Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (12)

11.

Дигър беше целият подгизнал и с дълги, дълбоки всмуквания пушеше цигара „Боро“, която бе измолил от един заместник на шерифа.

Беше отказал цигарите преди две години, три месеца, двадесет и четири дни. Но намирането на мъртвото тяло в езерото, когато излезе да облекчи мехура си в мъгливото утро преди зазоряване, според него бе напълно приемлива и оправдателна причина да започне отново да пуши.

— Аз просто скочих вътре. Изобщо не се замислих, направо скочих. Извадих го наполовина на брега и тогава видях, че черепът му е разбит. Нямаше никакъв смисъл да му правя изкуствено дишане, уста в уста. Ха! Никакъв смисъл. По-умрял не можеше да бъде.

— Направил си каквото си могъл — Коли го прегърна през мършавите рамене. — Трябва да се преоблечеш със сухи дрехи.

— Казаха, че искали да говорят отново с мен — косата му висеше на заплетени, още влажни кичури около лицето. Ръката, с която поднасяше цигарата към устата си, трепереше. — Никога не съм обичал да говоря с ченгета.

— Че кой обича?

— Претърсват фургона ми.

Тя премигна, като погледна през рамото му към неприветливия фургон.

— Имаш ли дрога вътре? Нещо, което може да те вкара в беля?

— Не. Оставих тревата почти едновременно с цигарите — той се усмихна доста измъчено над цигарата, която бе изпушил до филтъра. — Може би ще си възстановя и двата навика. Господи, Кол! Тези задници смятат, че съм аз… — мисълта за това дрънкаше в главата му сякаш някой играеше на зарове.

— Те просто трябва да проверят всичко. Но ако наистина си разтревожен, ще повикаме адвокат. Мога да се обадя на Лана Камбъл.

Той поклати глава и изсумтя:

— Не, нека търсят. Там няма нищо, което да свържат с убийството. Ако смятах да убия някой, щях да го направя по-добре. Та аз дори не го познавам! Никога не съм го виждал!

— Знаеш ли какво, я по-добре седни. Ще видя дали ще успея да разбера какво става.

Той кимна и седна направо на земята, като загледа тънките талази мъгла, които се издигаха над Дупката на Саймън.

Коли извика Роузи да му прави компания и отиде при Джейк.

— Какво казаха?

— Не много. Но човек може да събере парчетата и да възстанови събитията.

Те огледаха терена. Шерифът и тримата му заместници бяха на местопрестъплението и вече бяха опънали жълтата лента, ограничаваща достъпа до него, блокирайки секторите от В-10 до D-15. Тялото на Додал лежеше там, където го бе извадил и оставил Дигър, с лице към земята върху смачканата трева покрай разлива. Раната на главата му още кървеше. Можеше да се види неестествената форма на черепа. Изкривяването бе причинено от удара, предположи Коли.

Той е бил нанесен с доста голям по размер камък, отзад и отгоре. Вероятно с две ръце, над главата. Щеше да получи по-добра представа, ако имаше възможност да изследва черепа отблизо.

Можеше да види следите от кръв в пръстта, там, където бе паднал първоначално. Сетне капките водеха към водата.

Навсякъде по терена имаше отпечатъци от крака. Някои бяха нейните, други на Джейк и на останалите от екипа. Имаше съвсем леки следи от босите крака на Дигър, водещи право към водата, и други, по-дълбоки и на доста по-голямо разстояние между тях, които показваха, че е тичал обратно към фургона си. Полицаите би трябвало да са видели всичко това, реши тя. Би трябвало съвсем ясно да си представят, така както тя си представяше, как излиза, отива до езерцето, за да уринира, вижда тялото, скача във водата, за да го извади и се връща тичешком във фургона, за да се обади на 911.

Би трябвало да разберат, че казва истината.

И би трябвало също така да видят защо Долан е бил тук. Беше съвсем ясно.

На земята близо до квадрант В-14 се търкаляше зелена брезентова торба, около която имаше разсипани животински кости.

Един от помощник-шерифите снимаше тялото, торбата, ясната следа в пръста, където според нея кракът на Долан се бе закачил, когато бе направил няколко крачки към езерцето.

Коли знаеше, че криминологът е на път, но не бе необходимо да е пророчица или гадателка, за да отгатне какво се бе случило.

— Сигурно е дошъл, за да подхвърли животински кости. Да ни направи за смях и да ни обърка. Дошло му е до гуша от нас — предположи тя. — Може би си е мислел, че това ще ни накара да се откажем от разкопките, защото ще ни дискредитира. Бедният глупак! След това някой го е цапардосал яко по главата. Кой, по дяволите, би могъл да бъде? Ако Долан е водил някой със себе си, това е бил негов доверен човек. Приятел, когото е познавал и на когото е имал доверие.

— Не знам — Джейк погледна към Дигър и бе доволен да установи, че седи на земята и пие кафе с Роузи.

— Не е добре — отбеляза Коли, като проследи погледа му. — Страхува се, че ще го обвинят в убийство.

— Това не издържа на никаква критика. Той дори не е познавал Долан. А всеки, който познава Дигър, ще се закълне върху цяла планина от библии, че не може да убие никого. Глупости! Една катеричка самоубийца притича под колелата му преди няколко седмици и той не можа да дойде на себе си цял час.

— Тогава защо си разтревожен?

— Защото едно убийство е достатъчно сериозна причина, за да ме разтревожи. А когато е станало на терена, може да ни забави много повече, и дори да спре работата ни, отколкото разпръсването на еленски кости.

Тя отвори и затвори уста, преди да отговори.

— Господи, Джейк! Да не мислиш, че някой е убил Долан, за да ни попречи? Но това е пълна лудост!

— Убийството е лудост — отвърна й той и инстинктивно я прегърна, когато шериф Хюит приближаваше към тях.

Той беше висок мъж с телосложение на варел. Движеше се бавно, почти тежко. Кафявата му униформа го правеше да прилича на голяма, приветлива мечка.

— Доктор Дънбрук — той кимна на Коли. — Бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Не знам какво бих могла да ви кажа.

— Може да започнете с това какво правихте вчера. Просто, за да ми дадете някаква представа.

— Дойдох тук малко преди девет. Работих в онзи участък почти през целия ден — тя посочи с ръка дупката, която сега се намираше зад жълтата лента.

— Сама?

— Част от деня сама, част с доктор Грейстоун, защото подготвяхме находките за пренасяне. Направихме обедна почивка около час. Изядох си обяда и работих по бележките си. Ей там — тя посочи към камарата сгъваеми столове в сенките край потока. — Работихме почти до седем, след това затворихме обекта. Купих си готова храна от италианския ресторант в града и се върнах в мотела, защото исках още да поработя.

— Излизахте ли отново?

— Не.

— Стояли сте през цялото време в стаята си в мотел „Хъмингбърд“?

— Точно така. Сама — добави тя, преди той да е задал следващия си въпрос. — Вижте какво, вече знаете за моя конфликт с Долан вчера, на строежа, който той ръководи — тя погледна към роувъра си. Ярките букви изпъкваха ясно на фона на сочната зеленина.

— Ядосах се, защото някой вандалски нашари колата ми. И все още съм ядосана. Но не бих убила никой заради вандализъм, нито защото зная кой го е направил. Ако търсите дали имам алиби, нямам.

— Тя не е напускала стаята си — намеси се Джейк, при което Коли и шерифът се обърнаха към него. — Моята стая е точно до нейната. Ти започна да свириш на челото си около единадесет. Свири поне половин час.

— Премести се другаде, щом не ти харесва.

— Не съм казал, че не ми харесва — както не каза, че бе лежал в тъмното, докато слушаше ниските страстни акорди и копнееше по нея.

— Тя свири Бах, опитвайки се да се успокои и да заспи — обясни той на шерифа.

— Ти си познал Бах! — удиви се Коли. — Впечатлена съм.

— Познавам репертоара ти. Той рядко се променя. Около полунощ утихна. Предполагам, че ако разпитате хората, които живеят в стаите срещу нейната, ще потвърдят думите ми. Роувърът й бе паркиран отпред, точно до моята кола. Аз спя много леко. Ако беше излизала, щях да чуя мотора.

— Говорих с господин Долан вчера следобед в отговор на вашето оплакване — шерифът бръкна в джоба си и извади бележник. Наплюнчи пръста си и отгърна една страница, после пак го наплюнчи и отгърна друга. Плюнчене и отгръщане, методичен ритъм, докато намери онова, което търсеше.

— Когато сте спорила вчера с покойния, направихте ли опит за физическо насилие?

— Не. Аз… — тя спря, за да потисне раздразнението си. — Аз го бутнах. Така мисля. Леко го бутнах, ето така — тя демонстрира действието си, като блъсна солидната стена, представляваща гърдите на Хюит. — Ако това е физическо насилие, значи съм виновна. Той набута пръст в лицето ми няколко пъти, така че смятам, че бяхме квит.

— Аха. А заплашихте ли, че ще го убиете, ако застане на пътя ви?

— Не — отвърна Коли. — Казах, че ще навра главата му в задника, ако се опита да се меси и да застава на пътя ми, което е доста неудобно положение, но в никакъв случай не е фатално.

— Вие сте имал среща с Долан. Също вчера — Хюит се обърна към Джейк.

— Да. Господи Долан не бе никак щастлив да ме види. Той искаше да се махнем, което е причината, поне така смятам, да дойде тук през нощта — Джейк отправи един многозначителен поглед към брезентовата торба. — Ако знаеше поне мъничко за онова, което вършим, какво вършим и защо, щеше да му бъде ясно, че онова, което е намислил, е безполезно. Проблемът бе, че той не искаше да научи нищо за нашата работа. Може би това го прави ограничен, късоглед и дори тъповат, но това в никакъв случай не е причина да умре.

— Аз също не мога да кажа, че знам много за работата ви. Но ви гарантирам, че няма да я вършите през следващите няколко дни. Най-малко. Освен това искам всички да бъдете на разположение.

— Ние нямаме намерение да ходим никъде — отговори Коли. — Долан не разбра точно това.

— Тъй като и без това съм тук — Хюит наплюнчи отново пръста си и обърна друга страница, — минах през железарията на Удсбъроу вчера. Изглежда, някой е купил две кутии червена боя спрей, която съвпада с тази върху колата ви.

— Някой? — повтори като ехо Коли.

— Говорих с Джими Дюкс снощи — на лицето на Хюит се появи подобие на усмивка. — И неговият приятел Остин Селдън. Джими се закле, че е купил боята, за да боядиса рейдио флаерата на приятеля си, но фактът е, че каросерията си е все така ръждясала, а боята я няма. Няма да мине много време и ще клекнат.

— Ще клекнат значи — повтори Коли.

— Тъй. Мога да ги арестувам и да ги затворя, ако искате. Или мога да ги накарам да ви платят разноските за пребоядисване на колата и да ви ги докарам да ви се извинят лично.

Коли си пое дълбоко въздух.

— С кого от двамата сте съученик?

Усмивката на Хюит се разшири и стана малко по-топла.

— С Остин. И той най-случайно е женен за братовчедката на жена ми. Това не значи, че няма да ги опандизя, ако настоявате да изпълня формалните си задължения.

— След като получа оценката на щетите, искам чека в рамките на двадесет и четири часа. Извиненията може да запазят за себе си.

— Ще се погрижа.

— Шерифе? — Джейк изчака, докато Хюит прибра бележника в джоба си. — Вероятно познавате достатъчно добре Остин, щом смятате, че съучастникът може да е той.

— И не само това.

— И знаете, като негов приятел и като вещ относно човешката природа, на какво е способен и на какво не.

Хюит изгледа сериозно Джейк, сетне погледна към Дигър, който седеше на земята и пушеше друга изпросена цигара.

— Ще го запомня.

 

 

Когато медицинският екип пристигна, Коли и Джейк отидоха до оградата, откъдето можеха да наблюдават какво става.

— Никога преди не са ме подозирали в убийство — рече Коли. — Не е толкова вълнуващо, колкото очаквах. Дори е обидно. Както и това, че трябва да си осигуряваме алиби един на друг. То не може да бъде потвърдено.

— Както и подозрението, че някой от нас е разбил главата на Долан — Джейк пъхна ръце в джобовете си и напипа пакетчето слънчогледови семки, което бе забравил там. — Хюит е по-умен, отколкото изглежда.

— Да, забелязах.

Той извади пакетчето, плъзна ръката си по косата й и леко изви китката си така, че пакетчето се показа под нея. Трапчинките й се появиха и загатнаха за леката усмивка, която разтегли устните й, когато Джейк й подаде отвореното пакетче.

— Ако все още не е открил, че мъртвият Долан е по-голяма пречка за нас от живия, то скоро ще го открие.

Тя се замисли, докато люпеше семки.

— Студенокръвен, но точен.

— Ще загубим цели дни от и без това късия първи сезон. В града ще се вдигне врява и много вероятно броят на противниците ни да се увеличи, когато започнем отново.

Роузи приближи и се присъедини към тях.

— Позволиха на Дигър да се преоблече. Горкият човек, много е объркан.

— Да намериш мъртво само от няколко часа тяло, или от няколко хиляди години, са две различни неща — рече Коли.

— Знам това — Роузи изпуфтя тежко. — Знаеш ли какво, не искам да стоя тук, докато полицаите се мотаят. Те така или иначе няма да ни позволят да работим днес. Смятам да взема Дигър и да отидем някъде. Например на кино. Не знам, ще видя. Искате ли да дойдете и вие?

— Имам малко лична работа, която трябва да свърша — Коли погледна към фургона. — Сигурна ли си, че ще се справиш с него?

— Да. Ще го накарам да си мисли, че съм му навита. Това ще го ободри.

— Чакай първо да говоря с него — Джейк потупа Коли по рамото. — Не ходи никъде, докато не се върна.

— Вие с Джейк отново ли сте заедно? — попита я Роузи, когато останаха сами.

Коли погледна семките, които й беше дал.

— Не е точно това.

— Скъпа, при вас двамата винаги е точно това. От вас направо хвърчат искри, които ще подпалят невинните околни. Но той е много готино парче — добави тя, докато гледаше гърба на Джейк, който отвори вратата на фургона.

— Е, добре изглежда.

Роузи побутна леко Коли с лакът.

— Само това ли ще кажеш? А няма ли да кажеш, че все още си луда по него?

Коли внимателно сгъна пакетчето и го прибра в джоба си.

— Знам, че все още ме влудява. Това обаче е друго, различно. Ти какво? Не ти ли стига Дигър, че и мен ще ободряваш?

— Трябва да правя нещо. Единственият път, когато на разкопките е идвала полиция, беше в Тенеси. Някакъв идиот катерач падна от скалата и си счупи врата. Беше ужасно. Сега е още по-ужасно.

— Да — Коли гледаше как един от заместник-шерифите поставя тялото в чувал и затваря ципа. — Това е по-ужасно.

— Казах му, че си падаш по него — рече Джейк на Роузи, когато се върна при тях. Съвсем естествено застана между Коли и онова, което ставаше край езерцето, сякаш да я защити. — Вирна си носа и сега се бръсне.

— Е, не съм ли късметлийка? — рече Роузи и се отдалечи.

— Вече видях тялото, Джейк, няма защо да ми препречваш хоризонта.

— Не е необходимо да гледаш натам.

— Защо не отидеш с Роузи и Диг на кино?

— Не — Джейк хвана Коли за ръката, обърна я към себе си и я поведе към отворената порта. — Ще дойда с теб.

— Казах, че имам лична работа.

— Много добре те чух. Аз ще карам.

— Дори не знаеш къде ще ходя!

— Ти ще ми кажеш.

— Смятам да отида до Вирджиния, за да видя този доктор Симпсън. Нямам нужда от компания и мога да карам.

— Искам да живея, така че аз ще карам.

— Но аз съм по-добър шофьор от теб!

— Без съмнение. Колко глоби за превишена скорост имаш през миналата година?

Тя почувства как едновременно я напушва смях и я обзема гняв.

— Това няма нищо общо.

— Има и още как! Като прибавим и факта, че аз сериозно се съмнявам, че искаш да отидеш до Вирджиния с тези надписи по колата си.

Коли изпусна въздуха от гърдите си.

— Уф, че си драка! — но тъй като той имаше право, тя седна в неговата кола. — Ако ще караш ти, аз ще избирам музиката.

— Няма начин, скъпа — той също седна и постави диск в компактдисковото устройство. — Правилата на пътя постановяват водачът да избира музиката.

— Ако си въобразяваш, че ще слушам кънтри музика часове наред, значи си побъркан — тя го изключи и завъртя копчето на радиото.

— Кънтри музиката представлява историята на Американската култура в песни, отразяваща социалните, сексуалните и семейните въжделения и мечти — той отново превключи на компактдисковото устройство. Клинт Блек тъкмо успя да излезе от първия бар, когато Коли отново пусна радиото и го заглуши с „Гарбидж“.

Следващите петнадесет минути бяха заети със спора за избора на музика.

 

 

Хенри Симпсън живееше в прекрасно скъпо предградие, което според Коли, Долан би одобрил. Поляните бяха абсолютно еднакви, спретнати и зелени, а къщите, построени върху тях, подредени като войници на парад.

Те бяха големи, разпрострели се върху парцелите си почти от край до край. Някои имаха веранди, други гаражи, някои бяха облицовани с камък, докато други бяха боядисани и се белееха като булчинския воал на девственица.

Но между всички съществуваше прилика, която тя сметна за депресираща.

Нямаше стари, вековни дървета. Нищо голямо, чепато и интересно. Наместо това имаше красиви орнаменти от храсти и тук-там някой млад клен. Лехите с цветя бяха оформени като островчета. На някои места можеше да се види бегла проява на творчество, което демонстрираше характера на собствениците или на техните градинари. Но в по-голямата си част къщите бяха безлични, като войници, с бегонии и невени, строени в редици или на концентрични кръгове.

— Ако трябваше да живея тук, щях да си пръсна главата.

— Ами! — Джейк провери номера на къщата, край която минаваха в задънената улица. — Щеше да си боядисаш вратата червена, да пуснеш розово фламинго в предния двор и да си поставиш за цел да подлудиш съседите.

— Да, би било забавно. Това трябва да е, там, бялата къща с черния мерцедес на алеята.

— О, благодаря, това наистина стесни обсега на търсене.

Тя трябваше да се засмее.

— Вляво, следващата пряка. Значи, разбрахме се. Аз ще говоря.

— Не сме се разбирали. Просто ти винаги говориш — той спря на алеята и изгаси мотора. — Къде би живяла, ако имаше възможност да си избереш мястото?

— Със сигурност не тук. Аз трябва да оправя нещата, Джейк.

— Да — той излезе от колата. — На някое просторно място в провинцията. Нещо, което има история и характер. И да оставиш следа, своя почерк върху него.

— За какво говориш?

— За мястото, което щях да избера, ако си търсех къде да живея.

— Не можеш просто така — тя извади гребен от чантата си и го прекара през косата си. — Ще са необходими проучвания, за да си сигурен, че наистина има история и характер. И трябва да има дървета. Истински дървета — добави тя, докато вървеше по алеята към бялата къща. — А не тези изчанчени заместители.

— От онези, на които можеш да вържеш люлка от автомобилна гума.

— Точно — тя се начумери. Никога преди не бяха говорили за къщи.

— Какво има?

— Нищо. Ето, стигнахме — Коли натисна звънеца на вратата и чу как изпя три тона. Но преди да дръпне ръката си, Джейк я хвана.

— Какво правиш?

— Подкрепям те.

— Ами… добре. Стой настрани и ме подкрепяй мълчаливо — тя потупа опакото на ръката му. — Изнервяш ме.

— Ти все още ме желаеш, нали?

— Да, желая те. Да те видя изпечен в ада. Махни си ръката, преди да…

Коли млъкна, защото чу, че някой превъртя ключ в ключалката и вратата се отвори.

Жената, която видяха пред себе си, бе на средна възраст, но бе намерила начин да цъфти. Косата й бе с цвят на кестен, подстригана на къси, меки слоеве, които обграждаха бялата й като крем кожа. Носеше тесни панталони и свободна бяла риза. От сандалите й с каишки се подаваха боядисани в розово нокти.

— Вие сигурно сте Коли Дънбрук. Аз съм Барбара Симпсън. Радвам се да се запознаем — тя предложи ръката си. — А това е…

— Мой колега. Джейкъб Грейстоун — изпревари го Коли. — Благодаря на вас и доктор Симпсън, че се съгласихте да ни приемете.

— Това въобще не е проблем. Моля, ще влезете, нали? Ханк беше очарован от идеята да се срещне с вас, когато му се обадихте. В момента се освежава след играта на голф. Защо не отидем във всекидневната? Настанете се удобно. Ще донеса нещо разхладително.

— Не искам да ви притеснявам, госпожо Симпсън.

— Въобще не ме притеснявате — Барбара докосна ръката на Коли, след което посочи кожения сив диван. — Седнете, моля. След секунда се връщам.

Върху стъклената масичка за кафе с размерите на езеро имаше огромен, екзотичен букет от чисто бели цветя. Камината, която бе пълна с още цветя и свещи, защото беше лято, също бе иззидана с бели тухлички.

Коли предположи, че лакираният черен шкаф до стената съдържа супермодерен телевизор и уредба.

Имаше още два кожени фотьойла, но те бяха яркочервени. Работните й ботуши потънаха в дебел мек килим, който се простираше от едната стена до другата, и бе в няколко деликатни, по-светло сиви оттенъка от кожата на дивана.

С известно безпокойство тя разгледа еднометровия бял керамичен заек в ъгъла.

— Тук няма деца — рече Джейк, като се отпусна на една от кожените възглавници. — Нито внуци с лепкави пръстчета да тичат наоколо.

— Баща ми каза, че имал една дъщеря от първия си брак и две внучета. Но те все още живеели на север — с доста повече внимание от Джейк, тя се настани на крайчеца на дългия диван. — Тази Барбара е втората му жена. Родителите ми никога не са я виждали. Оженил се за нея, след като се преместили във Филаделфия. Тогава Симпсън се пренесъл във Вирджиния. Загубили връзка.

Джейк протегна ръка и я сложи върху коляното на Коли, което леко потръпваше.

— Не си клати крака.

— Не го клатя — мразеше, когато се хващаше, че прави това. — Побутни ме, ако започна отново.

След което стана, защото в стаята влезе Хенри Симпсън. Той имаше прекрасен загар, придобит очевидно на игрището за голф, и малко коремче с размер на футболна топка, очертано под лятната му риза от тънко трико. Косата му бе оплешивяла на темето и остатъците, които обгръщаха главата му като на монах, бяха чисто бели. Носеше очила с метални рамки.

Коли знаеше, че е в началото на седемдесетте, но ръкостискането му бе младежко, когато пое ръката й в своите.

— Малкото момиченце на Вивиан и Елиът, което вече е пораснало! Знам, че фразата „как лети времето“ ще прозвучи като изтъркано клише, но е така. Не съм те виждал, откакто бе само на няколко месеца. Господи, чувствам се като старец!

— Но не изглеждате така. Това е Джейкъб Грейстоун. Мой колега.

— Още един археолог — Симпсън взе ръката на Джейк и я раздруса. — Чудесно! Моля, седнете. Барб се занимава с някаква лимонада и сладкиши. Значи така — доктор Дънбрук. Родителите ти сигурно са много горди с теб.

— Надявам се, че е така, доктор Симпсън.

— Казвай ми Ханк, моля.

— Добре, Ханк. Не знам какво ви е казал баща ми, когато се е обадил тази сутрин, за да попита дали може да дойда.

— Каза ми достатъчно, че да ме заинтересува. Накара ме да потърся всичко, което може да ти бъде от полза.

Той погледна към жена си, която в този момент влезе в стаята, като буташе пред себе си масичка на колелца от хром и стъкло.

— Не, не ставайте — рече тя на Джейк, който скочи да й помогне. — Аз ще се справя сама. Можете да продължите разговора си.

— Казах на Барбара за разговора ми с баща ти — Ханк се облегна с въздишка назад. — Трябва да бъда искрен с теб, Коли. Смятам, че тази жена греши. Маркъс Карлайл имаше много добра репутация в Бостън. В противен случай никога не бих го препоръчал на родителите ти.

— Ханк — Барбара постави подноса с фино нарязан кейк и погали ръката на съпруга си. — Той е много притеснен. Ако съществува вероятност това да се окаже вярно, той също носи отговорност.

— Аз изпратих Елиът и Вивиан при Карлайл. Аз ги посъветвах да си осиновят дете — той стисна ръката на жена си.

— Все още помня деня, в който казах на Вивиан, че се налага да направим хистеректомия. Тя бе толкова млада и крехка, така уплашена и отчаяна. Повече от всичко на света искаше да има дете. И двамата искаха.

— Защо им препоръча точно Карлайл? — попита Коли.

— Имах друга пациентка, чийто съпруг беше стерилен. Опитвахме всякакви методи, но всичко бе безнадеждно. Като твоите родители и те попаднаха в списъците на чакащи за осиновяване. Когато моята пациентка дойде за годишния си преглед, сияеше от щастие. Бяха успели да си осиновят дете чрез Карлайл. Жената пееше хвалебствени песни за него, без да може да каже нещо повече. В моята практика често имам пациентки, които или не могат да заченат, или не могат да износят плода. И освен това поддържам контакти с други доктори в моята област.

Той вдигна чашата с лимонада, която Барбара сервира.

— Чух добри неща за Карлайл. Срещнах го скоро след това в дома на пациентката ми по време на една вечеря. Той беше възпитан, добре образован, забавен, състрадателен и готов да помогне и на други семейства. Впечатли ме. И така, когато Елиът и аз обсъдихме възможностите, които стоят пред тях с Вивиан, му дадох препоръката си за Карлайл.

— А на други препоръчвал ли сте го?

— Да. На още три-четири семейства, доколкото си спомням. Той ми се обаждаше, за да ми благодари. Ние открихме взаимната си страст към голфа и често играехме заедно — доктор Симпсън се поколеба за миг. — Станахме онова, което наричат професионални приятели. Не мога да престана да мисля, че има някаква грешка. Човекът, когото познавах, не може да е забъркан в отвличане на деца.

— Просто ми разкажете за него.

— Динамичен — Симпсън направи пауза и кимна сам на себе си. — Да, това е първото ми определение. Един динамичен мъж. Човек с мозък, изключителен вкус и забележително възпитание. Той много се гордееше с работата си. Спомням си как споделяше с мен, че е горд, че допринася с нещо за подобряването на живота на хората.

— Нещо за семейството му? — настоя Коли. — Хората, с които е бил близък — лично, професионално.

— Професионално не бих могъл да кажа. В обществото ние познавахме в голяма степен едни и същи хора. Жена му беше хубава, но малко отнесена. Знам, че не звучи много добре — допълни с извинително кимване Симпсън. — Беше тиха, предана до смърт на съпруга си и на сина им. Но изглеждаше, как да кажа… Предполагам, че определението „неуверена в себе си“ е подходящо. Сега, като се замисля, беше жена, която не подхождаше на мъж с неговите възможности. Разбира се, на всички беше известно, че той търси компанията на други жени.

— Тоест е мамил жена си — гласът на Коли видимо охладня.

— Да, имаше и други жени — Симпсън прочисти гърлото си и се размърда неудобно. — Карлайл беше хубав мъж и отново повтарям, изпълнен с енергия, динамичен. Очевидно жена му е предпочела да си затваря очите, когато е ставало дума за съпружеската му вярност. Въпреки това, накрая се разведоха — Симпсън се наведе напред и сложи ръка на коляното на Коли. — Изневярата може да направи един мъж слаб, но никога не го превръща в чудовище. И ако ми позволиш, разбрах, че това дете е било откраднато в Мериланд. А ти беше осиновена в Бостън.

Той я потупа по коляното, като внимателно разклати кубчетата лед в чашата си.

— Как би могъл той да знае, или който и да е друг, че точно по това време ще има възможност да се открадне бебе? При това бебе, което да отговаря на желанията на хора, които живеят на съвсем друго място?

— Точно това възнамерявам да разбера.

— Вие поддържате ли все още контакт с Карлайл? — намеси се Джейк.

Доктор Симпсън поклати глава.

— Не, от няколко години никакъв. Той се премести. Не живее в Бостън. Загубихме връзка. Всъщност работата е там, че Маркъс е значително по-възрастен от мен. Може вече да е умрял.

— О, Ханк, какви ги говориш! Не бъди толкова жесток! — видимо разстроена, Барбара вдигна таблата с кейка, за да предложи на Коли.

— Не съм жесток, а реалист — отвърна й той. — Вече трябва да е на деветдесет или горе-долу толкова. Със сигурност повече не практикува. Преди петнадесет години самият аз се пенсионирах. Оттеглих се и се преместихме тук. Исках да избягам от зимите на Нова Англия.

— И да играеш повече голф — добави жена му с извинителна усмивка.

— Това определено беше важна причина.

— Тази Мериланд — поде темата отново Барбара — сигурно е преминала през ужасни мъки. Аз нямам деца, но предполагам, че всеки може да си представи какво е преживяла. Не мислите ли, че при тази ситуация тя се хваща за сламката?

— Така е — съгласи се Коли. — Но понякога, когато се хващаш за сламка, се оказва, че си изтеглил вярната.

 

 

Коли се намести удобно в колата на Джейк и затвори очи. Сега беше доволна, че той настоя да шофира. Нямаше нито сили, нито желание да седне зад волана.

— Той просто не пожела да ми повярва. Все още мисли за Карлайл като за приятел. Блестящият, динамичен прелюбодеец.

Джейк се размърда в отговор.

— А ти си мислеше, че това определение ти звучи познато.

Значи не беше го пропуснал, помисли си тя, и почувства как в главата й се надига заплахата от главоболие.

— Хайде да не започваме тази тема.

— Добре — той подкара обратно към магистралата.

Не можеше да го направи, осъзна Коли. Не можеше да започне отново битката. Дори нещо повече, не искаше да се връща върху старата, несигурна и камениста почва на споровете им.

— Мен може само да ме разпъват в няколко посоки едновременно.

Той спря колата и остана по средата на пътя, докато се мъчеше да преодолее възмущението си. Беше обещал да й помогне, напомни си Джейк. Не, по дяволите! Беше й натрапил помощта си. И едва ли щеше да успее, ако я погребеше под собствените си желания и нужди.

— Хайде да се уточним. Все едно току-що излизаме от тази къща. Никой от нас не е казал все още нито една дума.

Изненадана, тя зададе първия най-прост въпрос, който дойде на езика.

— Защо?

Той посегна и докосна с кокалчетата на ръката си бузата й.

— Защото аз… защото ме е грижа за теб. Ако щеш вярвай, ако щеш недей.

Коли искаше да откопчае колана и да скочи в скута му. Искаше ръцете му да я обгърнат, а тя да обвие своите около него.

Но тя не беше роб на желанията си.

— Добре, значи току-що влизаме в колата. Моята първа забележка е: „Ние не развеселихме много Барбара и Ханк, а?“

Той запали отново джипа и продължи да кара.

— Нима очакваше обратното?

— Не знам какво съм очаквала. Но знам, макар че той не искаше да ми повярва, че направих още един човек нещастен. Накарах го да се чувства разтревожен и виновен. И той ще се чувства така заради другите пациенти, на които е препоръчал Карлайл. Особено ако ситуацията е сходна с нашата. Освен това, помислил ли си колко още други хора те са изпратили при Карлайл?

— Лично аз смятам, че това е било най-важният, всъщност основният елемент от неговия бизнес. Думите на клиентите от уста на уста. Бездетни клиенти от висшата класа, които поддържат връзка с други такива богати и бездетни клиенти. Някои може дори да се повтарят. И всичко това работи на една и съща основа. А ти си получаваш продукта…

— Господи, Грейстоун, какви ги говориш? Продуктът!

— Мисли за това по този начин — отвърна й той. — Карлайл сигурно е мислил така. Ти получаваш продукта, с който търгуваш, от друг източник, от друг район или среда. Както искаш го наречи. Родителите на бебетата са хора от по-ниска класа, средна или нисша. Хора, които не могат да си позволят да наемат частни детективи. Млади родители от работническата класа. Или непълнолетни майки, ученички. Ти трябва да излезеш от границите на твоя район. Не може да получаваш продукта от Бостън, ако работиш в Бостън.

— Никой не пикае в чашата, от която пие — промърмори Коли и седна. — Той със сигурност е създал някаква собствена мрежа. Контакти. Повечето хора искат малки бебета, нали? Значи по-големи деца не вършат работа. Трябвало е да се ограничи с бебета. Но не може просто да се разхождаш безцелно по улиците, чудейки се откъде да намериш някое бебе за крадене. Трябва да имаш цел. Бебетата са били набелязвани предварително.

— Е, сега вече мислиш.

Лицето й бе възвърнало цвета си, отбеляза със задоволство Джейк.

— Значи да обобщим. Какво ти трябва? Първо информация, и второ сигурност, че бебето е здраво. Че продуктът, който предлагаш, е качествен, защото иначе ще има рекламации вместо пари и слава.

— Това означава връзки в болниците. Родилните отделения. Доктори, сестри, може би социални служби, ако имаме работа с непълнолетни или хора с много ниски доходи.

— Къде е била родена Джесика Кълън?

— В окръжната болница „Уошингтън“, на 8 септември 1974 година.

— Може би ще си струва да се прегледат някои записки, да се открие личният лекар на Сюзан Кълън, да се поровим и в нейните спомени. Лана ще търси Карлайл. Ние ще търсим нещо друго.

— Може би все още те желая.

— Скъпа, това никога не е подлежало на съмнение. Покрай магистралата е пълно с мотели. Веднага мога да спра в някой от тях, ако наистина искаш да ме употребиш.

— Много щедро от твоя страна, но аз все още мога да се самоконтролирам. Така че карай.

— Добре, но нали ще ме информираш, когато самоконтролът ти се изчерпа?

— О, ти пръв ще разбереш това. Грейстоун?

Той я погледна и видя, че го гледа със замислено изражение.

— Кажи, Дънбрук?

— Този път не успя да ме ядосаш както обикновено.

Той погали ръката й.

— И това ще стане. Дай ми време, Дънбрук.

 

 

В седем часа вечерта Лана сгъваше прането. Беше излъскала кухнята от пода до тавана, беше изсмукала с прахосмукачка всеки сантиметър от къщата и трябваше да изкъпе и кучето, макар че не и се правеше. Вършеше всичко това, за да не мисли за случилото се с Роналд Долан.

Обаче то не й помагаше.

Беше говорила ужасни неща за човека, мислеше си Лана, докато навиваше малките бели чорапки на Тайлър. Беше мислила още по-ужасни. През последните четиринадесет месеца бе направила всичко, което бе по силите й, за да попречи на плановете му да строи върху петдесетте акра край Антиетам Крийк.

Беше сплетничила зад гърба му, беше го обвинявала и бе плюла по него.

А ето че сега човекът беше мъртъв.

Всяка лоша мисъл, всяка лоша дума, които бе казвала за него, се връщаха и не й даваха покой.

Кучето се изправи на задните си крака, когато тя вдигна кошницата до бедрото си. Сетне излая и атакува външната врата, секунди след като някой почука на нея.

— Добре, добре, долу! — Лана дръпна каишката му със свободната си ръка, за да го спре. — Разбрах, сега ще отворя.

Преди да стигне до вратата, Тайлър изтича по стълбите.

— Кой е? Кой е?

— Не знам. Сигурно рентгеновите ми лъчи са секнали.

— Мамо! — той скочи върху кучето, заливайки се от смях и се затъркаля заедно с него.

Лана отвори вратата и премигна срещу Дъг, докато в същото време Тайлър и кучето скочиха отгоре му.

— Стига! Престанете! Елмър, долу! Тайлър, дръж се прилично!

— Хванах те! — Дъг грабна момчето и го вдигна под мишница като футболна топка, което достави голямо удоволствие на Тайлър. — Изглежда, сякаш се опитват да си поиграят с мен — все още държейки пищящото момче, Дъг се наведе да почеше черно-бялото куче между ушите. — Елмър ли се казва?

— Да — потвърди Лана. — Тай обожава анимационните филмчета за Бъгс Бъни. О, Дъг, извинявай. Напълно забравих за тази вечер.

— Чу ли това? — той обърна Тайлър към себе си така, че момчето му се усмихна. — Това беше звукът от сгромолясването на моето его.

— Не чух нещо.

— Не чух нищо — поправи сина си Лана. — Моля те, влизай. Малко съм разхвърляла.

— Но ти изглеждаш прекрасно.

— Глупости, това не може да бъде.

Носеше къси шорти с подгънати маншети и фланелка на розови и бели райета. На краката й имаше бели платнени ескадрили и малки златни обеци на ушите. Беше прибрала косата си отзад на тила и автоматично посегна с ръка, за да провери дали си е на мястото.

Изглеждаше, според него, като една истинска и много вкусна захарна пръчка.

— Може ли един въпрос? Винаги ли се обличаш подходящо, когато переш?

— Естествено. Тай, ще ми направиш ли една услуга? Ще вземеш ли Елмър за няколко минути горе в твоята стая?

— А може ли да покажа на този чичо стаята си?

— Той се казва господин Кълън. Може би по-късно. Сега отведи Елмър за малко.

Дъг пусна Тайлър на земята.

— Хубава къща — рече той, докато момчето неохотно влачеше крака по стълбите и дърпаше кучето след себе си.

— Благодаря — тя се огледа объркано из всекидневната. Стените бяха блед озелени, мебелите — прости и безопасни заради детето. Нищо особено.

— Дъг, наистина съжалявам. Просто ми излезе от ума. Всъщност, всичко ми излезе от главата, след като научих за Долан. Просто не можах да си събера акъла и все още не мога да мисля за нищо друго.

— Почти всички в града се чувстват по този начин.

— Държах се ужасно с него — гласът й се прекърши, докато остави плетената кошница с прането върху масичката. — Просто ужасно. Нищо не ме извинява. Той не беше лош човек. Знам това, знаех го. Но беше враждебен, така че автоматично го приемах като лош. Така е винаги. Ако си ми враг, значи ще направя всичко необходимо, за да спечеля битката. Той беше почтен, честен човек, с деца, жена, внуци. Вярваше, че е правият, така както аз…

— Хей! — Дъг постави ръка на рамото й и я обърна към себе си. — Вината не е твоя, освен ако не искаш да признаеш, че си отишла до Дупката на Саймън и си го ударила по главата. Да се самообвиняваш заради това, че си вършила работата си, няма да поправи нещата.

— Но не е ли ужасно, че мисля добри неща за него едва сега, когато е мъртъв, а не докато беше жив? Какво говори това за мен?

— Че не си светица и че трябва да излезеш за малко оттук. Така че да вървим.

— Не мога — тя вдигна ръце в израз на безпомощност. — Не съм добра компания. Нямам бавачка. Аз…

— Ще вземем детето с нас. Онова, което ми идва наум, ще му хареса.

— Да вземем Тай? Ти искаш да вземем и Тай с нас?!

— Освен ако не искаш да го оставим да гледа „XXL“? Но по мое мнение човек не бива да започва сексуалното си образование толкова рано.

— Той вече си има собствена видеоколекция. Прав си. Би трябвало да изляза от къщи. Благодаря. Сега ще се преоблека.

— Няма нужда, много си си добре така — той сграбчи ръцете й и я спря. В никакъв случай нямаше да й позволи да смени тези къси розови шорти с рокля или пола. — Хей, Тай-Рекс! Хайде, слизай! Излизаме!

 

 

Последното място, където очакваше, че ще отидат в събота вечер, беше игрището за бейзбол. Центърът за забавления имаше три полета и още три за деца под 12 години. А също така и миниатюрно голф игрище, салон за сладолед и зона за шофиране. Беше шумно и претъпкано с превъзбудени деца.

— Не, не, ти няма да удряш никой с това. Трябва само да посрещнеш топката — Дъг стоеше леко наведен зад нея, покрил скритата й в ръкавицата ръка.

— Никога не съм играла бейзбол. Само няколко пъти с Тай сме се упражнявали да хващаме в предния двор.

— Не се опитвай да се извиняваш с нещастно детство. Ще трябва да се научиш да го правиш, и то добре. Първо изправи раменете. Сетне горната част на тялото. Сега бедрата.

— Може ли аз? Може ли аз? — викаше Тай зад защитната мрежа.

— Когато ти дойде редът, юнако — Дъг му намигна. — Хайде да пуснеш първо мама, след което двамата с теб ще й покажем как играят истинските мъже.

— Сексистки забележки няма да ти донесат много червени точки — информира го Лана.

— Само наблюдавай топката — продължи напътствията си Дъг. — Тя трябва да бъде целият ти свят. Единствената цел в живота трябва да бъде да посрещнеш топката с тази ръкавица. Ти си ръкавицата и топката.

— Това ми звучи като дзен-бейзболизъм!

— Ха, ха! Готова ли си?

Тя прехапа долната си устна и кимна. И не можеше да се понася, че е момиче, че започваше да пищи и да се свива всеки път, когато машината изхвърляше топката и тя летеше срещу нея.

— Пропусна я мамо!

— Да, Тай. Знам.

— Първи страйк. Да опитаме отново — този път Дъг я задържа хваната между ръцете си и насочи движението й, когато топката достигна до тях.

Замахът, хващането и вибрирането на ръцете й от контакта, я накараха да се разсмее.

— Направи го пак!

Тя хвана още няколко топки, за радост на Тайлър, който съпровождаше всеки неин успех с възторжени викове. Сетне се извърна и погледна Дъг, а устните й почти докоснаха брадичката му. Изчака, докато той отмести очи от нейните.

— Е, как се справям? — прошепна Лана.

— Никога няма да играеш в първа дивизия, но се справяш добре.

Той сложи пръсти върху устните й за няколко мига, сетне отстъпи.

— Добре. Тай, твой ред е.

Лана ги наблюдаваше. Големите ръце на мъжа, върху малките ръце на детето. За миг сърцето й се сви болезнено заради мъжа, когото бе обичала и загубила. И за миг тя почувства сякаш той стои до нея, както се случваше понякога, когато наблюдаваше спящия си син късно през нощта.

Сетне дочу звука от сблъсъка между топката и ръкавицата и щастливия, безгрижен смях на Тай. Болката отмина.

Останаха само момчето и мъжът, който го учеше как да държи дебелата бейзболна ръкавица, за да хване топката.