Кристин Хана
Отново у дома (22)

Глава 21

Лина крачеше напред-назад в тихия болничен коридор. От време на време някоя сестра или лекар я поздравяваше и тя трябваше да вдигне глава и да каже нещо в отговор, но не спираше да крачи.

Хилда мина забързано и я потупа по рамото.

— Крачиш като лъв в клетка, мила. Какво има?

Лина едва я погледна. Беше й необходимо огромно усилие на волята, за да спре на едно място. Единият й крак потупваше по пода. Лина познаваше и обичаше Хилда почти откакто се помнеше, но точно сега беше прекалено нервна, за да говори с нея. Беше чула, че Хилда й зададе въпрос, но не можеше да си спомни какъв точно.

Хилда я погледна въпросително, после закудкудяка неодобрително:

— Дъщеря ми е фризьорка, нали знаеш? Би могла да направи чудеса с косата ти.

Медицинската сестра й бе давала съвети за външния й вид в продължение на години. Всеки път, когато видеше Лина, тя идваше, поклащаше глава и мърмореше разни неща за това, колко красива би могла да бъде Лина с малко по-малко грим. Лина обикновено се засмиваше на полушеговития съвет на Хилда.

Но не и днес.

Щеше да види баща си след няколко минути. Ами ако той не я хареса?

Тя въздъхна, пъхна ръце в джобовете си и се обърна рязко, оставяйки Хилда с отворена уста. Изтича в кабинета на майка си и затвори вратата след себе си. Застана пред старото викторианско огледало на стената и се загледа в отражението си.

Момичето, което я гледаше от огледалото, беше бледо, с подути очи. Косата й стърчеше в хиляда различни посоки. Черният молив, който бе сложила на долните клепачи, я правеше да изглежда така, сякаш са я били.

Как така никога преди не го бе забелязвала?

„О, господи! Баща й щеше да си помисли, че е грозна.“

Започна да рови в чекмеджетата на майка си, извади един гребен и се опита да оправи косата си, но без никакъв успех.

Когато се върна до огледалото, изпита истински страх. Все още приличаше на един от онези бездомници, които можеш да видиш всеки ден в града.

Вратата се отвори и Лина рязко се обърна. Беше толкова нервна, че изпусна гребена.

Майка й влезе в стаята и на Лина направо й прилоша. Както винаги, Маделин й изглеждаше така, сякаш току-що излиза от реклама за козметика — златистокафявата коса обграждаше лицето й в добре подредени къдрици, красивите лешникови очи бяха подчертани от съвсем малко кафява спирала. Облечена в бежов кашмирен пуловер и черни панталони, тя беше истински модел за класа и стил.

Това баща й смяташе за красиво.

Лина отново се погледна в огледалото и се намръщи.

— Не мога да го направя, майко. Трябва да дойда утре. Мисля, че получих хранително отравяне от пшеничната каша тази сутрин.

— Той те чака — отвърна тихо Маделин и затвори вратата след себе си.

Пулсът на Лина се ускори.

— Т-той е казал, че иска да ме види?

Майка й се намръщи и се приближи към нея.

— Добре ли си?

Лина кимна, после поклати глава, после отново се опита да кимне, но сълзите дойдоха неканени и изпълниха очите й.

— Не — прошепна тя.

Майка й я погали по бузата.

— Нормално е да си нервна.

— Грозна съм.

— Прекрасна си.

— Не биваше да позволявам на Джет да ми реже косата. — Бързо погледна към майка си. Очакваше да чуе „Казах ти аз“, но тя остана безмълвна. Най-после Лина се осмели да продължи: — Мислиш ли… Може би ще успееш да ме направиш да изглеждам като теб.

Майка й я погледна внимателно и устните й се разтегнаха в лека усмивка.

— О, не… Ти си много по-красива от мен.

— Да, бе, точно така — изстена Лина. — А Босна е прекрасно място за почивка.

Майка й я хвана за ръката и я заведе до стола зад бюрото.

Лина седна.

— Вдигни лице — каза Маделин.

Когато Лина се подчини, майка й изчисти всичкия грим с малко крем и тампон памук, после я гримира съвсем леко. Спирала, руж и малко бледорозово червило. После среса косата й назад и я напръска с нещо.

Лина се опита да стане.

— Стой тук — заповяда майка й и отиде до шкафа в ъгъла. Отвори го и извади един светлосин пуловер от ангорска вълна. Обърна се към бюрото и се усмихна. — Смятах да ти го подаря за Коледа.

Лина погледна мекия пуловер и се засрами. Знаеше, че когато дойдеше Коледа, тя щеше да погледне на нещо толкова женствено с пренебрежение и да го захвърли, смятайки майка си за абсолютна идиотка. Погледна я в очите.

— Много е хубав, майко. Благодаря.

Маделин се засмя.

— Точно същото щеше да ми кажеш и на Коледа.

Усмихната, Лина съблече блузата с щампа от реклама за бира, захвърли я в ъгъла и се пъхна в мекия пуловер. Когато майка й я заведе отново до огледалото, Лина не можа да повярва на очите си.

Този път там видя една красива млада жена. Очите й изглеждаха невероятно сини от пуловера. За първи път, вместо да изглежда призрачно бяла, тя изглеждаше бледа и някак крехка като онези момичета в рекламите на Келвин Клайн. Тя импулсивно се обърна и силно прегърна майка си.

Само след миг осъзна какво е направила току-що и се отдръпна сконфузена.

Майка й се усмихна.

— Трябва да знаеш, че баща ти е много болен. Съвсем наскоро претърпя сърдечна операция и не бива да се вълнува много. Ще го изпишем след около час, но засега ще трябва да се движи съвсем малко. Възнамерявам, ако всичко върви добре, да му помогнем да си намери някаква къща под наем днес. Ние тримата.

— Нещо като семейство — каза Лина, изненадана от копнежа в думите си.

Майка й сякаш се стресна и малко се натъжи.

— По-скоро като нови приятели.

Лина кимна. Пое си дълбоко въздух, изпъна рамене и вдигна брадичка.

— Готова съм, майко.

— Добре. Той е в стая 264-W.

— Ти няма ли да дойдеш с мен?

Майка й поклати глава.

— Мисля, че вие двамата имате нужда да останете сами за известно време.

И тогава Лина отхвърли страха, който се опита да я обземе. Помисли си колко добре изглежда, как бледосиният пуловер прави очите й да изглеждат сини като тези на Франсис, как черната й коса изглежда толкова добре.

„Ще го накарам да ме обикне.“ Тя се вкопчи в тази мисъл, прегърна я до гърдите си и се помоли да успее да я осъществи. Погледна майка си и й се прииска да каже нещо, но нищо не й се струваше достатъчно добро. Виждаше страха в очите на Маделин и знаеше, че тя се страхува и заради двете.

Усмихна се бързо и излезе. Мина забързано покрай стаята на сестрите, покрай чакалнята за посетителите.

Когато стигна до стаята му, сърцето й вече биеше много силно и дланите й се бяха изпотили.

Тя надникна през прозорчето на вратата и видя един мъж, застанал до прозореца с гръб към нея.

Беше облечен в дънки и дънкова риза, косата му беше дълга, тъмнокафява. Добър знак, помисли си тя — дългата коса.

Пое си дълбоко въздух и почука. Отвътре се чу приглушено:

— Влезте.

Тя отвори вратата.

— Здравей, Лина — каза той с приятен, равен глас и тя изпита чувството, че го познава.

Да, това беше глас, който бе чувала, но не можеше да си спомни къде.

Зачака нервно да се обърне.

Той бавно се завъртя. Дъхът й спря, когато го позна. Коленете й омекнаха. Прииска й се да се подпре на нещо, за да не падне, но наоколо нямаше нищо подходящо.

Това беше Ейнджъл де Марко.

— О, господи! — прошепна тя. Чувстваше се толкова объркана!

Той й се усмихна с онази усмивка, която бе виждала хиляди пъти на екрана.

— Виждам, че майка ти не ти е казала кой съм.

Тя се опита да каже нещо, но успя само да измучи нещо неразбираемо.

— Ела тук.

Тя се движеше като робот, в главата й се въртяха хиляди мисли. Баща й беше Ейнджъл де Марко. Нейният баща беше Ейнджъл де Марко. Нейният баща беше Ейнджъл де Марко. Съучениците й нямаше да повярват. Британи Левин щеше да се спука от яд.

И тогава я порази друга мисъл, толкова ярка, че изтри всичко останало от ума й.

— Де Марко — прошепна тя.

Той кимна и й се усмихна по-меко, по-интимно.

— Аз съм братът на Франсис.

Тя отново затаи дъх.

— Никога не са ми казвали.

Нещо премина през очите му, някаква сянка, която я накара да си помисли, че го е наранила.

— Никога не съм чела, че си от Сиатъл, нито че имаш брат. Мисля… Мисля, че четох някъде, че си от Източното крайбрежие.

Ъгълчетата на устните му се изкривиха в усмивка.

— Тактически ход за прикриване на следите. Не исках никой да знае къде съм израснал. Съжалявам. — Той се приближи към нея бавно.

Тя инстинктивно протегна ръце към него и той ги хвана в своите.

Лина погледна в легендарните му зелени очи и сърцето й спря да бие за миг. Той имаше очите на Франсис. Въпреки че бяха зелени, а не сини, това бяха красивите очи на Франсис. И гледаше също като Франсис.

— По-красива си, отколкото си мислех — каза дрезгаво той. Очите му бяха изпълнени със същото учудване, което изпитваше и тя.

Сълзи запариха в очите й, но не я беше грижа.

— Благодаря ти.

— Аз… Аз не знам нищо за бащинството.

— Няма нищо.

— Може би трябва да започнем полека, просто като приятели.

Приятели. Тези думи я изпълниха с възторг. За това бе мечтала винаги — за баща, който да й бъде приятел. Прехапа долната си устна, за да не се изсмее. Той щеше да бъде всичко, което някога бе искала да бъде баща й, беше сигурна в това. Той щеше да вземе всичката болка, мъка и страх от живота й и да ги прогони. Отсега нататък тя винаги щеше да има един спокоен, безопасен пристан.

Той пусна ръката й и докосна лицето й. Взираше се в очите й.

— Не ме гледай така, Анджелина.

Тя си пое дълбоко въздух. За един кратък миг си помисли, че той ще я нарече Анджелина-балерина. Но той не го каза, разбира се, че не го каза.

— Какво има?

— Нищо… Просто Франсис ме наричаше Анджелина… Никой друг.

— Така се казваш — каза той и гласът му се сниши до шепот. — Лина, не си мисли, че съм Господ или нещо такова. Аз само ще те разочаровам…

Това беше толкова абсурдно, че тя не му обърна никакво внимание. Продължи да го гледа, запаметявайки всяка подробност от лицето му.

— Не се тревожи. Аз ще те оби…

Той изведнъж сложи пръст на устните й. Лина премига объркана. Когато той дръпна ръката си, тя отвори уста:

— Но…

— Остави ме да спечеля любовта ти — каза дрезгаво. Очите му бяха толкова сериозни, че чак я изплашиха. Изведнъж това вече не бяха очите на Франсис. — Това е единствената възможност, която имаме.

 

 

Ейнджъл погледна към листа хартия, защипан в папката. Трябваше само да се подпише и щеше да е свободен като птица.

Но изпитваше странно нежелание да го направи.

Огледа малката болнична стая, в която бе живял през последните няколко седмици, и изведнъж я почувства като свой дом. Познаваше дори птиците, които кацаха на перваза на прозореца. Бе започнала да му харесва миризмата на дезинфектанти, картофено пюре и сос. Дори Сара от кухнята му бе станала приятелка.

— Добре ли си? — попита го Маделин.

Не знаеше какво да отговори. Чувстваше се като пълен идиот и изпита внезапен страх, че няма да успее да се справи навън, че сърцето, което сега му се струваше толкова силно в гърдите му, ще отслабне във външния свят, ще го предаде. Или че ще се върне към предишния си пиянски живот и отново ще се изгуби.

— Не знам. Мислех, че съм готов, но…

— Лина и аз ще бъдем с теб, Ейнджъл. Ти няма да си сам.

— Благодаря ти, Мад. — Той докосна лицето й, една лека, нежна милувка, която му вдъхна сигурност. — Не знам какво щях да правя без теб.

Тя се усмихна.

— Щеше да се справиш.

Той сви рамене и отново се огледа.

— Продължавам да си мисля, че би трябвало да имам багаж… Нещо, което да ми остане от всичкото време, прекарано тук.

Тя сложи ръка на гърдите му, точно върху сърцето.

— Останало ти е.

Зад тях вратата се отвори и те се обърнаха. Очакваха да видят Сарандън или Аленфорд, дошли да се сбогуват.

На вратата стоеше жена на средна възраст, облечена във вехто вълнено палто, с кални ботуши на краката.

— Търся… — Тя видя Ейнджъл и челюстта й увисна. — О, мили боже, това си ти… — Тя погледна към Маделин.

— Това е Ейнджъл де Марко.

Маделин остана така за миг, после тръгна напред, хвана ръката на жената и я изведе отвън, трясвайки вратата след себе си.

Минута по-късно се върна. Изглеждаше ядосана.

— Ще я заведат до стаята на баща й — 246-Е.

— Мамка му! — изсъска Ейнджъл. — Трябва да изчезваме оттук. Веднага щом тази жена се добере до телефон, ще си помисли, че е спечелила от лотарията. Ще й платят и ще й дадат нейните петнайсет минути слава.

Маделин го погледна.

— Съжалявам.

— Недей да съжаляваш — това трябваше да се случи. — Взе маската от нощното шкафче и я върза отзад на врата си. Преди да я сложи на лицето си, каза: — Ето каква е историята — бил съм тук за известно време и съм претърпял успешна сърдечна операция. Изписали са ме и никой не знае къде съм в момента. Всичко останало не се коментира. Нека Аленфорд да свика пресконференция колкото е възможно по-скоро. И хайде да изчезваме вече оттук.

Маделин кимна.

— Да вървим.

 

 

Много преди да се появят първите репортери, Маделин беше завела Ейнджъл в колата си и бързо се отдалечаваха от болницата.

Лина и Ейнджъл се бяха притиснали един към друг на задната седалка. Маделин ги погледна в огледалото за обратно виждане. Седяха един до друг, привели глави, и разговаряха оживено. Лина казваше, че е „страхотен“ начинът, по който измъкнаха Ейнджъл от болницата. Ейнджъл й разказваше някаква случка, когато се скрил в багажника на един пикап, докато тълпа фенове обсаждали сцената.

Маделин спря пред първата къща, която бе избрала за оглед.

— Какво мислиш за тази? — попита тя.

Лина и Ейнджъл погледнаха през прозореца, после се спогледаха и едновременно поклатиха глави.

Маделин въздъхна и отново потегли. Подразни я това, че те дори не я погледнаха, но още повече се ядоса, че я караха да се чувства изключена. Не беше избирала къщите случайно. Беше изгубила много време. Беше разговаряла с няколко посредника за най-хубавите къщи под наем, намиращи се на не повече от десет минути от болницата. След това бе избрала най-добрите седем и уговори да ги разгледат всичките днес.

Вече бяха стигнали четвъртата и Ейнджъл най-после реши да излезе от колата. Първите три не му харесаха дори на външен вид.

Най-накрая тя спря пред къщата, която й бе харесала най-много от седемте.

Угаси мотора и я огледа бързо. Знаеше, че Ейнджъл няма да я хареса, не и Ейнджъл от Лас Вегас, свикнал с огромни апартаменти и лимузини, но не можа да се въздържи да не му я покаже. Това беше място, в което Франсис би се влюбил.

Беше малка дървена къща с капаци на прозорците и голяма веранда. Построена в началото на века, къщата била лятна вила на някой от основателите на града. Беше разположена до езерото Вашингтон и в момента беше празна и запустяла. Много хора не биха платили огромния наем, който искаха собствениците — за тези пари биха могли да си наемат разкошен апартамент на някой от главните булеварди.

Високи стари дървета растяха отстрани на пътеката, водеща към входа от асфалтирания главен път. От тревата показваха главички маргаритки.

— Следващата къща — каза Маделин, очаквайки да чуе двугласовото „Продължавай“.

Тишина.

Тя се обърна и погледна назад. Ейнджъл и Лина се взираха в къщата.

— Франсис би я харесал — каза Лина. Отвори вратата, излезе от колата и тръгна по пътеката.

Маделин погледна към Ейнджъл.

— Никога не съм си представял, че мога да живея в дървена къща — каза той след минута.

Тя се усмихна извинително.

— Знам, че не е в стила ти.

Ейнджъл й се ухили и тя се изненада.

— Да, не беше. Нито пък следобеди, прекарани във волво. — Потрепери драматично.

Тя не можа да сдържи смеха си.

— Да влезем.

Слязоха и тръгнаха по пътеката. Ейнджъл се препъна. Без да се замисля, Маделин го прегърна през кръста и го остави да се облегне на нея.

Само миг по-късно осъзна, че го е прегърнала. Дъхът й спря в гърлото и тя бавно се обърна. Срещна въпросителния му поглед. Останаха така цяла вечност, без никой от двамата да продума.

— Не ти благодарих — каза най-после той.

Тя изпита разочарование, но не знаеше защо.

— Няма нужда — отвърна.

— Не е вярно! — Взираше се в очите й толкова настойчиво, че тя се зачуди какво ли вижда в тях. — Вече разбрах, че човек винаги трябва да благодари.

Тя импулсивно посегна и махна кичур коса от челото му. Само секунда по-късно осъзна, че го е направила само защото той й бе прозвучал като брат си. Франсис би казал точно това в момент като този. При тази мисъл я изпълни чувство за самота.

— Той би се гордял е теб.

Ейнджъл не попита кой е този „той“, само й се ухили.

— Защото прегръщам най-добрата му приятелка ли?

Тя видя промяната в очите му — този път в тях нямаше и следа от Франсис и любящата му душа. Този път там беше само Ейнджъл с избухливия нрав и бруталната откровеност и той я гледаше така, сякаш тя имаше значение за него. Сърцето й заби по-бързо. Изведнъж се почувства отново на шестнайсет, прегърната от момчето, което я обичаше.

Каза си, че не бива да обръща внимание на такива неща, че не бива да иска нищо от този мъж, който бе разбил сърцето й, но още докато го мислеше, разбра, че вече е прекалено късно, и това я изплаши до смърт.

— Не. Защото ти се променяш, Ейнджъл. А ние и двамата знаем колко трудно е това.

Той се засмя и се отдръпна от нея. Заедно тръгнаха по пътеката. На половината път Ейнджъл я хвана за ръката.

 

 

На следващата сутрин, когато отиде на работа, паркингът на болницата беше пълен с репортерски коли. Журналистите бяха нахълтали в болницата като глутница хиени. Снимаха всеки, който тръгнеше към входа, задаваха въпроси на всеки, когото срещаха.

Маделин се подразни, че трябва да се промъква през тълпата и да мърмори „Без коментар“. Когато стигна до кабинета си, откри Сарандън и Аленфорд, които я чакаха.

Маделин въздъхна и захвърли велуреното си палто на канапето.

— Ейнджъл знаеше, че ще стане така. Вчера го разпознаха точно преди да го изпишем.

— Сигурно е била онази прекрасна жена, която видях в отделението — каза спокойно Сарандън, отпивайки от кафето си.

— Ейнджъл какво иска да направим? — попита Аленфорд.

— Да потвърдим пред пресата, че е претърпял сърдечна операция. Да кажем, че е била успешна и че сме го изписали. Всичко останало трябва да запазим в тайна.

— Това няма да трае дълго.

Маделин долови нетърпението в гласа на Крис и май го разбираше добре. Хирургът искаше светът да разбере за изключителната му работа.

— Не — каза тя. — Няма. Но това ще му даде малко време.

— Добре. — Крис стана, а Сарандън го последва. — Да вървим… И тримата.

Излязоха от кабинета и тръгнаха по коридора на интензивното отделение като астронавти, връщащи се от успешен полет. Крис беше в средата, Сарандън — отляво, а Маделин — отдясно.

Минаха заедно, в крачка, през главния вход и се насочиха към паркинга.

— Искам да направя изявление относно Ейнджъл де Марко — каза Крис.

— Само секунда — изкрещя някой.

Репортери и оператори се втурнаха към тримата лекари, образувайки плътна окръжност около тях. Пред лицето на Крис изникна гора от микрофони.

Той изглеждаше спокоен и невъзмутим.

— Господин Анджело де Марко беше пациент в тази болница. След припадъка му в Орегон той беше докаран тук, за да му бъде извършена сърдечна операция. Тя беше успешна и господин Де Марко е изписан.

— Има ли СПИН? — извика някой.

— Не, няма.

— Кога беше операцията? — обади се друг.

— Съжалявам, не мога да ви кажа датата — отвърна спокойно Крис.

— Защо я криете?

Крис бързо кимна.

— Благодаря ви за отделеното време.

Светкавиците проблясваха, камерите щракаха, въпросите валяха.

Но пресконференцията беше свършила.

 

 

Тук беше тихо в ранната утрин, преди да започнат часовете. Тънки жълтеникави облаци висяха над върховете на дърветата и първите лъчи на слънцето се показваха иззад хълма. Краката на Лина затъваха в подгизналата от дъжда трева.

Чу разговора на приятелите си доста време преди да ги види. Гласовете им се издигаха над малката група дървета, придружени от сладникавата миризма на марихуана.

Тя нямаше търпение да се присъедини към тях. Пъхна ръце в джобовете си и се втурна нататък, вперила поглед в групата, към която толкова отчаяно се бе опитвала да се причисли.

Всички бяха там, скупчени един до друг. Няколко от тях, които не пушеха марихуана, стояха настрани, засмукали цигарите си.

Лина се намръщи. Изведнъж се почувства разочарована. Снощи Ейнджъл — нейният татко! — й бе говорил за наркотици, алкохол и цигари.

Беше чувала всичко това стотици пъти, но снощи беше различно. Преди всичко Ейнджъл беше нейният татко и тя искаше той да я обича. И още нещо — той сякаш я разбираше по начин, по който никой друг досега не я бе разбирал. Снощи, седнали заедно на люлката на верандата, заслушани в дрънченето на тенджерите, докато Маделин приготвяше вечерята, Лина бе погледнала в зелените очи на баща си и бе изпитала чувството, че гледа в огледало. Той беше първият възрастен, който си спомняше какво е да си дете.

Когато му го каза, той се засмя и отвърна, че е така, защото просто никога не е пораствал. Но тогава изведнъж стана съвсем сериозен. Когато тя извади цигара и понечи да я запали, той хвана ръката й и я гледа толкова дълго, че тя чак се изплаши.

— Първо на първо — каза той, — не можеш да пушиш покрай мен заради операцията ми. Но по-важно е, че пушенето е за идиоти, а ти ми приличаш на умно дете.

Думите му я накараха да се почувства малка и глупава. Тя промърмори нещо и остави цигарата. След това настъпи дълга тишина. Нощта бавно падаше. Някаква бяла пеперуда излезе от мрака и започна да се върти около лампата.

Най-после татко й отново заговори и този път тя разбираше, че мисли дълго и сериозно преди всяка дума.

— Аз съм алкохолик, Анджелина, както и наркоман, и… още по-лошо. Аз знам какво може да изпрати човек в тъмнината, за да търси малко светлинка… дори ако тази светлинка ти струва толкова скъпо и продължава само една вечер. — Той се обърна към нея и тя видя разочарованието в очите му. — Аз съсипах живота си. Направих го с наркотици и алкохол. Моля те, моля те, не бъди като мен. Това ще разбие сърцето ми.

— Здрасти, Лина! — Гласът на Джет прекъсна мислите й.

Лина разсеяно погледна към съучениците си и видя Джет, застанал на обичайното си място, стиснал термос в едната си ръка и цигара в другата.

— Носиш ли нещо за пиене?

Лина се намръщи. За първи път й направи впечатление, че Джет винаги иска нещо от нея.

— Не — извика тя в отговор.

Той извърна поглед от нея, преди дори да е успяла да довърши.

— Смотанячка! — извика той и всички се засмяха.

Лина остана там още известно време. Чакаше някой друг да я извика или да я покани долу. Но те сякаш бяха забравили за съществуването й. Пъхнала ръце в джобовете си, тя бавно тръгна към тях. Застана до Джет, без да казва нищо. В далечината се чу вторият училищен звънец и всички се засмяха.

Някой подаде на Лина цигара. Тя се втренчи в нея, премигвайки срещу дима, който залютя на очите й. Взе я и я подаде на следващия.

Джет се намръщи.

— Не искаш ли да се друсаш?

Тя сви рамене.

— Не ми се ще.

— Защо?

Всички чакаха отговора й, затаили дъх.

— Снощи говорих с баща си. — Тя усети приток на адреналин в кръвта си, докато изговаряше думите.

Джет си дръпна силно от цигарата и издуха дима в лицето й.

— О, нима?

— Да — отвърна тя, хилейки се. — Той е Ейнджъл де Марко.

Настъпи миг на изумление, после всички избухнаха в смях.

— Разбира се, че е той, Лина — смееше се Британи. — А моят баща е Джак Никълсън.

Джет отново се намръщи.

— Е, кой е той всъщност?

Лина ги огледа един по един. Изведнъж се почувства нежелана й се зачуди дали въобще някога мястото й е било тук.

— Вече ти казах — Ейнджъл де Марко.

Джет се втренчи в нея, повдигайки бавно едната си вежда.

— Четох, че е болен от СПИН.

— Не — отвърна тя. — Просто претърпя сърдечна операция. Нищо сериозно.

— О, така ли? — възкликна Британи. — Сякаш ти би могла да знаеш!

Лина се извърна към групата.

— Знам. Прекарах целия уикенд с него и той ми каза за операцията.

— Лъжкиня! — каза тихо Джет и тя разбра веднага, че всички ще се присъединят към него. Той й се ухили. — Ей, дай една цигара, а?

— Купи си сам — озъби се тя.

— Какво каза?

Тя се втренчи в него, в побледнялата му от наркотиците кожа и зачервените очи, в прекалено черната коса, падаща върху челото му. Зачуди се какво въобще бе намирала у него. Отвратена, поклати глава.

— Чичо ми Франсис беше прав. Вие, момчета, сте една тайфа неудачници.

Изражението в очите на Джет стана страшно.

— О, така ли? — прошепна.

Тя отстъпи назад.

— Да, така.

Джет я последва. Тя се спъна в един камък и седна. Той дойде до нея, надвеси се и се ухили.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Тя се подпря на ръце и бързо скочи.

— Където и да е, само да е далеч от вас, момчета.

Той се засмя, но това беше студен, гневен звук, който я изплаши — точно както бе замислен.

— Какво смяташ да правиш, да се сприятелиш с активистите ли? Те няма да се занимават с отрепка като теб, Хилиърд. — Той отново се изсмя. — И никой няма да повярва на опашатата ти лъжа, че Ейнджъл де Марко ти е баща. Слез на земята. Ние сме единствените приятели, които имаш. А сега престани да се държиш като кучка и ми дай една цигара.

Лина го зашлеви през лицето. Шамарът отекна в тишината. Миг по-късно осъзна какво е направила — видя гнева в очите му и хукна през футболното игрище. Той посегна да я хване, но не успя и изпсува, но тя вече бе взела преднина.

Лина не поглеждаше назад. Тича чак до училището. Задъхана влезе и когато стигна до кабинета на Вики Оуен, почука силно. Когато й отговориха, тя блъсна вратата, вмъкна се вътре и я затръшна след себе си. Отпускайки се на стола, си пое няколко пъти въздух, после погледна госпожица Оуен.

— Имам нужда от помощ.

 

 

Половин час по-късно Лина седеше в гимнастическия салон на училището — сама. Чакаше някого, когото не познаваше. Племенникът на госпожица Оуен, или братовчед, или нещо такова.

Госпожица Оуен бе изслушала разказа й за Джет и бандата и след това й каза просто:

— Имаш нужда от нови приятели, Лина.

Лина се бе изсмяла.

— О, да. Ще си поръчам малко по пощата утре. Трябват ми само няколко потвърждения за покупка.

Госпожица Оуен само се бе усмихнала и каза на Лина да отиде в салона и да чака. И ето, тя седеше тук на студения дървен под на баскетболното игрище, скръстила ръце. Чакаше.

След около десет минути вратата се отвори. Едно момче спря за миг, после бавно тръгна към нея. Стъпките му отекваха силно в празната зала.

Лина се взираше в него, различавайки все повече и повече от чертите му с всяка негова стъпка. Беше висок, много по-висок от нея, имаше къса руса коса. Кожата му беше бледа, с две червени петна на бузите. Беше облечен с огромна тениска и развлечени дънки.

Тя най-после го позна. Това беше ученическият вицепрезидент на училището — Зак Оуен.

— Здрасти — каза той. Гледаше я с прямота, която я накара да се почувства неудобно.

Тя кимна, но не каза нищо.

Той седна на пода пред нея.

— Леля ми ми каза, че имаш неприятности.

— Нищо, с което да не мога да се справя. — Тя го пронизваше с очи. — Освен това, какво знаеш ти за неприятностите?

Той се засмя и за миг й напомни за Франсис, с неговата широка усмивка.

— Всичко е игра, преструвка — каза тихо, сякаш можеше да чете мислите й. — Миналата година родителите ми загинаха и аз тръгнах по ръба — пиех, вземах наркотици… Сещаш се.

Тя го изгледа подозрително.

— Да, така е, а аз съм любимото дете на Майкъл Джаксън.

Той й се ухили.

— Не приличаш на него.

— Много смешно. Виж, трябва да тръгвам… — Тя понечи да се изправи, но той я хвана и я задържа на мястото й.

— Недей да бягаш.

Това беше всичко, което каза, три прости думи, но в гласа му тя долови разбиране. И трите прости думи вече не й се струваха толкова прости. Тя бавно приседна отново и го погледна.

— Как спря?

— Леля Вики ме вкара в клиника за наркомани. Когато се излекувах, дойдох в това училище. В началото беше трудно… Не познавах никого, но се кандидатирах за вицепрезидент, за да намеря приятели, и успях. — Той се ухили глупаво. — Разбира се, бях единственият кандидат.

— Този уикенд разбрах, че Ейнджъл де Марко ми е баща. — Нямаше намерение да го казва, но думите сами излязоха от устата й. Тя изчака, напрегната, за отговора му. Чакаше подигравката му.

Той я изучаваше.

— Да, май приличаш на него.

— Наистина ли? — Тя чу глупавата радост в гласа си и й стана неудобно.

— Макар че си по-хубава.

Комплиментът я поласка. Бърза усмивка надигна ъгълчетата на устните й.

— Благодаря.

Тя отново го погледна и за първи път видя, че той някак си прилича на Хю Грант. Въобще не приличаше на идиот.