Кристин Хана
Отново у дома (27)

Глава 26

„Бих го нарекъл влюбване.“

Маделин спря да диша. Лежеше до него, все още гола. Прехапа устната си, изплашена, че ще каже думите, които не биваше да казва, думите, които, веднъж произнесени, не можеха да се върнат назад.

Не искаше да мисли за миналото точно сега, но то се върна, отново се промъкна в съзнанието й. Всичко, което някога си бяха казвали, увисна във въздуха над тях. Толкова много от мечтите й бяха свързани с този мъж и тя се страхуваше — толкова много се страхуваше — да му позволи отново да има власт над нея. И въпреки това той вече я имаше.

Тя го погледна. Устните й се разтвориха в безмълвна молба, в покана.

Той се надигна от пода и посегна към нея. Движеше се бавно, сякаш се страхуваше, че тя ще избяга.

Тя не помръдна. Ръката му погали голото й рамо и кожата й настръхна.

— Ейнджъл… — Името му се отрони от устните й като задъхан, изпълнен с копнеж, шепот.

Тя се загледа в зелените му очи, хипнотизирана от възможностите, които виждаше там. И тогава разбра със сигурност, каквато не бе изпитвала никога през живота си, че той вече не беше онова седемнайсетгодишно момче. В очите му имаше някаква болка, която беше нова, един страх и съжаление, които тя разбираше. И той беше, по негов начин, ужасен колкото нея. И страхът, и несигурността му подействаха като балсам на собствената му неувереност.

Тогава той я целуна — леко, въздушно докосване на устните му, което сложи по-голям отпечатък върху душата й, отколкото правенето на любов. Ръцете й го обгърнаха. Една по една годините на самото се отронваха от съзнанието й. Когато той се отдръпна, тя видя в очите му същото учудване, което изпълваше и нейното сърце.

— О, Маделин! — промълви.

Само това и нищо друго, но и то беше достатъчно.

 

 

В дванайсет и половина Лина изключи телевизора и стана. Сигурно за десети път поглеждаше към часовника на камината. Червено-кафявото папиемаше, което беше направила в детската градина, стоеше точно до него и й напомняше, че наближава Денят на благодарността.

„Къде, по дяволите, беше майка й?“

Тя скръсти ръце и започна да крачи из стаята. Беше запалила всички възможни осветителни тела, но сякаш пак беше тъмно, някак самотно. Това беше първият път, в който беше сама в къщата толкова късно. Винаги, когато викаха майка й по спешност в болницата, Франсис идваше при нея, за да й прави компания.

Това отново й напомни колко много й липсва Франсис и тя въздъхна тежко. Отпусна се на големия тапициран стол до вратата и зачака там, тропайки нервно с крак по пода.

Майка й нямаше право да закъснява толкова много — не знаеше ли, че Лина ще се поболее от притеснение? Когато Лина говори по-рано вечерта с Ейнджъл, той й каза, че трябва да разговаря с майка й. Да разговаря. Защо тогава не са тук? Тя погледна към телефона и се замисли дали да не започне да звъни по болниците. Понечи да стане, но се спря. Беше абсурдно да се тревожи така. Майка й беше на трийсет и три години и определено можеше да не се прибере и цяла нощ, стига да искаше.

Но това не беше присъщо на майка й. Маделин имаше прекалено силно чувство за отговорност, за да постъпва така.

Вината беше на Ейнджъл.

Замисли се за него. В края на краищата, какво знаеха те за него? Беше се втурнал в живота им като вихрушка — усмивки, обещания, смях. Но имаше ужасна репутация… Ами ако наистина беше такъв, ако наистина спеше с всяка срещната жена и забравяше името й на сутринта, ако наистина беше сериен убиец и полицията си затваряше очите, защото той е Ейнджъл де Марко, ами ако…

— Вземи се в ръце, Лина — каза си тя на глас, опитвайки се да се отърси от тревогата. — Мама е добре. Сигурно го кара да шофира с двайсет и пет мили в час и да носи каска.

Но не можеше да го повярва. Дълбоко в себе си знаеше, че нещо не е наред. Спомни си телефонното позвъняване посред нощ, когато им съобщиха за Франсис, и пулсът й запрепуска. Погледна нервно към телефона. Едно такова позвъняване можеше да дойде всеки момент, да удари дневната им като гръмотевица и да изпепели душата й…

Имаше нужда от Зак, от някого, с когото да поговори…

С периферното си зрение видя проблясването на фарове отвън.

— Слава богу.

Мерцедесът спря на бордюра и фаровете изгаснаха.

Тя остана на мястото си, скръстила ръце, втренчена в прозореца. Чакаше ги да влязат. Но те не влизаха.

Най-после излязоха от колата и тръгнаха по алеята. Ключът се превъртя и вратата се отвори. Майка й и Ейнджъл влязоха, ръка за ръка, загледани един в друг с отнесено, замаяно изражение.

Лина изведнъж се почувства излишна. Така искаше Ейнджъл да гледа нея, само нея. Знаеше, че е глупаво, егоистично и детинско, но я болеше. Господи, колко я болеше. Искаше да има баща, който е само неин. Нейният най-добър приятел. Начинът, по който се гледаха — сякаш бяха влюбени — караше Лина да изпитва гняв и празнота.

— Майко? — прошепна.

Те сякаш се стреснаха — сякаш досега не я бяха забелязали — и от това Лина се вкисна още повече. Майка й премига и дръпна ръката си от тази на Ейнджъл.

— Здравей, скъпа — каза тя със сънлив глас. — Мислехме, че вече си си легнала. Не е трябвало да ме чакаш.

Думите бяха като стрели, забиващи се дълбоко в плътта й. Те дори не бяха помислили за Лина, бяха я забравили напълно. Тя се засмя горчиво.

— Да, хубаво. Сякаш мога да спя, когато ти не си се прибрала. — Хвърли думите към майка си и изпита тайно задоволство, когато тя трепна.

Маделин пристъпи към нея. Разбирането в очите й само увеличаваше болката.

— Няма от какво да се страхуваш, скъпа. Нищо не може да промени отношението и на двама ни към теб.

Лина знаеше, че това е лъжа. Ако майка й обичаше Ейнджъл, това променяше всичко, а тя не искаше промени. Искаше стария си живот, искаше Франсис да седи на люлката отвън, а майка й да чопли в розовата градина. Не искаше този тъмнокос непознат да застава между тях.

Имаше чувството, че ще избухне, но не знаеше защо. Сякаш всичките й детски мечти се скупчиха около нея. Тя погледна Ейнджъл.

— Каза ми, че си мой приятел. — Изпита силна болка от тези думи и това я разгневи още повече. Изведнъж й се прииска да го нарани, да ги нарани и двамата така, както те нараняваха нея. — Ти не си ми баща — каза студено тя. — Имаш сърцето му, но не си него. — Гласът й заглъхна и тя побесня от тази проява на слабост. — Ти не заслужаваш сърцето му.

— Лина! — дрезгаво възкликна майка й.

— Млъкни! — изсъска Лина.

Ейнджъл изведнъж се намръщи и начинът, по който се промени лицето му, беше застрашителен. Той захвърли палтото си към дивана, но то се удари в една настолна лампа и кристалният абажур се разби на пода.

— Не смей да говориш така на майка си, млада лейди.

Това я накара да се засмее, този внезапен негов опит да звучи като баща. Но той не й беше баща. Той беше горе на небето сега и никога не би погледнал Лина по този начин, никога не би накарал Лина да се чувства като аутсайдер в собствения си дом.

— Ти не си ми баща.

— Лина — обади се отново майка й. — Не искаш да кажеш това.

— Ти не знаеш какво искам да кажа. Ти не ме познаваш. Мразя те… Мразя те! — Чуваше се как крещи и знаеше, че допуска грешка, но не можеше да спре. Гневът и болката изпълваха цялото й съзнание.

— Отивай в стаята си. — Гласът на Ейнджъл беше толкова тих и спокоен, че по гърба й полазиха тръпки. — Махай се оттук. Веднага.

Сълзите я задушаваха, пареха в очите й. Тя им обърна гръб и слепешката се запрепъва по коридора към спасението на стаята си. Но когато влезе вътре, това сякаш вече не беше нейната стая. Беше й чужда. Отвори прозореца и се измъкна навън.

Взе колелото си, метна се на него и подкара бясно по пътя. Гневът й даваше сили да върти педалите.

Когато стигна до ъгъла, започна да вали. Вятърът развяваше косите й.

С всеки изминат метър усещаше как мечтите, които бе имала за баща си, изчезват в миналото. Била е истинска идиотка да вярва в него, да повярва, че един непознат може да влезе в живота й и да стане неин татко. Трябваше да го е разбрала преди…

„Страхувам се, че той ще разбие сърцето ти.“

Чу отново предупреждението на майка си и то я накара да се почувства още по-глупава и наивна. Лина го бе разбрала — мечтите невинаги се сбъдват. Не го ли бе знаела винаги? Защо си бе позволила да бъде толкова глупава?

Изведнъж се сети за традиционните съботни купони в парка Куилсин. Зави наляво. Само след десет минути вече караше по алеите на стария парк.

Остави колелото си в края на паркинга и се огледа наоколо. Зачака, затаила дъх, някой да извика името й, да я потупа по гърба и да я покани на купона.

Но никой не идваше. Покрай реката и огньовете се разхождаха деца. Тя чуваше смеха и тихото бръмчене на разговорите им. Но колкото повече се приближаваше към тях, толкова по-възрастни й изглеждаха децата. Бе смятала, че това е купон за гимназисти, но момчетата, които се мотаеха около огъня, приличаха повече на колежани.

— Зак — прошепна тя. Толкова й се искаше той да е до нея сега. Но вече беше доста късно, за да звъни у тях, а и той не би дошъл на купон като този.

Тя пъхна ръце в джобовете си и се опита да изглежда спокойна, самоуверена, докато крачеше покрай групичките, опитвайки се да намери някого, с когото да разговаря.

Когато стигна до реката, спря там, загледана в течението. Гневът, който бе изпитвала преди, беше изчезнал и без топлината му й беше студено. Навсякъде около нея младежите се смееха, разговаряха, забавляваха се, но никой не я заговори. Сякаш беше призрак — невидим и недосегаем.

Чу тих, клокочещ смях, който й се стори познат. Тя вдигна рязко глава точно когато покрай нея минаваха момиче и момче. Погледът на Лина срещна този на момичето — Кара Милстън. И двете се изненадаха. Много отдавна, когато бяха в седми клас, те бяха най-добри приятелки, но сега сякаш се намираха на два различни полюса. Обикновено избягваха да се поглеждат — активистката и лошото момиче.

Лина изпита внезапна болка за момичето, което някога беше. Замисли се какво ли би било, ако не бе сменила приятелите си в осми клас, ако не бе започнала да пуши до реката преди училище, ако не бе погълнала първата глътка уиски, когато беше на четиринайсет.

Искаше всичко да се върне, искаше Кара. Една добра приятелка, с която да разговаря.

Кара й се усмихна бързо, рязко, и мина покрай нея.

Лина въздъхна тежко и бавно се отпусна на колене. Усещаше как студената, лепкава кал я обгръща, как студът прониква до мозъка на костите й, но не й пукаше.

Не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствала толкова самотна. Животът й беше една грешка. Никой никога не беше до нея, когато имаше нужда от някого. Дори сега, в разгара на този купон, тя пак беше сама. Забравена.

Изведнъж й се прииска всичко да е различно. Не искаше да е сърдита на майка си, не искаше да я прихващат тези нервни кризи, които вече й се струваха толкова естествени, колкото дишането. Искаше й се да може да седи с майка си и баща си и да им казва, че ги обича.

Но се бе почувствала излишна, когато те се прибраха вкъщи. И вместо да разговаря с тях като възрастна, тя се разкрещя и избяга.

Мечтата за това, което искаше — татко — изглеждаше толкова далеч. Всичко, което искаше сега, беше да го обича и той да я обича в отговор — да я обича такава, каквато е. А това означаваше, че тя трябва да обича Ейнджъл такъв, какъвто е.

Той не беше Франсис и никога нямаше да бъде. Франсис бе обичал Лина по своя тих, нежен начин. Любовта на Ейнджъл щеше да е различна. Той беше като нея — буен, емоционален, избухлив. С Ейнджъл нямаше да е така, както бе искала… Но нима някога наистина бе знаела какво точно иска?

— Не — прошепна тя в тъмнината.

Не бе знаела досега, до този миг. Искаше да са семейство — всички те. А в едно семейство винаги има спорове, сръдни, наранени чувства и извинения.

По бузите й се търкулнаха горещи сълзи, смесвайки се със студените дъждовни капки. Беше й омръзнало да бяга и да се сърди непрекъснато, беше й омръзнало да се чувства така, сякаш не знае къде е мястото й. Помисли за дома си, за двора, за розовата градина на майка й, за люлката на верандата, която Франсис им бе подарил за Коледа. И изпита копнеж.

Знаеше, че семейството означава това да си бъдеш вкъщи.

 

 

Ейнджъл тресна вратата на спалнята.

— Няма я.

Обърна се рязко и се втренчи в Маделин. Отвори уста, за да продължи, но оттам не излезе и звук.

Тя стоеше в дневната — сериозна, неподвижна. Цветът, който допреди малко обагряше бузите й, беше отстъпил мястото си на тебеширенобял оттенък. Загриза долната си устна и погледна тревожно към входната врата.

— Чу ли ме? Няма я. Трябва да се обадим на полицията. Знаеше, че крещи, но не можеше да се овладее. Паниката беше смразила кръвта му. Изтича до вратата и я отвори.

Единственото, което видя, беше тъмнина. Валеше слаб дъжд. Тя беше някъде там, навън, сама в тази тъмнина, сама, сърдита и наранена.

Какво, по дяволите, се беше случило? Какво толкова лошо беше направил?

Маделин застана до него и нежно докосна ръката му. Той разбра, че се опитва да го успокои, но нямаше нужда от успокоение.

— Не знаех — прошепна той.

Съжалението оставяше горчив вкус в устата му. Изведнъж осъзна колко несериозно бе приемал всичко, колко несериозно бе приемал товара на бащинството.

— Какво не си знаел?

Той долови нежността във въпроса й и това го накара да се почувства още по-зле. Обърна се към нея и в мига, в който погледна в разтревожените й очи, затаи дъх. Не можеше да бъде баща на Лина, нито любовник на Маделин… И, най-вече, не можеше да бъде това, което е бил Франсис за тях.

Франсис.

Брат му би знаел какво да направи сега, какво да каже, как да оправи нещата. Той отметна глава назад и затвори молитвено очи. „Какво да направя сега, Франко?“

Въпросът му даде смелост. Той отново погледна Маделин и това, което видя в очите й, го засрами до дъното на душата му. Тя го обичаше, дори и сега. Виждаше го, усещаше го и въпреки че искаше да я прегърне и да почувства топлината й, той не го заслужаваше.

— Не знаех какво означава да си баща. Мислех, че мога просто да се мотая наоколо и да й бъда приятел. Мислех, че тя ще ме обича безусловно и никога няма да иска нищо, което не мога да й дам. — Знаеше, че думите му са празни и егоистични. Затвори очи и млъкна, отвратен от себе си. — Не знаех, че ще е толкова трудно. Как си се справяла сама през всичките тези години?

Топлата й ръка докосна студената му, влажна буза.

— Трябваше да ти кажа какво е да си родител.

Очите му рязко се отвориха и гневът се върна.

— Не става въпрос за теб, Маделин, и недей да ми говориш за себе си и за това, което е трябвало да направиш. Аз прецаках всичко. Аз. Аз не трябваше да казвам, че ще бъда неин баща… Аз поех това задължение, сякаш не е по-важно от това да решиш какво да облечеш. Не се замислих.

Тя отдръпна ръката си.

— И какво смяташ да правиш? Прекарал си целия си живот, бягайки от подобни неща, Ейнджъл. Пак ли ще избягаш, пак ли ще удавиш страха си в бутилка текила, докато не забравиш колко много боли?

Думите й бяха като удари. Той се намръщи.

— Не знам.

— Това не е достатъчно. Тя ще се върне… Доколкото я познавам, ще се върне след около час, сърдита като буреносен облак. Какво ще й кажеш? Здравей или довиждане?

Той поклати глава.

— Не ме товари с това, Мад. Не съм достатъчно силен…

Тя го сграбчи за раменете и го разтърси силно.

— Не смей да ми казваш това на мен, не и този път. Никой не е достатъчно силен, за да бъде родител. Ние просто го правим — сляпо, уповавайки се на вярата, любовта и надеждата. Това е то, Ейнджъл. Да се страхуваш, да се страхуваш до дъното на душата си, но да продължаваш напред.

Той се вцепени. В сърцето му проблесна лъч надежда.

— Ти се страхуваш от нея?

Тя издаде някакъв сумтящ звук, много наподобяващ смях.

— Страхувам се още от момента, в който за първи път я сложиха в ръцете ми. Всеки път, когато отива на училище или у някоя приятелка, или на среща, аз се страхувам. Страхувам се от това, което ще стори светът на красивото ми дете, страхувам се от това, което аз ще й сторя. Страхът никога не си отива, никога. Просто живееш с него, обичаш я и стоиш до нея.

Той въздъхна тежко.

— Не знам дали мога да го направя.

Тя се отдръпна от него.

— Само ти можеш да прецениш това, Ейнджъл. Само ти.