Нел Макфадър
Огнени сълзи (17)

Глава шестнадесета

Диъдри винаги бе знаела, че Аурелия обича Андре, но това не намаляваше привързаността и уважението, които изпитваше към нея.

Сърцето й бе изпълнено с мъка при мисълта за ужасите в затвора, които трябваше да понесе мъжът, когото обичаше. Страхуваше се как ще каже на Аурелия за съдбата му и се молеше тя да бъде достатъчно силна, за да я приеме. Може би сега господарката й ще може свободно да се отдаде на чувствата, които потискаше, към мъжа, който и двете обичаха.

Аурелия я посрещна с нетърпелива усмивка, когато Диъдри влезе в спалнята й. Сърцето й се сви при мисълта за болката, която щеше да й причини.

— Скъпа, има ли някакви новини? — усмивката й се стопи, когато видя лицето й все още мокро от сълзите. — О, Боже мой, как изглеждаш… това може да означава само… той е мъртъв! Ти имаш новини от Андре и той е мъртъв! — извика Аурелия.

Обясненията на Диъдри за пленяването на Андре бяха изслушани в скръбна тишина. Накрая и двете жени избухнаха в сълзи и отчаяно се прегърнаха. Думите бяха излишни.

Диъдри прегърна нежното тяло на приятелката си, която се олюля. Мъката й се подсилваше от тайната, която Аурелия не трябваше никога да узнае — Андре и Диъдри бяха обрекли сърцата си един на друг и нищо не можеше да ги раздели, дори и годините, които младият мъж трябваше да прекара в затвора.

Тя държа Аурелия в прегръдките, докато по-възрастната жена постепенно се успокои, риданията й утихнаха й тя заспа. Когато Габриел влезе в стаята, Диъдри сложи пръст на устните си и прошепна:

— Шшт. Не я буди. След малко ще дойда при теб долу, в салона.

Когато Диъдри слезе при нея, Габриел бе почти изпаднала в истерия.

— О, Дийди, как можа Шон да направи такова нещо? Той замина и сега няма кой да ни защити от янките.

Разплака се безпомощно като малко дете и младата жена си помисли с отчаяние, че сега тя е единствената, която трябва да се грижи за оцеляването на Монкьор.

— Хайде, стига. Ние трябва сами да се защитим, а това означава, че трябва да бъдеш силна. Сега ние ще опазим Монкьор, Габи. Ти сама каза, че Шон е заминал — всъщност Диъдри бе доволна от това. Не би могла да понесе ненавистта му, породена от нейната измяна. — Къде е Руфъс?

Габриел подсмръкна, все още заровила глава в гърдите на Диъдри.

— Той каза, че ще се опита да скрие уискито и храната, които са ни останали.

— Добре — потупа я по рамото тя. — Казах на Пруди и Летиция да се грижат за Ерин и да се скрият в мазето, ако чуят нещо подозрително. Трябва да се справим с всичко, Габи. Трябва да го направим.

Габриел, която се бе успокоила, се разплака отново. Бе чувала ужасните истории за грабежи и мародерства, извършвани от дезертирали войници.

— О, Дийди, какво ще стане с нас? Един от негрите на полковник Барксдейл се върна миналата вечер от Нашвил и каза, че там е нещо страшно. Той каза, че Худ е загубил повече от шест хиляди войници, както и доста генерали. Окопите са пълни с тела на убити войници. Имало и все още живи, но затиснати от телата на мъртвите — Габриел заплака още по-силно. — А ако Чарлз е сред тях? Какво ще кажа на неговия малък син, когато ме попита за баща си?

— Ще му кажеш това, което казват на децата си всички смели жени от Юга — че неговият баща се е бил за това, в което е вярвал, и е загинал с чест. Но не мисли за това, Габи. Аз съм сигурна, че Чарлз ще се върне. Усещам го със сърцето си.

Диъдри прегърна младата жена. Думите й бяха изпълнени с повече увереност, отколкото чувстваше в сърцето си. Тя знаеше, че след жестоките битки при Франклин, Атланта и след тази до Нашвил, където оръдията сееха смърт и разрушения, Югът беше изгубен. — А сега нека да помислим. Взе ли пистолета, който свекърът ти е скрил? — Шон бе взел всички оръжия от кабинета на Жан-Пол, преди да тръгне. Освен пистолета на Габриел, те нямаха друго оръжие в къщата.

Габриел изправи глава.

— Той е горе, в стаята на Аурелия. Откъм верандата се чу шум и двете жени замръзнаха.

— Какво беше това? — тя се вкопчи уплашено в Диъдри. — Чух нещо.

— Шшт. Не говори — стори й се, че ударите на сърцето й отекват в стаята. — Помогни ми да преместим това. Бързо! — опитаха се да избутат към вратата тежката дъбова закачалка за дрехи, но тя не помръдна.

Диъдри затвори очи и започна да се моли. Но знаеше, че молитвата нямаше да й помогне.

— Върви горе, Габи. Бързо! Вземи пистолета и бъди готова да стреляш. Аз ще се опитам да ги задържа — тя се облегна на вратата. — Побързай! Побързай!

Почувства, че вратата поддаде, и побягна през стаята, когато видя как трима мъже се втурнаха след нея. Габриел стоеше, парализирана от страх на най-долното стъпало, и щом видя мъжете, започна да крещи истерично. Един от тях се спусна към нея и я хвана през кръста, като запуши устата й с ръка.

— Изглежда, че това, което чухме в Нашвил, е вярно. Тук няма мъже. Останали са само жените и няколко стари негри — Габриел започна да се извива в ръцете му, закрещя неистово и започна да го удря. Дезертьорът се ухили, като се опитваше да хване ръцете й.

— Я виж ти, тази сладка женичка се опитва да избяга от стария Фред. Ти не искаш да направиш това — или по-скоро няма да искаш, след като се опознаем. Обзалагам се, че не си имала мъж, откакто твоят Джони е отишъл да марширува. Е, сега ще имаш един истински мъж.

Диъдри погледна към единия от мъжете, който очевидно беше водачът на групата и в момента тършуваше из чекмеджетата в трапезарията, за да задигне сребърните прибори, като хвърляше чиниите по пода и се оглеждаше трескаво за нещо по-ценно. Тя насочи погледа си към тежкия бронзов свещник на масата в преддверието.

Докато Габриел продължаваше да крещи и да се съпротивлява с последни усилия срещу опитите на нападателя да разкъса корсажа й, Диъдри хвана свещника и бързо пристъпи към тях.

— Пусни я! — просъска тя.

Но мъжът продължи да притиска девойката и жената стовари масивния свещник върху главата му. Габриел почувства как се отпусна желязната прегръдка на дезертьора — той се стовари на пода, облян в кръв.

Диъдри веднага се извърна и съзря, че водачът на бандата е вперил поглед в сгърчения на пода Фред. Той повдигна очи към нея, видя окървавения свещник в ръката й и изрева:

— Аа, значи ти го извърши, малка непокорна кучко! — извади пистолета си, насочи го към нея и сгърчи брадясалото си лице в гневна гримаса. Диъдри се дръпна рязко назад и се приготви за куршума, който щеше да прониже тялото й.

Но той изведнъж промени решението си. Изразът на лицето му и жестоката усмивка, която изкриви устните му, я изплаши много повече от куршума.

— Не, няма да стане толкова бързо и лесно. Може би ще те застрелям по-късно заради това, което стори с приятеля ми, но преди това ще те науча как да се държиш с мъжете — той се насочи към нея, като се движеше бавно като змия. — А сега остави този свещник, а аз ще оставя моето оръжие, разбра ли? — пъхна пистолета в кобура и се приближи още повече. — Ние двамата добре ще се позабавляваме, преди старият Фред да дойде на себе си и да побеснее заради това, което му стори. Остави този свещник, остави го внимателно!

Диъдри изпусна свещника и той издрънча шумно. Очите й трескаво се оглеждаха наоколо за друго оръжие, но нямаше нищо.

— Не… не приближавай и крачка повече.

— Това близо ли е? — попита мъжът. Застана до нея и сложи ръката си на гърлото й. Диъдри стоеше като замръзнала. Ръката му бавно се спусна надолу по шията, по рамото и се спря на гърдите й. След това с бързо и неочаквано движение разкъса роклята й до кръста. — Какво ще кажеш за това? Много ли е близо?

Диъдри извика пронизително и третият мъж, който пазеше отвън пред вратата, влезе в стаята, огледа я похотливо и се изкиска.

— Махай се, Хек! — заплашително извика този, който я държеше. — Излизай навън и гледай да не се появи някой южняк. Едва ли ще му хареса това, което смятам да направя с една от техните. Не ми се иска да получа куршум в гърба.

Тя стоеше неподвижно, докато мъжът притисна необръснатото си лице до тялото й. Дъхът й секна, когато почувства допира му и усети противния му мирис на тялото. Ръката му грубо се спусна по тялото й и тя се помоли да не изгуби съзнание. Ако припаднеше, нямаше да може да се бори с него.

Точно когато той я притисна до стената и се приготви да я събори на земята, от стълбата се чу глас:

— Махай се от нея, проклет мръснико! — Габриел се изправи на колене. Диъдри се извърна. На горното стъпало се беше появила Аурелия с пребледняло лице. В ръката си държеше пистолета на полковник Барксдейл. — Казах да я пуснеш! — тя бавно започна да слиза по стълбите. Нежното й ангелско лице излъчваше смелост и непоколебимост. — Вземи му оръжието, Диъдри!

Диъдри бързо извади пистолета на мъжа и прошепна.

— Има още един мъж навън пред вратата, но не мисля, че е въоръжен.

— Ще се погрижим за него по-късно.

Когато Аурелия се приближи към нея, Диъдри забеляза някакво движение и извика:

— Релия, не изпускай от погледа си мъжа на пода!

Но вниманието й бе изцяло погълнато от опасността, която надвисна над нея, и не забеляза какво стана след това. Когато нападателят й я сграбчи, тя насочи пистолета право в него. След това затвори очи и натисна спусъка.

Чу се тъп звук. Диъдри усети как грубите ръце, които я бяха сграбчили за гърлото, се разтвориха и после се отпуснаха. Младата жена отвори очи и видя мъжа, който лежеше в краката й.

— Аз го убих! О, Господи, Аурелия, аз убих човек! — заплака истерично.

Габриел посочи към вратата.

— Погледни! Другият избяга.

— Остави го да се маха — презрително отвърна Диъдри. — Той е страхливец, както и повечето от другарите му — ако ситуацията не беше така необичайна, тя сигурно щеше да се засмее, като гледаше бягащия дезертьор, който прескочи през оградата, след това прескочи потока, падна, изправи се и отново побягна с всички сили. — Погледни останалите двама, Габи. Трябва да сме сигурни, че са мъртви. Ако някой от тях мръдне, застреляй го в главата.

Диъдри се приближи към Аурелия, която се бе отпуснала на стълбите. Помисли си, че бедната жена е припаднала.

— И двамата са мъртви — отвърна безмилостно Габриел. — Добре ли е леля Аурелия? — коленичи до Диъдри. — Леля била добър стрелец. Улучила е това животно точно във врата.

Диъдри отмести ръката на Аурелия, която лежеше на гърдите й и видя голямо кърваво петно, което се разрастваше. Сърцето й застина. — Той също е бил добър стрелец. Габи, тя е ранена! О, Боже! О, Релия, ти беше толкова смела! Моля те, не ни оставяй! Габи, бързо, трябва да й помогнем. Бързо!

Аурелия хвана племенницата си за ръката, клепките й трепнаха и тя се опита да говори.

— Не, вече е твърде късно. Не отивай. Остани при мен. Ние ги убихме и двамата, нали?

— Да, направихме го. Сега те са едни мъртви янки благодарение на теб.

— Чудя се какво ще каже Андре за всичко това — лицето й се озари от щастлива усмивка. — Той сигурно няма да повярва, когато му кажете, че съм стреляла с пистолет.

Диъдри стискаше едната й ръка, а Габриел — другата. Лицата им бяха облени в сълзи, но ранената отново бе затворила очи и усмивката й ставаше все по-щастлива.

— Той ще повярва. Той знае, че ти си най-смелата и най-прекрасната жена, която някога се е раждала на тази земя.

— Като че ли чувам гласа му. Мислех, че той е в затвора, Дийди. Наистина ли Андре се е върнал в Монкьор? — Аурелия се опита да се изправи, но не можа. Диъдри погледна предупредително към Габриел, която започна да подсмърча още по-силно.

— Мисля, че наистина е той. О, Релия, бихме могли да живеем толкова щастливо заедно!

— Андре наистина ли е вкъщи отново? Той е добре и в безопасност?

Двете жени се погледнаха и Габриел изрече:

— Той изглежда чудесно, лельо Аурелия, и чака с нетърпение да те види на нашето празненство довечера.

Умиращата се усмихна.

— Аз може би… няма да мога… да присъствам. Ти иди да се погрижиш за него, Дийди.

— Ще се погрижа — прошепна тя, но Аурелия не я чу. — Може би ангелите, които са те довели на тази земя, сега ще те отведат от нея — промълви Диъдри, докато държеше безжизнените й ръце.

 

 

С помощта на Руфъс и двама негри, които бяха останали верни на полковник Барксдейл, довлякоха телата на убитите янки до изоставения кладенец в най-глухата част на Монкьор.

— Ако до една седмица не ги намерят, никой след това няма да ги открие — сурово отсече Диъдри, след като свършиха неприятната си работа. — Съжалявам само, че не ги оставихме на лешоядите.

Габриел я изгледа със страхопочитание.

— Мога да заявя, Дийди, че никога не съм виждала жена като теб. Ти си като стомана, която никога не се огъва.

Но тази стомана омекна като масло, когато настъпи моментът да погребат Аурелия в малкото семейно гробище. За нея бе твърде мъчително да съобщи на Жан-Пол за смъртта на съпругата му. Изчака до сутринта, когато й се стори, че той изглеждаше по-добре. Диъдри се опита да облекчи мъката му, като му разказа колко смела е била неговата съпруга и как ги е спасила, но Жан-Пол остана неутешим.

През нощта Диъдри го чу да плаче, но не отиде при него. Знаеше, че той трябва да остане насаме с мъката си.

Жан-Пол се появи на скромната панихида на гроба на жена си, бледен и едва кретащ с патериците си.

— Искам да изпееш нещо за нея, Дийди — помоли той след молитвите. — Изпей „Диксиленд“ — това беше любимата й песен, а след това и „Бренди, ох“.

По страните на Диъдри се стичаха сълзи, докато пееше. Когато изпя втората песен, сякаш мъката напусна сърцето й. Тя се завърна в къщата някак си странно успокоена. На следващата сутрин прегърна дъщеря си и й изпя една ирландска песничка, докато двете гледаха през прозореца към котето на Ерин.

— Виж онази синя сойка, която напада бедното коте? Казват, че тези сойки се срещат с дявола всеки четвъртък. Но двете с теб знаем нещо друго, нали? Да видиш синя сойка навън през прозореца означава, че пролетта наближава.

Дългата и трудна за Юга зима беше към края си. Диъдри извади изтърканото томче със стихове на Колридж и Шели и прочете на дъщеря си „Одата за западния вятър“:

„Дори и да идва зима, нали след нея отново ще дойде пролетта?“