Кристин Хана
Отново у дома (28)

Глава 27

Лина спря на алеята. У тях светеше. През прозореца на дневната се виждаха движещи се сенки. Изпита чувство на срам, но бързо се отърси от него.

Подпря колелото си на стената и бавно се изкачи по скърцащите стъпала на верандата. Спря пред входната врата. Събра кураж, натисна бравата и я отвори.

Майка й и баща й стояха в противоположните ъгли на стаята. Обърнаха се едновременно към вратата, след това се вцепениха.

Майка й се усмихна — нежна, разбираща усмивка, от която на Лина й се прииска отново да се разплаче.

— Здравей, скъпа.

Лина погледна към баща си, но той бързо извърна поглед. Паниката, която досега успяваше да овладее, се промъкна към нея. Беше объркала всичко, тъпото й, пубертетско държане бе провалило всичко. Тя изтича в стаята си и тресна вратата след себе си. Включи касетофона и го усили.

Хвърли се на леглото и се опита да заплаче, но сълзите не идваха. Сви се на кълбо, загледана в краката си.

— О, господи — прошепна тя.

Спомни си как изглеждаше майка й, когато се прибра — косата й — разбъркана, блузата — полузакопчана, очите й — замъглени и тя сякаш не можеше да спре да се усмихва.

Щастлива. Майка й изглеждаше щастлива.

А Лина й бе отнела щастието, беше го отнела от всички тях.

Някой почука на вратата.

— Махай се — прошепна тя.

Майка й винаги изчакваше няколко секунди, после си отиваше. Утре и двете щяха да се преструват, че нищо не се е случило.

Но почукването се повтори — по-силно, по-настойчиво. Лина не му обърна внимание, но вратата се отвори толкова рязко, че се удари в стената. Сложен в рамка портрет на Брат Пит падна на пода, разпилявайки парченца стъкло по синия килим.

Ейнджъл стоеше на вратата, изпълваше я. Тъмните му вежди бяха смръщени и вечната му усмивка я нямаше. Изглеждаше несигурен и неспокоен. Почти без да я поглежда, той влезе вътре и тихо затвори вратата след себе си.

Прекоси стаята и изключи касетофона, после бавно се обърна към нея.

— Махай се! — каза тя.

В мига, в който думите излязоха от устата й, й се прииска да ги върне обратно. Това, което наистина искаше да каже, беше: „Не си отивай“, но гласът й й изневери.

Той стоеше пред нея, пъхнал ръце в джобовете на дънките си.

— Виж, мисля, че не се справих добре. Въобще не знам какво е да си баща. — Той въздъхна и седна до нея. Матракът изскърца в настъпилата тишина. — Но знам едно — тази жена оттатък те обича, а ти нарани чувствата й тази вечер. Знаеш това, нали?

Тя изпита съжаление и извърна поглед, неспособна да го погледне в очите.

Той хвана брадичката й и насила я принуди да го погледне.

— Държа се като опърничаво дете и ад се срамувах от теб. Ти би трябвало да се засрамиш от себе си.

Тя знаеше, че той казва истината, а от нея болеше. Усещаше как сълзите се връщат, и се опита да ги избърше с ръкав, но те не спираха.

— Аз… Аз знам — прошепна тя.

Чакаше той да я приласкае, да й каже, че вината не е нейна или че понякога е нормално да се държиш като кучка, или че я разбира — всички онези неща, които би й казала майка й. Но той просто седеше там, оставяйки я да усети истинската тежест на собствения си срам.

Най-после се усмихна и погали косите й.

— Трудно е да порастваш… Но на теб поне не ти се наложи да ти извадят сърцето, за да го направиш.

Това й припомни какво му беше казала.

— Аз… Аз съжалявам за това, което ти казах… Нямах това предвид… Нали се сещаш, за сърцето.

Той въздъхна тихо.

— Това също ме плаши, Анджелина. Франсис беше най-доброто човешко същество, което познавам, и аз не мога да бъда като него, не мога дори да се опитвам да бъда като него. Но… — Той замълча, загледан в нея.

Сякаш всичко увисна във въздуха между тях. Лина затаи дъх.

— Но какво?

— Сгреших, когато поисках да ти бъда приятел. Това беше детски отговор на мъжки въпрос. Сега вече знам какво всъщност искам.

— Наистина ли?

— Искам да ти бъда баща. И ако ми позволиш да опитам, ще ти дам всичко, което притежавам.

Тя отново усети паренето на сълзите.

— Аз също го искам — каза тя и изхълца.

— Няма да е лесно. Аз невинаги правя нещата така, както трябва — като тази вечер. Трябваше да ти кажа, че исках да изведа майка ти. Трябваше да ти кажа, че я обичам и че искам да бъдем едно семейство. Но това, което става между мен и майка ти, няма да промени онова, което чувствам към теб. Ти си моя дъщеря и аз те обичам.

Тя се притисна към него и го прегърна.

— Аз също те обичам, татко.

Той погали косата й. Докосването му беше нежно и успокоително и тя за първи път в живота си се почувства в безопасност.

След доста време той се отдръпна.

— А сега, мисля, че имаш да разговаряш с още един човек, нали?

Тя се взря в зелените му очи и видя там нещо, което й даде сили. Кимна и бавно се изправи. До вратата спря и отново го погледна.

Той се усмихна.

— Можеш да го направиш.

И тя наистина можеше, сега вече го знаеше. Обърна се и излезе от стаята си, после бавно влезе в дневната.

Майка й стоеше до камината. Беше прехапала долната си устна — както правеше винаги, когато е нервна — и Лина най-после разбра колко много и колко често е наранявала майка си.

Майка й, която я обичаше и не спираше да я обича, въпреки…

— Съжалявам, майко — каза тихо тя.

Искаше й се да може да върне времето назад. Да премахне всичко — всички малки подлости, лоши думи и жестокост.

Маделин се усмихна бавно, разбиращо.

— Обичам те, скъпа.

Лина се хвърли в разтворените ръце на майка си и се притисна към нея.

— И аз те обичам, мамо.

 

 

Огромният брой джунджурии беше изумителен. Накъдето и да погледнеше Ейнджъл, виждаше пуйки и пилигрими и рогове на изобилието — свещници, фруктиери, пълни със сладкиши. Докато стоеше пред камината и топлината на пламъците стопляше глезените му, той разглеждаше украшенията по полицата над камината. В средата на всичко беше едно ръждиво на цвят папиемаше, върху което, почти неразбираемо, беше написано името на Лина.

Той се спираше на всяка дреболия, докосваше я. Чувстваше се така, сякаш се връща назад във времето. Единствените купени украшения бяха свещите, всичко останало Лина бе направила сама в училище. Папиемашето беше от детската градина. Първи клас беше представен от шапка на пилигрим, направена от пазарска чанта.

Той погали предметите. Можеше да види във всеки напредъка й в писането и артистичното умение. Опита се да си я представи като петгодишно момиченце с дълги черни плитки и беззъба усмивка, но сякаш не успяваше и това го натъжи. Беше пропуснал толкова много от живота й… толкова много… И не можеше да направи нищо. Не можеше да върне изгубените години.

Денят на благодарността.

Направи усилие да спре да мисли за миналото и да се съсредоточи върху бъдещето. Вярно, не е бил тук, за да я прегърне в първия ден от живота й, нито за да я води за ръка през първия учебен ден, но сега беше тук и вече нямаше да ходи никъде. Щеше да бъде тук и на сватбата й, щеше да заведе първия си внук на училище.

Обърна се, смятайки, че болезнената буца в гърлото му ще се превърне в прекрасни думи, изразяващи любовта му, но не можа да каже нищо.

Просто ги гледаше — жените на живота си. Маделин беше заета с приготвянето на някакъв диетичен сос и съдейки по смръщеното й лице, явно не вървеше добре. Лина подреждаше масата.

Ейнджъл никога не бе виждал подобни приготовления за едно ядене. Майка му никога не се бе старала за Деня на благодарността. От дълбините на паметта му изплува един спомен от детството.

— Кой иска бяло месо? — Сякаш отново чуваше гласа на майка си, лаещ в тясната кухня. Никой не й отговори. Минута по-късно тя излезе, препъвайки се, от кухнята и остави две димящи чинии на масата. — Твоята е на тезгяха, Ейнджъл. Нямаше как да ги взема и трите.

Но алкохолът й действаше. По средата на изречението тя заби нос в картофеното пюре. Той и Франсис се смяха до сълзи, после занесоха чиниите си в дневната, където вечеряха, като гледаха телевизия и разговаряха.

Братя…

— Вечерята е готова.

Гласът на Маделин върна Ейнджъл в действителността. Мъгливите сенки на миналото избледняха.

Той премига и погледна към масата. Дълга и овална, тя беше покрита с бяла ленена покривка, а върху нея бяха наредени свещници и подноси с храна. Той се отмести от камината и тръгна към масата.

Спря на половината път. Някакви цветни петна нарушаваха идеалната белота на покривката и му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Върху масата имаше три комплекта салфетки с различни на цвят отпечатъци от длани. В единия край на масата, от двете страни на подредените прибори, имаше две тъмносини длани с изписано име и дата — Маделин, 1985 г. Отляво на тях — червен комплект с името на Лина.

От другата страна на масата — жълт комплект. Франсис.

Погледът на Лина срещна неговия.

— Ние… Ние ги направихме много отдавна. Не мислех, че…

Ейнджъл видя и своите прибори до тези на Маделин. Там нямаше такава салфетка, разбира се, просто обикновени бели салфетки от двете страни на чинията му. Почувства се излишен.

Маделин излезе от кухнята, носеше буркан със зелена боя. Срещна погледа му и спря. Той веднага забеляза руменината на бузите й и треперенето на долната устна.

— Това е семейна традиция — тихо каза тя и му се усмихна.

Той взе боята и четката и безмълвно боядиса дланите си, после внимателно ги сложи върху белите салфетки. Когато свърши, огледа отново цялата маса и най-после се почувства така, сякаш си е вкъщи.

— Ще напиша „1996 г.“ над отпечатъците ти след вечеря — каза Лина.

Ейнджъл отиде да си измие ръцете и когато се върна, Лина и Маделин вече бяха заели местата си. И двете гледаха към отпечатъците на Франсис, към празното му място.

Ейнджъл не бе осъзнавал колко ще им бъде тежко — първият празник без Франсис. Трябваше да се досети, но не беше. Седна безмълвно на мястото си.

— Вие сте големи щастливки — започна тихо той. — Имате толкова спомени за него, които никога няма да забравите. Вашата традиция го върна отново тук, при нас, на тази маса, и той винаги ще бъде тук, неговият дух ще остане в тези отпечатъци от ръцете му.

Чу, че Лина подсмърча, и видя как бърше очите си.

— Има толкова много неща, които искам да му кажа, както и на вас, но ще трябва да го направя постепенно. Засега нека просто бъдем благодарни, че сме тук, че сме заедно. Франсис би искал точно това.

Маделин вдигна поглед, усмихна му се и докосна ръката му.

— Мисля, че ти трябва да нарежеш пуйката.

Когато посегна към ножа, сякаш усети духа на брат си, надвиснал над него. В ума му се въртяха хиляди неща, неща, които искаше да каже, които трябваше да каже, но единственото, което успя да излезе от устата му, беше:

— Хайде, братко, покажи ми как да разрежа тази птица.

Тъкмо ставаше, когато в ушите му зазвуча един познат глас. „Започни от гърдите, Ейнджъл. Би трябвало да знаеш как се прави.“

Ейнджъл се усмихна. Когато вдигна поглед, видя, че Лина и Маделин също се усмихват, сълзите ги нямаше вече.

 

 

Дойде декември. Гъсти облаци скриваха небето. Голи, треперещи дървета се гушеха покрай пътя и вятърът свиреше в короните им. Спускаше се здрач.

Ейнджъл се чувстваше нервен, докато шофираше към къщата на Маделин. Беше идвал десетина пъти тук, откак за първи път прави любов с нея, но днес мястото му изглеждаше различно. Ледът сковаваше алеята, блестеше върху старите кафяви керемиди на покрива. Студът правеше всичко да изглежда крехко и чупливо.

Остави колата запалена и излезе. Тръгна към входната врата и спря, намествайки вратовръзката си. Почука.

Отвори му Лина. Беше облечена в зелена кадифена рокля с бяла дантелена якичка и широк бял колан. Беше толкова красива. Той изпита внезапна радост от това, че въпреки всичките пропуснати години, въпреки всичките пропуснати моменти, той е тук и протяга ръка към прекрасната млада жена, която беше негова дъщеря.

— Как е момичето ми? — попита той.

Лина се усмихна.

— Добре. Готово ли е всичко?

Той сви рамене.

— Надявам се. Вчера говорих поне хиляда пъти с отец Макларън. Каза, че изборът ми на музиката е… необикновен, но ме остави да правя каквото си искам.

Този път устните й потрепериха, когато се усмихна.

— Добре.

Той хвана ръката й и я погледна в очите.

— Готова ли си за това?

Тя кимна. Преди да успее да отговори, Маделин се показа от дневната. Лина отстъпи встрани и Ейнджъл влезе.

Маделин изглеждаше невероятно красива. Беше облечена в елегантна тъмносиня рокля. Единственото й украшение беше наниз от перли. Приглади някаква въображаема гънка на роклята си.

— Защо ме гледаш така?

— Няма нищо. Хайде, да вървим — беше отговорът му. За миг тя придоби изплашен вид и той я разбираше. Протегна ръка и се усмихна, когато тя я пое.

— Не се страхувай — прошепна той.

Тримата излязоха от къщата и се качиха в мерцедеса. Тръгнаха към църквата, всеки потънал в собствените си мисли.

Ейнджъл паркира и изгаси мотора. Огромната църква блестеше в последните лъчи на залязващото слънце.

Заедно, ръка за ръка, те се изкачиха по стълбите към портала. Първото, което забеляза Ейнджъл, бяха свещите. Бяха навсякъде, десетки бели свещи в сребърни и медни свещници. По пейките имаше венци от зеленина, украсени с бели панделки.

Върху олтара имаше огромен венец от бели рози, свързани със златисти панделки. Имаше формата на сърце. В средата имаше снимка на Франсис, широко усмихнат, вдигнал палец, пожелаващ успех.

Изглеждаше толкова млад, толкова наивен, толкова жив…

— О, Исусе! — прошепна Ейнджъл и мъката сграбчи сърцето му.

— Не съм виждала тази снимка много отдавна — каза тихо Маделин. — Отпреди три години е, на езерото…

Гласът й се пречупи и това го разстрои още повече. Полагаше неимоверни усилия да прогони тъгата. Обърна се към нея, видя мъката в очите й и се опита да се усмихне. Искаше отново да й каже колко много означава за него, но от устата му не излезе и звук. Не тук, не сега, когато Франсис беше толкова близо и болката от смъртта му беше толкова силна…

Тя докосна бузата му и той се стресна, осъзнавайки колко дълго е стоял така, без да казва нищо, просто взирайки се в очите й.

— Не знам дали мога да го направя. — Той погледна към събраните зад тях хора.

Усмивката й беше изпълнена с увереност.

— Разбира се, че можеш. Това не е погребение, а литургия в памет на живота му.

Той кимна и затвори очи за миг. Опитваше се да пропъди мъката, която стягаше гърлото му. Толкова много му се искаше да се чувства добре, но, за бога, как да го направи, като единственото му желание беше да се свие в някоя дупка и никога повече да не излезе оттам?

Последва Лина и Маделин към първата пейка. Помисли си за Франсис — как щеше да се изсмее брат му, ако видеше Ейнджъл, коленичил в дома на Бога…

Това беше Франсис, когото искаше да си спомня. Не свещеника, а големия брат, който се опитваше да защитава Ейнджъл… мъжът, който се бе грижил за Маделин и Лина през всичките тези години, без никога да иска нещо повече от позволението им просто да ги обича…

Отец Макларън излезе пред олтара.

— Събрали сме се тук в този празничен ден, за да си спомним за един от нас. Отец Франсис Ксавиер де Марко, който беше една от пътеводните светлини в нашата енория. Вие всички си го спомняте като любящ, грижовен, благороден човек, който винаги беше до вас, когато имахте нужда от него, винаги усмихнат и готов да помогне. Ние тъгуваме за загубата му и ще продължим да тъгуваме, макар да знаем, че той сега е при Господ, когото толкова много обичаше приживе. — Той се обърна и вдигна ръка към Ейнджъл. — При нас е братът на отец Франсис, който не можа да присъства на погребението и сега иска да каже няколко думи за брат си.

Маделин стисна ръката му.

Ейнджъл преглътна. Тръгна тромаво към олтара и застана до отец Макларън.

Огледа тълпата и изведнъж се почувства не на място. Всички тези хора — непознати — познаваха Франсис по-добре от него и сигурно всеки от тях можеше да каже по-добри, по-истински думи.

Обзе го непоносима мъка и той сведе глава. Беше му необходимо време, за да успее да намери подходящите думи.

— Вие всички познавате един различен Франсис от този, когото познавах аз — започна тихо той, намирайки думите в тъмнината една по една. — Говорите за грижовен, внимателен свещеник, но аз не познавах него. Аз познавах един по-голям брат, който винаги ме чакаше, за да ме заведе до вкъщи след тренировките по футбол, въпреки че имаше куп други неща да върши. Аз познавах едно сърдечно момче с широка усмивка, винаги готово да вярва в мен дори когато грешах. Аз познавах момче, което един ден открадна сладкиши заедно с мен и после ме накара да ги изям всичките, защото пилеенето на храна било по-голям грях от кражбата. Познавах един млад мъж, който ме прегръщаше, когато плачех, и обещаваше, че някой ден ще оправи всичко…

Но аз никога не му дадох тази възможност. Мисля, че се страхувах да вярвам в него, страхувах се да вярвам в себе си. Ако… — Той въздъхна. — Ако бях повярвал, сега нямаше да стоя тук, говорейки ви за човек, когото обичах, но не познавах…

Той се обърна и погледна снимката на Франсис и изпита силен копнеж по брат си. Не можеше да намери подходящ спомен за него, който да разкаже на присъстващите. Искаше да си спомни нещо, което да ги разсмее, което да разсее тъгата и да я превърне в нещо друго, нещо, от което не боли толкова много.

Но не знаеше какво да направи, какво да каже, какво да мисли, освен едно — „липсваш ми, Франсис, съжалявам…“.

Видя, че Маделин се изправя. Обърна се към диригента на хора и кимна. Чу се дрънчене на касети и зазвуча музика.

Думите на песента идваха като стари приятели… Тази музика успокоява душата ти…

Музиката го върна обратно в детството му, обратно в онези луди дни, когато той и Франсис бяха непрекъснато заедно, когато единственото, което и двамата имаха, беше другият. Бяха танцували на песни като тази, бяха се смели, въртяха ги отново и отново на стария грамофон в кухнята.

Погледна към Маделин и видя, че тя се смее през сълзи. Видя отнесения израз в очите й и разбра, че тя също си спомня Франсис. Техният Франсис. Не тихия, сериозен свещеник, а веселото русо момче с онези сини, сини очи и усмивка, която можеше да озари цяла стая, и сърце, голямо като вечността.

Спомни си всичко само за миг — хубавите и лошите времена, нощите, в които бяха плакали, и сутрините, в които се бяха смели.

И не можеше да разбере защо въобще беше избягал от всичко това, защо никога не се бе върнал вкъщи. При тази мисъл очите му се насълзиха и погледът му се премрежи. Църквата се размаза пред очите му и се превърна в едно петно от бели цветя и трептящи свещи. Знаеше, че винаги ще си спомня миризмата на църква и че отсега нататък, когато помиришеше рози, щеше да си спомня за големия си брат.

„Аз си дойдох вкъщи, Франко…“ Стисна очи. Не се срамуваше от сълзите, стичащи се по бузите му. „Отново съм си вкъщи, братко, и този път никъде няма да ходя.“

В ума му се тълпяха мисли и той се опита да намери най-подходящата, най-правилните думи, които да каже на мъжа, когото обичаше толкова много, но изведнъж осъзна, че това няма значение. Не ставаше въпрос за думи, за извинения или за спомени… Ставаше въпрос за простотата на любовта.

Само за това. Любов. Братска любов, бащинска любов, семейна любов. А любовта не беше като тялото — тя не си отиваше, никога. Тя остава в теб, примесена със спомените.

Отвори бавно очи и през мъглата на сълзите видя Маделин и Лина. „Аз ще се грижа за тях, Франко. Кълна се, че ще го направя.“

Музиката спря внезапно и отново се възцари тишина. Ейнджъл погледна към хората и разбра, че те съвсем не са непознати. Видя старата госпожа Констанца от магазина за цветя на ъгъла, господин Тъбс от гаража на Десета улица, господин Фиорели, аптекаря…

Спря погледа си на Маделин и Лина и им се усмихна с треперещи устни.

— Не мога да изразя благодарността си. Когато се огледам, виждам брат си, виждам онова, в което се е превърнал. Виждам как е оставил отпечатък в живота на всеки от вас и знам колко много сте означавали за него. Но най-вече искам да ви благодаря за това, че го обичате, че сте му позволявали да ви обича. Светът ще бъде по-мрачен без него, но сега вече знам, че той никога няма да си отиде съвсем… защото е в сърцето на всекиго от нас.