Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (31)

Епилог

Малко след зазоряване Коли излезе от интензивното отделение на болницата. Пред очите й се разкри сцена, която бе виждала прекалено често в живота си. Но този път стопли сърцето й.

Нейният екип беше тук. Всеки се бе настанил и спеше, където бе намерил. Това я накара да се разплаче. Слава богу, че никой не е буден. Не искаше да видят сълзите й.

Те бяха с нея. В най-трудния момент от живота й бяха с нея!

Отиде първо при Лана и леко я разтърси за рамото.

— Какво? О, ти ли си! — Лана прибра разпиляната си коса. — Задрямала съм. Как са те?

— Всички са добре. Баща ми и Джей бяха изписани. Искат да задържат майка ми и Сюзан още няколко часа. Дъг и Роджър са все още при Сюзан, но ще дойдат всеки момент.

— А ти как си?

— Благодарна. Повече, отколкото мога да опиша. Оценявам всичко, което направи, както и това че ми донесе сухи дрехи.

— Какво говориш! Няма проблеми. Сега сме едно семейство. И то поради повече от една причина.

Коли клекна пред нея.

— Той наистина е добър човек, нали? Моят брат.

— Да, така е. И много те обича. Те са твоето семейство — рече Лана, като показа спящите. — А вече имаш и друго семейство.

— Не знаех, че съм хванала Сюзан — ужасът от преживяното още дълго щеше да живее в нея. — Трябваше да взема бързо решение. Скочих за тази, която беше по-дълго време във водата.

— Тя сигурно щеше да умре, ако ти не бе взела това решение. Значи е било правилното. Как е рамото ти?

Коли предпазливо го размърда.

— Доста болезнено. Нали знаеш, докторите винаги казват „няма нищо, раната е повърхностна“? Е, нещата са коренно различни, когато става дума за твоята плът. Ще заведеш Дъг и Роджър у дома, нали? Дъг е много изтощен, а Роджър прекалено стар, за да продължи да се тревожи. И без това му дойде много. Джей няма да си тръгне, докато не изпишат Сюзан. Мисля, че те ще се съберат. Отново.

— Би било чудесно, нали?

— Да, харесва ми. Лана, накарай ги да повярват, че всичко ще е наред.

— Наистина всичко е наред, така че няма да ми е трудно. Полицията отведе Дори и Ричард. Повече няма никакви тайни.

— Когато излязат наяве, ще има и други като мен, като Сюзан и Джей, като родителите ми.

— Да. Някои ще решат да се ровят, да търсят истината. Други ще се откажат и ще оставят миналото погребано. Ти направи онова, което според теб беше правилно. И така ги спря да продължат да го правят. Нека то бъде достатъчно за теб, Коли.

— Най-големият виновник никога няма да бъде наказан.

— Вярваш ли в това, когато вършиш работата си? Нима наистина смяташ, че всичко свърша с костите в земята? — Лана погледна към ръката си, към пръста, на който някога стоеше венчалният й пръстен. Беше го свалила и прибрала. Също с любов. Когато го направи, почувства, че Стив я гледа. Също с любов.

— Не, не свършва.

Коли мислеше за шепота на мъртвите, който чуваше, когато работеше.

— Значи моето утешение е, че ако има ад, Маркъс Карлайл вече се пържи в него? — тя се усмихна. — Е, мисля, че ще мога да живея с това утешение.

— Върви си вкъщи — Лана я потупа по ръката. — Вземи семейството си и си върви у дома.

— Добра идея.

Беше й необходим цял час, докато ги изведе от болницата. Всички искаха да видят Роузи, макар че днес щяха да я изпишат.

По пътя към къщата Коли затвори очи.

— Имам да ти казвам страшно много неща — рече тя на Джейк. — Но в главата ми е пълна каша. Всичко е неясно и объркано.

— Има време.

— Ти дойде след мен. Знаех, че ще го направиш. Искам да ти кажа, че ти вярвам. Стоях там, уплашена до мозъка на костите си, и си повтарях: „Джейк каза, че ще бъде зад мен“. Значи всичко ще бъде наред.

— Но тя все пак стреля по теб!

— Да, можеше да бъдеш с тридесет секунди по-бърз. Е, не ти се сърдя за това. Ти спаси живота ми и това е факт. Нямаше да мога да извадя Сюзан сама и щях да се удавя заедно с нея. Имах нужда от теб и ти бе там. Никога няма да го забравя.

— Добре, ще видим това.

Коли отвори очи, когато усети, че колата спря, и преметна изненадано, защото видя, че са спрели насред полето, близо до разкопките.

— Какво, по дяволите, правим тук? Със сигурност мога да кажа, че не е време за работа.

— Не е, но мястото е добро. Важно е да помниш, че това е едно добро и хубаво място. Ела с мен, Коли.

Той излезе и я изчака да се присъедини към него. Хвана ръката й и тръгна към портата.

— Сигурно си мислиш, че вече се страхувам от разкопки и изпитвам ужас от вода?

— Няма да навреди, ако сложим всичко на мястото му — премина през портата. — Ще се справиш.

— Разбира се, че ще се справя. Прав си. Това е добро място. Важно. Няма да го забравя.

— Имам да ти кажа някои неща и моят мозък не е размътен.

— Добре.

— Искам да се върнеш, Коли.

Тя гледаше към езерото, след което се извърна към него, за да го погледне.

— Така ли?

— Искам да се съберем отново. Както преди — той посегна и постави косата й зад ушите. — Няма да ти позволя отново да си отидеш. Нито да ни разделиш. Чух изстрела, видях те във водата. Това можеше да бъде краят — той млъкна и се обърна. — Това можеше да е краят — повтори. — Не мога да чакам повече, за да изясня всички неща помежду ни. Не мога да губя повече време — обърна се към нея. Очите му бяха като забулени на мътната светлина. Лицето му бе тревожно и намръщено. — Може би съм малко смахнат.

— Само може би?

— Ти също.

На лицето й се появиха трапчинките.

— Може би.

— Искам да ме обичаш така, както преди нещата между нас да се объркат.

— Това е глупаво, Грейстоун!

— Така е, по дяволите — той понечи да я разтърси, но си спомни за раненото й рамо, затова пристъпи и застана пред нея. — Аз не те обичах по начина, по който ти искаше. Този път ще го направя.

— Не ме разбра. Глупаво е, защото аз не съм спряла да те обичам, глупчо такъв! Нито ти мен — Коли вдигна ръка и я сложи на гърдите му, за да го отблъсне, защото видя блясъка в очите му. — Този път обаче ще ме помолиш.

— За какво?

— Знаеш за какво. Щом искаш да се върна при теб, ще го направиш както трябва. Ще паднеш на колене и ще ме помолиш.

— Искаш да падна на колене? — беше направо ужасен. — Ти искаш да ме видиш да пълзя и да те моля?

— Да. Точно това искам. Заемай положение, Грейстоун, или си тръгвам.

— За бога! — той се завъртя и закрачи напред-назад, като си мърмореше нещо неразбрано.

— Чакам.

— Добре, добре. По дяволите! Мисля по въпроса.

— Тази нощ ме простреляха — тя запърха кокетно с мигли, когато го погледна. — Почти щях да се удавя. И тогава край — добави, като повтори собствените му думи отпреди минути със същата интонация. — А някой продължава да губи време.

— Винаги си играла нечестно! — ругаейки, Джейк се върна пред нея и след като я изгледа вбесено, коленичи.

— Трябва да вземеш ръката ми и да ме погледнеш нежно.

— О, я стига! Млъквай и ме остави да си свърша работата. Чувствам се като пълен идиот. Ще се омъжиш ли за мен или какво?

— Сбърка. Не е този начинът. Опитай отново.

— Света богородице! — възкликна Джейк. — Коли, ще се омъжиш ли за мен?

— Не си ми казал, че ме обичаш. И смятам, че през следващите пет години ще трябва да го казваш по десет пъти на ден срещу един път от моя страна, за да се изравним.

— Ти наистина ли ще ме наказваш така?

— Можеш да бъдеш сигурен.

— Коли, обичам те — усмивката, която се появи на лицето й, отпусна свитото му сърце. — По дяволите, обичам те от първия миг, в който те видях. Уплаших се до смърт и се обърках. Не действах правилно. Защото за пръв път в живота ми се появяваше жена, която можеше да ме нарани. Което за мен беше повече от онова, което можех да понеса. Това наистина ме обърка.

Коли пристъпи и докосна бузата му.

— Добре, достатъчно. Можеш да се изправиш.

— Чакай, не съм свършил. Заведох те в леглото си бързо. Мислех, че така ще ми мине. Не стана. Накарах те да се оженим. Смятах, че така всичко ще се успокои. Изглеждаше ми логично. И това не стана. И…

— Ти съвсем се обърка.

— Абсолютно си права. Така че, сгафих. След което позволих и ти да объркаш нещата още повече. Отидох си, защото бях сто процента сигурен, че ще хукнеш след мен. Но и това не стана. Никога повече няма да си тръгвам. Обичам те такава, каквато си. Дори когато ме подлудяваш и ядосваш. Просто те обичам. Това достатъчно ли е?

— Да — Коли премигна през сълзи. — Добре го изпълни. Аз също няма да ходя никъде, Джейк. Но искам от теб да знаеш какво искам и от какво се нуждая. Няма да гадая какво мислиш или чувстваш. Защото ще бъде по-правилно да ти го кажа и да те попитам. Заедно ще намерим пътя по-лесно.

Тя се наведе да го целуне, но когато той започна да се изправя, го натисна отново с ръка.

— Сега пък какво?

— Имаш ли пръстен?

— Ти се шегуваш.

— Не, пръстенът е задължителен. Но за твой късмет аз имам един.

Коли измъкна верижката под ризата си, вдигна я и я разклати. На нея висеше венчалният й пръстен. Тя го сложи в ръката му.

Джейк го загледа, а чувствата, които го изпълниха, почти го задавиха.

— Изглежда ми познат.

— Не бях го свалила, докато ти не пристигна на разкопките. Носех го през цялото време. Помолих Лана да ми го донесе днес, когато отиде да ми донесе сухи дрехи.

Пръстенът беше топъл от допира до тялото й. Добре че беше на колене, защото щеше да падне от изненада.

— Носила си го през цялото време, когато бяхме разделени?!

— Да. Защото съм една сантиментална лигла.

— Какво съвпадение — Джейк бръкна под ризата си и извади верижка, на която висеше същият пръстен. — Аз също.

Тя му подаде ръка и му помогна да се изправи.

— Ама и ние сме една двойка!

Джейк запечата устните й със своите, докато ръката му бе свита в юмрук, в който стискаше пръстена.

— Исках да си докажа, че мога да живея без теб.

— Аз също.

— Е, доказахме си го. Но съм дяволски по-щастлив с теб.

— Аз също. О, боже! — въпреки болката в рамото, тя го прегърна с двете си ръце. — Аз също. Този път няма да ходим във Вегас.

— А къде?

— Ще намерим подходящо място и ще направим истинска сватба. И ще си купим къща.

— Така ли?

— Искам да имам дом. Ще измислим къде. Искам дом с теб. Някое място, където ще се опитаме да пуснем корени.

— Не се шегуваш, нали? — той хвана лицето й и подпря челото си в нейното. — И аз искам това. Няма значение къде. Можем да го изберем, като хвърляме стрелички по картата. Но този път искам дом. И деца.

— Ти го каза. Наше собствено племе, наше собствено място. Ще създадем нещо. Това наистина е хубаво място — тя въздъхна дълбоко. — И ние ще си намерим такова. Наше.

— Обичам те — той целуна всяка една от трапчинките й.

— И обещавам да те направя щастлива.

— Може да започнеш още отсега.

— И ти ме обичаш, нали? Луда си по мен.

— Без съмнение.

— Това е добре — той хвана ръката й и я поведе към колата. — Защото има едно нещо, което трябва да знаеш. За сватбата.

— Не! Никакви „Елвиски“^[1], никакъв Вегас. Този път ще го направим сериозно.

— Абсолютно сериозно. Просто сватбата ще е излишна, тъй като все още сме женени.

Тя спря като закована.

— Моля? Какво каза?

Той откопча нейната верижка и свали пръстена.

— Аз не подписах документите за развод. Разбираш ли? Предполагах, че ще ме последваш, ще ме откриеш и ще ми ги набуташ в гърлото. Това беше моят сценарий.

Откопча своята верижка и свали пръстена, докато Коли го зяпаше изумена.

— Не си ги подписал?! Значи не сме разведени…

— И никога не сме били. Ето, сложи си пръстена обратно.

— Чакай една минута — тя размаха ръце. — Ами ако аз се бях влюбила в някой друг и бях решила да се омъжа за него? Какво щеше да стане тогава?

— Щях да го убия и да го заровя в плитък гроб. И щях да те утеша след това. Хайде, Кол, дай да ти го сложа на ръката. Сега искам да се прибера вкъщи и да спя с жена си.

— Смяташ, че е много смешно, така ли?

— Да, така — той я погледна с ослепителна усмивка. — А ти?

Тя скръсти ръце и присви очи. Започва да потропва с крак. Той продължи да се усмихва. Сетне Коли протегна ръка.

— Имаш късмет, че чувството ми за хумор не е изкривено като твоето.

Тя му позволи да сложи пръстена на пръста й, сетне взе неговия и направи същото. И когато той я вдигна от земята и я понесе през портата, както младоженецът носи булката през прага, се разсмя неудържимо.

Погледна през рамото му към работата, която им предстоеше да свършат. Към миналото, което трябваше да продължат да разбулват.

Всичко, което имаше да правят, щяха да го направят заедно.