Кристин Хана
Отново у дома (12)

Глава 11

Том Грант седеше на леглото и се смееше тихо на нещо, което му бе казала жена му, когато Маделин влезе в стаята.

— Добро утро — каза тя и извади картона му. Прегледа набързо най-новата записана информация. — Всичко изглежда добре. Ще спрем голяма част от лекарствата ти днес, Том, както и катетрите. На практика вече си свободен.

Той се ухили.

— Кога мога да видя децата си? Джо е във ваканция и си е вкъщи.

Тя прегледа двете малки жички, които излизаха от гърдите му. Служеха за отчитане на електричния ритъм на новото сърце. Когато свърши, погледна Том.

— Съжалявам, но днес няма да е възможно.

Усмивката му помръкна.

— Какво има?

— Джо е настинал и не искаме да рискуваме.

Сюзън въздъхна тежко.

— О, господи, помислих си, че е нещо лошо.

Маделин я разбираше — първите няколко дни след операцията винаги бяха страшни.

— Сама ще поговоря с Джо. Ще го наблюдаваме през следващите няколко дни. Може би до понеделник… — Тя нарочно не продължи, защото иначе щеше да обещае, без да е сигурна.

— Този срок е пълен отличник — каза гордо Том, гледайки жена си.

Маделин за малко не отговори, но спря. Вместо това се приближи към леглото.

— Как го правите… Да отглеждате толкова жизнени, щастливи деца?

— Късмет — отвърна бързо Том.

— Както и седмици „Няма мърдане“ — добави през смях Сюзън.

Маделин се обърна към нея. Думите й я изненадаха.

— Какво имаш предвид?

— Том го нямаше, или беше болен, през по-голямата част от времето, докато децата растяха. Понякога ми идваше да си скубя косите. Децата растяха, а са толкова различни едно от друго. Беше ми необходимо много време, за да успея да се наложа. Но в крайна сметка започнах с моите „няма мърдане“ седмици. Започвах в понеделник, като не им позволявах никакви глупости. Не им крещях, просто тихо, равно, им давах да разберат, че аз съм шефът. Обикновено ми беше необходима само една седмица. След това те бяха толкова изморени от това да се чудят как да заобикалят правилата, че просто започваха да ги спазват. — Тя се ухили. — Една хубава „няма мърдане“ седмица им държеше влага в продължение на около шест месеца. След това всичко започваше отначало.

— Наистина ли? — попита Маделин.

— Разбира се, често ми се случваше да разговарям с тийнейджър със синя коса, но човек трябва да се стреми да спечели войната, а не отделните битки.

Маделин върна картона в папката и им се усмихна.

— Е, имам и други пациенти. Ще се видим утре.

Усмихвайки се на себе си, тя излезе от стаята.

Седмици „Няма мърдане“. В това имаше нещо интересно.

 

 

Лина седеше на мястото до шофьора във волвото, скръстила ръце, здраво стиснала устни. Нещата не вървяха добре.

Погледна към майка си. Маделин седеше както винаги — изпънала гръб, вдигнала брадичка, вперила очи в пътя, стиснала здраво волана.

Лина бе опитала целия си арсенал от номера тази сутрин, за да получи ключовете от колелото си — крещя на майка си, моли я, тръшка врати. Отказа да изяде закуската си и да си приготви обяд за в училище. По дяволите, дори бе плакала.

Но не можа да постигне нищо.

Сякаш в тялото на майка й се бе вселил някой непознат. Изведнъж Маделин се превърна в доктор Хилиърд. Студена, далечна, самоуверена. Това въобще не беше майка й.

Лина не знаеше какво да направи. Това я плашеше, този обрат в поведението на майка й. Лина от години се гордееше, че тя движи домакинството, че върти майка си на пръста си. Всичко, което трябваше да направи, бе да заплаче и майка й бе готова да й поднесе целия свят на тепсия. Винаги досега й се позволяваше да стои до късно, да се прибира вкъщи, когато си поиска, да яде каквото поиска. Само една сълза в подходящия момент и майка й ставаше мека като памук.

До вчера.

Маделин спря до бордюра и се обърна към Лина.

— Ще дойда да те взема оттук точно в три и половина.

Лина настръхна при тези думи. Всичко това беше абсурдно, ставаше досадно. Как щеше да каже на Джет, че не може да отиде до алеята след училище? Че майка и ще я вземе, сякаш беше малко дете?

— Майко, какво ти става? Джет ще ме докара вкъщи, след като отидем до алеята.

— Ще те взема точно в три и половина. Ако не си тук, ще се обадя на господин Спенсър.

— И какво ще му кажеш? — озъби се Лина. — Имаш проблем с прибирането на дъщеря си от училище?

— Ще му кажа, че си избягала.

Челюстта на Лина увисна.

— Ще ме изпратят отново в карцера.

— Така ли?

Лина се взираше в майка си. Чувстваше се така, сякаш започва да пада и няма къде да се хване.

— И ти ще им позволиш да го направят?

— Нямам друг избор, Лина. Трябва да променим някои неща — ти и аз. Знаеш, че трябва.

— Искаш да промениш нещо, така ли, майко? Престани да ме лъжеш. — Тя със задоволство забеляза трепването на майка си.

— Готова си да направиш всичко за него, нали? — тихо каза тя.

— Всичко е заради него. Твоя е вината, че откраднах онази спирала. Нямаше да го направя, ако ми беше казала името на баща ми.

— Ще бъда тук в три и половина, за да те взема.

Лина бе обзета от гняв. Как смееше майка й да бъде толкова спокойна и делова и… майчински настроена? Лина се чувстваше извадена от равновесие, объркана. Досега никога не бе ставало така. Лина получаваше всичко, което поиска, като прилагаше старите си номера.

Тя дръпна раницата си и отвори вратата. Излезе от колата и се обърна към майка си.

— Ще се прибера вкъщи когато поискам.

Маделин я гледаше толкова студена и спокойна, че на Лина й се прииска да удари идеалното й лице.

— Тогава ще предадеш поздравите ми на господин Спенсър.

— Мразя те — изсъска Лина.

— Лошо — каза тихо майка й. — Защото аз те обичам. — Тя се наведе и затвори вратата.

Лина остана на мястото си трепереща от гняв. Искаше й се да закрещи или да заплаче. Искаше да ритне нещо. Но единственото, което можеше да направи, бе да гледа как колата се отдалечава надолу по пътя.

 

 

Маделин влезе в една от празните болнични стаи и се погледна в огледалото в банята.

Приличаше на Силвестър Сталоун в края на първата серия на „Роки“.

Докосна тъмните кръгове под очите си и се намръщи. Много лошо, че козметиците не бяха измислили грим за умора след битка. Изглеждаше така, сякаш не беше спала цяла нощ, и това си беше самата истина. Тази „няма мърдане“ система беше по-трудна, отколкото изглеждаше.

Беше направила това, което трябва. За първи път се бе държала като родител.

Ами ако Лина избяга? Тогава какво, госпожо Родител на годината? Това беше гласът на баща й, гърмящ и властен, но думите си бяха нейни собствени. Точно тази тревога не й позволи да мигне цяла нощ. Опитваше се да оправдае вината си, като прелиства книги за родители, но думите на специалистите бяха студени и тъмни върху белите страници и не й носеха никакво успокоение.

Излезе от стаята и тръгна към интензивното отделение. Когато стигна до стаята на Ейнджъл, почука леко и влезе.

Не можа да повярва на очите си.

Той лежеше захапал цигара. На нощното шкафче имаше отворена бутилка текила.

И дори не си направи труда да изглежда виновен. Вместо това й се ухили наперено.

— О-хо, стражарят идва.

Удари бутилката. Тя падна и се разля на пода. Сладката миризма на текила изпълни въздуха. Ейнджъл загаси цигарата си направо върху шкафчето.

Маделин побесня. Взе бутилката и я занесе в банята, за да излее останалата течност в мивката, после я изхвърли в кошчето за боклук.

Влетя отново в стаята.

— Ти си най-егоистичният кучи син, когото някога съм виждала.

— Опитваш се да провалиш хубавия купон ли, докторе?

Миризмата на цигари изпълваше стаята. Маделин си напомни, че Ейнджъл е прекалено голям егоист, за да се промени, прекалено слаб, за да вземе решение да живее. Дори тук, в болницата, където навсякъде бръмчаха машини, поддържащи сърцето му с десетки електрически нишки, дори тук не можеше да намери сили в себе си, за да се промени.

— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш?

Той се изсмя. Дрезгав, задъхан звук, бледо подобие на смеха, който тя си спомняше.

— Да умра от рак.

После, много бавно, той обърна глава на възглавницата и се втренчи в нея с воднисти очи. Изведнъж спря да се усмихва. Изглеждаше болен, слаб и изгубен. Косата му беше мазна и несресана. Двудневната брада засенчваше долната част на лицето му. Дори очите му, онези невероятни зелени очи, изглеждаха изморени.

Тя бе виждала подобни лица и преди — хиляди пъти откак бе започнала кариерата й. Понякога очите бяха сини, понякога кафяви, понякога зелени, но винаги бяха воднисти, тъжни и изморени.

Той умираше.

Гневът й изчезна толкова бързо, колкото се бе появил. Тя отиде до леглото и седна на стола.

— О, Ейнджъл — каза тихо, клатейки глава. Въздъхна тежко.

— Не ми причинявай това. — Думите му бяха провлечени, резултатът от успокоителните лекарства. — Аз… не…

Накъсаното му дишане сякаш заглуши думите. Маделин трябваше да се наведе, за да го чува.

— Какво има?

Той я гледаше и празнотата в погледа му беше повече, отколкото тя можеше да понесе.

— Не знам какво още да направя.

Маделин видя страха му, несигурността му и въпреки че не искаше да се трогва от това, усети как, без да иска, се навежда още повече. Докосна небръснатата му буза.

— Нормално е да се страхуваш.

— Кой казва, че се страхувам?

Тя се усмихна тъжно.

— Вече не можеш да ме излъжеш.

Той мръдна леко и веднага трепна от болката. Мръщейки се, взе дистанционното управление на леглото и натисна бутона. Леглото се надигна. Задъхан, той се втренчи в Маделин.

— Какво означава това?

Тя се изненада от интимността на въпроса. За миг си спомни толкова много неща за тях двамата, онези малки неща, кратките мигове, думите, които си бяха казвали, обещанията, които си бяха давали в тъмнината на нощта. „Преди да те срещна, Мад, исках да умра…“

И нейният отговор, толкова наивен и изплашен: „Не казвай това, Ейнджъл, никога повече не го казвай“.

— Какво искаш да кажеш? — отново попита той.

Тя пропъди спомените и го погледна.

— Когато бяхме деца, ти често казваше, че искаш да умреш.

Последва дълга пауза, преди той да отговори.

— Това беше много отдавна.

Тя изведнъж осъзна колко различни са те двамата, как, след толкова години, същите думи можеха да имат съвсем различно значение. Някога желанието му да умре й се бе струвало страхотно романтично. Но вече не беше така — сега тя разбираше истинското значение на думите — егоистични и глупави. И прахосване, такова прахосване.

— Ти си страхливец, Ейнджъл де Марко. И винаги си бил.

— Майната ти.

— Давай, псувай ме. Това не променя факта, че се страхуваш да живееш.

В очите му проблесна гняв. Мониторът предупредително записука.

— Престани да се държиш така, сякаш ме познаваш. Ти не ме познаваш.

— Знам какъв беше някога, Ейнджъл, и, честно казано, не изглежда да си се променил особено. Никога не си знаел кога да правиш компромиси, кога да направиш усилие. Единственото, което знаеше как да правиш, бе да бягаш. Е, опита бягството, пиенето и криенето. И ще свършиш тук, точно там, откъдето тръгна.

Той я гледа дълго, дълго, докато гневът изчезна от очите му и на негово място се появи умората.

Най-накрая проговори. Гласът му беше изтънял.

— Не знам как да се променя.

Тя изведнъж почувства нещо, което я изненада — внезапна връзка с този мъж, сякаш не бе минало толкова много време, сякаш не го бе гледала как излиза от живота й, яхнал „Харлей Дейвидсън“. В този кратък миг тя си спомни защо и как го обичаше, малките процепи в бронята му, които я бяха привързали към него, уязвимостта, която винаги бе виждала в очите му. Спомни си колко много си приличаха тогава.

— Знам колко трудно е да се промениш. Но сега ти си си вкъщи и това би трябвало да означава нещо. Франсис е тук и аз знам колко много те обича, с каква готовност ще ти помогне. Ти си си вкъщи, Ейнджъл. Може би, ако се огледаш наоколо, ще намериш причина да продължиш да живееш.

Той се усмихна леко.

— Мисля, че Томас Улф бе казал — „Никога не можеш да се върнеш отново вкъщи“.

— Не знам — бавно отговори тя. — Домът е част от нас. Той е в белезите, които носим по коленете и лактите си, в спомените, които излизат от подсъзнанието ни, когато спим. Не мисля, че човек наистина може някога да си отиде.

Той отвори уста, за да отговори, но преди да е казал и дума, пейджърът на Маделин записука. Беше съобщение от Аленфорд. Тя веднага посегна към телефона до леглото и се свърза с него.

Крис вдигна на първото позвъняване.

— Аленфорд.

— Здравей, Крис — каза Маделин. — Какво става?

— Де Марко. Мисля, че имаме сърце.

 

 

Ейнджъл си беше мислил, че знае какво е страх. Бе изпитвал усещането на потните длани, възела в стомаха, който се затягаше с всяко вдишване, металния вкус в устата. Веднъж бе взел свръхдоза и се събуди в „Бърза помощ“, обкръжен от лица, които се взираха в него, но дори това не можеше да се сравни със сегашното чувство.

Страхът беше живо присъствие вътре в него, натискаше кожата му, процеждаше се през порите му във вид на солени капки пот.

Затвори очи и веднага осъзна, че е допуснал грешка. В съзнанието му се заредиха образи — катастрофата, която щеше да му донесе живот, „донорът“, който никога повече нямаше да отвори очи, никога нямаше да се усмихне на жена си или да прегърне децата си. Виждаше кръв — своята, на донора, виждаше как двете се смесват…

Размърда се леко на тясното легло, сграбчил чаршафите. В гърлото му се надигна стон, но излезе въздишка. Отвори бавно очи и се втренчи, без да вижда, в тавана.

Искаше да се помоли, трябваше да се помоли, но беше минало прекалено много време и знаеше, че никой няма да го изслуша. О, знаеше как да поиска опрощение от свещеник, от собствения си брат, но това беше прекалено лесно, прекалено тъпо. Не можеше да вярва в един Бог, който е толкова милостив. Знаеше, че заслужава да страда.

И той страдаше. Мили боже, никога през живота си не се бе страхувал толкова много.

— Ейнджъл?

Чу гърления глас на Маделин и за миг си припомни всичко — всяка секунда, прекарана с нея, всяко докосване. Спомените донесоха болезненото чувство за загуба. Изведнъж се зачуди какво ли би станало, ако не бе поел този път, ако не бе избягал.

Бавно обърна глава и я погледна.

Тя стоеше до вратата, подпряла слабата си, бледа ръка на рамката. Както винаги, стоеше съвсем изправена, вирнала леко брадичка.

Прииска му се да й се усмихне, сякаш нищо не се бе случило. И опита.

— Здрасти, докторе.

— Здравей, Ейнджъл. Готов ли си?

Когато осъзна значението на думите й, сякаш някой го удари.

— Готов? — прошепна той. Знаеше колко патетично звучи.

Лежеше там, обръснат от брадичката до глезените, кожата му — намазана с някакъв антисептичен разтвор, вените му — набодени с игли, косата му — покрита с хартиена шапка.

Щеше да умре — тук и сега — с разтворен гръден кош. Сърцето му щеше да направи последния си слаб удар в ръцете на някой лекар.

Маделин затвори вратата и тихо тръгна към леглото. Седна на стола.

— Доктор Аленфорд вече тръгна за Такома, за да провери сърцето на донора.

Сърцето на донора.

Думите завибрираха в главата му, отекваха, отекваха. Вадят едно сърце, слагат друго.

— Не знам дали мога да го направя, Мад — каза тихо той.

Тя се наведе към него. Ръката й беше хладна и успокояваща върху влажната му буза.

— Никога не си вярвал особено в себе си — каза тя с усмивка, която дойде и си отиде толкова бързо, че той се зачуди дали не му се е привидяло.

Той се засмя, но смехът премина в задушаваща кашлица.

— Когато лежиш така и чакаш да умреш, започваш да мислиш за значението на живота.

Още една усмивка, по-нежна, по-дълга.

— Не ми казвай, че си станал философ.

Прииска му се да й се усмихне, но точно сега не можеше. В душата му имаше само страх и самота.

— Недей да се правиш на изненадана. Животът ми не означава много, Мад.

— Животът е такъв, какъвто го направиш, Ейнджъл. Може би… след операцията ще си създадеш нов, различен живот.

— Животът е такъв, какъвто го направиш — повтори той и изпита силна горчивина. Когато тя изчезна, отново му стана студено. — Да, права си. — Погледна я и за първи път забеляза мъничките линии, подобни на запетаи, в ъгълчетата на устните й.

Тя несъзнателно прокара ръка през косите си и той забеляза, че на ръкава й липсва едно копче.

Това я правеше да изглежда толкова земна, толкова човешка. Този малък конец на идеалната й копринена блуза.

— Не трябваше да те изоставям.

Каза го така, сякаш тези думи не означаваха нищо, но изненадващо, те наистина означаваха нещо. Въпреки че извинението беше достойно за съжаление и прекалено закъсняло, почувства се добре, като призна грешката си. Цял живот бе бягал от едно погрешно решение, сякаш можеше да го промени или да го надбяга. От десетки мръсни улични телефони в градове, които не помнеше, се бе обаждал на Маделин и Франсис, избирал бе номера, вслушвал се бе в свободния сигнал. И винаги бе затварял, преди да вдигнат.

Какво би могъл да им каже?

Но все пак бе опитвал, докато телефонните им номера не се промениха.

— Това беше много отдавна, Ейнджъл.

— Понякога ми се струва, сякаш са минали светлинни години, понякога — сякаш е било вчера. Както и да е, знам, че това няма значение, но исках да го знаеш. Трябваше да говоря с Алекс за теб.

Тя трепна. Ейнджъл видя как от лицето й изчезна всичкият цвят, как посивя като пепел.

Видя болката в очите й и това го накара да се почувства ужасно. Разбира се, тя не искаше да мисли за това.

— Съжалявам — прошепна той.

Тя не помръдна, просто седеше там и го гледаше.

Пейджърът й записука, нарушавайки напрегнатата тишина. Тя разсеяно посегна към него, изключи го и взе телефонната слушалка. Набра номера и попита за доктор Аленфорд. Каза няколко тихи думи и затвори.

По изражението й разбра, че е станало нещо лошо.

— Какво има?

Тя покри очи с ръка, после бавно, съвсем бавно, махна ръката си и погледна Ейнджъл.

— Сърцето не е било в добро състояние. Съжалявам.

— Няма да ме оперирате? — Той се опита да си поеме дълбоко въздух, но не успя и гърдите му изхъркаха. — Аз… — Но преди да продължи, усети как сърцето му спира. Гърдите го заболяха силно. Опитваше се да диша, но не можеше.

Умирам, помисли си и знаеше, че това е самата истина. Вдигна ръка.

Маделин я хвана и здраво я стисна. През мъглата, спуснала се над съзнанието му, той чу как натиска някакъв бутон и крещи:

— Син код в Кардиологичното отделение, стая 264, донесете количка.

После усети ръцете й върху гърдите си. Дърпаха нощницата.

„Не умирай в ръцете ми, Ейнджъл! Проклет да си, не умирай в ръцете ми!“

Той чуваше думите й през мъглата, през болката, която разкъсваше гърдите му. Искаше да й отговори, но не можеше.

Болката се усили, стана непоносима и сърцето му избухна.