Нел Макфадър
Огнени сълзи (1)

Пролог

Лятото на 1988 година

Името ми е Фейбъл. Означава мит, легенда, фантазия.

Винаги съм живяла в Монкьор. И когато трябваше да се изтъкнат качествата на състезателните ни коне, прочути не само в Тенеси, но и далеч извън щата, се появи една лейди и твърдо заяви, че конюшнята на моята фамилия заслужава подобаващо място в рубриката „Стил на живота“ в неделното издание на „Знамето на Нашвил“. И интервюто започна. Тя ме попита откога живея в „старата плантация“, разположена между Нашвил и Франклин, в щата Тенеси.

Отвърнах й:

— През целия си живот — макар че бих могла да добавя: „И отвъд него.“

Но префинената журналистка не би могла да разбере чувствата ми — а аз усещах, че принадлежа на Монкьор много отдавна. Тя може би щеше да се опита да ме свърже с Шърли Маклейн или с някоя нова теория за „новата ера“, което положително не би се понравило на баща ми. По онова време татко сериозно обмисляше да се кандидатира за Конгреса, като сенатор от Демократическата партия.

— Как се чувствате — запита ме тя — като праправнучка на Диъдри О’Ший Макфий Деверо, прочутата дама — контрабандистка от Гражданската война?

Реагирах остро винаги, когато пришълците в Юга лепваха това съвсем невярно прозвище на войната между толкова различните северни и южни щати. Но този път си замълчах, защото бях заета да оглаждам косъма на Гемблър^[1] — моя любимец. Гемблър не е типичен представител на породата състезателни коне в Тенеси. Не споделям страстта на семейството ми да принуждава тези красиви животни да стъпват наперено. Но сключих с баща си примирие — ако не си позволявам публични изявления по този въпрос, той няма да ми досажда с опитите си да ме води на състезанията и с настояванията си да участвам в тях.

Погладих Гемблър още няколко пъти, без да бързам, преди да отговоря, за да имам време да овладея чувствата, които винаги ме обземаха само при споменаването на отдавна починалата ми прапрабаба Диъдри. Бях доволна, че поне сестра ми Селест бе оставена на мира. А на въпроса за моята прародителка си позволих следната забележка:

— Тя е била една достойна лейди от Юга — и отново се заех да разчесвам гривата на Гемблър, докато лъсна като самурена кожа. — Спасила е Монкьор и цялото му население. Мислех, че ще пишете за конете ни и за празненството в Шелбайвил.

— Е, малко исторически фон никога не е излишен. Старинно богатство, старинни къщи, старинни легенди — вашето семейство е богато с тях.

Тя погледна бележника си и аз се напрегнах в очакване на следващия въпрос, защото мислех, че знам какъв ще бъде.

Но ме изигра. Името на Селест все още не бе споменато. Тази дама очевидно се бе заловила с Диъдри.

— Вярно ли е, че вашата прародителка е била ирландска емигрантка, останала без пукнат грош, и е била принудена да проституира, преди да се докопа до фамилията Деверо?

Тогава бях само на двадесет и две, но вече бях достатъчно обиграна, за да се справям с нахалните посетители.

— Баща ми каза, че ако ви задържа прекалено дълго в тази смрадлива конюшня, ще бъде принуден да ни връчи по една лопата, за да се захванем с тора. Сега е с мама на верандата. Сигурна съм, че ни очаква да се присъединим към тях за някое студено и освежително питие.

Захвърлих чесалото и закрачих към вратата на конюшнята, като потупах коня си по лъскавия му хълбок.

Журналистката внимателно заобиколи обемистите творби на Гемблър по пода. Нямаше друг избор, освен да ме придружи до голямата сграда. А аз погледнах с копнеж към планината на Диъдри, където моята прапрабаба се беше трудила в онези жестоки времена, за да вари прочутото си „Уиски на жената от планината“.

Над големия бял дъб с клони, широко разперени като ръце, сега бяха надвиснали тъмни облаци. Стори ми се, че Диъдри се бе изправила там и, обляна в сълзи, наблюдава битката край Нашвил.

— Като че ли времето се влошава — процедих аз. Винаги ме побиваха тръпки, когато се замислях за Диъдри. Сякаш се разтваряше някаква завеса между мен и нещо загадъчно, което, зная това, винаги е съществувало и сега се приближаваше все повече и повече.

Журналистката ускори ход при първите дъждовни капки и не след дълго я заведох при родителите ми и подноса, отрупан със сребърни чаши с джулеп^[2]. След петнадесетина минути се извиних, че ги напускам, и се оттеглих в любимото си убежище на върха на Планината на уискито. Баща ми се наслаждаваше на вниманието на новата си слушателка, все още незапозната с безкрайните му разкази, и не се опита да ме спре, когато се измъкнах от верандата.

Винаги съм обичала бурите. Изпитвах силна възбуда при вида на разгневеното небе, което като че ли всеки миг щеше да се продъни и щеше да пречисти целия свят. Какво казваше един прочут поет? „И може би тези вихри са родилните мъки на планината…“

Светлините на Нашвил помръкнаха от назъбената шпага на една светкавица, която проряза небосвода. Осъзнах, че съм започнала да броя „едно… две… три…“ в паузите между светкавиците и неочакваното изгърмяване след тях. Моето дърво — дървото на Диъдри — като че ли започна да се тресе при всеки пристъп на бурята. Едно листо се заплете в косата ми и едва го измъкнах от дългите, усукани кичури.

Преди година се наложи да накъдря дългата си руса коса, но никога не съм променяла цвета й. Кичурът, стигащ до устните ми, сега изглеждаше яркочервен. Обзе ме възбуда, като че ли се намирах на летището в очакване на полет. Силна гръмотевица разтресе дървото и аз се видях участничка в някаква странна случка. Карти? Играя бридж и онази глупава игра с купи, но не и покер. Но сега изведнъж пред очите ми се очерта ръка, държаща пет карти, която…

Светкавицата освети моята планина. Листата на белия дъб се разлюляха и преди да угасне светкавицата, видях преплетени като в негатив нови и стари образи.

От моя стар дъб се чу силен трясък и се отчупи един клон. Последва още едно проблясване. Стори ми се, че съм в някаква стая, в която отекна проклятие. Изведнъж всичко потъна в мрак. Стая? Аз съм в някаква стая? Диъдри? Папа?

Защо съм облечена така?

— Папа!