. Един пътник, на когото току-що помогнах да подкове коня си, ми каза, че се връща от обиколка из съседните плантации. И знаеш ли какво? Каза ми, че в една от най-хубавите плантации в щата търсят човек, който да се грижи за конете им. И не само това — господарката търси жена за домакинството, защото досегашната се е разболяла.

Младата жена едва пое дъх, притисната в прегръдките му.

— Успокой се, Шон, по-полека. За Бога, нека да чуя всичко едно по едно — видя как Били Акин и съпругата му се спогледаха усмихнати и си помисли колко чаровен е нейният съпруг. — Всичко това звучи много интересно, но след разговора ни снощи останах с впечатлението, че искаш да откриеш собствен железарски магазин в Мърфрисбороу.

— Един ден и това ще стане, любов моя. А сега побързай да се приготвиш, за да отидем да видим мястото. Били каза, че там има хубава малка къщичка, където бихме могли да живеем — това е точно за нас двамата, скъпа!

Били намигна на Диъдри.

— Ти си толкова красива, че едва ли би се намерил мъж, който да не те хареса. Всички жени в Монкьор ще ревнуват мъжете си от теб.

Тя се вцепени.

— Монкьор! — обърна се към съпруга си, който лакомо довършваше остатъка от закуската й. — Шон, нали… не става дума за Монкьор?

Той бе твърде възбуден и не забеляза странната промяна в гласа й.

— Така се нарича това място. Мисис Деверо и съпругът й Жан-Пол са преустроили старата плантация, за да заприлича на нейната родна плантация близо до Ню Орлеан.

Тенси Акин кимна.

— Тя е от Сейнт Бърнард Периш. Аурелия Джерард Деверо беше известна креолска красавица на младини. Истинско безсрамие е това, че тя… — но Тенси не довърши изречението, уплашена от суровия поглед на съпруга си, за голямо разочарование на Диъдри. Младата жена беше сигурна, че ставаше дума за нещо, свързано с Аурелия Деверо. — Е, аз само исках да прибера тези чинии и да ви помогна за багажа, мисис Макфий.

Диъдри погледна към съпруга си. Сърцето й биеше до пръсване от мисълта, че ако отиде в Монкьор, може отново да срещне Андре Деверо. Тя си представи презрението в очите му. Той си мислеше, че е проститутка! И какво щеше да каже на Шон, който не подозираше каква е мадам Джулия и какво се вършеше в къщата й?

— Шон, не мислиш ли, че ще изглежда малко… хм, нахално да се появиш още от първия път с жена си и с всичкия си багаж? И защо си решил, че ще те наемат веднага?

Той я погледна замислено. След това я целуна по бузата.

— Това, което каза, е разумно. Виж какво. Остани тук със семейство Акин. Нали ще бъдете така любезни да се погрижите за съпругата ми? — двамата кимнаха в знак на съгласие и Шон продължи весело: — Ще взема един кон и ще се върна привечер — очите му светнаха, когато погледна към Диъдри. Тя знаеше, че той си мислеше как се бяха любили през нощта. — Не искам да закъснявам, скъпа. Ще ме чакаш, нали? — добави той по-тихо.

— С нетърпение — искрено отвърна Диъдри.

— Стискай палци — добави Шон и я целуна.

— О, ще стискам — увери го младата жена. „Но не за това, за което си мислиш — каза си тя. — Мили Боже, дано семейство Деверо вече да са наели някой друг!“

 

 

— Скъпа, погледни! Това е мястото, където ще живеем, докато се сдобием със собствена плантация — съпругът й спря колата и посочи към Монкьор. — Виждала ли си нещо толкова хубаво? Само почакай, докато влезеш вътре! Казаха ми, че мис Деверо е поръчала мебелите си от Франция. А един много известен дърводелец от Ню Орлеан е обзавел спалнята. Цялата била в махагон.

Диъдри почти не чуваше развълнуваните приказки на съпруга си. Тя гледаше към извитата алея, заобиколена от бели дъбове, която водеше към голямата къща. Почувства странно спокойствие. Като че ли винаги бе знаела, че съдбата ще я доведе в Монкьор.

Когато приближиха към къщата, дори и Шон притихна. Тя беше изключително красива и от нея се излъчваше някакво спокойствие. Отпред имаше изящни колони в дорийски стил и просторни веранди. Двамата се изпълниха със страхопочитание и възторг.

— Нашата къща е по-настрани от главната — прошепна Шон. — Наричат я гарсониера и е част от кухненската пристройка. Ще ти хареса, скъпа.

Ръката на Диъдри стисна неговата.

— Шон, виж тази планина зад къщата! О, виж само как слънцето преминава през клоните на големия дъб и като че ли цялата планина е в пламъци!

Тя почти бе забравила за Андре и за това какво би казал, като я види. Искаше само някоя сутрин да се събуди рано, да се изкачи на планината и да обгърне с поглед всичко наоколо…

— О, между другото, забравих да ти кажа, че братът на мистър Жан-Пол Деверо го няма, за да ни посрещне. Отишъл да се срещне с някого на парахода, който идва от Нашвил.

Значи Андре го нямаше! Диъдри мислено благодари на Бога.

— Тогава предполагам, че ще се запознаем с другия брат, щом като ще се грижа за домакинството.

— О, не се безпокой — той спря колата пред триетажната кухненска пристройка. — Аз вече разказах на всички за теб, колко си умна и работлива — Шон й се усмихна, скочи от колата и протегна ръце към нея. — Само не съм им казал колко си красива с тази огненочервена коса.

— Благодаря ти за това — отвърна Диъдри с облекчение. Андре навярно щеше да я познае по това описание. За миг се отпусна в ръцете на съпруга си. Може би в края на краищата всичко щеше да се нареди, ако успееше да се хареса на Аурелия Деверо и се справеше с домакинството. А като станеше ясно, че очаква дете, може би Андре нямаше да каже, че я познава, когато се върне.

Тя вдъхна дълбоко свежия планински въздух. Откъм негърските колиби се чуваше звук на цитра и тъжна песен „Аз и моето момче и нашето куче плаваме по реката върху един гнил дънер…“

Диъдри се усмихна и се ослуша, за да чуе края на песента. Обичаше музиката, но песента заглъхна и Шон я побутна леко.

— Добре дошла в Монкьор, мис Макфий! Пристигнахте навреме. Мис Аурелия винаги се безпокои, когато мистър Андре и мис Габриел ги няма. Имаш толкова хубаво и приятно лице! Точно от това има нужда мис Аурелия — разнесе се гласът на една негърка.

Диъдри й се усмихна в отговор и свали черното боне, с което бе покрила косите си, за да ги предпази от праха по пътя. Разтърси червените си къдрици и отново погледна към планината. За нея това беше вече нейната планина! Като че ли тя й вдъхваше сила и увереност.

После целуна Шон, повдигна края на роклята си, последва Пруди и за пръв път в живота си влезе в Монкьор. Никога, още от първия миг, в който видя строгата му елегантност, тя не се почувства като слугиня или чужденка.

От мига, в който видя Монкьор и планината, която се извисяваше над него, Диъдри О’Ший почувства, че това е нейният дом.