Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (19)

18.

Коли седеше на земята в края на разораното поле точно зад разкопките. Небето бе обсипано със звезди, всяка от които бе така непоносимо ярка, сякаш е била пробита с лазер в черното стъкло. А половината сърп на луната бе като изрязан с бръснач.

Във въздуха, когато подухнеше вятър, се усещаше съвсем незабележим хлад. По всичко личеше, че в планините вече настъпва есента.

Коли чуваше звуците, издавани от насекомите в тревата, и от време на време гърления лай на кучето от другата страна на пътя, събудено от неочакваното среднощно раздвижване.

Господин и госпожа Фармър, собствениците на кучето, също излязоха да видят за какво е тази врява. Макар че вече се бяха прибрали, старата им ферма беше осветена.

Минути след телефонното обаждане тя и Джак изхвърчаха от къщата, последвани от Лео и Роузи. Изпревариха полицията с десет минути. Но за Бил бяха закъснели.

Сега Коли можеше само да чака.

Соня седеше до нея и жално плачеше с лице, скрито в коленете.

Останалите членове на екипа стояха прави. Първоначалните разговори, предизвикани от шока и паниката, бяха замрели и сега хората бяха потиснати и рядко разменяха по някоя дума.

Можеше да види светлините сред дърветата, където работеха полицаите и случайно нечий глас достигаше до слуха й.

От време навреме някой прошепваше нещо от рода на: „Какво ще стане?“ „Какво ще правим сега?“.

Според нея първият въпрос би трябвало да бъде „Как можа това да се случи?“, но той се бе трансформирал в „И сега какво?“

Коли знаеше, че всички очакват отговор от нея. Джейк беше във фургона с Дигър, а Лео бе в гората с полицаите, така че тя оставаше единствената от ръководството.

— Не мога да го приема. Не мисля, че ще го проумея — Соня обърна лице към нея. — Не разбирам как може да е мъртъв. Седяхме тук и си говорехме всевъзможни глупости само преди няколко часа. Дори не съм го видяла, че отива към езерото.

— Аз го видях — Боб се премести от крак на крак. — Той и Дигър поговориха малко, сетне Бил тръгна към гората. Помислих си, че отива да пусне една вода. В никакъв случай не бе чак толкова пиян. Просто не му обърнах внимание.

— Никой не му обърна внимание — намеси се Дори. — Господи, бях полузаспала и мислех как да допълзя до палатката. Чух, че Дигър каза нещо от рода на „Да не паднеш в езерото и да се удавиш“. Аз се засмях — тя неочаквано проплака и си пое въздух. — Просто се засмях.

— Ние винаги му се присмивахме. Той бе такъв неудачник!

Дори се удари по бузите.

— Не е твоя грешката — рече тя на Боб. — Нямаше да го открием, ако ти не бе тръгнал нататък. Той все още щеше да е във водата…

— Искам да си отида вкъщи — Соня отново започна да плаче. — Просто не искам повече да работя тук.

— Всички ще се върнете в къщата — рече Коли, като я прегърна през раменете. — Веднага след като шерифът каже, че сме свободни. Утре ще видим какво ще правим.

Тя погледна към фургона, после към Дори. Посочи й земята до себе си и след като тя седна и прегърна Соня, стана.

Нека да си поплачат, помисли си Коли. Тя вече нямаше сълзи.

 

 

Във фургона Джейк постави чаша кафе пред Дигър.

— Изпий това.

— Не искам кафе! За бога, Джейк! Това момче е мъртво!

— Не можеш да му помогнеш. Но няма да помогнеш и на себе си, ако не спреш да плачеш и не започнеш да мислиш.

— Какво има да мисля? Аз го оставих да тръгне сам, беше пийнал и можеше да падне в проклетото езеро. Аз отговарях за него. Трябваше да го последвам.

— Ти не си бавачка и не си виновен, нито отговорен за онова, което се е случило с Макдауъл.

— О, божичко! — Дигър вдигна нагоре изгорялото си и набръчкано като стафида лице. — Та те са почти деца!

— Знам — Джейк притисна челото си към шкафа, като се опита да запази контрол и самообладание, сетне взе още една чаша.

Колко пъти се бе подигравал на хлапето? Измъчваше го, дразнеше го просто ей така, заради спорта.

— Но той бе достатъчно голям, за да работи, и достатъчно възрастен, за да пие. Ти не си тук да ги пазиш, нито да ги наглеждаш, Диг. Тук си, за да пазиш разкопките от вандали и крадци.

— Майната им на разкопките, когато бедното хлапе плува във водата с лице надолу! Къде са ми цигарите?

Джейк измъкна онова, което бе останало в смачканата кутия върху шкафа, и му ги подаде.

— Изпий това кафе, изпуши си една цигара и ми кажи, какво точно стана. Ако искаш да плачеш, ще плачеш после.

— Както виждам господин Милосърдие се е хванал здраво за работа — рече Коли, като го изгледа с неодобрение, влизайки във фургона.

— Той се опитва да ме накара да се стегна — оправда го Дигър. Свали кърпата от врата си и героично издуха носа си в нея.

— Да, знам. Ако ти натисне лицето в лайната, ти ще кажеш, че го е направил, за да подобри цвета на кожата ти — тя пристъпи, заобиколи малката масичка и направи нещо, което никога не бе правила в живота си. Нито бе очаквала, че някога ще направи.

Прегърна кокалестите рамене на Дигър и го погали по дългата рошава коса.

— Влязох тук, за да изпуша една трева и да си оправя леглото. Мислех да пусна малко музика, в случай че навия Соня за нещо. Знаех, че Бил беше пийнал. Тъкмо бе допил втората бира. Наблюдавах ги, кълна се в бога. Просто, за да бъда сигурен, че не правят глупости. Всичко ми изглеждаше спокойно.

Той въздъхна и потърка бузата си в ръката на Коли.

— Мат свиреше на китара. Не можеше да свири хубаво, но винаги е приятно да чуеш някаква музика. Тези двамата от Вирджиния? Франи и Чък? Бяха се усамотили. Боб пишеше нещо, с фенерче, прикрепено към шапката му, като на миньор. Дори, тя бе наполовина заспала, а Соня пееше „Фрийбърд“. Бъркаше думите, но въпреки това ми харесваше — той затвори очи. — Беше хубава нощ. Ясна, приятна, прохладна. Имаше много светулки, а щурците пееха, та се късаха. Видях как това момче стана и се заклати като кораб в бурно море. Искаше да пишка. Както обикновено изразът на лицето му беше глуповат. Освен когато говореше с теб — добави с половин усмивка към Джейк. — Не те харесваше много, смяташе, че му пречиш да свали Коли.

Джейк не каза нищо. Само отпи от кафето си и погледна Коли.

— Казах му, че ако иска да пишка, може да използва фургона, но той предпочете да се разходи. Стори ми се, че иска да ми кажи нещо, да ме прати на майната си, но въпреки че беше пил, не можеше да го направи. Така че аз му казах… О, боже. Казах му да внимава да не падне в езерото и да се удави. А той взе, че го направи. Точно това направи!

Тъй като се погледнаха, Коли видя как по лицето на Джейк преминава някаква емоция. Шок, ужас и съжаление.

— Колко време мина, преди някой да го потърси? — попита той.

— Не знам точно. Бях тук вътре, за малко. Мислех, че ако ми излезе късметът, трябва да пооправя тази неразбория. Избрах музика, пуснах сидиплеъра. Извадих тези, свещи. Студентките обичат романтика, нали, Кол?

— Да — тя го прегърна още по-силно. — Направо си умираме за нея.

— Почистих малко. Предполагам, че се забавих към петнадесет минути. Може би двадесет. Все още чувах китарата. Сетне се върнах и започнах да свалям Соня. Боб попита къде е Бил. Някой — не мога да си спомня кой, каза, че сигурно си е легнал, а друг пък каза, че отишъл да пусне една вода, Боб реши, че той също ще отиде да пикае и ще види дали Бил не е заспал в гората. След няколко минути започна да крещи и се върна тичешком. Всички изтичахме. Всички. Но той беше мъртъв, като Долан. Също като Долан.

 

 

Мина повече от час, когато Коли успя да остане насаме с Лео.

— Какво научи?

— Не казаха много. Не могат да определят от какво е умрял, преди да се направи аутопсия. След като приключат с показанията, мисля, че ще трябва да развалим лагера тук.

— Вече помолих Роузи да се погрижи онези, които спят тук, да дойдат в къщата за през нощта. Трябва някой да остане тук. Дигър не е във форма.

— Аз ще остана.

— Не, ще се редуваме. Джейк и аз ще останем до сутринта. По-добре ти и Роузи да се опитате да успокоите хората. Не ми харесва начина, по който шериф Хюит гледа Дигър.

— На мен също, но фактът е, че и при двата смъртни случая той беше тук.

— Но сега беше пълно с хора, а и Дигър е бил във фургона. И доколкото ни е известно, Бил е паднал и се е удавил. Никой не е имал причини да навреди на това момче.

— Надявам се да си права — Лео свали очилата си и изтри методично стъклата с края на ризата си. — Роузи и аз ще се заемем с екипа. Ще се върнем тук на сутринта.

— За да работите?

— Който иска да работи, ще копае. Ще трябва да уведомим медиите, русокоске. Ще можеш ли да се справиш с тази задача?

— Да. Върви да поспиш малко, Лео. Ще направим онова, което се налага.

Тя се върна във фургона, изхвърли кафето, което Джейк беше направил, и направи ново. Мирисът на благоуханията, които Дигър бе използвал, за да освежи фургона, бе примесена с миризмата на свещите, които бе запалил. Във въздуха се носеше дъх на восък и предчувствие за нещо.

Тя можеше да чуе гласовете на хората, които разваляха лагера. И бученето на колите, които тръгваха. Представи си как всички от екипа ще отидат в къщата, но ще останат до късно през нощта, говорейки отново и отново за случилото се.

Коли се нуждаеше от тишина. Би предпочела да остане сама тук. Но Лео никога нямаше да се съгласи. А Джейк беше единственият, чиято компания можеше да изтърпи тази нощ.

Тя изпи първата чаша кафе, сетне чу приближаващи се стъпки и си наля второ.

— Изхвърлих старото — рече Коли на Джейк. — Не ставаше за нищо. Това е прясно сварено — тя се обърна и му подаде чаша.

— Не се крия навън само защото ти е писнало от мен.

— Не очаквам от теб да се криеш навън, нито пък ми е писнало. Не мога да се върна на темата, която обсъждахме, когато иззвъня телефонът. Просто не мога да говоря за това сега.

— Всичко е наред, не се безпокой.

Познаваше този тон. Не можеше да преброи колко пъти се бе блъскала в студената му стена. Не бе готова да започне битка, но не смяташе и да се предава.

— Не ми харесва начина, по който се държиш с Дигър. Знам, че го успокояваше, но не ми хареса как го правиш. И ако успя да забележиш, аз постигнах повече с малко симпатия и нежност, отколкото ти с твоите мъжки приказки.

Главата го болеше. Болеше го и сърцето.

— Защо вие, жените, автоматично свързвате мъжа с глупостите? Сякаш са една и съща дума.

— Защото сме проницателни.

— Искаш да потвърдя, че си права — той се отпусна уморено върху възглавниците на дивана. — Добре, права си. Аз нямах онова, което имаше ти да му предложиш. И двамата сме на мнение, че успокояването не е от най-големите ми умения.

Изглеждаше изтощен, отбеляза Коли. Беше го виждала как се предава на умората след тежък физически труд, но не беше свикнала да го вижда напълно изчерпан вследствие на стрес и тревоги.

Трябваше да обуздае импулсивното си желание да го прегърне, за да го успокои, както бе сторила с Дигър.

— Ти не знаеше какво бе казал Дигър на Бил, преди да отиде в гората. Аз обаче знаех.

— Господи! Той никога няма да може да се отърси от това. Тази глупава забележка ще го преследва до края на живота му, ще човърка мозъка му заедно с картината как Бил плува по повърхността на езерото.

— Ти не мислиш, че е паднал във водата, нали?

Джейк вдигна поглед от чашата, а очите му бяха внимателни и сериозни, също както и гласът му.

— Всички казват, че е бил пиян.

— Защо не са чули плясък? Колко тежеше? Седемдесет — осемдесет килограма? Това си е голяма тежест, би трябвала да се чуе плясък. Нощта е била тиха. Аз чувах откъслечни фрази от разговорите на полицаите в гората. Защо не е извикал, когато е паднал? Дигър каза, че е бил само на две бири. Не е бил голям пияч, добре, но момче с неговата физика не може да се отреже от две бири, така че да не реагира дори когато падне във водата. Водата е доста студена. Ще те отрезви за нула време, достатъчно бързо, че да дойдеш в съзнание, дори ако си го загубил.

Изражението на лицето му не се промени, както и гласът.

— Може да не е било само бира. Знаеш, че на разкопки често се употребява и дрога.

— Дигър щеше да знае. Тези неща не убягват от погледа му. Щеше да ни каже. Той конфискува всякаква дрога и трева, така че сам да си запали, когато е в настроение.

Коли отиде до дивана и седна в другия му край. Тя знаеше какво правят — играеха от двете страни на мрежата и изказваха противоположни мнения. Беше й странно, че не го правеха с цяло гърло.

— Двама мъже умират на едно и също място в покрайнините на едно и също градче, на едни и същи разкопки в рамките на една седмица. Всеки, който си мисли, че това е просто съвпадение, е глупак. Хюит не ми прилича на глупак. А със сигурност знам, че и ти не си.

— Не, не мисля, че е съвпадение.

— И не си привърженик на популярната местна теория, че мястото е прокълнато.

Джейк леко се усмихна.

— Харесва ми, но не съм привърженик. Някой уби Долан поради някаква причина. Някой уби Макдауъл поради друга причина. Как са свързани двамата и чрез какво?

Коли вдигна чашата си с кафе и изпъна крака.

— Чрез разкопките.

— Да, това е очевидната връзка. Би трябвало да бъде най-лесно видимата. Първото, което ти идва наум. Ако обаче задълбаеш малко по-надълбоко, ще видиш, че връзката си ти — Джейк я наблюдаваше и установи по израза на лицето й, че сама бе стигнала до този извод. — Раздухай малко около себе си и ще стигнеш до разкопките, до строежа, до онези местни граждани, които са раздразнени, защото заради нас са загубили работата си. Така че можеш да построиш следната теория — някой е толкова разгневен от нашето присъствие, че убива двама души, за да изплаши екипа или да накара властите да преустановят работата ни.

— Да, възможно е. Но това не е твоята теория — тя протегна ръка и запали една от свещите на Дигър.

— Това е просто теория, но не е любимата ми.

— Ти предпочиташ онази, която тръгва от мен и стига до Кълън, Карлайл, всички онези имена от списъка, черния пазар, специализиран в продажба на бебета. Но връзката с Долан и Бил е много тънка.

— Спомняш ли си това? — той разтвори ръце, обърна ги с дланите нагоре, после надолу, сетне щракна с пръсти. Държеше монета от четвърт долар между тях. Щракна още веднъж и тя изчезна.

— Казвала ли съм ти, че можеш да си изкарваш допълнителни доходи, като правиш фокуси по панаири и детски рождени дни? — рече Коли.

— Нямах предвид това. Отвличане на вниманието. Привличам погледа ти насам — той прекара дясната си ръка пред очите й. — И ти не забелязваш какво става тук — същевременно дръпна ухото й с лявата си ръка, създавайки илюзията, че монетата излиза от него!

— Смяташ, че някой е убил двама души само за да отвлече вниманието ми?

— Трикът работи, нали? Вече си толкова обезпокоена и отклонена, че не мислиш за онова, което само преди няколко часа научи за Барбара Халоуей. Всички от екипа харесваха хлапето. Дори аз, не мога да не го призная. Харесваше ми дори начина, по който те ухажваше. Ако някой го е убил, то не е било нещо лично. Просто той се е оказал под ръка. Отделил се е от групата за достатъчно дълго време.

Коли разсеяно дръпна едно от избелелите пердета на Дигър и погледна през мръсния прозорец.

— Значи са ни наблюдавали. Които и да са. Както ни наблюдаваха в къщата онази нощ. Хладнокръвно. Трябва да са страшно хладнокръвни. Ами ако не отклоня вниманието си, ако продължа да се ровя? Дали ще умре още някой?

— Да те накарат да се самообвиняваш, е просто друг начин да отвлекат вниманието ти.

— Аз го избягвах, Джейк — с рязък жест тя дръпна обратно пердето. — Когато почиствахме терена днес, той дойде при мен и каза, че ще правят забава и ще спят тук. Дори не го слушах. Отговарях му по инерция. „Да, добере“, „Сигурно“, „Може би“. Прогоних го като досадна муха.

Тя поклати глава, преди Джейк да заговори.

— Аз мисля също като теб. Чувствам го вътре в себе си. И ако е вярно, значи Бил е мъртъв, защото някой иска да спре мен. Горкото момче е мъртво, защото аз не се напънах да му отделя малко от времето си днес.

— Хайде, хайде, стига. Отпусни се — той я придърпа към себе си и сложи главата й в скута си. — Опитай се да си починеш.

Коли замълча известно време, заслушана в нощните звуци, попивайки със задоволство успокояващото движение на ръката му, която галеше косата й.

Беше ли я докосвал по този начин и преди? А тя дали бе му обръщала внимание?

— Джейк?

— Кажи.

— Имах планове за тази нощ.

— Така ли?

Коли се обърна, така че да може да го гледа. От този ъгъл виждаше белега, който свършваше под брадичката му. Обичаше да го проследява с пръсти, докато стигне до устните му. Обичаше да изучава този малък дефект.

— Имах намерение да ти позволя да ме заведеш в леглото. Или аз теб в моето. Където и да е, щеше да е забавно.

Той прокара показалеца си по извивката на скулата й. Да, помисли си Коли. Беше я докосвал и преди по този начин. Защо не бе обръщала повече внимание на тези малки жестове? Защо не бе осъзнавала колко много означават те за нея?

Нима се е нуждаела от думите толкова много, че не бе забелязвала тези прости знаци на обич и внимание?

— Жалко, че не успя да осъществиш плана си.

— Все още не е късно.

Пръстът му леко подскочи, сякаш неочаквано се бе докоснал до нещо горещо.

— Идеята не е добра, за никой от нас. Защо не се опиташ да поспиш? Утре ще имаме тежък ден.

— Не искам да мисля за утре. Не искам да мисля за днес, или за следващата седмица или за вчера. Искам да изживея настоящия миг.

— Имахме предостатъчно такива мигове, нали? Сексът е най-човешкият, най-обикновен отговор на смъртта — той продължи да гали косата й с надеждата, че ще я приспи. — Той е доказателството, че сме живи.

— Ние сме живи. Не искам да съм сама — тя не говореше само за тази нощ, а за всички нощи, прекарани без него. — Мислех, че ще мога, но вече не искам.

— Ти не си сама — Джейк взе ръката й и я поднесе към устните си. — Затвори очи.

Но тя не го послуша, а стана и се притисна към него, като обви с ръце врата му.

— Бъди с мен — Коли покри устата му със своята. — Моля те, бъди с мен!

Цялата трепереше. Отчасти от страх, отчасти от желание, а може би и от изтощение. Той я притисна силно към себе си и скри лицето си в извивката на шията й.

— Кажи ми, че се нуждаеш от мен, поне веднъж.

— Нуждая се от теб! Докосвай ме. Ти си единственият, който наистина може и знае как.

— Това не е начинът, по който исках да стане — той прокара устни по кожата й, докато я поставяше да легне на тясната кушетка. — За никой от двама ни. Но може би е начинът, който има значение. Не мисли — целуна слепоочията, сетне скулите й. — Просто се остави на чувствата.

— Не мога да престана да треперя.

— Всичко е наред — Джейк откопча ризата й и продължи да целува шията и раменете. Но когато тя се надигна, той я притисна обратно надолу към кушетката.

— Не, почакай. Затвори очи. Просто ги затвори. Аз ще те докосвам.

Коли затвори клепачи. Дори само това й носеше успокоение. Зад тях се промъкна мека, ласкава тъмнина, която успокои главоболието, което дори не бе осъзнала, че я измъчва. Въздухът беше студен. Почувства го, когато Джейк свали ризата й. Пръстите му обаче бяха топли и докосваха кожата й. Горещи, с мазоли по тях. Кожата на корема и настръхна, докато слизаха по него, за да откопчаят копчето на старите й джинси.

Устните му леко се промъкнаха надолу и стигнаха до стомаха й, което я накара да простене.

— Вдигни бедрата си — рече Джейк, издърпа панталоните й, сетне ботушите и чорапите и започна да разтрива краката й.

Тя простена.

— Някога бях готов да заменя един масаж на твоите крака срещу най-екзотичната сексуална техника.

Коли отвори очи и видя, че й се усмихва.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти покажа — той притисна дланта си към свода на крака й, докато я гледаше. Забеляза, че миглите й трепнаха. — Все още действа, нали?

— О, да. Все още мисля, че първият оргазъм започва от краката.

— Харесвам твоите. Те са малки, деликатни, почти детски — той прокара зъби отстрани по крака й и отново се засмя, когато тялото й потрепери. — И много чувствителни. А също и по-нагоре.

Устните му тръгнаха по глезените, сетне по прасеца.

— Не мога да кажа със сигурност за бедрата.

Неочаквано Джейк притисна лицето си към корема й.

— Господи, Коли, миришеш все така. Събуждах се, когато бе на хиляди километри от мен, и усещах мириса ти. Събуждах се, защото те желаех — прошепна той и стигна до устата й.

Всеки ден, всяка нощ, мислеше си Джейк, този мирис го бе съпровождал. Беше го преследвал и измъчвал, докато я бе желал с всяка своя фибра, заради което я мразеше.

Ето че сега тя беше тук. Беше обвила ръце около него, а устата й жадно очакваше неговата. И това го обезсилваше, правеше го слаб и го оставяше без дъх.

Любовта му към нея го правеше безпомощен.

Ръцете му обгърнаха лицето й. Устните му бяха меки и нежни.

Промяната в тона я накараха да отвори очи.

— Джейк?

— Шшшт! — той целуна с неописуема нежност трапчинката на шията й. — Не мисли. Само чувствай. Остави се на усещането.

Когато устата му се върна върху нейната, изсмуквайки я с всепроникваща сладост, тя притихна под него.

Предаде се, осъзна той. Предаде се изцяло в ръцете му. Сърцето й се качи в гърлото и биеше под устните му, а дишането й бе неравно. Но нежността му към нея продължаваше да се носи над желанието като мъгла.

„Въздухът е така тежък — помисли си Коли. — Сякаш е материален, толкова е тежък и топъл. И така мек.“ Обгръщаше я и тя заедно с него се плъзгаше над един свят, където нямаше нищо друго, освен удоволствие.

Джейк я бе довел дотук.

Коли прошепна името му, докато устните, езикът и ръцете му докосваха нейните. Те я успокояваха и възбуждаха, утешаваха и възпламеняваха. Когато устните му я намериха отново, сякаш на света нямаше нищо по-важно от тази единствена целувка. Сърцето й направо се разтопи.

Да усеща тялото му под ръцете си, беше страхотно. Той имаше такива издължени кости, тесни бедра и твърди мускули. Тялото му я възбуждаше, а мисълта и увереността, че й принадлежи, й доставяше невероятно удоволствие.

Коли потръпна и захапа рамото му, когато удоволствието я изпълни докрай.

— Джейк!

— Този път няма да бързаме — той я погали бавно, измъчвайки и двамата. — Бързо е много лесно.

Време, нищо друго, освен време. Ароматът, трепетът на тялото й, топлината, която започваше да пулсира под кожата. Искаше всичко това и още много повече.

Да я притежава сега, изтриваше от спомените му всеки самотен час, преживян без нея.

Джейк притисна устни към шията, към рамото, към устните й и позволи на страстта си да вземе връх. Когато я доведе до първия връх, викът й сякаш влезе в кръвта му и тя закипя.

Двамата се гледаха, докато проникваше в нея. Гледаха се и се движеха в единен ритъм. Очите й се замъглиха, както от удоволствие, така и от сълзите, които бликнаха в тях.

— Остани с мен.

Коли имаше чувството, че е достигнал сърцето й. То беше голо и тя сякаш го виждаше как бие в ръцете му. Чудеше се дали може да го види изписано на лицето й, докато сълзите бликаха от очите й.

Затова ги затвори и остана с него. Все още беше с него, когато двамата паднаха, останали без сили на постелята.

 

 

Тя спа спокойно около един час, след което сънят й се изпълни с кошмари, които я преследваха и измъчваха. Беше в гората, сред дърветата, в тъмното, в леденостудената вода. Тя се затвори над нея и нечии ръце я теглеха в противоположни посоки.

Не можеше да се освободи от тях, не можеше да изплува на повърхността. Не можеше да диша. Не виждаше нищо, не чуваше нищо. Задушаваше се.

Докато се бореше, водата се промени, натежа и неочаквано се превърна в гроб.

Коли се събуди с вик. Беше останала без дъх. Фургонът беше тъмен, навън бе станало доста хладно. Около бедрата й се бе увила някаква тънка завивка. И освен това беше сама.

Обзета от паника, тя скочи, блъсна се в масата и изтича към вратата. Гърлото й бе пресъхнало, дишаше трудно и гълташе въздуха с мъка, както в съня си. Притисна с ръце гърдите си, сякаш искаше да ги разкъса, да ги отвори, за да намали напрежението в тях.

Пребори се с вратата, докато дишаше на пресекулки, а пръстите й се плъзгаха безпомощно по ключалката. От гърдите й се изтръгна вик, който обаче се загуби в гърлото. Когато вратата най-сетне се отвори, тя направо падна навън. И се озова на колене в мътната светлина на хладното утро.

Чу звука на стъпки и без да вижда кой приближава, се опита да го отблъсне, но мускулите на ръцете й сякаш бяха от олово и тя не можеше да ги повдигне.

— Хей, какво става? — Джейк клекна до нея и вдигна главата й.

— Не мога да дишам — едва успя да продума тя. — Не мога!

— Напротив, можеш — зениците й бяха разширени, лицето й — мъртвешки бледо и влажно. Джейк сложи ръка зад главата й и я натисна към коленете й. — Бавно, дълбоко, вдишай. Ето на, че дишаш!

— Не мога!

— Можеш! Вдишай! Издишай! Веднъж, втори път. Сега пак — почувства как стегнатите възли в стомаха й се отпуснаха, когато започна да си поема въздух. — Продължавай.

— Вече съм добре.

Джейк отново наведе главата й.

— Още. Вдишай, издишай. Искам да вдигнеш бавно главата си. Повдига ли ти се?

— Не. Добре съм. Просто… просто се събудих и бях напълно дезориентирана. За миг.

— Разбирам. Получила си пристъп на паника, която е блокирала дихателните ти функции.

Не беше напълно стабилна, но все пак достатъчно, за да се ядоса.

— Не съм получавала никакъв пристъп!

— Е, ти си знаеш. Освен ако не си решила да изскочиш гола от фургона заради самото шоу.

— Аз… — тя погледна надолу и видя, че е излязла наистина без дрехи. — О, господи…

— Няма нищо. Виждал съм те гола. Имаш страхотно тяло, дори когато е цялото мокро от пот. Ще те вдигна. Трябва да полежиш малко.

— Няма нужда. И няма защо да ме глезиш.

— Прекалено си умна, за да не се поддадеш на безпокойството. И прекалено упорита, за да не си го признаеш. Знам, че ти е тежко, Дънбрук. Седни — той я постави върху кушетката и я зави с едно одеяло. — Млъкни за една минута, докато успееш да се възстановиш. Няма ти нищо, освен стрес, напрежение, шок и умора. Прекалено много работа през изминалия месец. Ти все пак си човек. Трябва да си починеш.

Той взе една бутилка вода, отвори я и й я подаде.

— Имах кошмари — Коли прехапа устните си, защото трепереха. — А когато се събудих, бях сама и не можех да дишам.

— Съжалявам. Извинявай — Джейк седна до нея. — Излязох да огледам наоколо, да проверя какво става. Не исках да те будя.

— Грешката не е твоя — тя отпи дълга глътка от водата. — Аз не се плаша лесно.

— Сякаш не знам.

— Но сега съм уплашена. Ако кажеш на някой обаче, ще те убия. Страхувам се и това не ми харесва.

— Всичко е наред — той я прегърна и притисна устни към слепоочието й.

— Когато не харесвам нещо, обикновено се освобождавам от него.

Устните му се извиха в усмивка.

— И това го знам!

— Няма да се дам обаче — Коли си пое дълбоко въздух и въздъхна облекчено, когато той достигна дробовете й. — Смятам да открия онова, което търся. Ще отида във Вирджиния и семейство Симпсън ще трябва да ми разкажат онова, което искам да знам. Моля те да дойдеш с мен.

Той вдигна ръката й и я целуна.

— Първо ще трябва да се облечеш.