Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Home Again, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Христина Симеонова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- kati (2011)
- Разпознаване и корекция
- White Rose (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Кристин Хана. Отново у дома
Американска. Първо издание
ИК „Калпазанов“, София, 2004
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Никола Христов
ISBN: 954-170-215-5
История
- — Добавяне
Глава 8
Маделин седна в края на канапето. Босите й крака бяха притиснати един към друг, ръцете й — здраво стиснати в скута. Беше събота сутрин и тя бе станала рано, за да направи закуска. Внимателно се бе облякла с широки дънки и размъкната тениска. Изглеждаше съвсем обикновено, поне доколкото знаеше как да го направи.
Но вътрешно се чувстваше несигурна и изплашена.
„Обещавам да се свържа с баща ти…“
Чу водата в тоалетната и скочи на крака. Препъвайки се към кухнята, извади бързо дъската за рязане и започна да реже моркови.
Чак когато обели и наряза три, осъзна, че за закуската не са й необходими моркови.
Блъсна зеленчуците настрани и се загледа в затворената врата. Тревогата й бе стигнала крайния си предел. Ами ако не успееше да се справи, ако не можеше да излъже достатъчно добре, за да предпази дъщеря си?
Вратата се отвори и Лина застана в рамката. Беше облечена в прилепнал раиран пуловер и панталони, които не би могъл да изпълни и борец тежка категория. Дъното им висеше между коленете й, оръфаните ръбове се влачеха по пода.
— Здравей, майко — каза тя и блъсна вратата с крака си, обут в груба кубинка. Влачейки една раница, тя тръгна по коридора към дневната. — Ще ходя в парка.
Гърлото на Маделин пресъхна.
— Хапни поне нещо.
Лина замръзна на мястото си.
— Ти готвиш?
— Д-да. Шунка, омлет със сирене и препечени филийки.
— Пуешка шунка?
— Ти обичаше пуешка шунка.
Лина превъртя очи.
— Слез на земята, майко. Тогава бях прекалено малка, за да разбирам разликата.
— Е… можеш да изядеш препечените филийки.
Лина захвърли раницата си на канапето и сви рамене.
— Няма значение.
Тя отново се насочи към стаята си.
На Маделин й се искаше да въздъхне облекчено и да остави Лина на мира, но не можеше да се предаде толкова лесно. Точно тази й страхливост бе провалила отношенията между тях и щеше да е необходима малко смелост, за да ги поправи.
Правила. Тя реагира добре на дисциплина.
— Бих искала да сложиш масата — извика тя зад гърба на дъщеря си.
Лина бавно се обърна.
— Искаш да направя какво?
Маделин облиза устни.
— Да сложиш масата.
Лина я изгледа. Пъхна ръце в огромните си джобове и прекоси стаята.
— Майко?
Маделин се опита да се успокои.
— Да?
— Какво, да не сме станали идеалното семейство?
Маделин избухна в смях.
— Хайде, сложи масата.
Лина не помръдна. Просто стоеше там и се взираше в нея. Маделин започна да трепери. Беше грешка от нейна страна да се опитва да се преструва, че са истинско семейство, да се преструва, че нещо незначително като закуска в събота може да оправи недоразуменията между нея и Лина.
— Обади ли се на татко ми вчера?
Маделин трепна. Ето го въпроса, който искаше да избегне.
— Татко — сопна се тя. Покашля се и се опита да говори по-спокойно. — Той е твой баща. Татко е по… различно.
— Да, както и да е. Обади ли му се?
Маделин сведе поглед. Гледаше в морковите — малки оранжеви парченца върху зеления плот.
— Майко?
Маделин вдигна с усилие очи и посрещна подозрителния поглед на дъщеря си. Опита се да се усмихне. Опита се, но не успя. Започваше да я боли главата.
— Какво?
— Обади ли му се?
— Дали съм му се обадила?
Лина нервно заби зъби в долната си устна.
— Не ми причинявай това, майко. — Гласът й се пречупи и Маделин видя за миг отчаянието на дъщеря си.
Това вече не беше кой е той. Въпросът на Лина вече беше коя съм аз.
Маделин остави ножа и заобиколи масата. Гледайки втренчено Лина, тя вдигна ръка. Лина се взираше в ръката на майка си, после вдигна очи и погледите им се срещнаха.
Маделин усети силен изблик на чувство. Беше минало толкова време, откакто се бяха гледали така, като майка и дъщеря. Бяха минали месеци, в които се бяха избягвали, бяха гледали навсякъде другаде, но не и в очите на другата.
Очите й молеха Лина за още една възможност. Опита се да отговори, но не можеше.
— Не си му се обадила — каза мрачно Лина. — Защо?
Маделин се постара да задържи погледа й възможно най-дълго, докато чувството й за вина я стисна силно за гърлото.
— Бях толкова заета. Този нов пациент наистина…
Лина избухна в смях. Или може би беше плач? Дъщеря й се смееше през сълзи.
— Страхотно, майко. Била си прекалено заета, за да се обадиш на баща ми. — Тя грабна раницата и я метна на гърба си. Подсмърчайки силно, се втурна към входната врата и я отвори. В последния миг спря и се обърна. Погледна Маделин с очи, изпълнени с болка. — Не знам защо ти повярвах.
И избяга.
Франсис се облегна назад и затвори очи. По-късно трябваше да отиде да види Илиа Фиорели, но още не му се мислеше за това. Седеше си тихо и слушаше „Фантомът на операта“.
Музиката изпълваше стаята в ректората, издигаше се и отново заглъхваше. Започна следващата песен. „Музика на нощта“.
Той въздъхна. Музиката започна бавно, спокойно и го поведе в света на фантома. Едно самотно място, изпълнено с болка, копнеж и несподелена любов.
Спомни си първия път, когато бе слушал тази музика. С Маделин бяха отишли на театър. Седнал до нея, усещащ присъствието й, виждайки светлината на прожекторите, отразена в очите й, се бе почувствал на седмото небе.
Остави фантазиите си да се развихрят в тъмнината, с която не можеш да се бориш…
Франсис пееше на глас. Преструваше се за миг, че притежава талант. Че притежава много други неща.
И тъгата дойде, както винаги идваше. Франсис разбираше болката в песента на фантома, нещастието да живееш в сянката на жената, която обичаш.
О, Маделин. Той отново въздъхна.
— Франсис?
Той скочи на крака и премига срещу слънчевата светлина, нахлула през отворената врата.
Там стоеше Лина. Изглеждаше невероятно млада и крехка, облечена в размъкнатите си панталони и маскировъчно яке. Но вниманието му бе привлечено от очите й и той се намръщи, обзет от тревога.
— Лина, скъпа, какво има?
Тя не отговори.
— Лина?
Той тръгна към нея и чак сега забеляза всичко онова, което му бе попречило да види ярката слънчева светлина. Стойката й, изкривена на една страна, подутите й червени очи, бузите, изцапани от размазания грим.
И разбра. Господ да му е на помощ, разбра защо бе дошла тук. Защо беше толкова наранена и изгубена. Маделин й беше казала истината.
О, господи… Направо му призля при тази мисъл. Спря касетофона и тръгна към нея.
А тя продължаваше да стои неподвижно до вратата. Бледа, толкова бледа, подутите й очи — изпълнени с тъга. Спомни си стотици други нейни посещения. Тогава бе идвала при него засмяна, весела, от вратата се хвърляше в прегръдката му.
— Не знаех къде да отида — каза тя. Гризеше нокътя на палеца си и го гледаше с тези тъжни, тъжни очи.
Той протегна ръка и тя я стисна силно. Очите й отново се напълниха със сълзи.
Франсис затвори вратата и поведе Лина към канапето. Седна до нея и я прегърна. Тя притисна бузата си към гърдите му. Франсис усети накъсаното й дишане.
— Шшт — промърмори той.
Искаше да й помогне, както й бе помагал толкова много пъти.
Тя внезапно се отдръпна, изхълца и го погледна.
— М-майка не се е обадила на баща ми. Тя об-обеща, но не му се е обадила.
За миг Франсис изпита облекчение. По бузите й се търкаляха сълзи, падаха една след друга върху пуловера й.
— Не знам защо й повярвах, че ще го направи.
— Той ви изостави. Може би ще е по-добре, ако не мислиш за него.
— Кажи ми кой е той — тихо каза тя.
Оттук нататък нямаше връщане, той го знаеше. Страхът сграбчи сърцето му. Изтри една сълза от бузата й.
— О, Лина-балерина…
— Не ми причинявай това, Франсис. Не и ти.
Той усети срама, който изпълни душата му.
— Не мога да ти кажа името му.
— Не можеш? — Думите й бяха едва доловим шепот. — Или не искаш?
— Лина…
— Недей.
Тя го погледна и той видя в този миг, който сякаш трая цяла вечност, че тя го мрази. Заболя го. Господи, колко го заболя.
— Като малка обичах да гледам „Семейство Адамс“. — Тя прехапа устни и отмести поглед. Мина много време, преди отново да проговори. — И плачех. Това тъпо анимационно филмче ме караше да плача.
Франсис разбираше. Още като дете, тя бе изпитвала нужда от семейство. Но той и Маделин не й го бяха дали. Искаха да я предпазят с мълчанието си, но то само още повече я бе наранило.
— Съжалявам, Лина.
Тя се изсмя горчиво.
— Да. Е, аз също.
Тя стана и взе раницата си. Метна я на рамо и тръгна към вратата.
Той скочи на крака.
— Лина, почакай…
Знаеше, че не това трябва да каже, че едва ли има какво да каже. Думите отекнаха в стаята и настъпи страшна тишина.
Тя го изгледа сурово, студено.
— Какво да чакам?
Той тръгна към нея. Тя не помръдна, просто стоеше там и го гледаше с огромните си, отчаяни сини очи. Той нежно взе лицето й в ръце и изтри сълзите й.
— Обичам те, Лина. Никога не го забравяй.
— Да, разбира се, че ме обичаш. — Гласът й се пречупи. — И ти, и майка ме обичате. Но никой не иска да ми каже истината.
Лина спря пред един магазин. Витрината се пулеше срещу нея, ярко осветена, и я канеше да влезе. Тя захвърли колелото си в храстите.
Възбудата зае мястото на гнева и разочарованието. Сега имаше нужда от възбуда, имаше нужда от друго чувство, което да я погълне. Изтри очи в опит да премахне следите от безполезните сълзи. Погледна пръстите си и разбра, че по миглите й не е останала спирала. Всичката беше размазана по бузите й. Сигурно всичко, което бе останало от ружа й, бяха две червени ивици от двете страни на размазаната спирала.
Подсмърчайки, Лина вирна брадичка и присви очи. Само някой да й кажеше нещо. Всъщност нека й кажеха!
Тя дори не си бе направила труда да му се обади. Някакви си тъпи седем цифри, петнайсет откраднати минути от работния й ден…
И Франсис, човекът, който й беше почти като баща, също я предаде. „Не мога да ти кажа името му.“
Лина усети застрашителното приближаване на нови сълзи и избяга от магазина. Под едно дърво наблизо имаше струпани дървени щайги. Тя седна върху тях и се разрида.
Майка й знаеше колко важно е това за нея. Трябваше да знае. И въпреки това беше прекалено заета, за да се обади.
Преди Лина винаги се бе съобразявала с програмата на майка си. Тя се гордееше с професията й — беше по-добра от тези на всички останали майки. Беше се примирявала с всички пропуснати дати, самотните нощи, набързо сервираните вечери. Но стига толкова. Не можеше да се примирява повече.
Бръкна в раницата си и извади един компактдиск. Отвори кутийката и се взря в отражението си в огледалната повърхност. Сини очи, черни вежди, малки, извити като лък устни.
— Коя си ти? — прошепна тя на момичето върху диска.
И кой беше той — бащата, оставил следа върху лицето й, мислите й, характера й? Той трябваше да отговори на всичко. Буйността, гневът, неудовлетворението — всички тези черти на характера сигурно бяха наследени от него.
Непрекъснато си спомняше въпроса си — „като него ли съм?“.
И тъжната усмивка на майка си, онази, която лишаваше Лина от рожденото й право, от спомените, които би трябвало да бъдат и нейни. „Точно като него си.“
Фантазиите й отново се развихриха, обвивайки я в тънката си паяжина. Те си приличаха, тя и баща й. Майка й беше казала така. Тя беше като баща си. Те щяха да бъдат нещо повече от просто баща и дъщеря. Щяха да бъдат най-добрите приятели. Баща й не би я лъгал и не би я възпитавал с дисциплина. Нямаше да работи толкова много и да се прибира вкъщи уморен и нямаше да му прави впечатление, че не е написала домашното си.
Не знаеше колко дълго е седяла така, в мечти за него. Достатъчно дълго, за да изсъхнат сълзите й, за да се превърне болката й в гняв. Майка й нямаше право да пази това в тайна от нея. Не и това.
Изморена, потисната, стана и излезе от храстите.
Ето го магазина. Трябваше да се обърне, да си отиде вкъщи, за да помисли, но магазинът беше толкова близо.
Имаше нужда от малкото адреналин, който можеше да й осигури надхитряването на всички. Погледна бързо в двете посоки, намести раницата на рамото си и тръгна към магазина.
Стъклените врати се отвориха гостоприемно пред нея. Тя влезе в осветения магазин. Имаше чувство, че прави впечатление на всички. Една пънкарка в размъкнати дрехи.
Ухили се, защото знаеше, че всички я гледат, проучват я. Направи това, което правеше винаги. Първо си купи вестник. Пъхна го под мишница, после се обърна и тръгна към щанда за козметика. Докосваше всичко, което я интересуваше. Разглеждаше.
Докосна сума ти неща, като после внимателно ги оставяше така, както бяха преди.
И тогава я видя, докосна я и сърцето й заликува. На устните й грейна усмивка.
Тънко шишенце спирала за мигли в прозрачна пластмасова опаковка.
Огледа се наоколо и не видя никого. Сърцето й ускори ритъма си, започна да блъска силно в гърдите й. Дланите й се изпотиха. Първото усещане за страх сграбчи съзнанието й, казваше й, че не бива да го прави.
И тогава дойде другото чувство — наперената самоувереност, която можеше да открие само до един силно осветен щанд, ускоряващият пулса адреналин.
Можеш да го направиш, нали?
Тя повървя още малко, като съвсем невинно държеше спиралата. Пръстите й бяха толкова потни, че се наложи няколко пъти да смени ръцете. Два пъти се престори, че оставя обратно спиралата на щанда — един път при дезодорантите, един път — при лекарствата.
При пастите за зъби направи своя ход.
Пъхна спиралата в джоба си и бързо дръпна ръка.
Направи го.
Задъхана, с ускорен пулс, тя се насили да продължи да върви спокойно покрай щандовете. Спря при видео касетите, прегледа няколко книги на ужасите. Списанията привлякоха вниманието й и тя остана там няколко минути.
После, съвсем спокойно, мина покрай касата и тръгна към изхода. Бързо се огледа в двете посоки, видя, че е сама, и широка усмивка озари лицето й, когато вратите се отвориха.
В последната секунда една ръка сграбчи рамото й и го стисна силно. Един висок мъжки глас каза:
— Един момент, госпожице.