Кристин Хана
Отново у дома (19)

Глава 18

Маделин си сложи маската и тръгна към стаята на Ейнджъл. Когато погледна през стъклото на вратата, видя сестрата, която стоеше до леглото и наблюдаваше апаратите.

Влезе бързо в стаята и застана до сестрата. Той лежеше неподвижно, лицето му беше пребледняло, бе придобило сив оттенък. Две прозрачни тръби излизаха от раните под ребрата му. Кръвта бълбукаше и се събираше в огромен цилиндър в основата на леглото.

Изглеждаше спокоен, но Маделин знаеше, че това е само илюзия. На всеки половин час някоя сестра го обръщаше на една страна и потупваше гърба му. Караха го да диша през тръба, за да предизвикат белите му дробове да работят.

Тя взе картона му и го разгледа. Търсеше нещо, което би могло да създаде проблеми.

— Как е пациентът ни?

Сестрата я погледна над маската.

— Не е много щастлив. Физически, новото му сърце е идеално. Тялото му реагира на медикаментите точно така, както би трябвало.

— Ще остана при него за известно време. Можеш да си починеш.

Когато сестрата си отиде, Маделин взе един стол и седна до леглото. Хвана ръката му.

— И така, Ейнджъл, май не се държиш много добре.

Той не отговори. Дишаше бавно и равномерно, без помощта на апарата.

Маделин си спомни деня, в който той се събуди от упойката след операцията. Беше видяла страха в очите му, надигащия се ужас, когато почувства ударите на новото си сърце, когато осъзна, че някой бе умрял, за да му даде шанс да живее.

„Не просто някой — помисли си тя. — Франсис.“

Какво ли щеше да каже Ейнджъл, ако знаеше истината?

Тя се намръщи. Не беше виждала Ейнджъл в продължение на много години, може би дори никога не го бе познавала добре. Но го познаваше достатъчно, за да знае, че би я проклел, ако разбереше какво е направила.

Той нямаше да знае как да тъгува за нещо подобно. Всъщност никой не би могъл да знае. Щеше да се изпълни със съжаление. Щеше да се чуди дали Франсис наистина е бил мъртъв преди операцията, или дали Маделин и екипът хирурзи не бяха направили непростимото.

Знаеше, че Ейнджъл не бива да разбира истината, че това ще попречи на възстановяването му, че поверителността на донора може да се наруши само при изключителни случаи, че е най-добре Ейнджъл да остане в неведение. Беше стандартна практика самоличността на донора да се пази в тайна.

Но в случая имаше нещо много повече от стандартната болнична процедура.

Тя се страхуваше да му каже истината, страхуваше се от погледа, който щеше да се появи в очите му, страхуваше се от думите, които щеше да й каже. Думи, които, веднъж казани, никога нямаше да се върнат обратно.

Защото тя знаеше още една истина. Нямаше представа, кога й бе хрумнало, но със сигурност беше през последните няколко седмици. Ейнджъл отново й бе влязъл под кожата. Това беше духът му — неговият необикновен дух, който се бе осмелил да предизвика целия свят. Беше се влюбила в него като момиче и откриваше дори като възрастна, че в силата на личността му има нещо почти магическо, във волята му да следва свой собствен път.

А тази воля беше толкова различна от нейната собствена.

Когато го гледаше, дори сега, когато беше на прага на смъртта, тя пак виждаше в него един изключителен човек.

Вратата зад нея се отвори. Тя се обърна и видя Крис, който влизаше в стаята. Той присви очи в усмивка над маската.

— Как е пациентът ни?

Маделин се усмихна.

— Доста добре. Реагира много добре на медикаментите.

Крис взе един стол и седна. Прегледа картона, после го остави на масата. Погледна към Маделин.

— Какво смяташ да правиш?

Тя не се престори, че не разбира.

— Смятам да се откажа от него като мой пациент. След… решението за даряване нямам голям избор.

— Можеш да го представиш на комисията по етика.

Тя поклати глава.

— Ще го оставя на Маркъс Сарандън. Той ще се справи добре.

Крис погледна към Ейнджъл.

— Какво ще му кажеш?

Тя въздъхна.

— Не знам.

 

 

Беше непоносимо като всяко погребение.

Маделин и Лина стояха една до друга в групата непознати опечалени. Колите пристигаха една след друга, спираха в безкрайна колона. Хора, облечени в официални черни дрехи, излизаха от колите, събираха се, говореха тихо помежду си. Жените триеха очи и говореха за отец Франсис. Мъжете клатеха глави и се взираха в земята, потупвайки раменете на съпругите и майките си.

Опечалените тръгнаха в колона към мястото на гроба. Маделин разпозна някои лица — приятели на Франсис от Дома за стари хора.

Гледаше ги как минават покрай нея и виждаше собствената си мъка, отразена в очите им. Всяко лице й напомняше за Франсис, караше я да мисли за това, колко много човешки съдби бяха свързани с него, колко осезаемо е било присъствието му в този свят. Нямаше го от два дни, а сякаш бе минала цяла вечност.

Тя погледна към небето, стиснала един тънък бял албум в ръка. „Знаеше ли това, Франсис, казахме ли ти го?“

— Не искам да ходя там — обади се тихо Лина зад гърба й.

Маделин погледна към дъщеря си, забеляза червените петна на бузите й, тъмнината, която забулваше очите й. Не знаеше какво да каже на това момиче, което вече не беше момиче, но още не беше и жена. Не знаеше дали да не се насили да се усмихне, преструвайки се, че всичко ще бъде наред, или да бъде искрена и да покаже болката си. Не знаеше какво ще помогне повече на Лина. Ако въобще нещо можеше да й помогне.

Погали мократа буза на дъщеря си.

— Има едно място…

Лина подсмръкна силно и вдигна поглед.

— Да?

— Може би можем да отидем там и да… се сбогуваме с Франсис по свой начин.

Долната устна на Лина затрепери. Очите й се напълниха със сълзи.

— Точно там е работата — каза тихо тя. — Не искам да се сбогувам.

Маделин не знаеше какво да отговори, затова не каза нищо, а само прегърна дъщеря си през кръста и я привлече към себе си. Лина се възпротиви за миг, но после се притисна към майка си. Заедно, безмълвно, те тръгнаха по дългата алея, без да обръщат внимание на пристигащите коли и на фаровете, които заслепяваха очите им.

Качиха се във волвото, затръшнаха вратите и за секунда Маделин изпита чувството, че се откъсват от погребението. Но по дългия път към стария си квартал тя усети как то се връща, проблясва през ума й — приглушените звуци, изпълнили църквата, миризмата на цветя и свещи. Тихият, напевен глас на епископа, който говореше за един човек, който Маделин почти не познаваше — отец Франсис. Честен, сериозен, винаги готов да подаде ръка — така бе казал епископът.

А тя през цялото време си мислеше за онова осемнайсетгодишно момче, което бе дошло да я спаси. Което бе чуло тихото й: „Помогни ми“ и бе отговорило: „Винаги, Мади. Винаги“.

Тя изгаси мотора и остана така за миг, загледана в дъждовните капки, които падаха по предното стъкло. Виждаше къщата на баща си, тъмните прозорци. Ливадата беше кафява, покрита с мъртви листа.

Въздъхна.

— Да вървим.

Маделин вървеше напред, покрай празната къща на баща си, която сега беше нейна, въпреки че никога не можеше да мисли за нея по този начин. Баща й я бе обезнаследил приживе, но след смъртта си бе оставил всичко на нея: последен жест на един умиращ, който остави на раменете й къща и пари, които представляваха всичко, свързано с детството й, което тя ненавиждаше.

Вървеше по алеята, покрай мъртвата розова градина, която някога беше гордостта на майка й, после по мъртвите листа, покрили задния двор.

Стигна до малък кей, заливан от морските вълни. Високите токчета на Маделин затъваха в тревата. Тя тръгна по скърцащия стар док и седна в края му.

Лина седна до нея и провеси краката си през ръба.

Останаха така сякаш цяла вечност, загледани в облаците, събиращи се над главите им. Дъждът се усилваше, капките плющяха върху повърхността на водата.

— Тук ме доведе баща ми, когато майка ми почина — каза най-после Маделин.

— Това е твоята къща, нали? Тази, в която си израснала?

Маделин потрепери и се загъна по-плътно в палтото си.

— Да.

— На прозорците на втория етаж има решетки.

Дойде й наум да излъже, но се отказа. Кимна.

— Това беше моята стая.

— Той те е заключвал?

Маделин се засмя тихо.

— Виждаш ли? Не си мисли, че имаш най-лошата майка на света.

Лина замълча. След малко каза тихо:

— Продължавам… да посягам към телефона, за да му се обадя, и после се спирам.

Маделин прегърна дъщеря си през раменете и я придърпа към себе си. Дъждът валеше, мокреше лицата и дрехите им.

— Аз разговарям с него всеки ден, все едно че още е тук. Понякога дори имам чувството, че ще ми отговори…

Лина кимна.

— Иска ми се това да означава нещо, но… — Тя сви рамене. — Не знам. Толкова много ми липсва.

Маделин се загледа в профила на дъщеря си, толкова блед и детски в този момент. Болеше я за Лина, искаше да й помогне да преодолее болката, да й даде нещо, в което да вярва, което да й помогне да понесе всичко по-лесно.

Ейнджъл.

Толкова внезапно се сети за него, че се огледа наоколо. Помисли си — налудничаво — че бе чула гласа на Франсис. После разбра, че това е било само собственото й подсъзнание.

Но същата мисъл се върна отново: „Дай й баща!“.

Това щеше да й каже Франсис.

Тя се обърна към Лина и я гледа толкова втренчено и продължително, че дъщеря й най-после се обърна.

— Какво има, майко?

Маделин облиза устните си и усети вкуса на дъждовна вода. Почувства някакво трепване в гърдите си. Знаеше, че това е страх. Най-лесното в момента беше да се обърне, да се засмее и да каже, че няма нищо. Но след смъртта на Франсис бе осъзнала колко несигурен е животът, как понякога погрешните решения остават завинаги. Колко много можеш да съжаляваш за думи, които никога не си казал…

Беше време да престане да бъде изтривалката, в която я бе превърнал баща й. Трябваше да бъде силна заради себе си, заради Лина, заради всички тях. Може би Лина щеше да избяга с Ейнджъл, може би Ейнджъл щеше да разбие сърцето на дъщеря й. Възможностите бяха много и всичко можеше да се обърка.

Но в продължение на години не бе направила нищо и всичко се бе объркало така или иначе.

Опита се да измисли най-добрия начин да го каже, но разбра, че няма такъв. Съществуваше само истината и тя щеше да подейства на Лина като удар.

— Говорих с баща ти.

— Да, хубаво.

Маделин преглътна.

— Наистина.

Лина бавно надигна глава и погледна тъпо майка си. Маделин я чакаше да каже нещо, но тишината продължи много дълго. Трябваше тя да я наруши:

— Той е много болен в момента и не може да те види, но скоро…

— Искаш да кажеш, че не иска да ме види. — Лина скочи на крака. — Да, обзалагам се, че страшно му е призляло, когато е разбрал, че има дъщеря. Не мога да ти вярвам — изсъска тя, клатейки глава.

Маделин също се изправи и посегна към дъщеря си.

— Лина…

Лина отблъсна ръката й.

— Не ме докосвай. Не мога да ти вярвам, майко. Седя тук в дъжда, след погребението на Франсис, а ти ми казваш — най-после — че си говорила с баща ми… — Тя се изсмя истерично. — Значи днес, днес, трябва да разбера, че имам баща, но на него не му пука за мен и не иска да ме види. Много подходящ момент си избрала, майко.

— Скъпа, моля те…

Очите на Лина се изпълниха със сълзи.

— Не мога да повярвам, че си си помислила, че това може да ме накара да се почувствам по-добре.

— Лина, моля те…

— Направи ми една услуга, майко. Не се опитвай повече да ме развеселяваш, а? — Тя изгледа още веднъж Маделин, обърна се и хукна по хлъзгавия кей.

Маделин остана на мястото си безпомощна. Победена, тя се наведе, взе чантата си, после тръгна обратно към колата.

Когато влезе вътре, погледна към Лина, която седеше, притиснала лице към стъклото, скръстила ръце, стиснала очи. Помисли си какво би могла да й каже, но всичко щеше да прозвучи глупаво. Беше направила погрешна преценка. Каза единственото нещо, което все пак имаше някакъв смисъл:

— Съжалявам, Лина. Явно не трябваше да ти казвам. Не мислех разумно… — Думите й потънаха в тишината и не получиха отговор. Не знаеше какво друго да каже, затова запали колата.

Мълчаха през целия обратен път към къщи.

„Съжалявам“, бе казала.

Би трябвало да знае след последния уикенд колко безсмислена е тази дума, как потъва в океана на болката, без дори да остави следа.

 

 

Ейнджъл се събуждаше бавно, заслушан в гласа й. Беше му необходимо известно време, за да се осъзнае. Тя му четеше — „Крадецът на човешки тела“ от Ан Райе, ако не грешеше.

Отвори очи.

— Малко странен избор — каза той и се усмихна леко. — Надявам се, че това не е начинът, по който си избрала да ми кажеш, че отсега нататък трябва да пия кръв.

Разбра, въпреки маската й, че тя се усмихва.

— Съжалявам, това е книгата, която чета в момента. Помислих си, че може би искаш да чуеш… — Тя сви рамене и се изсмя късо, дрезгаво. — Не съм помисляла за темата. Просто реших, че ще се чувстваш по-малко самотен, ако чуваш нечий глас.

— Заекваш, Мад.

Тя отново се засмя и затвори книгата.

— Така е.

— Обикновено не заекваш, освен ако не си нервна. Какво се е случило — да не би страхотното сърце на умрелия да е спряло, докато съм спял?

— Не — отвърна тихо тя и той видя, че смехът изчезна от очите й. Сега го гледаше с неизразима тъга. — То сега е твое сърце, Ейнджъл.

Той изпита горчивина. Помисли за сърцето си, за сърцето на донора, и го усети как бие в гърдите му, бие, бие, бие. Разсеяно се замисли дали щеше да продължи да бие, когато тялото му умре. Представи си се, легнал в ковчег, тялото — вкочанено, бледо, а това сърце си бие ли, бие. Това нещо беше в него вече трети ден, а с всяка изминала секунда го чувстваше все по-чуждо.

— Да, кажи го на умрелия. Той е мислел, че си е негово. — Надигна главата си и това му струваше почти нечовешко усилие. — Как можа да им позволиш да ми причинят това, Мад?

— Ние спасихме живота ти — каза тихо тя.

— Не ме гледай така — изсъска той. В този момент я мразеше, мразеше всичко и всички на света. — Не сте спасили живота ми, а сте удължили смъртта ми. Погледни ме, за бога. Главата ми прилича на проклета тиква, закачена за дръжката си. Отслабнал съм с десет кила, а главата ми е като диня. А какво ще кажеш за нещастника, който ми дари това сърце? Дарено. — Той се изсмя горчиво на собствената си ирония. — Опитваш се да звучи така, сякаш е дал канче супа на някой просяк. Но това е било сърцето му, по дяволите. Неговото сърце. Нима мислиш, че му е харесало да бъркаш с мръсните си ръце в гърдите му и да извадиш сърцето му така, както си извадила моето?

Тя седеше неподвижно. Изглежда, сдържаше собствения си гняв с огромно усилие на волята.

— Дадохме ти втори шанс да живееш. И за момента трябва да мислиш само за това.

— Ами ако не го искам?

— Как смееш? Някой е умрял, за да ти даде този шанс. Ако го отхвърлиш, Ейнджъл де Марко, кълна се в Бога… — Млъкна внезапно, сякаш бе казала прекалено много. Задъхана, отмести поглед от очите му и се загледа в стената.

Той изведнъж се почувства уморен, толкова уморен. Цялата му съпротива изтече от тялото му, за да се събере в проклетия цилиндър в основата на леглото. Вдигна ръка, за да махне косата от очите си, и отново усети колко подути са бузите му. Добре поне, че нямаше огледало.

— Исусе, превърнахте ме в поничка.

— Отоците ще спаднат.

Той я погледна.

— Съжалявам, Мад. — Опита се да измисли още нещо. — Тази нощ сънувах Франсис.

Тя бавно се отпусна назад на стола. Ейнджъл забеляза, че ръцете й треперят, преди да успее да ги скръсти в скута си.

— Наистина ли? — прошепна тя. — Какво сънува?

Той се насили да си спомни.

— Сънувах, че ми е студено. Това беше от онези сънища, в които си мислиш, че си буден. Значи се събуждам — насън — и виждам одеялата, събрани в краката ми. Протегнах се да ги оправя и когато го направих, погледнах към прозорчето на вратата и видях Франко, който стоеше там и ми се усмихваше.

— Как изглеждаше?

— Това е най-странното. Беше целият мокър, сякаш бе стоял на дъжда. Докосна стъклото, сякаш се опитва да мине през него, но не успява. Чух гласа му: „Здрасти, Ейнджъл“. После се усмихна с онази своя усмивка. Нали знаеш, когато очите му почти се затварят. — Той сви рамене. — После изчезна.

Очите на Маделин се изпълниха със сълзи.

— Какво има, Мад?

Тя се загледа в ръцете си. Беше невероятно бледа, невероятно крехка.

— Франсис замина за Портланд миналата седмица.

— Да, знам.

Тя рязко вдигна глава.

— Знаеш ли?

— Дойде да ме види, преди да тръгне.

Маделин го изгледа втренчено.

— Не ми е казвал, че е идвал. — Тя спря и Ейнджъл разбра, че лицето й зад маската е смръщено.

— Сигурен съм, че не ти казва всичко.

Тя преглътна.

— Не исках да ти казвам това сега, заради сърцето ти… — Очите й отново се изпълниха със сълзи. — Твоето скъпоценно сърце.

Стомахът му се сви.

— Какво е станало?

— Франсис претърпя автомобилна злополука близо до Портланд.

Неприятното чувство се разпространи по цялото му тяло.

— Е?

Тя го погледна в очите и той разбра.

— Съжалявам, Ейнджъл. Загинал е. Не си е сложил предпазния колан. — Сякаш искаше да каже още нещо, но не продължи. Просто седеше там, взираше се в него, а по бузите й бавно се стичаха сълзи и мокреха зелената маска.

Не.

Франсис не може да е мъртъв. Не и Франсис със засмените очи и изключителната вяра. Не и Франсис, който никога не бе наранявал никого.

— Лъжеш — изсъска той, клатейки глава. — Това не е вярно.

Но в очите й виждаше, че това е самата истина.

— О, господи! — прошепна, очаквайки сърцето си втора употреба да спре да бие. Болката беше огромна, стягаше гърдите, изпълваше гърлото му, пареше в очите му. — Проклятие! Кой не си слага предпазен колан през деветдесетте? — Предпочете да се гневи, отколкото да се оставя на болката. — И какво, по дяволите, е правил в Портланд, да му се не види? Той е свещеник, не търговски пътник. Никога не би тръгнал на път, без да е необходимо. Спомням си, когато бяхме малки…

„Не! — отчаяно си помисли. — Недей да мислиш за това сега. О, господи, недей да мислиш за нищо.“ Но не можеше да спре. Изведнъж си спомни всичко с изненадваща яснота — денят, в който Франсис го научи да кара кола. Как бяха обикаляли паркинга на училището, а таратайката на майка им скърцаше и угасваше всеки път, когато се опитваха да сменят скоростите… Как се бяха смели, проклинали, смели…

— Не и Франко — прошепна той, загледан в Мад. — Трябваше аз да умра вместо него.

Мъката в очите й го накара да се просълзи. Сълзите закапаха по бузите му.

— И аз искам да не се беше случвало, Ейнджъл.

— Страдал ли е? — Ужаси се от въпроса си още в мига, в който го зададе — беше толкова обикновен и безсмислен, но искаше да знае отговора.

Тя отмести поглед.

— Лекарите, които са присъствали, казват, че е умрял мигновено. Нищо не са могли да направят.

Седяха така, плачейки, сякаш в продължение на часове. Ейнджъл плачеше за толкова много неща — за всичките пъти, когато не се бе обадил на Франсис, за всичките коледни картички, които никога не изпрати. Какво си бе мислил, че ще живеят вечно ли?

— Господи, Мад! Не казах… — Думите му изневериха. Толкова много неща не бе казал. Толкова много грешки, пропуснати възможности и егоизъм. Господи, толкова егоизъм.

— Той знаеше, че го обичаш, Ейнджъл. Винаги го е знаел.

Думите й изпълниха цялото му съзнание. Искаше да му помогнат, но не можеха. От тях само го заболя още повече.

— Загинал е на път за Портланд. — Той се замисли. — Това явно е било само няколко часа, след като дойде при мен. Господи, как е възможно да не съм знаел, че го няма, през всичкото това време?

Маделин отново извърна поглед, втренчи се в стенния часовник, после бавно отново го погледна в очите.

— На път за Портланд — каза тя. — Да. Да.

— Защо си чакала толкова време, без да ми кажеш?

— Сърцето ти беше прекалено слабо.

Прииска му се да каже нещо мръсно и горчиво в отговор, нещо за сърцето на умрелия в гърдите си, но не можеше.

— Господи, той е мъртъв от повече от седмица, а аз не съм знаел. И погребението ли си направила, без да ми кажеш?

— Неговите енориаши искаха голямо католическо погребение. Не ти казах, защото не би могъл да излезеш оттук, а те не можеха да чакат повече. Можем да направим тиха семейна церемония, когато се пооправиш.

Той затвори очи. Представи си някаква малка църквица, пълна с цветя, и дълга пътека между пейките, водеща към лъскавия ковчег до олтара. Също като погребението на поп, само че този път в белия сатен нямаше да лежи тялото на един старец. Това беше Франсис… Франсис лежеше мъртъв в дървения сандък…

Обсипан с цветя — винаги обсипват ковчезите с цветя, сякаш външната красота можеше да промени това, което лежеше вътре.

— Не — каза той и усети как сълзите отново се надигат в гърлото му. — Не искам да запомня Франсис така. Ще се сбогувам с него по свой собствен начин, когато изляза оттук.

Те отново замълчаха, загледани един в друг. Ейнджъл се опитваше да не мисли за Франсис, но не успяваше.

— Това е смешно, Мад… — Той се изненада, че говори на глас. Но тя беше единственият човек на земята, с когото можеше да разговаря, единственият човек, който познаваше Ейнджъл и Франсис и старите времена. — Дори и през всичките тези години, през които ме нямаше, аз знаех, че Франсис съществува. Всеки път, когато моя снимка излезеше на корицата на някое списание или на нов плакат, аз си мислех за Франсис. Знаех, че ще го вземе, ще се усмихне и ще поклати глава. Знаех, че чака да му се обадя, и често вдигах телефона, но така и никога не се обадих. И когато той дойде да ме види тук, исках да му кажа толкова много неща, но отново се забъркахме с онези глупости за Франсис светеца и лошото момче Ейнджъл и така и не изрекох думите. — Той я погледна. Щеше му се да му прости всичките грехове. Но брат си трябваше да помоли за това, а вече беше твърде късно. — Май си мислех, че и двамата сме безсмъртни.

Усмивката, която присви очите й, беше тъжна.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Аз… Аз нараних Франсис точно преди да тръгне. Направих го толкова лесно, толкова необмислено, а когато осъзнах какво съм направила, си помислих, че мога да оправя нещата по същия начин… съвсем лесно…

Той видя болката й и тя му даде неочаквана сила.

— Той те обичаше, Мад. От първия миг, в който те видя в онази болнична стая, той те обичаше.

— Ти си спомняш онзи ден?

Той не отговори, не знаеше какво да каже. Тя имаше пълно основание да си мисли, че е забравил. По едно време и той смяташе така, но сега разбра, че спомените за нея са все още в душата му, скътани на сигурно място през всичките тези години. Той я гледа толкова дълго, че усети как сълзите отново се връщат. Искаше му се да разтвори ръце, да я притисне толкова близо до себе си, че да се слеят в едно, за да не може никой от двамата да не се чувства самотен.

Но се страхуваше, че ако я докосне точно сега, ако обвие ръцете си около нея и усети сълзите й до кожата си, щеше да се изгуби окончателно.

— Какво ще правим, Мад? — прошепна той.

Тя скръсти ръце и се втренчи в него. Бузите й бяха мокри от сълзи.

— Ще се опитаме да живеем без него.

 

 

Маделин стоеше пред къщата на Франсис. Държеше голяма празна кутия.

Толкова й беше мъчно, че не можеше да помръдне. Просто стоеше там, а пред очите й минаваха стотици картини от миналото, десетки пъти, когато бе вървяла по същата тази пътека, носеща пици, цветя или шампанско. Както когато взе първия си изпит по биохимия… Или в деня, когато Франсис бе изслушал първата си изповед като свещеник… Кръщаването на Лина… Последният рожден ден на Маделин…

Тя потрепери й се насили да мисли за други неща — Лина и Ейнджъл и дните, които им предстояха.

Маделин не можеше да продължава както досега. Беше минала една седмица от смъртта на Франсис, а тя все още не беше излязла от мъглата, говореше само когато й заговорят, а дори и тогава невинаги. Знаеше, че Лина има отчаяна нужда от нея, но Маделин се чувстваше така, сякаш вътре в нея не е останало нищо, само една болезнена дупка там, където някога беше Франсис. Той беше нейният фар, нейната опора през повече от половината от живота й. Без него се чувстваше изгубена.

Пое си дълбоко въздух и вдигна брадичка. Знаеше, че няма никакъв смисъл да отлага подобни неща, да се преструва, че няма нужда да мине по тази пътека, да отвори тази врата и да опакова нещата му. Икономът му се бе погрижил за повечето неща, но Маделин бе поискала сама да прибере личните му вещи. Би могла да го отлага вечно, но скоро трябваше да се нанесе новият свещеник.

Тя отиде до вратата и я отвори широко. Стиснала празната кутия, вдървено премина през всекидневната, за да отиде в спалнята му.

Когато отвори и тази врата и включи осветлението, спомените я връхлетяха толкова силно, че тя отстъпи назад. Картонената кутия се изплъзна от пръстите й и падна на пода.

Сълзите я заслепяваха. Хълцайки, тя вдървено обиколи малката спалня. Докосваше разни неща — снимки, книги, любимата му бейзболна шапка, която носеше през съботите. Броеницата му кротко лежеше върху Библията.

Видя една снимка на нощното шкафче и я взе. Прокара пръсти по студеното стъкло. Тя и Франсис в деня, в който я изписаха с Лина от родилното. Усмихваха се, но в очите им имаше толкова тревога, толкова страх, изписан на юношеските им лица…

„Здрасти, Мади.“

— О, Франсис…

Тя дръпна възглавницата от леглото му и я погали. Чаршафите бяха онези със сцени от „Междузвездни войни“, които му бе подарила на шега миналата Коледа.

Беше казала на Ейнджъл, че трябва да се научат да живеят без Франсис — но как можеше да го направи? Как можеш да се научиш да живееш без слънчевата светлина?

Сълзите се върнаха, горещи и парещи, и тя се предаде. Бавно се отпусна на колене, ридаейки във възглавницата, която миришеше на най-добрия й приятел.